Чарли Чаплин проговаря в "Модерни времена"

Седем години след появата на първия филм със звук, "Джазовият певец", Чарли Чаплин заснема своя последен ням филм, "Модерни времена". Той излиза на екраните в САЩ на 5 февруари 1936 г. Упоритото нежелание на Чаплин да премине в ерата на говорещото кино се дължи на опасението му, че ореолът на чаровна романтичност около Скитника ще избледнее, ако той проговори. Затова с „Модерни времена" той едновременно се сбогува с най-обичания си герой и плахо навлиза в новата ера в киното.

Две години по-рано той започва работата по проектирания за първи негов "говорещ" филм, като пише диалог и експериментира с някои звукови сцени. Но скоро се отказва от този вариант и се връща към немия формат със синхронизирани звукови ефекти. Едва към края на филма чуваме за пръв и последен път гласа на Скитника докато той импровизира на фона на песента на Лео Данидерф "Je cherche après Titine". "Модерни времена" дори е заснет на „"яма скорост" с 18 вместо 24 кадъра в секунда. Но въпреки техническата си изостаналост, той си остава един от най-добрите филми на британския гений.

И както Чаплин се опитва да се пребори с новата технология - говорещото кино - с филма си, така и неговият герой Скитника се опитва да се пригоди към модерния, автоматизиращ се свят. Идеята на актьора, композитор, сценарист и режисьор на филма с известни леви убеждения била да покаже условията, при които са принудени на оцеляват хората във времето на Голямата депресия, които според него са пряко следствие на индустриализацията.

Неслучайно Скитника изпада в умопомрачение от напрегнатата и еднообразна работа на поточната линия в голямата фабрика. Разбира се, при Чаплин всичко е изопачено до гротеска, но много находчива, оригинална и изпълнена с гегове гротеска. След нервния срив сюжетът изпраща Скитника в болница, оттам погрешка на комунистическа демонстрация, където е арестуван. А след освобождаването си той установява, че сигурен подслон и храна може да получи само в затвора и затова се опитва всячески да попадне там. Разбира се, повявява се и неизменното момиче, в ролята спътницата за известно време в живота на комика Полет Годар, което се опитва да го вкара в правия път. Финалът на филма, в който двамата се отправят устремени към несигурното бъдеще, но заредени с оптимизъм, е един от класическите моменти в световното кино.

С течение на времето "Модерни времена" се превръща в един от любимите на поколения зрители Чаплинови филми с характерното за британския гений топло отношение към малкия, обикновен човек и неговите перипетии във вечно недружелюбния свят. С този филм Чаплин прави важен извод и предупреждение - безспорно модерната епоха носи технически достижения, които улесняват работата на човека. Но прекалената автоматизация би могла да превърне човека в поредното винтче в голямата машина. И както винаги във филмите му, всичко това, поднесено с усмивка и намигване.

А ето и няколко любопитни факти около филма:

- От основната мелодия към филма, която Чаплин написва с помощта на Алфред Нюман, се появава известната песен "Smile". За пръв път тя е записана от Нат Кинг Коул, а до днес има версии от певци като Джуди Гарланд, Даяна Рос, Майкъл Джаксън и други.

- Известната сцена, в която Скитника върти гаечните ключове в несвяст, за да не изостава от поточната линия, на която работи, е използвана за вдъхновение в няколко филма, сред които "Der Fuehrer s Face" на Дисни, в епизоди от сериалите "I Love Lucy" и "Drake & Josh".

- Това е първият открито политически ангажиран филм и критиката му към индустриализираното общество е приета с противоречиви реакции след премиерата.

- Филмът напомня в много отношения на френския "A Nous la Liberté" от 1931 г. на режисьора Рене Клер, който бил поласкан от взаимстванията на Чаплин. Не така обаче мислела компанията, разпространителка на филма, която неуспешно се опитала да съди Чаплин.

atualno.com, 5.02.2009

Испанското село в Барселона показва архитектура от цялата страна

Барселона е град, който може да предложи много атракции на своите посетители. Градът се гордее с архитектурните си богатства, оставени от модернистите, както и с богатите музеи на двама от великите майстори на четката Пабло Пикасо и Хуан Миро (или Жоан, както е на каталонски). В Барселона чувате предимно каталонска реч, когато не сте заобиколени от туристи и цялата смесица от други чужденци, които обитават града. Той е горда столица на областта Каталуня и освен, че надписите в града са първо на каталонски, а после на испански, всичко от културата на каталонците, което може да ги отличи от останалата част на страната, е изкарано на преден план.

Има едно място в Барселона обаче, в което можете да се разходите из цяла Испания. Това е Побле Испаньол или в превод Испанското село - архитектурен музей на открито, който се намира на хълма Монтжуик. Построено през 1929 г. за Световното изложение, провело се в града, то остава единствената атракция оттогава, запазена и до днес. И тя си струва да бъде посетена и разгледана. На 49 хил. кв. м. са разположени 117 къщи, носещи характерни белези на всички испански провинции. Комплексът е оформен като истинско село с улици, площади, църкви и алеи. Не става дума за макети, а за сгради в реални размери, подредени една до друга така, че стиловете им да бъдат в хармония един с друг.

Трима архитекти, сред които Пуиг и Кадафалч, художник и критик са автори на проекта. Те обиколили 1 600 градове и села из цяла Испания, за да събират образци от селата. Самият строеж продължил само за 13 месеца и било решено, че Селото ще бъде разрушено след края на Световното изложение, което продължило 6 месеца. Интересът към него обаче бил толкова голям, че го запазили и до днес.

За да разгледаде комплекса най-пълно е добре да си вземете и аудиогид към билета (билетът е 8, 50 евро, а гидът - 3 евро). Снабдени с карта в ръка и слушалката до ухото си, можете да прекарате спокойно два часа, бавно разглеждай къща след къща, докато вървите по тесни улички, изкачвате стълби, преминавате през площадчета и стигате накрая и до истински манастир. Китното село, разбира се, е снабдено с магазини, от които можете да си купите сувенири. Те са изработени от "обитателите" му - занаятчии, които в 40 работилници правят бижута, предмети от стъкло и керамика, марионетки, музикални инструменти, еспадрили, маски, скулптури и т.н. Посетителите могат да видят и как точно се изработват тези предмети.

Друга атракция в Селото са колекциите от модерно изкуство - най-богата е на Фондация Фран Даурел, сред чиито 300 експоната има творби на Пикасо, Дали и Миро.

До Испанското село на Монтжуик можете да стигнете като вземете метро до Площад "Испания". Оттам към хълма тръгват 3 автобуса - на спирката при двете венециански кули можете да се ориентирате за разписанието им, а билети, разбира се, можете да си купите от шофьорите. Но ако ще разглеждате само Селото, тогава тръгнете пеша нагоре и свийте вдясно по главния път. Ще минете покрай красивата фабрика Касарамона, едно от бижутата на модернизма от архитекта Пуиг и Кадафалч и след още 5 минути ще стигнете и до Испанското село.

actualno.com, 12.01.2009

Емигрант или българин - изберете сами

Наскоро пътувах до Испания и на връщане, на летището в Жирона, попаднах до оживено разговаряща група български емигранти, тръгнали към родината. Младо момиче сподели, че не се е връщало от две години в България и сега е любопитно да види дали "страната се е оправила". На което мъж на средна възраст и с доста смугла кожа, който сподели, че е от Каварна, отговори: "И миналата година си ходих, и тази - все същата мизерия, дори става все по-лошо. Да вземат да я оправят тая България, че иначе няма да се върнем в нея!" Компанията взе да му приглася в същия дух и да прави паралели между България и Испания, разбира се, в полза на Испания. И всичко това на силен диалект.

Когато чух коментара на мъжа, побеснях. Защо ли? Ами аз не живея и работя в България, за да я "оправям", така че да могат да се върнат в нея тези, които доброволно са я напуснали. Аз живея и работя за себе си и за семейството си, а като правя нещата за себе си добри, така, надявам се, допринасям и за общото благо. И също така се надявам, че повечето българи осъзнават факта, че колкото повече се грижат за собственото си благо с честни средства, толкова повече нашата държава ще върви напред.

Но нямам никакво намерение да работя и заради тези, които предпочитат да бъдат строители, камериерки, сервитьорки или домашни прислужници в чужбина. У нас има достатъчно работа за тези професии. Има работа и за други професии.

Така че, вместо да идеализираме страните, които определено ни превъзхождат в икономическо положение и все да чакаме някой друг да ни свърши мръсната работа, да запретнем ръкави и да направим страната си такава, в каквато да искаме да живеем всички ние, българите.

Който е решил да опита късмета си в чужбина, моля, нека пробва - има и доста българи, които са ценени специалисти извън страната ни. Но нека никой не очаква останалите в България българи да подобряват живота тук, за да могат после гурбетчиите да се върнат на чисто, топло, уютно и по-богато. В крайна сметка, те в търсене на това са напуснали България. И едва ли много страдат от носталгия.

Нека си стоят в Испания и във всяка друга страна, която е по-достойна за тях и да чистят тамошните тоалетни. Ние нашите ще си ги изчистим сами. Защото ние, които сме останали тук, търсим решение на много проблеми всеки ден, а не сме решили просто да избягаме от тях, защото така е по-лесно.

Имам приятели, които след години в чужбина, се върнаха в България и започнаха собствен бизнес. Имам и такива, които живеят в чужбина, заради работата си, но търсят начини да се върнат у дома. Имам и такива, разбира се, които предпочитат да живеят извън пределите на страната ни. Но всеки, който направи избор, трябва да го отстоява.

Сещам се и за още един пример от преди година-две, който ме ядоса. Позната на моя приятелка се беше върнала от Америка и разказваше за нея като за страната на чудесата, в която едва ли не те носят на ръце. Тя сравняваше отношението в тамошните болници с това в нашите (в наша се бяха отнесли грубо с нея), а после говори дълго за това колко дисциплинирани хора са американците, как образцово карат и спазват всякакви инструкции и правила. И как и тя се е научила и колко лесен и чудесен бил животът когато хората следват правилата. И в същото време, докато ни изнасяше тази поучителна лекция в Борисовата градина, девойката съвсем без да се замисля мина напряко през утъпкания ъгъл на едно тревно пространство, вместо да направи две крачки повече и да го заобиколи.

Разбира се, тя въобще не се усети. Но така не се усещат много хора, които в чужбина, или както имаме един много хубав синоним на думата - навън, се държат по-европейски от европейците, а у нас - по-байганьовски и от Бай Ганьо. Те са големи привърженици на правилата и на уредения начин на живот, но само ако той вече е създаден и поддържан, само когато правилата са установени и от тях измъкване няма, само когато от тях се изисква единствено да се впишат в обстановката, а не да я създават всеки ден. А това, първото, е много лесно. Всеки обича хубавото и може да се научи бързо да живее в него.

Така че, повече не ща да чувам квалификации от емигранти за България, освен ако не са си направили труда да се върнат в нея с опита си от "уредените страни" и желанието им малко по малко да го реализират тук, не е довело до пълен крах. Не искам в страната ми да идват и такива, които правят своята инспекция, държат се като първи в града, а като си заминат за новите си родини, се връщат към амплоато си на последни на село.

Който иска да работи за вдигането на България на крака, моля, да заповяда. Работа в тази посока има много, адски много и за дълго време. Ще използвам изречение от плакат, който видях преди години в Еврейския културен дом в София. На фона на снимка от пустинята с една цъфнала червена роза, плакатът канеше евреите по света да се съберат в новооснованата им държава с изречението: "Никога не сме ви обещавали райската градина".

И ние май не сме. Но можем да си я култивираме сами.

7.01.2009, actualno.com

За Коледен подарък обич вместо предмет

В навечерието на Коледа все повече хора изнервени маршируват от магазин на магазин, от мол в мол и от базар на базар в търсене на най-големите, лъскави и понякога съвсем ненужни подаръци за своите близки и роднини. Ръцете им натежават от тежките торби с покупки, а очите им трескаво шарят по щандовете и искат и още и още... Неведнъж и аз съм се поддавала на тази треска. Каквото и да съм купувала все ми се е струвало недостатъчно, скърцала съм със зъби при запознаването с цените по етикетите, но храбро съм се разделяла с парите си в отчаяната си надежда да не пренебрегна някой или да му подаря обидно малък или само един подарък. Тази година обаче твърдо реших да си спестя предколедния маратон и да подаря на обичните си хора вместо купища предмети своята обич и уважение.

Веднага обаче пред мен възникна въпросът – как да го направя, така че да го оценят без да ме заподозрат в обикновено скъперничество? И ако аз толкова съм свикнала с олелията и многотията в подаръците по Коледа, сигурно толкова са свикнали и те и съвсем разбираемо ще си очакват поредните козметики, пуловери, пластмасови колички и коледни покривки.

Спомних си обаче как едно време когато бях малка баба и дядо ми подаряваха за Нова година, когато идваше и Дядо Мраз, една торбичка с портокали, банани, шоколад „Кума Лиса”, банкнота за джобни пари и всичко това декорирано с елхово клонче. Разбира се, тогава портокалите и бананите бяха скъпо екзотично лакомство, но не за това го разказвам. Неизменно получавах това пликче всяка година и то символизираше за мен едно ненатруфено внимание и обич, което моите мили баби и дядовци можеха да си позволят.

Бих искала и аз така да успея да подаря внимание и обич с тазгодишните ми подаръци за Коледа. Затова се спрях на два основни елемента – нещо купено и нещо направено от мен.

Обиколих няколко магазинчета за подаръци и галерии, които в момента са пълни с коледни джунджурии. Смело ги подминах и се спрях на различни ангелски разновидности. Оказа се, че има ангели от филц, изработени от самотни майки, ангели от хартия, керамични фигури, както и такива от плат. Избрах няколко и ги купих - бих искала всеки от моите близки да бъде закрилян от божествената милост, ако на нея е малко съмнително да се разчита, защото не всеки е вярващ, поне да чувстват моята подкрепа и загриженост.

За да изразя по-добре пожеланията си, купих и картички. Ако бях по-сръчна и умеех да рисувам, сама щях да ги подготвя. Но, уви, справям се по-добре в редица други сфери, така че се доверих на професионалисти. Малки цветни картички с ръчно изрисувани ангели (на червен фон те имат закачливо и не съвсем хрисимо излъчване), снежни човеци и елхички.

Втората част от моя подарък ще е нещо, направено от мен. Задава се голямото предколедно печене на дребни сладки, върху които, ако ми стигне майсторлъкът, ще изпиша инициалите на всеки близък.

В крайна сметка на Бъдни вечер и на Коледа семейството би трябвало да се събира, не за да отрупа с манджи на килограм масата, а за да бъде заедно. Да се замисли за всеки един от членовете на семейството, да му отдели внимание в сърцето и молитвите си. Да се замислим за символа на Рождеството, за надеждата, която то носи. Смело да вземем метлата и да изметем с нея ненужните елементи. Нека просто бъдем заедно и се обичаме и бъдем сплотени като семейство – родители и баби и дядовци, деца и внуци, лели, вуйчовци, братовчеди, племенници.

club.bg, 19.12.2008

Мартина Вачкова: Вярвам, че най-доброто ми предстои

След "Защо не?" "Жените" е второто предаване по БНТ, в което актрисата Мартина Вачкова влиза в ролята на единствен водещ. Но тя не присъства в него само като централната фигура, даваща думата на всички гости. Признава, че в момента то отнема най-много време от ежедневието й, защото в стремежа си да поддържа и актьорските си умения, Мартина подготвя монолози за него, а и търси гости и теми наравно с останалите хора от екипа на предаването. Въпреки болестта си и единственият ден за почивка, който й беше останал заради многобройните ангажименти, и въпреки тъгата в очите й над неизменната усмивка, тя покани actualno.com у дома си.

По какъв начин присъстваш в "Жените" освен като водещ?

Мартина Вачкова: Имам страхотен екип. Правим предаването с Асен Аврамов и Таня Шахова, които са просто желязни. Имаме две сценаристки, студентки по журналистика. Парадоксално е, че едно предаване за жени и с жени, се движи от един мъж - Асен Аврамов, който има любопитство, уважение и почит към жената и е най-активният от всички нас.

Иначе си говорим какво на мен ми се прави, какво ми е интересно в момента, всеки от нас може да предлага теми и гости. Лошото е, че моят съвсем не малък опит вече показва, че ние можем да измислим най-хубавите теми, но като нямаме точните хора, с които да ги изговорим, те не могат да се случат. Имам голям опит със себеседници и вече знам, че има хора, които могат да ти разкажат много интересни неща, но не ги разказват обаятелно. Можеш много добре да пишеш и да излагаш мисълта си, а да говориш бавно и заспало, така че никой да не те чува. Постоянно съм в битка със себе си, защото искам да каня хора, които познавам и са интелигентни, но просто не печелят като говорят. Понякога каним хора, които нямат какво толкова да ни кажат, но и мъничкото, което могат да споделят го правят заразително и чаровно.

Стигнах до извода, че важното е да намериш интересен човек и за него да измислиш темата. А не обратното. Приятелите ми харесват предаването, искат да идват в него и тогава аз ги питам: "Кажи ми за какво ти се говори?" Искам като дойдат при мен да изкрещят, това което ги интересува, а не да го изшептят.

Когато погледна събеседниците си и вече знам кой ще поведе разговора. Знам докато говоря с две жени, ако прехвърля топката на едната дали ще може да я поеме или ще бъде смазващо за нея. Иска ми се да дам думата на някоя по-фина и тиха жена, но другата я захлупва, надговаря. И щом това се случва, то е истината, нея ще гледат зрителите и тя ще е интересната.

Много интересни неща преживях покрай това предаване. Много неща научих и сега разсъждавам върху въпроса как трябва човек да се пласира, как да се представя. Иска ми се да имам такива курсове със студенти от НАТФИЗ, Консерваторията или Художествената академия. Щом си се захванал с публична професия, ти ще трябва да даваш интервюта. Забелязвам как много хора просто не могат да извадят най-доброто от себе си. Случва се талантливи гости на предаването да се затварят в себе си, заекват, гърчат се, не могат да представят най-добре това което знаят и могат.

За актьора не е ли по-лесно да може да се представи себе си, защото като актьор той е свикнал да изпълнява различни задачи, които го учат на много допълнителни умения.

Всъщност не. Актьорът е свикнал да се изразява чрез чужди текстове и герои. С актьорите ми е най-трудно, защото те непрекъснато са в някаква роля. Те са силни в това да интерпретират чужд текст. Искам да науча младите актьори да разберат, че трябва да бъдат личности. Можеш да играеш страхотни роли и да те аплодират, но публиката иска да знае и какъв си в живота, да се докосне до теб. Има много занимателни на сцената, а в живота скучни хора. Дори ако си със съзнанието, че в живота не си много интересен, трябва да оформиш и предсатвиш и малкото, което имаш.

Моят баща (Григор Вачков - бел. ред.) ме научи на нещо много важно. Отива ведъж на интервю във "Всяка неделя", което стана много известно в последствие. Аз го попитах: "Какво ще говориш като не знаеш какво ще те пита Кеворк? Не се липреттесняваш?", на което той ми каза: "Не е важно какво ще ме пита, а какво аз искам да кажа. Когато отиваш на интервю, трябва да си наясно каква е в момента каузата ти, за какво искаш да говориш."

А каква е твоята кауза в момента? За какво искаш да говориш?

Много съм тъжна в момента. И мисля, че когато човек е така притеснен не бива да дава интервюта...

Четох в скорошно твое интервю за драмата, която се е разигравала в твоето семейство и искам да те поздравя, че си намерила смелост да споделиш за нея, защото на много жени се случва да преживеят домашно насилие, но си мълчат от срам.

Важното не е да споделят, а да вземат решение и да се спасят от този тормоз. Много жени живеят, зачеркнали себе си и си казват: "Ами явно така ще е до края." Няма такъв филм! Най-много трябва да обичаме и да се грижим за себе си. Аз нищо не можех да върша затова, защото живеех по този начин. Много жени търпят домашното насилие в името на детето.

Не, в името на детето трябва да търсиш любов, да си усмихнат, да си щастлив. Защото те усещат всичко.

И най-малките колебания в отношенията между родителите.

Да, и не само. Те усещат и нестабилността на родителите. Не знам дали съм го чела някъде, но няма щастлив човек, който е бил нещастен в детството си. Престъпниците, убийците, изнасилвачите са имали много тежко детство. А всички успешни хора - ето мен ме приемат като успешна жена и това е, защото съм имала прекрасно детсво. Човек е това, което е било детството му.

Ако не успее да се справи с травмите на детството си.

Когато ме питат: "Защо ти е толкова леко, защо си толкова усмихната?" аз отговарям: "Това е детството ми." Аз съм била само галена, прегръщана, целувана по милион пъти на ден. Толково много обич съм получавала, че тя е в мен. И затова трябва да спестя на детето си всички драми. Аз дори много късно се спасих. До 5-годишна дъщеря ми чуваше крясъци, беше свидете на битките ни. Не знам как ще й се отрази. Чувствам вина. Тя в момента се дръжи страхотно, на 11 години е, но се опасявам след време да няма страхове от мъжете, да си притеснява да общува с тях.

С течение на времето, когато детето придобива собствен опит и вижда все по-зряло нещата, би могло да ги трансформира и да разбере, че това, което е засягало теб, не засяга нея.

Да, но ние повтаряме това, което сме видели. Аз имах и положителния опит от родителите си, и отрицателния. Майка ми се е оженила адски млада. Било й е много трудно да отглежда дете, да учи и да поддържа дома. Аз съм свидетел на това и знам в душичката си, че така не е добре да се прави. И направих обратното. Родих дъщеря си много късно. Тя пък ще стъпи на моя опит - вижда как аз съм изхабена и неспособна да тичам и да играя с нея, защото съм вече уморен човек. Надявам се, че тя ще направи нещо по средата. Но аз съм била свидетел на обичта между баща ми и майка ми и за мен това беше най-естественото нещо.

На какво искаш да научиш детето си?

Да се обича и да се харесва. Разибра се, искам да е жива и здрава. Да е щастлива! А ще бъде щастлива ако има лек характер и с него да преминава през уроците на живота. Да има късмет и да си го предизвиква. В момента чета много хубави книги как да възпитаваме детето си в положително мислене. Налепила съм мисли из цялата къща. Всяка вечер когато й пожелавам лека нощ с нашия задължителен ритуал от гушкане и целуване, й казвам: "Мисли си, мамо, колко хубав ден ще бъде утре, как всичко ще ти се случва леко." Тя има първи любовни трепети в момента и е толкова сладко, че съм свидетел на тях.

А тя проявява ли интерес към работата ти?

Не. Обича различните изкуства, но актьорската професия й е малко далечна. Тя обича да танцува.

Ти сподели, че за актьора е трудно да бъде себе си, например когато участва в някакъв реалити формат. Но работата му неминуемо предполага той да общува с журналисти. Доколко за теб е полезно да споделяш лични неща, да разкриваш себе си пред зрителите, читателите и слушателите?

И аз това се чудя. Има хора, които смятат, че колкото по-отворен си, толкова си и по-раним. А аз вярвам в обратното. Надявам се, че ставам по-силна. Естествено, че се притеснявам, че съм пълна, но ако не говоря за това, по-добре ли ще се чувствам? Смятам, че човек научава повече не само като чете за чуждия опит, но дори когато разказва за себе си това му помага да вижда нещата по-ясно. А и като чуеш как ще бъде интерпретирано или коментирано казаното от теб, също ти се наместват нещата. Аз изобщо нищо никога не крия. Учена съм да казвам истината от малка. А и като жена не мога да хитрувам. И колкото и да губя от това, не смятам, че трябва да се променя.

Спомням си когато родих Рада, тръгнахме на голямо турне с "Каналето". На един от концертите излязох на сцената и казах, че преди 45 дни ми се е случило най-хубавото нещо в живота ми, раждането на дъщеля ми и стадионът започна да скандира името й. Изпях им една приспивна песен, посветена на Рада. Целият стадион беше като едно море от пламъчета от запалки насреща ми. Аз пеех и си мислех, че съм сред звездите. Наистина най-щастливите ми мигове са били тогава. Когато слязох от сцената в еуфория, една жена ми каза: "Не се отваряй толкова!" А аз: "Какво говориш!?" Разбира се, че се отварям за тази обич и я приемам." А тя ми каза, че ако в цялата тази обич има един единствен човек, който ми мисли лошото, то ще е много по-силно и ще ме застигне.

Някъде остана в мен този страх. Но не се промених.

Да, от една страна тя е била права, но от друга, ако човек се затваря, той няма да получи нито хубавото, нито лошото. Мисля, че вие артистите, певците имате страхотната привилегия да получавате цялата обич на хората срещу вас. Усещала съм единствено положителна енергия на концерти, например.

И в театъра е така - срещу теб има грейнали лица, които ти ръкопляскат и искат да се качат на сцената... Но тежката мисъл, тя много лошо наранява. Четох, че 9-10% от хората около нас нямат отношение към нас, а останалите или искат да ни помогнат, или - да ни спънат. Аз не знам колко от моите познати казват: "Давай, браво!" и колко казват: "Разкарай се!" Чудя се дали щастието е в зависимост от тези проценти; лекотата, с която преминаваш през живота дали е зависима от тези проценти.

Може би щастието е зависимо и от начина, по който се справяме с доброто и лошото, което ни се случва.

Аз винаги казвам, че най-доброто ми предстои и виждам знаци, че това е така.

А какво представлява най-доброто за теб?

Естествено, че се надявам, че ще се развивам в работата си, но за мен най-важно е да съм щастлива и обичана. Колко успели хора има около мен, които са самотни! Аз не искам това за себе си. Хармонията за мен е най-важното нещо. Знам, че каквито разочарования да имам, идва нещо по-добро.

Но също така има моменти, в които толкова гадости ми се случват, че как да повярвам, че идва нещо по-добро?!

Може би с помощта на това, което казваш на дъщеря си всяка вечер.

Да, може би.

Предстоят ли ти непосредствени проекти в театъра или киното?

Важно ми е, належащо ми е да участвам в нещо ново в театъра. В момента с театър "Искри и сезони" играем "Михал Мишкоед" из страната с огромен успех. Искам обаче да играя нещо в София. Много е трудно да намериш текст. В такъв момент съм, че искам да изиграя нещо специално за себе си. Разговаряла съм с Мария Касимова, с която взаимно се харесваме, и тя ще ми напише моноспектакъл, само да има време за това. Имам друг много близък приятел, Юрий Дачев - играла съм негови текстове, много го харесвам, а и той мен, но и той е много ангажиран.

Ако събера всичко, което съм изиграла в "Ку-ку" и "Каналето" ще се съберат часове спектакли. Имам сред тях много готини образи, които са обичани от хората. Ето, кака Сийка беше възкресена с една реклама, но има и други знакови образи. Ако някой събере тези хубави тестове и ги оформи като монолози, ще се получи много хубав моноспектакъл. Така че, идеи имам - време нямам.

А с какво е заето времето ти?

С предаването. Работата ми в него не е просто да вляза в студиото и да снимам епизодите. Аз държа в "Жените" да има актьорски моменти, смешни епизоди, с които да поддържам актьорската си форма. Имам огромна нужда да пея, да играя, да се чувствам добре като виждам как хората се забавляват с мен. В "Денсинг старс" през двете минути, в които танцувахме с Георги Мамалев, публиката крещеше! Да изтръгнеш такава емоция от хората е прекрасно.

Искам да правя веднъж седмично предаване "Мъжете", в което да коментираме останалите предавания от "Жените". Но ако вместо да чакам се бях заела да си построя телевизия, щях да имам телевизия и предаване сега. Не мога с никой да говоря в БНТ. Имаме идеи как да си развиваме предаването, но малко съм се отчаяла от трудността, с която се реализират. Иска ми се да развиваме предаването по посока шоу, но в сутрешния час това е невъзможно. А и дори ми се прави нощно или късно вечерно шоу, в което да не се притесняваме, че говорим много за секс или мръсни думи.

С различните роли в актьорската професия, с многото превърплъщения, сред които и работа в телевизия, може ли да се каже, че е повече зареждащо или изхабяващо да знаеш, че след края на живота на една пиеса, на едно предаване, не знаеш какво те очаква?

Ще ти отговоря така - представям си, че аз съм като една чаша. На тези години тя трябва да е пълна с постиженията ми. Когато правиш една роля, ти даваш от себе си, но и получаваш много. Така се поддържа баланса в чашата. Ако повече даваш, а по-малко получаваш, той се нарушава. Аз чувствам, че колкото давам, толкова получавам. Не се чувствам ограбена, а обогатена. Паметта на актьора е нещо невероятно - колко много информация получаваш и тя все остава някъде.

18.12.2008, actualno.com

В харема ръката, която люлее люлката, управлява империята

Когато кажем "харем" (от арабски - забранен) най-често си представяме пищна дворцова обстановка и красиви, чувствени жени, чието единствено задължение е да забавляват застаряващ султан-мераклия. Но дали много знаят, че пред XV и XVI век в Османската империя харемът е играл важна роля в управлението на страната? Известен като Управлението на жените или Кадънлар Султанатъ, през този период участитето на майката на султана и неговите фаворитки в ръководенето на империята значително отслабило властта на суверена.

Да се върнем обаче към по-романтичните си представи.

Докато се разхождах из харема в Топ Капъ, а по-късно и в този в Долмабахче, си мислех как това е било място, преливащо от разкош, в което излегнали се на отоманки пищни кадъни са похапвали баклави и къде през смях, къде с ръка, закриваща устните си са плетяли интриги. Ароматът на турско кафе се е примесвал с тежките им парфюми. Дългите им коси стигали до кръста, а под пленително разкрития пъп се спускали шумолящи атлазени шалвари.

В харема в Долмабахче мирно или не дотам мирно съжителствали майката на султана, неговите жени - фаворитки, които му раждали наследници и останалите наложници, които служили само, за да му доставят удоволствие. Мъжките наследници били премествани от харема в доста невръстна възраст. Както е известно, борбата за власт между бащи и синове или братя е била нещо обикновено за фамилиите с благородна кръв из целия християнски и мюсюлмански свят, затова колкото по-рано синът бил отдалечаван от влиянието на майка си, толкова по-добре.

В традиционно патриархалното османско общество основната и официална функция на жената била да се възпроизвежда или да служи за удоволствие. В харема на султана имало както робини, така и "свободни" жени. Той се притеснявал, че законните му жени можели да влияят върху решенията му като подмолно прокарват неща, полезни за свои родственици и затова предпочитал компанията на наложниците, които нямали никакви права. Постепенно те станали за предпочитане и за раждане на деца, тъй като не затормозявали султана с бремето на брака.

От цялата империя красиви и млади момичета, най-често християнки, били пращани на султана като подарък. Затова в харема имало жени от Кавказ, Грузия и Абхазия, които получавали мюсюлманско име и приемали новата религия. Някои от тях били откраднати от домовете им, а други били насърчавани от семействата си да станат одалиски (или слугини в двореца), където щяли да бъдат заобиколени от лукс и разкош. Само тези, които се отличавали с извънмерна красота и талант били обучавани да танцуват, да рецитират поезия, да свирят на музикален инструмент и да бъдат умели любовници.

Само най-надарените одалиски били представяни на султана и ставали негови лични прислужнички. Повечето обаче оставали в услуга на останалите жени, като някои от тях отговаряли за дрехите, други за бижутата, трети обслужвали банята, четвърти се грижели да опитват храната преди фаворитките и майката на султана, пети били натоварени със задължението да варят кафето и т.н.
Най-влиятелните жени в харема били майката на султана или валиде султан и неговите фаворитки или кадъните. Майката на султана отговаряла за поддържането на мира в харема. От нея се очаквало и да възпита сина си да се предпазва и да разплита интригите в дворцовия живот, както и да управлява мъдро и правилно. Често нейният съвет се искал когато мюфтията, султанът и везирите (неговите министри) били на различни мнения по някой важен въпрос.

Кадъните били със статут на официални съпруги и можело да бъдат само четири. Те имали собствени апартаменти в харема, купища слугини и евнуси.

Наложничките от своя страна, или жените за удоволствия, са одалиските, които все пак биват представени на султана. Често обаче след една нощ с него повече не го виждали никога освен ако не забременеели с момче. Тогава се превръщали във фаворитки на султана.

Евнусите също били важна част от харема. Кастрираните мъже не представлявали заплаха за султана, защото не можело да бъдат изкушени от някоя хитра жена. Тъй като според мюсюлманската традиция не било възможно някой мъж да погледне харема на друг мъж, евнусите, считани за половин мъже, били изпращани да следат и пазят жените.

В харемите имало бели евнуси от християнските части на Кавказ, Грузия и Армения, както и пленници от войните на империята с Унгария, Словения и Германия. Чернокожите евнуси били пленници от Египет, Абисиния и Судан.

В Долмабахче освен стаи за майката на султана, жените му, принцовете и принцесите, има апартамент и на самия суверен. В осем от десетте апартамента в двореца живеели официалните и неофициалните жени на султана. Има, разбира се, и апартамент за гости. Двата най-красиви апартамента, разположени от страната към Босфора били запазени за султана и неговата майка. Между тях са апартаментите на жените и това стратегическо разположение способствало майката да упражнява важна роля в йерархията.

actualno.com, 16.12.2008

Долмабахче - домът на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция

Дворецът Долмабахче е строен между 1843 и 1856 г. по нареждане на 31 султан на Османската империя Абдулмеджид. Построяването е коствало на империята 5 милиона златни турски лири или за да си го представите по-добре - 35 тона злато. Дизайнът е по западен образец и включва елементи от барок, рококо и неокласицизъм, преплетени с традиционното османско изкуство и култура за създаването на нова, уникална комбинация. По отношение на функционалността обаче той е построен така, че да следва традициите на класическия дворцов живот в Османската империя, както и да носи чертите на традиционната турска къща. Той е най-големият дворец в Турция като площ на сградите му - 15 000 кв. м. В Долмабахче има 285 стаи, 44 зали, 68 тоалетни и 6 хамама. Дворецът притежава и най-голямата колекция от полилеи, направени от кристал Бохемия или Бакара.

Мястото, на което е разположен дворецът, първоначално било залив на Босфора, който бил запълнен постепенно през XVIII век, за да бъде превърнат в градина. Тя била особено харесвана от султаните. От тук идва и името на двореца - dolma означава "запълнен", a bahce - "градина".

Долмабахче е бил дом на шестима султани от 1858 г. до 1924 г. когато халифатът е отменен, а Турция става република. Последният султан, обитавал двореца, е Халиф Абдулмеджид Ефенди. Със закон от 3 март 1924 г. Долмабахче става държавна собственост. Създателят на модерна Турция Мустафа Кемал Ататюрк използвал двореца за лятна резиденция и създава някои от най-важните закони на новата страна в него. Той прекарва последните дни от живота си там, където и умира през 1938 г.

При посещението си в Долмабхче можете да разгледате само административната му част или само харема, или и двете части с комбиниран билет от 20 турски лири, което се равнява на 20 лв. Днес ще ви разкажем за административната му част, а след това ще ви запознаем и с харема.

За чуждестранните туристи има гид на английски, но за съжаление ние не случихме с нашия - произношението му беше такова, че половината от нещата, които ни разказа си останаха мистерия за мен. Хубавото е, че при влизането всеки може да се сдобие с подробна брошура, която в детайли описва помещенията, през които иначе ви карат доста бързо да преминавате. След всяка група се движи човек от охраната, който любезно, но неотстъпно моли да не се отделяш от групата си. И това не е изненадващо - очевидно желаещите да посетят двореца са толкова много, че в момента, в който вие излизате от някоя зала, след вас влиза следващата група. По закова на Мърфи нейният гид говори доста по-силно, но за съжаление на турски.

Но, снабдени с брошурата в ръка и залепени за своя гид, можете да се насладите на този интересен дворец, който за мен лично беше най-забележителен с невероятно красивите си кристални полилеи, огромните персийски килими и като цяло комбинацията между европейска архитектура с традиционните турски елементи, които можете да откриете най-вече в хамамите и стаите за отдих.

Обиколката на административната част на Долмабахче започва с входната зала и приключва в помещението, отбелязано под номер 23 в брошурата - пищната церемониална зала Муядеде. Докато стигнете до нея преминавате през зали, в които султанът е посрещал посланиците или други чуждестранни гости, стаи за отдих, снабдени с удобни отоманки и дивани, библиотеката и кабинета на султана, личните му покои, джамията и, разбира се, хамама, както и помещение, в което сега е подредена експозиция от лични вещи на различните султани и сервизи от злато, сребро, порцелан, кристал.

Най-забележителната зала в двореца е Муядеде хол. Разположена на 2000 кв. м., тя е 36 м висока, като куполът й е с диаметър от 25 м. В нея има 56 колони. Подът, разпростиращ се на 124 кв. м., е покрит с килим с европейски дизайн. Най-големият полилей в двореца, разбира се, виси тук. Изработен в Англия през 1853 г., той тежи 4, 5 т и има 664 крушки. Първоначално той е бил захранван от газ, но през 1912 по него е потекъл ток. В нея са се провеждали различни церемонии, най-вече такива с религиозен характер.

Докато препускам през залите усещам потъмнелия с времето блясък на палата, осъзнавам как всяка вещ, колкото и красива или помпозна да е, има срок на годност. Малко от вещите в двореца напомнят съвсем успешно за великолепието му от XIX век. Винаги когато минавам през такива дворци или замъци изпитвам някаква не много ясна емоция, близка до тъгата. Малко неща могат да бъдат запазени непокътнати с времето - като например някои от материалите, с които са строени дворците или полилелите тук, които наистина са здрави и красиви. И освен това вещите може би носят и отпечатъците на всички хора, които някога са се докосвали до тях, попили са енергиите, които са бушували между тях. И това може да бъде доста подтискащо.

Не бива да пропусна това, че аз разглеждах Долмабахче в дъждовен и мрачен ден. Слабото осветление в него още повече засили подтиснатостта ми и впечатлението на вехти предмети. Ако разгледаде внимателно снимките, обаче, ще видите това великолепие, което аз пропуснах.

Музеят е отворен всички дни с изключение на понеделник и четвъртък от 9 до 15ч.

(следва продължение)

actualno.com, 15.12.2008