Мъжът на съседния стол

Странна работа - уж интересна пиеса гледах онази вечер (постановката няма да коментирам, за да не навлизам в отрицателни разсъждения), но през цялото време вниманието ми се раздвояваше между нея и човекът до мен. Непознатият мъж на мое ляво. Дойде току преди да започне спектакълът и седна на единственото свободно място на реда. Очевидно беше сам. Бегло му хвърлих поглед - побеляла коса, над 65-годишен, тъмносин костюм. Въображението ми заработи. До мен седеше самотен вдовец, с няколко пораснали деца със собствени семейства, които нямат време за него, освен когато имат нужда той да гледа някое от техните деца или по семейните празници като Коледа и рождени дни. Човек без приятели, очевидно, след като е дошъл сам на театър. Човек толкова самотен, че ходи на театър, само за да се почувства отново сред хора. Там, в пълната зала, от двете му страни седят непознати, но това няма значение, защото от време на време погледът му се среща с този на съседа му и двамата си кимват усмихнато от любезност или той се засмива на реплика от спектакъла и чува, че някой друг също се е засмял. И това споделяне на обща реакция по някакъв начин му помага да бяга от самотата. Ето че още някой реагира по съвсем същия начин като него...

Вгледах се по-настойчиво в мъжа на съседния стол. Тъмносин костюм, да - но не овехтял, а нов, елегантен, сигурно не евтин. Златен часовник на китката. Лъснати обувки. Какъв ти самотен вдовец!? Не изглеждаше никак притеснен или смачкан. Въображението ми побърза да поправи грешката си. Банкер? Хм... висш държавен чиновник или директор в частния сектор. Може би достатъчно уверен в себе си, за да удовлетвори интереса си към театъра като дойде дори сам на някое представление. Определено не беше почитател или съпруг на някоя от актрисите.

След представлението забелязах, че се е спрял на изхода и разговаря с двама по-млади мъже. Случайно ли се бяха срещнали? Или бяха дошли заедно и седяха разделени, защото само единични места са могли да намерят? Няма значение. Защо обаче, след като видях сам човек до себе си, първата ми реакция беше жив да го ожаля, да го вкарам в милозлива история, да му посъчувствам и чак след това да се вгледам в знаците, които действителността ми праща? Не всеки сам е самотник. Е, този може и да е бил, но второто не произтича от първото. Понякога самотата е въпрос на избор. Но възпитанието ми ли, очакванията, които обществото безмилостно налага, ли са вкарали тази ситуация в рамките на задължителната самота?

От друга страна, дали когато погледнем другия, не виждаме първо себе си в него и чак след това истинското му лице? Но това е друга тема... тема за друго представление, за друг театър.

Хора, пътища, посоки

Светът е малък – само разстоянията между хората са огромни (понякога). Светът е малък, а защо тогава разстоянията между хората продължават да бъдат огромни (понякога)? Пътища – много и то не само като се обърне колата. Пътни знаци по тях също се намират. А често и светофари, зебри, тротоари. Но понякога пресичаме на червено, макар да знаем, че само на зелено е разрешено. И се озоваваме в задънена улица. Друг път се втурваме на жълто, сакън да не пропуснем да преминем отсреща. И се оказва, че е било по-добре да изчакаме светофарът да се смени, защото ако сме имали търпение да постоим малко на едно място, е можело да ни хрумне, че всъщност съвсем не искаме да пресичаме в тази посока. Понякога съвсем стриктно, спокойно и уверено пресичаме на зелено, знаем, че сме в правото си и очакваме и насреща някой да уважи нашето право. Но не щеш ли насред пътя се сблъскваме с някого, който е загърбил всякакви правила и няма никакво намерение да се съобразява с тези, според които ние се движим. След утихването на звука от удара и двамата се оттегляме в различни посоки, всеки с поомачкана броня и олющена боя. Важното е обаче огледалото за обратно виждане да ни е наред и да поглеждаме в него достатъчно често, за да знаем какво сме оставили зад гърба си, но не прекалено често, че да не видим как някой лети насреща ни, или още по-лошо – да пропуснем, че някой се движи до нас със същата скорост и в същата посока.

Понякога пътуваме с други хора в една посока, но се движим с неравномерно темпо. От нашата скорост на другите им се завива свят; от техния ритъм се изнервяме, че се придвижваме по-бавно, отколкото е възможно, защото те поглеждат вляво, когато нашият поглед е надясно, или по различен начин интерпретират пътните знаци. Понякога те дори не ги виждат, така както и ние пропускаме по някой очевиден знак. Да не говорим пък какво става, когато едните се захванат със задача, присъща откакто свят светува на другите, като тази - жена да се опитва да разчита пътна карта, докато до нея върти волана мъж, изнервен от това, че уж знае накъде отива, но не знае точно как да стигне дотам. Понякога другите искат да спрат за почивка на едно място, а ние имаме нужда да отдъхнем и презаредим на съвсем друго. Но когато се съгласим да спрем на тяхното, а след това те слязат и на нашето, хоризонтът сякаш изведнъж става по-ясен за всички ни. Освен това всеки се е учил на различна кола и с различен инструктор, и е взел книжката си по различно време и има по-опитни от нас, както и ние винаги ще бъдем пък по-опитни от други. Но истината е, че всички се учим в движение. И колко хубаво би било, ако вместо да се сърдим заради всички тези разлики по между ни, кротко все повече ги приемаме с разбиране и усмихната толерантност, особено ако сме сигурни, че имаме обща посока.

Когато няма оригинал и копието (не) върши работа

"Вярно с оригинала" е моята първа среща с Абас Киаростами и неговите филми. (Не казвайте на никого, да не взема да се изложа, че чак сега това ми се случва.) Но мисля, че няма да е последната.

Сюжетът е следният:

Мъж и жена се срещат в Южна Тоскана - той е писател и представя последната си книга, посветена на копията и оригиналите в изкуството. Тя притежава малка галерия и иска на всяка цена да поговори с него. Двамата отиват с колата й до съседно селце, където подтикната от случен коментар на възрастна собственичка на кафене, жената подхваща игра и влиза в ролята на съпруга на писателя. Той, кой знае защо, след известно двоумене, се включва в нея.

Дали подтикнати от самотата си двамата провеждат разговор, който е твърде характерен за двойките, обвързани от дълго време, или използват играта, за да си кажат един на друг неща, които не биха споделили с истинските си партньори или не са намерили начин да споделят с тях, докато са били заедно - това не е толкова съществено. Основното за мен беше как, когато нещо основно ни липсва, ние сме в състояние да заблудим сами себе си като си фантазираме измислена реалност - тази, в която бихме искали да сме, а не сме по обективни причини. И как желанието ни за осъществяването на тази измислена реалност е толкова силно, че сме в състояние да се втурнем да я налагаме на случайно изпречили се пред нас хора, без да се съобразяваме с техните реалности, желания, потребности и настоящи състояния. Без да ги виждаме такива, каквито в действителност са.

Заслепена от своята нужда да засити самотата си с обич и мъжко присъствие, героинята на Жюлиет Бинош (самотна майка при това) обсебва нищо неподозиращия писател (игран естествено и органично от оперния певец Уилям Шимъл. Кой?) и попада в копие на брачни (любовни) отношения, което за нея е по-истинско от оригинала, защото оригинал така или иначе й липсва. А той, писателят, се оставя да бъде вписан в това копие, развива заедно с нея диалога в този на места безумен, на места смешен, на места трогателен, но все пак измислен сюжет. Или не съвсем?

И още нещо - отстрани винаги ни е по-лесно да видим противоречията между Неговата и Нейната гледна точка. Когато двама спорят, това е като разговор между глухи. Толкова е ясна невъзможността на всеки един от тях да се идентифицира с другия и да го разбере. Защо, след като сме толкова различни -мъжете и жените - продължаваме упорито да се стремим един към друг?

Deja vu

Не е вярно, че два пъти в една река не можеш да нагазиш. Повтарянето на събитията в живота ни го опровергава. Озоваването в същите схеми го доказва. Вървенето по спиралата на живота и постоянното спиране на познатите кръстовища, на които откриваме същите характери зад нови лица, също го доказва. Погледът в огледалото, когато виждаме, че сме в огледална ситуация на тази, в която вече сме изпадали преди време, го доказва.

Защо тогава се опитваме да счупим с главата си огледалото и да минем от другата му страна, когато там ни чака същото? Защо задаваме въпроси, когато знаем отговорите? Защо протягаме ръка към тези, които така и така няма да я поемат? Защо се чудим как не можем да отворим нова врата, преди да сме затворили старата?

Колко пъти ще се случва това докато живеем? Откъде е започнало и дали ще има развръзка? Епилог? Хепи енд? И продължение? Или spin off?

Въртя се в кръг, и всеки път разширявам обиколката, спирам на нови места, но се въртя в кръг. В началото на своя път съм била в центъра на спиралата, в една малка точица, и колкото повече вървя напред, толкова се и отдалечавам от нея, но винаги мога да се спусна по различни дълги или къси допирателни назад към отправния момент. Някои неща започват неочаквано. Началото им е скрито в събития, които би трябвало да ни тласнат в други посоки, или предполагат съвсем различно развитие. Но рамките на цикличността във всеки индивидуален живот имат своето предопределение и следват логиката на неизбежното развиване на спиралата.

Има ли наистина предопределеност? И свободна воля да я променя? Свободната воля може би е и обикалянето на кръга на предопределеността с разширяване и промени в обиколката му. Така и така не вярвам във вървенето по права линия от една изходна точка, към която никога не се връщаш. Това, че си оставяме част от багажа на миналото тук-там и после си го намираме на уж неочаквани места, го доказва. Не ми се иска нещата да бяха по-прости, защото тогава сигурно щях да искам да са по-сложни. Или може би пак щях да се тревожа, но без да мога да си обяснявам поне от време на време на какво се дължи тревогата ми. Иска ми се нещата да са такива, каквито са - лабиринт, из който се лутам. С пасажи, в които се движа свободно и с места, на които ми е тясно. С кътчета, на които вече съм била и с нови пространства, които да опознавам.

Нищо лично

Така се случва, че приемаме повечето събития лично. Както и отношението на другите към нас. А нищо не се случва извън нас. Затова и има толкова недоразумения и разочарования – трудно е да приемем, че всичко, което сме и правим, получаваме или губим, намираме или забравяме, откриваме или загърбваме, излиза от нас и се връща към нас обратно.

Действителността наистина е единична и уникална проекция на всяко отделно съзнание и подсъзнание, стремежи и надежди, страхове и травми. Никой друг не ни е виновен за това, че страдаме. Никой друг не е отговорен и за това, че сме щастливи. Никой друг не ни е виновен за това, че сме се провалили. И никой друг не заслужава овации за това, че сме успели.

Защо ли?

Защото всеки човек стои на своя мост към другите и може да извърви сам само половината от пътя. Ако пожелаеш да извървиш останалата част към него ще спечелиш или ще изгубиш; ще се зарадваш или ще пострадаш; ще получиш или ще ти се отнеме нещо. И не е ли прекрасно това? Хем успокоително, хем тъжно, но всъщност дълбоко вярно.

Или както го чух няколко пъти около една маса в „Слънце Луна” миналата седмица – просто това са фактите. Хубаво е да знаем, че отговорността за всичко е наша.

Най-големите празници през годината

Има 5 големи празника за мен през годината.

Първите два са свързани с датите 26 април и 16 октомври. На първата е роден татко, а на втората - мама. Тази година и двамата навършиха 2 х 30 години и това със сигурност прави празниците по-специални, но все така мили. Като се замисля какво мога да им кажа и подаря, сърцето ми се свива. За мен те, такива каквито са, са най-големият подарък, който получавам вече 33 години. Най-щастливото дете, което е събрало в кошничката си повече обич, отколкото може да върне обратно и всички онези уроци, полезни и важни, за които неведнъж е мърморило намусено на себе си: "Ти пък ще ми кажеш!" Уроците обикновено са били правилни и полезни, но детето все още иска да му разрешат да прави грешки, а не да се стреми към съвършенство. То, така или иначе, както е казал Дали, е постижимо само за него, гения.


Няма равновесие. Няма равнопоставеност. Няма знак на равенство между това, което получаваш от някого и това, което му даваш в замяна. И как да има знак на равенство, когато е най-трудно да се отблагодариш, когато усещаш, че си получил най-много?! Какъв подарък да направиш? Как да избереш, как да изразиш това благодаря, което да тежи толкова, колкото многото, което си получил преди него. Но във всичкото това, във взаимоотношенията между деца и родители има някаква странна хармония. Нещата са такива, каквито са, защото трябва да са такива, каквито са.


Другият голям празник е Бъдни вечер, когато цялата рода се събира и докато преяждаме с постни манджи и си наливаме в гърлата ракия, в душата ми се разлива спокойствието от усещането, че дори да реализирам най-големите им страхове - трайно да стана вегетарианка или никога да не се омъжа, - родата ще ме обича по свой си, макар и не винаги тактичен начин. На което аз ще им отвръщам със същото. На всеки 24 декември се ражда и надеждата за нещо по-добро, независимо дали го свързаме с религията или не. Всички сме заедно, и макар да не сме около огнище, се стопляме един друг.


Четвъртият важен празник е моят рожден ден, защото на него винаги мога да събера приятелите си. И винаги най-големият подарък е бил това, че са до мен. Но, моля, това не значи, че не се радвам и не искам и други подаръци от вас, мили мои! Имала съм късмета да ви срещна и привържа към себе си и не бих ви оставила да си отидете току тъй, защото ме допълвате, радвате и оставяте да бъда такава, каквато съм.


Петият голям празник е Великден. Не само пролетта вече е дошла и предвещава лятото, но си и припомням за пореден път, че няма страшно - от пепелта на нещо, което вече го няма, ще се роди нещо ново и по-добро. Пък някога може дори да е вечно.

Въпроси

Човек трябва много да внимава - заминава за два дни и като се върне у дома, осъзнава, че есента е започнала да се промъква в града му през очевидно оставената открехната врата. Но промените са неумолими, както и смяната на сезоните, колкото и характеристиките им да са се променили през последните години, вследствие глобалното затопляне, немарливостта на човешката раса и колелото, което се върти и след като стигне своя зенит, винаги се спуска към своя надир. Последните две чужди думи съм научила от кръстословиците.

Прекрасно е да се пътува, за пореден път ще въздъхна, а около очите ми ще изпъкнат тънките бръчици, набраздени от доволната усмивка, в която съм разтегнала устни. Как иначе ще имам различна перспектива, ако не се местя в пространството и времето! Как ще мога да се зарадвам на мекотата на пловдивския климат (*), без да съм дошла от застуделите утрини и вечери на София? Как ще потъна в уюта на провинциалния център със старите, наново боядисани сгради по Гюзмето, ако не изникне в главата ми споменът за различната красота на София, разпокъсана от социалистическо строителство и постсоциалистически молове? Как ще се насладя на старите майстори като Цанко Лавренов и Златю Бояджиев, ако междувременно не трябва да преглъщам срещи с авангардни "инсталации" и "манифести", изпълнени с правописни грешки? Всъщност това последното не е вярно. Старите нямат нужда от съвременен контрапункт, но за съжаление се оказва, че и доста съвременни творци нямам нужда да сверяват часовник с миналото. Не всички, слава богу! Може пък и аз нещо да не съм разбрала и да е било по-добро, оценката ми за него.

Във всеки момент ли човек има нужда от контрапункт, за да осъзнае, разбере, види по-ярко това, към което гледа? През цялото време потоците от хора по улиците се движат един срещу друг. Коя посока е по-интересна и накъде да тръгна? Седна ли да изпия чаша кафе, стомахът ми се свива, че се бавя и няма да стигна там, където сега е ми се струва, че е по-интересно от тук. Тръгна ли, зад гърба ми крачи безпокойството, което ме потупва по рамото и ми сочи обратната посока, където сигурно е по-любопитно. Сред толкова хора, шумни, разговарящи по между си, обсъждащи, смеещи се, мога да се почувствам безкрайно сама. Включа ли се в разговора, обаче, мога да усетя, че предпочитам да си трая.

Въобще имам чувството, че стоя насред река, загребвам с шепи от водата и докато ги вдигам към лицето си, водата започва да се процежда през пръстите ми, а когато наплискам лицето си с нея, половината вече съм я изгубила по пътя, а другата половина освежава страните ми, а после, докато съхне, приятно щипе. Най-накрая, когато лицето ми е напълно сухо, от водата няма и следа, а само слаб спомен за усещането от допира й. Всичко става толкова бързо, че няма как да го задържиш. Особено ако се опиташ да го задържиш. И всичко трябва да си отива, за да се разчиства място за нови преживявания.

Нещо като да вървиш, вървиш, криволичейки из уличките с карта в ръка и да разпитваш хората как да стигнеш до някое много малко капанче, бар, кафене или галерийка, където да се зарадваш на картини, които се броят на пръстите на едната ти ръка, да постоиш там 5 минути и след това да продължиш по пътя си, към следващото, докато хем се опитваш за запазиш спомена за това, което си видял и почувствал, хем да си поемеш дълбоко въздух, за да си отвориш още местенце за следващата "атракция".

Дори с карта в ръка и с подробна брошура с описание на всички атракции, човек може да се залъже и да се озове на място, на което да се почувства сякаш някой иска да го излъже и да му пробута захарен памук - гледаш пред себе си уж нещо, а в теб не остава нищо от това нещо. От друга страна, обратното е също вярно - неугледни местенца, без кой знае какви примамливи изречения за тях, могат да се окажат много приятна изненада, особено ако речеш да надзърнеш в тях, след като така и така са се оказали на пътя ти.

Лятото си отива, но докато то си отива, есента настъпва. Разкрачила съм се между двата сезона и докато главата ми витае в лятната еуфория на лекотата, краката ми се зациментират сред първите жълтеникави и ръждиви листа по земята. Чехлите ми се пързалят по калдъръмените улички на тепетата и се случва по-често да си гледам в краката, отколкото в лицата на хората около мен. Толкоз ли е важно къде стъпвам и да не се подхлъзна? Разбира се, нощта е тъмна, но пълната луна допълнително осветява улиците. Дъждецът разведрява, без да носи хлад. Ние влизаме там, откъдето някои вече си тръгват. После излизаме, и на наше място влизат други, които още не са преживели това, което за нас след минута вече ще е спомен. Ту се катерим нагоре, ту - слизаме надолу. Редуваме старото с новото изкуство. Младата - с по-възрастната компания.

Винаги се намираме между.

И винаги тези усещания - какво е тишината, ако не е прешествана от глъч? Както е смехът, ако не е последван от сълзи? Как поривът набира сила, ако не се удари поне веднъж в непробиваема стена? Какво е храната, ако няма глад? Какво е мечтата, ако не е рамкирана от действителността? Как да откривам каква съм аз, ако от време на време не се оказвам в ситуации и сред хора, които са ми напълно чужди? Как да има огледално, застинало спокойствие на морето, ако преди него вълните не са го набраздявали бясно една след друга? Какво е споделеността, ако я няма самотата? Какво е да изкачиш някой връх, ако отгоре не можеш да погледнеш към ниското? Как да се насладиш на тихия мрак на нощта, ако не си се насладил преди това на топлата светлина на деня? Какво са белите квадратчета в кръстословицата, ако до тях няма черни? Какво е емоцията, ако в огледалото не срещне погледа си с разума? Какво е радостта от живота, ако сред нея не се прокрадват моменти, в които сърцето не се задъхва от тъга?

Винаги ли научаваме повече и можем по-добре да разберем и оценим всяко нещо, ако преди това сме се сблъскали с противоположността му? Лутане ли е това, или е правилният път? И не е ли отговорът - понякога е едното, а понякога е другото, но при всички положения е необходимо? А защо трябва да има непременно отговор?

Няма ли ограничения в този блог, та да зная кога да поставя точката на тези въпросителни? Или нарочно няма, та да трябва сама да се озаптя?

Добре.
*след 2те нощи на музеите в Пловдив