Утре, когато отново ще е вчера

Една новела на татко носи заглавието "Вечер, когато слънцето изгрява". За тази метафора се сещам, когато си мисля, че утрешният ден ще е същият като вчерашният, а днешният се повтаря до безкрайност, опитвайки се да избяга и от този преди него, и от този след него, а най-вече - от самия себе си.  Има нещо странно в кръговото движение, от което човек чувства, че е повлечен, когато не знае къде точно се намира, нито накъде би трябвало да върви, или пък дали върви изобщо. Нещо като хамстер в своята клетка, до припадък навъртащ километри по колелцето, което илюзорно замества истинското движение навън и във всички други посоки, които водят навътре, към себе си. Да стоиш пред една огромна карта, бяла, празна почти, само с ясно очертани географски контури, в която ден след ден закарфичваш новопридобитите си познания, за да се ориентираш по-добре по тях и да знаеш с по-голяма сигурност къде има здрава скала сред подвижните пясъци. Да катериш хълмове с широко отворени обятия, търсещ да прегърнеш всичко ново и непознато и всеки, изпречил се с усмивка, в която ти отчаяно се стремиш да прочетеш загатнато бъдещо приятелство и да се спускаш по стръмни склонове, от чиито чужди културни ръбове боде изненадващо много. И после пак нагоре, и после пак надолу, ту сред вихрушки, от които сърцето се скъсва да тупти, ту сред блажени мигове на заспала езерна повърхност, под която всичко е тихо и спокойно. Да вървиш напред, докато през цялото време вървиш и назад. Да се разделяш, докато се събираш. Да чувстваш, че главата ти тежи за сън, докато в същото време никога не си бил по-буден и възприемчив. Да осъзнаваш толкова много неща за миналото, за културата си от разстоянието, което те разделя с тях, докато единственото, което би могло да те придвижи напред в разполагането на свои маркери в полу-празната ти нова карта, изглежда е движение, отдалечаващо се все повече и все повече от тях. Кому е нужно да избираме едно от две възможни и защо на всяко нещо трябва да се слага етикет с вкус, мирис, усещане и най-важното: дали е добро или лошо.          

Вечерен коктейл в сиво

Морето е сиво, сиво, толкова тъмно графитено сиво, сякаш, някой го е изрисувал с молив. Морето, всъщност, е океан, но тук никой не го нарича океан. Не знам дали е заради светлината в Южното полукълбо, но вечерно време наистина изглежда от сиво по-сиво. И не е заради „зимата” от 22 градуса в тази забулена в облаци юлска привечер. Макар синоптиците да обещаваха слънце без капчица дъжд сутринта, някакъв не много силен, но за сметка на това твърде упорит вятър, е надиплил над главите на хората също толкова дълбоко сива купеста облачност. На малката сцена, разположена посред алеята на Крепостта на Копакабана, музикантите настройват инструментите си, докато организаторът на „Музика в музея” сваля застрашително клатещия се банер на програмата и го обляга за всеки случай на бадемовото дърво. Млада майка се изправя и докато обръща гръб на количката с момченцето й в нея, тя се катурва. Детето писва, баща му го вдига бързо от земята, не се е наранило, само се е уплашило, но докато майката се опитва да го утеши, жена на видима възраст към шейсетте, заобиколена от хиляди торбички, на която никой не би повярвал, че някога е имала семейство, камо ли деца, започва да боботи басово. „Глупачка, така ли се става от стол? Всеки би видял, че така не се става от стол. Втурва се, зарязва си детето, ами ще падне, как няма да падне, виж я, моля ти се, ще го успокоява сега, що за майка непохватна.” Рефренът се повтаря на съседката отляво, после отдясно и е ясно – поне една зрителка на концерта вече е доволна, а той дори още не е почнал. Междувременно другите се оглеждат дали не могат да приберат столовете си под някой навес, защото дъждът настоява първи да излезе на сцената като пръскачка за напояване на зелена ливада. Единият музикант оставя контрабаса си на сцената и изчезва, докато организаторът, съвсем непринудено, с чанта на рамо, обявява на микрофона началото на концерта 13 минути по-рано от уречения час и допълва, че ще слушаме Гершуин докато дъждът реши, че е време за финален акорд. Двамата, които не са се уплашили от дъжда – барабанист на средна възраст, който се оказва съкварталец и сламено рус пианист – немец, който изглежда така, сякаш е излязъл от „Бременските градски музиканти” с кожените си ботуши, подкарват познати и непознати мелодии от Гершуин. Зад тях блестят, сякаш закарфичени в небето, светлинките на фавелата Кантагало, а под тях, подредени във високите четириъгълници на крайбрежната Авенида Атлантика, ту светват, ту изгасват лампите в хиляди апартаменти и хиляди хотелски стаи. Музиката се носи в темпо на игриво подрипващ кон, който хем не бърза много, хем пък иска да стигне до там, до където си е набелязал без излишно помайване. Голяма част от зрителите се наслаждават на това не особено майсторско изпълнение, защото все пак представлява глътка разнообразие сред морето от самба и други местни ритми. А има и такива, които са избрали безплатния концерт за саундтрак, докато разказват на ухото на гаджето си какво им се е случило през деня или упорито прелистват страниците на социалните мрежи в телефоните си. Някои се снимат и дори чучват на ръба на сцената, за по-добър ракурс. Постоянно сядат нови хора на освободените от наситилите се на изкуството кариоки столове, а дъждецът благосклонно попрестава, докато уговореният един час музикална програма не бива изпълнен. И всичко това под зорките погледи на двама военни, охраняващи крепостта и циркулиращи с лице към зрителите, за да вдъхват респект. Отдавна не съм се чувствала толкова спокойна и в сигурни ръце, колкото срещу тези двама добре въоръжени младежи. Но да живее изкуството, безсмъртния Гершуин и възможността да му се радваш сред изключителни декори и благодарение на спонсорирани културни програми!     

Моето щастливо клише

Ако пишех този текст преди десетина години, когато моя близка приятелка се омъжи за американец, той щеше да звучи доста по-екзотично, отколкото сега. Наистина, аз съм щастливо омъжена за бразилец от шест месеца насам и живея в Рио де Жанейро, което придава на моята лична история дъх на загадъчност и далечни земи, примамващи толкова с представата ни за тях, колкото и с неизвестността, която излъчват. Но тук съм обградена от колумбиец, англичанин, холандец и французин с половинки бразилки, имаме семейна приятелска двойка англичанин и датчанка, а приятелката ми перуанка за малко да се обвърже с японец. Двете ми доведени сестри са омъжени за испанец и белгиец… В наше време бракът с чужденец си е направо клише.

Имала съм няколко връзки с чужденци до момента и те са ми пасвали, защото имам много забележки към традиционното възпитание на българския мъж. А като добавим и вцепенението, в което живеят ден за ден и без желание за поемане на отговорности много от моите връстници между 30 и 40 в момента, излиза, че съдбовната ни среща с Марсело от Рио де Жанейро е била предопределена.  

Два месеца след като се бяхме запознали (аз – каучсърфърка в неговия дом), моят любим ми предложи да се оженим по фейсбук, защото той беше в Рио, а аз – в София, в общо съобщение между двама ни и единствената ми приятелка, която го познаваше до този момент и която после ни стана кума. Родителите ми още не го бяха виждали, но само те и много малък кръг от хора посветихме в намеренията ни да се обвържем. Не защото съм суеверна, а защото представата за какафонията, която можеше да настъпи, след като се разбереше, че ще променям живота си напълно и то на съвсем различен континент, ме напрягаше. Защото съм убедена, че нашата култура разрешава наглото нахълтване в живота на другия с прикрито като загриженост желание за вмешателство по какви ли не поводи.

Когато шест месеца по-късно отпътувах само с 60 кг. багаж, започнах да осъзнавам с лекота колко малко предмети са ми нужни и каква нищожна част въобще ми се иска да пренеса в новия си дом. Първите дни с моя любим търчахме по институции, за да подадем документите си за брак, който щеше да ми позволи легален престой тук. Не звучи много романтично, но и друго щастливо смесено семейство, на което съм кума, пристъпи към тази стъпка по спешност заради подобни бюрократични препятствия.

Прочетете цялата статия в Жената днес ТУК

Дилма с прическата на Каролина Херера

Когато в началото на тази година новият-стар президент на Бразилия – Дилма Русеф, встъпи в длъжност, медиите в страната се втурнаха да обсъждат подробно всичко, свързано с управлението на посочената от сп. Форбс” за четвърта най-влиятелна жена в света за 2014-а. След официалната церемония в първия ден на новата година, която се проведе по традиция в столицата Бразилия, едни от най-многобройните коментари бяха за… избора на облекло на Дилма.

Модната стилистка Луиза Щадтландер, която облича Дилма Русеф от 20 години насам, е автор на роклята от креп с цвят нa слонова кост, френска дантела ръчна изработка и три четвърти ръкави, с която президентът встъпи във втория си мандат.

Журналистът Алсино Лейче Нето обаче коментира във в. „Фоля ди Сао Пауло”: „Притеснява ме решението й да се облече в рокля от малко позната шивачка, а не в модел, създаден от водещ бразилски дизайнер. Изборът на Дилма е обида за националните модни марки.”

Дилма Русеф обаче не изглежда да е от жените в политиката, които отдават кой знае какво значение на модата. Неслучайно няколко от годините на ранната си младост тя посвещава на партизанска дейност срещу военната диктатура в Бразилия, вместо на обиколки из магазините за дрехи в родния Бело Оризонте. Неслучайно и толкова години е вярна на Луиза Щадтландер, чийто магазин посещава още от времето си на държавна служителка в столицата на щата Рио Гранде до Сул – Порто Алегре.

Прочетете цялата статия в Жената днес ТУК

Музеят като преживяване

Езикът и животът са едно и също нещо. Който не направи от езика огледало на своята личност, той не е жив. И както животът е един постоянен поток, така и езикът трябва да се развива непрекъснато. Това означава, че като писател трябва да си държа сметка за всяка дума и да отдавам на всяка дума необходимото време, докато тя се сдобие с нов живот. Езикът е единствената врата към безкрая, но за съжаление, е забулена от сиви планини.

Жоао Гимараеш Роса

Секретариатът по култура в щата Сао Пауло поддържа 22 музея, от които 13 са в столицата му. Сред тях са любопитни колекции като Музеят на футбола и Музеят на кафето, но моето внимание спечели Музеят на португалския език. Той се разполага от 2006 г. насам в административната сграда на гара Естасао Лус в централната част на града и допреди година е бил посетен от над 3 милиона души. И въпреки че употребата на пръчка за селфи в изложбените му зали е строго забранена, те са изпълнени с постоянен поток от хора не само в събота, когато входът е свободен.

Какво би могъл да съдържа един музей на език и защо привлича толкова посетители?

Сградата на Естасао Лус е построена през 1901 г. в модерния за началото на ХХ век английски стил. За да бъде трансформирана в музей, тя претърпява значителни промени, като дори е обособена кинозала, както и „планетариум”, използван за видеопрожекции, инсталации и пърформанси. Гарата, впрочем, е функционираща. През нея преминават всекидневно около 400 000 души с влаковете от и към предградията на бразилския мегаполис. Сао Пауло е градът с най-многобройното португалоезично население в света – 11 милиона. Езикът, както знаем, е бил привнесен тук от португалските колонизатори, акостирали за първи път по бреговете на Бразилия през XVI век, но това внушително число сякаш крещи в подкрепа на появата на подобен музей именно тук.

Музеят на португалския език се помещава на малко над 4000 кв. м. Вторият му етаж е запазен за постоянната експозиция, която на пръв поглед изглежда по-скоро скромна, но пък е компактна. На една от стените се простира историческа линия на развоя на езика, завършена със списък от 120 творби – върхови постижения в литературата на Бразилия. На срещуположната стена, на екран с дължина 106 м (!), разделен на няколко отделни сегмента, се прожектират едновременно 11 късометражни филма с продължителност от 6 минути с теми, третиращи отношенията между  португалския език и различни аспекти от бразилската култура като танци, празници, карнавали, футбол, музика, кулинария и т.н.

Прочетете цялата статия и разгледайте снимките в Портал Култура ТУК.

Бразилска теленовела: Епизод 003 - Събрание по време на ретрограден Меркурий

И така, ретроградният Меркурий завърши както подобава - на събрание на блока, което тук се нарича асамблея. С викове, крясъци, взаимни заплахи за съд, призоваване на Христос, който предпочете да си остане смълчан на Корковадо и да ни гледа през прозореца, малко бисквитки с кола зеро за по-леко поемане на всичко и масова размяна на целувки накрая. 

Отсъстваше само семейството фразнцузи, които, подозирам добре познават тукашните порядки и предпочитат да пребивават в сградата в дълбока нелегалност. Така де, за разлика от останалите съседи, които чувам да се секнат по време на сутрешния прочистващ и оглушителен ритуал в банята, пеят, карат, издават стонове и вопли, водят лични разговори по телефона на висок глас или свирят на пиано (това последното е много приятно за подслушване), тези не съм ги чула или видяла нито веднъж. 

Все повече се убеждавам, че бразилците неслучайно си падат толкова по теленовелите - те ежедневно участват в поредния епизод и играят също толкова слабо, колкото и звездите им от малкия екран. Но детинските интриги, в които държат да се оплитат, се разразяват за секунди в бури, сякаш нарочно предизвикани само, за да се разсее някакво, натрупано другаде, напрежение. Докато наблюдавах целия епизод, за чиято дължина и Майкъл Бей би завидял (150 мин. точно), почти изцяло като страничен наблюдател, си дадох сметка, че цивилизованият човек е изключително беззащитен.

Ще го повторя, защото за мен това е важно откритие - цивилизованият човек е изключително беззащитен. 

Така че, може би е време да се захвана с изучаването на още един език. Който се говори с малко по-оголени зъби.  

П. С. Важното е, че вече имам официално разрешение да се грижа за цветята пред блока и категоричен повод да не си говоря с любопитната вещица от третия етаж, известна още като дона Домоуправителка. Като нищо, в сянката на папаята, която се е зародила от семка, донесена от вятъра, да поникне и здравец! Очаквайте снимки!

Защо има толкова полицаи в банката?

Докато прелиствам усърдно учебника по португалски, се натъквам на все повече и повече примери "от живота", които ме приближават постепенно до специфичните особености на заобикалящата ме действителност. Вчера, например, много се забавлявах със страдателното причастие и следното упражнение:

1. Къде е колелото ми?
Беше откраднато.

2. Какво се е случило с моста?
Беше съборен.

3. Къде е колата ми?
Беше вдигната от паяк.

4. Защо има толкова полицаи в банката?
Защото банката беше ограбена.

5. Къде са документите?
Бяха откраднати.



6. Какво се е случило е онази госпожа?
Била е нападната.

Специално включване от предишното упражнение:

1. Престъпникът е бил забелязан в близост до границата. 

и

2. Вдигнаха данъците.

Все пак, не всичко е така черно, защото:

3. Ще бъдат построени повече училища. 

Чудя се какви примери биха могли да бъдат включени в учебник по български за чужденци...