Всеки (изгубен) живот е от значение

Ужасно е случилото се в Париж. Ужасяващо и трагично. Мъчно ми е за жертвите, мъчно ми е за семействата и близките им, мъчно ми е за извършителите, които са стигнали до там в (не)мисленето си, че да си позволят да отнемат човешки животи. Аз обаче няма да си сменя профилната снимка във фейсбук в знак на солидарност с Франция, защото тази кампания ми се вижда като доказателство за егоцентризма на Европа, която страда и изисква повсеместно съчувствие първо за своите загуби, а после и за всички останали. Животът на всеки един европеец струва толкова, колкото и животът на всеки един африканец, азиатец, северно- или южноамериканец, или австралиец, т.е. - безценен е. 

През 2012 г. в Делхи е изнасилена от шестима мъже в автобус и убита 23-годишната Джоти Сингх. Сменихме ли си профилните снимки в солидарност с нея или стотиците жени, които умират всяка година от подобна на нейната насилствена смърт по света?

През 2014 г. 43 студенти от мексиканското градче Айотцинапа изченаха безследно, като по-късно се установи, че са били отвлечени по разпореждане на кмета на града Хосе Луис Абарка Веласкес, който се притеснявал, че ще използват местно събитие за протести срещу него. Сменихме ли си профилините снимки в солидарност с тях и със семействата им, които всеки ден трябва да живеят с мисълта как децата им са били убити, а труповете им - изгорени от нарко групировката Герерос унидос?

Дo 23.08.2015 от ебола са починали 11 302 души, предимно африканци. Сменихме ли се профилните снимки в солидарност с ужасяващата мизерия в тази част на света, която продължава да преобладава, макар че други части живеят в материално излишество?

През първите 4 месеца на 2015 в Рио де Жанейро жертвите на заблудени куршуми са 60 на брой. Проучванията на ООН сочат, че Бразилия е на второ място по жертви на заблудени куршуми, изоставаща само от Венецуела. Сменихме ли си профилните снимки в солидарност с жертвите на световната война срещу наркотиците, която се води предимно в т. нар. трети свят, и от която никой не е с имунитет? Или когато гледаме "Сикарио" ще се впечатлим само от филмовите му качества?

От началото на Арабската пролет до днес само в Сирия са загинали 210 000 души според Сирийската обсерватория за човешките права. Миналата година ме потресе този филм - We Are The Giant за съдбите на трима души, участвали в Арабската пролет в своите страни - Сирия, Либия и Бахрейн. Замисляли ли сме се понякога колко сме щастливи и привилегировани от това, че вместо да усещаме заплаха за живота си всеки ден, можем да сменяме профилните си снимки в знак на гражданска позиция?

Не е ли явно и след атентатът в Париж колко сме обвързани помежду си, независимо къде и как живеем и как потрепването на пеперудата с крилца на един континент отнася глави в друг? Какво бихме могли реално да направим, за да има наистина положителен ефект върху днешния хаос и да засади зрънце за мир, разбирателство и благоденствие в бъдеще, вместо да си сменяме профилните снимки и "да се молим"?

Урок от домашната ботаническа градинка

Интересен урок от домашната ботаническа градинка днес. 

Здравецът ми умря, ама пък за сметка на това мушкатото ми цъфна. Очевидно по-международната версия на гераниума вирее по-добре на тез географски ширини. Здравецът не успя да се пребори със зимата тук и се отказа да се опитва да се нагажда към заплашително идващото с 40-градусови жеги лято. 

Тъй, тъй - не бива да се изменя на собствената природа и не бива да се пригаджа нито една живинка, включително човек, към всякакви различни условия, ако не ги припознава като свои. Ще помедитирам по въпроса.

Като яхтичките под Захарния хляб

Няма вече магическа реалност, само парченца усещания, наситени със субективизъм и затворени в рамките на тук и сега. В музея, насред климатизираната хладина, група музиканти вдигат шум до третия етаж с мелодии от времето на "Дорс", но добрата музика вече не е достатъчна сама по себе си. Свръхкъсите панталони на свръхвисокия саксофонист, мустачките а ла Гогол Бордело на барабаниста и дружното подскачане напред-назад на всички, докато и публиката се зарази, сигнализират за добре обмислено сценарий за шоу. Само водещият китарист не смее да се отдалечи от усилвателя си и тревожно го фиксира с гръб към всички останали. Единствен той не може да направи и стъпка в света, ако не е включен в електричеството. Няма своя акустична версия - просто се е родил с усилвател. 

Жената с издължените по индиански очи, които излъчват страх, напада, за да се защити. Тя вярва в амулетите, перата от екзотични птици, пръстените с огромни, сякаш изпълнени със заклинания камъни, дългите поли, които метат земята около нея и изхвърлят надалеч трохите отрицателна енергия, полепили се като прах по неравните тротоари, където облите плочи от миналото отстъпват все повече и повече пред дребните, начупени плочки, произведени от евтина работна ръка нейде из малките градчета, отдавна загубили идентичността си заради навлизането на огромни многонационални консорциуми по околовръстните им пътища.

Шофьорът на автобус очевидно за първи път минава по днешния си маршрут, но вместо да намали скоростта, за да не пропусне някоя отбивка или спирка, той лашка смело колцината пътници, надявайки се да размени местата им, просто от досада. А от време на време иска жокер: Ами сега накъде? Железни са нервите на стисналите здраво с две ръце облегалки на предната седалка хорица; пословична е учтивостта им към непознати, които може би предпочитат да пратят по дяволите, но общата цел да се доберат до дома, все пак слага в устата им насоки към водача на мпс-то. 

През прозореца, в залива под Захарния хляб, лъщят яркобели яхтички, накацали кротко върху мастиленосиньото море. Пейзажът трябва да повтаря до последен детайл запечатания идеален образ от пощенските картички и яхтичките не помръдват от страх да не го развалят. Почти като в езерото в къщата на Моне в Живерни, където щатните байчовци на видима възраст внуци на байчовци, подбутват лилиите, докато ги доредят в ансамбъла от известната картина с мостчето на импресиониста. В картините няма място за изтрещителния шум на няколкото ленти в двете посоки, които спират, само за да зафорсират после още по-оглушително. Нито за полепващия сажди в носа и по петите гъст смог, обгърнал нежно, но непоколебимо града. Но от тях примамливо се усмивха слънцето, което и в действителноста сменя няколко защеметяващо красиви премени през деня, докато се приготви за сън в домашния си халат с преобладаващ цвят на кайсия и розовеещ се захарен памук.

Къщата е като човек - животно на навика. Към обичайните си миризми на котешка пикня, запържен чесън и марихуана, която в петък се редува с индийски пръчици, сега е прибавила и тази на прекипяло мляко. Това мляко прекипява всеки ден с точността на швейцарски часовник или за да използваме по-малко изтъркано изразно средство - с точността на чичото, който всяка сутрин в 7.30 пристига с торба, пълна с котешка храна, за да я разпредели между уличните четириноги бандюги, които зарязват поредната уловена мишчица или се спускат по стръмното дърво, за да уважат грижата и да поблагодарят за нея с щръкнали като антени опашки. Това мляко, което прекипява всеки ден, сякаш го прави, защото дойде ли моментът на невъзвращаемостта, в каквито й съдове да изсипваш житейските съставки, с които искаш да си стъкмиш нещо хубаво хем за душата, хем за тялото, ще води само до прекипяване, дори без възможност за остатъчен продукт извара.

Всички обитатели на къщата искат да си поговорят с малкото геконче, което търчи радостно по белите й стени, защото то единствено преминава под праговете и докато похапва мушици и тем подобни твари, хвърля по едно око къде какво се върши. Но тази история няма нищо общо с онази, в която насред пека на пазарния ден, почти в дванайсет на обед, след пукотевица, която значително надвика форсирането на моторите, по улицата с нежното име Поточе, промушвайки се на зиг-заг между минувачите, притича мъж, с напоена с кръв ръка, подгонен от друг, очевидно с оръжие в ръка. Хората оставиха тежките торби, пълни с покупки, и се разговориха, всеки надпреварващ се да даде своята версия за инцидента, доукрасявайки историята, разиграла се за секунди, с най-невороятни, но пък за сметка на това цветисти детайли. 

Деца плъзнаха изпод и между сергиите, докато майките им надаваха ухо към още една подробност и гледаха втренчено в посоката, в която се бяха изгубили двойката жертва-преследвач/жертва, защото се твърдеше, че обленият в кръв нападнал втория, но той се оказал полицай и извадил веднага законно притежаваното си оръжие и раздал справедливост почти като първа помощ. Няколко полуузрели плода узряха съвсем, докато всички детайли от случката бяха избистрени. А в къщата, разполагаща се недалеч от местопрестъплението, млякото отново прекипя. Само черният котарак, работещ в закрития подземен паркинг, остана невъзмутим и продължи да души въздуха за следи от костички от печено пиле на грил. 

Всичко това е хубаво начало за разказ и жалко, че някак си се подреди от самосебе си на края. Къде ли щях да съм сега, ако простреляният ми се беше явил пред очите преди година? Едва ли тук, едва ли сега. Но сега съм тук, а анестезията, която влива с постоянни дози в душата ми хапки от реалността, примесени с любов, ме е закотвила като яхтичките под Захарния хляб. 

Утре, когато отново ще е вчера

Една новела на татко носи заглавието "Вечер, когато слънцето изгрява". За тази метафора се сещам, когато си мисля, че утрешният ден ще е същият като вчерашният, а днешният се повтаря до безкрайност, опитвайки се да избяга и от този преди него, и от този след него, а най-вече - от самия себе си.  Има нещо странно в кръговото движение, от което човек чувства, че е повлечен, когато не знае къде точно се намира, нито накъде би трябвало да върви, или пък дали върви изобщо. Нещо като хамстер в своята клетка, до припадък навъртащ километри по колелцето, което илюзорно замества истинското движение навън и във всички други посоки, които водят навътре, към себе си. Да стоиш пред една огромна карта, бяла, празна почти, само с ясно очертани географски контури, в която ден след ден закарфичваш новопридобитите си познания, за да се ориентираш по-добре по тях и да знаеш с по-голяма сигурност къде има здрава скала сред подвижните пясъци. Да катериш хълмове с широко отворени обятия, търсещ да прегърнеш всичко ново и непознато и всеки, изпречил се с усмивка, в която ти отчаяно се стремиш да прочетеш загатнато бъдещо приятелство и да се спускаш по стръмни склонове, от чиито чужди културни ръбове боде изненадващо много. И после пак нагоре, и после пак надолу, ту сред вихрушки, от които сърцето се скъсва да тупти, ту сред блажени мигове на заспала езерна повърхност, под която всичко е тихо и спокойно. Да вървиш напред, докато през цялото време вървиш и назад. Да се разделяш, докато се събираш. Да чувстваш, че главата ти тежи за сън, докато в същото време никога не си бил по-буден и възприемчив. Да осъзнаваш толкова много неща за миналото, за културата си от разстоянието, което те разделя с тях, докато единственото, което би могло да те придвижи напред в разполагането на свои маркери в полу-празната ти нова карта, изглежда е движение, отдалечаващо се все повече и все повече от тях. Кому е нужно да избираме едно от две възможни и защо на всяко нещо трябва да се слага етикет с вкус, мирис, усещане и най-важното: дали е добро или лошо.          

Вечерен коктейл в сиво

Морето е сиво, сиво, толкова тъмно графитено сиво, сякаш, някой го е изрисувал с молив. Морето, всъщност, е океан, но тук никой не го нарича океан. Не знам дали е заради светлината в Южното полукълбо, но вечерно време наистина изглежда от сиво по-сиво. И не е заради „зимата” от 22 градуса в тази забулена в облаци юлска привечер. Макар синоптиците да обещаваха слънце без капчица дъжд сутринта, някакъв не много силен, но за сметка на това твърде упорит вятър, е надиплил над главите на хората също толкова дълбоко сива купеста облачност. На малката сцена, разположена посред алеята на Крепостта на Копакабана, музикантите настройват инструментите си, докато организаторът на „Музика в музея” сваля застрашително клатещия се банер на програмата и го обляга за всеки случай на бадемовото дърво. Млада майка се изправя и докато обръща гръб на количката с момченцето й в нея, тя се катурва. Детето писва, баща му го вдига бързо от земята, не се е наранило, само се е уплашило, но докато майката се опитва да го утеши, жена на видима възраст към шейсетте, заобиколена от хиляди торбички, на която никой не би повярвал, че някога е имала семейство, камо ли деца, започва да боботи басово. „Глупачка, така ли се става от стол? Всеки би видял, че така не се става от стол. Втурва се, зарязва си детето, ами ще падне, как няма да падне, виж я, моля ти се, ще го успокоява сега, що за майка непохватна.” Рефренът се повтаря на съседката отляво, после отдясно и е ясно – поне една зрителка на концерта вече е доволна, а той дори още не е почнал. Междувременно другите се оглеждат дали не могат да приберат столовете си под някой навес, защото дъждът настоява първи да излезе на сцената като пръскачка за напояване на зелена ливада. Единият музикант оставя контрабаса си на сцената и изчезва, докато организаторът, съвсем непринудено, с чанта на рамо, обявява на микрофона началото на концерта 13 минути по-рано от уречения час и допълва, че ще слушаме Гершуин докато дъждът реши, че е време за финален акорд. Двамата, които не са се уплашили от дъжда – барабанист на средна възраст, който се оказва съкварталец и сламено рус пианист – немец, който изглежда така, сякаш е излязъл от „Бременските градски музиканти” с кожените си ботуши, подкарват познати и непознати мелодии от Гершуин. Зад тях блестят, сякаш закарфичени в небето, светлинките на фавелата Кантагало, а под тях, подредени във високите четириъгълници на крайбрежната Авенида Атлантика, ту светват, ту изгасват лампите в хиляди апартаменти и хиляди хотелски стаи. Музиката се носи в темпо на игриво подрипващ кон, който хем не бърза много, хем пък иска да стигне до там, до където си е набелязал без излишно помайване. Голяма част от зрителите се наслаждават на това не особено майсторско изпълнение, защото все пак представлява глътка разнообразие сред морето от самба и други местни ритми. А има и такива, които са избрали безплатния концерт за саундтрак, докато разказват на ухото на гаджето си какво им се е случило през деня или упорито прелистват страниците на социалните мрежи в телефоните си. Някои се снимат и дори чучват на ръба на сцената, за по-добър ракурс. Постоянно сядат нови хора на освободените от наситилите се на изкуството кариоки столове, а дъждецът благосклонно попрестава, докато уговореният един час музикална програма не бива изпълнен. И всичко това под зорките погледи на двама военни, охраняващи крепостта и циркулиращи с лице към зрителите, за да вдъхват респект. Отдавна не съм се чувствала толкова спокойна и в сигурни ръце, колкото срещу тези двама добре въоръжени младежи. Но да живее изкуството, безсмъртния Гершуин и възможността да му се радваш сред изключителни декори и благодарение на спонсорирани културни програми!     

Моето щастливо клише

Ако пишех този текст преди десетина години, когато моя близка приятелка се омъжи за американец, той щеше да звучи доста по-екзотично, отколкото сега. Наистина, аз съм щастливо омъжена за бразилец от шест месеца насам и живея в Рио де Жанейро, което придава на моята лична история дъх на загадъчност и далечни земи, примамващи толкова с представата ни за тях, колкото и с неизвестността, която излъчват. Но тук съм обградена от колумбиец, англичанин, холандец и французин с половинки бразилки, имаме семейна приятелска двойка англичанин и датчанка, а приятелката ми перуанка за малко да се обвърже с японец. Двете ми доведени сестри са омъжени за испанец и белгиец… В наше време бракът с чужденец си е направо клише.

Имала съм няколко връзки с чужденци до момента и те са ми пасвали, защото имам много забележки към традиционното възпитание на българския мъж. А като добавим и вцепенението, в което живеят ден за ден и без желание за поемане на отговорности много от моите връстници между 30 и 40 в момента, излиза, че съдбовната ни среща с Марсело от Рио де Жанейро е била предопределена.  

Два месеца след като се бяхме запознали (аз – каучсърфърка в неговия дом), моят любим ми предложи да се оженим по фейсбук, защото той беше в Рио, а аз – в София, в общо съобщение между двама ни и единствената ми приятелка, която го познаваше до този момент и която после ни стана кума. Родителите ми още не го бяха виждали, но само те и много малък кръг от хора посветихме в намеренията ни да се обвържем. Не защото съм суеверна, а защото представата за какафонията, която можеше да настъпи, след като се разбереше, че ще променям живота си напълно и то на съвсем различен континент, ме напрягаше. Защото съм убедена, че нашата култура разрешава наглото нахълтване в живота на другия с прикрито като загриженост желание за вмешателство по какви ли не поводи.

Когато шест месеца по-късно отпътувах само с 60 кг. багаж, започнах да осъзнавам с лекота колко малко предмети са ми нужни и каква нищожна част въобще ми се иска да пренеса в новия си дом. Първите дни с моя любим търчахме по институции, за да подадем документите си за брак, който щеше да ми позволи легален престой тук. Не звучи много романтично, но и друго щастливо смесено семейство, на което съм кума, пристъпи към тази стъпка по спешност заради подобни бюрократични препятствия.

Прочетете цялата статия в Жената днес ТУК

Дилма с прическата на Каролина Херера

Когато в началото на тази година новият-стар президент на Бразилия – Дилма Русеф, встъпи в длъжност, медиите в страната се втурнаха да обсъждат подробно всичко, свързано с управлението на посочената от сп. Форбс” за четвърта най-влиятелна жена в света за 2014-а. След официалната церемония в първия ден на новата година, която се проведе по традиция в столицата Бразилия, едни от най-многобройните коментари бяха за… избора на облекло на Дилма.

Модната стилистка Луиза Щадтландер, която облича Дилма Русеф от 20 години насам, е автор на роклята от креп с цвят нa слонова кост, френска дантела ръчна изработка и три четвърти ръкави, с която президентът встъпи във втория си мандат.

Журналистът Алсино Лейче Нето обаче коментира във в. „Фоля ди Сао Пауло”: „Притеснява ме решението й да се облече в рокля от малко позната шивачка, а не в модел, създаден от водещ бразилски дизайнер. Изборът на Дилма е обида за националните модни марки.”

Дилма Русеф обаче не изглежда да е от жените в политиката, които отдават кой знае какво значение на модата. Неслучайно няколко от годините на ранната си младост тя посвещава на партизанска дейност срещу военната диктатура в Бразилия, вместо на обиколки из магазините за дрехи в родния Бело Оризонте. Неслучайно и толкова години е вярна на Луиза Щадтландер, чийто магазин посещава още от времето си на държавна служителка в столицата на щата Рио Гранде до Сул – Порто Алегре.

Прочетете цялата статия в Жената днес ТУК