На трета страница

На мама, която ми позволи да замина и продължи да ме подкрепя всеки един миг след това, дори когато се карахме, а ние се карахме много, защото всяка дъщеря трябва да се кара с майка си, за да си извоюва независимостта; защото бях тъжна, объркана, изгубена, разтърсена, смазана, напълно чужда на себе си и съвсем сама. Мама не спира да ме подкрепя и за секунда и това е повече отколкото мога да искам, може би го заслужавам, а може би не, но не зная как да благодаря за това. Само знам, че ако някога имам късмета да стана майка и ако успея да бъде поне наполовина такава към дъщеря си, каквато е мама с цялата си обич към мен, дъщеря ми ще е най-голямата късметлийка на света (след мен).

На татко, който също не ме спря, макар че първи усети накъде отиват нещата и че ще замина и че няма връщане назад, още преди аз да го разбера, поискам и осъзная и започна сам да плете моста, по който да се придвижа на хиляди километри далеч от него, вместо да затвори вратата и да я заключи. И продължава да го плете и заздравява. На татко, когото усещам всеки ден до мен и искам да бъде поне два пъти по-щастлив от мен в момента, защото той го заслужава. И затова му оставих и Борисчо, да го насърчава и му мърка в това търсене.

На Колето, който ако не ме беше завел в Индия, никаква Бразилия, още по-малко кариоки щях да преглътна току-тъй, защото кариоките са опасни и само завършилите школата на Биг Уайт Крейзи Мен и на Буда могат са оправят с тях. И онези, които имахме късмета да подишаме пъстрия и тежък въздух на майка Индия, падахме в локви с биологичен състав, борихме са местни вируси с розови хапчета, научихме се да вдигаме скандали, когато се оказвахме с фалшиви билети за автобус и да приемаме поражението си, когато ни изгъбаркваха с пръстен с уж скъпоценен камък.

Прочетено на гърба на картичка, която никога не е била изпратена

Жадната пръст, попиваща водата от чайника, не помни бинтованите китки на момичето, което отнесоха линейките онази вечер. 
                                       Слънцето е толкова настойчиво, че ослепява отправените към него погледи, премръзнали от студа на самотата. 

Само със затворени очи можем да видим най-ясно истината. 

      И истината за истината, която гласи, че истината винаги се изплъзва. 
                  Докато колибрито мушка с човчица цветчетата на аленото цвете, котаракът може да е спокоен, че съществува, защото гръбчето му настръхва в мека дъга и го изстрелва напред. 
                                                                                           Когато колибрито отлети към съседния двор, котаракът се размива в прозрачността на зимния въздух. 
                                Без плячка няма ловец. 

Има само очакване за нещо, което страда от невъзможност да се случи. 

И, разбира се, не то страда. Страда разбирането за него.

Денят на детето

Първи юни - ден на детето. Ще си сменим профилните снимки във фейсбук с някоя детска и ще си пожелаем да сме деца. След това ще забравим за събитието и повода за празник. За мен денят на детето е общ празник с родителите му. На всички деца, които са имали и имат късмета да имат не двама, а трима родители. Които са имали щастието да бъдат толкова обичани, колкото просто изглежда невъзможно. Които са получавали обич дори тогава, когато е трябвало сериозно да ги смъмрят. Които са откривали тази обич ден след ден, в разговори по телефона, в писма, в телефонни обаждания, в съобщения във фейсбук, в колети, в шоколад на нощното шкафче или в любимата манджа, прибрана в кутийка смо за тях, дори в тихото разбиране, когато решиш да се преместиш на хиляди километри надалеч. Които знаят, че никой никога повече няма да ги обича така, както родителите им. Които не знаят как да изкажат благодарността си за всичко, което продължават да получават и които усещат, че никога няма да успеят толкова топло и всеобхватно и пропорционално да отговорят на тази обич, защото тя е най-голямата. На всички деца които имат такива прекрасни родители като мен, честит празник днес!   

без посока мисли

Поздравления на Поли Генова за доборото й представяне на Евровизия с иначе доста постната песен. Не мога обаче да разбера какви са тези емоции, какво е това чудо всяка година около този конкурс, сякаш е вся и всьо на световния културен небосклон, сякаш е най-важната мисия, която трябва да обедини всички българи, че и тези в чужбина да бъдат немедлено проникнати от патриотизъм и да зарежат и живот и всичко и да гласуват и да се вълнуват, само и само за да спечелим... да спечелим какво? Няма ли други по-важни каузи? Няма ли други, по-важни проблеми в клетата и горда майка България? Смешничко, та чак тъжничко ми изглежда всичко туй отстрани.

Между другото, прибирам се от китната, цъфнала, раззеленила се и доста студена родина, където масовият цвят на дрехите в този възраждащ сезон е черен, или ако не е черен, е сив, тъмнозелен, а може и кафевичък, в унисон с унилото настроение на мнозина крачещи с мрачни погледи по улиците на страна от Евросъюза, у новата си родина, където дрехите шаренеят, като цяло не се чуват много оплаквания, макар джобовете да са по-продънени от европейските, и научавам, че току-що встъпилото в длъжност ново правителство, след като Дилма е отстранена с корпоративно / дясно поръчан импийчмънт поне за шест месеца, че една от първите и изглежда най-спешни мерки на същото това правителство е да затвори Министерството на културата. 

Представяте ли си!?

Докато 200-милионната страна се намира в политическа, финансова и най-вече криза на ценностите, първата стъпка към излизането от нея е ясна - долу културата и да живеят зрелищата. Зрелището Лятна олимпиада се задава със стабилни и уверени стъпки. То ще започне на 5 август като вероятно ще изпревари с началния си старт завършването на някои от спортните обекти и масовите ремонти из града. Които като цяло са една много хубава градоустройствена идея (макар че вместо на трамвай бих се зарадвала повече на още отсечки на метрото, а вероятно и стотиците хиляди непривилегировани бачкатори, които пътуват по минимум два часа за работа в едната посока на ден), но дали са най-спешни и правилни в този момент?

Както и да е, времето ще покаже. На нашата улица няма какво да го мислим толкова. След като домоуправителката загрижено уреди да бъдат отсечени и двете дървета пред сградата ни, които пазеха сянка с чадърестите си корони и грижливо намаляваха градусите у дома с поне 4-5 от 40-те плюс през лятото, но пък рушели основите й, сега имаме пряк изглед към Самбодрома, който очаква дефилетата на самбашколите на следващия карнавал ярко осветен под една от последните сгради на Нимайер в Рио. Ние си имаме уреден първи ред за зрелището на годината. 

Също така се сетих за посещението ни в Националния исторически музей в София, където имахме късмет да са всички съкровища в момента, вещо стопанисван от, предполагам, нашето министерство на културата. Страхотно усещане е да си в близост до всичките експонати, които обаче, за съжаление, стоят нагъчкани в залите с малко информация за тях. На колекцията, дарена от Боян Радев, е отделено повече място, отколкото на Панагюрското златно съкровище и  макар да смятам, че е голям жест някой да дари каквото и да било на роден музей, три бюста на Боян Радев ми се видяха малко вповече при положение, че на личност като Левски, например, имаше само един. 

Точно в 17,45 служителките от музея напуснаха сградата, докато ние - последните трима посетители още бяхме вътре. Искахме да си купим нещо от сувенирните магазини - бяха затворени. Искахме да напишем нещо в тетрадката за впечатления - светлините изгаснаха докато пишехме, а до нас изникна бодигард, който с мрачен поглед ни прикани да си ходим. Лелките се бяха разотишли, за да "хвана рейса в без 10". И това е национален музей, витрина на страната. Неслучайно обаче се помещава в бившата резиденция на Тато - там си лъха на 1984 г. и туй то - и като монументалност и като вехто отношение към артефакти, с които трябва да се гордеем, а не да складираме като на лавици у дома.  

Но стига съм слушала реещите ми се без посока мисли. Време е за сън, защото от сън спомени има и притеснения относно неспечелването на Евровизия може и да ми се разминат. Дано, дано.           

Поздрави от утрешния ден

Рио де Жанейро може и да е познат със своите плажове, пълни с ефектни дупета, със статуята на Христос на хълма Корковадо, с нощния живот в квартала "Лапа", в който всеки петък е като най-разюзданата Нова година, със самба школите си и "Маракана", но, изненадващо или не, градът е дом на любопитни музеи и културни центрове, някои от които са с безплатен вход, а другите един ден седмично отварят демократично вратите си за всички.

И изглежда, че както кариоките, така и бразилските туристи обичат да ги посещават.

Музеите и галериите в Рио не са потънали в прах тихи помещения, в които се ходи сковано и на пръсти. Обикновено са изпълнени с глъч, защото непосредствеността на местните може на моменти да е дразнеща и да бие на липса на (европейско) възпитание, но пък в други е освежаваща и служи като репер спрямо класическото отношение към произведенията на изкуството.

Чрез нея животът нахлува в галериите, където обитава вечността под формата на изкуство, и общуването става двупосочно – както посетителите попиват от експонатите, така и експонатите се оживяват насред цветните дрехи и джапанките, коментарите на висок глас и цвърчащите дечица, търчащи безнадзорно напред-назад.

Любопитството или специалният интерес на кариоките да се докоснат и до чуждестранни творци, и до местни любимци са впечатляващи. Понеже са твърде далеч от галериите на Стария континент, винаги когато нещо оттам пристигне тук, те се втурват да го видят. Посетителите са разнородни – сред тях има както образовани, ерудирани, знаещи какво им се показва, така и такива, за които културата е лукс, защото животът им се състои в буквално физическо оцеляване във фавела. Разбира се, има и хора, които преминават през експонатите в търсене на най-добрия ракурс за селфи, но те са категория без националност, нали?

В Рио е съвсем нормално в последните два дни на някоя изложба галерията да работи нонстоп, а закъснелите посетители да се тълпят пред нея и през нощта и да чакат реда си с бира в ръка. Една от големите галерии с вход свободен в града – Културният център на Банко до Бразил, например организира специален безплатен концерт в деня на рождения си ден и отвори врати за посетители цяла нощ за богатата изложба на Салвадор Дали. Всеки ден в определен музей пък има безплатен концерт на класическа или джаз музика по обед или в края на деня.

В момента една от централните градски части – зона портуария, или пристанищната част, преживява големи трансформации, чийто финал би трябвало да дойде преди откриването на лятната олимпиада на 5 август тази година. В центъра на тази част е огромният площад "Мауа", където през декември миналата година като луксозен коледен подарък за града беше открит Музеят на утрешния ден (Museu do Amanhã). За отварянето му долетя самият президент на страната Дилма Русеф, което само по себе си говори за държавното отношение към най-новата културна институция в Рио.

Цялата статия можете да прочетете в Капитал Light ТУК.

Как се снима филм според Катрин Хардуик

Катрин Хардуик е име, което няма нужда от обширно представяне за българските киномани. Тя е режисьор на независими филми, а „Тринайсет” (2003), дебютът й в киното, получи награда на Сънданс за работата на Хардуик и актьорска номинация за Оскар на Холи Хънтър. Тя има в актива си и блокбастъра „Здрач” (2008), който постави началото на една от най-успешните филмови поредици и се превърна в най-касовото заглавие, режисирано от жена, до онзи момент (с приходи от над 400 млн. долара). Катрин Хардуик е била и художник на продукция на „Събърбия” на Ричард Линклейтър, „Трима крале” на Дейвид О. Ръсел, „Ванила скай” на Камерън Кроу и др.

Катрин Хардуик вече рекламира най-новия си филм – независимата драмедия „Вече ми липсваш” (Miss you already) с участието на Тони Колет като болната от рак на гърдата Мили, Дрю Баримор като най-добрата й приятелка Джес и Доминик Купър и Пади Консидийн като техните съпрузи. Тя се подготвя да снима следващия си проект – Star Girl, за нестандартно момиче, което след години на обучение у дома влиза в нормална гимназия, където всява смут. А междувременно е и ментор в програмата на Международния филмов фестивал Трайбека, посветена на жените в киното – „През нейния обектив”. Там тя дава съвети на начинаещи режисьорки в контекста на все по-мащабно разгръщащата се полемика около сексизма в Холивуд.

През октомври, месец преди премиерата на „Вече ми липсваш” в САЩ, Катрин Хардуик го представи на Международния филмов фестивал в Рио де Жанейро. Там, в рамките и на професионалния форум на феста – Рио филм маркет, тя изнесе и майсторски клас пред пълна зала с разнородна публика от млади местни режисьори, сценаристи, продуценти, актьори, оператори и дори художници на продукция. В 90-те минути, с които разполагаше, Хардуик представи накратко любопитни моменти от работата си като режисьор.

Masterclass_Lora

Тя дойде впечатляващо подготвена с огромна презентация, през която се разхождаше според завоите в разговора и въпросите на аудиторията. Хардуик е повече от скромна. Без да омаловажава или принизява труда си, пита от време на време дали слушащите намират смисъл в думите й и се шегува със себе си.

Първата й спирка е „Вече ми липсваш”.

Катрин Хардуик: Когато си дадох сметка колко харесвам сценария на „Вече ми липсваш”, заминах за Лондон, за да се запозная с града и локациите. Бях впечатлена от специфичната енергия на града, как новото и старото се преплитат в архитектурата и понякога се противопоставят, а друг път се допълват. Направих безброй снимки. Разгледах и фотоси на различни британски фотографи и се вдъхнових от някои, снимащи в много интимна обстановка. Исках и моят филм да носи подобно усещане. Започнах да правя нещо като работен дневник, в който да събирам снимки и идеи за декорите, за цялостното усещане, което да оставя филмът, върху какво да се концентрира операторът и т.н., за да мога да го покажа на актьорите, с които искам да работя, и да ги заинтригувам. Хората обичат снимките, искат да могат да си представят визуално за какво става въпрос. Разгледах блогове, списвани от страдащи от рак, защото главната ми героиня Мили има рак на гърдата. Докато проучвах темата, попаднах на редица интересни лични истории, които ми помогнаха да оформя детайлите на това, през което преминава героинята ми. Включих снимки и от тях в работния ми дневник. Когато изпратихме сценария на Дрю Баримор, Тони Колет вече отдавна се беше съгласила да участва във филма. С Дрю се срещнахме и аз й показах всичко, което бях подготвила до момента. Тя го хареса и въпреки че току-що беше родила второто си дете, каза: „Да, включвам се”. Имахме два месеца до началото на снимките, през това време трябваше да поддържам интереса на Дрю към проекта. Това, поне в Холивуд, е изключително важно, защото често се случва някой актьор да се въодушеви от проекта ви и седмица преди началото на снимките да предпочете друг. (Преди нея във филма било предвидено да участва Дженифър Анистън, но тя се отказала заради дългата подготовката.) Затова аз изпращах на Дрю различни снимки с информация за героинята й, с идеи за цветове, които бихме могли да използваме за къщата, в която тя живее в Лондон, за дрехите й и какво ли още не.

Можете да прочетете целия материал в kultura.bg ТУК

Бразилците го пият студено

Когато пристигнах в Рио де Жанейро, установих, че вместо да точат лафове на шварц кафе, местните разтягат усмивки около маси, отрупани с ниски стограмови стъклени чаши с кехлибарена течност, а в центъра им, като в олтар, се извисява 600-милилитрова бутилка бира, най-вече местно производство, грижливо поставена в пластмасов маншон, за да не се стопли. Празните бутилки, свидетели на безброй разговори между приятели или напълно непознати, се нареждат една след друга под масите.

Убедих се и в друго: ако има нещо, което кариоките мразят, това е тишината. Готови са да общуват помежду си по всяко време, на всяко място и на всякакви теми, толкова неуморно и разпалено, че горивото, което служи едновременно да разхлади шупналото от жегите тяло и да придаде красноречие на фразите им, е неизменен реквизит. И ако англичаните имат своя чай следобед, бразилците, изглежда, свещенодействат около бирата.

Когато разбрах, че в Рио се задава третото издание на Световното изложение на бирата (Mondial de labière), заченато в Монреал през 1994 г. и целящо да покаже най-доброто от премиум сегмента на бирите, създавани в неиндустриални количества, а със занаятчийска страст и умения, се сдобих с пропуск. Изложението се провежда между 19 и 22 ноември в два от големите бивши складове на пристанището.

В своите четири дни то привлече над 35 хиляди жадни бирени почитатели, въпреки че билетът за вход е 25 лв., а цените на пивото вътре варират от 2 до 15 лв. за 200 мл. И като стана дума за бира, нека уточним, че кариоките без една могат, но само за една дори не си правят труда да се отбият в бара. Но при тези цени само избраници от средна и нагоре класа могат да й се насладят.

Пред двата склада, където се провежда Световното изложение на бирата, се е извила опашка от по двама-трима, дълга повече от 200 м. Всички търпеливо чакаха да влязат, за да се наредят на друга опашка, откъдето да се снабдят с талони, които после да разменят срещу течност.

Можете да прочетете цялата статия в Капитал Light ТУК.