Мира Сорвино в "Сивата зона"

Много филми като “Списъкът на Шиндлер” и “Животът е прекрасен” бяха посветени на Втората Световна война. Каква е гледната точка на “Сивата зона”?
- Като имам предвид всичко, което изчетох, за да се подготвя за този филм, мисля, че той ще предложи най-реалистичния разказ за живота и смъртта в Аушвиц. Двата филма, които споменахте са невероятни, но те балансират позитивното с негативното, а реалността в Аушвиц е била поразяващо негативна. “Сивата зона” е не само най-реалистичният филм за Аушвиц, но той поставя невероятно трудни въпроси за това какъв смисъл придобива животът когато е поставен при екстремни обстоятелства.
Какво ви подтикна да участвате в този филм?
- Още като дете бях потресена от геноцида над евреите и най-вече от Холокоста. Търсех сценарий на тази тема, а “Сивата зона” има невероятно добър сценарий. А и екипът, който работи по филма има завладяваща визия за нещата. Филмът е доста тежък и мрачен, особено ако го сравните с “Животът е прекрасен”, който пък е почти като приказка. Аз харесах много “Животът е прекрасен”, но той е затрогващ и смешен. В “Сивата зона” хуморът е жесток и болезнен. Но сценарият е невероятен, а моята роля ме изправи пред предизвикателства, които досега не съм преодолявала като актриса. Снимах се само в продължение на една седмица, но мисля, че ролята ми беше най-трудната досега в кариерата ми на актриса.
След получаването на Оскар за “Могъщата Афродита” какво се промени в начина, по който избирате ролите си?
- Не съм сигурна. Мисля си, че сега избирам ролите си така като ги избирах преди Оскара. В известен период от време след Оскара аз експериментирах с различни жанрове. Участвах в екшъни, филми на ужасите - в каквито дотогава не бях участвала. Преди да спечеля Оскар не бях играла в комерсиални филми. Но моята истинска любов са по-камерните, артистични филми. Сега отново участвам в такива. Това се филмите, които аз самата обичам да гледам, а и те ми предлагат най-големите предизвикателства като актриса.
Значи ли това, че предпочитате да се снимате във филми като “Сивата зона”, а не в комерсиалното кино?
- Мисля, че нещата трябва да се балансират. Не може да се живее на диета, която ти предлага само един вид храна. Като актриса аз нямам нищо против филмовите хитове.
Какъвто беше “Резервни убийци”, в който участвахте.
- За мен беше удоволствие да се снимам в “Резервни убийци”, въпреки че той не е от любимите ми филми. Жанрът на екшъна не е любимият ми жанр. Въпреки че снимките за един екшън са удоволствие и забавление понеже на преден план е физиката на артиста, атлетичността му. Но аз предпочитам сценарии с нестандартни герои и оригинални диалози. А такива почти няма в екшъните, макар че пак казвам, нямам нищо против тях.
Работихте и с Уди Алън - един от некомерсиалните, но уникални холивудски режисьори.
- Работата с него беше невероятно забавно и вълнуващо преживяване за мен. Той импровизира през цялото време. Не държи да се придържаш стриктно към сценария, който е написал. Иска от артистите да са възможно най-естествени, да импровизират с репликите си и да търсят хумора навсякъде. Хумор беше ключовата дума при него. Много бих желала отново да работя с него.
Сред предстоящите ви премиери е “Великият Гетсби”, излизащ през ноември в Щатите, в който се превъплъщавате в ролята на Дейзи Бюканън. Участвате и в “Жана Д’арк”.
- Не съм сигурна кога ще започнат снимките на “Жана Д’Арк”. В понеделник обаче започвам работата си по филм продуциран от Бернардо Бертолучи. Казва се “The Triuph of Love”, а режисьор е Клеър Пепло. Сценарият е по френска пиеса от 18 век на Марибо. Моята роля е на принцеса, която се дегизира като момче, за да спечели любовта на принца. Пълна промяна на посоката след “Сивата зона”. Сценарият е лек, но диалогът е много важен, а аз трябва да се превъплътя едновременно в жена и в мъж, да говоря с британски акцент, да усвоя държанието и маниерите от този период. Но мисля, че ще е забавно и ще ме разведри след снимките на “Сивата зона”. След това ще участвам във филм в Испания на режисьора Пепе Дан. Заглавието е Sеmanа Santa. В него ще играя с приятеля си Оливие Мартинес.

сп. "Екран", 2000

Копнение

Копнение

Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен,
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная...

Пейо Яворов


Немирният Човешки Дух, уловен от тленността на тялото, не може да бъде укротен, обуздан и впрегнат в преходността на земните дни. Човек търси и това е неговата най-истинска същност. Аз мисля, че най-истинският човек е търсещият човек, а не разумният човек. Човек броди, търсейки. Човек търси, бродейки. Един бродяга на брега на битието, вперил невиждащи очи към небитието и търсещ, търсещ, търсещ... пристанището, Себе Си.
Какво е животът, ако не един дълъг, неутъпкан, трънлив път (разбира се, друг епитет към “житейски път” би бил неуместен) към себе си, към успокоението, че си познал себе си, защото кое е най-важното за всеки човек - да посади дръвче, да отгледа дете, да обича? Не, да намери и познае себе си. Да се обикне и отгледа, да посади в себе си семето на увереността. Да бъде. Достоевски е написал, че да бъдеш щастлив, значи да умееш да бъдеш доволен. Човек е щастлив, когато намира своето пристанище, пристанището на своята душа - своята същност. Опознавайки себе си, човек опознава света. Намирайки себе си, човек намира същността на нещата. Ни повече, ни по-малко. А дотогава е вечно устремен, немирен, непокорен, копнеещ по познанието, по откривателството, по постигането на единствеността на битието си. И на отвъдното си съществуване.

Търсещият, усещащият, питащият човек - това е Човекът. Болката от не-познанието и от незнанието е позната само на търсещия човек. Казват, че е нещастен онзи, на когото са се сбъднали всички мечти, онзи, който е открил всички хоризонти, отворил всички врати, прочел всички книги, видял всички картини, усетил аромата на всички цветя. А какъв е намерилият себе си и... момент! въобще, възможно ли е това?

Как човек намира себе си? Как стига до своя пристан? С лодка или порейки вълните? Плувайки бавно или ходейки по водата като Исус? Постигането на себе си не би ли обезмислило самия процес на намирането на себе си? Ще боли ли когато най-после се докосна до най-истинското нещо в живота си - своята същност? Или ще съм щастлива? Доволна? Изравнена с всемира? Свръхчовек? Свръхдуша? Или просто няма такава дума, която да опише това състояние на покой, защото след дългото търсене и намирането идва покоят.

Покоят на вечността. Пристанището на мен самата. Където изнурена (хубава дума, особено ако се използва в художествен контекст, нали?), бездиханна (още по-хубава и ярка дума), с венец от разпръскващи се, залязващи очаквания и избледняващи надежди, аз ще съблека сетивата си, ще се отърся от тленността си и ще се слея със себе си.

А дотогава “все туй скиталчество из път... и поглед вечно устремен... към утрешния ден... без там пристанище да зная”.

Пристанището е в мен.

Но ще доплувам ли?

И струва ли си да опитвам?

1999