Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
По време на срещата със зрителите на филма му "Багаж" в Дома на киното Данис Танович каза, че смята себе си за весел човек, който обича да се смее. Но в разговора ни преди това беше доста сериозен и сподели, че някои неща го карат да е песимистично настроен. Във филмите му винаги има място за хумор, но обикновено той се появява, за да разведри някоя тягостна ситуация. Вероятно колкото по-сериозно се вглеждаш в света, толкова по-мрачен ти изглежда той. А най-сериозните, тези, които потъват най-дълбоко, имат най-голяма нужда от хумор, защото как иначе биха се спасили от мрачните полутонове на действителността?!
След като живее пет години в Брюксел и Франция, Танович се връща в Сараево, след края на войната и започва да гради живота си наново със семейството си от 5 деца, 3 кучета и съпруга, или както отбеляза с топла усмивка: „Аз живея в истински цирк.” Войната в страната му, която той заснема в документални филми, докато следва босненската армия, го е разтърсила дълбоко. И ако реши да се съгласи с един от зрителите, че филмите му са лична терапия, го прави с шеговитата уговорка, че тя е „доста скъпа”. Филмите на Танович се разведриха с "Цирк Колумбия" (разпространяван в България от Арт Фест). В него, въпреки наближаващата война и напрежението между етническите групи, които дотогава живеят мирно в Югославия, слънцето грее щедро, а атмосферата е заредена с плътна и опияняваща надежда за ново начало и любов, която възкръсва след години на съмнения и очакване, и още една любов, която поразява две млади сърца.
Но черният цвят пак преобладава в късометражния "Багаж", който удря зрителя в гърдите на финала на своите само 27 минути. Какво обаче да очакваме от режисьор, който сподели, че снима, само когато е вбесен от нещо! При 4 игрални и 2 късометражни филма (единият е новела в 11 септември) можем да се надяваме, че животът му всъщност е доста щастлив.
Борис Лер, който изпълнява главната роля в "Багаж", е пораснал след "Цирк Колумбия", където беше толкова естествен като момче, което още не е станало мъж и млад мъж, който все още не се е отърсил от момчешката си неувереност. Поредица от предимно близки кадри движат филма напред и добре улавят емоциите на немногобройните герои. Спокойната камера на моменти се разтърсва, когато героите преживяват някаква шокираща ситуация. Музиката ви вкарва в съноподобно състояние, а на моменти е контрапункт на случващото се, като в епизода, в който главният герой седи сред руините на бащината си къща, а спомените за детството му извикват весела детска песничка. Войната може и да е свършила преди 15 години, но все още взима своите жертви. Възможно ли е раните окончателно да заздравеят и животът да потече в нормалните си коловози? Може би и търпението не може да чака до толкова. Може би винаги ще има мрачна утайка в ранените души. А ако трябва да сме оптимисти, можем да отбележим, че винаги е най-тъмно току преди да съмне.
Тази вечер ще получите Наградата на София за цялостен принос в световното кино. Как се чувствате?
Прекалено рано ми е за такава награда! Току-що погледах малко от "Ничия земя" и имах усещането, че вчера съм го снимал, макар да са минали 11 години оттогава. Времето лети и дори и да искаме, не можем да го спрем. Тази награда ме прави щастлив, щастлив съм и че прожектират всичките ми филми. Всеки режисьор иска филмите му да стигнат до колкото се може повече зрители.
Вашият продуцент и член ма Международното жури на СФФ тази година – Марк Баше, сподели колко „Оскар”-ът е помогнал за това "Ничия земя" да бъде оценена в международен план. Имат ли и тъмна страна наградите?
Всички фестивали имат тъмна страна. Не знам как точно да се изразя, за да ме разберете правилно. Когато участвам в някой фестивал, обикновено се състезавам с други хора. А дори не знам как би трябвало да се състезавам. Често съм в конкурс с хора, които преди са били мои идоли. Затова ми е трудно да се състезавам или да давам оценки на филми. Как можете да сравните хубав анимационен филм с психологическа драма или фантастика? Всичко зависи от вкуса на журито. Имах късмета да получа много награди, когато бях много млад. Но те не означават, че филмът ми е бил по-добър от останалите в конкурса. Ако пък не съм печелил, това също не означава, че филмът ми е бил по-слаб от останалите.
От друга страна, наградите наистина помагат, особено в наши дни, когато така привличат повече зрители в киното, които иначе стават все по-малко. Всички свалят от интернет и това се превръща във все по-голям проблем. Независимите кинодейци страдат от това много повече от големите студия. Последният ми филм имаше премиера в Италия и преди да бъде показан официално където и да е другаде, се появи в интернет, при това в HD качество. Хем се радвам, че така повече хора ще го гледат, хем пък ми се иска да мога и да спечеля нещо от него.
Според мен има връзка между последния ви филм "Багаж" и предпоследния – "Цирк Колумбия" – в края на "Цирк Колумбия" синът на главния герой емигрира от Босна току преди началото на войната, а родителите му останаха в Сараево. В началото на Багаж главният герой се връща в Босна, за да погребе останките на родителите си, загинали по време на войната.
Да, още някой ми сподели същото – че между двата филма има подобна приемственост. Като сценарист на филмите си аз пиша за нещата, които ме вълнуват. Между всичките ми филми би могло да се намери някаква връзка. Всеки път се опитвам да намеря формата, която съответства на съдържанието. По някакъв начин "Цирк Колумбия" е доста старомоден филм, напомня на италианския неореализъм. Природната картина напомня за Прованса, атмосферата е по-лека, хуморът – също, докато "Багаж" напомня за "Ничия земя". Той е много мрачен, вдъхновен е от реална история, която е ежедневие в Босна. Но, не, между двата няма връзка.
Заради музиката и операторската работа имах усещането, че гледам нечий сън. Историята е едновременно реална и в същото време е като сън.
Като кошмар, по-точно! Но за съжаление това е реалността в моята страна. И нещата не се променят в положителна посока.
А не мислите ли, че филми като вашите могат да помогнат на босненците да излекуват раните, които войната им е причинила?
Това е вечният въпрос – дали изкуството може да промени живота. Все се надявам, че може, но би било много арогантно да си мисля, че моите филми биха могли да го направят. Правя каквото умея, но не съм много оптимистично настроен по отношение на случващото се в страната ми. Макар че ситуацията е същата като тук и навсякъде другаде. Препускаме към някаква стена. Струва ми се, че всички очакваме нещо да се случи. И никой не е оптимист за бъдещето.
Прочетете цялата статия на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
петък, 30 март 2012 г.
сряда, 8 февруари 2012 г.
понеделник, 25 юли 2011 г.
Иво Аръков: Валери и Иван ме накараха да се влюбя още повече в работата си
Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Иво Аръков се дипломира преди броени дни от НАТФИЗ в класа на Атанас Атанасов. В момента играе в пиесите „Козата или коя е Силвия” и „Крал Лир” в Народния театър и „Измяна” по Харолд Пинтър в Сфумато. В "Кецове" изпълнява една от главните роли, а филмът е и първото му сериозно участие в киното. И докато в момента Иво изпитва несигурност за бъдещето си на отдаден само на занаята си актьор, му пожелаваме след конкурсните програми на Москва и Карлови Вари тя да бъде заменена с положителна увереност.
Как стигна до "Кецове"?
Бях втори курс, когато Явор Гърдев взе целия ни клас от НАТФИЗ (воден от проф. Атанас Атанасов) да участваме в „Крал Лир”. Там се запознах с Валери Йорданов. В последствие разбрах за проекта му, както и това, че работи по него може би от четири години насам. Всеки, който участва във филма, мина през кастинг, включително Филип Аврамов, Иван Бърнев, Васил Драганов, Ина Николова. Всички бяха с равен шанс. Кастингът продължи доста дълго – пробвахме 3-4 сцени, докато се спряха на всеки един от нас. За мен беше много радостен факт, когато Валери ми каза, че съм одобрен.
Валери има доста точно преценка какво му е необходимо, може би и затова ме пробва само за ролята, която после изиграх. Моят герой Малкия е любопитна личност, има доста допирателни между нас, дори еднакви случки, които са присъствали и в моя живот. Разбира се, те са представени по различен начин, през погледа на Валери, защото и той включва от своето минало хора и неща, които е преживял, свои истории. Никой не може да опровергае достоверността им. Почти всичко в сценария е взето от действителността, разбира се, поправено с леки кинощрихи.
За какво става дума във филма?
Всички забелязваме как ни става все по-тясно, започваме да се примиряваме с някакво малко квадратче около себе си. Като че ли на човек му е необходимо повече пространство, повече въздух. И нашите герои са точно такива хора, които обичат природата, а градът ги предизвиква да бъдат малко по-агресивни. Притиснати от всички страни, те започват да се чувстват неуверени, плахи, това ги възбужда и изпълва с агресия. Те са завлечени в колектива, пометени от общото движение, а искат да му се противопоставят. Но силата им е малка за това. Те са индивидуалисти, обичат свободата, искат да изразяват себе си по някакъв начин. В бягството си успяват да получат поне малка част от тази свобода. В последствие се оказва, че бягството им е временно.
В момента и в киното и в живота ми е много интересно, че около нас има необикновени, прекрасни истории, които ни се случват, а ние ги подминаваме с едно примигване. Хората за съжаление са прекалено фрагментирани, консервативни, затворени и не се радват толкова на живота.
Във филма идеята е да се пребориш с тази апатия, да й се противопоставиш, да превъзмогнеш нещата, които ти се случват, а не искаш да ти се случват. Да се отнесеш с подобаващо чувство към тях. Говоря за нещата, които те замърсяват – трябва да съумееш да ги изконсумираш правилно и да превърнеш отрицателното преживяване в нещо друго, в малък празник, да успееш да измъкнеш от него положителното.
Как протекоха снимките?
Снимките протекоха прекрасно. Аз просто бях някъде другаде! Нормално е за младите хора да търсят себе си, а и това ми беше първият филм, в който участвам в голяма роля, първият проект, който изкарах от начало до края и нямах право да се подхлъзна. Екипът беше страхотен. Благодарение на Валери си паснахме – всеки със своята история и със своята индивидуалност. Без да се натрапваме един на друг, някак си се съчетахме, или поне надявам се така да се е получило.
Валери и Иван си бяха разделили много добре задачите, чувствахме се много обгрижвани от тях. Валери много добре работи с актьорите, докато Иван следи как да разположи нещата. За мен те са много добри режисьори. Грижеха се за нас, така че да усетиш удоволствието от работата си. Аз обичам работата си, а те ме накараха да се влюбя още повече в нея.
Доколко се различава работата в киното от тази в театъра за теб?
Все още съм съвсем в началото кариерата си и нямам ясна представа. Имам интереси и към киното и към театъра. Дипломирах се на 25 май и се надявам ситуацията в България, такава, каквато я описват до момента, да се промени към по-добро, да дадат път на нас, младите. Защото за разлика от много мои колеги, аз съм имал късмет. Във втори курс участвах в „Крал Лир”, после в „Козата или Коя е Силвия” и "Кецове". Разбира се, няма нищо безплатно и аз съм работил много за тези неща, но въпреки това колко от моите колеги могат да се похвалят с подобни проекти? В момента имаме някакви малки, спорадични участия, не знаем дали ще можем да се посветим изцяло на актьорската професия. А в НАТФИЗ ни се искаше денонощието да има 48 часа, за да можем да работим нонстоп – толкова много неща искахме да направим.
Надявам се, че обществото ще има нужда от култура, че няма да ограничава кръгозора си и да се радва само на това да бъде сит. Надявам се, че ще има нужда от нас, защото дори да имаш много силна вътрешна потребност да се занимаваш с изкуство, то не е изолирано занимание, трябва да се споделя с останалите, да имаш единомишленици и сред колегите си и сред зрителите.
Осъзнавам, че всички сме взаимносвързани и се надявам повече хора да го осъзнават, защото само това ще ни помогне да вървим напред, да бъдем по-положителни. Слънцето изгрява всеки ден, но не свети за всеки човек по един и същи начин. Иска ми се у нас повече да свети, иначе ще избягам някъде, където мога да живея спокойно и да създавам своето изкуство. Защото тук държавата убива в зародиш своето бебе, а това е най-страшното.
Обичам промените и се надявам повечето да са положителни.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Иво Аръков се дипломира преди броени дни от НАТФИЗ в класа на Атанас Атанасов. В момента играе в пиесите „Козата или коя е Силвия” и „Крал Лир” в Народния театър и „Измяна” по Харолд Пинтър в Сфумато. В "Кецове" изпълнява една от главните роли, а филмът е и първото му сериозно участие в киното. И докато в момента Иво изпитва несигурност за бъдещето си на отдаден само на занаята си актьор, му пожелаваме след конкурсните програми на Москва и Карлови Вари тя да бъде заменена с положителна увереност.
Как стигна до "Кецове"?
Бях втори курс, когато Явор Гърдев взе целия ни клас от НАТФИЗ (воден от проф. Атанас Атанасов) да участваме в „Крал Лир”. Там се запознах с Валери Йорданов. В последствие разбрах за проекта му, както и това, че работи по него може би от четири години насам. Всеки, който участва във филма, мина през кастинг, включително Филип Аврамов, Иван Бърнев, Васил Драганов, Ина Николова. Всички бяха с равен шанс. Кастингът продължи доста дълго – пробвахме 3-4 сцени, докато се спряха на всеки един от нас. За мен беше много радостен факт, когато Валери ми каза, че съм одобрен.
Валери има доста точно преценка какво му е необходимо, може би и затова ме пробва само за ролята, която после изиграх. Моят герой Малкия е любопитна личност, има доста допирателни между нас, дори еднакви случки, които са присъствали и в моя живот. Разбира се, те са представени по различен начин, през погледа на Валери, защото и той включва от своето минало хора и неща, които е преживял, свои истории. Никой не може да опровергае достоверността им. Почти всичко в сценария е взето от действителността, разбира се, поправено с леки кинощрихи.
За какво става дума във филма?
Всички забелязваме как ни става все по-тясно, започваме да се примиряваме с някакво малко квадратче около себе си. Като че ли на човек му е необходимо повече пространство, повече въздух. И нашите герои са точно такива хора, които обичат природата, а градът ги предизвиква да бъдат малко по-агресивни. Притиснати от всички страни, те започват да се чувстват неуверени, плахи, това ги възбужда и изпълва с агресия. Те са завлечени в колектива, пометени от общото движение, а искат да му се противопоставят. Но силата им е малка за това. Те са индивидуалисти, обичат свободата, искат да изразяват себе си по някакъв начин. В бягството си успяват да получат поне малка част от тази свобода. В последствие се оказва, че бягството им е временно.
В момента и в киното и в живота ми е много интересно, че около нас има необикновени, прекрасни истории, които ни се случват, а ние ги подминаваме с едно примигване. Хората за съжаление са прекалено фрагментирани, консервативни, затворени и не се радват толкова на живота.
Във филма идеята е да се пребориш с тази апатия, да й се противопоставиш, да превъзмогнеш нещата, които ти се случват, а не искаш да ти се случват. Да се отнесеш с подобаващо чувство към тях. Говоря за нещата, които те замърсяват – трябва да съумееш да ги изконсумираш правилно и да превърнеш отрицателното преживяване в нещо друго, в малък празник, да успееш да измъкнеш от него положителното.
Как протекоха снимките?
Снимките протекоха прекрасно. Аз просто бях някъде другаде! Нормално е за младите хора да търсят себе си, а и това ми беше първият филм, в който участвам в голяма роля, първият проект, който изкарах от начало до края и нямах право да се подхлъзна. Екипът беше страхотен. Благодарение на Валери си паснахме – всеки със своята история и със своята индивидуалност. Без да се натрапваме един на друг, някак си се съчетахме, или поне надявам се така да се е получило.
Валери и Иван си бяха разделили много добре задачите, чувствахме се много обгрижвани от тях. Валери много добре работи с актьорите, докато Иван следи как да разположи нещата. За мен те са много добри режисьори. Грижеха се за нас, така че да усетиш удоволствието от работата си. Аз обичам работата си, а те ме накараха да се влюбя още повече в нея.
Доколко се различава работата в киното от тази в театъра за теб?
Все още съм съвсем в началото кариерата си и нямам ясна представа. Имам интереси и към киното и към театъра. Дипломирах се на 25 май и се надявам ситуацията в България, такава, каквато я описват до момента, да се промени към по-добро, да дадат път на нас, младите. Защото за разлика от много мои колеги, аз съм имал късмет. Във втори курс участвах в „Крал Лир”, после в „Козата или Коя е Силвия” и "Кецове". Разбира се, няма нищо безплатно и аз съм работил много за тези неща, но въпреки това колко от моите колеги могат да се похвалят с подобни проекти? В момента имаме някакви малки, спорадични участия, не знаем дали ще можем да се посветим изцяло на актьорската професия. А в НАТФИЗ ни се искаше денонощието да има 48 часа, за да можем да работим нонстоп – толкова много неща искахме да направим.
Надявам се, че обществото ще има нужда от култура, че няма да ограничава кръгозора си и да се радва само на това да бъде сит. Надявам се, че ще има нужда от нас, защото дори да имаш много силна вътрешна потребност да се занимаваш с изкуство, то не е изолирано занимание, трябва да се споделя с останалите, да имаш единомишленици и сред колегите си и сред зрителите.
Осъзнавам, че всички сме взаимносвързани и се надявам повече хора да го осъзнават, защото само това ще ни помогне да вървим напред, да бъдем по-положителни. Слънцето изгрява всеки ден, но не свети за всеки човек по един и същи начин. Иска ми се у нас повече да свети, иначе ще избягам някъде, където мога да живея спокойно и да създавам своето изкуство. Защото тук държавата убива в зародиш своето бебе, а това е най-страшното.
Обичам промените и се надявам повечето да са положителни.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
сряда, 20 юли 2011 г.
Модерен мъж
Днес близостта може да бъде лесно симулирана, но не и стимулирана. Познавам толкова много хора – сред тях имам освен приятели, по-близки и по-далечни познати. В различни комбинации и ситуации се срещам с всеки един от тях и с всяка една от тях. Ако имам нужда поговоря за това, което ме тревожи (от лично естество) и се обаждам на тази, която винаги ще ме изслуша, почти няма да ме прекъсне и ще ми предложи нежно рамо, на което да се облегна, ако се чувствам несигурен. С нея едно време бяхме гаджета, само че връзката ни се изтощи от само себе си в един момент – тръгнахме докато бяхме съвсем малки, поиграхме си и на семейство, но накрая просто ни писна. Тръпката приключи, или по-скоро се пренесе към други хора извън света, заключен между прегръдките ни. Но сме много добри приятели, особено тя на мен. Подозирам, че още си пада по мен и затова откликва на всяко мое обаждане. А аз, за да не храни излишни илюзии, пропускам да се отзова от време на време на нейните моменти на слабост.
Ако искам да си поговоря за практични неща, ще се обадя на тази, която знае всички магазини с всички настоящи промоции, дори може да се разходим заедно из тях, да си побъбрим за цените, да се ядосаме, че пак ни продават нещо по-скъпо, отколкото сме го виждали в Европа и да профукаме сума ти пари за неща, които не ни трябват наистина, но ни помагат да изглеждаме готино модерни и по-богати, отколкото сме. Разбира се, тя ми помага да пазарувам и т.нар. вещи за бита и дава много подходящи съвети какво би подхождало у нас и от кои магазини мога да си го купя по-евтино. Почти като съпруга, която е наясно с вещите, които трябва да се подменят, защото са остарели или с тези, които още не съм си купил поради една или друга причина, но ми трябват, но не съвсем като съпруга, защото никога не настоява и не се сърди, ако не избера посоченото от нея.
Ако искам да нахраня интелектуалеца в себе си, ще се обадя на онази приятелка, която винаги чете най-малко две книги едновременно, едната от които непременно е популярна психология за самопомощ в една или друга посока, а другата е на по-свободна тематика. Всъщност, може да бъде всякаква. Аз обичам да чета, но го правя рядко, защото то ангажира мисълта ми повече, отколкото гледането на филми, и изисква активно сам да си представям света между страниците, вместо да му се наслаждавам пасивно от екрана на киното или домашния компютър. Имам си и приятелка киноманка, с която се надпреварваме да сваляме сериали и филми от замунда и се забавляваме много като спорим дали един филм ни е харесал, защото е повече женски или мъжки, или от снобария, или само заради готиното дупе на Пенелопе Крус/Том Круз.
Имам си приятелки и познати, с които ходим по концерти – понеже аз харесвам много и различни изпълнители, тук вариантите ми за избор са повече. Но с всяка една от тях неизменно удряме по няколко бири преди или по време на концерта и се потим яко, докато скачаме или танцуваме в мелето. На клуб ходя по малко по-различен начин. Там обикновено отивам с една-едничка цел – да се забия с някоя за вечерта. Всъщност понякога се случва и така, че се забивам с някоя мацка от нашата компания – малко повече алкохол или простичката уговорка за секс и нищо повече вършат много работа в наши дни. Понякога прекалявам и се обърквам – тогава целувам не когото трябва – желанието за близост е толкова силно, че дори фактът, че тя си има гадже, което обаче го няма в момента, или че се познаваме някъде от работа, не ме спира. Но и от това има изход – на следващата ни случайна или неслучайна среща й надувам главата колко съм бил пиян и тя разбира и не иска никакви други разяснения. Най-обичам тези свалки, които продължават месец-два и приключват точно тогава, когато на нея й хрумва да погледне и малко по-нагоре от устата ми, докато се целуваме или пък започва да ми задава по-настойчиво въпроса кога ще се видим пак и дали не искам вместо да ходим на кино само двамата, да се видим с нейните приятелки или цялата й компания на по питие. Тогава галантно слагам край. Не защото не я харесвам, а просто защото не ми се занимава. Наистина не ми се занимава. Не ми се полагат някакви особени усилия, нито пък ми е интересно да надграждам нещо, да започвам нещо ново и да го продължавам. Харесвам свободата си. От време на време ми става странно самотно и тогава я моля, тази, която в момента е с мен, да остане и за през нощта. Спим прегърнати и се успокоявам. Но на сутринта ме гложди друго. Ами ако реши, че това е знак, че нещата между нас стават по-сериозни? Мил съм, закусваме заедно, но след това я отпращам и й се обаждам чак след седмица. Пак съм мил, но дистанциран. И заобикалям темата за преспиването у дома, колкото се може по-отдалеч. Винаги има за какво друго да се говори. Или да се мълчи.
Харесвам свободата си. И защо да не я харесвам? Ракрепостеността на живота днес предлага толкова много възможности, а и в цялата несигурност, в която живеем, най-много ме е страх да не се обрека на грешен избор. Разбира се, обричането днес не е за цял живот, но от цялото главоболие покрай измъкването от някаква задънена улица ме втриса само при мисълта, че бих могъл да си го причиня по невнимание. Жените са си избрали ролята на по-силни от нас и след цялата тази идея за еманципацията и феминизма, налагат силово новия си имидж. От това мога само да съм доволен. Стоя на приятно хладна полусянка и протягам ръка към зрялата круша, когато усетя устните си сухи.
Доволен съм. Ако нещо ми липсва, в телефона все ще се намери подходящо име, което да отговори на настоящата липса.
Има някакво разместване на пластовете
Има някакво разместване на пластовете. Имам нужда да изкарам от устата си толкова много думи, но вместо това единственото, което успявам да изкарам от себе си през последните два дни са течащите доказателства за силната ми хрема. И уж ушите ми са заглъхнали, а за съжаление все така ясно чувам мислите си. Дори прекалено силно ги чувам, за съжаление. Гърлото ми е пресъхнало, както и търпението да проявявам постоянно разбиране към неразбираемото си състояние. Гледам напред, но съм все полуобърната назад и докато с единия крак стъпвам пред себе си, другият остава закотвен зад мен. Преди две седмици изгорях на плажа, докато се опитвах да се сгрея след дългото намръзване през студената пролет. Сега кожата ми се бели, но имам чувството, че трябва да смъкна не само горния слой на епидермиса, та да се отърва от багажа. Не мога с едно изтъркване на гъбата да смъкна умрелите клетки, та новите отдолу да задишат спокойно и начисто. Много е лесно да се съблекат дрехите в наше време, но е и опасно – чифт гърди винаги са си чифт гърди, едва ли могат да минат за нос, например. И става много бързо. Хората май много по-лесно свалят дрехите си, преди да са се опознали. После може и да не им се иска. По-безопасно е да се съблечеш иначе, да разголиш душата си (моля да ме извинят тези, които не вярват в съществуването й), защото все част от най-съкровените ти мисли ще минат незабелязано и неразбрани покрай другите. А човек има нужда да споделя. Най-вече за да изкара нещата от себе си. Не толкова, за да намери разбиране. На една определена възраст започваме да разбираме, че не разбирането от страна на другите е най-важно, а разбирането, което проявяваме към себе си.
Не съвсем
Дори със запушен нос можеш да усетиш ароматите на пролетта.
Дори със заглъхнали уши можеш да чуеш ясно мислите си.
Дори когато гледаш напред, може да си полуобърнат назад.
Дори когато стъпваш с единия крак напред, другият може да остане закотвен зад теб.
Дори когато изтъркаш белещата се кожа, това не е достатъчно, за да може новите клетки да задишат спокойно и начисто.
вторник, 28 юни 2011 г.
Ина Николова: Валери и Иван са като магьосници
Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Днес "Кецове", дебютният филм на режисьорския тандем Валери Йорданов и Иван Владимиров, ще бъде излъчен на фестивала в Москва, където беше селектиран за конкурсната програма. Както вече ви съобщихме, филмът беше представен като част от Проекти в развитие на София Мийтингс, за да стигне до селекциите на реномираните фестивали в Москва и Карлови Вари (в конкурсната програма „На Изток от Запад”), преди да се срещне с родната публика.
В "Кецове" шестима млади хора бягат от житейските си неуспехи и от агресията в града далеч, към морския бряг. Те бягат от своите провали – в семейството, в любовта, с парите, с амбициите, в срещите с различните от тях. Един девствен залив ги събира, сближава и преоткрива за тях надеждата.
Главните роли в Кецове се изпълняват от Филип Аврамов, Иван Бърнев, Валери Йорданов, Васил Драганов, Иво Аръков и Ина Николова, с която ви срещаме днес.
Ина Николова подготвя в момента дипломната си работа по анимация за НБУ, но освен това се занимава „с още 3 милиона други неща, с които всеки друг художник се занимава”. Макар в Кецове за първи път да се изявява като актриса, опитът й в киното включва и работа по различни филми с анимация и дизайн. Това го намира за нормално, защото ”повечето млади хора преминават през толкова много неща, преди да решат какво точно искат да правят. А нещата се променят с времето, затова е добре да не вървиш напред като кон с капаци.”
През март заедно с Райна Атанасова като екип BUSTAN спечели Филмовото предизвикателство Sofia Short Challenge в рамките на 15-ия София Филм фест в категорията за анимация с късометражния филм "Хромони" (CHROMONES).
Как се получи работата с "Кецове"?
Познавах се с Валери отпреди години. Запознахме се в О!Шипка в 10 или 11 клас. Сподели ми за идеята на "Кецове", дори ми каза, че аз съм момичето от историята, а аз му се смеех и казвах, че не съм актриса, че искам да уча рисуване. Минаха 6-7 години и един ден той ми се обади с думите: „Малък, одобрени сме, ще снимаме. Идвай на кастинг.”Той искаше да се пробвам за ролята и в крайна сметка имаше много сериозен кастинг. Големи разправии бяха докато отида, защото въобще не смятах, че това е нещо за мен. Но си дадох сметка, че ако не се пробвам поне, ще съжалявам много. И после така се завъртяха нещата, че докато се усетя, бяхме свършили филма.
За кастинга ми бяха дали малка част от сценария. Но както кастингът, така и филмът наблегна повече на естественото отношение към нещата. Не беше въпросът да си безгрешен,а по-скоро с характера си да бъдеш част от ролята.
Моята героиня Емили е шестото момче в компанията. Бунтар. Специфичен характер. Имаме общи черти, но не съм толкова крайна като нея.
Какъв е мотивът й да зареже всичко?
Нейният мотив, както може би и на 100 процента от младите хора, които се чувстват неудовлетворени и наранени от случващото се и неслучващото се у нас, е, най-грубо казано, че й е дошло до гуша и иска да се махне. В "Кецове" шестимата герои имат много голяма нужда от това бягство. В техния живот доминира агресията и проблемите. Става дума за три приятелски двойки, които първоначално не се познават. Когато шестимата се запознават, постепенно стават като семейство, на плажа е така.
Какво ги сплотява?
Повечето хора, които ходим на този тип плажове, включително Валери, Фицата (Аврамов) и аз, отиваме за 30 дни на Иракли, а оставаме 60. Там има много странен дух. Не искам да използвам думата свобода, но идва един момент, в който нямаш нужда от нищо. Като част от пейзажа ставаш. Много е диво чувството. Няма какво да те ангажира, за да се изнервиш. Няма „оф, какво да си облека”. Чувстваш, че живееш така, както трябва. Изпадаш в безвремие. Плажът, на който се снима Кецове, е именно такъв. Хората, които почиват по този начин, без течаща вода, три куфара дрехи и т.н ще харесат филма, защото сценарият е писан от човек, който разбира тази среда.
Какъв жанр е филмът?
Не съм много силна в определянето на жанровете, но според мен "Кецове" е съвкупност от няколко жанра, които може би нямат помежду си нищо общо, но понеже филмът следва много реалистична линия на повествование и както в живота сега можеш да плачеш, но излизаш навън и там се случва нещо, нещо смешно и нелепо, после пък нещо много сериозно те грабва и забравяш за три седмици да се смееш, по този начин и в Кецове сериозните моменти вървят ръка за ръка с по-леките. Но тежестта е върху първите.
Страхотна еуфория беше преди снимките, но като тръгнаха нещата, притеснението, че мен сигурно сега ще ме гледат под лупа и ще правят 300 дубъла заради треперенето ми в кадър, отпадна донякъде, не защото съм придобила самоувереност, а по-скоро, защото и двамата режисьори и целият екип ме приеха много открито, добронамерено и всеки ми е помагал по някакъв начин. Особено като отидохме на морето там вече не бях сигурна кое е филмът и кое е животът, защото всички много се забавляваха докато работеха и бяха много отдадени на историята. Тя им беше буквално влязла под кожата, барабар с пясъка.
Как работиха като тандем Валери Йорданов и Иван Владимиров?
Валери и Иван имат опит с най-различни продукции. Мисля, че филмът се получи главно заради тях двамата., заради това, че бяха отдадени и с бистър поглед. Валери е по-експанзивен и емоционален. Той повече търчеше напред-назад, приказваше, играеше, докато Иван е по-спокоен, дистанциран, в някои моменти благодарение на това виждаше по-обективно как се случват нещата. Но двамата се допълваха. Сценарият е на Валката, който много добре знае какво иска за филма си, но и Иван е много мислещ човек, силно усещаше всеки един от нас дали е вярна играта ни. Двамата бяха като магьосници. Имаше моменти, в които могат дойдат и да ми кажат: „Представи си, че си едикъде си, това не е този човек до теб и случката е съвсем друга и изведнъж като някакво хлапе, си вече там! И точно в този момент те измъкват каквото им трябва. Това може би е добрият режисьор. И двамата бяха супер ангажирани със случващото се и бяха много готини. Гледаха да докоснат всеки един от актьорите там, където трябва, за да се получи играта.
Защо трябва да се гледа "Кецове"?
Не мога да кажа, „Кецове е най-добрият филм” и ще грабне всички зрители. Най-малкото, защото различните като стил филми не могат да се сравняват един с друг. Ако някой е хубав заради определени достойнства, а друг е пълна каша, добре, но не можеш да сравняваш "Кецове" и "Love.net", например. Би било добре да има повече български филми, за да кажеш на фона на пет комедии, например, коя е най-добрата.
Бих препоръчала да се гледат всички български филми. A Кецове бих го препоръчала на всички. Не бих казала, че той е само за младите хора или за специфична плажна прослойка, напротив, той засяга много фундаментали въпроси за нас самите като травмирани и същевременно чувствителни характери. направен е много реално, истински и всеки човек би могъл да разпознае част от себе си в него, в нашата действителност. Не е филм, който цели да покаже нещо по-лъскаво от нея. Ако нещо е красиво, филмът го показва като такова. Ако нещо е грозно, брутално и агресивно – филмът го показва като такова.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Днес "Кецове", дебютният филм на режисьорския тандем Валери Йорданов и Иван Владимиров, ще бъде излъчен на фестивала в Москва, където беше селектиран за конкурсната програма. Както вече ви съобщихме, филмът беше представен като част от Проекти в развитие на София Мийтингс, за да стигне до селекциите на реномираните фестивали в Москва и Карлови Вари (в конкурсната програма „На Изток от Запад”), преди да се срещне с родната публика.
В "Кецове" шестима млади хора бягат от житейските си неуспехи и от агресията в града далеч, към морския бряг. Те бягат от своите провали – в семейството, в любовта, с парите, с амбициите, в срещите с различните от тях. Един девствен залив ги събира, сближава и преоткрива за тях надеждата.
Главните роли в Кецове се изпълняват от Филип Аврамов, Иван Бърнев, Валери Йорданов, Васил Драганов, Иво Аръков и Ина Николова, с която ви срещаме днес.
Ина Николова подготвя в момента дипломната си работа по анимация за НБУ, но освен това се занимава „с още 3 милиона други неща, с които всеки друг художник се занимава”. Макар в Кецове за първи път да се изявява като актриса, опитът й в киното включва и работа по различни филми с анимация и дизайн. Това го намира за нормално, защото ”повечето млади хора преминават през толкова много неща, преди да решат какво точно искат да правят. А нещата се променят с времето, затова е добре да не вървиш напред като кон с капаци.”
През март заедно с Райна Атанасова като екип BUSTAN спечели Филмовото предизвикателство Sofia Short Challenge в рамките на 15-ия София Филм фест в категорията за анимация с късометражния филм "Хромони" (CHROMONES).
Как се получи работата с "Кецове"?
Познавах се с Валери отпреди години. Запознахме се в О!Шипка в 10 или 11 клас. Сподели ми за идеята на "Кецове", дори ми каза, че аз съм момичето от историята, а аз му се смеех и казвах, че не съм актриса, че искам да уча рисуване. Минаха 6-7 години и един ден той ми се обади с думите: „Малък, одобрени сме, ще снимаме. Идвай на кастинг.”Той искаше да се пробвам за ролята и в крайна сметка имаше много сериозен кастинг. Големи разправии бяха докато отида, защото въобще не смятах, че това е нещо за мен. Но си дадох сметка, че ако не се пробвам поне, ще съжалявам много. И после така се завъртяха нещата, че докато се усетя, бяхме свършили филма.
За кастинга ми бяха дали малка част от сценария. Но както кастингът, така и филмът наблегна повече на естественото отношение към нещата. Не беше въпросът да си безгрешен,а по-скоро с характера си да бъдеш част от ролята.
Моята героиня Емили е шестото момче в компанията. Бунтар. Специфичен характер. Имаме общи черти, но не съм толкова крайна като нея.
Какъв е мотивът й да зареже всичко?
Нейният мотив, както може би и на 100 процента от младите хора, които се чувстват неудовлетворени и наранени от случващото се и неслучващото се у нас, е, най-грубо казано, че й е дошло до гуша и иска да се махне. В "Кецове" шестимата герои имат много голяма нужда от това бягство. В техния живот доминира агресията и проблемите. Става дума за три приятелски двойки, които първоначално не се познават. Когато шестимата се запознават, постепенно стават като семейство, на плажа е така.
Какво ги сплотява?
Повечето хора, които ходим на този тип плажове, включително Валери, Фицата (Аврамов) и аз, отиваме за 30 дни на Иракли, а оставаме 60. Там има много странен дух. Не искам да използвам думата свобода, но идва един момент, в който нямаш нужда от нищо. Като част от пейзажа ставаш. Много е диво чувството. Няма какво да те ангажира, за да се изнервиш. Няма „оф, какво да си облека”. Чувстваш, че живееш така, както трябва. Изпадаш в безвремие. Плажът, на който се снима Кецове, е именно такъв. Хората, които почиват по този начин, без течаща вода, три куфара дрехи и т.н ще харесат филма, защото сценарият е писан от човек, който разбира тази среда.
Какъв жанр е филмът?
Не съм много силна в определянето на жанровете, но според мен "Кецове" е съвкупност от няколко жанра, които може би нямат помежду си нищо общо, но понеже филмът следва много реалистична линия на повествование и както в живота сега можеш да плачеш, но излизаш навън и там се случва нещо, нещо смешно и нелепо, после пък нещо много сериозно те грабва и забравяш за три седмици да се смееш, по този начин и в Кецове сериозните моменти вървят ръка за ръка с по-леките. Но тежестта е върху първите.
Страхотна еуфория беше преди снимките, но като тръгнаха нещата, притеснението, че мен сигурно сега ще ме гледат под лупа и ще правят 300 дубъла заради треперенето ми в кадър, отпадна донякъде, не защото съм придобила самоувереност, а по-скоро, защото и двамата режисьори и целият екип ме приеха много открито, добронамерено и всеки ми е помагал по някакъв начин. Особено като отидохме на морето там вече не бях сигурна кое е филмът и кое е животът, защото всички много се забавляваха докато работеха и бяха много отдадени на историята. Тя им беше буквално влязла под кожата, барабар с пясъка.
Как работиха като тандем Валери Йорданов и Иван Владимиров?
Валери и Иван имат опит с най-различни продукции. Мисля, че филмът се получи главно заради тях двамата., заради това, че бяха отдадени и с бистър поглед. Валери е по-експанзивен и емоционален. Той повече търчеше напред-назад, приказваше, играеше, докато Иван е по-спокоен, дистанциран, в някои моменти благодарение на това виждаше по-обективно как се случват нещата. Но двамата се допълваха. Сценарият е на Валката, който много добре знае какво иска за филма си, но и Иван е много мислещ човек, силно усещаше всеки един от нас дали е вярна играта ни. Двамата бяха като магьосници. Имаше моменти, в които могат дойдат и да ми кажат: „Представи си, че си едикъде си, това не е този човек до теб и случката е съвсем друга и изведнъж като някакво хлапе, си вече там! И точно в този момент те измъкват каквото им трябва. Това може би е добрият режисьор. И двамата бяха супер ангажирани със случващото се и бяха много готини. Гледаха да докоснат всеки един от актьорите там, където трябва, за да се получи играта.
Защо трябва да се гледа "Кецове"?
Не мога да кажа, „Кецове е най-добрият филм” и ще грабне всички зрители. Най-малкото, защото различните като стил филми не могат да се сравняват един с друг. Ако някой е хубав заради определени достойнства, а друг е пълна каша, добре, но не можеш да сравняваш "Кецове" и "Love.net", например. Би било добре да има повече български филми, за да кажеш на фона на пет комедии, например, коя е най-добрата.
Бих препоръчала да се гледат всички български филми. A Кецове бих го препоръчала на всички. Не бих казала, че той е само за младите хора или за специфична плажна прослойка, напротив, той засяга много фундаментали въпроси за нас самите като травмирани и същевременно чувствителни характери. направен е много реално, истински и всеки човек би могъл да разпознае част от себе си в него, в нашата действителност. Не е филм, който цели да покаже нещо по-лъскаво от нея. Ако нещо е красиво, филмът го показва като такова. Ако нещо е грозно, брутално и агресивно – филмът го показва като такова.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
петък, 20 май 2011 г.
Ованес Торосян: Усеща се движение в българското кино
Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Ованес Торосян изпълнява една от двете главни роли във филма на Константин Божанов "Аве", който беше селектиран за участие в конкурсната програма на Седмицата на критиката в Кан. Първата прожекция на филма в рамките на един от петте най-реномирани световни кинофестивали беше вчера.
"Аве" тръгва като проект на шестото издание на пазара на филми София Мийтингс.
Ованес още не е гледал филма и споделя впечатленията си само от работния процес.
Какво те привлече към този филм?
Бях втори курс студент в НАТФИЗ, когато отидох на кастинг за "Аве". Предложиха ми ролята на Камен, но аз я отказах, след като й хвърлих едно око. Тогава бях още по-малък от сега и ми се стори, че този герой не е за мен. Нямаше как да се свържа с него. Казах си, че мога да ги излъжа на кастинга, да приема ролята, но защо да го правя, след като нямам нищо общо с героя! Затова говорих с режисьора и той ми предложи друг герой, епизодичен, който много ми хареса. Спечелих кастинга за него, а брат ми Тигран Торосян и Луиза Григорова бяха избрани за ролите на Аве и Камен.
Започнаха снимките, но в един момент спряха, доколкото знам заради финансирането. Мина известно време, брат ми и Луиза вече бяха твърде големи за ролите си и затова се наложи да се прави нов кастинг. Този път се явих за ролята на Камен и я спечелих. Тогава вече бях четвърти курс, през тези две години пораснах малко и успях да усетя повече разни тънкости в образа на героя. Преди той просто не беше моят човек.
Как си партнирахте с Анжела Недялкова, която все още е ученичка?
Тя е много интересен човек. Не е учила актьорско майсторство и с нея си играе много леко, защото можеш да я манипулираш актьорски по време на снимките. Ако искам да извадя нещо от нея, натискам в определена посока и тя си мисли, че аз, Ованес, а не героят ми Камен, нещо й се дразня и реагира на това. Понеже не е вътре в занаята – не играе. А именно това беше проблемът на кастинга – явиха се много момичета от НАТФИЗ, които си личеше как играят. За разлика от тях Анжела просто присъства естествено в настоящия момент и реагира чисто на това, което й подадеш.
Тя не е единствената непрофесионална актриса в последно време в българското кино – и в "Love.net" има такива...
... и в "Източни пиеси", където Анжела също играе. Там е гаджето на моя герой.
Не е ли странно да се представят по-добре непрофесионални актьори?
В НАТФИЗ имаме проблем с киното, за театъра нищо не мога да кажа. За киното няма обучение... (Тук Ованес се вторачва в накацалите гълъби наоколо – бел. ред.) Докато ние си говорим за изкуство, тук два гълъба се бодат. Я да ги разтървем!
Проблемът с киното в НАТФИЗ е липсата на възможности за изави. Зависи и от инициативността, защото заедно със студентите в кинофакултета аз съм се снимал в много късометражни филми, които са им поставяли като задачи. Включвал съм се с предложения към техните задачи и съм отигравал ситуации. Освен това с Ивайло Христов имахме задачи да гледаме определени филми и след това да ги коментираме. Обсъждали сме италианската, като цяло европейската, руската, американската тип игра, различни актьорски школи. За съжаление в този курс беше предвидено и ние да снимаме, но не ни остана време.
Какъв е героят ти в "Аве", в каква ситуация попада?
Не мога да разкажа много-много за филма, защото не знам какво мога да издам и какво – да премълча. Камен е в първи курс в Художествената академия, имал е много близък приятел. Не знам доколко ще се разбере във филма, но двамата смятат, че са много талантливи и е въпрос на време да станат гениални. В един момент единият разбира, че няма как да стане гениален и слага край на живота си. Другият, тоест моят герой, разбира същото, обаче е такъв, че по принцип приема нещата по-спокойно, философски.
Но филмът всъщност разглежда момент от живота на всеки млад човек, в който нахлува някакъв непознат, преобръща ти понятията за абсолютно всичко и си тръгва. Моят герой е едва на 19, не знае какъв е още, няма формирани мнения и е много лесно някой да го преобърне.
Доколкото знам подобно нещо е преживял и Константин (Божанов) и това го е вдъхновило да напише сценария. В живота му се е появила една жена, която после е изчезнала много мистериозно.
Какво представлява работата с Константин Божанов – различава ли се подходът му като на човек, който не работи тук, от този на българските режисьори, с които си работил?
Да. Той знае какво иска и по някакъв начин гони нещо, без на нас да ни е много ясно накъде отиваме. Разбира се, не съм гледал филма и не мога да сравня работата с резултата, но мисля, че си имаше определени стратегии. Лишавал ни е например от някаква информация, за да се изнервим и да вкараме изнервеността в сцената. Освен това е документалист, търси от актьорите документална игра.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Ованес Торосян изпълнява една от двете главни роли във филма на Константин Божанов "Аве", който беше селектиран за участие в конкурсната програма на Седмицата на критиката в Кан. Първата прожекция на филма в рамките на един от петте най-реномирани световни кинофестивали беше вчера.
"Аве" тръгва като проект на шестото издание на пазара на филми София Мийтингс.
Ованес още не е гледал филма и споделя впечатленията си само от работния процес.
Какво те привлече към този филм?
Бях втори курс студент в НАТФИЗ, когато отидох на кастинг за "Аве". Предложиха ми ролята на Камен, но аз я отказах, след като й хвърлих едно око. Тогава бях още по-малък от сега и ми се стори, че този герой не е за мен. Нямаше как да се свържа с него. Казах си, че мога да ги излъжа на кастинга, да приема ролята, но защо да го правя, след като нямам нищо общо с героя! Затова говорих с режисьора и той ми предложи друг герой, епизодичен, който много ми хареса. Спечелих кастинга за него, а брат ми Тигран Торосян и Луиза Григорова бяха избрани за ролите на Аве и Камен.
Започнаха снимките, но в един момент спряха, доколкото знам заради финансирането. Мина известно време, брат ми и Луиза вече бяха твърде големи за ролите си и затова се наложи да се прави нов кастинг. Този път се явих за ролята на Камен и я спечелих. Тогава вече бях четвърти курс, през тези две години пораснах малко и успях да усетя повече разни тънкости в образа на героя. Преди той просто не беше моят човек.
Как си партнирахте с Анжела Недялкова, която все още е ученичка?
Тя е много интересен човек. Не е учила актьорско майсторство и с нея си играе много леко, защото можеш да я манипулираш актьорски по време на снимките. Ако искам да извадя нещо от нея, натискам в определена посока и тя си мисли, че аз, Ованес, а не героят ми Камен, нещо й се дразня и реагира на това. Понеже не е вътре в занаята – не играе. А именно това беше проблемът на кастинга – явиха се много момичета от НАТФИЗ, които си личеше как играят. За разлика от тях Анжела просто присъства естествено в настоящия момент и реагира чисто на това, което й подадеш.
Тя не е единствената непрофесионална актриса в последно време в българското кино – и в "Love.net" има такива...
... и в "Източни пиеси", където Анжела също играе. Там е гаджето на моя герой.
Не е ли странно да се представят по-добре непрофесионални актьори?
В НАТФИЗ имаме проблем с киното, за театъра нищо не мога да кажа. За киното няма обучение... (Тук Ованес се вторачва в накацалите гълъби наоколо – бел. ред.) Докато ние си говорим за изкуство, тук два гълъба се бодат. Я да ги разтървем!
Проблемът с киното в НАТФИЗ е липсата на възможности за изави. Зависи и от инициативността, защото заедно със студентите в кинофакултета аз съм се снимал в много късометражни филми, които са им поставяли като задачи. Включвал съм се с предложения към техните задачи и съм отигравал ситуации. Освен това с Ивайло Христов имахме задачи да гледаме определени филми и след това да ги коментираме. Обсъждали сме италианската, като цяло европейската, руската, американската тип игра, различни актьорски школи. За съжаление в този курс беше предвидено и ние да снимаме, но не ни остана време.
Какъв е героят ти в "Аве", в каква ситуация попада?
Не мога да разкажа много-много за филма, защото не знам какво мога да издам и какво – да премълча. Камен е в първи курс в Художествената академия, имал е много близък приятел. Не знам доколко ще се разбере във филма, но двамата смятат, че са много талантливи и е въпрос на време да станат гениални. В един момент единият разбира, че няма как да стане гениален и слага край на живота си. Другият, тоест моят герой, разбира същото, обаче е такъв, че по принцип приема нещата по-спокойно, философски.
Но филмът всъщност разглежда момент от живота на всеки млад човек, в който нахлува някакъв непознат, преобръща ти понятията за абсолютно всичко и си тръгва. Моят герой е едва на 19, не знае какъв е още, няма формирани мнения и е много лесно някой да го преобърне.
Доколкото знам подобно нещо е преживял и Константин (Божанов) и това го е вдъхновило да напише сценария. В живота му се е появила една жена, която после е изчезнала много мистериозно.
Какво представлява работата с Константин Божанов – различава ли се подходът му като на човек, който не работи тук, от този на българските режисьори, с които си работил?
Да. Той знае какво иска и по някакъв начин гони нещо, без на нас да ни е много ясно накъде отиваме. Разбира се, не съм гледал филма и не мога да сравня работата с резултата, но мисля, че си имаше определени стратегии. Лишавал ни е например от някаква информация, за да се изнервим и да вкараме изнервеността в сцената. Освен това е документалист, търси от актьорите документална игра.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Абонамент за:
Публикации (Atom)