Жената, която облича Дон Дрейпър от „Момчетата от Медисън авеню”

Джейни Брайънт. Снимка: Festival do Rio, Agencia R2Foto

Всички жени, които се докоснат до Дон Дрейпър (игран от актьора Джон Хам) от сериала „Момчетата от Медисън авеню”, искат да го съблекат. На много от тях това се отдава, защото той е типичен мачо консуматор на женска плът. Една жена обаче се грижи в продължение на седем години за имиджа му на елегантен талантлив рекламист и неустоим съблазнител – дизайнерката на костюмите на сериала – Джейни Брайънт.

С нея се запознавам в Рио де Жанейро, където Джейни е поканена на професионалното събитие на Международния филмов фестивал в Рио (24.09.-08.10.2014) – Рио Маркет, за да изнесе Мастърклас по костюмография. Заедно с журналистката от „Ню Йорк Таймс” и моден консултант Моника Коркоран Харел, тя е авторка на книгата „The Fashion File”, с която двете ни поканват в гардеробната на „Момчетата от Медисън авеню”, където дават съвети на жените как най-добре да изразят себе си чрез модния си стил.

По време на дългата сесия от интервюта, които дава след мастъркласа, Джейни Брайънт прилича на героиня от „Момчетата от Медисън авеню” – облечена е в дълга, светло бежова рокля с презрамки, която подчертава предимствата на тялото и преди да се спусне надолу към черните сандали на висок ток, приканва със стегнатото си деколте да се насладим на бюста. Разговорите преди мен се проточват и накрая ми съобщават, че ще мога да интервюирам костюмографката в рамките на пет минути. Но аз се правя, че не виждам знаците, които ми правят да приключвам и открадвам още пет, специално за Синефиш.

В „Момчетата от Медисън авеню” костюмите са герои сами по себе си.

Джейни Брайънт: Така е. И аз винаги съм смятала, че Костюмът е една от звездите в сериала. Според мен, костюмът е отделен герой във всеки филм, но в „Момчетата от Медисън авеню” това се вижда много по-ясно, защото действието се развива в определена епоха, която си има своите специфики по отношение на модата.

Костюмите се създават в зависимост от характера на героя. Възможно ли е обратното – художникът на костюми да повлияе върху развитието на героя с идеите си за неговия стил на обличане?

Джейни Брайънт: Да, костюмите се създават, за да допълват героите. Моето първоначално вдъхновение идва от сценария. Още докато го чета, започвам да си представям как изглеждат героите. Всяка серия е съставена от много сцени, в които се случват различни неща. Те са моята отправна точка. Спрямо тях се опитвам да създам и костюмите, така че те да отразяват случващото се на героите. И разбира се, както героите се променят, така се променят и костюмите им.

Вашата работа в „Момчетата от Медисън Авеню” повлия ли върху развитието на сюжета през различните сезони?

Джейни Брайънт: И това се е случвало. Винаги показвах на създателя на шоуто – Матю Уайнър, снимките от пробите на костюмите, които правим на актьорите и понякога той се вдъхновяваше да напише нова сцена във връзка с някоя дреха и персонаж. Когато моделирах спортното яке с шотландско каре на Дон Дрейпър в пети сезон, Матю ми каза, че то пасва идеално в една от сцените с участието на Дон и Меган и че специално ще напише реплика на Меган, с която да привлече вниманието към якето.

В четвърти сезон пък Джоан (Кристина Хендрикс), която е олицетворение на елегантността, грациозността и женствеността, се появява в червена рокля. В една от сцените Роджър (Джон Слатъри) й казва: „Облечи роклята, в която изглеждаш като подарък.” Тази реплика отново беше вдъхновена от облеклото на героинята – въпросната коледна рокля в червено с панделка на врата и панделка на гърба. Щом Матю видя снимката от пробите, възкликна: „Ами че тя изглежда като подарък! Ще взема да напиша нещо по този повод.” Нищо чудно – Кристина притежава изключителна естествена красота.

Кои бяха най-големите предизвикателства пред вас по време на седемте сезона? Както знаем, със звездите не винаги се работи много лесно.

Джейни Брайънт: По принцип е така, само че с актьорите от „Момчетата от Медисън авеню” винаги съм работила много ефективно и с удоволствие. И съм много щастлива от този факт, защото за повечето сериали не може да се каже същото. Също така съм много благодарна за разбирането им и ценя умението им да носят както костюми, които са им по вкуса, така и костюми, които може и да не им харесват кой знае колко. Те се държаха към мен много великодушно.

Доволна съм и от факта, че винаги общувах директно с Матю Уайнър по всички творчески въпроси. Аз получавах сценария преди актьорите и знаех много преди тях какво ще им се случи по-нататък. Така те ми се доверяваха в подбора ми на дрехи, дори да не разбираха защо точно такива ще носят.

Мисля, че не само за мен работата по сериала беше много специална – това беше  необикновено, направо вълшебно преживяване! Разбира се, че имах и много предизвикателства. Работата на художника на костюми е изключително натоварена и изтощителна. „Късите” ми дни продължаваха 12 часа, но обикновено работех по 14-15 часа. А представете си какво е да поддържаш гардероба на толкова огромен актьорски състав! Имате основните герои, после второстепенните герои, после образите, които се появяват само в определен епизод, а накрая и статистите. И понеже спецификата на шоуто е такава, всеки отделен герой трябва да е облечен много внимателно от главата до петите. И не само да е облечен, но и да отговаря на героя си, на развитието на сюжета и на нуждите на всяка отделна сцена. Освен това ние се съобразяваме и с декорите и като цяло с местата на снимки. А аз съм такава – прехвърлям пред погледа си хиляди вратовръзки, докато избера най-подходящата за всеки мъж в една-единствена сцена. Не знам защо сама се изтезавам по този начин, но така работя!

Прочетете цялата статия в Cinefish.bg ТУК.

Всички погледи гледат към Рио

Кинозала на плажа! Снимка: Festival do Rio, Agencia R2Foto

Това гласи мотото на Международния филмов фестивал в Рио. Най-известният град в Бразилия, мястото, в което миналото лято се вихриха футболни страсти, а след още две години ще бъде превзет от олимпийци, от 24 септември до 8 октомври се интересуваше само от седмото изкуство, въпреки междувременно провелите се избори. Уверих се на живо в това.

Международният филмов фестивал в Рио не е най-старото филмово събитие в страната на футбола и самбата, но за навъртените вече три петилетки се е утвърдил като мястото, от което тръгва по света по-голямата част от богатата местна кино и телевизионна продукция. 16-ото издание на форума се състоя в 15 кина с повече от 30 екрана. Някои от тях бяха в централни локации, други в луксозни мултиплекси в шикозните квартали Леблон и Лагоа, а трети в един от най-големите комплекси, обединяващ няколко фавели – Комплексо до Алемао. Музеи и дори Народният театър приютиха събития от програмата на фестивала. И тъй като всички свързват Рио с плажа, не е изненадващо, че част от прожекциите бяха и там. А според каталога на фестивала над 350 филмови заглавия от 60 страни са били селектирани за участие.

Сред основните стремежи на фестивала в Рио е да привлече вниманието както на местната, така и на чуждата публика към най-новото бразилско кино. Най-важната секция на фестивала носи името Бразилски премиери и включва местни пълнометражни игрални, документални и късометражни заглавия, разпределени в конкурсна и извънконкурсна програма. Тази година зрителите имахме възможност да видим 41 пълнометражни и 28 късометражни заглавия. Организаторите споделиха, че някои от филмите са били завършени буквално дни преди фестивалните им прожекции. Неслучайно световните премиери само в тази секция бяха точно 30.

С население от около 6, 5 млн. жители Рио има огромен зрителен потенциал и почти винаги пълните зали свидетелстват за това. 80% от билетите бяха пуснати в продажба преди началото на фестивала онлайн. В едно от централните кина Естасао Рио фестивални каси обслужваха дванайсет часа на ден всички желаещи да си купят билет. Дори акредитираните журналисти трябваше да вземат своя безплатен билет от там, за да е ясно кога залата се е напълнила. Задължително е да си изтеглите номерче, за да застанете на опашката и е съкрушително като установите от електронното табло, че вашият ред ще дойде след 200 човека. Но такива са мащабите тук.

Докато чакате, можете да изгледате някой филм. Възможно е и да се окажете до някоя звезда, защото фестивалните гости представят филмите си задължително поне на една от прожекциите и разговорят с публиката след това. Братът на Хавиер Бардем – Карлос, например, представи в Рио мексиканския филм със свое участие „Гонзалес” като отбеляза с горчивина, че в родната му Испания кинопродукцията е сведена почти до минимум. За негово щастие обаче той се харесва в Мексико, където снима последните си няколко филма.

Родриго Санторо - горещото бразилско име в Холивуд. Снимка: Festival do Rio, Agencia R2Foto

Прочетете цялата статия в Cinefish.bg ТУК.

Стивън Долдри споделя в Рио де Жанейро: „Обичам екшъна!”

(отляво надясно) Вагнер Моура, Стивън Долдри, Селтон Мело и Ричард Къртис, Agencia FEBRE, Festival do Rio 2014

Световната премиера на новия филм на Стивън Долдри се състоя снощи в Рио де Жанейро по време на 16-ия Международен филмов фестивал в града. Това не е изненадващо, тъй като филмът на британския режисьор е заснет в бразилския град и разказва история, която се развива в него. 

Специално за премиерата в Рио пристигна не само Долдри, но и сценаристът Ричард Къртис („Наистина любов”). Те, заедно с бразилските звезди на „Измет” – изключително популярните от киното и телевизията лица Вагнер Моура (познат в България от двете части на „Елитен отряд”), Селтон Мело, Жузе Думонт и Андре Рамиро, участваха в специална среща с пресата преди премиерата. 

Във филма, който ще видим у нас първо на Киномания 2014, а през декември и по кината, участват също холивудският ветеран Мартин Шийн и младата му колежка Руни Мара („Мъжете, които мразеха жените”). 

„Измет” разказва историята на три момчета от фавела около едно от бунищата в Рио, които откриват сред боклуците портфейл с малко пари, но с много ценна, макар и шифрована информация. Докато се опитват да разгадаят смисъла на находката, те са погнати от корумпирани полицаи.

„Измет” се различава ярко в жанрово отношение от предишните филми на Стивън Долдри, когото познаваме от психологически драми като „Часовете” и „Четецът” и от незабравимата трогателна история „Били Елиът”. Режисьорът, който има номинации за „Оскар” и за трите споменати филма, сподели специално за Cinefish.bg, че да снима екшън трилър е било като да научи нов език. „Направих „Измет”, защото отново исках да снимам филм за младата публика и с млади актьори. Беше ми интересно и да снимам на чужд език. Към историята ме привлече надеждата и оптимизма, които тя все пак носи. Да, жанрът за мен беше съвсем нов, но това не ме уплаши, напротив, подейства ми вдъхновяващо. Как съм се справил в крайна сметка ще каже публиката. Но снимките на екшън сцените бяха страхотна забава! Наистина!”

Прочетете цялата статия в Cinefish.bg ТУК.

Данис Танович – един семеен мъж, който не може да забрави войната

Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.

По време на срещата със зрителите на филма му "Багаж" в Дома на киното Данис Танович каза, че смята себе си за весел човек, който обича да се смее. Но в разговора ни преди това беше доста сериозен и сподели, че някои неща го карат да е песимистично настроен. Във филмите му винаги има място за хумор, но обикновено той се появява, за да разведри някоя тягостна ситуация. Вероятно колкото по-сериозно се вглеждаш в света, толкова по-мрачен ти изглежда той. А най-сериозните, тези, които потъват най-дълбоко, имат най-голяма нужда от хумор, защото как иначе биха се спасили от мрачните полутонове на действителността?!

След като живее пет години в Брюксел и Франция, Танович се връща в Сараево, след края на войната и започва да гради живота си наново със семейството си от 5 деца, 3 кучета и съпруга, или както отбеляза с топла усмивка: „Аз живея в истински цирк.” Войната в страната му, която той заснема в документални филми, докато следва босненската армия, го е разтърсила дълбоко. И ако реши да се съгласи с един от зрителите, че филмите му са лична терапия, го прави с шеговитата уговорка, че тя е „доста скъпа”. Филмите на Танович се разведриха с "Цирк Колумбия" (разпространяван в България от Арт Фест). В него, въпреки наближаващата война и напрежението между етническите групи, които дотогава живеят мирно в Югославия, слънцето грее щедро, а атмосферата е заредена с плътна и опияняваща надежда за ново начало и любов, която възкръсва след години на съмнения и очакване, и още една любов, която поразява две млади сърца. 

Но черният цвят пак преобладава в късометражния "Багаж", който удря зрителя в гърдите на финала на своите само 27 минути. Какво обаче да очакваме от режисьор, който сподели, че снима, само когато е вбесен от нещо! При 4 игрални и 2 късометражни филма (единият е новела в 11 септември) можем да се надяваме, че животът му всъщност е доста щастлив.

Борис Лер, който изпълнява главната роля в "Багаж", е пораснал след "Цирк Колумбия", където беше толкова естествен като момче, което още не е станало мъж и млад мъж, който все още не се е отърсил от момчешката си неувереност. Поредица от предимно близки кадри движат филма напред и добре улавят емоциите на немногобройните герои. Спокойната камера на моменти се разтърсва, когато героите преживяват някаква шокираща ситуация. Музиката ви вкарва в съноподобно състояние, а на моменти е контрапункт на случващото се, като в епизода, в който главният герой седи сред руините на бащината си къща, а спомените за детството му извикват весела детска песничка. Войната може и да е свършила преди 15 години, но все още взима своите жертви. Възможно ли е раните окончателно да заздравеят и животът да потече в нормалните си коловози? Може би и търпението не може да чака до толкова. Може би винаги ще има мрачна утайка в ранените души. А ако трябва да сме оптимисти, можем да отбележим, че винаги е най-тъмно току преди да съмне.   

Тази вечер ще получите Наградата на София за цялостен принос в световното кино. Как се чувствате?

Прекалено рано ми е за такава награда! Току-що погледах малко от "Ничия земя" и имах усещането, че вчера съм го снимал, макар да са минали 11 години оттогава. Времето лети и дори и да искаме, не можем да го спрем. Тази награда ме прави щастлив, щастлив съм и че прожектират всичките ми филми. Всеки режисьор иска филмите му да стигнат до колкото се може повече зрители.

Вашият продуцент и член ма Международното жури на СФФ тази година – Марк Баше, сподели колко „Оскар”-ът е помогнал за това "Ничия земя" да бъде оценена в международен план. Имат ли и тъмна страна наградите?

Всички фестивали имат тъмна страна. Не знам как точно да се изразя, за да ме разберете правилно. Когато участвам в някой фестивал, обикновено се състезавам с други хора. А дори не знам как би трябвало да се състезавам. Често съм в конкурс с хора, които преди са били мои идоли. Затова ми е трудно да се състезавам или да давам оценки на филми. Как можете да сравните хубав анимационен филм с психологическа драма или фантастика? Всичко зависи от вкуса на журито. Имах късмета да получа много награди, когато бях много млад. Но те не означават, че филмът ми е бил по-добър от останалите в конкурса. Ако пък не съм печелил, това също не означава, че филмът ми е бил по-слаб от останалите. 

От друга страна, наградите наистина помагат, особено в наши дни, когато така привличат повече зрители в киното, които иначе стават все по-малко. Всички свалят от интернет и това се превръща във все по-голям проблем. Независимите кинодейци страдат от това много повече от големите студия. Последният ми филм имаше премиера в Италия и преди да бъде показан официално където и да е другаде, се появи в интернет, при това в HD качество. Хем се радвам, че така повече хора ще го гледат, хем пък ми се иска да мога и да спечеля нещо от него. 

Според мен има връзка между последния ви филм "Багаж" и предпоследния – "Цирк Колумбия" – в края на "Цирк Колумбия" синът на главния герой емигрира от Босна току преди началото на войната, а родителите му останаха в Сараево. В началото на Багаж главният герой се връща в Босна, за да погребе останките на родителите си, загинали по време на войната. 

Да, още някой ми сподели същото – че между двата филма има подобна приемственост. Като сценарист на филмите си аз пиша за нещата, които ме вълнуват. Между всичките ми филми би могло да се намери някаква връзка. Всеки път се опитвам да намеря формата, която съответства на съдържанието. По някакъв начин "Цирк Колумбия" е доста старомоден филм, напомня на италианския неореализъм. Природната картина напомня за Прованса, атмосферата е по-лека, хуморът – също, докато "Багаж" напомня за "Ничия земя". Той е много мрачен, вдъхновен е от реална история, която е ежедневие в Босна. Но, не, между двата няма връзка.

Заради музиката и операторската работа имах усещането, че гледам нечий сън. Историята е едновременно реална и в същото време е като сън.

Като кошмар, по-точно! Но за съжаление това е реалността в моята страна. И нещата не се променят в положителна посока.

А не мислите ли, че филми като вашите могат да помогнат на босненците да излекуват раните, които войната им е причинила?

Това е вечният въпрос – дали изкуството може да промени живота. Все се надявам, че може, но би било много арогантно да си мисля, че моите филми биха могли да го направят. Правя каквото умея, но не съм много оптимистично настроен по отношение на случващото се в страната ми. Макар че ситуацията е същата като тук и навсякъде другаде. Препускаме към някаква стена. Струва ми се, че всички очакваме нещо да се случи. И никой не е оптимист за бъдещето.

Прочетете цялата статия на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.

Очаквания?

Очаквания?

Иво Аръков: Валери и Иван ме накараха да се влюбя още повече в работата си

Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.

Иво Аръков се дипломира преди броени дни от НАТФИЗ в класа на Атанас Атанасов. В момента играе в пиесите „Козата или коя е Силвия” и „Крал Лир” в Народния театър и „Измяна” по Харолд Пинтър в Сфумато. В "Кецове" изпълнява една от главните роли, а филмът е и първото му сериозно участие в киното. И докато в момента Иво изпитва несигурност за бъдещето си на отдаден само на занаята си актьор, му пожелаваме след конкурсните програми на Москва и Карлови Вари тя да бъде заменена с положителна увереност.

Как стигна до "Кецове"?

Бях втори курс, когато Явор Гърдев взе целия ни клас от НАТФИЗ (воден от проф. Атанас Атанасов) да участваме в „Крал Лир”. Там се запознах с Валери Йорданов. В последствие разбрах за проекта му, както и това, че работи по него може би от четири години насам. Всеки, който участва във филма, мина през кастинг, включително Филип Аврамов, Иван Бърнев, Васил Драганов, Ина Николова. Всички бяха с равен шанс. Кастингът продължи доста дълго – пробвахме 3-4 сцени, докато се спряха на всеки един от нас. За мен беше много радостен факт, когато Валери ми каза, че съм одобрен.

Валери има доста точно преценка какво му е необходимо, може би и затова ме пробва само за ролята, която после изиграх. Моят герой Малкия е любопитна личност, има доста допирателни между нас, дори еднакви случки, които са присъствали и в моя живот. Разбира се, те са представени по различен начин, през погледа на Валери, защото и той включва от своето минало хора и неща, които е преживял, свои истории. Никой не може да опровергае достоверността им. Почти всичко в сценария е взето от действителността, разбира се, поправено с леки кинощрихи.

За какво става дума във филма?

Всички забелязваме как ни става все по-тясно, започваме да се примиряваме с някакво малко квадратче около себе си. Като че ли на човек му е необходимо повече пространство, повече въздух. И нашите герои са точно такива хора, които обичат природата, а градът ги предизвиква да бъдат малко по-агресивни. Притиснати от всички страни, те започват да се чувстват неуверени, плахи, това ги възбужда и изпълва с агресия. Те са завлечени в колектива, пометени от общото движение, а искат да му се противопоставят. Но силата им е малка за това. Те са индивидуалисти, обичат свободата, искат да изразяват себе си по някакъв начин. В бягството си успяват да получат поне малка част от тази свобода. В последствие се оказва, че бягството им е временно.

В момента и в киното и в живота ми е много интересно, че около нас има необикновени, прекрасни истории, които ни се случват, а ние ги подминаваме с едно примигване. Хората за съжаление са прекалено фрагментирани, консервативни, затворени и не се радват толкова на живота.

Във филма идеята е да се пребориш с тази апатия, да й се противопоставиш, да превъзмогнеш нещата, които ти се случват, а не искаш да ти се случват. Да се отнесеш с подобаващо чувство към тях. Говоря за нещата, които те замърсяват – трябва да съумееш да ги изконсумираш правилно и да превърнеш отрицателното преживяване в нещо друго, в малък празник, да успееш да измъкнеш от него положителното. 

Как протекоха снимките?

Снимките протекоха прекрасно. Аз просто бях някъде другаде! Нормално е за младите хора да търсят себе си, а и това ми беше първият филм, в който участвам в голяма роля, първият проект, който изкарах от начало до края и нямах право да се подхлъзна. Екипът беше страхотен. Благодарение на Валери си паснахме – всеки със своята история и със своята индивидуалност. Без да се натрапваме един на друг, някак си се съчетахме, или поне надявам се така да се е получило.

Валери и Иван си бяха разделили много добре задачите, чувствахме се много обгрижвани от тях. Валери много добре работи с актьорите, докато Иван следи как да разположи нещата. За мен те са много добри режисьори. Грижеха се за нас, така че да усетиш удоволствието от работата си. Аз обичам работата си, а те ме накараха да се влюбя още повече в нея. 

Доколко се различава работата в киното от тази в театъра за теб?

Все още съм съвсем в началото кариерата си и нямам ясна представа. Имам интереси и към киното и към театъра. Дипломирах се на 25 май и се надявам ситуацията в България, такава, каквато я описват до момента, да се промени към по-добро, да дадат път на нас, младите. Защото за разлика от много мои колеги, аз съм имал късмет. Във втори курс участвах в „Крал Лир”, после в „Козата или Коя е Силвия” и "Кецове". Разбира се, няма нищо безплатно и аз съм работил много за тези неща, но въпреки това колко от моите колеги могат да се похвалят с подобни проекти? В момента имаме някакви малки, спорадични участия, не знаем дали ще можем да се посветим изцяло на актьорската професия. А в НАТФИЗ ни се искаше денонощието да има 48 часа, за да можем да работим нонстоп – толкова много неща искахме да направим.

Надявам се, че обществото ще има нужда от култура, че няма да ограничава кръгозора си и да се радва само на това да бъде сит. Надявам се, че ще има нужда от нас, защото дори да имаш много силна вътрешна потребност да се занимаваш с изкуство, то не е изолирано занимание, трябва да се споделя с останалите, да имаш единомишленици и сред колегите си и сред зрителите.

Осъзнавам, че всички сме взаимносвързани и се надявам повече хора да го осъзнават, защото само това ще ни помогне да вървим напред, да бъдем по-положителни. Слънцето изгрява всеки ден, но не свети за всеки човек по един и същи начин. Иска ми се у нас повече да свети, иначе ще избягам някъде, където мога да живея спокойно и да създавам своето изкуство. Защото тук държавата убива в зародиш своето бебе, а това е най-страшното.


Обичам промените и се надявам повечето да са положителни.

Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.

Модерен мъж

Днес близостта може да бъде лесно симулирана, но не и стимулирана. Познавам толкова много хора – сред тях имам освен приятели, по-близки и по-далечни познати. В различни комбинации и ситуации се срещам с всеки един от тях и с всяка една от тях. Ако имам нужда поговоря за това, което ме тревожи (от лично естество) и се обаждам на тази, която винаги ще ме изслуша, почти няма да ме прекъсне и ще ми предложи нежно рамо, на което да се облегна, ако се чувствам несигурен. С нея едно време бяхме гаджета, само че връзката ни се изтощи от само себе си в един момент – тръгнахме докато бяхме съвсем малки, поиграхме си и на семейство, но накрая просто ни писна. Тръпката приключи, или по-скоро се пренесе към други хора извън света, заключен между прегръдките ни. Но сме много добри приятели, особено тя на мен. Подозирам, че още си пада по мен и затова откликва на всяко мое обаждане. А аз, за да не храни излишни илюзии, пропускам да се отзова от време на време на нейните моменти на слабост.

Ако искам да си поговоря за практични неща, ще се обадя на тази, която знае всички магазини с всички настоящи промоции, дори може да се разходим заедно из тях, да си побъбрим за цените, да се ядосаме, че пак ни продават нещо по-скъпо, отколкото сме го виждали в Европа и да профукаме сума ти пари за неща, които не ни трябват наистина, но ни помагат да изглеждаме готино модерни и по-богати, отколкото сме. Разбира се, тя ми помага да пазарувам и т.нар. вещи за бита и дава много подходящи съвети какво би подхождало у нас и от кои магазини мога да си го купя по-евтино. Почти като съпруга, която е наясно с вещите, които трябва да се подменят, защото са остарели или с тези, които още не съм си купил поради една или друга причина, но ми трябват, но не съвсем като съпруга, защото никога не настоява и не се сърди, ако не избера посоченото от нея.

Ако искам да нахраня интелектуалеца в себе си, ще се обадя на онази приятелка, която винаги чете най-малко две книги едновременно, едната от които непременно е популярна психология за самопомощ в една или друга посока, а другата е на по-свободна тематика. Всъщност, може да бъде всякаква. Аз обичам да чета, но го правя рядко, защото то ангажира мисълта ми повече, отколкото гледането на филми, и изисква активно сам да си представям света между страниците, вместо да му се наслаждавам пасивно от екрана на киното или домашния компютър. Имам си и приятелка киноманка, с която се надпреварваме да сваляме сериали и филми от замунда и се забавляваме много като спорим дали един филм ни е харесал, защото е повече женски или мъжки, или от снобария, или само заради готиното дупе на Пенелопе Крус/Том Круз.

Имам си приятелки и познати, с които ходим по концерти – понеже аз харесвам много и различни изпълнители, тук вариантите ми за избор са повече. Но с всяка една от тях неизменно удряме по няколко бири преди или по време на концерта и се потим яко, докато скачаме или танцуваме в мелето. На клуб ходя по малко по-различен начин. Там обикновено отивам с една-едничка цел – да се забия с някоя за вечерта. Всъщност понякога се случва и така, че се забивам с някоя мацка от нашата компания – малко повече алкохол или простичката уговорка за секс и нищо повече вършат много работа в наши дни. Понякога прекалявам и се обърквам – тогава целувам не когото трябва – желанието за близост е толкова силно, че дори фактът, че тя си има гадже, което обаче го няма в момента, или че се познаваме някъде от работа, не ме спира. Но и от това има изход – на следващата ни случайна или неслучайна среща й надувам главата колко съм бил пиян и тя разбира и не иска никакви други разяснения. Най-обичам тези свалки, които продължават месец-два и приключват точно тогава, когато на нея й хрумва да погледне и малко по-нагоре от устата ми, докато се целуваме или пък започва да ми задава по-настойчиво въпроса кога ще се видим пак и дали не искам вместо да ходим на кино само двамата, да се видим с нейните приятелки или цялата й компания на по питие. Тогава галантно слагам край. Не защото не я харесвам, а просто защото не ми се занимава. Наистина не ми се занимава. Не ми се полагат някакви особени усилия, нито пък ми е интересно да надграждам нещо, да започвам нещо ново и да го продължавам. Харесвам свободата си. От време на време ми става странно самотно и тогава я моля, тази, която в момента е с мен, да остане и за през нощта. Спим прегърнати и се успокоявам. Но на сутринта ме гложди друго. Ами ако реши, че това е знак, че нещата между нас стават по-сериозни? Мил съм, закусваме заедно, но след това я отпращам и й се обаждам чак след седмица. Пак съм мил, но дистанциран. И заобикалям темата за преспиването у дома, колкото се може по-отдалеч. Винаги има за какво друго да се говори. Или да се мълчи.

Харесвам свободата си. И защо да не я харесвам? Ракрепостеността на живота днес предлага толкова много възможности, а и в цялата несигурност, в която живеем, най-много ме е страх да не се обрека на грешен избор. Разбира се, обричането днес не е за цял живот, но от цялото главоболие покрай измъкването от някаква задънена улица ме втриса само при мисълта, че бих могъл да си го причиня по невнимание. Жените са си избрали ролята на по-силни от нас и след цялата тази идея за еманципацията и феминизма, налагат силово новия си имидж. От това мога само да съм доволен. Стоя на приятно хладна полусянка и протягам ръка към зрялата круша, когато усетя устните си сухи.

Доволен съм. Ако нещо ми липсва, в телефона все ще се намери подходящо име, което да отговори на настоящата липса.