Вечерен коктейл в сиво

Морето е сиво, сиво, толкова тъмно графитено сиво, сякаш, някой го е изрисувал с молив. Морето, всъщност, е океан, но тук никой не го нарича океан. Не знам дали е заради светлината в Южното полукълбо, но вечерно време наистина изглежда от сиво по-сиво. И не е заради „зимата” от 22 градуса в тази забулена в облаци юлска привечер. Макар синоптиците да обещаваха слънце без капчица дъжд сутринта, някакъв не много силен, но за сметка на това твърде упорит вятър, е надиплил над главите на хората също толкова дълбоко сива купеста облачност. На малката сцена, разположена посред алеята на Крепостта на Копакабана, музикантите настройват инструментите си, докато организаторът на „Музика в музея” сваля застрашително клатещия се банер на програмата и го обляга за всеки случай на бадемовото дърво. Млада майка се изправя и докато обръща гръб на количката с момченцето й в нея, тя се катурва. Детето писва, баща му го вдига бързо от земята, не се е наранило, само се е уплашило, но докато майката се опитва да го утеши, жена на видима възраст към шейсетте, заобиколена от хиляди торбички, на която никой не би повярвал, че някога е имала семейство, камо ли деца, започва да боботи басово. „Глупачка, така ли се става от стол? Всеки би видял, че така не се става от стол. Втурва се, зарязва си детето, ами ще падне, как няма да падне, виж я, моля ти се, ще го успокоява сега, що за майка непохватна.” Рефренът се повтаря на съседката отляво, после отдясно и е ясно – поне една зрителка на концерта вече е доволна, а той дори още не е почнал. Междувременно другите се оглеждат дали не могат да приберат столовете си под някой навес, защото дъждът настоява първи да излезе на сцената като пръскачка за напояване на зелена ливада. Единият музикант оставя контрабаса си на сцената и изчезва, докато организаторът, съвсем непринудено, с чанта на рамо, обявява на микрофона началото на концерта 13 минути по-рано от уречения час и допълва, че ще слушаме Гершуин докато дъждът реши, че е време за финален акорд. Двамата, които не са се уплашили от дъжда – барабанист на средна възраст, който се оказва съкварталец и сламено рус пианист – немец, който изглежда така, сякаш е излязъл от „Бременските градски музиканти” с кожените си ботуши, подкарват познати и непознати мелодии от Гершуин. Зад тях блестят, сякаш закарфичени в небето, светлинките на фавелата Кантагало, а под тях, подредени във високите четириъгълници на крайбрежната Авенида Атлантика, ту светват, ту изгасват лампите в хиляди апартаменти и хиляди хотелски стаи. Музиката се носи в темпо на игриво подрипващ кон, който хем не бърза много, хем пък иска да стигне до там, до където си е набелязал без излишно помайване. Голяма част от зрителите се наслаждават на това не особено майсторско изпълнение, защото все пак представлява глътка разнообразие сред морето от самба и други местни ритми. А има и такива, които са избрали безплатния концерт за саундтрак, докато разказват на ухото на гаджето си какво им се е случило през деня или упорито прелистват страниците на социалните мрежи в телефоните си. Някои се снимат и дори чучват на ръба на сцената, за по-добър ракурс. Постоянно сядат нови хора на освободените от наситилите се на изкуството кариоки столове, а дъждецът благосклонно попрестава, докато уговореният един час музикална програма не бива изпълнен. И всичко това под зорките погледи на двама военни, охраняващи крепостта и циркулиращи с лице към зрителите, за да вдъхват респект. Отдавна не съм се чувствала толкова спокойна и в сигурни ръце, колкото срещу тези двама добре въоръжени младежи. Но да живее изкуството, безсмъртния Гершуин и възможността да му се радваш сред изключителни декори и благодарение на спонсорирани културни програми!     

Моето щастливо клише

Ако пишех този текст преди десетина години, когато моя близка приятелка се омъжи за американец, той щеше да звучи доста по-екзотично, отколкото сега. Наистина, аз съм щастливо омъжена за бразилец от шест месеца насам и живея в Рио де Жанейро, което придава на моята лична история дъх на загадъчност и далечни земи, примамващи толкова с представата ни за тях, колкото и с неизвестността, която излъчват. Но тук съм обградена от колумбиец, англичанин, холандец и французин с половинки бразилки, имаме семейна приятелска двойка англичанин и датчанка, а приятелката ми перуанка за малко да се обвърже с японец. Двете ми доведени сестри са омъжени за испанец и белгиец… В наше време бракът с чужденец си е направо клише.

Имала съм няколко връзки с чужденци до момента и те са ми пасвали, защото имам много забележки към традиционното възпитание на българския мъж. А като добавим и вцепенението, в което живеят ден за ден и без желание за поемане на отговорности много от моите връстници между 30 и 40 в момента, излиза, че съдбовната ни среща с Марсело от Рио де Жанейро е била предопределена.  

Два месеца след като се бяхме запознали (аз – каучсърфърка в неговия дом), моят любим ми предложи да се оженим по фейсбук, защото той беше в Рио, а аз – в София, в общо съобщение между двама ни и единствената ми приятелка, която го познаваше до този момент и която после ни стана кума. Родителите ми още не го бяха виждали, но само те и много малък кръг от хора посветихме в намеренията ни да се обвържем. Не защото съм суеверна, а защото представата за какафонията, която можеше да настъпи, след като се разбереше, че ще променям живота си напълно и то на съвсем различен континент, ме напрягаше. Защото съм убедена, че нашата култура разрешава наглото нахълтване в живота на другия с прикрито като загриженост желание за вмешателство по какви ли не поводи.

Когато шест месеца по-късно отпътувах само с 60 кг. багаж, започнах да осъзнавам с лекота колко малко предмети са ми нужни и каква нищожна част въобще ми се иска да пренеса в новия си дом. Първите дни с моя любим търчахме по институции, за да подадем документите си за брак, който щеше да ми позволи легален престой тук. Не звучи много романтично, но и друго щастливо смесено семейство, на което съм кума, пристъпи към тази стъпка по спешност заради подобни бюрократични препятствия.

Прочетете цялата статия в Жената днес ТУК

Дилма с прическата на Каролина Херера

Когато в началото на тази година новият-стар президент на Бразилия – Дилма Русеф, встъпи в длъжност, медиите в страната се втурнаха да обсъждат подробно всичко, свързано с управлението на посочената от сп. Форбс” за четвърта най-влиятелна жена в света за 2014-а. След официалната церемония в първия ден на новата година, която се проведе по традиция в столицата Бразилия, едни от най-многобройните коментари бяха за… избора на облекло на Дилма.

Модната стилистка Луиза Щадтландер, която облича Дилма Русеф от 20 години насам, е автор на роклята от креп с цвят нa слонова кост, френска дантела ръчна изработка и три четвърти ръкави, с която президентът встъпи във втория си мандат.

Журналистът Алсино Лейче Нето обаче коментира във в. „Фоля ди Сао Пауло”: „Притеснява ме решението й да се облече в рокля от малко позната шивачка, а не в модел, създаден от водещ бразилски дизайнер. Изборът на Дилма е обида за националните модни марки.”

Дилма Русеф обаче не изглежда да е от жените в политиката, които отдават кой знае какво значение на модата. Неслучайно няколко от годините на ранната си младост тя посвещава на партизанска дейност срещу военната диктатура в Бразилия, вместо на обиколки из магазините за дрехи в родния Бело Оризонте. Неслучайно и толкова години е вярна на Луиза Щадтландер, чийто магазин посещава още от времето си на държавна служителка в столицата на щата Рио Гранде до Сул – Порто Алегре.

Прочетете цялата статия в Жената днес ТУК

Музеят като преживяване

Езикът и животът са едно и също нещо. Който не направи от езика огледало на своята личност, той не е жив. И както животът е един постоянен поток, така и езикът трябва да се развива непрекъснато. Това означава, че като писател трябва да си държа сметка за всяка дума и да отдавам на всяка дума необходимото време, докато тя се сдобие с нов живот. Езикът е единствената врата към безкрая, но за съжаление, е забулена от сиви планини.

Жоао Гимараеш Роса

Секретариатът по култура в щата Сао Пауло поддържа 22 музея, от които 13 са в столицата му. Сред тях са любопитни колекции като Музеят на футбола и Музеят на кафето, но моето внимание спечели Музеят на португалския език. Той се разполага от 2006 г. насам в административната сграда на гара Естасао Лус в централната част на града и допреди година е бил посетен от над 3 милиона души. И въпреки че употребата на пръчка за селфи в изложбените му зали е строго забранена, те са изпълнени с постоянен поток от хора не само в събота, когато входът е свободен.

Какво би могъл да съдържа един музей на език и защо привлича толкова посетители?

Сградата на Естасао Лус е построена през 1901 г. в модерния за началото на ХХ век английски стил. За да бъде трансформирана в музей, тя претърпява значителни промени, като дори е обособена кинозала, както и „планетариум”, използван за видеопрожекции, инсталации и пърформанси. Гарата, впрочем, е функционираща. През нея преминават всекидневно около 400 000 души с влаковете от и към предградията на бразилския мегаполис. Сао Пауло е градът с най-многобройното португалоезично население в света – 11 милиона. Езикът, както знаем, е бил привнесен тук от португалските колонизатори, акостирали за първи път по бреговете на Бразилия през XVI век, но това внушително число сякаш крещи в подкрепа на появата на подобен музей именно тук.

Музеят на португалския език се помещава на малко над 4000 кв. м. Вторият му етаж е запазен за постоянната експозиция, която на пръв поглед изглежда по-скоро скромна, но пък е компактна. На една от стените се простира историческа линия на развоя на езика, завършена със списък от 120 творби – върхови постижения в литературата на Бразилия. На срещуположната стена, на екран с дължина 106 м (!), разделен на няколко отделни сегмента, се прожектират едновременно 11 късометражни филма с продължителност от 6 минути с теми, третиращи отношенията между  португалския език и различни аспекти от бразилската култура като танци, празници, карнавали, футбол, музика, кулинария и т.н.

Прочетете цялата статия и разгледайте снимките в Портал Култура ТУК.

Бразилска теленовела: Епизод 003 - Събрание по време на ретрограден Меркурий

И така, ретроградният Меркурий завърши както подобава - на събрание на блока, което тук се нарича асамблея. С викове, крясъци, взаимни заплахи за съд, призоваване на Христос, който предпочете да си остане смълчан на Корковадо и да ни гледа през прозореца, малко бисквитки с кола зеро за по-леко поемане на всичко и масова размяна на целувки накрая. 

Отсъстваше само семейството фразнцузи, които, подозирам добре познават тукашните порядки и предпочитат да пребивават в сградата в дълбока нелегалност. Така де, за разлика от останалите съседи, които чувам да се секнат по време на сутрешния прочистващ и оглушителен ритуал в банята, пеят, карат, издават стонове и вопли, водят лични разговори по телефона на висок глас или свирят на пиано (това последното е много приятно за подслушване), тези не съм ги чула или видяла нито веднъж. 

Все повече се убеждавам, че бразилците неслучайно си падат толкова по теленовелите - те ежедневно участват в поредния епизод и играят също толкова слабо, колкото и звездите им от малкия екран. Но детинските интриги, в които държат да се оплитат, се разразяват за секунди в бури, сякаш нарочно предизвикани само, за да се разсее някакво, натрупано другаде, напрежение. Докато наблюдавах целия епизод, за чиято дължина и Майкъл Бей би завидял (150 мин. точно), почти изцяло като страничен наблюдател, си дадох сметка, че цивилизованият човек е изключително беззащитен.

Ще го повторя, защото за мен това е важно откритие - цивилизованият човек е изключително беззащитен. 

Така че, може би е време да се захвана с изучаването на още един език. Който се говори с малко по-оголени зъби.  

П. С. Важното е, че вече имам официално разрешение да се грижа за цветята пред блока и категоричен повод да не си говоря с любопитната вещица от третия етаж, известна още като дона Домоуправителка. Като нищо, в сянката на папаята, която се е зародила от семка, донесена от вятъра, да поникне и здравец! Очаквайте снимки!

Защо има толкова полицаи в банката?

Докато прелиствам усърдно учебника по португалски, се натъквам на все повече и повече примери "от живота", които ме приближават постепенно до специфичните особености на заобикалящата ме действителност. Вчера, например, много се забавлявах със страдателното причастие и следното упражнение:

1. Къде е колелото ми?
Беше откраднато.

2. Какво се е случило с моста?
Беше съборен.

3. Къде е колата ми?
Беше вдигната от паяк.

4. Защо има толкова полицаи в банката?
Защото банката беше ограбена.

5. Къде са документите?
Бяха откраднати.



6. Какво се е случило е онази госпожа?
Била е нападната.

Специално включване от предишното упражнение:

1. Престъпникът е бил забелязан в близост до границата. 

и

2. Вдигнаха данъците.

Все пак, не всичко е така черно, защото:

3. Ще бъдат построени повече училища. 

Чудя се какви примери биха могли да бъдат включени в учебник по български за чужденци...

На пазара, феерично

Сега се връщам от съботния пазар а-ла Женски едно време, кокошки ощавени висят до торбичките с техни вътрешности и кръв, нанизи живи раци за радост на децата, а продавачите те дърпат за ръката, за да ти продадат нещо. В следствие на милозливостта си се върнах с 12 портокала сорт круша за сок и 24 мини бананчета сорт златни за общо 3 лв. А продавачът ми каза, че съм много възпитана, докато на 5 метра от сергията му се разрази бърз и ефективен бой между един брой гол до кръста с бутилка в ръка и няколко облечени и крещящи без бутилки в ръка. Продавачът няма защо да не е доволен от мен. След като ме дръпна да се спра, за около 3 секунди успя да ми обясни, че днес трябва да си плати месечния наем на сергията и ми отряза парченце портокал. 

Досега не бях купувала портокали, защото не ми се виждат достатъчно екзотични. Но пък тези са различни от нашенските вносни. Приличат на кръглите портокали с по-тънка кора и сок вътре, но отвън са по-скоро жълти, а вътре са някъде по средата между оранжевото и жълтото. Все пак, запазих самообладание и отказах три броя манго, защото вече съм установила бизнес взаимоотношения с друг продавач на манго, който всеки път ме посреща с "Бонжур" и изпраща с "Не знам нищо за българския език, но другия път ела пак. А в неделя продавам на пазара в квартал Глория." Може би ми го казва, ако случайно изпитам спешна нужда от още три манго само 24 часа след като съм купила първите, или имам желание да упражня фразата: "Аз не съм французойка и говоря португалски, няма нужда от английски."

Светът е шарен и слава богу, че още има така наречени развиващи се страни, в които супермаркетите още не са изтласкали някои вековни и изглеждащи примитивни традиции в учебниците по история. Шарени са пазарите тук, в Рио, където се наричат ферия. Много им подхожда тази дума. За първи път попаднах на една неделна ферия в квартала Глория, който хем е близо до нас, хем ако речеш да пазаруваш с тежки торби е далеч. Но като за първи път аз се разходих между редиците плодове, зеленчуци, подправки, домакински потреби, цветя, полуживи или полумъртви риби, птици и парчета червено месо с любопитство и с усмивка, която ме държеше на дистанция от сергиите. Нещо като атропологична разходка, от която си тръгнахме с дузина "златни" бананчета, придружени с разказ за нелекия живот на емигрантката от Португалия, която ги продаваше, наръч хризантеми с бонус червена роза заради количеството им и почти домашно приготвено жълто сирене Минас с дупчици. Докато стигнахме от единия до другия край изпих сока на цял кокосов орех, какъвто Боби имаше желание да пренесе в куфара си до София, но по незнайно какви причини, едва ли практични, не направи. Сокът от кокосовия орех е много подходящ за борбата с жегата, която трудно се уморява, та да отстъпи място на по-хладни и облачни дни. Доколкото знам и в борбата с махмурлука помага, но това не съм го проверила. 

В единия край на пазара, около тенекиен тезгях са насядали или стърчат прави хора, които похапват мазни, току-що опържени в огромни тигани пред очите им, пастели - тестени закуски с пълнеж от сирене, кайма, шунка и моята любима - със стъбло на палмито, което е вид палма. Пастелите се поливат с лют сос, или чеснов, или може да си изсипете вътре малко зелева салата, поставена на тезгяха за общо ползване от всички, а и да се полеят със сок от захарна тръстика, който е толкова сладък, че аз, лично, го предпочитам много разреден с вода и с изтискан лайм. Около този тезгях винаги е пълна лудница, зад него се щурaт няколко продавачки, младежи, които самоотвержено пържат пастели и такива, които изтискват стръковете захарна тръстика в машина, подобна на огромна месомелачка. В началото, когато пристигнах тук, си мислех, че за нищо на света не бих могла да яма такава тежка храна в разгара на лятото, но след като започнах да се приспособявам към особеностите на климата, ми се отвори такъв апетит, че се чудя какво ли ще се случи, когато дойде и тъй наречената зима. А пастелите ми напомнят за кебабчето на клечка, което баба винаги ми купуваше, когато ме водеше на пазара на Ситняково, едно време, преди той да се превърне в луксозен плодово-зеленчуков мол-музей на открито. 

Много ми харесва да ходя на нашата ферия всяка събота. Не само за да се разхождам, душеща като куче-следач различните миризми, които се носят от сергиите. Но и поради съвсем практични причини - да закупя колкото се може повече познати и непознати плодове и зеленчуци, с помощта на които да се преборя с неумолимата диета на кариоката - ориз, залят с боб, месо и пържени картофи. Толкова е хубаво, сякаш медитирам, без дори да ми се налага да се старая да го правя! На едно място мирише на ягоди, а ако имам късмет някой ще ми даде парченце да опитам, на друго се носи аромат на диня, а веднага след нея ме стряска натрапчивата миризма на пресен кориандър. Има и круши, които аз си мислех, че са от Португалия, а то сортът им просто се казвал португалска круша. След това заключих, че и гроздето Италия, което идва от Сао Пауло не ще да е внос от Ботуша. 

Има и ябълки, и тъмночервени сливи, и малки или оргомни папаи, и ананаси, които, когато им дойде сезонът, можете да купите три за 3 лв., и гуаяба, която отвън е зелена, а като я обелите е с цвета на розов домат, и като него има семенца, но те са доста по-твърди. Има и тамаринд, който за първи път опитах като попарих у дома, пасирах, смесих с мед, че е доста стипчивичък и изпих под формата на сок. Има и четири вида банани, включително "водните", които са само за готвене. Бананите, макар по моя критерий да не са екзотични, не подминавам почти никога, защото са ми много вкусни. Има и асерола, която е дребно червено плодче, богато на витамин Ц. Има и личи, и райска ябълка, но те не ме привличат кой знае колко. Има и още много, много, които още не съм опитала, освен на сок и такива, които за първи път виждам тук. Сега съм си харесала едно, но чакам да видя дали няма да му падне цената, защото е много странно. На големина е колкото портокал, но по-издължено, цветът му е на репичка, а отвътре е белезникаво и с черни семенца.  

Всички плодове се продават или на килограм, или определен брой, изсипан в чинийка, за определена цена. На много от сергиите пък зеленчуците са сортирани в пакетчета за по 1 реал (0, 60 ст.) бройката, а често можеш да си избереш 6 пакетчета на цената на пет. Аз много харесвам сладките картофи, макар че когато за първи път видях един такъв в хладилника, реших, че е някакъв вид ряпа и си направих салата от него, вместо да го сготвя. Има и един друг вид сладък картоф, но той прилича на морков, само че в почти патешко жълто. Харесвам и маниоката, макар тя да има нужда да се вари дълго, но като поомекне е вкусна с горчичен сос и зелена салата. Къдрава или обикновена маруля, а също и червена, салата Айсберг, цикория, спанак, рукола, едно подобно на спанака зелено, което се казва берталя и не знам как се превежда, но е много вкусно запечено с картофи и яйце и кисело мляко, защото напомня на лапада; лук, лилави патладжани и малки, зелени патладжани, тиквички, картофи, цвекло, краставици, домати, чушки, свежи подправки, и много естетически подредени дребнични люти чушлета в жълто, червено и зелено, редом до глави чесън и джинджифил, нарязни на ситно зеленчуци в торбички, готови за супа. 

Обичам да се разхождам, да надничам, на всяка сергия, да слушам как хората се пазарят, как продавачите се надвикват един друг и какви трикове използват, за да привлекат клиентите си. Някои пеят: "Взимате шест пакетчета, плащате само пет." А когато предстояха изборите миналия октомври, един, който ми направи много лошо впечатление, си тананикаше: "Ще гласувам за Аесио." А защо не са Дилма, драги? Понякога продавачите се дърлят помежду си, от което печелят купувачите, защото гледат безплатно сеир. Но като цяло, никой не стои безучастно до стоката си и всеки се бори за всеки клиент. Също така, досега не съм попаднала на някой, който кисело да ми каже: "Не може да се избира. Каквото ти сложа - това." 

Сергиите с горките кокошки, които висят на вратлетата си, и яйца в кори извън хладилника, както и рибените, до които наистина стои по една стойка с нанизи живи рачета, щаващи с щипчици и мърдащи очички, не са ми симпатични, но пък на някои от тях може да се плаща дори с кредитни или дебитни карти.   

Впрочем за всяка ферия затварят определена улица от квартала още от предишната нощ. Ферията отваря в 6 сутринта и затваря в 2 следобед. Изненадващо е колко бързо изчистват огромните количества боклук, които оставят след нея.

П.С. Авокадото е О Г Р О М Н О, колкото кафяв кокосов орех!