Рио де Жанейро може и да е познат със своите плажове, пълни с ефектни дупета, със статуята на Христос на хълма Корковадо, с нощния живот в квартала "Лапа", в който всеки петък е като най-разюзданата Нова година, със самба школите си и "Маракана", но, изненадващо или не, градът е дом на любопитни музеи и културни центрове, някои от които са с безплатен вход, а другите един ден седмично отварят демократично вратите си за всички.
И изглежда, че както кариоките, така и бразилските туристи обичат да ги посещават.
Музеите и галериите в Рио не са потънали в прах тихи помещения, в които се ходи сковано и на пръсти. Обикновено са изпълнени с глъч, защото непосредствеността на местните може на моменти да е дразнеща и да бие на липса на (европейско) възпитание, но пък в други е освежаваща и служи като репер спрямо класическото отношение към произведенията на изкуството.
Чрез нея животът нахлува в галериите, където обитава вечността под формата на изкуство, и общуването става двупосочно – както посетителите попиват от експонатите, така и експонатите се оживяват насред цветните дрехи и джапанките, коментарите на висок глас и цвърчащите дечица, търчащи безнадзорно напред-назад.
Любопитството или специалният интерес на кариоките да се докоснат и до чуждестранни творци, и до местни любимци са впечатляващи. Понеже са твърде далеч от галериите на Стария континент, винаги когато нещо оттам пристигне тук, те се втурват да го видят. Посетителите са разнородни – сред тях има както образовани, ерудирани, знаещи какво им се показва, така и такива, за които културата е лукс, защото животът им се състои в буквално физическо оцеляване във фавела. Разбира се, има и хора, които преминават през експонатите в търсене на най-добрия ракурс за селфи, но те са категория без националност, нали?
В Рио е съвсем нормално в последните два дни на някоя изложба галерията да работи нонстоп, а закъснелите посетители да се тълпят пред нея и през нощта и да чакат реда си с бира в ръка. Една от големите галерии с вход свободен в града – Културният център на Банко до Бразил, например организира специален безплатен концерт в деня на рождения си ден и отвори врати за посетители цяла нощ за богатата изложба на Салвадор Дали. Всеки ден в определен музей пък има безплатен концерт на класическа или джаз музика по обед или в края на деня.
В момента една от централните градски части – зона портуария, или пристанищната част, преживява големи трансформации, чийто финал би трябвало да дойде преди откриването на лятната олимпиада на 5 август тази година. В центъра на тази част е огромният площад "Мауа", където през декември миналата година като луксозен коледен подарък за града беше открит Музеят на утрешния ден (Museu do Amanhã). За отварянето му долетя самият президент на страната Дилма Русеф, което само по себе си говори за държавното отношение към най-новата културна институция в Рио.
Цялата статия можете да прочетете в Капитал Light ТУК.
Катрин Хардуик е име, което няма нужда от обширно представяне за българските киномани. Тя е режисьор на независими филми, а „Тринайсет” (2003), дебютът й в киното, получи награда на Сънданс за работата на Хардуик и актьорска номинация за Оскар на Холи Хънтър. Тя има в актива си и блокбастъра „Здрач” (2008), който постави началото на една от най-успешните филмови поредици и се превърна в най-касовото заглавие, режисирано от жена, до онзи момент (с приходи от над 400 млн. долара). Катрин Хардуик е била и художник на продукция на „Събърбия” на Ричард Линклейтър, „Трима крале” на Дейвид О. Ръсел, „Ванила скай” на Камерън Кроу и др.
Катрин Хардуик вече рекламира най-новия си филм – независимата драмедия „Вече ми липсваш” (Miss you already) с участието на Тони Колет като болната от рак на гърдата Мили, Дрю Баримор като най-добрата й приятелка Джес и Доминик Купър и Пади Консидийн като техните съпрузи. Тя се подготвя да снима следващия си проект – Star Girl, за нестандартно момиче, което след години на обучение у дома влиза в нормална гимназия, където всява смут. А междувременно е и ментор в програмата на Международния филмов фестивал Трайбека, посветена на жените в киното – „През нейния обектив”. Там тя дава съвети на начинаещи режисьорки в контекста на все по-мащабно разгръщащата се полемика около сексизма в Холивуд.
През октомври, месец преди премиерата на „Вече ми липсваш” в САЩ, Катрин Хардуик го представи на Международния филмов фестивал в Рио де Жанейро. Там, в рамките и на професионалния форум на феста – Рио филм маркет, тя изнесе и майсторски клас пред пълна зала с разнородна публика от млади местни режисьори, сценаристи, продуценти, актьори, оператори и дори художници на продукция. В 90-те минути, с които разполагаше, Хардуик представи накратко любопитни моменти от работата си като режисьор.
Masterclass_Lora
Тя дойде впечатляващо подготвена с огромна презентация, през която се разхождаше според завоите в разговора и въпросите на аудиторията. Хардуик е повече от скромна. Без да омаловажава или принизява труда си, пита от време на време дали слушащите намират смисъл в думите й и се шегува със себе си.
Първата й спирка е „Вече ми липсваш”.
Катрин Хардуик: Когато си дадох сметка колко харесвам сценария на „Вече ми липсваш”, заминах за Лондон, за да се запозная с града и локациите. Бях впечатлена от специфичната енергия на града, как новото и старото се преплитат в архитектурата и понякога се противопоставят, а друг път се допълват. Направих безброй снимки. Разгледах и фотоси на различни британски фотографи и се вдъхнових от някои, снимащи в много интимна обстановка. Исках и моят филм да носи подобно усещане. Започнах да правя нещо като работен дневник, в който да събирам снимки и идеи за декорите, за цялостното усещане, което да оставя филмът, върху какво да се концентрира операторът и т.н., за да мога да го покажа на актьорите, с които искам да работя, и да ги заинтригувам. Хората обичат снимките, искат да могат да си представят визуално за какво става въпрос. Разгледах блогове, списвани от страдащи от рак, защото главната ми героиня Мили има рак на гърдата. Докато проучвах темата, попаднах на редица интересни лични истории, които ми помогнаха да оформя детайлите на това, през което преминава героинята ми. Включих снимки и от тях в работния ми дневник. Когато изпратихме сценария на Дрю Баримор, Тони Колет вече отдавна се беше съгласила да участва във филма. С Дрю се срещнахме и аз й показах всичко, което бях подготвила до момента. Тя го хареса и въпреки че току-що беше родила второто си дете, каза: „Да, включвам се”. Имахме два месеца до началото на снимките, през това време трябваше да поддържам интереса на Дрю към проекта. Това, поне в Холивуд, е изключително важно, защото често се случва някой актьор да се въодушеви от проекта ви и седмица преди началото на снимките да предпочете друг. (Преди нея във филма било предвидено да участва Дженифър Анистън, но тя се отказала заради дългата подготовката.) Затова аз изпращах на Дрю различни снимки с информация за героинята й, с идеи за цветове, които бихме могли да използваме за къщата, в която тя живее в Лондон, за дрехите й и какво ли още не.
Можете да прочетете целия материал в kultura.bg ТУК
Когато пристигнах в Рио де Жанейро, установих, че вместо да точат лафове на шварц кафе, местните разтягат усмивки около маси, отрупани с ниски стограмови стъклени чаши с кехлибарена течност, а в центъра им, като в олтар, се извисява 600-милилитрова бутилка бира, най-вече местно производство, грижливо поставена в пластмасов маншон, за да не се стопли. Празните бутилки, свидетели на безброй разговори между приятели или напълно непознати, се нареждат една след друга под масите.
Убедих се и в друго: ако има нещо, което кариоките мразят, това е тишината. Готови са да общуват помежду си по всяко време, на всяко място и на всякакви теми, толкова неуморно и разпалено, че горивото, което служи едновременно да разхлади шупналото от жегите тяло и да придаде красноречие на фразите им, е неизменен реквизит. И ако англичаните имат своя чай следобед, бразилците, изглежда, свещенодействат около бирата.
Когато разбрах, че в Рио се задава третото издание на Световното изложение на бирата (Mondial de labière), заченато в Монреал през 1994 г. и целящо да покаже най-доброто от премиум сегмента на бирите, създавани в неиндустриални количества, а със занаятчийска страст и умения, се сдобих с пропуск. Изложението се провежда между 19 и 22 ноември в два от големите бивши складове на пристанището.
В своите четири дни то привлече над 35 хиляди жадни бирени почитатели, въпреки че билетът за вход е 25 лв., а цените на пивото вътре варират от 2 до 15 лв. за 200 мл. И като стана дума за бира, нека уточним, че кариоките без една могат, но само за една дори не си правят труда да се отбият в бара. Но при тези цени само избраници от средна и нагоре класа могат да й се насладят.
Пред двата склада, където се провежда Световното изложение на бирата, се е извила опашка от по двама-трима, дълга повече от 200 м. Всички търпеливо чакаха да влязат, за да се наредят на друга опашка, откъдето да се снабдят с талони, които после да разменят срещу течност.
Можете да прочетете цялата статия в Капитал Light ТУК.
Ужасно е случилото се в Париж. Ужасяващо и трагично. Мъчно ми е за жертвите, мъчно ми е за семействата и близките им, мъчно ми е за извършителите, които са стигнали до там в (не)мисленето си, че да си позволят да отнемат човешки животи. Аз обаче няма да си сменя профилната снимка във фейсбук в знак на солидарност с Франция, защото тази кампания ми се вижда като доказателство за егоцентризма на Европа, която страда и изисква повсеместно съчувствие първо за своите загуби, а после и за всички останали. Животът на всеки един европеец струва толкова, колкото и животът на всеки един африканец, азиатец, северно- или южноамериканец, или австралиец, т.е. - безценен е.
През 2012 г. в Делхи е изнасилена от шестима мъже в автобус и убита 23-годишната Джоти Сингх. Сменихме ли си профилните снимки в солидарност с нея или стотиците жени, които умират всяка година от подобна на нейната насилствена смърт по света?
През 2014 г. 43 студенти от мексиканското градче Айотцинапа изченаха безследно, като по-късно се установи, че са били отвлечени по разпореждане на кмета на града Хосе Луис Абарка Веласкес, който се притеснявал, че ще използват местно събитие за протести срещу него. Сменихме ли си профилините снимки в солидарност с тях и със семействата им, които всеки ден трябва да живеят с мисълта как децата им са били убити, а труповете им - изгорени от нарко групировката Герерос унидос?
Дo 23.08.2015 от ебола са починали 11 302 души, предимно африканци. Сменихме ли се профилните снимки в солидарност с ужасяващата мизерия в тази част на света, която продължава да преобладава, макар че други части живеят в материално излишество?
През първите 4 месеца на 2015 в Рио де Жанейро жертвите на заблудени куршуми са 60 на брой. Проучванията на ООН сочат, че Бразилия е на второ място по жертви на заблудени куршуми, изоставаща само от Венецуела. Сменихме ли си профилните снимки в солидарност с жертвите на световната война срещу наркотиците, която се води предимно в т. нар. трети свят, и от която никой не е с имунитет? Или когато гледаме "Сикарио" ще се впечатлим само от филмовите му качества?
От началото на Арабската пролет до днес само в Сирия са загинали 210 000 души според Сирийската обсерватория за човешките права. Миналата година ме потресе този филм - We Are The Giant за съдбите на трима души, участвали в Арабската пролет в своите страни - Сирия, Либия и Бахрейн. Замисляли ли сме се понякога колко сме щастливи и привилегировани от това, че вместо да усещаме заплаха за живота си всеки ден, можем да сменяме профилните си снимки в знак на гражданска позиция?
Не е ли явно и след атентатът в Париж колко сме обвързани помежду си, независимо къде и как живеем и как потрепването на пеперудата с крилца на един континент отнася глави в друг? Какво бихме могли реално да направим, за да има наистина положителен ефект върху днешния хаос и да засади зрънце за мир, разбирателство и благоденствие в бъдеще, вместо да си сменяме профилните снимки и "да се молим"?
Интересен урок от домашната ботаническа градинка днес.
Здравецът ми умря, ама пък за сметка на това мушкатото ми цъфна. Очевидно по-международната версия на гераниума вирее по-добре на тез географски ширини. Здравецът не успя да се пребори със зимата тук и се отказа да се опитва да се нагажда към заплашително идващото с 40-градусови жеги лято.
Тъй, тъй - не бива да се изменя на собствената природа и не бива да се пригаджа нито една живинка, включително човек, към всякакви различни условия, ако не ги припознава като свои. Ще помедитирам по въпроса.
Няма вече магическа реалност, само парченца усещания, наситени със субективизъм и затворени в рамките на тук и сега. В музея, насред климатизираната хладина, група музиканти вдигат шум до третия етаж с мелодии от времето на "Дорс", но добрата музика вече не е достатъчна сама по себе си. Свръхкъсите панталони на свръхвисокия саксофонист, мустачките а ла Гогол Бордело на барабаниста и дружното подскачане напред-назад на всички, докато и публиката се зарази, сигнализират за добре обмислено сценарий за шоу. Само водещият китарист не смее да се отдалечи от усилвателя си и тревожно го фиксира с гръб към всички останали. Единствен той не може да направи и стъпка в света, ако не е включен в електричеството. Няма своя акустична версия - просто се е родил с усилвател.
Жената с издължените по индиански очи, които излъчват страх, напада, за да се защити. Тя вярва в амулетите, перата от екзотични птици, пръстените с огромни, сякаш изпълнени със заклинания камъни, дългите поли, които метат земята около нея и изхвърлят надалеч трохите отрицателна енергия, полепили се като прах по неравните тротоари, където облите плочи от миналото отстъпват все повече и повече пред дребните, начупени плочки, произведени от евтина работна ръка нейде из малките градчета, отдавна загубили идентичността си заради навлизането на огромни многонационални консорциуми по околовръстните им пътища.
Шофьорът на автобус очевидно за първи път минава по днешния си маршрут, но вместо да намали скоростта, за да не пропусне някоя отбивка или спирка, той лашка смело колцината пътници, надявайки се да размени местата им, просто от досада. А от време на време иска жокер: Ами сега накъде? Железни са нервите на стисналите здраво с две ръце облегалки на предната седалка хорица; пословична е учтивостта им към непознати, които може би предпочитат да пратят по дяволите, но общата цел да се доберат до дома, все пак слага в устата им насоки към водача на мпс-то.
През прозореца, в залива под Захарния хляб, лъщят яркобели яхтички, накацали кротко върху мастиленосиньото море. Пейзажът трябва да повтаря до последен детайл запечатания идеален образ от пощенските картички и яхтичките не помръдват от страх да не го развалят. Почти като в езерото в къщата на Моне в Живерни, където щатните байчовци на видима възраст внуци на байчовци, подбутват лилиите, докато ги доредят в ансамбъла от известната картина с мостчето на импресиониста. В картините няма място за изтрещителния шум на няколкото ленти в двете посоки, които спират, само за да зафорсират после още по-оглушително. Нито за полепващия сажди в носа и по петите гъст смог, обгърнал нежно, но непоколебимо града. Но от тях примамливо се усмивха слънцето, което и в действителноста сменя няколко защеметяващо красиви премени през деня, докато се приготви за сън в домашния си халат с преобладаващ цвят на кайсия и розовеещ се захарен памук.
Къщата е като човек - животно на навика. Към обичайните си миризми на котешка пикня, запържен чесън и марихуана, която в петък се редува с индийски пръчици, сега е прибавила и тази на прекипяло мляко. Това мляко прекипява всеки ден с точността на швейцарски часовник или за да използваме по-малко изтъркано изразно средство - с точността на чичото, който всяка сутрин в 7.30 пристига с торба, пълна с котешка храна, за да я разпредели между уличните четириноги бандюги, които зарязват поредната уловена мишчица или се спускат по стръмното дърво, за да уважат грижата и да поблагодарят за нея с щръкнали като антени опашки. Това мляко, което прекипява всеки ден, сякаш го прави, защото дойде ли моментът на невъзвращаемостта, в каквито й съдове да изсипваш житейските съставки, с които искаш да си стъкмиш нещо хубаво хем за душата, хем за тялото, ще води само до прекипяване, дори без възможност за остатъчен продукт извара.
Всички обитатели на къщата искат да си поговорят с малкото геконче, което търчи радостно по белите й стени, защото то единствено преминава под праговете и докато похапва мушици и тем подобни твари, хвърля по едно око къде какво се върши. Но тази история няма нищо общо с онази, в която насред пека на пазарния ден, почти в дванайсет на обед, след пукотевица, която значително надвика форсирането на моторите, по улицата с нежното име Поточе, промушвайки се на зиг-заг между минувачите, притича мъж, с напоена с кръв ръка, подгонен от друг, очевидно с оръжие в ръка. Хората оставиха тежките торби, пълни с покупки, и се разговориха, всеки надпреварващ се да даде своята версия за инцидента, доукрасявайки историята, разиграла се за секунди, с най-невороятни, но пък за сметка на това цветисти детайли.
Деца плъзнаха изпод и между сергиите, докато майките им надаваха ухо към още една подробност и гледаха втренчено в посоката, в която се бяха изгубили двойката жертва-преследвач/жертва, защото се твърдеше, че обленият в кръв нападнал втория, но той се оказал полицай и извадил веднага законно притежаваното си оръжие и раздал справедливост почти като първа помощ. Няколко полуузрели плода узряха съвсем, докато всички детайли от случката бяха избистрени. А в къщата, разполагаща се недалеч от местопрестъплението, млякото отново прекипя. Само черният котарак, работещ в закрития подземен паркинг, остана невъзмутим и продължи да души въздуха за следи от костички от печено пиле на грил.
Всичко това е хубаво начало за разказ и жалко, че някак си се подреди от самосебе си на края. Къде ли щях да съм сега, ако простреляният ми се беше явил пред очите преди година? Едва ли тук, едва ли сега. Но сега съм тук, а анестезията, която влива с постоянни дози в душата ми хапки от реалността, примесени с любов, ме е закотвила като яхтичките под Захарния хляб.
Една новела на татко носи заглавието "Вечер, когато слънцето изгрява". За тази метафора се сещам, когато си мисля, че утрешният ден ще е същият като вчерашният, а днешният се повтаря до безкрайност, опитвайки се да избяга и от този преди него, и от този след него, а най-вече - от самия себе си. Има нещо странно в кръговото движение, от което човек чувства, че е повлечен, когато не знае къде точно се намира, нито накъде би трябвало да върви, или пък дали върви изобщо. Нещо като хамстер в своята клетка, до припадък навъртащ километри по колелцето, което илюзорно замества истинското движение навън и във всички други посоки, които водят навътре, към себе си. Да стоиш пред една огромна карта, бяла, празна почти, само с ясно очертани географски контури, в която ден след ден закарфичваш новопридобитите си познания, за да се ориентираш по-добре по тях и да знаеш с по-голяма сигурност къде има здрава скала сред подвижните пясъци. Да катериш хълмове с широко отворени обятия, търсещ да прегърнеш всичко ново и непознато и всеки, изпречил се с усмивка, в която ти отчаяно се стремиш да прочетеш загатнато бъдещо приятелство и да се спускаш по стръмни склонове, от чиито чужди културни ръбове боде изненадващо много. И после пак нагоре, и после пак надолу, ту сред вихрушки, от които сърцето се скъсва да тупти, ту сред блажени мигове на заспала езерна повърхност, под която всичко е тихо и спокойно. Да вървиш напред, докато през цялото време вървиш и назад. Да се разделяш, докато се събираш. Да чувстваш, че главата ти тежи за сън, докато в същото време никога не си бил по-буден и възприемчив. Да осъзнаваш толкова много неща за миналото, за културата си от разстоянието, което те разделя с тях, докато единственото, което би могло да те придвижи напред в разполагането на свои маркери в полу-празната ти нова карта, изглежда е движение, отдалечаващо се все повече и все повече от тях. Кому е нужно да избираме едно от две възможни и защо на всяко нещо трябва да се слага етикет с вкус, мирис, усещане и най-важното: дали е добро или лошо.
