Защо няма да гласувам

По официални данни от 2011 г. извън България живеят 2 036 092 българи. Тази година за президентските избори ще бъдат разкрити 307 секции за гласуване в 71 държави. А гласуването вече е задължително. 

От две години живея в Рио де Жанейро, българска гражданка съм, но не смятам да гласувам. Не защото в Бразилия няма изборна секция - подадох електронно заявление за гласуване в Сао Пауло както още 65 българи, живеещи тук и такава ще бъде отворена. 

Но аз няма да гласувам, защото смятам, че няма равни условия за гласуване пред всички българи в чужбина. Това не е нито демократично, нито етично за една наричаща себе си правова и демократична държава.

В България можеш да гласуваш, къдего и да се намираш, независимо от адресната си регистрация - в чужбина, по обясними причини, това не е възможно. Защо не е възможно обаче да се разреши електронно гласуване в технологичния 21 век, ето това е въпросът, на който тези, които с много акъл коват законите, не могат да ми дадат адекватен отговор. 

Всички защитници на задължителното гласуване вероятно не са се замисляли как биха постъпили, ако изборната секция, в която могат да гласуват, се намира на 6 часа път от тях с автобус. Ако за тях гласуването е на пет минути път от дома, или в съседния квартал, аз трябва да платя между 50 до 100 лв. за автобус до Сао Пауло само в едната посока. И не само аз. И не само в Бразилия. 

В Бразилия българското посолство отговаря и за страните Колумбия, Еквадор, Перу, Венецуела, Суринам и КР Гвиана. По обясними причини, на страницата на ЦИК не видях подадено заявление за гласуване от нито една от тях. Цената на самолетен билет не е по-голяма от обичта към родината, но здравият разум пред неадекватия изборен закон вероятно е надделял.

Аз смятам, че ъм изпълнила дълга си на българска гражданка с това, че спомогнах за откриването на изборна секция в бразилския град, в който има най-много наши съграждани - така поне те ще могат да упражнят правото си на глас. Независимо за чий кандидат ще пуснат бюлетина, дори да е за някого, когото аз не харесвам или не подкрепям. 

В завършек имам няколко въпроса, на които не очаквам отговори, но ако някой, който прочете тези редове, все пак се замисли, ще се радвам.

Колко ще струват на държавата, т.е. на д а н ъ к о п л а т ц и т е тези 307 секции в чужбина и наистина ли е по-целесъобразно да се открият те, вместо да се въведе електроннд гласуване?

Наистина ли е толкова сложно в 21 век да се въведе електронно гласуване в една страна членка на Европейския съюз?

Кой печели от това, че не всеки ще може да гласува, дори да иска?

А какво означава демокрация?

Ако не гласувам на нито едни избори, не означава ли, че "не подкрепям нито един от кандидатите" и нима наистина някой смята, че избори могат да се обезмислят с подобна опция в бюлетините?

Кой ще плати за анулирани избори?

Колко пъти през изминалите 26 години демокрация народът спечели на 

някои избори и колко пъти - политиците?

П.С. Волтер: "Не съм съгласен с вас, но бих умрял за правото ви да се изразите."

Лятото дойде

Лятото дойде, а зимата официално не си е отишла още. Сякаш има някакво значение. Тук дори есен не съществува, макар че си има дума и за този сезон. Вчера отворих вратата на дома и излизайки навън, ме погълна фурната, настроена на 37 градуса. Преди няколко дни бях оборудвана с леко вълнено пуловерче, но вчера ми се искаше да си смъкна кожата, ако е възможно да се поразхладя. Разбира се, всички автобуси, които трябва да вземеш през най-горещия ден, са без климатик, но за сметка това се движат крайно изнервено - шофьорите им ту позаспиват над волана, ту се стряскат и се хвърлят върху газта и спирачката настървено като пренебрегват изцяло съединителя. 

Вчера шофьорът се оказа млад, с дълга раста, падаща върху гърба му. Така се учудих като го видях, че си спомних първия път когато пред очите ми изникна елеганто облечен господин с раста до кръста, който очевидно беше офис служител. Вярно, че тук не съм виждала кой знае колко черни чиновници, освен ако не говорим за по-ниските етажи на йерархията, но пък да си черен, и елегантен и с раста, се изисква смелост. За друг такъв не се сещам да съм срещала на "сериозни" работни места, като изключим господин шофьора от вчера.

Насред силното слънце, от което усещането е, че се позапичаш равномерно от всички страни, защото топлината идва и от земята, и от небето, и от сградите наоколо, успях да доплувам до клиниката, в която трябва да си направя профилактичен преглед на гърдите. Климатизираният хлад ме поразбуди, тъкмо навреме, за да предоставя на служителката на рецепцията всичките си данни, които тя така и така има, понеже съм ги продиктувала още по телефона. Но диктуването на данните по няколко пъти на всички подобни места дава работа на много хора, така че, ако съм социално настроена, не бива да се оплаквам. Само забелязвам как за пореден път името ми е предизвикало изумление и в този картон фигурирам като Алора. 

Повикали са ме половин час по-рано, за да оформят всичките документи, но за сметка на това прегледът ми закъснява и междувременно аз пия хладка вода на корем и се чудя дали след горещия шоколад от 20 мл ще имам време и за кафе с мляко - всичко любезно предоставено от клиниката. Мога да гледам теленовелата, изливаща се от плоския екран, или пък да чета списания. Мога и да наблюдавам останалите пациентки, които като мен се чудят какво още да изпият.

После ме повикват вътре и ме инструктират къде да се съблека. Трябва да облека лек сив халат, който много добре подчертава цвета на очите ми, но за съжаление не мога да си го взема, понеже е за многократна употреба. Също така трябва да си заключа чантата и дрехите в ракличка в съблекалнята и да отнеса със себе си ключа в кабинета. Там най-после попадам на лекарка, която не се диви от името ми, а споделя, че и жената на чичо й се казва така, "което е много рядко срещано". 

Завива ме внимателно, да не би да види повече от тялото ми, отколкото прегледът предвижда и се съсредоточава върху гърдите ми. Не знам как е в държавната поликлиника в същия кабинет, на допълнителното здравно осигуряване, за което трябва да благодаря на Марсело, носи екстри. Спомням си, когато бях болна от зика, как в държавната поликлиника се изтърсих с франзела и две френски сирена в торбичка насред страдающи болни, кой с температура, кой - без, отпуснати в различни пози върху няколко редици столове. Тук е доста по-различно и спокойно.

Но, както и да е. Излизам малко след пет навън и въпреки, че слънцето клони към залез, жегата се е вкопчила в града. По улиците, на които има дървета, се усеща с някакви мънички частички от градуса по-хладно. Като никога се радвам на студа в метрото, като преди да вляза внимателно изчаквам боричкането за влизане първи във вагона да приключи с минимални жертви. Странно, че една двойка стоя през цялото време на платформата, тъкмо пред една от вратите на влака, без да помръдне, докато около нея хората се опитваха да влязат. На тази спирка минават две различни метра и те очевидно чакат другата линия, но също така очевидно обичат да бъдат блъскани, бутани и (с право) псувани, че не дават път. 

Свят голям - хора разни.   

Сега ще взема един душ, че вече съм се побразилчила и гледам поне два и половина на ден да ги докарвам, че тук е голям срам да понамирисваш. Което в тази жега не е трудно, но хората успяват да го избягват. От друга страна, да си горд, че се къпеш по три пъти на ден на 30 и плюс градуса не си е никакво геройство, а животоспасяваща необходимост, но ако се позамисля, ще открия подобни абсурди, с които българите се гордеят, без да има защо. Просто нещата са такива или онакива по тези или онези географски ширини.

А, да, сетих се - българките са най-красивите жени на света. Скъпи най-красиви българки, бягайте към Рио - тук жените хващат окото, но мъжете са направо трепач. Данчето може да потвърди. Блазе ни на всички, които плакнем очи ежедневно в меланжа от раси с хромозоми ХУ.  

Писател, някой ден

Когато най-накрая почина, понеже не може първо да почине, а после да започнат да му се случват разни неща (всъщност, може, но не такъв е очеркът), П.М. остави лавици с изписани тетрадки и бележници в малкото си жилище, потънало в прах. Малцината му познати знаеха, че той иска да е писател и той усърдно се стремеше да стане такъв, някой ден. Затова старателно изписваше страница след страница с проекто заглавия на разкази, сюжети, завръзки, развръзки, имена на герои. Дори посвети година на план за роман в пет части, но се концентрира върху генеалогичните дървета на няколко семейства, около които щеше да се върти действието.

Жилището на П.М., както казахме, беше малко - състоеше се от тясно антренце, което отвеждаше директно към малкия хол, изпълняващ ролята и на работен кабинет. В единия ъгъл, точно под гледащия на север прозорец, от където рядко проникваше слънце, стоеше малко, по-ниско от обичайното бюро, затрупано с книги, листове, някои от които доста пожълтели, носещи почерка на П.Н. и компютър от времето на големите монитори, върху които котките намираха пристан за сладък сън. Само че П.М. нямаше котка. Вместо това имаше белезникаво жълта стена вляво от бюрото, върху която беше налепил малки разноцветни листчета за офис бележки. На тях любимите цитати от любимите писатели на П.М. се смесваха в небрежна, почти непорочна близост, с неговите собствени разсъждения, които той намираше ту за оригинално афористични, ту за жалки клишета, нямащи право да бъдат отпечатани на хартията, на която препечатваха наново класици като Достоевски, например. 

Телевизор П.М. също нямаше, защото не искаше нищо да го разсейва от писането. Когато беше по-млад, обичаше много да чете и прекарваше дни наред заплеснат в книги от най-разнообразен характер в библиотеките, защото нямаше много средства, с които да смогва на глада си към словото. Понеже беше и тих и свенлив, той най-много обичаше да си разговаря с героите от книгите. Обикновено така се заиграваше в тези разговори на ум, че спираше да чете и започваше да записва всеки диалог, който му идваше на акъла. После пък се увличаше да си ги чете и препрочита и съвсем забравяше за романа. Когато няколко дни по-късно се връщаше към него, оставаше искрено учуден от неочакваните за него обрати, които често нямаха много общо с неговите собствени интерпретации. Но пък често бяха доста убедителни и оригинални и П.М. със срам скъсваше своите изписани листове и ги хвърляше с ярост в кошчето.

Проблемът беше, че П.М. се сравняваше през цялото време със своите колеги по перо или по-скоро с тази привилегирована група от публикувани малко и повече известни автори, които като такива имаха пълното право да се наричат писатели, за разлика от него. Веднъж П.М. изпрати свои епиграми на един от литературните вестници, но от там не получи охотното поощрение, за коет окопнееше. Само една от епиграмите беше публикувана, като в нея редакторът си беше позволил да смени римата, без дори да даде обяснение на П.М. Но П.М потъна в земята от срам, когато, след няколкочасово вглеждане в публикуваното си, опорочено творение, осъзна, че римата на редактора е много повече на място от неговата собствена.

Друг път П.М. се престраши да изпрати къс разказ до един от призваните литературни критици в страната. Признат, не защото някой от пишещите му обръщаха внимание - тази професия отдавна не беше на мода сред онези, които страстно вярваха в правото на свободно изразяване, дори то да се състои в пълни глупости, а признат, защото все още включваха анализите му на класики в сборници за нещастни кандидатстуденти. Критикът скочи от стола си от радост, че някой все пак е потърсил мнението му. Когато твърде бързо стигна до финала на късия разказ, той се върна назад към началото, прочете го с надежда още веднъж, този път много по-бавно, дори трети път с още по-мудна скорост, но надеждата му гаснеше с всяка дума, която го приближаваше към края. Критикът беше чувствителен човек и като всеки пишещ, макар и реакции към чужди текстове, които кой ли приема за художествено слово, се разстрои от ироничното намигване на съдбата към него. Той първо се разплака, после се ядоса на липсата на какъвто и да е писателски дар у П.М., а след това реши да си отмъсти задето вторият му беше отнел възможността да стане откривател на най-новия и ярък талант на родния литературен небосклон. И затова дори не си направи труда да мисли собствен отговор към П.М., а написа с огромни червени букви върху ръкописа кратичката и хаплива критическа рецензия на Дж. Б. Шоу: "ЗАЩО?"

След този отговор, П.М., който въобще не вярваше в своя талант, нито в каквито и да било други свои личностни качества кой знае колко, вместо да попържи в ума си критика, мислено му благодари и започна да тренира, за да се превърне един ден в най-добрият писател, който някога е чел неговият непознат благодетел. Вместо в четене на романи, той се концентрира в четене на наръчници как се става писател и внимателно си отбелязваше в тях пасажите, които намираше за особено практични и поучителни. След всеки наръчник пробваше съветите, дадени в него и докарваше по няколко нови параграфа, трупане на синоними или оригинално характеризиране на героите. Но понеже бързо се уморяваше и вниманието му се губеше като на повечето хора в модерната компютърна ера, той оставяше наръчника и хукваше да търси нов. А когато изчете де що има наръчници за начинаещи писатели, П.М. започна да рови в интернет и да търси методично статии за работното ежедневие на великите писатели. Той дори се записа на курс по чужд език, за да може да разшири търсенето си в страници и извън родната си, твърде незначителна в езиково отношение страна заради малкото население, говорещо езика й. 

Не бива да забравяме, че П.М. си имаше работа от 9 до 6 като всеки друг средностатистически човек и можеше да се отдаде на страстта си само вечерите и в почивните дни. Така че два пъти седмично ходеше след работа на курс по език и през останалото време ровеше в интернет и записваше само онези навици на известни писатели, които можеше да осъществи само в свободното си време. Междувременно продължаваше да си нахвърля сюжети, размишляваше дали е по-удачно да стартира кариерата си с пиеса или новела и в зависимост от това какво вземеше превес в момента, хвърляше всички усилия към въпросния жанр - към четене за него и издраскване на някоя е друга ремарка или план.

Макар да живееше дълбоко погълнат от собствения си свят, П.М. беше наблюдателен към околността, защото вече беше прочел, че това е важно за добрия писател. Действителността често поднасяла сюжети, които са далеч по-оригинални от измислените, ако знаеш как да ги завъртиш с помощта на клавиатурата. Всеки ден на път за работа в автобуса П.М. оглеждаше пътниците и си измисляше какви са, какво са закусвали, накъде са се запътили, имат ли любовници и били ли са детето през последната седмица. Понякога дори си записваше някои хрумки във вечното бележниче, което се намираше в чантата му, за да може да ги използва по-късно. Понякога пък се заслушваше в разговорите между пътниците, но скоро се отегчаваше от тях, защото не се развиваха в желаната от неговото въображение посока и ги довършваше на ум. Но тогава пък се отплесваше и забравяше да ги запише и винаги когато пропускаше да го направи, после с ужас установяваше, че най-остроумното не може да възстанови по памет. 

В обедната си почивка рядко излизаше извън работата си, но за сметка на това влизаше във фейсбук и упорито поставяше коменатри под всичките публикации на своите малцина приятели там. Така той смяташе, че тренира свръхкратката форма и едновременно с това остава в паметта на другите с красноречието си. Вечер, след като приключеше с всичко, оставяше до леглото си, подпряно от всички страни с книги, едно бележниче, за да запише в него някой особено интересен сън. 

Един ден П.М. беше блъснат от кола на натоварен булевард, докато се връщаше към дома си след работа. През деня му беше хрумнал особено оригинален сюжет за къс разказ, за който беше сигурен, че най-накрая ще пробие. На обяд записа набързо основната си идея - за един страстно влюбен в желанието си да се превърне в писател човек, който отлагаше написването на нещо от начало до край от страх ли, от желание за перфекционизъм ли, дявол знае защо, а вместо това само се упражняваше и четеше наръчници за бъдещи писатели. След края на работния ден, в необичайно приповдигнато настроение, той не вървеше, а както обичат да се изразяват писателите, летеше към дома си. Но понеже беше погълнат от своята идея, не видя колата, която не спря на жълтия светофар. П.М. нямаше шанс, но поне смъртта му беше мълниеносна, решителна и окончателна, за разлика от живота му.     

* Написано по повод Националния ден на писателя в Бразилия, 25 юли.

Вечният любовник

Драги Буда,
искам да спя в скута ти (почти) всяка вечер, а ти да ме галиш по главицата и да ми наливаш през ушетата с целувки подобни мантромисли и мисломантри на мястото на моите необмислени и непредпазливи, според избора за превод, мисли. Можем по този начин дори до някоя тантрическа поза да стигнем съвместно, при положение, че после обясним, че всичко е било една заблуда на сетивата и всъщност нищо не се е състояло, а дори и да се е състояло, то не е било онова, което всички са си помислили.
Ти си помисли сега внимателно, а аз ще почакам. Но не се улисвай в медитация, че мислите ми напират, а с тях и стремежът да се втурна към Руми. 

Здравец - йок

Най-българското цвете - здравецът, за втори път категорично отказва да се захване в почвата на Рио. При това тази есен-зима тук се радваме на наистина ниски температури през повечето време, така че не е жегата това, което го е уморило. Дори закътан на сянка, на по-хладно, той не ще и не ще да се захване. Туй-то. 

Сигурно е доста гадничко да те пренесат на другия край на света и да те бучнат в пръст с различен вкус и непознати лазещи гадинки, още повече като не можеш нищо да направиш, че да се измъкнеш от там. Е, за мен поне винаги ще има самолетни билети, които да ме отнесат до "ужасната, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал", кал, но родна. 

Благодаря ти, че ме порадва няколко месеца, благодаря ти за уханието, което си изстъргвах всеки ден от единственото ти листенце....

За сметка на това босилекът расте и пращи от здраве във всичките саксии, където го посях!

На трета страница

На мама, която ми позволи да замина и продължи да ме подкрепя всеки един миг след това, дори когато се карахме, а ние се карахме много, защото всяка дъщеря трябва да се кара с майка си, за да си извоюва независимостта; защото бях тъжна, объркана, изгубена, разтърсена, смазана, напълно чужда на себе си и съвсем сама. Мама не спира да ме подкрепя и за секунда и това е повече отколкото мога да искам, може би го заслужавам, а може би не, но не зная как да благодаря за това. Само знам, че ако някога имам късмета да стана майка и ако успея да бъде поне наполовина такава към дъщеря си, каквато е мама с цялата си обич към мен, дъщеря ми ще е най-голямата късметлийка на света (след мен).

На татко, който също не ме спря, макар че първи усети накъде отиват нещата и че ще замина и че няма връщане назад, още преди аз да го разбера, поискам и осъзная и започна сам да плете моста, по който да се придвижа на хиляди километри далеч от него, вместо да затвори вратата и да я заключи. И продължава да го плете и заздравява. На татко, когото усещам всеки ден до мен и искам да бъде поне два пъти по-щастлив от мен в момента, защото той го заслужава. И затова му оставих и Борисчо, да го насърчава и му мърка в това търсене.

На Колето, който ако не ме беше завел в Индия, никаква Бразилия, още по-малко кариоки щях да преглътна току-тъй, защото кариоките са опасни и само завършилите школата на Биг Уайт Крейзи Мен и на Буда могат са оправят с тях. И онези, които имахме късмета да подишаме пъстрия и тежък въздух на майка Индия, падахме в локви с биологичен състав, борихме са местни вируси с розови хапчета, научихме се да вдигаме скандали, когато се оказвахме с фалшиви билети за автобус и да приемаме поражението си, когато ни изгъбаркваха с пръстен с уж скъпоценен камък.

Прочетено на гърба на картичка, която никога не е била изпратена

Жадната пръст, попиваща водата от чайника, не помни бинтованите китки на момичето, което отнесоха линейките онази вечер. 
                                       Слънцето е толкова настойчиво, че ослепява отправените към него погледи, премръзнали от студа на самотата. 

Само със затворени очи можем да видим най-ясно истината. 

      И истината за истината, която гласи, че истината винаги се изплъзва. 
                  Докато колибрито мушка с човчица цветчетата на аленото цвете, котаракът може да е спокоен, че съществува, защото гръбчето му настръхва в мека дъга и го изстрелва напред. 
                                                                                           Когато колибрито отлети към съседния двор, котаракът се размива в прозрачността на зимния въздух. 
                                Без плячка няма ловец. 

Има само очакване за нещо, което страда от невъзможност да се случи. 

И, разбира се, не то страда. Страда разбирането за него.