Наивно-реалистично

Наскоро една приятелка сподели с мен как й е направило впечатление колко много се извиняваме за щяло и нещяло. "Извинете, ще слизате ли? Извинявай, че те притеснявам, би ли ми показала... Прощавайте, бихте ли ми казали колко е часът? Извинете, може ли да се разминем?" И колко малко си казваме: "Ако обичате, бихте ли ми направили място? Ако обичате, бихте ли ми подали това?" и т.н. За какво толкова се извиняваме? За това, че искаме да минем отнякъде? Че искаме да научим нещо? Да получим нещо? Че просто искаме да направим нещо, което ни се иска да направим?

Разбира се, има и други хора. Те не те питат за нищо, не се извиняват, просто те избутват на улицата, в транспорта, проправят си път, без да те молят да им простиш, че са минали през теб като танк.

Хора със силно чувство на вина и хора без никакво отношение към околните. Едните не смеят да те докоснат, другите не се съобразяват дали искаш да те докосват или не.

Няма нищо лошо в това да се опитваш да осъществиш целите си, да вървиш по пътя си, но трябва ли постоянно да се чувстваш виновен, че искаш да го направиш, и трябва ли постоянно да пренебрегваш околните, когато протягаш ръка, към това, към което се стремиш?

Къде е границата и защо някои стоят упорито от едната й страна - деликатното и всевиновно несмеене, а други са се закотвили от обратната й страна - нахалното и безогледно потъпкване? Къде е мярата? Къде е възпитанието? Къде е началото с "ако обичате..."?

Два дни остават до Коледа. Земята се е смръзнала. Мъгла е обгърнала хубавия ни град. Слънцето не смее да разбута облаците, но все пак ни осветява пътя. Ако може да се поспрем за малко сред хаоса на истеричното пазаруване и да си дадем сметка, че най-хубавият подарък за всички нас не чака в мола с цена от 99.99 лв, а е в сърцето ни, в ръцете ни, в усмивката ни, в топлината, която можем да дадем, ако обичаме и без да се извиняваме. Да вземем пък да се прегърнем, вместо да се блъскаме. Да забележим какво искат другите и да им покажем какво искаме ние. Да вървим по-често по средата, усимихнати, а не в отдалечените крайности на неприкосновеното си лично пространство, съскащи. Да вярваме. В Дядо Коледа или в близките, които ще ни дарят с подаръци. В раждането на Исус или в раждането на надеждата. Който както иска. Но по-смирено, деликатно и все пак уверено.

Христос Возкресе!

Христос възкръсна за пореден път, стана от гроба и отмести тежкия камък от входа на пещерата, определена за негов вечен дом. След толкоз мъки и страдания, обруган, разпънат на кръст, със забити в дланите пирони, изоставен, сам-самичък... но с вяра в сърцето. След като той е намерил сили и вяра да възкръсне, какво остава за мен, простосмъртната, с моите дребни житейски драми - бледи отсенки на неговите страдания, моите смешни малки загуби - почти винаги заменими и възстановими, моите нелепо глупави притеснения за щяло и нещяло... Пожелавам си да имам вярата да "възкръсвам" всеки път, когато ме повали нещо или някой, винаги да търся по-слънчевата страна на живота, защото в нашия двуполюсен свят, където има мрак, неминуемо след него идва и светлината; където има болка, ще има и утеха; където има радост, тя трябва да бъде заплатена със скръб; където има щастие, то то е защото е осъзнато, че е временен пик като издигане на вълна в морето и ще бъде последвано от нещастие, и после пак от щастие...
Христос Возкресе!