.jpg)
Вероятно първите филми, за които се сещате, когато чуете името на Фатих Акин, са „С глава в стената”, „Кратко и безболезнено”, „Музиката на Истанбул” и „На прага на рая”. Като изключим документалния, всичките са драми, при това тежки. Разбира се, той има и „Солино” и „През юли”, в които настроението, особено във втория, е по-ведро и романтично, но като цяло роденият в Хамбург етнически турчин си е изградил репутацията на сериозен режисьор с поглед и интерес към драматични теми и човешки взаимоотношения. Новият му филм „Храна за душата” е комедия, под чиято ведра и небрежняшка повърхност се прокрадват и по-драматични нюанси.
Зинос Казандзакис (Адам Бусдукос) има ресторант в тази част на Хамбург, която ще ви напомни веднага за пътя към Орландовци след Сточна гара. В ресторанта си с поетичното име Soul Kitchen („Храна за душата”) той предлага полуготови фабрикати на отбраната си клиентела от местни работяги, които искат една и съща манджа всеки ден, по възможност преди това да е била дълбоко замразена. В един момент обаче нещата тръгват надолу за Зинос – приятелката му заминава да работи в Шанхай, данъчни го подгонват за неплатени такси, санитарната инспекция, насочена от бивш негов съученик, който иска да купи ресторанта и да го срине със земята, го притиска да направи основен ремонт на кухнята, брат му, който няма в биографията си и един час порядъчна работа, получава разрешение да напуска затвора през деня, ако се захване със законна дейност и Зинос става фиктивно негов работодател, а на всичкото отгоре си сецва и гърба.
С „Храна за душата” Фатих Акин предлага различно меню на почитателите си. Режисьорът е предпочел този път да му отпусне края и да се забавлява като достига дори до крайности от неправдоподобност и хъшлашки шеги. И в същото време филмът оставя усещането, че всичко е много добре обмислено и премерено. Към своя първи „несериозен” филм от доста време насам Акин е подходил напълно сериозно. Кадрите са композирани внимателно, особено по-дългите сцени внушават организираност в улавянето на хаоса на историята. Актьорите се движат свободно из сюжета, като всеки един от тях изпъква със своята характерна особеност сред цялата шарена палитра от образи (ще спомена само Бирол Юнел в малката, но запомняща се роля на супер готвач с модна прическа, който като фокусник е в състояние да трансформира и най-гумените полуфабрикати в изискано блюдо). Музиката и в този филм на режисьора играе главна роля и е задължителен елемент в повечето сцени – тук тя неслучайно е предимно соул, фънк и няколко етно-гръцки парчета (главният герой и брат му са гърци).
Фатих Акин следва внимателно изчистения си, макар и богат на случки и герои сюжет. Централни във филма са взаимоотношенията между двамата братя и подкрепата, която си оказват, докато криволичат ту от едната, ту от другата страна на закона (играни от познатите ни от предишни заглавия на режисьора Адам Бусдукос и Мориц Блайбтрой), неслучайно „Храна за душата” е посветен на брата на Фатих – Джем, който също участва в него. Друга, също първостепенна роля е отделена и на любовта, придружена с положителното послание, че когато една врата се затвори пред нас, друга е на път да се открехне.
Животът, както Фатих Акин казва, наистина има повече цветове от черния и белия. Режисьорът твърди, че е стигнал до момента, в който се е почувствал прекалено тежък и сериозен и затова се е захванал с комедия. Но нима комедията не се прави поне толкова трудно, ако не и по-трудно, отколкото драмата? Умението да се смеем, отпускаме и радваме е също толкова важно, колкото и способността да проявяваме съчувствие към чуждото нещастие, което предизвикват успешните драми. В крайна сметка и режисьорите и зрителите е добре да експериментират и в двете посоки.
Зинос Казандзакис (Адам Бусдукос) има ресторант в тази част на Хамбург, която ще ви напомни веднага за пътя към Орландовци след Сточна гара. В ресторанта си с поетичното име Soul Kitchen („Храна за душата”) той предлага полуготови фабрикати на отбраната си клиентела от местни работяги, които искат една и съща манджа всеки ден, по възможност преди това да е била дълбоко замразена. В един момент обаче нещата тръгват надолу за Зинос – приятелката му заминава да работи в Шанхай, данъчни го подгонват за неплатени такси, санитарната инспекция, насочена от бивш негов съученик, който иска да купи ресторанта и да го срине със земята, го притиска да направи основен ремонт на кухнята, брат му, който няма в биографията си и един час порядъчна работа, получава разрешение да напуска затвора през деня, ако се захване със законна дейност и Зинос става фиктивно негов работодател, а на всичкото отгоре си сецва и гърба.
С „Храна за душата” Фатих Акин предлага различно меню на почитателите си. Режисьорът е предпочел този път да му отпусне края и да се забавлява като достига дори до крайности от неправдоподобност и хъшлашки шеги. И в същото време филмът оставя усещането, че всичко е много добре обмислено и премерено. Към своя първи „несериозен” филм от доста време насам Акин е подходил напълно сериозно. Кадрите са композирани внимателно, особено по-дългите сцени внушават организираност в улавянето на хаоса на историята. Актьорите се движат свободно из сюжета, като всеки един от тях изпъква със своята характерна особеност сред цялата шарена палитра от образи (ще спомена само Бирол Юнел в малката, но запомняща се роля на супер готвач с модна прическа, който като фокусник е в състояние да трансформира и най-гумените полуфабрикати в изискано блюдо). Музиката и в този филм на режисьора играе главна роля и е задължителен елемент в повечето сцени – тук тя неслучайно е предимно соул, фънк и няколко етно-гръцки парчета (главният герой и брат му са гърци).
Фатих Акин следва внимателно изчистения си, макар и богат на случки и герои сюжет. Централни във филма са взаимоотношенията между двамата братя и подкрепата, която си оказват, докато криволичат ту от едната, ту от другата страна на закона (играни от познатите ни от предишни заглавия на режисьора Адам Бусдукос и Мориц Блайбтрой), неслучайно „Храна за душата” е посветен на брата на Фатих – Джем, който също участва в него. Друга, също първостепенна роля е отделена и на любовта, придружена с положителното послание, че когато една врата се затвори пред нас, друга е на път да се открехне.
Животът, както Фатих Акин казва, наистина има повече цветове от черния и белия. Режисьорът твърди, че е стигнал до момента, в който се е почувствал прекалено тежък и сериозен и затова се е захванал с комедия. Но нима комедията не се прави поне толкова трудно, ако не и по-трудно, отколкото драмата? Умението да се смеем, отпускаме и радваме е също толкова важно, колкото и способността да проявяваме съчувствие към чуждото нещастие, което предизвикват успешните драми. В крайна сметка и режисьорите и зрителите е добре да експериментират и в двете посоки.
"Храна за душата" се разпространява в България от Арт Фест.
