Емигрант или българин - изберете сами

Наскоро пътувах до Испания и на връщане, на летището в Жирона, попаднах до оживено разговаряща група български емигранти, тръгнали към родината. Младо момиче сподели, че не се е връщало от две години в България и сега е любопитно да види дали "страната се е оправила". На което мъж на средна възраст и с доста смугла кожа, който сподели, че е от Каварна, отговори: "И миналата година си ходих, и тази - все същата мизерия, дори става все по-лошо. Да вземат да я оправят тая България, че иначе няма да се върнем в нея!" Компанията взе да му приглася в същия дух и да прави паралели между България и Испания, разбира се, в полза на Испания. И всичко това на силен диалект.

Когато чух коментара на мъжа, побеснях. Защо ли? Ами аз не живея и работя в България, за да я "оправям", така че да могат да се върнат в нея тези, които доброволно са я напуснали. Аз живея и работя за себе си и за семейството си, а като правя нещата за себе си добри, така, надявам се, допринасям и за общото благо. И също така се надявам, че повечето българи осъзнават факта, че колкото повече се грижат за собственото си благо с честни средства, толкова повече нашата държава ще върви напред.

Но нямам никакво намерение да работя и заради тези, които предпочитат да бъдат строители, камериерки, сервитьорки или домашни прислужници в чужбина. У нас има достатъчно работа за тези професии. Има работа и за други професии.

Така че, вместо да идеализираме страните, които определено ни превъзхождат в икономическо положение и все да чакаме някой друг да ни свърши мръсната работа, да запретнем ръкави и да направим страната си такава, в каквато да искаме да живеем всички ние, българите.

Който е решил да опита късмета си в чужбина, моля, нека пробва - има и доста българи, които са ценени специалисти извън страната ни. Но нека никой не очаква останалите в България българи да подобряват живота тук, за да могат после гурбетчиите да се върнат на чисто, топло, уютно и по-богато. В крайна сметка, те в търсене на това са напуснали България. И едва ли много страдат от носталгия.

Нека си стоят в Испания и във всяка друга страна, която е по-достойна за тях и да чистят тамошните тоалетни. Ние нашите ще си ги изчистим сами. Защото ние, които сме останали тук, търсим решение на много проблеми всеки ден, а не сме решили просто да избягаме от тях, защото така е по-лесно.

Имам приятели, които след години в чужбина, се върнаха в България и започнаха собствен бизнес. Имам и такива, които живеят в чужбина, заради работата си, но търсят начини да се върнат у дома. Имам и такива, разбира се, които предпочитат да живеят извън пределите на страната ни. Но всеки, който направи избор, трябва да го отстоява.

Сещам се и за още един пример от преди година-две, който ме ядоса. Позната на моя приятелка се беше върнала от Америка и разказваше за нея като за страната на чудесата, в която едва ли не те носят на ръце. Тя сравняваше отношението в тамошните болници с това в нашите (в наша се бяха отнесли грубо с нея), а после говори дълго за това колко дисциплинирани хора са американците, как образцово карат и спазват всякакви инструкции и правила. И как и тя се е научила и колко лесен и чудесен бил животът когато хората следват правилата. И в същото време, докато ни изнасяше тази поучителна лекция в Борисовата градина, девойката съвсем без да се замисля мина напряко през утъпкания ъгъл на едно тревно пространство, вместо да направи две крачки повече и да го заобиколи.

Разбира се, тя въобще не се усети. Но така не се усещат много хора, които в чужбина, или както имаме един много хубав синоним на думата - навън, се държат по-европейски от европейците, а у нас - по-байганьовски и от Бай Ганьо. Те са големи привърженици на правилата и на уредения начин на живот, но само ако той вече е създаден и поддържан, само когато правилата са установени и от тях измъкване няма, само когато от тях се изисква единствено да се впишат в обстановката, а не да я създават всеки ден. А това, първото, е много лесно. Всеки обича хубавото и може да се научи бързо да живее в него.

Така че, повече не ща да чувам квалификации от емигранти за България, освен ако не са си направили труда да се върнат в нея с опита си от "уредените страни" и желанието им малко по малко да го реализират тук, не е довело до пълен крах. Не искам в страната ми да идват и такива, които правят своята инспекция, държат се като първи в града, а като си заминат за новите си родини, се връщат към амплоато си на последни на село.

Който иска да работи за вдигането на България на крака, моля, да заповяда. Работа в тази посока има много, адски много и за дълго време. Ще използвам изречение от плакат, който видях преди години в Еврейския културен дом в София. На фона на снимка от пустинята с една цъфнала червена роза, плакатът канеше евреите по света да се съберат в новооснованата им държава с изречението: "Никога не сме ви обещавали райската градина".

И ние май не сме. Но можем да си я култивираме сами.

7.01.2009, actualno.com

За Коледен подарък обич вместо предмет

В навечерието на Коледа все повече хора изнервени маршируват от магазин на магазин, от мол в мол и от базар на базар в търсене на най-големите, лъскави и понякога съвсем ненужни подаръци за своите близки и роднини. Ръцете им натежават от тежките торби с покупки, а очите им трескаво шарят по щандовете и искат и още и още... Неведнъж и аз съм се поддавала на тази треска. Каквото и да съм купувала все ми се е струвало недостатъчно, скърцала съм със зъби при запознаването с цените по етикетите, но храбро съм се разделяла с парите си в отчаяната си надежда да не пренебрегна някой или да му подаря обидно малък или само един подарък. Тази година обаче твърдо реших да си спестя предколедния маратон и да подаря на обичните си хора вместо купища предмети своята обич и уважение.

Веднага обаче пред мен възникна въпросът – как да го направя, така че да го оценят без да ме заподозрат в обикновено скъперничество? И ако аз толкова съм свикнала с олелията и многотията в подаръците по Коледа, сигурно толкова са свикнали и те и съвсем разбираемо ще си очакват поредните козметики, пуловери, пластмасови колички и коледни покривки.

Спомних си обаче как едно време когато бях малка баба и дядо ми подаряваха за Нова година, когато идваше и Дядо Мраз, една торбичка с портокали, банани, шоколад „Кума Лиса”, банкнота за джобни пари и всичко това декорирано с елхово клонче. Разбира се, тогава портокалите и бананите бяха скъпо екзотично лакомство, но не за това го разказвам. Неизменно получавах това пликче всяка година и то символизираше за мен едно ненатруфено внимание и обич, което моите мили баби и дядовци можеха да си позволят.

Бих искала и аз така да успея да подаря внимание и обич с тазгодишните ми подаръци за Коледа. Затова се спрях на два основни елемента – нещо купено и нещо направено от мен.

Обиколих няколко магазинчета за подаръци и галерии, които в момента са пълни с коледни джунджурии. Смело ги подминах и се спрях на различни ангелски разновидности. Оказа се, че има ангели от филц, изработени от самотни майки, ангели от хартия, керамични фигури, както и такива от плат. Избрах няколко и ги купих - бих искала всеки от моите близки да бъде закрилян от божествената милост, ако на нея е малко съмнително да се разчита, защото не всеки е вярващ, поне да чувстват моята подкрепа и загриженост.

За да изразя по-добре пожеланията си, купих и картички. Ако бях по-сръчна и умеех да рисувам, сама щях да ги подготвя. Но, уви, справям се по-добре в редица други сфери, така че се доверих на професионалисти. Малки цветни картички с ръчно изрисувани ангели (на червен фон те имат закачливо и не съвсем хрисимо излъчване), снежни човеци и елхички.

Втората част от моя подарък ще е нещо, направено от мен. Задава се голямото предколедно печене на дребни сладки, върху които, ако ми стигне майсторлъкът, ще изпиша инициалите на всеки близък.

В крайна сметка на Бъдни вечер и на Коледа семейството би трябвало да се събира, не за да отрупа с манджи на килограм масата, а за да бъде заедно. Да се замисли за всеки един от членовете на семейството, да му отдели внимание в сърцето и молитвите си. Да се замислим за символа на Рождеството, за надеждата, която то носи. Смело да вземем метлата и да изметем с нея ненужните елементи. Нека просто бъдем заедно и се обичаме и бъдем сплотени като семейство – родители и баби и дядовци, деца и внуци, лели, вуйчовци, братовчеди, племенници.

club.bg, 19.12.2008

Мартина Вачкова: Вярвам, че най-доброто ми предстои

След "Защо не?" "Жените" е второто предаване по БНТ, в което актрисата Мартина Вачкова влиза в ролята на единствен водещ. Но тя не присъства в него само като централната фигура, даваща думата на всички гости. Признава, че в момента то отнема най-много време от ежедневието й, защото в стремежа си да поддържа и актьорските си умения, Мартина подготвя монолози за него, а и търси гости и теми наравно с останалите хора от екипа на предаването. Въпреки болестта си и единственият ден за почивка, който й беше останал заради многобройните ангажименти, и въпреки тъгата в очите й над неизменната усмивка, тя покани actualno.com у дома си.

По какъв начин присъстваш в "Жените" освен като водещ?

Мартина Вачкова: Имам страхотен екип. Правим предаването с Асен Аврамов и Таня Шахова, които са просто желязни. Имаме две сценаристки, студентки по журналистика. Парадоксално е, че едно предаване за жени и с жени, се движи от един мъж - Асен Аврамов, който има любопитство, уважение и почит към жената и е най-активният от всички нас.

Иначе си говорим какво на мен ми се прави, какво ми е интересно в момента, всеки от нас може да предлага теми и гости. Лошото е, че моят съвсем не малък опит вече показва, че ние можем да измислим най-хубавите теми, но като нямаме точните хора, с които да ги изговорим, те не могат да се случат. Имам голям опит със себеседници и вече знам, че има хора, които могат да ти разкажат много интересни неща, но не ги разказват обаятелно. Можеш много добре да пишеш и да излагаш мисълта си, а да говориш бавно и заспало, така че никой да не те чува. Постоянно съм в битка със себе си, защото искам да каня хора, които познавам и са интелигентни, но просто не печелят като говорят. Понякога каним хора, които нямат какво толкова да ни кажат, но и мъничкото, което могат да споделят го правят заразително и чаровно.

Стигнах до извода, че важното е да намериш интересен човек и за него да измислиш темата. А не обратното. Приятелите ми харесват предаването, искат да идват в него и тогава аз ги питам: "Кажи ми за какво ти се говори?" Искам като дойдат при мен да изкрещят, това което ги интересува, а не да го изшептят.

Когато погледна събеседниците си и вече знам кой ще поведе разговора. Знам докато говоря с две жени, ако прехвърля топката на едната дали ще може да я поеме или ще бъде смазващо за нея. Иска ми се да дам думата на някоя по-фина и тиха жена, но другата я захлупва, надговаря. И щом това се случва, то е истината, нея ще гледат зрителите и тя ще е интересната.

Много интересни неща преживях покрай това предаване. Много неща научих и сега разсъждавам върху въпроса как трябва човек да се пласира, как да се представя. Иска ми се да имам такива курсове със студенти от НАТФИЗ, Консерваторията или Художествената академия. Щом си се захванал с публична професия, ти ще трябва да даваш интервюта. Забелязвам как много хора просто не могат да извадят най-доброто от себе си. Случва се талантливи гости на предаването да се затварят в себе си, заекват, гърчат се, не могат да представят най-добре това което знаят и могат.

За актьора не е ли по-лесно да може да се представи себе си, защото като актьор той е свикнал да изпълнява различни задачи, които го учат на много допълнителни умения.

Всъщност не. Актьорът е свикнал да се изразява чрез чужди текстове и герои. С актьорите ми е най-трудно, защото те непрекъснато са в някаква роля. Те са силни в това да интерпретират чужд текст. Искам да науча младите актьори да разберат, че трябва да бъдат личности. Можеш да играеш страхотни роли и да те аплодират, но публиката иска да знае и какъв си в живота, да се докосне до теб. Има много занимателни на сцената, а в живота скучни хора. Дори ако си със съзнанието, че в живота не си много интересен, трябва да оформиш и предсатвиш и малкото, което имаш.

Моят баща (Григор Вачков - бел. ред.) ме научи на нещо много важно. Отива ведъж на интервю във "Всяка неделя", което стана много известно в последствие. Аз го попитах: "Какво ще говориш като не знаеш какво ще те пита Кеворк? Не се липреттесняваш?", на което той ми каза: "Не е важно какво ще ме пита, а какво аз искам да кажа. Когато отиваш на интервю, трябва да си наясно каква е в момента каузата ти, за какво искаш да говориш."

А каква е твоята кауза в момента? За какво искаш да говориш?

Много съм тъжна в момента. И мисля, че когато човек е така притеснен не бива да дава интервюта...

Четох в скорошно твое интервю за драмата, която се е разигравала в твоето семейство и искам да те поздравя, че си намерила смелост да споделиш за нея, защото на много жени се случва да преживеят домашно насилие, но си мълчат от срам.

Важното не е да споделят, а да вземат решение и да се спасят от този тормоз. Много жени живеят, зачеркнали себе си и си казват: "Ами явно така ще е до края." Няма такъв филм! Най-много трябва да обичаме и да се грижим за себе си. Аз нищо не можех да върша затова, защото живеех по този начин. Много жени търпят домашното насилие в името на детето.

Не, в името на детето трябва да търсиш любов, да си усмихнат, да си щастлив. Защото те усещат всичко.

И най-малките колебания в отношенията между родителите.

Да, и не само. Те усещат и нестабилността на родителите. Не знам дали съм го чела някъде, но няма щастлив човек, който е бил нещастен в детството си. Престъпниците, убийците, изнасилвачите са имали много тежко детство. А всички успешни хора - ето мен ме приемат като успешна жена и това е, защото съм имала прекрасно детсво. Човек е това, което е било детството му.

Ако не успее да се справи с травмите на детството си.

Когато ме питат: "Защо ти е толкова леко, защо си толкова усмихната?" аз отговарям: "Това е детството ми." Аз съм била само галена, прегръщана, целувана по милион пъти на ден. Толково много обич съм получавала, че тя е в мен. И затова трябва да спестя на детето си всички драми. Аз дори много късно се спасих. До 5-годишна дъщеря ми чуваше крясъци, беше свидете на битките ни. Не знам как ще й се отрази. Чувствам вина. Тя в момента се дръжи страхотно, на 11 години е, но се опасявам след време да няма страхове от мъжете, да си притеснява да общува с тях.

С течение на времето, когато детето придобива собствен опит и вижда все по-зряло нещата, би могло да ги трансформира и да разбере, че това, което е засягало теб, не засяга нея.

Да, но ние повтаряме това, което сме видели. Аз имах и положителния опит от родителите си, и отрицателния. Майка ми се е оженила адски млада. Било й е много трудно да отглежда дете, да учи и да поддържа дома. Аз съм свидетел на това и знам в душичката си, че така не е добре да се прави. И направих обратното. Родих дъщеря си много късно. Тя пък ще стъпи на моя опит - вижда как аз съм изхабена и неспособна да тичам и да играя с нея, защото съм вече уморен човек. Надявам се, че тя ще направи нещо по средата. Но аз съм била свидетел на обичта между баща ми и майка ми и за мен това беше най-естественото нещо.

На какво искаш да научиш детето си?

Да се обича и да се харесва. Разибра се, искам да е жива и здрава. Да е щастлива! А ще бъде щастлива ако има лек характер и с него да преминава през уроците на живота. Да има късмет и да си го предизвиква. В момента чета много хубави книги как да възпитаваме детето си в положително мислене. Налепила съм мисли из цялата къща. Всяка вечер когато й пожелавам лека нощ с нашия задължителен ритуал от гушкане и целуване, й казвам: "Мисли си, мамо, колко хубав ден ще бъде утре, как всичко ще ти се случва леко." Тя има първи любовни трепети в момента и е толкова сладко, че съм свидетел на тях.

А тя проявява ли интерес към работата ти?

Не. Обича различните изкуства, но актьорската професия й е малко далечна. Тя обича да танцува.

Ти сподели, че за актьора е трудно да бъде себе си, например когато участва в някакъв реалити формат. Но работата му неминуемо предполага той да общува с журналисти. Доколко за теб е полезно да споделяш лични неща, да разкриваш себе си пред зрителите, читателите и слушателите?

И аз това се чудя. Има хора, които смятат, че колкото по-отворен си, толкова си и по-раним. А аз вярвам в обратното. Надявам се, че ставам по-силна. Естествено, че се притеснявам, че съм пълна, но ако не говоря за това, по-добре ли ще се чувствам? Смятам, че човек научава повече не само като чете за чуждия опит, но дори когато разказва за себе си това му помага да вижда нещата по-ясно. А и като чуеш как ще бъде интерпретирано или коментирано казаното от теб, също ти се наместват нещата. Аз изобщо нищо никога не крия. Учена съм да казвам истината от малка. А и като жена не мога да хитрувам. И колкото и да губя от това, не смятам, че трябва да се променя.

Спомням си когато родих Рада, тръгнахме на голямо турне с "Каналето". На един от концертите излязох на сцената и казах, че преди 45 дни ми се е случило най-хубавото нещо в живота ми, раждането на дъщеля ми и стадионът започна да скандира името й. Изпях им една приспивна песен, посветена на Рада. Целият стадион беше като едно море от пламъчета от запалки насреща ми. Аз пеех и си мислех, че съм сред звездите. Наистина най-щастливите ми мигове са били тогава. Когато слязох от сцената в еуфория, една жена ми каза: "Не се отваряй толкова!" А аз: "Какво говориш!?" Разбира се, че се отварям за тази обич и я приемам." А тя ми каза, че ако в цялата тази обич има един единствен човек, който ми мисли лошото, то ще е много по-силно и ще ме застигне.

Някъде остана в мен този страх. Но не се промених.

Да, от една страна тя е била права, но от друга, ако човек се затваря, той няма да получи нито хубавото, нито лошото. Мисля, че вие артистите, певците имате страхотната привилегия да получавате цялата обич на хората срещу вас. Усещала съм единствено положителна енергия на концерти, например.

И в театъра е така - срещу теб има грейнали лица, които ти ръкопляскат и искат да се качат на сцената... Но тежката мисъл, тя много лошо наранява. Четох, че 9-10% от хората около нас нямат отношение към нас, а останалите или искат да ни помогнат, или - да ни спънат. Аз не знам колко от моите познати казват: "Давай, браво!" и колко казват: "Разкарай се!" Чудя се дали щастието е в зависимост от тези проценти; лекотата, с която преминаваш през живота дали е зависима от тези проценти.

Може би щастието е зависимо и от начина, по който се справяме с доброто и лошото, което ни се случва.

Аз винаги казвам, че най-доброто ми предстои и виждам знаци, че това е така.

А какво представлява най-доброто за теб?

Естествено, че се надявам, че ще се развивам в работата си, но за мен най-важно е да съм щастлива и обичана. Колко успели хора има около мен, които са самотни! Аз не искам това за себе си. Хармонията за мен е най-важното нещо. Знам, че каквито разочарования да имам, идва нещо по-добро.

Но също така има моменти, в които толкова гадости ми се случват, че как да повярвам, че идва нещо по-добро?!

Може би с помощта на това, което казваш на дъщеря си всяка вечер.

Да, може би.

Предстоят ли ти непосредствени проекти в театъра или киното?

Важно ми е, належащо ми е да участвам в нещо ново в театъра. В момента с театър "Искри и сезони" играем "Михал Мишкоед" из страната с огромен успех. Искам обаче да играя нещо в София. Много е трудно да намериш текст. В такъв момент съм, че искам да изиграя нещо специално за себе си. Разговаряла съм с Мария Касимова, с която взаимно се харесваме, и тя ще ми напише моноспектакъл, само да има време за това. Имам друг много близък приятел, Юрий Дачев - играла съм негови текстове, много го харесвам, а и той мен, но и той е много ангажиран.

Ако събера всичко, което съм изиграла в "Ку-ку" и "Каналето" ще се съберат часове спектакли. Имам сред тях много готини образи, които са обичани от хората. Ето, кака Сийка беше възкресена с една реклама, но има и други знакови образи. Ако някой събере тези хубави тестове и ги оформи като монолози, ще се получи много хубав моноспектакъл. Така че, идеи имам - време нямам.

А с какво е заето времето ти?

С предаването. Работата ми в него не е просто да вляза в студиото и да снимам епизодите. Аз държа в "Жените" да има актьорски моменти, смешни епизоди, с които да поддържам актьорската си форма. Имам огромна нужда да пея, да играя, да се чувствам добре като виждам как хората се забавляват с мен. В "Денсинг старс" през двете минути, в които танцувахме с Георги Мамалев, публиката крещеше! Да изтръгнеш такава емоция от хората е прекрасно.

Искам да правя веднъж седмично предаване "Мъжете", в което да коментираме останалите предавания от "Жените". Но ако вместо да чакам се бях заела да си построя телевизия, щях да имам телевизия и предаване сега. Не мога с никой да говоря в БНТ. Имаме идеи как да си развиваме предаването, но малко съм се отчаяла от трудността, с която се реализират. Иска ми се да развиваме предаването по посока шоу, но в сутрешния час това е невъзможно. А и дори ми се прави нощно или късно вечерно шоу, в което да не се притесняваме, че говорим много за секс или мръсни думи.

С различните роли в актьорската професия, с многото превърплъщения, сред които и работа в телевизия, може ли да се каже, че е повече зареждащо или изхабяващо да знаеш, че след края на живота на една пиеса, на едно предаване, не знаеш какво те очаква?

Ще ти отговоря така - представям си, че аз съм като една чаша. На тези години тя трябва да е пълна с постиженията ми. Когато правиш една роля, ти даваш от себе си, но и получаваш много. Така се поддържа баланса в чашата. Ако повече даваш, а по-малко получаваш, той се нарушава. Аз чувствам, че колкото давам, толкова получавам. Не се чувствам ограбена, а обогатена. Паметта на актьора е нещо невероятно - колко много информация получаваш и тя все остава някъде.

18.12.2008, actualno.com

В харема ръката, която люлее люлката, управлява империята

Когато кажем "харем" (от арабски - забранен) най-често си представяме пищна дворцова обстановка и красиви, чувствени жени, чието единствено задължение е да забавляват застаряващ султан-мераклия. Но дали много знаят, че пред XV и XVI век в Османската империя харемът е играл важна роля в управлението на страната? Известен като Управлението на жените или Кадънлар Султанатъ, през този период участитето на майката на султана и неговите фаворитки в ръководенето на империята значително отслабило властта на суверена.

Да се върнем обаче към по-романтичните си представи.

Докато се разхождах из харема в Топ Капъ, а по-късно и в този в Долмабахче, си мислех как това е било място, преливащо от разкош, в което излегнали се на отоманки пищни кадъни са похапвали баклави и къде през смях, къде с ръка, закриваща устните си са плетяли интриги. Ароматът на турско кафе се е примесвал с тежките им парфюми. Дългите им коси стигали до кръста, а под пленително разкрития пъп се спускали шумолящи атлазени шалвари.

В харема в Долмабахче мирно или не дотам мирно съжителствали майката на султана, неговите жени - фаворитки, които му раждали наследници и останалите наложници, които служили само, за да му доставят удоволствие. Мъжките наследници били премествани от харема в доста невръстна възраст. Както е известно, борбата за власт между бащи и синове или братя е била нещо обикновено за фамилиите с благородна кръв из целия християнски и мюсюлмански свят, затова колкото по-рано синът бил отдалечаван от влиянието на майка си, толкова по-добре.

В традиционно патриархалното османско общество основната и официална функция на жената била да се възпроизвежда или да служи за удоволствие. В харема на султана имало както робини, така и "свободни" жени. Той се притеснявал, че законните му жени можели да влияят върху решенията му като подмолно прокарват неща, полезни за свои родственици и затова предпочитал компанията на наложниците, които нямали никакви права. Постепенно те станали за предпочитане и за раждане на деца, тъй като не затормозявали султана с бремето на брака.

От цялата империя красиви и млади момичета, най-често християнки, били пращани на султана като подарък. Затова в харема имало жени от Кавказ, Грузия и Абхазия, които получавали мюсюлманско име и приемали новата религия. Някои от тях били откраднати от домовете им, а други били насърчавани от семействата си да станат одалиски (или слугини в двореца), където щяли да бъдат заобиколени от лукс и разкош. Само тези, които се отличавали с извънмерна красота и талант били обучавани да танцуват, да рецитират поезия, да свирят на музикален инструмент и да бъдат умели любовници.

Само най-надарените одалиски били представяни на султана и ставали негови лични прислужнички. Повечето обаче оставали в услуга на останалите жени, като някои от тях отговаряли за дрехите, други за бижутата, трети обслужвали банята, четвърти се грижели да опитват храната преди фаворитките и майката на султана, пети били натоварени със задължението да варят кафето и т.н.
Най-влиятелните жени в харема били майката на султана или валиде султан и неговите фаворитки или кадъните. Майката на султана отговаряла за поддържането на мира в харема. От нея се очаквало и да възпита сина си да се предпазва и да разплита интригите в дворцовия живот, както и да управлява мъдро и правилно. Често нейният съвет се искал когато мюфтията, султанът и везирите (неговите министри) били на различни мнения по някой важен въпрос.

Кадъните били със статут на официални съпруги и можело да бъдат само четири. Те имали собствени апартаменти в харема, купища слугини и евнуси.

Наложничките от своя страна, или жените за удоволствия, са одалиските, които все пак биват представени на султана. Често обаче след една нощ с него повече не го виждали никога освен ако не забременеели с момче. Тогава се превръщали във фаворитки на султана.

Евнусите също били важна част от харема. Кастрираните мъже не представлявали заплаха за султана, защото не можело да бъдат изкушени от някоя хитра жена. Тъй като според мюсюлманската традиция не било възможно някой мъж да погледне харема на друг мъж, евнусите, считани за половин мъже, били изпращани да следат и пазят жените.

В харемите имало бели евнуси от християнските части на Кавказ, Грузия и Армения, както и пленници от войните на империята с Унгария, Словения и Германия. Чернокожите евнуси били пленници от Египет, Абисиния и Судан.

В Долмабахче освен стаи за майката на султана, жените му, принцовете и принцесите, има апартамент и на самия суверен. В осем от десетте апартамента в двореца живеели официалните и неофициалните жени на султана. Има, разбира се, и апартамент за гости. Двата най-красиви апартамента, разположени от страната към Босфора били запазени за султана и неговата майка. Между тях са апартаментите на жените и това стратегическо разположение способствало майката да упражнява важна роля в йерархията.

actualno.com, 16.12.2008

Долмабахче - домът на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция

Дворецът Долмабахче е строен между 1843 и 1856 г. по нареждане на 31 султан на Османската империя Абдулмеджид. Построяването е коствало на империята 5 милиона златни турски лири или за да си го представите по-добре - 35 тона злато. Дизайнът е по западен образец и включва елементи от барок, рококо и неокласицизъм, преплетени с традиционното османско изкуство и култура за създаването на нова, уникална комбинация. По отношение на функционалността обаче той е построен така, че да следва традициите на класическия дворцов живот в Османската империя, както и да носи чертите на традиционната турска къща. Той е най-големият дворец в Турция като площ на сградите му - 15 000 кв. м. В Долмабахче има 285 стаи, 44 зали, 68 тоалетни и 6 хамама. Дворецът притежава и най-голямата колекция от полилеи, направени от кристал Бохемия или Бакара.

Мястото, на което е разположен дворецът, първоначално било залив на Босфора, който бил запълнен постепенно през XVIII век, за да бъде превърнат в градина. Тя била особено харесвана от султаните. От тук идва и името на двореца - dolma означава "запълнен", a bahce - "градина".

Долмабахче е бил дом на шестима султани от 1858 г. до 1924 г. когато халифатът е отменен, а Турция става република. Последният султан, обитавал двореца, е Халиф Абдулмеджид Ефенди. Със закон от 3 март 1924 г. Долмабахче става държавна собственост. Създателят на модерна Турция Мустафа Кемал Ататюрк използвал двореца за лятна резиденция и създава някои от най-важните закони на новата страна в него. Той прекарва последните дни от живота си там, където и умира през 1938 г.

При посещението си в Долмабхче можете да разгледате само административната му част или само харема, или и двете части с комбиниран билет от 20 турски лири, което се равнява на 20 лв. Днес ще ви разкажем за административната му част, а след това ще ви запознаем и с харема.

За чуждестранните туристи има гид на английски, но за съжаление ние не случихме с нашия - произношението му беше такова, че половината от нещата, които ни разказа си останаха мистерия за мен. Хубавото е, че при влизането всеки може да се сдобие с подробна брошура, която в детайли описва помещенията, през които иначе ви карат доста бързо да преминавате. След всяка група се движи човек от охраната, който любезно, но неотстъпно моли да не се отделяш от групата си. И това не е изненадващо - очевидно желаещите да посетят двореца са толкова много, че в момента, в който вие излизате от някоя зала, след вас влиза следващата група. По закова на Мърфи нейният гид говори доста по-силно, но за съжаление на турски.

Но, снабдени с брошурата в ръка и залепени за своя гид, можете да се насладите на този интересен дворец, който за мен лично беше най-забележителен с невероятно красивите си кристални полилеи, огромните персийски килими и като цяло комбинацията между европейска архитектура с традиционните турски елементи, които можете да откриете най-вече в хамамите и стаите за отдих.

Обиколката на административната част на Долмабахче започва с входната зала и приключва в помещението, отбелязано под номер 23 в брошурата - пищната церемониална зала Муядеде. Докато стигнете до нея преминавате през зали, в които султанът е посрещал посланиците или други чуждестранни гости, стаи за отдих, снабдени с удобни отоманки и дивани, библиотеката и кабинета на султана, личните му покои, джамията и, разбира се, хамама, както и помещение, в което сега е подредена експозиция от лични вещи на различните султани и сервизи от злато, сребро, порцелан, кристал.

Най-забележителната зала в двореца е Муядеде хол. Разположена на 2000 кв. м., тя е 36 м висока, като куполът й е с диаметър от 25 м. В нея има 56 колони. Подът, разпростиращ се на 124 кв. м., е покрит с килим с европейски дизайн. Най-големият полилей в двореца, разбира се, виси тук. Изработен в Англия през 1853 г., той тежи 4, 5 т и има 664 крушки. Първоначално той е бил захранван от газ, но през 1912 по него е потекъл ток. В нея са се провеждали различни церемонии, най-вече такива с религиозен характер.

Докато препускам през залите усещам потъмнелия с времето блясък на палата, осъзнавам как всяка вещ, колкото и красива или помпозна да е, има срок на годност. Малко от вещите в двореца напомнят съвсем успешно за великолепието му от XIX век. Винаги когато минавам през такива дворци или замъци изпитвам някаква не много ясна емоция, близка до тъгата. Малко неща могат да бъдат запазени непокътнати с времето - като например някои от материалите, с които са строени дворците или полилелите тук, които наистина са здрави и красиви. И освен това вещите може би носят и отпечатъците на всички хора, които някога са се докосвали до тях, попили са енергиите, които са бушували между тях. И това може да бъде доста подтискащо.

Не бива да пропусна това, че аз разглеждах Долмабахче в дъждовен и мрачен ден. Слабото осветление в него още повече засили подтиснатостта ми и впечатлението на вехти предмети. Ако разгледаде внимателно снимките, обаче, ще видите това великолепие, което аз пропуснах.

Музеят е отворен всички дни с изключение на понеделник и четвъртък от 9 до 15ч.

(следва продължение)

actualno.com, 15.12.2008

Мъртвият град на император Акбар, в който религиите живеят помирени

Две от местата, които съм посетила до момента са ме омагьосали с усещането за спокойствие и умиротворение - "Света София" в Истанбул и Фатепур Сикри в Индия. И двете са забележителни с това, че обединяват религии и внушават възможността им за съвместно мирно съжителство. И на двете места съм се чувствала изключително, направо изненадващо уютно. И двете ме заредиха с топлина и тиха надежда, че ако има повече такива като тях, светът би бил едно доста по-уютно и спокойно място. Но докато няма, се надявам колкото се може повече фанатици да стъпят в тях и да почувстват силата и магията на тези места.

Днес ще ви разкажа за едното, Фатепур Сикри.

За формирането на града

На 37 км западно от град Агра, щат Утар Прадеш, на по-малко час път от Тадж Махал, в Северна Индия се намира Фатепур Сикри. Първите двама велики моголски императори, Бабур (упр. 1526-1530) и синът му Хумаюн (упр. 1530-1540 и 1555-1556) извоюват Хиндустан в края на своя живот и оставят на наследниците си сравнително непознати за управление земи. Акбар, третият и признат за най-велик от моголските управници, променя това. С брака си за една от дъщерите на хиндуиски махараджа, което води до сключването на съюз с владетелите на Раджпут и превръщането на администрацията на Индия партньорство с хиндуиски благородници и принцове вместо да налага военизирано чуждестранно управление, Акбар консолидира завоюваните от предшествениците му земи и си спечелва всеобщо уважение и лоялност.

Император Акбар притежавал огромно излъчване и магнетизъм. Въпреки че бил неграмотен, той се славел с мъдрост и знания, безспорни административни умения и бил добър военен тактик. Фатепур Сикри, който днес се нарича и Мъртвият град на Акбар, е свидетелство за величието на този мъж.

Въпреки че имал много жени (както повелява и позволява Коранът) 26-годишният Акбар нямал наследник. Всичките му деца измирали съвсем малки. Той посетил много свети мъже, които да се помолят на боговете за наследник на своя владетел. Шейх Салим Чишти, който живеел в Сикри, селище намиращо се на 37 км от столицата на Акбаровите владения Агра, казал на императора, че ще има трима сина. Скоро след това една от съпругите му, дъщерята на раджата на Амбер (щата Раджастан) забременяла и Акбар я изпратил да дочака раждането близо до мъдреца. Съпругата родила син, който в чест на пророка бил кръстен Салим, а по-късно останал в историята като император Джахангир. Пророчеството се изпълнило когато през 1570 друга съпруга на императора родила син на име Мурад, а две години по-късно и на момче на име Даниял. Когато Салим Чишти умрял, той бил погребан в Сикри с почести.

Впечатлен и изумен от тези чудодейни събития, Акбар решил да построи нова столица в Сикри в чест на светеца Чишти. Той живеел на нисък хълм в отшелническото си убежище, построено от червеникав пясъчник - идеалният строителен материал - лесен за обработка и много траен. Строителните техники включвали имитация на дърворезба, само че направена в камъка както и палатки от моголската армия. В следващите 14 години един нов град под името Фатепур, или в превод "град на победата", изникнал на този хълм и се "присъединил" към старото селище Сикри. По-късно били направени различни промени в постройките, а и били построени редица други - за датировката на много от тях и до днес има спорове. Но този четиристотингодишен град е изумително добре запазен, благодарение на работата на Археологическото дружество на Индия в началото на XX век.

Прекият път до Агра е построен още по времето на Акбар. Историческите хроники разказват за него като за търговска връзка между двата града, по която били разположени множество магазинчета, дюкяни и сергии. Във Фатепур Сикри може да се влезе и откъм Баратпур, като се мине покрай езеро, което едно време било защитна бариера пред евентуални нападатели. Другите страни на града са оградени с масивна стена с девет входа - Делхи, Лал (в превод "червен"), Агра, Бир или Сурадж (в превод "слънце"), Чандар (в превод "луна"), Гвалиори, Техра (в превод "изкривен"), Чор (в превод "на крадеца") и Аджмери.

Сградите в града на Акбар

На влизане от входа на града от към Агра, посетителят се изкачва по многобройни стъпала, високи 13 м. и водещи към Входа на триумфа или Буланд Дарваза, построен около 1576г., за да отбележи покоряването от Акбар на Гуджарат и висок 41м. На него е изписан известният цитат от Корана: "Каза Иисус, син на Мария: Светът е само един мост, премини по него, но не строй къщи отгоре му. Този, който се надява на един час, се надява на вчеността. Светът е един час. Прекарайте го в молитви, защото останалото не се вижда."

Палатът на императора ни посреща с Диван-и-Ам или Залата на публичната адуиенция, която е била използвана за различни празненства и религиозни церемонии. От четирите страни на двора има галерии със сводове. На запад е разположен павилион с трона на императора. Красиви джали (решетки) от каменна резба, разположени от двете страни на трона, делят от двора на жените. Според някои учени западното разположение вероятно се дължи на това, че Акбар е възприемал себе си като полу-бог.

На гърба на тази зала се намират личните покои. В центъра на пространството зад трона е разположена площадка за игра на пачиши или чопар. Твърди се, че Акбар използвал робини, облечени в ярки цветове, за пионки в играта!

От другата страна се намира Диван-и-кхас или Залата за лична аудиенция, която е на два етажа и има по един павилион във всеки ъгъл. В тази единствена стая има уникална кръгла платформа, върху която е тронът. Според историческите извори Акбар прекарвал дълго време тук в дискусии с християни, джайнисти, будисти, индуисти и парси. Те се разполагали покрай стените на балкона, свързани с колоната с трона от "мостове" с резбовани парапети. Придворните слушали разговорите от приземния етаж. Вероятно днес би ни се видяло странно, че в 16 век един мюсюлмански владетел е бил особено благонастроен към всякакви нови идеи. И така постепенно вярата на Акбар станала еклектична.

Във Фатепур Сикри множеството разнообразни декоративни техники се преплитат на едно метафизично ниво. Колоната на трона, например, е оформена като лотус - изключително популярен хиндуиски и будистки мотив. Върху нея има чатри - хиндуиски кралски чадър и Дървото на живота - мюсюлмански символ. Поддържащата част на колоната е разделена на четири и всяка от тези четири части е гравирана с мюсюлмански, хиндуиски, християнски и будиски мотиви. Още по-странно е, че този средновековен мюсюлмански владетел е имал изпреварили вречето си идеи, които дори днес трудно могат да бъдат осъществени на практика, а това е обединението и помирението между всички религии.

Колоната с трона може да бъде видяна само отдолу. Дизайнът на стаята очевидно е следвал стария универсален модел за създаването на място с ореол, от което да се излъчва духовно влияние. В последните години от живота си Акбар създал мистичен култ около себе си, който прокламирал, че той е полу-бог. Самият той бил щастлив, че не му се налага да отдръпва хиндуистите и мюсюлманите от религиите им. Когато се самовъздигнал до статута на полу-божество той учудващо спечелил одобрението и на двете религии.

В северозападния ъгъл на двора се намира Съкровищницата, пазена от макара, митични морски чудовища, пазители на подводните съкровища. Пред Съкровищницата се намира мастото на астролога, малък павилион със сложни резби по подпорите, оформени като гъсеници (според джайниската и хиндуиската архитектура в Гуджарат).

Срещу павилиона на астролога се намира Къщата на турската султанка или Павилионът на Ануп Талао. Султанката Рукая Бегъм била фаворитката на Акбар и нейната "къща" има балкони от четирите си страни и е пищно декорирана с ислямски мотиви в резбата. Някои учени предполагат, че това може би е бил всъщност павилион на удоволствията. Геометричният модел на тавана напомня на централноазиатските дърворезби, а стените първоначално са били декорирани със стъкло, за да се създаде присъстващият във всеки дворец на махаджа Шиш махал или Дворецът от стъкло. В средата на S-образния малък двор се намира Ануп Талао - платформа, на която императорът е седял, заобиколен от благоуханна вода. Милосърдният Акбар напълнил фонтана със златни, сребърни и медни монети и ги раздавал на бедните в продължение на три години.

До фонтана се намира Давлаткхана-и-кхас или личните покои на монарха. На първия етаж има две стаи. Едната помещавала библиотеката на монарха. Въпреки че не можел нито да пише, нито да чете, Акбар обичал да му четат. Където и да пътувал, библиотеката му, наброяваща 50 000 ръкописа, го придружавала. В другата стая той си почивал. Но втория етаж се намира Квабгах или Палатът на сънищата, който бил богато декориран с килими, възглавници и украшения по стените. От южния прозорец, наречен Джарока Даршан, императорът се показвал всяка сутрин на народа си.

До Давлаткана-и-кхас е друг вътрешен двор, където била Градината на дамите, двуетажна постройка със златни стинописи в персийски стил, в която живеела майката на императора и Сунара Макан или Къщата на християнската съпруга Мириам.

Най-високата постойка тук е Панч Махал, елегантният пететажен павилион. Всеки етаж на павилиона е по-малък от долния. Хоризонталната линия на тази терасовидна конструкция е очертана от огромни стрехи (които правели сянка), парапети, разделени от поддържащите колони. На приземния етаж те са (магическо число, получено от умножението на седемте планети по 12 зодиакални знака). На втория етаж нито една от 56 резбовани колони в хиндуиски стил не се повтаря с друга. Този павилион бил използван от жените в двореца.

В центъра на дворцовия комплекс бил Ранивас или Палатът на Джод Бай, дъщерята на махараджата на Амбер и съпруга на Акбар. Палатът бил пазен зорко от високи стени и 9 метрова врата на изток. Извън стените му, на север се намира Хава Махал или Дворецът на ветровете с красиви резбовани стени като паравани, обърнат към градината на зенана (покоите на жените). Наблизо се намира и малката Нагина Масджид - джамията за жените от двореца.

Около централната част на четириъгълния Ранивас се намирали стаите за жените от харема. Стилът, смесица от хиндуиски и мюсюлмански, напомня силно на храмовете от Гуджарат.

Дворецът на Раджа Бирбал, който бил хиндуиският главен министър на Акбар е двуетажна конструкция, разположена на северозапад от двореца на Джод Бай. Отново се преплитат хиндуиски и мюсюлмански елементи, като една интересна особеност е структурата на таваните с двойни куполи, благодарение на която стаите оставали приятно хладни.

На юг се намират конюшните, които според някои изследователи, били населелявани от слугите, а не от камилите и конете на императора.

Извън пределите на дворцовия комплекс се намира Джами Масджид - свещената част на Фатепур Сикри. Най-старата джамия тук е Каменната джамия, построена през 1565г., близо до дома на Шейх Салим Чишти. Тук се намира и една от най-големите джамии в Индия. Помещението, в което се събират вярващите е с размери 132 на 111м. Тук се намират и гробовете на жените от двореца.

Гробницата на Шейх Салим Чишти се намира извън джамията и представлява брилиянта постройка от бял мрамор. Смело може да се твърди, че това е една от най-изящните мраморни постройки в цяла Индия. Подпорите, оформени в гуджаратски стил като серпентини, не са значителни по отношение на конструкцията си, но са забележителни от декоративна гледна точка.

Основите на резбованите колони и "избродираните" мраморни паравани около гробницата се свидетелство за невероятно майсторство. Балдахинът над ковчега е украсен със седеф. Върху ценотафа е гравирана датата на смъртта на светеца - 1571г. и датата на завършването на гробницата - 1580г., макар че великолепните мраморни паравани около гробницата били добавени от осиновения барт на Джахангир чак през 1606г. Бездетни хиндуиски и мюсюлманки се молят тук, като завързват памучни конци по параваните около светилището, надявайки се на чудото, което сполетяло Акбар.

Фатепур Сикри бил обитаван само 14 години. Когато Акбар напуснал новопостроената си столица, той бързо опустял и в началото на 17 век бил просто едно запустяло място. Според някои историци решението да напусне Фатепур Сикри Акбар взел заради проблема с доставяне на вода за нуждите на двореца и обитателите му. Разбира се, възможно е в основата на това решение да е имало и политически и стратегически причини. Всички са единодушни в едно - Акбар изживява най-продуктивните и богати свои години от 49-годишното си управление във Фатепур Сикри, неговия мърътв град, който и до днес е запазил спокойствието, светлината и усещането за единение между религиите.

Днес Фатепур Сикри е в списъка на паметниците от Световното наследство на ЮНЕСКО.

Преди да решите да посетите Фатепур Сикри, можете да се разходите виртуално в него

Иначе някои български туристически фирми предлагат екскурзии до Индия, които включват посещение и на Мъртвия град, като цените се движат около 1500 и 1700 евро. Разбира се, можете да посетите в един ден Агра - Червената крепост и Тадж Махал и привечер да се отправите към Фатепур Сикри, където да прекарате нощта. Ако имате късмет може цяла нощ да слушате от хотела си молитвите на имамите от минаретата в градските джамии. От Агра можете да пътувате с автобус от автогарата Idgah, който се движи на всеки 30 мин от 6 ч сутринта до 19 ч за 15 рупии, което се равнява на по-малко от четвърт долар.

Билети за Мъртвия град можете да си купите от будката до джамията от 6 ч до 17, 30ч, като входът е 250 рупии за чужденци. Ако имате и видеокамера, ще трябва да платите още 25 рупии. Ако наемете и екскурзовод, ще броите още 100 рупии.

Actualno.com, 12 ноември 2008

Тадж Махал – закъсняло признание в любов

Прието е за Тадж Махал да се говори като за едно от най-романтичните места в света и ежедневно хиляди се стичат, за да видят с очите си ослепително бялото признание за вечна любов на моголския император Шах Джахан към любимата му жена Мумтаз Махал. Тадж Махал е и може би най-известната атракция в Индия - когато го видях за първи път и за мен мавзолеят беше синоним на едномилиардния субконтинент, иначе амалгама от хиндуизъм, будизъм, мюсюлманство, християнство, сикхизъм, джайнизъм и племенни вярвания.

Включеният в списъка за световно наследство на ЮНЕСКО и наскоро обявен за едно от новите 7 чудеса на света, Тадж Махал е разположен на брега на река Ямуна, така че императорът да може да му се любува от своя дом, Червената крепост в град Агра.

Мавзолеят е строен в продължение на 22 години между 1631 и 1652 г. от повече от 22 000 строители. Белият мрамор, от който е направен, бил пренасян постепенно от 1000 слона, всеки от които можел да влачи 2, 25-тонен блок. 28 различни скъпоценни и полускъпоценни камъни като яспис, лапис лазули, карнеол, малахит и др. красят фасадата и вътрешността на мавзолея. По мавзолея са изписани с яспис части от 15 сури от Корана.

Всичко това струвало 30 милиона рупии на хазната, а се твърди, че от глад умрели 20 000 от строителите и семействата им, които трябвало да се изхранват само с по 50 рупии годишно. Не е установено със сигурност дали турчинът Мохамед Иса Ефенди или главният архитект на империята Ахмад Лахори са автори на проекта. Носи се легенда, че на строителя на купола били отрязани ръцете, за да не може да повтори произведението си. Преди това обаче той успял да остави като следа от себе си на глед незабележим дефект, който и до ден днешен не може да бъде отстранен - когато вали, от купола се процеждат капки дъжд.

На запад до Тадж Махал има джамия, а от другата му страна е издигната за симетрия същата като архитектура постройка. От входа от червен пясъчник към комплекса попадате в градината, която за мюсюлманите в подобен тип комплекси символизира Райската градина. Две пътеки водят към самия мавзолей, а между тях се точи поредица от фонтани. По средата на разстоянието от входа до мавзолея е и площадката, на която всеки турист може да бъде сниман, понякога и против волята му от напористите индийски фотографи, как "държи" между палеца и показалеца на ръката си купола на Тадж Махал.

Заради изразходването на многото средства Шах Джахан бил на път да разори империята. Синът му Аурангзеб, обаче, взел нещата в свои ръце и затворил баща си в тъмница в Червената крепост преди той да се отдаде на второто планирано безумие - издигането на мавзолей за себе си от черен мрамор срещу Тадж Махал. До края на дните си той наблюдавал от прозореца на затвора си спомена за голямата си любов, размиващ се в маранята на река Ямуна. Сега туристите могат да видят само ценотафите на Мумтаз и Шах Джанах в самия мавзолей. Истинските саркофази на двамата са скрити от хорските очи в помещение под тях.

Шах Джахан започва да строи Тадж Махал, за да удоволетвори предсмъртното желание на любимата си Мумтаз, която издъхнала при раждането на 14-то им дете на 39-годишна възраст. С грандиозния проект императорът се надявал да утеши собствената си скръб, но и да покаже на света величието на империята си. Не бива да забравяме или омаловажаваме романтичния елемент от историята - но въпреки това ми е трудно да се съглася, че Шах Джахан е бил романтичен докато Мумтаз Махал (в превод - бижуто на двореца) е била жива. Той е искал тя постоянно да бъде край него и затова държал да го придружава на всичките му военни походи. Те съвсем не са били малко, а простата сметка показва, че през повечето време тя е била бременна.

Три пъти съм имала щастието да застана пред Тадж Махал. Първият път, когато още доста несмело и със стиснат нос опознавах Индия. Тогава бях подвластна на собствената си представа за монумента. Бях щастлива от факта, че съм там и се радвах, че съм се докоснала и буквално до най-красивото, ослепително и чисто нещо в Индия. Струваше ми се, че това е най-изразително изреченото "Обичам те" на света. Помня, че една мила индийка на средна възраст искаше да се снима с моята сламена шапка за спомен, както че и аз бях най-вече съсредоточена в това да позирам пред, зад и до мавзолея. Помня също така, че бях разочарована от празнотата му.

Вторият път, вече по-спокойна, имах време да се разходя и из градините, които и до днес се поддържат, да се вслушам в плискането на водата от фонтаните сред глъчката на многобройните посетители и да отбележа, че няма изстъргани камъни от облицовката на монумента. Както във всички други храмове и гробници в Индия, независимо от религията, преди да влезете вътре, трябва да се събуете. Така всички сетива се впрягат в усещането и съпреживяването. Топлината на мрамора под краката ви или хладината му по стените, грапавината от инкрустираните в изящни флорални мотиви камъни. Миризмата на множеството човешки тела в сумрака на вътрешността съвсем не е романтична, но пък те връща в действителността. Традиционно шумните местни семейства и тук са почти толкова, колкото чуждите туристи, понеже индийците тачат паметниците и историята си и винаги намират време да ги обикалят.

Третият път се чувствах достатъчно уверена да бъда гид на моята спътница. Както и смело да отблъсквам ордите от "заети в туристическата индустрия" млади и стари индийци, които се надпреварваха да ни предлагат услугите си да ни разведат из комплекса и да ни разкажат всичко за него, "напълно безплатно, само за да си упражнят английския".

В известен смисъл всяко място губи част от очарованието и магията си когато застанеш срещу него, защото става част от действителността - нещо твърде реално, за да продължава да бъде и толкова специално. Често обаче то си връща очарованието в разказа за него и колкото повече очи са вперени във вас и уши ви слушат, толкова по-красиво и специално става то. Споменът на свой ред се променя в разказите за преживяното, след всеки следващ разказ той придобива все по-твърда обвивка и все по-статична форма. Налице са основните краски и черти, детайлите са стилизирани и сред време забравяме усещането от непосредственото преживяваване. И да се мъчим да си спомним други подробности, картината много често остава статична - като стоп кадър в киното. Обикаляме около нея, но не можем да проникнем в нея. И тогава идва време за нова среща със спомена.

Така че, как да стигнем до Тадж Махал?

Първо, от София поносимите полети са с турските или руските авиолини, които пътуват до Делхи с прекачвания съответно през Истанбул и Москва. Разстоянието между Делхи и Агра е малко над 200 км, като най-живописният начин да го изминете е с влак, защото там ще пътувате заобиколени в непосредствена близост от индийци, което често е доста по-забавно, отколкото досадно. Можете да потърсите подходящ за вас влак на старницата на индийските железници или на място в самия Делхи. Също така можете да пътувате с такси, което да наемете за цял ден. Така ще можете да го помолите да спира тук-там и да осъществите мечтата си да пояздите камила или слон в някой от туристическите комплекси покрай магистралата, както направихме ние с моята спътница. Има още един вариант и той е да се включите в организирана еднодневна екскуризя до Тадж Махал и Червената Крепост в Агра, каквато се предлага тук.

Комплексът е отворен всеки ден без петък от 6 до 19.30 ч, входът за чуденци е 970 рупии, около 20 долара. Забележете, че за индийци е само 20 рупии, или половин долар. Високият сезон в Индия е от октомври до март, тогава температурите са най-поносими за европееца.

Actualno.com, 3 номеври 2008