Замирисва ми на прашни пътища

Я да видим с този шрифт и цвят сега как се пише! (пролетно зелен и не само...)

"...все туй скиталчество из път, на който не съзирам края..."

Време е да стегна раницата (не се заблуждавайте, не съм чак толкоз голяма туристка, за каквато се пиша - ще я взема назаем тази раница), да опека една баница и да тръгна на път. Преди това обаче е добре да се подготвя. От човек, който има проблеми с импровизацията, това може да се очаква. Аз обичам да знам какво би могло да ме очаква, макар лудото ми въображение винаги да успява да ме заблуди, че всъщност нещо друго ми предстои. Този път потеглям към три отчетливо мюсюлмански страни - арабски, азиатски, от тези, в които е добре жената да има придружител и да се облича повече, отколкото би й се искало; такива страни, в които освен, че попадаш в друг свят, се връщаш и назад в миналото.

Всъщност имам предвид следното - от позицията на гражданка на страна от Евросъюза, навирила нос в своята европейска столица, аз тръгнах да се подготвям за пътуване към изостаналия Ориент. Страшно се разстроих като ми отказаха виза в сирийското посолство, защото паспортът ми изтича след по-малко от 6 месеца, макар да ме бяха уверили, че няма проблеми по телефона, но стиснах зъби и се упътих към Паспортната служба в "Младост-3". Набързо си представих как спокойно ще си подам документи за бърза поръчка на междунаорден паспорт, ще платя двойно (е, няма как) и след има-няма 2-3 дни ще се върна в посолството, където няма да пропусна да се оплача, че лъжата на служителката им по телефона ми е струвала не малко пари.

Така поне би трябвало да се случи в една европейска столица, от "избраните" в Евросъюза.

Да, ама не.

Какво се случи в Паспортната служба и около нея ще ви разкажа след 3 дни, когато би трябвало да си получа новия паспорт. Няма смисъл сега, защото не знам как приключва историята и дали ще приключи успешно само след 3 дни щурмуване на гишета и полу-спане през нощите...

Съзерцание

Много е лесно да се дематериализираш и неусетно да се превърнеш в безплътен дух и сянка докато се разхождаш из приказни градчета като Делфт - прорязани от множество канали, свързани с прегърбени мостчета, с тесни къщи от двете им страни, леко наклонени една към друга или любопитно наведени към улицата, но с гостоприемно открити широки прозорци, които те поздравяват с неизменно подредени една до друга двойка саксии, най-често с орхидеи, или различни малки пластики.




Всяко пътуване е свързано с натрупването на толкова много нови впечатления, че е най-добре да отвориш широко сетивата си и да трупаш късчета от новата действителност, която се разкрива ту бавно и спокойно, ту шеметно и объркващо пред очите ти, навлиза в теб през ушите ти, докосваш я с пръстите си, обработваш я мисловно и я въргаляш в устата си, докато сдъвкваш всичките й парченца.

Най-добре е да бъдеш като сянка, която се носи из новото и непознато триизмерно преживяване, а не стена от собствената си същност, съвкупност от всичките натрупани до момента, на други места и по друго време спомени и опитности. Те, така или иначе, се отдръпват благоразумно, за да направят място за новото. И ако дозата е правилно премерена, винаги има място и за още нещо.

Новият свят е нетърпелив да ти се покаже, ако си готов да го попиеш като гъба. Върви, докато ти отмалеят краката и ти пресъхнат очите - тогава е време да се отпуснеш спокойно в някое кафене, да си влееш нови сили с кафе или бира, да отмориш погледа с безцелно зяпане наоколо и да запишеш набързо най-важното, което не искаш да забравяш.

Цял ден да се скиташ на едно място, насаме със себе си, е великолепно упражнение по тихо съзерцание, което изпълва със спокойствие и трупа важни запаси от положителна енергия - красиви, плътни спомени - за някои от евентуалните тягостни моменти на ежедневието.

Да оправим багажа!

Вече съм се специализирала в опаковането на багаж, имам си система и строго се придържам към нея. Това, че казвам строго вероятно няма да изненада повечето, които ме познават - особено онези, които са срещали строгия ми поглед, който хвърлям над очилата за четене.

Няма значение дали заминавам за два дни, цяла седмица или повече, дали отивам на море, за дълъг уикенд в планински курорт или ще опознавам поредната чужда страна - аз неизменно опаковам багажа си по един и същи начин.

Понеже асоциативното ми мислене надделява на логичното, аз тръгвам към една фанелка, понасям я към куфара или раницата и веднага след това се сещам за несесера с принадлежностите за баня. Но докато умувам колко клечки за уши да пъхна в него този път и дали да взема и четката и гребена, набързо взимам под мишница чехлите и сандалите, които ще нося. Днес, например, бях много затруднена в избора между фанелки с дълъг ръкав и такива с къс и затова, за да скъся собствените си мъки в чудене и да прекъсна дългия диалог наум за предимствата на едните пред другите, който рядко води до вземането на единодушно решение, особено откакто навърших 30 и Везните в мен надделяват над Лъва, напъхах огромно количество и от двете, а към тях за всеки случай подбрах и няколко шала.

Няма да се впускам в повече подробности за това какво още напъхах в багажа и защо увих ракията в най-плътния шал, важното е, че и този път приключих за по-малко от половин час, спокойна, че съм взела повече, отколкото ще ми е необходимо за една седмица.

Но да се върна на системата. Всеки път се впускам в свободно реене из апартамента и без да му мисля много-много пощипвам оттук-оттам, каквото ми хрумне. Важното е да не забавям ход, да отворя всички врати на всички стаи, да открехна всички чекмеджета и долапчета и да ги обикалям, обикалям, докато си събера всичко. Сигурно навъртам значително количество метри и е добре, че наоколо няма никой да ми се пречка в краката, нито да ми обърква мислите с въпроси от рода на: "Взе ли това?" "А не е ли добре да вземеш и онова, в случай, че...?"

Най-хубавото на опаковането е, че след него предстои път. Утре той ще е към страната на лалетата и леките дроги (това, второто, мама да не го чете). За случая специално съм си лакирала ноктите в оранжево. Май Холандия е 19-тата страна в моя международен паспорт. Вече мисля за подаръците, които ще купя оттам...

Но преди това ще отида да сложа и един чадър в багажа за всеки случай.

С кого пътувате?

Oбикновено пътуваме, за да видим нови места. Но освен това, какво искаме да видим е важно и с кого ще го споделим. Понякога споделянето е много по-важно и много по-силно от чисто туристическите впечатления от пътуването.

Имала съм пътувания, които са били само за мен, била съм сама на тях и съм ги използвала, за да се отдалеча от нещо или от някого и да подредя мислите и чувствата си. Понякога това проработва и след пътуването съм нов човек, всички чекмеджета в мен са надлежно подредени, а излишното от тях е изхвърлено на далеч.

Понякога не се получава точно така. Улавям се, че стоя в чужд град, разговарям с нови хора, разглеждам непознати места, но мислите ме затискат и изскачат в най-неподходящи моменти и тегнат над пътуването. Обвиват всичко в своята емоция, надделяват над откривателството и допълват "забележителностите" със своя оттенък. Случва се така, че освен онази катедрала, онзи стадион, онова симпатично кафене, си спомням и онези мисли, товара, който си нося от дома.

Имала съм пътувания, в които емоциите от споделянето на новото са били толкова силни и хубави, че се страхувам, че ако отида на същите места с друг човек, ще остана разочарована. И не говоря за пътуванията, които всеки прави с един или друг любим човек. Любимите се сменят, за жалост или не, а местата винаги крият още нещо от очарованието им, което все още не си видял. Говоря за пътувания, които съм предприемала с най-близките си хора, с родителите си, в които радостта от това да си заедно с тях, да можеш да си подариш такива прекрасни мигове във вълшебни места като Италия или Барселона, Индия или нейде из България така надделява над всичко, че спомените, които после остават, са топли, ярки и напълно незаменими. Тези пътувания са скътани в чекмеджетата с най-ценните ми спомени. Един ден хората, с които съм ги направила вече няма да са до мен, но топлината и обичта, с които сме стояли ръка за ръка пред кулата в Пиза, разхождали сме се в Каза "Батло" или сме се полюшвали на гърба на слон, ще останат с мен.

Пътуванията, които съм правила с любим мъж се запечатват с нюансите на взаимоотношенията ни. Слънчеви и опияняващи, като първите искрици на напъпилата обич. Морни, спокойни и търпеливи като сигурността на споделената любов. Тревожни и със спорадични превалявания, редувани с плахо слънце в моментите на съмнения и отдръпване. Задъхани, необуздани, еуфорични, но и съпътствани от дълбоко потискана тъга когато е ясно, че пътищата ни се разделят, защото световете ни са различни. И досадни, безконечни и вяли, когато вече съм си отишла с чувствата си, а все още съм любима на човека до мен.

А пътуванията с приятели - колко различна химия има във всяко едно от тях, защото с всеки един характерите ни забъркват уникални комбинации. Да се хвърлиш насред купона, или да поплачеш на нечие рамо, да изслушаш на свой ред поредната нещастна любовна история или надълго и нашироко да обсъждаш с горда мъдрост нещата от живота - има ли значение дали си на екскурзия в Перник (да, била съм на екскурзия там!) или пътуваш на стоп от Прага до Пилзен, и тези спомени остават да тлеят в едно от чекмеджетата на душата.

За някои отправянето на път е най-хубавата част от всяко пътуване. За други - края, когато си събрал куп преживявания в сърцето и ненужни сувенири в куфара и се прибираш по-различен у дома. За трети, пък, всеки един момент, всяка една стъпка от пътешествието, която правят сякаш поглъщат методично, но с кеф огромна сметанено-шоколадова-пловово-желирана торта.

За мен най-важно е с кого пътувам. Това прави пътешествието също толкова уникално, както и самото място, до което стигаме заедно.

actualno.com, 4.03.2009

"Беднякът-милионер" като жокер за пътуване из Индия

Филмът, който вчера спечели най-много отличия в надпреварата за най-бляскавите и престижни киноотличия в света "Оскар" - "Беднякът милионер" може в известен смисъл да ви подготви за едно бъдещо пътешествие из Индия. В случай, че планирате такова, хвърлете му един поглед.

Лентата, режисирана от Дани Бойл, съвсем безцеремонно ни захвърля сред мизерните джугита или коптори в Мумбай, най-космополитния индийски град, в който живеят 19 милиона души. Условията, при които милиони души в Индия са принудени да оцеляват, може да ви се сторят прекалено сурови, може би нереалистични, а и е доста вероятно да ви отвратят. Но те са факт, наред с разкоша на свръхбогатите и смайващо богатото културно-историческо наследство на субконтинента.

Не споделям това като пропаганда срещу индийската държава, която не може да се справи с големия процент мизерстващи хора, които буквално живеят на улицата. А за да ви помогна да сте подготвени за шока, който неминуемо ще изживеете, когато стъпите на индийска земя. Независимо дали сте в Делхи, Мумбай, Колката или другаде.

Джугита не можете да избегнете, дори да се движите само по туристически маршрути. За разлика от други страни, тук те не са скрити в края на градовете. Напротив. Дори в квартала в Делхи, където има най-много дипломатически мисии, между Американското училище и Руското търговско представителство мирно се е разположило населението на едно подобно джуги. Хората в него рядко имат повече от една риза на гърба си и нощуват всяка вечер под открито небе. Но за сметка на това парцелът земя, на който са се настанили е електифициран и от него по цял ден до късна нощ се носят жизнерадостните музикални хитове на Боливуд.

И още - изобретателността, с която индийците са способни да ви преметнат, измамят, излъжат, надхитрят, за да ви вземат парите, е изумителна. При това те могат да бъдат изключително чаровни, ненатрапчиво галантни и услужливи или неотстъпчиво нахални, но при всички положения рядко се отттеглят от "жертвата си" преди да постигнат успех. И колкото и да ви е досадно и нетърпимо това, вървете мълчаливо докато ви оставят на мира, но не им се сърдете. За много от тях това е не само единствен начин за прехрана; както се виджда и в "Беднякът милионер", много от тях си имат жесток господар, който чака в края на деня да му донесат заработеното. Независимо от това колко пъти сте били в Индия, колко внимателни сте и колко добре знаете различните схеми, приемете, че поне веднъж ще бъдете преметнати.

Но това също е част от иначе заразяващото очарование на Индия.

И филмът на Дани Бойл това показва. Перипетиите и абсолютно невероятните приключения на двете хлапета от мумбайско джуги са като извадени от документален филм. И като казвам това, съвсем не искам да омаловажа художествените достойнства на филма.

А него можете да гледате вече както в кината у нас, така и в рамките на предстоящия София Филм Фест.

Мъртвият град на император Акбар, в който религиите живеят помирени

Две от местата, които съм посетила до момента са ме омагьосали с усещането за спокойствие и умиротворение - "Света София" в Истанбул и Фатепур Сикри в Индия. И двете са забележителни с това, че обединяват религии и внушават възможността им за съвместно мирно съжителство. И на двете места съм се чувствала изключително, направо изненадващо уютно. И двете ме заредиха с топлина и тиха надежда, че ако има повече такива като тях, светът би бил едно доста по-уютно и спокойно място. Но докато няма, се надявам колкото се може повече фанатици да стъпят в тях и да почувстват силата и магията на тези места.

Днес ще ви разкажа за едното, Фатепур Сикри.

За формирането на града

На 37 км западно от град Агра, щат Утар Прадеш, на по-малко час път от Тадж Махал, в Северна Индия се намира Фатепур Сикри. Първите двама велики моголски императори, Бабур (упр. 1526-1530) и синът му Хумаюн (упр. 1530-1540 и 1555-1556) извоюват Хиндустан в края на своя живот и оставят на наследниците си сравнително непознати за управление земи. Акбар, третият и признат за най-велик от моголските управници, променя това. С брака си за една от дъщерите на хиндуиски махараджа, което води до сключването на съюз с владетелите на Раджпут и превръщането на администрацията на Индия партньорство с хиндуиски благородници и принцове вместо да налага военизирано чуждестранно управление, Акбар консолидира завоюваните от предшествениците му земи и си спечелва всеобщо уважение и лоялност.

Император Акбар притежавал огромно излъчване и магнетизъм. Въпреки че бил неграмотен, той се славел с мъдрост и знания, безспорни административни умения и бил добър военен тактик. Фатепур Сикри, който днес се нарича и Мъртвият град на Акбар, е свидетелство за величието на този мъж.

Въпреки че имал много жени (както повелява и позволява Коранът) 26-годишният Акбар нямал наследник. Всичките му деца измирали съвсем малки. Той посетил много свети мъже, които да се помолят на боговете за наследник на своя владетел. Шейх Салим Чишти, който живеел в Сикри, селище намиращо се на 37 км от столицата на Акбаровите владения Агра, казал на императора, че ще има трима сина. Скоро след това една от съпругите му, дъщерята на раджата на Амбер (щата Раджастан) забременяла и Акбар я изпратил да дочака раждането близо до мъдреца. Съпругата родила син, който в чест на пророка бил кръстен Салим, а по-късно останал в историята като император Джахангир. Пророчеството се изпълнило когато през 1570 друга съпруга на императора родила син на име Мурад, а две години по-късно и на момче на име Даниял. Когато Салим Чишти умрял, той бил погребан в Сикри с почести.

Впечатлен и изумен от тези чудодейни събития, Акбар решил да построи нова столица в Сикри в чест на светеца Чишти. Той живеел на нисък хълм в отшелническото си убежище, построено от червеникав пясъчник - идеалният строителен материал - лесен за обработка и много траен. Строителните техники включвали имитация на дърворезба, само че направена в камъка както и палатки от моголската армия. В следващите 14 години един нов град под името Фатепур, или в превод "град на победата", изникнал на този хълм и се "присъединил" към старото селище Сикри. По-късно били направени различни промени в постройките, а и били построени редица други - за датировката на много от тях и до днес има спорове. Но този четиристотингодишен град е изумително добре запазен, благодарение на работата на Археологическото дружество на Индия в началото на XX век.

Прекият път до Агра е построен още по времето на Акбар. Историческите хроники разказват за него като за търговска връзка между двата града, по която били разположени множество магазинчета, дюкяни и сергии. Във Фатепур Сикри може да се влезе и откъм Баратпур, като се мине покрай езеро, което едно време било защитна бариера пред евентуални нападатели. Другите страни на града са оградени с масивна стена с девет входа - Делхи, Лал (в превод "червен"), Агра, Бир или Сурадж (в превод "слънце"), Чандар (в превод "луна"), Гвалиори, Техра (в превод "изкривен"), Чор (в превод "на крадеца") и Аджмери.

Сградите в града на Акбар

На влизане от входа на града от към Агра, посетителят се изкачва по многобройни стъпала, високи 13 м. и водещи към Входа на триумфа или Буланд Дарваза, построен около 1576г., за да отбележи покоряването от Акбар на Гуджарат и висок 41м. На него е изписан известният цитат от Корана: "Каза Иисус, син на Мария: Светът е само един мост, премини по него, но не строй къщи отгоре му. Този, който се надява на един час, се надява на вчеността. Светът е един час. Прекарайте го в молитви, защото останалото не се вижда."

Палатът на императора ни посреща с Диван-и-Ам или Залата на публичната адуиенция, която е била използвана за различни празненства и религиозни церемонии. От четирите страни на двора има галерии със сводове. На запад е разположен павилион с трона на императора. Красиви джали (решетки) от каменна резба, разположени от двете страни на трона, делят от двора на жените. Според някои учени западното разположение вероятно се дължи на това, че Акбар е възприемал себе си като полу-бог.

На гърба на тази зала се намират личните покои. В центъра на пространството зад трона е разположена площадка за игра на пачиши или чопар. Твърди се, че Акбар използвал робини, облечени в ярки цветове, за пионки в играта!

От другата страна се намира Диван-и-кхас или Залата за лична аудиенция, която е на два етажа и има по един павилион във всеки ъгъл. В тази единствена стая има уникална кръгла платформа, върху която е тронът. Според историческите извори Акбар прекарвал дълго време тук в дискусии с християни, джайнисти, будисти, индуисти и парси. Те се разполагали покрай стените на балкона, свързани с колоната с трона от "мостове" с резбовани парапети. Придворните слушали разговорите от приземния етаж. Вероятно днес би ни се видяло странно, че в 16 век един мюсюлмански владетел е бил особено благонастроен към всякакви нови идеи. И така постепенно вярата на Акбар станала еклектична.

Във Фатепур Сикри множеството разнообразни декоративни техники се преплитат на едно метафизично ниво. Колоната на трона, например, е оформена като лотус - изключително популярен хиндуиски и будистки мотив. Върху нея има чатри - хиндуиски кралски чадър и Дървото на живота - мюсюлмански символ. Поддържащата част на колоната е разделена на четири и всяка от тези четири части е гравирана с мюсюлмански, хиндуиски, християнски и будиски мотиви. Още по-странно е, че този средновековен мюсюлмански владетел е имал изпреварили вречето си идеи, които дори днес трудно могат да бъдат осъществени на практика, а това е обединението и помирението между всички религии.

Колоната с трона може да бъде видяна само отдолу. Дизайнът на стаята очевидно е следвал стария универсален модел за създаването на място с ореол, от което да се излъчва духовно влияние. В последните години от живота си Акбар създал мистичен култ около себе си, който прокламирал, че той е полу-бог. Самият той бил щастлив, че не му се налага да отдръпва хиндуистите и мюсюлманите от религиите им. Когато се самовъздигнал до статута на полу-божество той учудващо спечелил одобрението и на двете религии.

В северозападния ъгъл на двора се намира Съкровищницата, пазена от макара, митични морски чудовища, пазители на подводните съкровища. Пред Съкровищницата се намира мастото на астролога, малък павилион със сложни резби по подпорите, оформени като гъсеници (според джайниската и хиндуиската архитектура в Гуджарат).

Срещу павилиона на астролога се намира Къщата на турската султанка или Павилионът на Ануп Талао. Султанката Рукая Бегъм била фаворитката на Акбар и нейната "къща" има балкони от четирите си страни и е пищно декорирана с ислямски мотиви в резбата. Някои учени предполагат, че това може би е бил всъщност павилион на удоволствията. Геометричният модел на тавана напомня на централноазиатските дърворезби, а стените първоначално са били декорирани със стъкло, за да се създаде присъстващият във всеки дворец на махаджа Шиш махал или Дворецът от стъкло. В средата на S-образния малък двор се намира Ануп Талао - платформа, на която императорът е седял, заобиколен от благоуханна вода. Милосърдният Акбар напълнил фонтана със златни, сребърни и медни монети и ги раздавал на бедните в продължение на три години.

До фонтана се намира Давлаткхана-и-кхас или личните покои на монарха. На първия етаж има две стаи. Едната помещавала библиотеката на монарха. Въпреки че не можел нито да пише, нито да чете, Акбар обичал да му четат. Където и да пътувал, библиотеката му, наброяваща 50 000 ръкописа, го придружавала. В другата стая той си почивал. Но втория етаж се намира Квабгах или Палатът на сънищата, който бил богато декориран с килими, възглавници и украшения по стените. От южния прозорец, наречен Джарока Даршан, императорът се показвал всяка сутрин на народа си.

До Давлаткана-и-кхас е друг вътрешен двор, където била Градината на дамите, двуетажна постройка със златни стинописи в персийски стил, в която живеела майката на императора и Сунара Макан или Къщата на християнската съпруга Мириам.

Най-високата постойка тук е Панч Махал, елегантният пететажен павилион. Всеки етаж на павилиона е по-малък от долния. Хоризонталната линия на тази терасовидна конструкция е очертана от огромни стрехи (които правели сянка), парапети, разделени от поддържащите колони. На приземния етаж те са (магическо число, получено от умножението на седемте планети по 12 зодиакални знака). На втория етаж нито една от 56 резбовани колони в хиндуиски стил не се повтаря с друга. Този павилион бил използван от жените в двореца.

В центъра на дворцовия комплекс бил Ранивас или Палатът на Джод Бай, дъщерята на махараджата на Амбер и съпруга на Акбар. Палатът бил пазен зорко от високи стени и 9 метрова врата на изток. Извън стените му, на север се намира Хава Махал или Дворецът на ветровете с красиви резбовани стени като паравани, обърнат към градината на зенана (покоите на жените). Наблизо се намира и малката Нагина Масджид - джамията за жените от двореца.

Около централната част на четириъгълния Ранивас се намирали стаите за жените от харема. Стилът, смесица от хиндуиски и мюсюлмански, напомня силно на храмовете от Гуджарат.

Дворецът на Раджа Бирбал, който бил хиндуиският главен министър на Акбар е двуетажна конструкция, разположена на северозапад от двореца на Джод Бай. Отново се преплитат хиндуиски и мюсюлмански елементи, като една интересна особеност е структурата на таваните с двойни куполи, благодарение на която стаите оставали приятно хладни.

На юг се намират конюшните, които според някои изследователи, били населелявани от слугите, а не от камилите и конете на императора.

Извън пределите на дворцовия комплекс се намира Джами Масджид - свещената част на Фатепур Сикри. Най-старата джамия тук е Каменната джамия, построена през 1565г., близо до дома на Шейх Салим Чишти. Тук се намира и една от най-големите джамии в Индия. Помещението, в което се събират вярващите е с размери 132 на 111м. Тук се намират и гробовете на жените от двореца.

Гробницата на Шейх Салим Чишти се намира извън джамията и представлява брилиянта постройка от бял мрамор. Смело може да се твърди, че това е една от най-изящните мраморни постройки в цяла Индия. Подпорите, оформени в гуджаратски стил като серпентини, не са значителни по отношение на конструкцията си, но са забележителни от декоративна гледна точка.

Основите на резбованите колони и "избродираните" мраморни паравани около гробницата се свидетелство за невероятно майсторство. Балдахинът над ковчега е украсен със седеф. Върху ценотафа е гравирана датата на смъртта на светеца - 1571г. и датата на завършването на гробницата - 1580г., макар че великолепните мраморни паравани около гробницата били добавени от осиновения барт на Джахангир чак през 1606г. Бездетни хиндуиски и мюсюлманки се молят тук, като завързват памучни конци по параваните около светилището, надявайки се на чудото, което сполетяло Акбар.

Фатепур Сикри бил обитаван само 14 години. Когато Акбар напуснал новопостроената си столица, той бързо опустял и в началото на 17 век бил просто едно запустяло място. Според някои историци решението да напусне Фатепур Сикри Акбар взел заради проблема с доставяне на вода за нуждите на двореца и обитателите му. Разбира се, възможно е в основата на това решение да е имало и политически и стратегически причини. Всички са единодушни в едно - Акбар изживява най-продуктивните и богати свои години от 49-годишното си управление във Фатепур Сикри, неговия мърътв град, който и до днес е запазил спокойствието, светлината и усещането за единение между религиите.

Днес Фатепур Сикри е в списъка на паметниците от Световното наследство на ЮНЕСКО.

Преди да решите да посетите Фатепур Сикри, можете да се разходите виртуално в него

Иначе някои български туристически фирми предлагат екскурзии до Индия, които включват посещение и на Мъртвия град, като цените се движат около 1500 и 1700 евро. Разбира се, можете да посетите в един ден Агра - Червената крепост и Тадж Махал и привечер да се отправите към Фатепур Сикри, където да прекарате нощта. Ако имате късмет може цяла нощ да слушате от хотела си молитвите на имамите от минаретата в градските джамии. От Агра можете да пътувате с автобус от автогарата Idgah, който се движи на всеки 30 мин от 6 ч сутринта до 19 ч за 15 рупии, което се равнява на по-малко от четвърт долар.

Билети за Мъртвия град можете да си купите от будката до джамията от 6 ч до 17, 30ч, като входът е 250 рупии за чужденци. Ако имате и видеокамера, ще трябва да платите още 25 рупии. Ако наемете и екскурзовод, ще броите още 100 рупии.

Actualno.com, 12 ноември 2008

Тадж Махал – закъсняло признание в любов

Прието е за Тадж Махал да се говори като за едно от най-романтичните места в света и ежедневно хиляди се стичат, за да видят с очите си ослепително бялото признание за вечна любов на моголския император Шах Джахан към любимата му жена Мумтаз Махал. Тадж Махал е и може би най-известната атракция в Индия - когато го видях за първи път и за мен мавзолеят беше синоним на едномилиардния субконтинент, иначе амалгама от хиндуизъм, будизъм, мюсюлманство, християнство, сикхизъм, джайнизъм и племенни вярвания.

Включеният в списъка за световно наследство на ЮНЕСКО и наскоро обявен за едно от новите 7 чудеса на света, Тадж Махал е разположен на брега на река Ямуна, така че императорът да може да му се любува от своя дом, Червената крепост в град Агра.

Мавзолеят е строен в продължение на 22 години между 1631 и 1652 г. от повече от 22 000 строители. Белият мрамор, от който е направен, бил пренасян постепенно от 1000 слона, всеки от които можел да влачи 2, 25-тонен блок. 28 различни скъпоценни и полускъпоценни камъни като яспис, лапис лазули, карнеол, малахит и др. красят фасадата и вътрешността на мавзолея. По мавзолея са изписани с яспис части от 15 сури от Корана.

Всичко това струвало 30 милиона рупии на хазната, а се твърди, че от глад умрели 20 000 от строителите и семействата им, които трябвало да се изхранват само с по 50 рупии годишно. Не е установено със сигурност дали турчинът Мохамед Иса Ефенди или главният архитект на империята Ахмад Лахори са автори на проекта. Носи се легенда, че на строителя на купола били отрязани ръцете, за да не може да повтори произведението си. Преди това обаче той успял да остави като следа от себе си на глед незабележим дефект, който и до ден днешен не може да бъде отстранен - когато вали, от купола се процеждат капки дъжд.

На запад до Тадж Махал има джамия, а от другата му страна е издигната за симетрия същата като архитектура постройка. От входа от червен пясъчник към комплекса попадате в градината, която за мюсюлманите в подобен тип комплекси символизира Райската градина. Две пътеки водят към самия мавзолей, а между тях се точи поредица от фонтани. По средата на разстоянието от входа до мавзолея е и площадката, на която всеки турист може да бъде сниман, понякога и против волята му от напористите индийски фотографи, как "държи" между палеца и показалеца на ръката си купола на Тадж Махал.

Заради изразходването на многото средства Шах Джахан бил на път да разори империята. Синът му Аурангзеб, обаче, взел нещата в свои ръце и затворил баща си в тъмница в Червената крепост преди той да се отдаде на второто планирано безумие - издигането на мавзолей за себе си от черен мрамор срещу Тадж Махал. До края на дните си той наблюдавал от прозореца на затвора си спомена за голямата си любов, размиващ се в маранята на река Ямуна. Сега туристите могат да видят само ценотафите на Мумтаз и Шах Джанах в самия мавзолей. Истинските саркофази на двамата са скрити от хорските очи в помещение под тях.

Шах Джахан започва да строи Тадж Махал, за да удоволетвори предсмъртното желание на любимата си Мумтаз, която издъхнала при раждането на 14-то им дете на 39-годишна възраст. С грандиозния проект императорът се надявал да утеши собствената си скръб, но и да покаже на света величието на империята си. Не бива да забравяме или омаловажаваме романтичния елемент от историята - но въпреки това ми е трудно да се съглася, че Шах Джахан е бил романтичен докато Мумтаз Махал (в превод - бижуто на двореца) е била жива. Той е искал тя постоянно да бъде край него и затова държал да го придружава на всичките му военни походи. Те съвсем не са били малко, а простата сметка показва, че през повечето време тя е била бременна.

Три пъти съм имала щастието да застана пред Тадж Махал. Първият път, когато още доста несмело и със стиснат нос опознавах Индия. Тогава бях подвластна на собствената си представа за монумента. Бях щастлива от факта, че съм там и се радвах, че съм се докоснала и буквално до най-красивото, ослепително и чисто нещо в Индия. Струваше ми се, че това е най-изразително изреченото "Обичам те" на света. Помня, че една мила индийка на средна възраст искаше да се снима с моята сламена шапка за спомен, както че и аз бях най-вече съсредоточена в това да позирам пред, зад и до мавзолея. Помня също така, че бях разочарована от празнотата му.

Вторият път, вече по-спокойна, имах време да се разходя и из градините, които и до днес се поддържат, да се вслушам в плискането на водата от фонтаните сред глъчката на многобройните посетители и да отбележа, че няма изстъргани камъни от облицовката на монумента. Както във всички други храмове и гробници в Индия, независимо от религията, преди да влезете вътре, трябва да се събуете. Така всички сетива се впрягат в усещането и съпреживяването. Топлината на мрамора под краката ви или хладината му по стените, грапавината от инкрустираните в изящни флорални мотиви камъни. Миризмата на множеството човешки тела в сумрака на вътрешността съвсем не е романтична, но пък те връща в действителността. Традиционно шумните местни семейства и тук са почти толкова, колкото чуждите туристи, понеже индийците тачат паметниците и историята си и винаги намират време да ги обикалят.

Третият път се чувствах достатъчно уверена да бъда гид на моята спътница. Както и смело да отблъсквам ордите от "заети в туристическата индустрия" млади и стари индийци, които се надпреварваха да ни предлагат услугите си да ни разведат из комплекса и да ни разкажат всичко за него, "напълно безплатно, само за да си упражнят английския".

В известен смисъл всяко място губи част от очарованието и магията си когато застанеш срещу него, защото става част от действителността - нещо твърде реално, за да продължава да бъде и толкова специално. Често обаче то си връща очарованието в разказа за него и колкото повече очи са вперени във вас и уши ви слушат, толкова по-красиво и специално става то. Споменът на свой ред се променя в разказите за преживяното, след всеки следващ разказ той придобива все по-твърда обвивка и все по-статична форма. Налице са основните краски и черти, детайлите са стилизирани и сред време забравяме усещането от непосредственото преживяваване. И да се мъчим да си спомним други подробности, картината много често остава статична - като стоп кадър в киното. Обикаляме около нея, но не можем да проникнем в нея. И тогава идва време за нова среща със спомена.

Така че, как да стигнем до Тадж Махал?

Първо, от София поносимите полети са с турските или руските авиолини, които пътуват до Делхи с прекачвания съответно през Истанбул и Москва. Разстоянието между Делхи и Агра е малко над 200 км, като най-живописният начин да го изминете е с влак, защото там ще пътувате заобиколени в непосредствена близост от индийци, което често е доста по-забавно, отколкото досадно. Можете да потърсите подходящ за вас влак на старницата на индийските железници или на място в самия Делхи. Също така можете да пътувате с такси, което да наемете за цял ден. Така ще можете да го помолите да спира тук-там и да осъществите мечтата си да пояздите камила или слон в някой от туристическите комплекси покрай магистралата, както направихме ние с моята спътница. Има още един вариант и той е да се включите в организирана еднодневна екскуризя до Тадж Махал и Червената Крепост в Агра, каквато се предлага тук.

Комплексът е отворен всеки ден без петък от 6 до 19.30 ч, входът за чуденци е 970 рупии, около 20 долара. Забележете, че за индийци е само 20 рупии, или половин долар. Високият сезон в Индия е от октомври до март, тогава температурите са най-поносими за европееца.

Actualno.com, 3 номеври 2008