Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Режисьорът Камен Калев замина с колегите си от екипа на втория си игрален филм "Островът" за фестивала в Кан, където в понеделник, 16 май, ще бъде и прожекцията в рамките на "Петнайсетдневката на режисьорите". Подобно на другия наш селектиран за Кан филм "Аве", "Островът" тръгва по своя път от "София мийтингс" като проект през 2004 г.
Актьорският състав включва френския модел и актриса Летисия Каста, датския актьор Туре Линдхарт и българските им колеги Бойка Велкова, Руси Чанев, Михаил Мутафов и др. Островът бе определен от престижното френско списание Cahiers du cinema за едно от най-очакваните заглавия на 2011 г.
Датският актьор Туре Линдхарт даде кратко онлайн интервю за сайта на София Филм Фест.
Каква е ролята ви във филма "Островът" и с какво ви привлече, за да участвате в него?
Моят герой Данийл е успял бизнесмен, който живее в Париж заедно с красивата си приятелка. Животът му е хубав в много отношения, но нещо липсва. Той чувства някаква празнина в себе си, изпитва силно вътрешно напрежение. Може да се каже, че всъщност не води живота, който би искал да води. Нещо го измъчва и не знае какво.
Към сценария и ролята ме привлече фактът, че този човек решава да тръгне към непознатото, отказва се от всичко, което е, за да се почувства свободен. За мен това е забележителен път и история – да се откажеш от досегашния си живот, да се освободиш, дори това да е болезнен процес. За всеки актьор това е роля-мечта.
Според сюжета вашият герой живее във Франция, но е роден в България. Kак влязохте в образа му – какви бяха трудностите да се идентифицирате с българин?
С Камен Калев разговаряхме много за това какво означава да си българин. Решихме, че въпреки че героят ми е роден в България, той не е българин. Той не се чувства у дома нито във Франция, нито в България и това прави нещата трудни за него, но това пък е и истинската му същност. В същото време ние винаги се идентифицираме с родното си място, независимо дали това ни харесва или не, затова прекарах много време в България в наблюдения. Начинът на мислене на българите, актьорската игра, речта ми помогнаха да разбера в голяма степен героя си.
Тук открих красиви хора, изпълнени с обич, енергия, богата душевност. В същото време обаче те не осъзнават, че са прекрасни. Не се гордеят със себе си, макар да нямат причина да изпитват обратното. Това беше много важно за мен, за да разбера Данийл. Защото той е българин, независимо дали това му харесва или не.
Разкажете ни малко повече за това как протече работата ви с режисьора Камен Калев, още повече, че сте работил и с имена като Шон Пен и Рон Хауърд.
Камен Калев е уникален режисьор. Той успява да накара нещата да се случват, макар никой да не може да разбере как точно го прави. Той има богата душевност, но в същото време е и игрив, спокоен, забавен и много добре знае какво иска. От Камен невинаги можеш да получиш ясни отговори, каквито например биха ти дали американски режисьори като Рон Хауърд, но можете да обсъждате нещата, да обменяте мисли. Той няма против да създава героя заедно с вас, а това е чудесно. Той усеща какво иска, невинаги може да го обясни, което може да бъде напрягащо, но когато започнете да усещате това, което той усеща, ще разберете какво иска от вас и думите ще са излишни. И тогава започвате да разказвате една история, а това е много вдъхновяващо за всеки актьор.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
неделя, 15 май 2011 г.
неделя, 20 март 2011 г.
Ив Мармион: В атмосферата на София Филм Фест има положителни трептения
Read the interview with Yves Marmion in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Ив Мармион е един от водещите европейски продуценти със заглавия като "Аризонска мечта", "Апартаментът", "Обичах те толкова дълго" и др. в биографията си. Той е и председател на управляващия борд на Европейската филмова академия (ЕФА) и заедно с колегите си от него беше в София по време на 15-ото издание на София Филм Фест, за да осъществят тук една от своите работни срещи през годината.
Как мина днешната ви среща? Можете ли да споделите какви въпроси обсъждахте на нея?
Подобни работни срещи имаме четири пъти годишно. Днес срещата беше съвсем обичайна, с тази разлика, че приветствахме трима нови членове на борда. Обсъждахме също така и следващата церемония по връчването на Европейските филмови награди и как да я пригодим към новите условия. Опитваме се с всяка изминала година да подобряваме работата на Европейската филмова академия. Доволен съм от резултатите от днешната среща, защото след дълги обсъждания постигнахме съгласие по различните предложения за подобрения в работата ни, които бяха изказани.
Защо избрахте за място на срещата си нашата столица и то в рамките на София Филм Фест?
Ние имаме положителния навик да извеждаме борда извън Берлин, за да се срещаме с други колеги и местни кинодейци в различни страни. В този конкретен случай Стефан Китанов е добър приятел на ЕФА и когато предложи да ни покани тук, ние много харесахме идеята му. Досега бордът ни не се беше събирал в Източноевропейска страна. Но такъв вид пътуване предоставя добри условия за работа и за срещи с местни кинодейци.
Къде бихте поставили Международния София Филм Фест и професионалното му събитие София мийтингс на картата на европейските фестивали?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Мисля, че София Филм Фест е част от мрежата, която оформят все повече фестивали и благодарение на нея вече не е задължително да сте в Кан, Венеция или Берлин, за да свършите своята работа или да се срещнете с определени хора. Мисля, че и пичингите тук са много интересни и полезни за широк кръг от млади таланти и продуценти. Не бих могъл да кажа повече от това, защото не пътувам по всички фестивали и винаги ми е трудно да правя сравнения. Но тук усещам положителни трептения в атмосферата.
Имахте ли възможност да посетите някои от пичингите или да участвате в друго събитие, което е част от София мийтингс?
Не, тъй като пристигнах едва вчера. Но някои от колегите ми са били на пичинги и споделиха, че ги намират за много интересни.
Една от целите на ЕФА е да проправя мост между бизнеса и кинотворците, между творческото начало и хората с пари, които финансират филмите. Опитвате ли се също така да продължите този мост и към зрителите?
Европейските филмови награди представят богат спектър от заглавията, които съставляват европейското кино. Опитваме се да открием както успешни по отношение на бокс офис резултатите филми, така и забележителни със своите качества заглавия, които не винаги имат и комерсиален успех. ЕФА има 2000 членове из цяла Европа и ние постоянно се опитваме да намерим баланс в това да оценим, както казах добре представилите се в кината филми и качествените заглавия, които са минали по-малко забележимо през салоните. Това, все пак, са двете страни на един и същи бизнес.
Друга цел на ЕФА, както се твърди на сайта й, е желанието за осъществяването на различни събития през годината, които да насърчават развитието и промотират европейската филмова култура на континента и по цял свят. Можем ли да говорим за практическите резултати от тези събития? Как преценявате доколко те са успешни?
Мисля, че трябва да бъдем доста скромни що се отнася до преценката ни за конкретните резултати. Основната задача на академията е осъществяването на наградите. Това е процес, който тече през цялата година, но освен него, ние организираме и други събития. Ще ви дам пример с мастър класовете, които наричаме Неделя в провинцията. Това са дълги уикенди, посветени на конкретна тема, на които каним млади режисьори. Миналата година, например, най-добрият експерт по 3d кино в Евроа, французинът Ален Дероб води един от мастър класовете ни, който беше много интересен.
Освен това ние организираме и прожектирането на късометражни филми от фестивал на фестивал, подготовката за което също ни отнема цяла година – постоянно следим фестивалите на късометражното кино, от където се формира окончателната ни селекция. (Подборката от номинираните за най-добър европейски късометражен филм е включена и в програмата на София Филм Фест – б. ред.)
Най-голямото ни събитие, разбира се, е церемонията по връчването на Европейските филмови награди, която през година се състои в различен от Берлин европейски град, така че ние постоянно търсим партньори за градове домакини. Освен това, докато правим селекцията, внимаваме да дадем на всички филми равен шанс, както и да предотвратим възможни случаи на пиратство. Сега всички автори на филми са много внимателни когато трябва да изпратят филмите си на 2000 човека. Затова започнахме да работим с платформите Video on Demand, тъй като те предлагат по-голяма сигурност.
Пиратството е проблем за цяла Европа. Във Франция властите са се заели да се справят с интернет пиратството, но сега се появиха продавачи на пиратски филми в метрото, например, които предлагат както класически, така и съвсем нови заглавия. И въпреки всичките усилия, пиратството в момента продължава да процъфтява.
Как съвместявате задълженията си на председател на ЕФА с кариерата си на продуцент?
Имам късмета да работя със силен екип, ръководен от директора на нашия секретариат Марион Дьоринг, така че задълженията ми като председател на ми отнемат чак толкова много време. Аз съм насреща винаги, когато трябва да се обсъдят различни въпроси или има среща на борда. И също така за мен винаги е удоволствие да пътувам до различна европейска столица за срещите на борда или за церемониите за наградите.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Ив Мармион е един от водещите европейски продуценти със заглавия като "Аризонска мечта", "Апартаментът", "Обичах те толкова дълго" и др. в биографията си. Той е и председател на управляващия борд на Европейската филмова академия (ЕФА) и заедно с колегите си от него беше в София по време на 15-ото издание на София Филм Фест, за да осъществят тук една от своите работни срещи през годината.
Как мина днешната ви среща? Можете ли да споделите какви въпроси обсъждахте на нея?
Подобни работни срещи имаме четири пъти годишно. Днес срещата беше съвсем обичайна, с тази разлика, че приветствахме трима нови членове на борда. Обсъждахме също така и следващата церемония по връчването на Европейските филмови награди и как да я пригодим към новите условия. Опитваме се с всяка изминала година да подобряваме работата на Европейската филмова академия. Доволен съм от резултатите от днешната среща, защото след дълги обсъждания постигнахме съгласие по различните предложения за подобрения в работата ни, които бяха изказани.
Защо избрахте за място на срещата си нашата столица и то в рамките на София Филм Фест?
Ние имаме положителния навик да извеждаме борда извън Берлин, за да се срещаме с други колеги и местни кинодейци в различни страни. В този конкретен случай Стефан Китанов е добър приятел на ЕФА и когато предложи да ни покани тук, ние много харесахме идеята му. Досега бордът ни не се беше събирал в Източноевропейска страна. Но такъв вид пътуване предоставя добри условия за работа и за срещи с местни кинодейци.
Къде бихте поставили Международния София Филм Фест и професионалното му събитие София мийтингс на картата на европейските фестивали?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Мисля, че София Филм Фест е част от мрежата, която оформят все повече фестивали и благодарение на нея вече не е задължително да сте в Кан, Венеция или Берлин, за да свършите своята работа или да се срещнете с определени хора. Мисля, че и пичингите тук са много интересни и полезни за широк кръг от млади таланти и продуценти. Не бих могъл да кажа повече от това, защото не пътувам по всички фестивали и винаги ми е трудно да правя сравнения. Но тук усещам положителни трептения в атмосферата.
Имахте ли възможност да посетите някои от пичингите или да участвате в друго събитие, което е част от София мийтингс?
Не, тъй като пристигнах едва вчера. Но някои от колегите ми са били на пичинги и споделиха, че ги намират за много интересни.
Една от целите на ЕФА е да проправя мост между бизнеса и кинотворците, между творческото начало и хората с пари, които финансират филмите. Опитвате ли се също така да продължите този мост и към зрителите?
Европейските филмови награди представят богат спектър от заглавията, които съставляват европейското кино. Опитваме се да открием както успешни по отношение на бокс офис резултатите филми, така и забележителни със своите качества заглавия, които не винаги имат и комерсиален успех. ЕФА има 2000 членове из цяла Европа и ние постоянно се опитваме да намерим баланс в това да оценим, както казах добре представилите се в кината филми и качествените заглавия, които са минали по-малко забележимо през салоните. Това, все пак, са двете страни на един и същи бизнес.
Друга цел на ЕФА, както се твърди на сайта й, е желанието за осъществяването на различни събития през годината, които да насърчават развитието и промотират европейската филмова култура на континента и по цял свят. Можем ли да говорим за практическите резултати от тези събития? Как преценявате доколко те са успешни?
Мисля, че трябва да бъдем доста скромни що се отнася до преценката ни за конкретните резултати. Основната задача на академията е осъществяването на наградите. Това е процес, който тече през цялата година, но освен него, ние организираме и други събития. Ще ви дам пример с мастър класовете, които наричаме Неделя в провинцията. Това са дълги уикенди, посветени на конкретна тема, на които каним млади режисьори. Миналата година, например, най-добрият експерт по 3d кино в Евроа, французинът Ален Дероб води един от мастър класовете ни, който беше много интересен.
Освен това ние организираме и прожектирането на късометражни филми от фестивал на фестивал, подготовката за което също ни отнема цяла година – постоянно следим фестивалите на късометражното кино, от където се формира окончателната ни селекция. (Подборката от номинираните за най-добър европейски късометражен филм е включена и в програмата на София Филм Фест – б. ред.)
Най-голямото ни събитие, разбира се, е церемонията по връчването на Европейските филмови награди, която през година се състои в различен от Берлин европейски град, така че ние постоянно търсим партньори за градове домакини. Освен това, докато правим селекцията, внимаваме да дадем на всички филми равен шанс, както и да предотвратим възможни случаи на пиратство. Сега всички автори на филми са много внимателни когато трябва да изпратят филмите си на 2000 човека. Затова започнахме да работим с платформите Video on Demand, тъй като те предлагат по-голяма сигурност.
Пиратството е проблем за цяла Европа. Във Франция властите са се заели да се справят с интернет пиратството, но сега се появиха продавачи на пиратски филми в метрото, например, които предлагат както класически, така и съвсем нови заглавия. И въпреки всичките усилия, пиратството в момента продължава да процъфтява.
Как съвместявате задълженията си на председател на ЕФА с кариерата си на продуцент?
Имам късмета да работя със силен екип, ръководен от директора на нашия секретариат Марион Дьоринг, така че задълженията ми като председател на ми отнемат чак толкова много време. Аз съм насреща винаги, когато трябва да се обсъдят различни въпроси или има среща на борда. И също така за мен винаги е удоволствие да пътувам до различна европейска столица за срещите на борда или за церемониите за наградите.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
вторник, 15 март 2011 г.
Габриеле Бруненмайер: Имате младо поколение, което има какво да каже с филмите си
Read the interview with Gabrielle Brunnenmeyer in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Габриеле Бруненмайер е журналист и кинокритик. Oглавявала e програмата МЕДИА Антена Берлин-Бранденбург. Била е артистичен съветник за обучителната инициатива на МЕДИА Moonstone International за Източна и Централна Европа и е организирала уъркшопове за режисьори и сценаристи в Германия. Основната ù работа през последните 10 години е развитието на Пазара на копродукции Изток-Запад в рамките на филмовия фестивал в Котбус, където е артистичен директор до края на 2009 г. Тя все още работи като съветник по проектите за фонда Kuratorium Junger Deutscher Film, който подпомага дебютни и втори игрални филми на млади немски режисьори. Габриеле Бруненмайер беше част от международното жури в рамките на 15-ия София Филм Фест.
Поставихте ли си някакви общи критерии с останалите членове на журито, според които да оценявате филмите?
Много добре се сработихме като жури. Журито се състоеше от млади режисьори, някои от тях само с по един игрален филм, и от Фридрик и мен, които сме по-възрастни и имаме различен професионален опит, например моята работа в Пазара на копродукции Изток-Запад в рамките на филмовия фестивал в Котбус. Още в началото решихме да се оставим на усещанията, които поражда всеки филм в нас, да бъдем отворени да открием нещо ново. Не сме търсили някакъв определен елемент във филмите, но това, което ни обединяваше всичките, е любовта ни към киното. Имахме само едно обсъждане, на което говорихме за всички филми. Разбира се, и преди това сме си споделяли разни неща помежду си, но бяхме решили – и това е нещо, в което аз лично вярвам, че трябва да се изчака, докато се изгледа всичко. Някои от нас си водеха записки след прожекциите. И в края се получи много добра дискусия, всички участваха изцяло в нея.
Имате ли различен подход в оценяването на някой, който е в началото на своята кариера и в оценяването на вече утвърдени имена? Прощавате ли някои несъвършенства на дебютантите?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос, но, да, разбира се, прощаваме някои от несъвършенствата, защото това са режисьори само с по един или два филма зад гърба си. От друга страна обаче те вече са преминали през предварителна селекция, поканени са на международен конкурс и не е честно да гледаме към тях през очилата на „това е млад режисьор-дебютант”. Можеш да простиш всичко на един филм, ако той те докосне. Дори някои от актьорите да не са убедителни, или камерата в някои сцени да не е съвсем на фокус, това не е причина да не харесаш филма. По-важно е как го възприемаш цялостно, как режисьорът е решил да разкаже своята история и дали това ти харесва. За мен е много по-интересно да гледам филми на дебютанти, защото така имаш възможността да откриеш нов талант.
Бихте ли направили сравнение между темите, които засягат режисьорите на двата български филма в конкурса – "Подслон" и "TILT" – и темите, от които се интересуват младите немски режисьори?
Познавам "TILT" от Пазара на копродукции Изток-Запад в Котбус, където работех. Той беше представен там още като проект и аз участвах в намирането на немски партньор. "TILT" ми хареса, защото го намирам за много смел първи филм – той обединява любовна история с история за съзряването в исторически контекст, пътуване извън страната – толкова много теми в един филм. Според мен, за режисьор дебютант Виктор се е справил много добре. Във филма може и да има някои сцени, които не са перфектни, но те са чаровни, а не дразнещи.
За "Подслон" бях чела, преди да го гледам, а и познавам много добре румънския му съсценарист. Той е също много убедителен дебют. В него ми хареса това, че той поставя своята обикновена история, поднесена с доза хумор, сред мизансцен на арт филм. Нивото на дебютантите-режисьори, ако съдя по тези два филма, не отстъпва много по качества от нивото на дебютантите в Германия. В момента у нас има интерес да се разказват семейни драми с криминален елемент в тях. За мен беше интересен фактът, че и много от филмите в конкурса също съдържаха някакъв криминален елемент.
Ще хареса ли немската или въобще международната публика тези два български филма?
В момента е много трудно да се каже какво харесва немският зрител. Проблемът е, че имаме твърде много арт филми, както и голямо количество премиерни филми всяка седмица. Кината са наводнени с филми, които един ден са в програмата, а на следващия са свалени, заради по-слаб зрителски интерес. Поради тази причина е много трудно за един филм въобще да стигне до кинопоказ. Например, с нито един от тези два филма не бихме могли да постъпим така, че да програмираме прожекции за няколко дни и да проследим какъв ще бъде зрителският интерес. Но и двата филма биха били интересни за зрителите с темите и историята си.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Габриеле Бруненмайер е журналист и кинокритик. Oглавявала e програмата МЕДИА Антена Берлин-Бранденбург. Била е артистичен съветник за обучителната инициатива на МЕДИА Moonstone International за Източна и Централна Европа и е организирала уъркшопове за режисьори и сценаристи в Германия. Основната ù работа през последните 10 години е развитието на Пазара на копродукции Изток-Запад в рамките на филмовия фестивал в Котбус, където е артистичен директор до края на 2009 г. Тя все още работи като съветник по проектите за фонда Kuratorium Junger Deutscher Film, който подпомага дебютни и втори игрални филми на млади немски режисьори. Габриеле Бруненмайер беше част от международното жури в рамките на 15-ия София Филм Фест.
Поставихте ли си някакви общи критерии с останалите членове на журито, според които да оценявате филмите?
Много добре се сработихме като жури. Журито се състоеше от млади режисьори, някои от тях само с по един игрален филм, и от Фридрик и мен, които сме по-възрастни и имаме различен професионален опит, например моята работа в Пазара на копродукции Изток-Запад в рамките на филмовия фестивал в Котбус. Още в началото решихме да се оставим на усещанията, които поражда всеки филм в нас, да бъдем отворени да открием нещо ново. Не сме търсили някакъв определен елемент във филмите, но това, което ни обединяваше всичките, е любовта ни към киното. Имахме само едно обсъждане, на което говорихме за всички филми. Разбира се, и преди това сме си споделяли разни неща помежду си, но бяхме решили – и това е нещо, в което аз лично вярвам, че трябва да се изчака, докато се изгледа всичко. Някои от нас си водеха записки след прожекциите. И в края се получи много добра дискусия, всички участваха изцяло в нея.
Имате ли различен подход в оценяването на някой, който е в началото на своята кариера и в оценяването на вече утвърдени имена? Прощавате ли някои несъвършенства на дебютантите?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос, но, да, разбира се, прощаваме някои от несъвършенствата, защото това са режисьори само с по един или два филма зад гърба си. От друга страна обаче те вече са преминали през предварителна селекция, поканени са на международен конкурс и не е честно да гледаме към тях през очилата на „това е млад режисьор-дебютант”. Можеш да простиш всичко на един филм, ако той те докосне. Дори някои от актьорите да не са убедителни, или камерата в някои сцени да не е съвсем на фокус, това не е причина да не харесаш филма. По-важно е как го възприемаш цялостно, как режисьорът е решил да разкаже своята история и дали това ти харесва. За мен е много по-интересно да гледам филми на дебютанти, защото така имаш възможността да откриеш нов талант.
Бихте ли направили сравнение между темите, които засягат режисьорите на двата български филма в конкурса – "Подслон" и "TILT" – и темите, от които се интересуват младите немски режисьори?
Познавам "TILT" от Пазара на копродукции Изток-Запад в Котбус, където работех. Той беше представен там още като проект и аз участвах в намирането на немски партньор. "TILT" ми хареса, защото го намирам за много смел първи филм – той обединява любовна история с история за съзряването в исторически контекст, пътуване извън страната – толкова много теми в един филм. Според мен, за режисьор дебютант Виктор се е справил много добре. Във филма може и да има някои сцени, които не са перфектни, но те са чаровни, а не дразнещи.
За "Подслон" бях чела, преди да го гледам, а и познавам много добре румънския му съсценарист. Той е също много убедителен дебют. В него ми хареса това, че той поставя своята обикновена история, поднесена с доза хумор, сред мизансцен на арт филм. Нивото на дебютантите-режисьори, ако съдя по тези два филма, не отстъпва много по качества от нивото на дебютантите в Германия. В момента у нас има интерес да се разказват семейни драми с криминален елемент в тях. За мен беше интересен фактът, че и много от филмите в конкурса също съдържаха някакъв криминален елемент.
Ще хареса ли немската или въобще международната публика тези два български филма?
В момента е много трудно да се каже какво харесва немският зрител. Проблемът е, че имаме твърде много арт филми, както и голямо количество премиерни филми всяка седмица. Кината са наводнени с филми, които един ден са в програмата, а на следващия са свалени, заради по-слаб зрителски интерес. Поради тази причина е много трудно за един филм въобще да стигне до кинопоказ. Например, с нито един от тези два филма не бихме могли да постъпим така, че да програмираме прожекции за няколко дни и да проследим какъв ще бъде зрителският интерес. Но и двата филма биха били интересни за зрителите с темите и историята си.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
петък, 14 януари 2011 г.
Послепис
Ако трябва да напиша сценарий за филм за тях двамата, ще избера визуално да ги представят като вратата на някой американски saloon в дивия запад – с две дървени половинки, които ту се срещат, ту се раздалечават, когато някой мине през тях. Едната се движи напред, докато другата се движи назад. Понякога и двете са тласнати в една посока и докато не се успокоят, се люлеят напред-назад - първо много бързо, а после, докато се успокояват, все по-бавно. Обикновено в синхрон. Но е факт, че се срещат само като са в покой. И срещата им не зависи много от тях. Защото в момента, в който се появи някой друг, те са подвластни на неговата енергия, движение и посока и просто я следват, разделяйки се. Всъщност срещата им зависи от тях дотолкова, доколкото между тях няма външни влияния. Чудя се кога е бил началният момент, в който тези две еднакви половини са се засекли за първи път и в кой момент се е решило, че ще си останат разделени, обречени завинаги да се раздалечават, а не обратното - да натежи мигът, в който са заедно и външните влияния постепенно да избледнеят и да бъдат неутрализирани.
Ако трябва да избера цвят, в който да облека него, това ще е блед, небесно син цвят. Почти прозрачен. С размиващи се граници. Ту изчезващи, ту появяващи се. В един момент синьото придава цветна плътност на нещата и смисълът е явен и разбираем. В следващия момент бледността му го прави толкова прозрачен, че той сякаш не съществува зад него. И е странно, че е хем прозрачно, хем нищо от него не се вижда. Прозрачно и непроницаемо. Оптическа илюзия ли е това? В един момент от това небесно синьо полъхва приятен, свеж бриз, който завива краищата на нейната пола и вдига кичурите, паднали на челото й. В следващия обаче може изведнъж да захладнее и кожата й да настръхне от него. Но пък ако го няма настъпва някакво заспало безвремие. Или спокойствие. Тя ще избере кое от двете.
Ако трябва да избера звуци, които да го представят, ще бъде някоя поп-рок песен – с изразени барабани, семпла, но топла мелодия и запомнящ се рефрен. Не много популярна, но не и много алтернативна. Нещо, което би се харесало на повече хора, без обаче да е лишено от оригиналност. Нещо, на което можеш да танцуваш, защото е ритмично, но и нещо, на което можеш да си чуеш приказката, защото не е прекалено шумно. Песен, която ще остане известно време по върховете в класациите, ще се върти из клубовете и по радиото достатъчно дълго, за да я запомни тя, а след това ще изчезне, за да отстъпи място на други подобни песни. После ще я въртят от време на време – на нея ще й бъде приятно да я слуша, но едва ли ще се сеща сама да си я пуска.
Ако трябва да избера препинателен знак за финал на тяхната история, ще ми бъде трудно да се спра на един. Със сигурност няма да е точка, защото нито една история не приключва изведнъж с такава окончателност - обикновено отзвукът от нея се точи във времето и докато чувствата и емоциите се уталожват, се преминава през много въпросителни: защо така са постъпвали, а не иначе?, например; редица удивителни: ама как можах! или ама как можа!!!; може да има и няколко неясни знаци, изразяващи най-вече емоциите, които в началото след края са все още твърде силни и неконтролируеми. Най-вероятно е обаче историята да приключи с многоточие и докато се точи това многоточие, между него могат да се подредят в различен ред и интензитет всички останали препинателни знаци. Да им пожелаем най-накрая да сложат едно двуеточие последвано от дясна скобка, което ще значи, че са изчистили миналото от мрачните му нюанси и с надежда продължават напред :)
Ако трябва да избера цвят, в който да облека него, това ще е блед, небесно син цвят. Почти прозрачен. С размиващи се граници. Ту изчезващи, ту появяващи се. В един момент синьото придава цветна плътност на нещата и смисълът е явен и разбираем. В следващия момент бледността му го прави толкова прозрачен, че той сякаш не съществува зад него. И е странно, че е хем прозрачно, хем нищо от него не се вижда. Прозрачно и непроницаемо. Оптическа илюзия ли е това? В един момент от това небесно синьо полъхва приятен, свеж бриз, който завива краищата на нейната пола и вдига кичурите, паднали на челото й. В следващия обаче може изведнъж да захладнее и кожата й да настръхне от него. Но пък ако го няма настъпва някакво заспало безвремие. Или спокойствие. Тя ще избере кое от двете.
Ако трябва да избера звуци, които да го представят, ще бъде някоя поп-рок песен – с изразени барабани, семпла, но топла мелодия и запомнящ се рефрен. Не много популярна, но не и много алтернативна. Нещо, което би се харесало на повече хора, без обаче да е лишено от оригиналност. Нещо, на което можеш да танцуваш, защото е ритмично, но и нещо, на което можеш да си чуеш приказката, защото не е прекалено шумно. Песен, която ще остане известно време по върховете в класациите, ще се върти из клубовете и по радиото достатъчно дълго, за да я запомни тя, а след това ще изчезне, за да отстъпи място на други подобни песни. После ще я въртят от време на време – на нея ще й бъде приятно да я слуша, но едва ли ще се сеща сама да си я пуска.
Ако трябва да избера препинателен знак за финал на тяхната история, ще ми бъде трудно да се спра на един. Със сигурност няма да е точка, защото нито една история не приключва изведнъж с такава окончателност - обикновено отзвукът от нея се точи във времето и докато чувствата и емоциите се уталожват, се преминава през много въпросителни: защо така са постъпвали, а не иначе?, например; редица удивителни: ама как можах! или ама как можа!!!; може да има и няколко неясни знаци, изразяващи най-вече емоциите, които в началото след края са все още твърде силни и неконтролируеми. Най-вероятно е обаче историята да приключи с многоточие и докато се точи това многоточие, между него могат да се подредят в различен ред и интензитет всички останали препинателни знаци. Да им пожелаем най-накрая да сложат едно двуеточие последвано от дясна скобка, което ще значи, че са изчистили миналото от мрачните му нюанси и с надежда продължават напред :)
четвъртък, 23 декември 2010 г.
Наивно-реалистично
Наскоро една приятелка сподели с мен как й е направило впечатление колко много се извиняваме за щяло и нещяло. "Извинете, ще слизате ли? Извинявай, че те притеснявам, би ли ми показала... Прощавайте, бихте ли ми казали колко е часът? Извинете, може ли да се разминем?" И колко малко си казваме: "Ако обичате, бихте ли ми направили място? Ако обичате, бихте ли ми подали това?" и т.н. За какво толкова се извиняваме? За това, че искаме да минем отнякъде? Че искаме да научим нещо? Да получим нещо? Че просто искаме да направим нещо, което ни се иска да направим?
Разбира се, има и други хора. Те не те питат за нищо, не се извиняват, просто те избутват на улицата, в транспорта, проправят си път, без да те молят да им простиш, че са минали през теб като танк.
Хора със силно чувство на вина и хора без никакво отношение към околните. Едните не смеят да те докоснат, другите не се съобразяват дали искаш да те докосват или не.
Няма нищо лошо в това да се опитваш да осъществиш целите си, да вървиш по пътя си, но трябва ли постоянно да се чувстваш виновен, че искаш да го направиш, и трябва ли постоянно да пренебрегваш околните, когато протягаш ръка, към това, към което се стремиш?
Къде е границата и защо някои стоят упорито от едната й страна - деликатното и всевиновно несмеене, а други са се закотвили от обратната й страна - нахалното и безогледно потъпкване? Къде е мярата? Къде е възпитанието? Къде е началото с "ако обичате..."?
Два дни остават до Коледа. Земята се е смръзнала. Мъгла е обгърнала хубавия ни град. Слънцето не смее да разбута облаците, но все пак ни осветява пътя. Ако може да се поспрем за малко сред хаоса на истеричното пазаруване и да си дадем сметка, че най-хубавият подарък за всички нас не чака в мола с цена от 99.99 лв, а е в сърцето ни, в ръцете ни, в усмивката ни, в топлината, която можем да дадем, ако обичаме и без да се извиняваме. Да вземем пък да се прегърнем, вместо да се блъскаме. Да забележим какво искат другите и да им покажем какво искаме ние. Да вървим по-често по средата, усимихнати, а не в отдалечените крайности на неприкосновеното си лично пространство, съскащи. Да вярваме. В Дядо Коледа или в близките, които ще ни дарят с подаръци. В раждането на Исус или в раждането на надеждата. Който както иска. Но по-смирено, деликатно и все пак уверено.
Разбира се, има и други хора. Те не те питат за нищо, не се извиняват, просто те избутват на улицата, в транспорта, проправят си път, без да те молят да им простиш, че са минали през теб като танк.
Хора със силно чувство на вина и хора без никакво отношение към околните. Едните не смеят да те докоснат, другите не се съобразяват дали искаш да те докосват или не.
Няма нищо лошо в това да се опитваш да осъществиш целите си, да вървиш по пътя си, но трябва ли постоянно да се чувстваш виновен, че искаш да го направиш, и трябва ли постоянно да пренебрегваш околните, когато протягаш ръка, към това, към което се стремиш?
Къде е границата и защо някои стоят упорито от едната й страна - деликатното и всевиновно несмеене, а други са се закотвили от обратната й страна - нахалното и безогледно потъпкване? Къде е мярата? Къде е възпитанието? Къде е началото с "ако обичате..."?
Два дни остават до Коледа. Земята се е смръзнала. Мъгла е обгърнала хубавия ни град. Слънцето не смее да разбута облаците, но все пак ни осветява пътя. Ако може да се поспрем за малко сред хаоса на истеричното пазаруване и да си дадем сметка, че най-хубавият подарък за всички нас не чака в мола с цена от 99.99 лв, а е в сърцето ни, в ръцете ни, в усмивката ни, в топлината, която можем да дадем, ако обичаме и без да се извиняваме. Да вземем пък да се прегърнем, вместо да се блъскаме. Да забележим какво искат другите и да им покажем какво искаме ние. Да вървим по-често по средата, усимихнати, а не в отдалечените крайности на неприкосновеното си лично пространство, съскащи. Да вярваме. В Дядо Коледа или в близките, които ще ни дарят с подаръци. В раждането на Исус или в раждането на надеждата. Който както иска. Но по-смирено, деликатно и все пак уверено.
неделя, 12 декември 2010 г.
Път без край - нов блог за пътешествия
Посетете новия сайт за пътешествия преди и след като се върнете от вашето!
Защо път без край?
Това е стара идея, която графично може да бъде представена с безкрайната будистка плетеница в емблемата ни.
Защо runi? Естествено от първите срички на нашите имена -
Румяна Николова и Николай Генов = RuNi
А може би и от онова старо, тайнствено писмо на германските народи – руните, за което знаем само, че е създадено от бога Один, който слязъл по Дървото на живота, за да го донесе на хората…
В територията на
http://www. runitravel.com
ще пътуваме виртуално, ще четем книги и статии, ще гледаме филми и снимки или просто ще си бъбрим.
Докато дишахме праха по пътищата, неусетно се натрупа „масив от данни”, който искаме да споделим с любопитните и в този сайт. Тук качваме видяно и чуто под всякаква форма за онези, които изпитват преклонение към познанието. Към природата и духа, към историята, културата и националните ценности, основани на идеята, че с национална си идентичност ние сме част от света – приветлив и отворен.
Този сайт е територия на пътуващите, любознателните и позитивните хора, отворени за един свят без граници, в който ограниченията обикновено си поставяме самите ние.
Редовно ще предлагаме един нов и по-слабо известен маршрут или обект за посещение.
Тук издатели, медии, фирми и частни лица, могат да се запознаят с нашата работа, а и да си поръчат и използват при определени условия предложените продукти за свои нужди.
Защо път без край?
Това е стара идея, която графично може да бъде представена с безкрайната будистка плетеница в емблемата ни.
Защо runi? Естествено от първите срички на нашите имена -
Румяна Николова и Николай Генов = RuNi
А може би и от онова старо, тайнствено писмо на германските народи – руните, за което знаем само, че е създадено от бога Один, който слязъл по Дървото на живота, за да го донесе на хората…
В територията на
http://www. runitravel.com
ще пътуваме виртуално, ще четем книги и статии, ще гледаме филми и снимки или просто ще си бъбрим.
Докато дишахме праха по пътищата, неусетно се натрупа „масив от данни”, който искаме да споделим с любопитните и в този сайт. Тук качваме видяно и чуто под всякаква форма за онези, които изпитват преклонение към познанието. Към природата и духа, към историята, културата и националните ценности, основани на идеята, че с национална си идентичност ние сме част от света – приветлив и отворен.
Този сайт е територия на пътуващите, любознателните и позитивните хора, отворени за един свят без граници, в който ограниченията обикновено си поставяме самите ние.
Редовно ще предлагаме един нов и по-слабо известен маршрут или обект за посещение.
Тук издатели, медии, фирми и частни лица, могат да се запознаят с нашата работа, а и да си поръчат и използват при определени условия предложените продукти за свои нужди.
неделя, 28 ноември 2010 г.
Мъжът на съседния стол
Странна работа - уж интересна пиеса гледах онази вечер (постановката няма да коментирам, за да не навлизам в отрицателни разсъждения), но през цялото време вниманието ми се раздвояваше между нея и човекът до мен. Непознатият мъж на мое ляво. Дойде току преди да започне спектакълът и седна на единственото свободно място на реда. Очевидно беше сам. Бегло му хвърлих поглед - побеляла коса, над 65-годишен, тъмносин костюм. Въображението ми заработи. До мен седеше самотен вдовец, с няколко пораснали деца със собствени семейства, които нямат време за него, освен когато имат нужда той да гледа някое от техните деца или по семейните празници като Коледа и рождени дни. Човек без приятели, очевидно, след като е дошъл сам на театър. Човек толкова самотен, че ходи на театър, само за да се почувства отново сред хора. Там, в пълната зала, от двете му страни седят непознати, но това няма значение, защото от време на време погледът му се среща с този на съседа му и двамата си кимват усмихнато от любезност или той се засмива на реплика от спектакъла и чува, че някой друг също се е засмял. И това споделяне на обща реакция по някакъв начин му помага да бяга от самотата. Ето че още някой реагира по съвсем същия начин като него...
Вгледах се по-настойчиво в мъжа на съседния стол. Тъмносин костюм, да - но не овехтял, а нов, елегантен, сигурно не евтин. Златен часовник на китката. Лъснати обувки. Какъв ти самотен вдовец!? Не изглеждаше никак притеснен или смачкан. Въображението ми побърза да поправи грешката си. Банкер? Хм... висш държавен чиновник или директор в частния сектор. Може би достатъчно уверен в себе си, за да удовлетвори интереса си към театъра като дойде дори сам на някое представление. Определено не беше почитател или съпруг на някоя от актрисите.
След представлението забелязах, че се е спрял на изхода и разговаря с двама по-млади мъже. Случайно ли се бяха срещнали? Или бяха дошли заедно и седяха разделени, защото само единични места са могли да намерят? Няма значение. Защо обаче, след като видях сам човек до себе си, първата ми реакция беше жив да го ожаля, да го вкарам в милозлива история, да му посъчувствам и чак след това да се вгледам в знаците, които действителността ми праща? Не всеки сам е самотник. Е, този може и да е бил, но второто не произтича от първото. Понякога самотата е въпрос на избор. Но възпитанието ми ли, очакванията, които обществото безмилостно налага, ли са вкарали тази ситуация в рамките на задължителната самота?
От друга страна, дали когато погледнем другия, не виждаме първо себе си в него и чак след това истинското му лице? Но това е друга тема... тема за друго представление, за друг театър.
Вгледах се по-настойчиво в мъжа на съседния стол. Тъмносин костюм, да - но не овехтял, а нов, елегантен, сигурно не евтин. Златен часовник на китката. Лъснати обувки. Какъв ти самотен вдовец!? Не изглеждаше никак притеснен или смачкан. Въображението ми побърза да поправи грешката си. Банкер? Хм... висш държавен чиновник или директор в частния сектор. Може би достатъчно уверен в себе си, за да удовлетвори интереса си към театъра като дойде дори сам на някое представление. Определено не беше почитател или съпруг на някоя от актрисите.
След представлението забелязах, че се е спрял на изхода и разговаря с двама по-млади мъже. Случайно ли се бяха срещнали? Или бяха дошли заедно и седяха разделени, защото само единични места са могли да намерят? Няма значение. Защо обаче, след като видях сам човек до себе си, първата ми реакция беше жив да го ожаля, да го вкарам в милозлива история, да му посъчувствам и чак след това да се вгледам в знаците, които действителността ми праща? Не всеки сам е самотник. Е, този може и да е бил, но второто не произтича от първото. Понякога самотата е въпрос на избор. Но възпитанието ми ли, очакванията, които обществото безмилостно налага, ли са вкарали тази ситуация в рамките на задължителната самота?
От друга страна, дали когато погледнем другия, не виждаме първо себе си в него и чак след това истинското му лице? Но това е друга тема... тема за друго представление, за друг театър.
Абонамент за:
Публикации (Atom)