233-ма гости ще посрещне 12-то издание на София Филм Фест според списъка на организаторите. Сред имената безспорно се открояват режисьорите Никита Михалков, Фатих Акин, Фолкер Шльондорф и Милчо Манчевски, сценаристът Жан-Клод Кариер, актьорите Мики Манойлович и Самуел Финци, музикантите от "Баба Зула" и нашият виртуоз Милчо Левиев, фестивални селекционери от световни кинофоруми като Кан, Берлин, Карлови Вари и Москва, представители на национални и международни киноорганизации като Ирландския филмов борд, Федералната агенция на култура и кинематография на Русия или Европа Синема, национални фондове, разпространители, продуценти, журналисти.
В традиционното си добро настроение директорът на фестивала Стефан Китанов за пореден път успя да убеди журналистите в зала МатиД на днешната пресконференция, че купонът на годината отново ще бъде фестивалът, който всяка година не пропуска да пораства по малко и да се превръща във все по-мащабно и качествено събитие. Новото издание на фестивала си има и нов рекламен клип, заснет от Драгомир Шолев. Зрителите ще имат възможността да се насладят на всяка една от трите кратки версии и на официалната дълга, "за ценители", със субтитри на български език. Защо със субтитри ли? Почакайте и сами ще видите защо.
Както вече сме ви информирали, 12-ият София Филм Фест ще се състои от 6 до 16 март 2007 в столицата с допълнителна програма от 17 до 23 март в София. Пловдивското издание на фестивала е от 6 до 16 март, а "София Филм Фест на брега" в Бургас - от 13 до 21 март. Благодарение на нюха си на киноман, който не само, че не загуби с превръщането си в истински фестивален професионалист, но и обостри за наша радост още повече и с помощта и на добрите си партньори от културните институти на Великобритания, Франция, САЩ, Холадния, Полша, Чехия и Ирландия, Стефан Китанов е успял да включи в програмата на фестивала около 100 игрални, 30 документални и 60 късометражни филма.
Те ще бъдат представени в следните традиционни за фестивала рубрики: Международен конкурс (голямата награда за първи или втори филм), Специални премиери, Европейски екран, Ново българско игрално кино (награда КОДАК), Българско късометражно кино (награда JAMESON за късометражен филм), Фокус Руско кино, Фокус Холандия, Балкански филмови срещи, Световен екран, Документална програма, Ретроспективи. За шести път ще бъде присъдена Голямата награда за най-добър филм в Международния конкурс (първи или втори игрален филм на режисьори от целия свят). 12 филма от Македония, Германия, Канада, Полша, Великобритания, Латвия, Русия и България ще се борят за Голямата награда на 12-ия София Филм Фест.
Сред акцентите на фестивала, за които още не сме писали, са 10-те български игрални филми, завършени след март 2007, които ще съставят панорамата на новото българско кино. Сред филмите са прекрасният "Шивачки" на Людмил Тодоров, забавното недоразумение "Летете с Росинант" на Джеки Стоев, "Моето мъничко нищо" на Дочо Боджаков (със софийска премиера), "Малки разговори" на Владимир Краев. Очаква се за първи път да бъдат представени пред публика окончателно завършените "Хиндемит" на Андрей Слабаков и "Авантюрата Хамлет" на Грег Роуч и Ивайло Дикански.
Великият майстор на думите в световното кино французинът Жан-Клод Кариер ще пристигне специално на София Филм Фест, за да бъде удостоен с Наградата на София за цялостно творчество. Кариер ще бъде представен с два филма в програмата на фестивала - "Улжан", който ще представят заедно с режисьора Фолкер Шльондорф (гост на София Филм Фест за втори път) и "Призраците на Гоя" на Милош Форман.
Наградата на София ще получи и проф. Владислав Икономов, в навечерието на неговата 70-годишнина. Българският творец има около 30 заглавия в режисьорската си филмография, а сред учениците му са водещи режисьори на съвременното българско кино като Дочо Боджаков, Илиян Симеонов и Андрей Паунов. Във фестивалната програма е включен един от най-успешните филми на Владислав Икономов, вдъхновен от българската литература - "24 часа дъжд".
Новият филм на Златина Русева "Срещу течението" ще има своята специална премиера на 12 март от 20,30 часа в кино Люмиер. Лентата е заснета по време на създадения по нейна идея първи Дунавски музикален фестивал "Срещу течението" (31 март - 10 април 2007 г.). и представлява музикално пътуване, което започва в България и завършва в Германия, там, където са изворите на Дунав. В продължение на десет дни круизният кораб "София" се превръща в дом и сцена на музиканти-виртуози от 9 крайдунавски страни. Сред тях са Иво Папазов, Теодоси Спасов, "Виртуозите", Жил Апап, Стунджи и Елица, Квартет "Ева" и други. Повечето от музикантите ще свирят на живо на премиерата на филма.
Любопитно е и, че актрисата Весела Казакова се представя с дебют като режисьор на документален филм заедно със сестра си Биляна. Премиерата на техния "Заради леля Снеже" е на 19 март от 18.00 ч в Дом на киното.
В рубриката Европейски ще видим абослютния фестивален хит на 2007-ма "4 месеца, 3 седмици, 2 дни" на румънеца Кристиан Мунджиу, "Амбалаж" на Ян Сверак, "Ирина Палм" на Сам Гарбаск, "Импорт-експорт" на Улрих Зайдел, "Мъжът от Лондон" на Бела Тар, "Вие, живите" на Рой Андершон, "Посещението на оркестъра" на Еран Колирин.
Сред гала прожекциите и предпремиерите се очакват с особен интерес "Катин" на режисьора Анджей Вайда, "Ще се лее кръв" на Пол Томас Андерсън (с 2 награди "Оскар" за главна мъжка роля на Даниъл Дей-Луис и за операторско майсторство), "Невидими" (гала премиера на Фонда за развитие на ООН), сред режисьорите на който са Вим Вендерс и Изабел Коаксе, "Няма ме" (I'm Not There) на Тод Хейнс за легендата Боб Дилън.
Германският режисьор, почитател на нестадартните решения в киното - Файт Хелмер, пристига у нас, за да покаже на публиката новото си кинопредизвикателство "Абсурдистан". Филмът събра овациите на наскоро завършилия Сънданс Филм Фестивал, където на почит са независимите в киното. Зрителите на София Филм Фест познават и предишните два филма на Файт Хелмер - "Тувалу" (заснет в България с оператор Емил Христов) и "Порта към небето" (представен от режисьора на 10-ия София Филм Фест през 2005 г.).
Едно от специалните събития, което не може да бъде пропуснато, е премиерата на "Новата Европа според Майкъл Пейлин: Източна наслада". Събитието е съвместна инициатива на вестник Капитал и София Филм Фест и ще бъде представено от режисьора и продуцента на документалната поредица Дж. П. Дейвидсън - на 9 март, от 16.30 часа в кино Люмиер.
Специален акцент в програмата на 12-ия София Филм Фест представляват документалните филми на HBO Полша, предоставени от HBO България (заглавията са включени в стартиращата през февруари рубрика "Без цензура"), които ще бъдат излъчени еднократно в рамките на фестивала (Френски културен институт, 11 и 12 март, от 19:00 ч.). Първите два филма "Смърт с човешко лице" и "Йежи Новак: живот след смъртта" с режисьор и сценарист Марчин Кошалка хвърлят реалистичен и смел поглед върху неизбежността на смъртта, стареенето и безмилостния ход на времето. "Стриптизьорки в Силезия" на Михал Рогалски разкриват безумието, в което живеят младите жени в една индустриална област в Полша, а "Войник" е биографичен филм на режисьора Яцек Блавут, който представя необикновената история на легендарния полски кикбоксьор Марек Пьотровски.
Официално гостите на фестивала са 233-ма. Аз обаче включвам и себе си в този списък, макар и да съм обикновен зрител - с богатата си програма и с разнообразните си събития, не на последно място от които паметните закривания, София филм фест е лично моят купон на годината. Предполагам, че много от вас ще се включат в него.
actualno.com, 27 февруари 2008
сряда, 27 февруари 2008 г.
неделя, 1 май 2005 г.
Ян Хржебейк пътува във времето с филмите си
Чешкият режисьор бе в София, за да представи филма си “Пупендо” (носител на 2 чешки лъва и наградата на читателите на списание “Cinema”) в рамките на “София Филм Фест”. Филмите му редовно печелят награди по фестивали в Чехия и в Европа, а “Трябва да си помагаме” през 2001г. бе номиниран за “Оскар”.
Как възприемате многобройните си награди?
Ян Хржебейк: Разбира се, когато човек получи признание, каквото е номинацията за “Оскар”, той е много доволен. По този начин успяхме да се сдобием с дистрибутори на филма по света. За мен е по-добре да получа награда, отколкото да не я получа. Иначе аз имах късмет, че “Пупендо” и “Гнезденца” имаха толкова зрители в Чехия , че в крайна сметка си възвърнахме вложените в тях разходи. Те имат повече зрители от “Властелинът на пръстените: Завръщането на краля”, това е изключение. Ценя истински много малко от наградите си.
Посещавате ли много фестивали с филмите си?
Я. Х.: По-скоро не. Стремя се да посещавам тези фестивали, които са важни за филмите ми или тези, които ме привличат по друга причина. Когато “Гнезденца” бе награден във Варна, г-н Бенда от Чешкия център в София ме покани да посетя България някой път и ето сега съм тук. С изключение на “Сънданс” в Америка, не съм бил на друг наистина значителен фестивал, а не съм и продуцент и не умея да омайвам потенциални купувачи.
Мислите ли, че чешката комедия е специфичен жанр, който би могъл да бъде разбран трудно извън пределите на Чехия?
Я. Х.: Но това е съвсем нормално. Ако съдя по себе си - аз харесвам специфичните неща. Харесвам Аки Каурисмаки, а той е специфичен финландски оригинал. През 60-те години по света пробиха филмите на Иржи Менцел и Милош Форман. Става дума за комедии и трагикомедии като “Любовта на русокосата” и “Hori ma panenko”, те са специфично чешки. С тях не смея да се сравнявам. Когато са гледали в Америка “Коля”, зрителите не са се смели както у нас, но въпреки това са разбрали историята. “Трябва да си помагаме” също е трагикомедия. Мисля си, че напротив, е предимство, че от нас никой не очаква да заснемем “Годзила”. У нас се снимат приказки и много комедии, просто защото имаме подходящи за тях актьори.
Вероятно това е именно заради спецификата.
Я. Х.: Все пак нещата са свързани и с това кой филм достига до вас. Аз, например, харесвам филмите на Лукас Мудисон. Неговият “Fucking Amal” сцечели наградата на публиката на фестивала в Карлови Вари, но това не напълни кината. Не знам как е в България, но в Чехия едва когато успеем да продадем филм в САЩ, намираме дистрибутори за него и другаде. “Коля” не е бил искан от нито един фестивал, но когато го купиха “Miramax”, той спечели всички тези награди като “Златен глобус” и “Оскар”.
Мюзикълът ви “Sakali leta” е за края на 50-те години на XX в., “Гнезденца” е за 60-те, а “Трява да си помагаме” за Втората световна война. Имате ли някакъв специален интерес към историята?
Я. Х.: По-скоро така излиза. Сътруднича си с писателя Петр Шабах, автор на сценария на “Sakali leta”, “Гнезденца” и “Пупендо”. С Петр Ярховски се запознахме с Шабах когато бяхме 18-годиши, той - на 30 г. Историите му проследяваха детството му през 50-те, съзряването му през 60-те и т.нар. “нормализация” или 70-те и 80-те години. Дори идеята за оригиналния сценарий на Петр Ярховски за “Трябва да си помагаме” се роди от Шабах. Да снимаш исторически филм е доста вълнуващо и приятно, макар и по-скъпо. Това е пътуване във времето. Сега приключвам “Horem Padem”, който разказва за съвременността и пак ми беше приятно да го снимам. Когато филмът е съвременен, човек трябва да намери интересна история. От великата история до теленовелата има много тънка граница. Както и от правдивата история до баналността. Великите творци като Форман с чешките му филми, или Каурисмаки снимат наглед банални истории, които обаче са гениални. Човек може да снима и велика драма като “21 грама”, която също е на границата на теленовелата, но режисьорът и актьорите в нея толкова добри, че в крайна сметка се е получило нещо страхотно.
Три пъти сте снимал с Болеслав Поливка. Как се режисира толкова известен актьор, вече почти легенда?
Я. Х.: Имате право, Болек наистина е почти легенда, но по-важното е, че той е интелигентен и невероятно талантлив творец. Той прие дори малката роля в “Гнезденца”, защото знаеше, че е добра и ще бъде запомнена. Когато му предлагах ролите в “Трябва да си помагаме” и “Пупендо” знаех, че това е материал, който ще му се стори невероятно привлекателен. Дори актьор като Болек Поливка не получава всеки ден интересни и нееднозначни роли - такива просто рядко се срещат.
Мислехте ли, че това е роля само за Поливка?
Я. Х.: Не. В сценария пишеше, че героят в “Трява да си помагаме” е нисък, оплешивяващ, очилат чичко като Уди Алън. Но когато се посъветвах с Иржи Менцел (бих му предложил ролята ако не минаваше вече 60-те години), той ми каза, че външният вид няма значение. Когато снимахме с Болек “Гнезденца”, аз му предложих да изиграе ролята, а той се засмя и каза: “А-ха, значи в момента съм на кастинг.” Що се отнася до “Пупендо”, снимахме филма вече 14 дни когато дойде ред на първата сцена с Болек - трудна сцена, тази в която четиримата актьори слушат “Гласа на Америка”. Аз обичам да снимам в дълги епизоди. Предложих да направим репетиция, но за всеки случай снимам репетициите, защото не се знае какво може да се получи. И тогава заснехме цялата сцена само в един дубъл, който беше страхотен. Мисля, че и самият Болек много добре разбра ролята си, защото е заобиколен от подобни хора - не само актьори, но и скулптори, художници. Така, че той просто дойде и засне всичко така, както исках. Вярвате ли ме?
Моля?
Я. Х.: Вярвате ли ми?
Тук звънна телефонът на Ян Хржебейк и от другата страна се оказа самият Болек Поливка. След като приключи разговора Хржебейк сподели, че вероятно ще снима и филм по новелата на Бохумил Храбал “Obsluhoval jsem anglickeho krale”.
Сп. "Екран", май 2004
Как възприемате многобройните си награди?
Ян Хржебейк: Разбира се, когато човек получи признание, каквото е номинацията за “Оскар”, той е много доволен. По този начин успяхме да се сдобием с дистрибутори на филма по света. За мен е по-добре да получа награда, отколкото да не я получа. Иначе аз имах късмет, че “Пупендо” и “Гнезденца” имаха толкова зрители в Чехия , че в крайна сметка си възвърнахме вложените в тях разходи. Те имат повече зрители от “Властелинът на пръстените: Завръщането на краля”, това е изключение. Ценя истински много малко от наградите си.
Посещавате ли много фестивали с филмите си?
Я. Х.: По-скоро не. Стремя се да посещавам тези фестивали, които са важни за филмите ми или тези, които ме привличат по друга причина. Когато “Гнезденца” бе награден във Варна, г-н Бенда от Чешкия център в София ме покани да посетя България някой път и ето сега съм тук. С изключение на “Сънданс” в Америка, не съм бил на друг наистина значителен фестивал, а не съм и продуцент и не умея да омайвам потенциални купувачи.
Мислите ли, че чешката комедия е специфичен жанр, който би могъл да бъде разбран трудно извън пределите на Чехия?
Я. Х.: Но това е съвсем нормално. Ако съдя по себе си - аз харесвам специфичните неща. Харесвам Аки Каурисмаки, а той е специфичен финландски оригинал. През 60-те години по света пробиха филмите на Иржи Менцел и Милош Форман. Става дума за комедии и трагикомедии като “Любовта на русокосата” и “Hori ma panenko”, те са специфично чешки. С тях не смея да се сравнявам. Когато са гледали в Америка “Коля”, зрителите не са се смели както у нас, но въпреки това са разбрали историята. “Трябва да си помагаме” също е трагикомедия. Мисля си, че напротив, е предимство, че от нас никой не очаква да заснемем “Годзила”. У нас се снимат приказки и много комедии, просто защото имаме подходящи за тях актьори.
Вероятно това е именно заради спецификата.
Я. Х.: Все пак нещата са свързани и с това кой филм достига до вас. Аз, например, харесвам филмите на Лукас Мудисон. Неговият “Fucking Amal” сцечели наградата на публиката на фестивала в Карлови Вари, но това не напълни кината. Не знам как е в България, но в Чехия едва когато успеем да продадем филм в САЩ, намираме дистрибутори за него и другаде. “Коля” не е бил искан от нито един фестивал, но когато го купиха “Miramax”, той спечели всички тези награди като “Златен глобус” и “Оскар”.
Мюзикълът ви “Sakali leta” е за края на 50-те години на XX в., “Гнезденца” е за 60-те, а “Трява да си помагаме” за Втората световна война. Имате ли някакъв специален интерес към историята?
Я. Х.: По-скоро така излиза. Сътруднича си с писателя Петр Шабах, автор на сценария на “Sakali leta”, “Гнезденца” и “Пупендо”. С Петр Ярховски се запознахме с Шабах когато бяхме 18-годиши, той - на 30 г. Историите му проследяваха детството му през 50-те, съзряването му през 60-те и т.нар. “нормализация” или 70-те и 80-те години. Дори идеята за оригиналния сценарий на Петр Ярховски за “Трябва да си помагаме” се роди от Шабах. Да снимаш исторически филм е доста вълнуващо и приятно, макар и по-скъпо. Това е пътуване във времето. Сега приключвам “Horem Padem”, който разказва за съвременността и пак ми беше приятно да го снимам. Когато филмът е съвременен, човек трябва да намери интересна история. От великата история до теленовелата има много тънка граница. Както и от правдивата история до баналността. Великите творци като Форман с чешките му филми, или Каурисмаки снимат наглед банални истории, които обаче са гениални. Човек може да снима и велика драма като “21 грама”, която също е на границата на теленовелата, но режисьорът и актьорите в нея толкова добри, че в крайна сметка се е получило нещо страхотно.
Три пъти сте снимал с Болеслав Поливка. Как се режисира толкова известен актьор, вече почти легенда?
Я. Х.: Имате право, Болек наистина е почти легенда, но по-важното е, че той е интелигентен и невероятно талантлив творец. Той прие дори малката роля в “Гнезденца”, защото знаеше, че е добра и ще бъде запомнена. Когато му предлагах ролите в “Трябва да си помагаме” и “Пупендо” знаех, че това е материал, който ще му се стори невероятно привлекателен. Дори актьор като Болек Поливка не получава всеки ден интересни и нееднозначни роли - такива просто рядко се срещат.
Мислехте ли, че това е роля само за Поливка?
Я. Х.: Не. В сценария пишеше, че героят в “Трява да си помагаме” е нисък, оплешивяващ, очилат чичко като Уди Алън. Но когато се посъветвах с Иржи Менцел (бих му предложил ролята ако не минаваше вече 60-те години), той ми каза, че външният вид няма значение. Когато снимахме с Болек “Гнезденца”, аз му предложих да изиграе ролята, а той се засмя и каза: “А-ха, значи в момента съм на кастинг.” Що се отнася до “Пупендо”, снимахме филма вече 14 дни когато дойде ред на първата сцена с Болек - трудна сцена, тази в която четиримата актьори слушат “Гласа на Америка”. Аз обичам да снимам в дълги епизоди. Предложих да направим репетиция, но за всеки случай снимам репетициите, защото не се знае какво може да се получи. И тогава заснехме цялата сцена само в един дубъл, който беше страхотен. Мисля, че и самият Болек много добре разбра ролята си, защото е заобиколен от подобни хора - не само актьори, но и скулптори, художници. Така, че той просто дойде и засне всичко така, както исках. Вярвате ли ме?
Моля?
Я. Х.: Вярвате ли ми?
Тук звънна телефонът на Ян Хржебейк и от другата страна се оказа самият Болек Поливка. След като приключи разговора Хржебейк сподели, че вероятно ще снима и филм по новелата на Бохумил Храбал “Obsluhoval jsem anglickeho krale”.
Сп. "Екран", май 2004
понеделник, 11 ноември 2002 г.
Пламен Христов - един българин в империята на Дисни
Пламен Христов е на 35г., живее в САЩ от 1990г. Преди това е преминал през кръжок по рисуване в Двореца на пионерите, завършил металургия в ХТИ. В страната на неограничените възможности учи рисуване в “Пасадина Сити колидж” и анимация в частната школа на Марк Уестърмор. С анимация се занимава от седем години, а от 1996г. е работи в “Walt Disney”. Първият пълнометражен анимационен филм, в който работи е “Голямата ваканция”.
В какви телевизионни проекти сте работили?
Работих в шоуто “Happily Ever After” на HBO за “Criteria” (?) След това в анимационния сериал Happyless (?) на “Disney” и “Recess”. Работата по телевизионните серии на “Recess” беше повече от четири години. Направихме над 130 епизода, които са много популярни в САЩ. Аз се занимавах с дизайна на продукцията. В момента работя на друго шоу на “Disney” “Loyd in Space”. Автор съм на дизайна на един от героите в “Голямата ваканция” - Гас. Бях дизайнер и декорите. Работата ми се състоеше в това да правя скици, докато чета сценария. След като скиците се одобрят от продуцентите, те се сканират и оцветяват компютърно. Ние създаваме основния поглед към обстановката около героите, после всичко се изпраща в Корея, където ги дооофрмят.
Как се прие филмът в САЩ?
Филмът беше много успешен, тъй като е с нисък бюджет - 10 млн. За да бъде филм като него печеливш, той трябва да направи три пъти бюджета си. Сега вече е прехвърлил 40 млн. в бокс офиса. Дори ще има повторна премиера в определени кина. От студиото искат да правят и продължение.
Какво е личното ви мнение за филма?
Бях доволен, но имаше неща, които не са направени както трябва - качество на някои от рисунките. В Корея няма много добри аниматори. Малко са сковани движенията на самите герои. Това са техническите детайли, които са видими само за хората, работили по филма. Харесва ми историята. Тя е на много добро ниво.
Имате ли други проекти за пълнометражни анимационни филми?
Предвижда се пълнометражна версия на новия сериал, по който работя “Loy in Space”. В “Disney” се опариха от правенето на много високобюджетни анимационни филми. Сега са се концентрирали в бързото създаване на нискобюджетни филми, за да се направи и по-бърза печалба. “Loyd in Space” е сравнително популярен и са изчислили, че ще бъде печелив филм. Не съм сигурен за заглавието, нито за какво ще се разказва в него, но действието се развива в космоса, 1500-2000 години в бъдещето. Героите живеят на вече остаряла космическа станция. Всъщност, също като в “Голямата ваканция” имаме група деца, различни по-характер и именно това ги обединява. Когато гледате филм като този, си давате сметка, че и вие сте имали приятели като тях. Когато четох сценария на “Голямата ваканция” имах чувството, че познавам някои от героите от училище. Работата е много напрегната и е трудно винаги да се намират оригинали идеи за героите, затова много често колегите ми прибягват до описване на някой от нас. Например в “Голямата ваканция” дебелото момченце Майки прилича на един колега, а на Гречън прототип е жената на продуцента ни Пол Джърмейн. Има и деликатна сфера по отношение на героите. В САЩ все още има сериозен проблем с расизма, филмът се опитва да бъде чувствителен към различните раси. Понякога е досадно, но винаги когато се измислят героите, трябва да има представител на всяка раса, да не би да се обиди някой. Сега е много смешно, когато правим “Loyd In Space”, където всички са извънземни. Сега могат да подчертаят героите само чрез гласове на хора от различни раси. От студиото искаха голямо расово разнообразие, но във филма има герои с по едно око. Каква раса са те? Това са изисквания на бюрократи, които също по свой начин си гледат работата.
Кои са вашите учители в анимацията?
Уолт Пергойл ?, автор на цветовете в анимационния “101 далматинци” в началото на шейсетте. Аз имах привилегията да се запозная с него. Той беше много добре настроен към българи, защото в миналото е работил с един българин -Гришата. Известно време работехме в една компания и той ми е повлиял много. Бях много горд, че той оцвети някои от декорите ми.
С кого бихте искали да работите?
О, със Стивън Спилбърг! Честно казано, не бих искал да променям това, което сега имам, защото хората, с които работя са много талантливи и мили, ние сме като едно малко семейство. С повечето сме приятели. Това е много по-ценно.
Как попаднахте в Дисни?
През 1996г. имах дързостта да подам портфолиото си при тях и те ми се обадиха. При тях няма предразсъсъци. Те не се интересуват каква народност си, а дали си талатнтлив. Не съм имал причина да съжалявам, че работя за тях.
Имате ли поглед върху анимацията в България?
Мисля, че има невероятно много талантливи хора тук. Понякога съм се питал защо трябва в Корея, а не в България да се сглобяват филмите на “Disney”. Но май няма желание за съдаване на частна компания тук. Държавата трябва да бъде по-снизходителна към новите компании, за да ги насърчава. Съществуващата анимация ми се струва прекалено консервативна и структурирана, без желание за промени.
Имате ли желание за работа тук?
Знам, че финансовите възможности са много ограничени. Ако не бях ходил в САЩ, сигурно щях да съм много щастлив да работя тук. С Росен Върбанов, който също е аниматор и работи в “Disney” имаме желание след време да направим малка компания тук, с която да започнем с анимационни реклами.
сп. "Екран" 2002
В какви телевизионни проекти сте работили?
Работих в шоуто “Happily Ever After” на HBO за “Criteria” (?) След това в анимационния сериал Happyless (?) на “Disney” и “Recess”. Работата по телевизионните серии на “Recess” беше повече от четири години. Направихме над 130 епизода, които са много популярни в САЩ. Аз се занимавах с дизайна на продукцията. В момента работя на друго шоу на “Disney” “Loyd in Space”. Автор съм на дизайна на един от героите в “Голямата ваканция” - Гас. Бях дизайнер и декорите. Работата ми се състоеше в това да правя скици, докато чета сценария. След като скиците се одобрят от продуцентите, те се сканират и оцветяват компютърно. Ние създаваме основния поглед към обстановката около героите, после всичко се изпраща в Корея, където ги дооофрмят.
Как се прие филмът в САЩ?
Филмът беше много успешен, тъй като е с нисък бюджет - 10 млн. За да бъде филм като него печеливш, той трябва да направи три пъти бюджета си. Сега вече е прехвърлил 40 млн. в бокс офиса. Дори ще има повторна премиера в определени кина. От студиото искат да правят и продължение.
Какво е личното ви мнение за филма?
Бях доволен, но имаше неща, които не са направени както трябва - качество на някои от рисунките. В Корея няма много добри аниматори. Малко са сковани движенията на самите герои. Това са техническите детайли, които са видими само за хората, работили по филма. Харесва ми историята. Тя е на много добро ниво.
Имате ли други проекти за пълнометражни анимационни филми?
Предвижда се пълнометражна версия на новия сериал, по който работя “Loy in Space”. В “Disney” се опариха от правенето на много високобюджетни анимационни филми. Сега са се концентрирали в бързото създаване на нискобюджетни филми, за да се направи и по-бърза печалба. “Loyd in Space” е сравнително популярен и са изчислили, че ще бъде печелив филм. Не съм сигурен за заглавието, нито за какво ще се разказва в него, но действието се развива в космоса, 1500-2000 години в бъдещето. Героите живеят на вече остаряла космическа станция. Всъщност, също като в “Голямата ваканция” имаме група деца, различни по-характер и именно това ги обединява. Когато гледате филм като този, си давате сметка, че и вие сте имали приятели като тях. Когато четох сценария на “Голямата ваканция” имах чувството, че познавам някои от героите от училище. Работата е много напрегната и е трудно винаги да се намират оригинали идеи за героите, затова много често колегите ми прибягват до описване на някой от нас. Например в “Голямата ваканция” дебелото момченце Майки прилича на един колега, а на Гречън прототип е жената на продуцента ни Пол Джърмейн. Има и деликатна сфера по отношение на героите. В САЩ все още има сериозен проблем с расизма, филмът се опитва да бъде чувствителен към различните раси. Понякога е досадно, но винаги когато се измислят героите, трябва да има представител на всяка раса, да не би да се обиди някой. Сега е много смешно, когато правим “Loyd In Space”, където всички са извънземни. Сега могат да подчертаят героите само чрез гласове на хора от различни раси. От студиото искаха голямо расово разнообразие, но във филма има герои с по едно око. Каква раса са те? Това са изисквания на бюрократи, които също по свой начин си гледат работата.
Кои са вашите учители в анимацията?
Уолт Пергойл ?, автор на цветовете в анимационния “101 далматинци” в началото на шейсетте. Аз имах привилегията да се запозная с него. Той беше много добре настроен към българи, защото в миналото е работил с един българин -Гришата. Известно време работехме в една компания и той ми е повлиял много. Бях много горд, че той оцвети някои от декорите ми.
С кого бихте искали да работите?
О, със Стивън Спилбърг! Честно казано, не бих искал да променям това, което сега имам, защото хората, с които работя са много талантливи и мили, ние сме като едно малко семейство. С повечето сме приятели. Това е много по-ценно.
Как попаднахте в Дисни?
През 1996г. имах дързостта да подам портфолиото си при тях и те ми се обадиха. При тях няма предразсъсъци. Те не се интересуват каква народност си, а дали си талатнтлив. Не съм имал причина да съжалявам, че работя за тях.
Имате ли поглед върху анимацията в България?
Мисля, че има невероятно много талантливи хора тук. Понякога съм се питал защо трябва в Корея, а не в България да се сглобяват филмите на “Disney”. Но май няма желание за съдаване на частна компания тук. Държавата трябва да бъде по-снизходителна към новите компании, за да ги насърчава. Съществуващата анимация ми се струва прекалено консервативна и структурирана, без желание за промени.
Имате ли желание за работа тук?
Знам, че финансовите възможности са много ограничени. Ако не бях ходил в САЩ, сигурно щях да съм много щастлив да работя тук. С Росен Върбанов, който също е аниматор и работи в “Disney” имаме желание след време да направим малка компания тук, с която да започнем с анимационни реклами.
сп. "Екран" 2002
вторник, 5 ноември 2002 г.
Александър Морфов за "Хълмът на боровинките"
Не се изявяваш за пръв път в киното, но за пръв път си сценарист и режисьор. Не ти ли е достатъчна работата в театъра и защо потърси промяната?
Александър Морфов: Не че не ми е достатъчна работата, но това е нов изказ, нова форма, която много обичам и ми се искаше да вляза в борба и с нея. Да се опитам да я използвам, за да дам по-голяма свобода на фантазиите си. Киното, телевизията са с много по-голям адрес, имат много по-голяма публика. Възможностите по отношение на реализацията на идеите като че ли са по-големи. Макар че театърът има една условност, която аз много харесвам и която понякога е по-въздействаща от безграничните възможности на реализма в киното. И преди съм се опитвал да снимам разни неща - даже едно почти филмово предаване “200 царе на киното”. По някакви причини и конфликти между мен и телевизията не можа да продължи. Направихме пилотно издание, в което трябваше да има филми, сериали, комедия на ситуациите, нямо кино - нещо като игра с всички жанрове на киното. В театъра имам достатъчно много ангажименти, но започвам да ги разреждам, защото ми харесва правенето на кино.
- В театъра поставяш чужди пиеси, а за филма сценарият е твой.
Александър Морфов: Идеята е много стара и все се канех да я реализирам. Това е дълга история - преди време бях поканен на участвам в продукция като режисьор по сценарий на Мария Владова. Започнах с условието, че ще мога да променя сценария. Започнахме работа, но се стигна до непреодолими конфликти между нея и мен. Тя държеше на някаква основна линия, свързана с асфалтова бригада - чисто социалистически сюжет. Докато аз исках филмът да стане по-фантастичен. След което се разделихме. Решихме всеки да си хване историята и да си я развива. Разбира се, на нея след това не й попречи да вземе всичко, което бях написал, да го използва и дори да ме обвинява, че едва ли не съм й взел идеята. Но тогава ми стана много любопитно сам да измислям истории. В работата ми в театъра винаги съм усещал ограниченост, защото ми е тежало клишето, условието в театралната режисура, че трябва да преексплоатираме, да предъвкваме едни и същи сюжети. И затова винаги съм се опитвал да ги променям, да доизмислям нови герои или ситуации и се чувствам непълноценен и неудоволетворен когато предъвкваме думите на умрели хора, както казва един от героите във филма, цитирайки Пирандело. Мислим си, че живеем, а само предъвкваме живота на мъртвите. Затова никога не съм имал ограничения. “Декамерон” ми е първият опит, след “Дон Кихот”, когато изцяло повече си позволих да напиша в историята диалози, защото от Бокачо има съвсем малко - в началото може би и финалът. Всичко останало са мои истории.
- Интересна е идеята, че нашият живот е видян през погледа на чужденец.
Александър Морфов: Да, това е основното. Като не може да се каже, че е оригинална идея. Това е използвано в киното сигурно десетки пъти. Още от Одисей насам всичко е пътуване и впечатленията, и емоциите на пътуващия човек. Преодоляването на пътя - метафората на живота. Всеки има спирки в живота си и там има възжоност да се огледа и да види може би малко повече от света, през който ние препускаме и забравяве да видим ръцете на стара жена, която държи цветя на улицата и очите същата тази жена и очите на дете, което гледа към тези ръце. Това са незабравими мигове в живота, които не че могат да те променят, но могат да те накарат да изпиташ малко повече радост от това, че си жив, че присъстваш, че ти е дадено от бога това щастие да видиш този свят и да го почувстваш. Ние забравяме, че да бъдеш жив е щастие. Аз го наричам “големия джакпот”. От няколко милиона сперматозоида само твоят е ударил джакпота, ти си избраният да се радваш на този свят, дори ако живееш в него само десет години, все пак си бил благословен да го видиш и почувстваш. Повечето от нас се държим така, като че ли животът ни е даден, за да преминем през него.
- Така сякаш се държат и повечето герои. Те се мъчат през повечето време, страдат като машиниста, който казва, че е изминал 8 млн. км и никъде не е бил.
Александър Морфов: Да това е другата страна на това съждение, че има и такива, които съдбата ги принуждава и им слага ограничения на чувствата и очите. Идеята на този епизод е била, че един ден спираш и дърпаш ръчната спирачка, прекарваш една Нова година - спираш мига, спираш времето - с хора, които не познаваш - същите самотници като теб - сред едно поле във влак. И за няколко часа, те са щастливи.Това е мигът, в който могат да почустват живота. Както е и с останалите герои. Всеки има един стопор, в който може да почувства живота. Или други - като героите от групата - които чувстват живота нон стоп. За животът ни е даден да го използваме докрай. Да се веселим и както е в песента им, “ще го крепим тоя живот, важното е да го държим”... текстът не си го спомням. Но това е и част от идеята. За чужденеца може да се предполага, че също минава през живота с неясното чувство живее ли го или просто участва в някакъв план.
-Той го снима постоянно с камера...
Александър Морфов: Опитва се да го регистрира с камерата. В един момент самият той разбира че регистрирането, осъзнаването, почувстването на живота е по-важно чрез други средства, чрез вътрешните, другите си очи. Смятам че, така де, разбира се, нищо не смятам, публиката ще реши какво съм смятал и какво не съм.
- Все пак си имал нещо предвид.
Александър Морфов: Идеята, усилията ми са били в тази посока, че в онзи последен поглед пред къщата на миньорите да се разбере, че той е усетил, че е разбрал, че е спрял там, видял е този живот, този свят истински.
-Само че той остава безмълвен накрая и просто отпътува.
Александър Морфов: Да. Но нали това е всъщност как отиваш понякога в планината, виждаш един изгрев, има ли смисъл да го коментираш? Той те стопля за вбъдеще. Ти си го спомняш, а дори и да не си го спомняш, той се е оцветил някъде в съзнанието ти. Това е като един красив, топъл изгрев. Мисля, че живеем в такова време, когато е глупаво да се вадят заключения и постулати. Имаше много идеи и оригинални текстове за края, за някакви коментари, но се оказа, че всичко това ще е ненужно.
- Случайно ли героят е германец?
Не, не е случайно. Защото Санчо Финци е немски актьор. Иначе по сценарий той беше американец. Имах един приятел Андрю Бейли, с когото се запознах преди 6-7г. в България. Започнахме да работим с него по сценария и беше много любопитно, защото той самият беше тъкв тип - пътуваше много - Балканите, Близкия Изток, следваше литература някъде, в Мичиган, май, и беше от поколението млади хора, които имат ясната цел да обогатят себе си, запознавайки се със света. Из България обикаляше на автостоп из селата. Срещата му с България го беше шокирала доста. Аз му разказвах своите идеи, той ми разказваше впечатленията си. По някакъв начин той дори беше прототипът на образа. Но по финансови причини намирането на американски актьор и докарването му тук беше невъзможно, особено пък като ни отпуснаха парите 10 дни преди снимките. От юни до края на август трябваше да е подготовката, а снимките да продължат до октомври и евентуално малко през зимата. Отпуснаха ни парите края на ноември. Трябваше да решим дали да чакаме следващото лято или да започнем и да сменим всичко. Промених сценария основно. Реших, че действието се развива на 31.12.1999г. Случайно се обадих на Санчо с идеята, че след като работи от 10г. в немските театри, е известен немски актьор и съвсем правдоподобно би могъл да пресъздаде образа на средния немец, средния бюргер - добре заплатен, доволен от света, от съдбата си. Да го изкараш от монотонността на съществуването му и да го вкараш в по-различна среда.
- Това е доста по-различно от американец, защото европейците имат друго светоусещане.
Александър Морфов: Да. В началото имаше други идеи - американецът се казваше Бигалоу, защото имаше история на финала, достоверна история, която исках да използвам, че неговите деди, по време на въстанието на Гарибалди в Италия, са избягали от Балканите и неговият прадядо пред емиграционните власти си е сложил името на местността или селото на име Бигла - Бигалоу. Това героят го разказва на Жената в къщата от филма и тя му казва, че Бигла е върхът отсреща. Всъщност става дума за връщането, завъртането. Филмът имаше друго послание, по-надълбоко се бъркаше сценарият. Но после се освободих от всички тези неща, защото със смяната на родината на героя това звучеше неправдоподобно и освен това реших да се концентрирам повече върху обикновените истини, обикновените хора. Да не се търсят псевдоинтелектуални послания, с които много обичат да си служат тук у нас.
- И затова сигурно главният герой се среща само с такива хора - обикновени.
Александър Морфов: Да, такава ми беше идеята и много се забавлявахме като започнахме да налучкваме историята с хората във влака. В началото бяха само кондукторите Лафазанов и Зуека, но оставяйки действието 31 срещу 1 започнаха да изникват въпроси кои са тези хора и къде празнуват Нова година, има ли други хора във влака и ако има, не се ли събират, и ако се съберат, какво се случва. Въобще започна да се ражда цялата тази история дотолкова, че тя стана самостоятелен филм. Аз съм изрязал там много неща - сама по себе си тя може да стане двучасов филм - историята на някакви хора, които пътуват в празен влак и посрещат новия век в бюфета на влака. Много сантиментална и тъжна история с монолози на Сава Хашъмов, Златина Тодева. Може би един ден ще я направя на театър, защото тя ми е много скъпа.
- Когато гледах филма и слушах музиката на Луис Армстронг не си представях героите с тази музика.
Александър Морфов: Струва ти се странно?
- Да.
Александър Морфов: Значи не познаваш добре живота в такъв случай. Имам приятели, които тяхното проявление в живота няма нищо общо с харесванията им. Имам познати, които са бандити и обичат класическа музика. Имам познат, с когото се запознах когато снимахме “Сирна неделя”, отявлен пияница, който прибиваше всяка вечер жена си, но беше маниак на Стайнбек, знаеше всичко негово. Беше най-обикновен пияница като тези във филма - народен тип - луд по музиката на Бийтълс, Ролинг Стоунс и Стайнбек. Можеше с часове да цитира Стайнбек, което е ужасяващ парадокс. Той ми е бил също като някакъв прототип за тези хора. В Сливен, където съм растнал имам приятели - докери на жп линията, които бяха луди по джаза. Така че, това са съвсем естествени, това са живи хора. Може да звучи неправдоподобно.
- Защо се промени заглавието от “Неделя” на “Хълмът на боровинките”?
Александър Морфов: “Неделя” беше предишното заглавие, свързано с другата история. Първото заглавие на филма беше “Седмият ден”. Защото там имаше библейска история, в която се разказваше за сътворяването на света, за това, че на седмия ден Господ е седнал да си почине, заспал е и оттогава спи. Той не знае тук какво се извършва. Той спи и сънува - ние сме неговият кошмар. Някой трябва да го събуди, за да започне всичко отначало. Когато се събуди, той ще види, че всичко е така, както беше замислено в началото. Адам и Ева са още в райската градина. Две години по-късно изведнъж се появи филмът на Жако Вандор “Осмият ден”, който започваше удивително по същия начин какъвто ми беше сценария - с разказа как е сътворен света, но той го разказва на осмия ден, с едно момче, което беше странно, не с умствени отклонения, но странен, себичен тип. Аз изпаднах в шок, защото си видях сценария заснет. И след това го промених - реших да го кръстя “Неделя”, смених чужденеца, който пътува с момиче. Въобще се опитах да изляза от първия вариант, защото съвпаденията бяха големи, но понякога така става - темите, идеите витаят във въздуха. Някой си настройва по някакъв начин антените на тази вълна, улавя ги и ги създава. И ако ние с Жако Вандор сме имали някакви общи видения, му прави чест, че ги направи първи. Все пак направи един превъзходен филм, слава богу, защото би било много тъжно да ти вземат идеята и да ти я изпортят. После променихме сценария - не ставаше дума вече за библейската история, действието се развиваше на Нова година. Мислейки как трябва да се казва, слушахме много “Blueberry Hill” докато слагахме музиката. Текстът вътре изцяло говори за проблемите на филма - любовта, луната, за хълма на боровинките, където човек още може да се почувства по някакъв начин щастлив. Може би това е нещото, към което всички се стремим - някакъв хълм на боровинките, забравен от детството. Моят хълм на боровинките е детството ми - там някъде съм го оставил, но не го забравям.
- Самуел Финци определя жанра като “балкански магически реализъм”.
Александър Морфов: На мен ми харесва това определение.
- Това веднага отправя човек към Маркес и Исабел Алиенде, особено с очевидния мотив с отсичането на главата на героя, който пада от влака.
Александър Морфов: Аз не мисля, че ние сме по-рационална, по-ясна страна. Напротив, мистерията тук е на същото ниво, има същите измерения както в Латинска Америка, само че, като вече казах, сме престанали да забелязваме мистериите на живота. Моята баба беше едновременно християнка, в къщи винаги е държала много икони, беше активен борец против фашизма със смъртна присъда, защото е помагала на партизаните и беше и врачка, и магьосница едновременно. Тя правеше магии, гадаеше, идваха всички от селото да я питат за сънища, да им гледа. Винаги е била за мен нещо като събирателен образ на българина - езичници, християни, комунисти и антикомунисти едновременно.
- Когато беше тук, Кустурица каза, че проблемът на Балканите е, че сме строили къщите си на пътя, където Азия влиза в Европа и Европа влиза в Азия. Така се омесват много култури.
Александър Морфов: Да това е така, но не е само това обаче. Аз имам собствена теория, че на нашите народи трябва да издигнат паметник в Страсбург, Париж или другаде в истинската Европа. Защото ние винаги сме били филтърът, предпазната стена на Европа, жертвата за европейската култура. Тук някъде спря ислямът и Изтокът, тук някъде спря комунизмът. Ние винаги сме били стената, като най-силното оръжие на тази стена е била толерантността, защото постепенно са се преливали нещата. В много села в България църквите и джамиите са една до друга. Евреите, турците и българите винаги са живеели заедно. Преливането на Изтока към Запада е станало някак си постепенно.
- Да, но европейците не се замислят за това.
Александър Морфов: Да, те са погълнати от собствената си грандиозност и неповторимост. Но не е и нужно да мислят само за това.
- Но чужденецът от филма като че ли успява да усети това. Има парадокс във филма, че ангелът хранител на чужденеца накрая умира.
Александър Морфов: Да, това пак е идеята за необходимата жертва. Може би това ни е съдбата и трябва да се примирам с нея. Има една теория за карма на територията - ние ще останем винаги такива и няма да се променим, защото носим кармата на земята, в която живеем. Онези, които успеят да излязат от тук и късат много категорично и рязко с тази карма, те променят и съдбата си. Те приемат съдбата на земята, в която отиват да живеят. Всеки един от нашите големи творци, които са успели рязко да се дистанцират от тук, са успели да просъществуват там. Аз не казвам, че това е хубаво. Не понасям мегаломанските изявления на Кристо. Цялата ми теория беше подплатена с няколко имена, разбира се, но сега не става въпрос за това. Така че, това е кармата на земята и смисълът на нашия живот, т.е. промяната на нашия живот, на нашето съществуване ще е възможна само тогава, когато осъзнаем тази връзка със земята, а нес с пренебрежението и презрението към земята. Защото непрекъснато се опитваме да отрежем клона, на който седим, правейки се на европейци или на световна нация, а силата е някъде точно там, където сме стъпили, защото от всеки втори баир, който разкопаеш бликат и извират история и култура. Ние ходим по културата на света, така или иначе.
- Ние тъпчем собствената си култура.
Александър Морфов: Да, въпросът е именно в това - да не я тъпчем, да ходим внимателно по нея, защото не е ясно върху какъв храм в момента седим. Ако осъзнаваш тази връзка, може би и на теб ще ти става по-леко на душата. Да осъзнаеш бремето, да осъзнаеш съдбата си, да осъзнаем, че в крайна сметка ние сме онази връзка, онази необходима жертва, без която светът не би бил такъв, защото какво би станало ако никой не беше спрял Османската империя, въобще не можем да си представим.
- Спирането на Османската импария ни лиши от много неща.
Александър Морфов: Да, но за сметка на това запазихме Европа. Може да сме горди с това. Друг е въпросът, че Европа не ни го признава. Запазихме Европа и от комунизма, приемайки на наш гръб отново да сме изкупителна жертва. Цялото това преливане, конфликтът между християнство и нехристиянство, комунизъм и некомунизъм, диктатура и демокрация всички го носят вътре в душите си. Затова българинът е такъв - малко по-странен, по-лош, по-арогантен, по-мръсен, защото носи прекалено много конфликти в душата си. Друг е въпросът дали го съзнава. Проблемът е много дълбок. Аз не мисля, че ние ще се оправим скоро, нито че въобще ще се оправим някога. Не знам колко време трябва да мине, за да може личността да се шлифова, колко поколения - защото виждам как хората възпитават децата си. Те не придават към следващото поколение нещо по-различно, нещо по-ново, по-хуманно и чисто. Напротив, предишната им ленност сега се е трасформирала в арогантност, на всяка цена домогване и оцеляване, злоба и завист, движение на лактите. Но това е работа на държавата. Ако приемем държавата или правителството за главата, то тя трябва да движи тялото. Главата е съзнанието. Ако можем да наречем интелигенцията душата, а правителството главата на една държава, това е организмът. Но главата, съзнанието трябва да ръководи тялото, а сега някак си е обратното.
- Отново към филма - след катастрофата чужденецът е неговият ангел (Рени Врангова) попадат в къщата на феята. Моментът е изпълнен с топлина, светлина, сигурност, красота, любов, надежда - според мен нещо много по-различно от предишните епизоди.
Александър Морфов: Да, това беше и целта на епизода. За съжаление не можахме да намерим, много искахме да намерим красива къща, която да прилича на къща на феята. В последния момент трябваше да намерим къща, да направим ремонт и на другия ден да започнем да снимаме, но мисля, че и това, което намерихме носи очарование. Вътре Кольо Карамфилов направи много добра работа. Въобще Кольо свърши... и на него също му е дебют в киното като художник, като артист не му е дебют, участвал е във филм и преди.
- Ти също се появи като артист.
Александър Морфов: Да, доста време се чудихме кой ще е онзи, който ще дръпне ръчната спирачка и накрая някой ми подхвърли идеята, защо не вземеш да я дръпнеш ти. Има закачка с положението ми въобще, с правенето на самия филм. Сега си спомням, че мина през какви ли не завои сценарият.
- А това не е ли изморително - постоянно да се търси баланс, да се намира промяната, за да стигне филмът до екран?
Александър Морфов: Естествено, не случайно го бях зарязал пет-ли шест години сценария. Бях се отказал въобще да се заемам повече с него. Той беше приет във филмовия център на една сесия, на втора сесия премина и на третата сесия когато трябваше да отпуснат парите, стана някаква глупост и аз си изтеглих сценария и го захвърлих. След това излезе “Осмият ден”, което въобще ме хвърли в шок и си казах, това е урок на съдбата, едно нещо или го правиш когато трябва да се направи или въобще не го правиш. В мига, в който решиш да го отлагаш, съдбата те наказва затова, че не си проявил достатъчно твърдост. Както е при Паулу Коелю - той има едно много хубаво разсъждение за знаците на съдбата, за първоначалния подтик, за това как тя ти помага в началото и след това започва да те изпитва, да те подлага на изпитания, за да разбере в крайна сметка дали ти ще се окажеш годен за това, за което си създаден. Твоята лична легенда да видиш дали можеш да я достигнеш. Може би това е било част от изпитанията - да се появи филм със същото заглавие, а моят да не бъде приет от комисията, да бъде захвърлен в чекмеджето и при друга възможност, пътьом, ден за ден, да се променя сценарият, да се търсят изходни варианти.
- Не се ли притесняваш, че филмът може да бъде приет буквално?
Александър Морфов: Естествено, че се притеснявам и че се вълнувам много от това. Защото мненията според мен ще бъдат диаметрално противоположни. Сигурно ще има хора, които ще го харесат и такива, които ще кажат, че това е... не искам да предричам. Аз си познавам враговете и знам какво ще измислят. В крайна сметка ще се окаже, че в България няма значение качеството на това, което правиш.
- Продуцентът на филма Димитър Гочев казва, че сега БНТ произвежда много филми, но той не коментира качествата им, БНТ не е виновна, че са лоши. (в материал по повод филма във в-к “Труд”)
Александър Морфов: Аз не знам какво е казал и дали това е искал да каже. Но е факт, че напоследък се появиха филми, които бяха доста дискутирани и като че ли неприети.
- Всеки български филм в момента е обречен да бъде много дискутиран, просто защото почти няма конкуренция.
Александър Морфов: Аз мисля, че има такова едно, не знам точно, сигурно пак е поради личностни качества на българина. Пак поради стария номер, че не може човек да бъде космонавт, ако ти си оправил сестра му. Това е селският характер на взаимоотношенията ни, защото сме малка държава и всички се знаем и подлагаме на съмнение таланта на всеки един. Казваме, к’во бе, тоя ли? Това че живееш, примерно, с някой човек заедно, срещаш го в магазина, не те прави да се чувстваш по-щастлив и по-горд, а напротив, българинът омаловажава качествата на другия, защото ако той е толкова голям гений, какво ще прави в този магазин, в тая кръчма, веднага го приравнява до себе си, изхожда винаги от собствения си аршин. Затова всичко е така объркано в тая държава - няма ценности. В продължение на колко години са раждаха поколения интелигенция и учители, и доктори, които бяха създавани благодарени на партийната си принадлженост, а не благодарение на личните си качества. Един от големите парадокси на света е, че имаше Работнически факултет, т.нар. РабФак. Може ли човек, който е изкарал едно СПТУ да стане доктор, затова, защото е член на Комунистическата партия. Оттук нататък всичко тръгва надолу. След като знаеш този кой е, след като знаеш какви са му умствените възможности, а той е завеждащ клиника, естествено е, че самочувствието ти ще е друго и ще си кажеш, к’во, тоя ли? Дори вече преставаш да оценяш истинското, няма как да го оцениш. В продължение на години ти е насаждано, че всички сме равни, че има по-равни от нас, че от най-голямото дърво може да стане свирка.
- Това не е проблем на филма - той бяга от реализма, от действителността.
Александър Морфов: Да, той е частен случай на действителността. Някак си много ми се искаше да реабилитираме представата за българина и да покажем даже едни хора - говоря за музикантите, за тези от сватбата, които в проявленията си са чудовищни, но пък са симпатични, живи и човечни и по някакъв начин искрени, което дава надежда, че не всичко е загубено, че може би този човек не е намерил човека, с който да поговори. В първия сценарий имаше момент, в който героят попада на панаир където има циганско колело, на което се въртят много хора и в един момент те политат във въздуха. Дори имаше и работно заглавие “За летящите хора”. И тези във влака също политаха в един момент на Нова година и се рееха в черното небе под луната. Но решихме магическото да го приземим.
- Чудех се какъв е този влак, който минава през къщата на героите, разрушава всичко и ги премазва. Би могло да се разбере дори като държавата, която премазва гражданите си, но това е прекалено социално.
Александър Морфов: Ами аз не бих искал да го обяснявам това. Първоначално трябваше да въздейства много натуралистично моментът - с действителни разрушения, и една камера, която се вдига много нависоко над разрушенията и ги следи - и разрушената къща и малката гара, влакът, който е дерайлирал. И като се губи тази камера в облаците се чува едно хъркане - онзи несъбуден господ. По финансови причини нямаше как да го заснемем.
- Имаш ли други планове за филми?
Александър Морфов: Имам три сценария, които отвътре ме бутат и се чувствам като бременна жена. Някои са в доста напреднала бременност. Смятам като се върна от Русия да завърша поне единия. Общо взето въобще не ме интересува какво ще се снима. Важното е да се снима. Даже мисля да си купя накаква цифрова камера и да си снимам. Мисля, че след проявата на групата “Догма” абсолютно се разруши аристократичната недосегаемост на киното на 35мм и на 70мм. Страшно се радвам на бума, който те направиха, защото дадоха възможност на всички, които искат да се занимават с кино, да го правят. Даже в момента в Европа се смята малко буржоазно занимание да снимаш филм на 35мм. Очите са насочени натам, където нещо се работи, нещо се прави. Хора с една камера започват да преследват кошмарите си, идеите си, фантазиите си, не да преследват парите и блясъка на славата. То е друго, то е следствие, ако стане - става. Продължаваш да си преследваш сенките. И затова в мига, в който завърша 80% от сценариите, ще започна да ги снимам -с пари, без пари, с приятели, без хонорари.
- И ще ти се наложи да изпълняваш повече роли.
Да, по едно време бях на ръба да изпълнявам ролята на Руси Чанев, просто не можех да намеря човек, който да я изиграе. Благодарен съм на Руси, че той я прие все пак. Въобще екипът, артистите, мисля, че са страхотни. Не коментирам въобще онова, което е като проява на екран, а отношението им към работата, отношението към филма, към мен. Мисля, че това е най-добрият екип, с който съм работил.
- Моите въпроси свършиха.
Александър Морфов: Моите отговори - не.
сп. "Екран", 2002
Александър Морфов: Не че не ми е достатъчна работата, но това е нов изказ, нова форма, която много обичам и ми се искаше да вляза в борба и с нея. Да се опитам да я използвам, за да дам по-голяма свобода на фантазиите си. Киното, телевизията са с много по-голям адрес, имат много по-голяма публика. Възможностите по отношение на реализацията на идеите като че ли са по-големи. Макар че театърът има една условност, която аз много харесвам и която понякога е по-въздействаща от безграничните възможности на реализма в киното. И преди съм се опитвал да снимам разни неща - даже едно почти филмово предаване “200 царе на киното”. По някакви причини и конфликти между мен и телевизията не можа да продължи. Направихме пилотно издание, в което трябваше да има филми, сериали, комедия на ситуациите, нямо кино - нещо като игра с всички жанрове на киното. В театъра имам достатъчно много ангажименти, но започвам да ги разреждам, защото ми харесва правенето на кино.
- В театъра поставяш чужди пиеси, а за филма сценарият е твой.
Александър Морфов: Идеята е много стара и все се канех да я реализирам. Това е дълга история - преди време бях поканен на участвам в продукция като режисьор по сценарий на Мария Владова. Започнах с условието, че ще мога да променя сценария. Започнахме работа, но се стигна до непреодолими конфликти между нея и мен. Тя държеше на някаква основна линия, свързана с асфалтова бригада - чисто социалистически сюжет. Докато аз исках филмът да стане по-фантастичен. След което се разделихме. Решихме всеки да си хване историята и да си я развива. Разбира се, на нея след това не й попречи да вземе всичко, което бях написал, да го използва и дори да ме обвинява, че едва ли не съм й взел идеята. Но тогава ми стана много любопитно сам да измислям истории. В работата ми в театъра винаги съм усещал ограниченост, защото ми е тежало клишето, условието в театралната режисура, че трябва да преексплоатираме, да предъвкваме едни и същи сюжети. И затова винаги съм се опитвал да ги променям, да доизмислям нови герои или ситуации и се чувствам непълноценен и неудоволетворен когато предъвкваме думите на умрели хора, както казва един от героите във филма, цитирайки Пирандело. Мислим си, че живеем, а само предъвкваме живота на мъртвите. Затова никога не съм имал ограничения. “Декамерон” ми е първият опит, след “Дон Кихот”, когато изцяло повече си позволих да напиша в историята диалози, защото от Бокачо има съвсем малко - в началото може би и финалът. Всичко останало са мои истории.
- Интересна е идеята, че нашият живот е видян през погледа на чужденец.
Александър Морфов: Да, това е основното. Като не може да се каже, че е оригинална идея. Това е използвано в киното сигурно десетки пъти. Още от Одисей насам всичко е пътуване и впечатленията, и емоциите на пътуващия човек. Преодоляването на пътя - метафората на живота. Всеки има спирки в живота си и там има възжоност да се огледа и да види може би малко повече от света, през който ние препускаме и забравяве да видим ръцете на стара жена, която държи цветя на улицата и очите същата тази жена и очите на дете, което гледа към тези ръце. Това са незабравими мигове в живота, които не че могат да те променят, но могат да те накарат да изпиташ малко повече радост от това, че си жив, че присъстваш, че ти е дадено от бога това щастие да видиш този свят и да го почувстваш. Ние забравяме, че да бъдеш жив е щастие. Аз го наричам “големия джакпот”. От няколко милиона сперматозоида само твоят е ударил джакпота, ти си избраният да се радваш на този свят, дори ако живееш в него само десет години, все пак си бил благословен да го видиш и почувстваш. Повечето от нас се държим така, като че ли животът ни е даден, за да преминем през него.
- Така сякаш се държат и повечето герои. Те се мъчат през повечето време, страдат като машиниста, който казва, че е изминал 8 млн. км и никъде не е бил.
Александър Морфов: Да това е другата страна на това съждение, че има и такива, които съдбата ги принуждава и им слага ограничения на чувствата и очите. Идеята на този епизод е била, че един ден спираш и дърпаш ръчната спирачка, прекарваш една Нова година - спираш мига, спираш времето - с хора, които не познаваш - същите самотници като теб - сред едно поле във влак. И за няколко часа, те са щастливи.Това е мигът, в който могат да почустват живота. Както е и с останалите герои. Всеки има един стопор, в който може да почувства живота. Или други - като героите от групата - които чувстват живота нон стоп. За животът ни е даден да го използваме докрай. Да се веселим и както е в песента им, “ще го крепим тоя живот, важното е да го държим”... текстът не си го спомням. Но това е и част от идеята. За чужденеца може да се предполага, че също минава през живота с неясното чувство живее ли го или просто участва в някакъв план.
-Той го снима постоянно с камера...
Александър Морфов: Опитва се да го регистрира с камерата. В един момент самият той разбира че регистрирането, осъзнаването, почувстването на живота е по-важно чрез други средства, чрез вътрешните, другите си очи. Смятам че, така де, разбира се, нищо не смятам, публиката ще реши какво съм смятал и какво не съм.
- Все пак си имал нещо предвид.
Александър Морфов: Идеята, усилията ми са били в тази посока, че в онзи последен поглед пред къщата на миньорите да се разбере, че той е усетил, че е разбрал, че е спрял там, видял е този живот, този свят истински.
-Само че той остава безмълвен накрая и просто отпътува.
Александър Морфов: Да. Но нали това е всъщност как отиваш понякога в планината, виждаш един изгрев, има ли смисъл да го коментираш? Той те стопля за вбъдеще. Ти си го спомняш, а дори и да не си го спомняш, той се е оцветил някъде в съзнанието ти. Това е като един красив, топъл изгрев. Мисля, че живеем в такова време, когато е глупаво да се вадят заключения и постулати. Имаше много идеи и оригинални текстове за края, за някакви коментари, но се оказа, че всичко това ще е ненужно.
- Случайно ли героят е германец?
Не, не е случайно. Защото Санчо Финци е немски актьор. Иначе по сценарий той беше американец. Имах един приятел Андрю Бейли, с когото се запознах преди 6-7г. в България. Започнахме да работим с него по сценария и беше много любопитно, защото той самият беше тъкв тип - пътуваше много - Балканите, Близкия Изток, следваше литература някъде, в Мичиган, май, и беше от поколението млади хора, които имат ясната цел да обогатят себе си, запознавайки се със света. Из България обикаляше на автостоп из селата. Срещата му с България го беше шокирала доста. Аз му разказвах своите идеи, той ми разказваше впечатленията си. По някакъв начин той дори беше прототипът на образа. Но по финансови причини намирането на американски актьор и докарването му тук беше невъзможно, особено пък като ни отпуснаха парите 10 дни преди снимките. От юни до края на август трябваше да е подготовката, а снимките да продължат до октомври и евентуално малко през зимата. Отпуснаха ни парите края на ноември. Трябваше да решим дали да чакаме следващото лято или да започнем и да сменим всичко. Промених сценария основно. Реших, че действието се развива на 31.12.1999г. Случайно се обадих на Санчо с идеята, че след като работи от 10г. в немските театри, е известен немски актьор и съвсем правдоподобно би могъл да пресъздаде образа на средния немец, средния бюргер - добре заплатен, доволен от света, от съдбата си. Да го изкараш от монотонността на съществуването му и да го вкараш в по-различна среда.
- Това е доста по-различно от американец, защото европейците имат друго светоусещане.
Александър Морфов: Да. В началото имаше други идеи - американецът се казваше Бигалоу, защото имаше история на финала, достоверна история, която исках да използвам, че неговите деди, по време на въстанието на Гарибалди в Италия, са избягали от Балканите и неговият прадядо пред емиграционните власти си е сложил името на местността или селото на име Бигла - Бигалоу. Това героят го разказва на Жената в къщата от филма и тя му казва, че Бигла е върхът отсреща. Всъщност става дума за връщането, завъртането. Филмът имаше друго послание, по-надълбоко се бъркаше сценарият. Но после се освободих от всички тези неща, защото със смяната на родината на героя това звучеше неправдоподобно и освен това реших да се концентрирам повече върху обикновените истини, обикновените хора. Да не се търсят псевдоинтелектуални послания, с които много обичат да си служат тук у нас.
- И затова сигурно главният герой се среща само с такива хора - обикновени.
Александър Морфов: Да, такава ми беше идеята и много се забавлявахме като започнахме да налучкваме историята с хората във влака. В началото бяха само кондукторите Лафазанов и Зуека, но оставяйки действието 31 срещу 1 започнаха да изникват въпроси кои са тези хора и къде празнуват Нова година, има ли други хора във влака и ако има, не се ли събират, и ако се съберат, какво се случва. Въобще започна да се ражда цялата тази история дотолкова, че тя стана самостоятелен филм. Аз съм изрязал там много неща - сама по себе си тя може да стане двучасов филм - историята на някакви хора, които пътуват в празен влак и посрещат новия век в бюфета на влака. Много сантиментална и тъжна история с монолози на Сава Хашъмов, Златина Тодева. Може би един ден ще я направя на театър, защото тя ми е много скъпа.
- Когато гледах филма и слушах музиката на Луис Армстронг не си представях героите с тази музика.
Александър Морфов: Струва ти се странно?
- Да.
Александър Морфов: Значи не познаваш добре живота в такъв случай. Имам приятели, които тяхното проявление в живота няма нищо общо с харесванията им. Имам познати, които са бандити и обичат класическа музика. Имам познат, с когото се запознах когато снимахме “Сирна неделя”, отявлен пияница, който прибиваше всяка вечер жена си, но беше маниак на Стайнбек, знаеше всичко негово. Беше най-обикновен пияница като тези във филма - народен тип - луд по музиката на Бийтълс, Ролинг Стоунс и Стайнбек. Можеше с часове да цитира Стайнбек, което е ужасяващ парадокс. Той ми е бил също като някакъв прототип за тези хора. В Сливен, където съм растнал имам приятели - докери на жп линията, които бяха луди по джаза. Така че, това са съвсем естествени, това са живи хора. Може да звучи неправдоподобно.
- Защо се промени заглавието от “Неделя” на “Хълмът на боровинките”?
Александър Морфов: “Неделя” беше предишното заглавие, свързано с другата история. Първото заглавие на филма беше “Седмият ден”. Защото там имаше библейска история, в която се разказваше за сътворяването на света, за това, че на седмия ден Господ е седнал да си почине, заспал е и оттогава спи. Той не знае тук какво се извършва. Той спи и сънува - ние сме неговият кошмар. Някой трябва да го събуди, за да започне всичко отначало. Когато се събуди, той ще види, че всичко е така, както беше замислено в началото. Адам и Ева са още в райската градина. Две години по-късно изведнъж се появи филмът на Жако Вандор “Осмият ден”, който започваше удивително по същия начин какъвто ми беше сценария - с разказа как е сътворен света, но той го разказва на осмия ден, с едно момче, което беше странно, не с умствени отклонения, но странен, себичен тип. Аз изпаднах в шок, защото си видях сценария заснет. И след това го промених - реших да го кръстя “Неделя”, смених чужденеца, който пътува с момиче. Въобще се опитах да изляза от първия вариант, защото съвпаденията бяха големи, но понякога така става - темите, идеите витаят във въздуха. Някой си настройва по някакъв начин антените на тази вълна, улавя ги и ги създава. И ако ние с Жако Вандор сме имали някакви общи видения, му прави чест, че ги направи първи. Все пак направи един превъзходен филм, слава богу, защото би било много тъжно да ти вземат идеята и да ти я изпортят. После променихме сценария - не ставаше дума вече за библейската история, действието се развиваше на Нова година. Мислейки как трябва да се казва, слушахме много “Blueberry Hill” докато слагахме музиката. Текстът вътре изцяло говори за проблемите на филма - любовта, луната, за хълма на боровинките, където човек още може да се почувства по някакъв начин щастлив. Може би това е нещото, към което всички се стремим - някакъв хълм на боровинките, забравен от детството. Моят хълм на боровинките е детството ми - там някъде съм го оставил, но не го забравям.
- Самуел Финци определя жанра като “балкански магически реализъм”.
Александър Морфов: На мен ми харесва това определение.
- Това веднага отправя човек към Маркес и Исабел Алиенде, особено с очевидния мотив с отсичането на главата на героя, който пада от влака.
Александър Морфов: Аз не мисля, че ние сме по-рационална, по-ясна страна. Напротив, мистерията тук е на същото ниво, има същите измерения както в Латинска Америка, само че, като вече казах, сме престанали да забелязваме мистериите на живота. Моята баба беше едновременно християнка, в къщи винаги е държала много икони, беше активен борец против фашизма със смъртна присъда, защото е помагала на партизаните и беше и врачка, и магьосница едновременно. Тя правеше магии, гадаеше, идваха всички от селото да я питат за сънища, да им гледа. Винаги е била за мен нещо като събирателен образ на българина - езичници, християни, комунисти и антикомунисти едновременно.
- Когато беше тук, Кустурица каза, че проблемът на Балканите е, че сме строили къщите си на пътя, където Азия влиза в Европа и Европа влиза в Азия. Така се омесват много култури.
Александър Морфов: Да това е така, но не е само това обаче. Аз имам собствена теория, че на нашите народи трябва да издигнат паметник в Страсбург, Париж или другаде в истинската Европа. Защото ние винаги сме били филтърът, предпазната стена на Европа, жертвата за европейската култура. Тук някъде спря ислямът и Изтокът, тук някъде спря комунизмът. Ние винаги сме били стената, като най-силното оръжие на тази стена е била толерантността, защото постепенно са се преливали нещата. В много села в България църквите и джамиите са една до друга. Евреите, турците и българите винаги са живеели заедно. Преливането на Изтока към Запада е станало някак си постепенно.
- Да, но европейците не се замислят за това.
Александър Морфов: Да, те са погълнати от собствената си грандиозност и неповторимост. Но не е и нужно да мислят само за това.
- Но чужденецът от филма като че ли успява да усети това. Има парадокс във филма, че ангелът хранител на чужденеца накрая умира.
Александър Морфов: Да, това пак е идеята за необходимата жертва. Може би това ни е съдбата и трябва да се примирам с нея. Има една теория за карма на територията - ние ще останем винаги такива и няма да се променим, защото носим кармата на земята, в която живеем. Онези, които успеят да излязат от тук и късат много категорично и рязко с тази карма, те променят и съдбата си. Те приемат съдбата на земята, в която отиват да живеят. Всеки един от нашите големи творци, които са успели рязко да се дистанцират от тук, са успели да просъществуват там. Аз не казвам, че това е хубаво. Не понасям мегаломанските изявления на Кристо. Цялата ми теория беше подплатена с няколко имена, разбира се, но сега не става въпрос за това. Така че, това е кармата на земята и смисълът на нашия живот, т.е. промяната на нашия живот, на нашето съществуване ще е възможна само тогава, когато осъзнаем тази връзка със земята, а нес с пренебрежението и презрението към земята. Защото непрекъснато се опитваме да отрежем клона, на който седим, правейки се на европейци или на световна нация, а силата е някъде точно там, където сме стъпили, защото от всеки втори баир, който разкопаеш бликат и извират история и култура. Ние ходим по културата на света, така или иначе.
- Ние тъпчем собствената си култура.
Александър Морфов: Да, въпросът е именно в това - да не я тъпчем, да ходим внимателно по нея, защото не е ясно върху какъв храм в момента седим. Ако осъзнаваш тази връзка, може би и на теб ще ти става по-леко на душата. Да осъзнаеш бремето, да осъзнаеш съдбата си, да осъзнаем, че в крайна сметка ние сме онази връзка, онази необходима жертва, без която светът не би бил такъв, защото какво би станало ако никой не беше спрял Османската империя, въобще не можем да си представим.
- Спирането на Османската импария ни лиши от много неща.
Александър Морфов: Да, но за сметка на това запазихме Европа. Може да сме горди с това. Друг е въпросът, че Европа не ни го признава. Запазихме Европа и от комунизма, приемайки на наш гръб отново да сме изкупителна жертва. Цялото това преливане, конфликтът между християнство и нехристиянство, комунизъм и некомунизъм, диктатура и демокрация всички го носят вътре в душите си. Затова българинът е такъв - малко по-странен, по-лош, по-арогантен, по-мръсен, защото носи прекалено много конфликти в душата си. Друг е въпросът дали го съзнава. Проблемът е много дълбок. Аз не мисля, че ние ще се оправим скоро, нито че въобще ще се оправим някога. Не знам колко време трябва да мине, за да може личността да се шлифова, колко поколения - защото виждам как хората възпитават децата си. Те не придават към следващото поколение нещо по-различно, нещо по-ново, по-хуманно и чисто. Напротив, предишната им ленност сега се е трасформирала в арогантност, на всяка цена домогване и оцеляване, злоба и завист, движение на лактите. Но това е работа на държавата. Ако приемем държавата или правителството за главата, то тя трябва да движи тялото. Главата е съзнанието. Ако можем да наречем интелигенцията душата, а правителството главата на една държава, това е организмът. Но главата, съзнанието трябва да ръководи тялото, а сега някак си е обратното.
- Отново към филма - след катастрофата чужденецът е неговият ангел (Рени Врангова) попадат в къщата на феята. Моментът е изпълнен с топлина, светлина, сигурност, красота, любов, надежда - според мен нещо много по-различно от предишните епизоди.
Александър Морфов: Да, това беше и целта на епизода. За съжаление не можахме да намерим, много искахме да намерим красива къща, която да прилича на къща на феята. В последния момент трябваше да намерим къща, да направим ремонт и на другия ден да започнем да снимаме, но мисля, че и това, което намерихме носи очарование. Вътре Кольо Карамфилов направи много добра работа. Въобще Кольо свърши... и на него също му е дебют в киното като художник, като артист не му е дебют, участвал е във филм и преди.
- Ти също се появи като артист.
Александър Морфов: Да, доста време се чудихме кой ще е онзи, който ще дръпне ръчната спирачка и накрая някой ми подхвърли идеята, защо не вземеш да я дръпнеш ти. Има закачка с положението ми въобще, с правенето на самия филм. Сега си спомням, че мина през какви ли не завои сценарият.
- А това не е ли изморително - постоянно да се търси баланс, да се намира промяната, за да стигне филмът до екран?
Александър Морфов: Естествено, не случайно го бях зарязал пет-ли шест години сценария. Бях се отказал въобще да се заемам повече с него. Той беше приет във филмовия център на една сесия, на втора сесия премина и на третата сесия когато трябваше да отпуснат парите, стана някаква глупост и аз си изтеглих сценария и го захвърлих. След това излезе “Осмият ден”, което въобще ме хвърли в шок и си казах, това е урок на съдбата, едно нещо или го правиш когато трябва да се направи или въобще не го правиш. В мига, в който решиш да го отлагаш, съдбата те наказва затова, че не си проявил достатъчно твърдост. Както е при Паулу Коелю - той има едно много хубаво разсъждение за знаците на съдбата, за първоначалния подтик, за това как тя ти помага в началото и след това започва да те изпитва, да те подлага на изпитания, за да разбере в крайна сметка дали ти ще се окажеш годен за това, за което си създаден. Твоята лична легенда да видиш дали можеш да я достигнеш. Може би това е било част от изпитанията - да се появи филм със същото заглавие, а моят да не бъде приет от комисията, да бъде захвърлен в чекмеджето и при друга възможност, пътьом, ден за ден, да се променя сценарият, да се търсят изходни варианти.
- Не се ли притесняваш, че филмът може да бъде приет буквално?
Александър Морфов: Естествено, че се притеснявам и че се вълнувам много от това. Защото мненията според мен ще бъдат диаметрално противоположни. Сигурно ще има хора, които ще го харесат и такива, които ще кажат, че това е... не искам да предричам. Аз си познавам враговете и знам какво ще измислят. В крайна сметка ще се окаже, че в България няма значение качеството на това, което правиш.
- Продуцентът на филма Димитър Гочев казва, че сега БНТ произвежда много филми, но той не коментира качествата им, БНТ не е виновна, че са лоши. (в материал по повод филма във в-к “Труд”)
Александър Морфов: Аз не знам какво е казал и дали това е искал да каже. Но е факт, че напоследък се появиха филми, които бяха доста дискутирани и като че ли неприети.
- Всеки български филм в момента е обречен да бъде много дискутиран, просто защото почти няма конкуренция.
Александър Морфов: Аз мисля, че има такова едно, не знам точно, сигурно пак е поради личностни качества на българина. Пак поради стария номер, че не може човек да бъде космонавт, ако ти си оправил сестра му. Това е селският характер на взаимоотношенията ни, защото сме малка държава и всички се знаем и подлагаме на съмнение таланта на всеки един. Казваме, к’во бе, тоя ли? Това че живееш, примерно, с някой човек заедно, срещаш го в магазина, не те прави да се чувстваш по-щастлив и по-горд, а напротив, българинът омаловажава качествата на другия, защото ако той е толкова голям гений, какво ще прави в този магазин, в тая кръчма, веднага го приравнява до себе си, изхожда винаги от собствения си аршин. Затова всичко е така объркано в тая държава - няма ценности. В продължение на колко години са раждаха поколения интелигенция и учители, и доктори, които бяха създавани благодарени на партийната си принадлженост, а не благодарение на личните си качества. Един от големите парадокси на света е, че имаше Работнически факултет, т.нар. РабФак. Може ли човек, който е изкарал едно СПТУ да стане доктор, затова, защото е член на Комунистическата партия. Оттук нататък всичко тръгва надолу. След като знаеш този кой е, след като знаеш какви са му умствените възможности, а той е завеждащ клиника, естествено е, че самочувствието ти ще е друго и ще си кажеш, к’во, тоя ли? Дори вече преставаш да оценяш истинското, няма как да го оцениш. В продължение на години ти е насаждано, че всички сме равни, че има по-равни от нас, че от най-голямото дърво може да стане свирка.
- Това не е проблем на филма - той бяга от реализма, от действителността.
Александър Морфов: Да, той е частен случай на действителността. Някак си много ми се искаше да реабилитираме представата за българина и да покажем даже едни хора - говоря за музикантите, за тези от сватбата, които в проявленията си са чудовищни, но пък са симпатични, живи и човечни и по някакъв начин искрени, което дава надежда, че не всичко е загубено, че може би този човек не е намерил човека, с който да поговори. В първия сценарий имаше момент, в който героят попада на панаир където има циганско колело, на което се въртят много хора и в един момент те политат във въздуха. Дори имаше и работно заглавие “За летящите хора”. И тези във влака също политаха в един момент на Нова година и се рееха в черното небе под луната. Но решихме магическото да го приземим.
- Чудех се какъв е този влак, който минава през къщата на героите, разрушава всичко и ги премазва. Би могло да се разбере дори като държавата, която премазва гражданите си, но това е прекалено социално.
Александър Морфов: Ами аз не бих искал да го обяснявам това. Първоначално трябваше да въздейства много натуралистично моментът - с действителни разрушения, и една камера, която се вдига много нависоко над разрушенията и ги следи - и разрушената къща и малката гара, влакът, който е дерайлирал. И като се губи тази камера в облаците се чува едно хъркане - онзи несъбуден господ. По финансови причини нямаше как да го заснемем.
- Имаш ли други планове за филми?
Александър Морфов: Имам три сценария, които отвътре ме бутат и се чувствам като бременна жена. Някои са в доста напреднала бременност. Смятам като се върна от Русия да завърша поне единия. Общо взето въобще не ме интересува какво ще се снима. Важното е да се снима. Даже мисля да си купя накаква цифрова камера и да си снимам. Мисля, че след проявата на групата “Догма” абсолютно се разруши аристократичната недосегаемост на киното на 35мм и на 70мм. Страшно се радвам на бума, който те направиха, защото дадоха възможност на всички, които искат да се занимават с кино, да го правят. Даже в момента в Европа се смята малко буржоазно занимание да снимаш филм на 35мм. Очите са насочени натам, където нещо се работи, нещо се прави. Хора с една камера започват да преследват кошмарите си, идеите си, фантазиите си, не да преследват парите и блясъка на славата. То е друго, то е следствие, ако стане - става. Продължаваш да си преследваш сенките. И затова в мига, в който завърша 80% от сценариите, ще започна да ги снимам -с пари, без пари, с приятели, без хонорари.
- И ще ти се наложи да изпълняваш повече роли.
Да, по едно време бях на ръба да изпълнявам ролята на Руси Чанев, просто не можех да намеря човек, който да я изиграе. Благодарен съм на Руси, че той я прие все пак. Въобще екипът, артистите, мисля, че са страхотни. Не коментирам въобще онова, което е като проява на екран, а отношението им към работата, отношението към филма, към мен. Мисля, че това е най-добрият екип, с който съм работил.
- Моите въпроси свършиха.
Александър Морфов: Моите отговори - не.
сп. "Екран", 2002
събота, 5 октомври 2002 г.
Чешки Крумлов - вероятно най-романтичният град в Чехия
Областта Южна Бохемия в Чешката република е земя на езера, гори и поля, осеяна от тихи селца и градчета, които в архитектурно отношение представляват колоритна смес от баварски и австрийски мотиви, изящно вплетени в чешките барокови фолклорни мотиви. Извънградският пейзаж е разнообразен от около 5 000 рибници (изкуствено създадени езера, в които се развъждат предимно шарани), най-старите от които са изкопани още през Средновековието. Областта е богата на забележителности - невероятно красиви са замъците в Хлубока (посторен по подобие на замъка Уиндзор в Англия), Рожмберк (разположен близо до границата с Австрия), Червена Лхота (кокетно запазила червения си цвят и до днес) и фотогеничната крепост, построена от хуситите в Табор. С изключение на регионалната столица Чешке Будейовице и няколко градчета в северната част, Южна Бохемия не се слави като развит индустриален център.
Не само чуждестранните туристи, които “наводняват” Чехия целогодишно, но и местните любители на архитектурни забележителности, се тълпят предимно в едно от най-малките градчета на Южна Бохемия - Чешки Крумлов.
Чешки Крумлов има население от около 15 000 жители, но едва ли има ден през годината, в който в града да няма поне още хиляда туристи. Със своя добре запазен исторически център Крумлов си е спечелил името на един от най-красивите градове, не само в Чехия, но и в цяла Европа и не случайно през 1992г. е добавен към списъка на ЮНЕСКО “Световно наследство”. Замъкът на града е втори по големина в Чехия след Пражката крепост и също като нея е величествено разположен на хълм над река Вълтава.
Чешки Крумлов е и изключително романтичен град. Тесните му, криволичещи улички подтикват към дълги разходки под надвесените над калдъръма, залепени една за друга къщички, живописно боядисани във всички цветове на дъгата. Местните бояджии са открили повече от основните цветове сякаш специално, за да превърнат градчето в една празнична симфония от усмихващи се и приветливи фасади. През пролетта слънцето ласкаво грее сякаш безспир над това малко бижу, птичките изнасят постоянно безплатни концерти по стрехите, а местните търговци, занаятчии или “обикновени” ресторантьори успяват да накарат всеки да се почувства най-важният гост на Чешки Крумлов.
През нощта градчето заспива късно. То има още много какво да предложи на своите гости. Невероятно красива и магична гледка представлява замъкът, окъпан в мека, жълта светлина от хиляди прожектори, извисяващ се над оставащите в сянка малки улички в подножието на хълма.
Чешки Крумлов е разположен на две полуостровчета около бряговете на река Вълтава, която тече през града, извивайки се като латинската буква S. Центърът на града е разположен на полуостров във формата на капка.
Доминантата на градчето е замъкът, разположен на втория полуостров. Днес той принадлежи на държавата и е превърнат в доходоносна туристическа атракция.
За пръв път Крумлов се споменава в историческа хроника през 1253г., когато бароните от рода Витковец, управляващи по онова време областта, построяват своя замък тук. През 1302г. той преминава в ръцете на благородническия род Рожмберк, който е най-богатия земевладелчески род в Бохемия. В края на XIVв. Вилем Рожмберк построява отново замъка в ренесансов стил. Поради липсата на пряк наследник на Рожмберк обаче през 1622г. великолепният замък преминава във владение на рода Егенберг. Последните владетели на замъка са Шварценбергите, които го притежават от 1719г. до национализирането му през 1945г.
Сигурна съм, че според повечето хора, имали щастието да посетят Чешки Крумлов, замъкът е най-фотогеничната гледка в Южна Бохемия. А моето скромно мнение е, че замъкът и градът са най-романтичното място, на което съм била някога. Като не броим Тадж Махал.
След приятна разходка из уличките на града, преминах единият от двата моста над Вълтава в Крумлов на път към замъка. Моят спътник ме забави на моста, който не блести с някаква оригинална архитектура, повече от четвърт час. Докато се оглеждах, за да открия скрита ценност по него, осъзнах, че най-голямата “забележителност” плува във водите под мен. Няколко дъгови пъстърви кротко изчакваха течението да им донесе вкусен обед. Покрай тях любопитно се оглеждаха три патици, гледайки с надежда към туристите някой да им подхвърли парченце хляб или кифла. Наблизо измършавял лебед с поовехтели пера, гордо бе изправил шия, не защото бе уверен в красотата си, а поради простата причина, че беше единственият лебед в околността.
От моста започнахме да се изкачваме по стълбите, водещи към замъка. Едва на петото стъпало направих още една кратка почивка. В ниша на нивото на втория етаж в отстрещната сграда милозливо се бе сгушила статуя на светица. Под нея на първия етаж весело и безгрижно висяха две марионетки пред табела с надпис “Музей на марионетките”. Контрастът беше поразителен и определено в полза на марионетките.
Без повече зазяпване стигнах до малкия мост пред входа на замъка. Там обаче ме чакаше нова изненада - в рова под моста закусваха с ябълки две огромни кафяви мечки - както научих по-късно - традиционни “обитатели” на замъка от XIVв. насам.
През пасаж навлязох в първия вътрешен двор на замъка, където вляво се извисява Кръглата кула, всеки етаж на която е боядисен в различен цвят още през 1590г. от Бартоломей Беранек за скромната сума от 30 крони.
Отминах поредното “препятствие” по пътя си - уютно ресторантче вдясно, предлагащо най-вкусната бира на света - чешката, за да си купя билет за разходката из замъка. Следващата обиколка с екскурзовод обаче беше чак след час и аз бях принудена да приседна за малко в ресторантчето. Там, пред изстудена халба бира и облегната на рамото на любимия си човек, аз чух следния чешки виц:
“Немски, американски и чешки пивовар обядвали заедно по време на световен конгрес на пивоварите. Немският пивовар си поръчал бирата, която произвеждал, американският поръчал тази, която той произвежда, единствен чехът си поръчал Кока-Кола. Немецът и американецът го попитали няма ли и той да си поръча своята бира, на което чехът отговорил:
- След като вие няма да пиете бира и аз няма да пия.”
Час по-късно влязохме във втория вътрешен двор, откъдето се влиза за обиколката из замъка. Всъщност на туристите се предлагат три обиколки: първата го отвежда из бароковите и рококо залите на замъка, а също така му показва и изключителната Зала за маскаради, изрисувана през 1748г. с фигури в човешки ръст, които се забавляват по време на маскен бал. Художникът Йозеф Ледерер е изрисувал и свой автопортрет, с който се е увековечил. Втората обиколка отвежда туристите в най-стария ренесансов дворец, построен от Рожмберките през XIVв. Третата обиколка показва забележителния театър на замъка, построен по идея на принц Ян Кристиян от Егенберк в бароков стил. През 1767г. Йозеф Адам от рода Шварценберг го реконструирал в стил рококо. И до днес са запазени оригинални кулиси (над 250 части), 570 костюма, реквизит, машини за различни ефекти, сред които и осветлителна техника. Запазени са оркестрина и залата с местата за публика.
Единствената обиколка, която се предлагаше в момента, бе първата. Изкачихме се по стръмни дървени стълби, върху които бе опъната червена пътека до параклиса на замъка. Владетелите на замъка милостиво приютявали в него и обикновени миряни, но само на пейките в малката галерия. Усмихнатата млада екскурзоводка ни приветства с добре дошли и ни обясни, че целта на обиколката е да запознае туристите с всекидневния живот на благородниците. След това ни поведе през няколко стаи обзаведени в ренесансов стил от втората половина на XIVв., когато тук са живеели Вилем и Петер Вок от рода Рожмберк. Тези няколко стаи и до ден днешен са запазили първоначалния си изглед, дървените тавани, рисунките по стените, вместо тапети, оригинална дървена мебелировка, сред която изпъкваха невероятно богато орнаментирани резбовани маси и наглед по-малки от стандартните легла. Както обаче научихме, хората през Средновековието вярвали, че ако спят по гръб ще се задушат в съня си и ще умрат и затова спяли полуседнали. Дамите пък имали и друго притеснение - да не развалят сложните си фризури, които трябвало да издържат три месеца и за чиято направа отивали повече от 6 часа.
Стаите в бароков стил са били обитавани от Шварценбергите и представляват интериори от XVIIIв. - встъпително антре, огромната зала на Егенбергите, в която се намира интересна златна колесница, трапезария (в нея сред посудата изпъкват три стъклени гарафи, всяка от които побира три литра течност. В тях било наливано вино на всеки, който искал да преговаря по някакъв въпрос с владетеля на замъка. Условието да бъде допуснат който и да е до преговори, било да изпие на един дъх цялата кана.), балдахиинов салон, спалня с ориенталски кабинет и малко параклисче, будоар и галерия, в която можем да се запознаем и с много представители на родовете, обитавали замъка през вековете. Екскурзоводката ни разказва любопитна история, сочейки към един от портретите. Той принадлежи на дама на средна възраст, която ни порази с изключително непривлекателния си външен вид. В нея бил влюбен един от чешките владетели, който случайно застрелял по време на лов съпруга на дамата. Нещастният случай бил обяснен с лошото зрение на монарха. Всички туристи обаче бяхме убедени в нещо друго - лошото зрение на монарха обяснява и защо е бил влюбен в тази дама.
На излизане разглеждаме и роводите гербове на благородническите фамилии, стопанисвали замъка.
Обиколката свършва в четвъртия вътрешен двор, от който се излиза към градината на замъка. Вдясно на стената се намира слънчев часовник, който показва времето с един час напред, тъй като когато е бил поставен, не е имало още лятно и зимно часово време.
Навлизам в най-голямата част от ареала на замъка - градината, която датира от XVIIв. Тя е разположена на високо и започва с хълм, който е залепен към последния вътрешен двор на замъка. Вдясно, току преди градината, се намира и бившата конюшна, превърната в ресторант. Доминантата на градината е каскаден фонтан, украсен с фигури на водни божества, дело на архитекта А. Алтомонте и скулптора М. Гайслер.
В края на градината се намира и тихо, заспало, квадратно езеро. Водните лилии в него все още не са цъфнали, но сред тях плуват патици и крякат жаби.
Оттук се връщам назад и отново се спускам по малките, симпатични улички - чака ме обиколка по дюкянчетата, предлагащи изделия на чешките занаятчии (ръчно изработени билкови сапуни, кристал и порцелан, например) и туристически сувенири. Но преди това спирам отново на моста. Не търся рибките, нито лебеда. Имам много по-сериозна задача. Вадя две крони и с отработен жест ги хвърлям във водата. За да се върна отново в този прекрасен, приказен град. Едната крона ще гарантира моето завръщане, а другата - това на любимия ми. Убедена съм, че ще ми помогнат за това - колко монети съм нахвърляла навсякъде, където съм била и е течала река, и честно казано, няколко пъти късметът ми проработи!
2002
Не само чуждестранните туристи, които “наводняват” Чехия целогодишно, но и местните любители на архитектурни забележителности, се тълпят предимно в едно от най-малките градчета на Южна Бохемия - Чешки Крумлов.
Чешки Крумлов има население от около 15 000 жители, но едва ли има ден през годината, в който в града да няма поне още хиляда туристи. Със своя добре запазен исторически център Крумлов си е спечелил името на един от най-красивите градове, не само в Чехия, но и в цяла Европа и не случайно през 1992г. е добавен към списъка на ЮНЕСКО “Световно наследство”. Замъкът на града е втори по големина в Чехия след Пражката крепост и също като нея е величествено разположен на хълм над река Вълтава.
Чешки Крумлов е и изключително романтичен град. Тесните му, криволичещи улички подтикват към дълги разходки под надвесените над калдъръма, залепени една за друга къщички, живописно боядисани във всички цветове на дъгата. Местните бояджии са открили повече от основните цветове сякаш специално, за да превърнат градчето в една празнична симфония от усмихващи се и приветливи фасади. През пролетта слънцето ласкаво грее сякаш безспир над това малко бижу, птичките изнасят постоянно безплатни концерти по стрехите, а местните търговци, занаятчии или “обикновени” ресторантьори успяват да накарат всеки да се почувства най-важният гост на Чешки Крумлов.
През нощта градчето заспива късно. То има още много какво да предложи на своите гости. Невероятно красива и магична гледка представлява замъкът, окъпан в мека, жълта светлина от хиляди прожектори, извисяващ се над оставащите в сянка малки улички в подножието на хълма.
Чешки Крумлов е разположен на две полуостровчета около бряговете на река Вълтава, която тече през града, извивайки се като латинската буква S. Центърът на града е разположен на полуостров във формата на капка.
Доминантата на градчето е замъкът, разположен на втория полуостров. Днес той принадлежи на държавата и е превърнат в доходоносна туристическа атракция.
За пръв път Крумлов се споменава в историческа хроника през 1253г., когато бароните от рода Витковец, управляващи по онова време областта, построяват своя замък тук. През 1302г. той преминава в ръцете на благородническия род Рожмберк, който е най-богатия земевладелчески род в Бохемия. В края на XIVв. Вилем Рожмберк построява отново замъка в ренесансов стил. Поради липсата на пряк наследник на Рожмберк обаче през 1622г. великолепният замък преминава във владение на рода Егенберг. Последните владетели на замъка са Шварценбергите, които го притежават от 1719г. до национализирането му през 1945г.
Сигурна съм, че според повечето хора, имали щастието да посетят Чешки Крумлов, замъкът е най-фотогеничната гледка в Южна Бохемия. А моето скромно мнение е, че замъкът и градът са най-романтичното място, на което съм била някога. Като не броим Тадж Махал.
След приятна разходка из уличките на града, преминах единият от двата моста над Вълтава в Крумлов на път към замъка. Моят спътник ме забави на моста, който не блести с някаква оригинална архитектура, повече от четвърт час. Докато се оглеждах, за да открия скрита ценност по него, осъзнах, че най-голямата “забележителност” плува във водите под мен. Няколко дъгови пъстърви кротко изчакваха течението да им донесе вкусен обед. Покрай тях любопитно се оглеждаха три патици, гледайки с надежда към туристите някой да им подхвърли парченце хляб или кифла. Наблизо измършавял лебед с поовехтели пера, гордо бе изправил шия, не защото бе уверен в красотата си, а поради простата причина, че беше единственият лебед в околността.
От моста започнахме да се изкачваме по стълбите, водещи към замъка. Едва на петото стъпало направих още една кратка почивка. В ниша на нивото на втория етаж в отстрещната сграда милозливо се бе сгушила статуя на светица. Под нея на първия етаж весело и безгрижно висяха две марионетки пред табела с надпис “Музей на марионетките”. Контрастът беше поразителен и определено в полза на марионетките.
Без повече зазяпване стигнах до малкия мост пред входа на замъка. Там обаче ме чакаше нова изненада - в рова под моста закусваха с ябълки две огромни кафяви мечки - както научих по-късно - традиционни “обитатели” на замъка от XIVв. насам.
През пасаж навлязох в първия вътрешен двор на замъка, където вляво се извисява Кръглата кула, всеки етаж на която е боядисен в различен цвят още през 1590г. от Бартоломей Беранек за скромната сума от 30 крони.
Отминах поредното “препятствие” по пътя си - уютно ресторантче вдясно, предлагащо най-вкусната бира на света - чешката, за да си купя билет за разходката из замъка. Следващата обиколка с екскурзовод обаче беше чак след час и аз бях принудена да приседна за малко в ресторантчето. Там, пред изстудена халба бира и облегната на рамото на любимия си човек, аз чух следния чешки виц:
“Немски, американски и чешки пивовар обядвали заедно по време на световен конгрес на пивоварите. Немският пивовар си поръчал бирата, която произвеждал, американският поръчал тази, която той произвежда, единствен чехът си поръчал Кока-Кола. Немецът и американецът го попитали няма ли и той да си поръча своята бира, на което чехът отговорил:
- След като вие няма да пиете бира и аз няма да пия.”
Час по-късно влязохме във втория вътрешен двор, откъдето се влиза за обиколката из замъка. Всъщност на туристите се предлагат три обиколки: първата го отвежда из бароковите и рококо залите на замъка, а също така му показва и изключителната Зала за маскаради, изрисувана през 1748г. с фигури в човешки ръст, които се забавляват по време на маскен бал. Художникът Йозеф Ледерер е изрисувал и свой автопортрет, с който се е увековечил. Втората обиколка отвежда туристите в най-стария ренесансов дворец, построен от Рожмберките през XIVв. Третата обиколка показва забележителния театър на замъка, построен по идея на принц Ян Кристиян от Егенберк в бароков стил. През 1767г. Йозеф Адам от рода Шварценберг го реконструирал в стил рококо. И до днес са запазени оригинални кулиси (над 250 части), 570 костюма, реквизит, машини за различни ефекти, сред които и осветлителна техника. Запазени са оркестрина и залата с местата за публика.
Единствената обиколка, която се предлагаше в момента, бе първата. Изкачихме се по стръмни дървени стълби, върху които бе опъната червена пътека до параклиса на замъка. Владетелите на замъка милостиво приютявали в него и обикновени миряни, но само на пейките в малката галерия. Усмихнатата млада екскурзоводка ни приветства с добре дошли и ни обясни, че целта на обиколката е да запознае туристите с всекидневния живот на благородниците. След това ни поведе през няколко стаи обзаведени в ренесансов стил от втората половина на XIVв., когато тук са живеели Вилем и Петер Вок от рода Рожмберк. Тези няколко стаи и до ден днешен са запазили първоначалния си изглед, дървените тавани, рисунките по стените, вместо тапети, оригинална дървена мебелировка, сред която изпъкваха невероятно богато орнаментирани резбовани маси и наглед по-малки от стандартните легла. Както обаче научихме, хората през Средновековието вярвали, че ако спят по гръб ще се задушат в съня си и ще умрат и затова спяли полуседнали. Дамите пък имали и друго притеснение - да не развалят сложните си фризури, които трябвало да издържат три месеца и за чиято направа отивали повече от 6 часа.
Стаите в бароков стил са били обитавани от Шварценбергите и представляват интериори от XVIIIв. - встъпително антре, огромната зала на Егенбергите, в която се намира интересна златна колесница, трапезария (в нея сред посудата изпъкват три стъклени гарафи, всяка от които побира три литра течност. В тях било наливано вино на всеки, който искал да преговаря по някакъв въпрос с владетеля на замъка. Условието да бъде допуснат който и да е до преговори, било да изпие на един дъх цялата кана.), балдахиинов салон, спалня с ориенталски кабинет и малко параклисче, будоар и галерия, в която можем да се запознаем и с много представители на родовете, обитавали замъка през вековете. Екскурзоводката ни разказва любопитна история, сочейки към един от портретите. Той принадлежи на дама на средна възраст, която ни порази с изключително непривлекателния си външен вид. В нея бил влюбен един от чешките владетели, който случайно застрелял по време на лов съпруга на дамата. Нещастният случай бил обяснен с лошото зрение на монарха. Всички туристи обаче бяхме убедени в нещо друго - лошото зрение на монарха обяснява и защо е бил влюбен в тази дама.
На излизане разглеждаме и роводите гербове на благородническите фамилии, стопанисвали замъка.
Обиколката свършва в четвъртия вътрешен двор, от който се излиза към градината на замъка. Вдясно на стената се намира слънчев часовник, който показва времето с един час напред, тъй като когато е бил поставен, не е имало още лятно и зимно часово време.
Навлизам в най-голямата част от ареала на замъка - градината, която датира от XVIIв. Тя е разположена на високо и започва с хълм, който е залепен към последния вътрешен двор на замъка. Вдясно, току преди градината, се намира и бившата конюшна, превърната в ресторант. Доминантата на градината е каскаден фонтан, украсен с фигури на водни божества, дело на архитекта А. Алтомонте и скулптора М. Гайслер.
В края на градината се намира и тихо, заспало, квадратно езеро. Водните лилии в него все още не са цъфнали, но сред тях плуват патици и крякат жаби.
Оттук се връщам назад и отново се спускам по малките, симпатични улички - чака ме обиколка по дюкянчетата, предлагащи изделия на чешките занаятчии (ръчно изработени билкови сапуни, кристал и порцелан, например) и туристически сувенири. Но преди това спирам отново на моста. Не търся рибките, нито лебеда. Имам много по-сериозна задача. Вадя две крони и с отработен жест ги хвърлям във водата. За да се върна отново в този прекрасен, приказен град. Едната крона ще гарантира моето завръщане, а другата - това на любимия ми. Убедена съм, че ще ми помогнат за това - колко монети съм нахвърляла навсякъде, където съм била и е течала река, и честно казано, няколко пъти късметът ми проработи!
2002
четвъртък, 31 август 2000 г.
Мира Сорвино в "Сивата зона"
Много филми като “Списъкът на Шиндлер” и “Животът е прекрасен” бяха посветени на Втората Световна война. Каква е гледната точка на “Сивата зона”?
- Като имам предвид всичко, което изчетох, за да се подготвя за този филм, мисля, че той ще предложи най-реалистичния разказ за живота и смъртта в Аушвиц. Двата филма, които споменахте са невероятни, но те балансират позитивното с негативното, а реалността в Аушвиц е била поразяващо негативна. “Сивата зона” е не само най-реалистичният филм за Аушвиц, но той поставя невероятно трудни въпроси за това какъв смисъл придобива животът когато е поставен при екстремни обстоятелства.
Какво ви подтикна да участвате в този филм?
- Още като дете бях потресена от геноцида над евреите и най-вече от Холокоста. Търсех сценарий на тази тема, а “Сивата зона” има невероятно добър сценарий. А и екипът, който работи по филма има завладяваща визия за нещата. Филмът е доста тежък и мрачен, особено ако го сравните с “Животът е прекрасен”, който пък е почти като приказка. Аз харесах много “Животът е прекрасен”, но той е затрогващ и смешен. В “Сивата зона” хуморът е жесток и болезнен. Но сценарият е невероятен, а моята роля ме изправи пред предизвикателства, които досега не съм преодолявала като актриса. Снимах се само в продължение на една седмица, но мисля, че ролята ми беше най-трудната досега в кариерата ми на актриса.
След получаването на Оскар за “Могъщата Афродита” какво се промени в начина, по който избирате ролите си?
- Не съм сигурна. Мисля си, че сега избирам ролите си така като ги избирах преди Оскара. В известен период от време след Оскара аз експериментирах с различни жанрове. Участвах в екшъни, филми на ужасите - в каквито дотогава не бях участвала. Преди да спечеля Оскар не бях играла в комерсиални филми. Но моята истинска любов са по-камерните, артистични филми. Сега отново участвам в такива. Това се филмите, които аз самата обичам да гледам, а и те ми предлагат най-големите предизвикателства като актриса.
Значи ли това, че предпочитате да се снимате във филми като “Сивата зона”, а не в комерсиалното кино?
- Мисля, че нещата трябва да се балансират. Не може да се живее на диета, която ти предлага само един вид храна. Като актриса аз нямам нищо против филмовите хитове.
Какъвто беше “Резервни убийци”, в който участвахте.
- За мен беше удоволствие да се снимам в “Резервни убийци”, въпреки че той не е от любимите ми филми. Жанрът на екшъна не е любимият ми жанр. Въпреки че снимките за един екшън са удоволствие и забавление понеже на преден план е физиката на артиста, атлетичността му. Но аз предпочитам сценарии с нестандартни герои и оригинални диалози. А такива почти няма в екшъните, макар че пак казвам, нямам нищо против тях.
Работихте и с Уди Алън - един от некомерсиалните, но уникални холивудски режисьори.
- Работата с него беше невероятно забавно и вълнуващо преживяване за мен. Той импровизира през цялото време. Не държи да се придържаш стриктно към сценария, който е написал. Иска от артистите да са възможно най-естествени, да импровизират с репликите си и да търсят хумора навсякъде. Хумор беше ключовата дума при него. Много бих желала отново да работя с него.
Сред предстоящите ви премиери е “Великият Гетсби”, излизащ през ноември в Щатите, в който се превъплъщавате в ролята на Дейзи Бюканън. Участвате и в “Жана Д’арк”.
- Не съм сигурна кога ще започнат снимките на “Жана Д’Арк”. В понеделник обаче започвам работата си по филм продуциран от Бернардо Бертолучи. Казва се “The Triuph of Love”, а режисьор е Клеър Пепло. Сценарият е по френска пиеса от 18 век на Марибо. Моята роля е на принцеса, която се дегизира като момче, за да спечели любовта на принца. Пълна промяна на посоката след “Сивата зона”. Сценарият е лек, но диалогът е много важен, а аз трябва да се превъплътя едновременно в жена и в мъж, да говоря с британски акцент, да усвоя държанието и маниерите от този период. Но мисля, че ще е забавно и ще ме разведри след снимките на “Сивата зона”. След това ще участвам във филм в Испания на режисьора Пепе Дан. Заглавието е Sеmanа Santa. В него ще играя с приятеля си Оливие Мартинес.
сп. "Екран", 2000
- Като имам предвид всичко, което изчетох, за да се подготвя за този филм, мисля, че той ще предложи най-реалистичния разказ за живота и смъртта в Аушвиц. Двата филма, които споменахте са невероятни, но те балансират позитивното с негативното, а реалността в Аушвиц е била поразяващо негативна. “Сивата зона” е не само най-реалистичният филм за Аушвиц, но той поставя невероятно трудни въпроси за това какъв смисъл придобива животът когато е поставен при екстремни обстоятелства.
Какво ви подтикна да участвате в този филм?
- Още като дете бях потресена от геноцида над евреите и най-вече от Холокоста. Търсех сценарий на тази тема, а “Сивата зона” има невероятно добър сценарий. А и екипът, който работи по филма има завладяваща визия за нещата. Филмът е доста тежък и мрачен, особено ако го сравните с “Животът е прекрасен”, който пък е почти като приказка. Аз харесах много “Животът е прекрасен”, но той е затрогващ и смешен. В “Сивата зона” хуморът е жесток и болезнен. Но сценарият е невероятен, а моята роля ме изправи пред предизвикателства, които досега не съм преодолявала като актриса. Снимах се само в продължение на една седмица, но мисля, че ролята ми беше най-трудната досега в кариерата ми на актриса.
След получаването на Оскар за “Могъщата Афродита” какво се промени в начина, по който избирате ролите си?
- Не съм сигурна. Мисля си, че сега избирам ролите си така като ги избирах преди Оскара. В известен период от време след Оскара аз експериментирах с различни жанрове. Участвах в екшъни, филми на ужасите - в каквито дотогава не бях участвала. Преди да спечеля Оскар не бях играла в комерсиални филми. Но моята истинска любов са по-камерните, артистични филми. Сега отново участвам в такива. Това се филмите, които аз самата обичам да гледам, а и те ми предлагат най-големите предизвикателства като актриса.
Значи ли това, че предпочитате да се снимате във филми като “Сивата зона”, а не в комерсиалното кино?
- Мисля, че нещата трябва да се балансират. Не може да се живее на диета, която ти предлага само един вид храна. Като актриса аз нямам нищо против филмовите хитове.
Какъвто беше “Резервни убийци”, в който участвахте.
- За мен беше удоволствие да се снимам в “Резервни убийци”, въпреки че той не е от любимите ми филми. Жанрът на екшъна не е любимият ми жанр. Въпреки че снимките за един екшън са удоволствие и забавление понеже на преден план е физиката на артиста, атлетичността му. Но аз предпочитам сценарии с нестандартни герои и оригинални диалози. А такива почти няма в екшъните, макар че пак казвам, нямам нищо против тях.
Работихте и с Уди Алън - един от некомерсиалните, но уникални холивудски режисьори.
- Работата с него беше невероятно забавно и вълнуващо преживяване за мен. Той импровизира през цялото време. Не държи да се придържаш стриктно към сценария, който е написал. Иска от артистите да са възможно най-естествени, да импровизират с репликите си и да търсят хумора навсякъде. Хумор беше ключовата дума при него. Много бих желала отново да работя с него.
Сред предстоящите ви премиери е “Великият Гетсби”, излизащ през ноември в Щатите, в който се превъплъщавате в ролята на Дейзи Бюканън. Участвате и в “Жана Д’арк”.
- Не съм сигурна кога ще започнат снимките на “Жана Д’Арк”. В понеделник обаче започвам работата си по филм продуциран от Бернардо Бертолучи. Казва се “The Triuph of Love”, а режисьор е Клеър Пепло. Сценарият е по френска пиеса от 18 век на Марибо. Моята роля е на принцеса, която се дегизира като момче, за да спечели любовта на принца. Пълна промяна на посоката след “Сивата зона”. Сценарият е лек, но диалогът е много важен, а аз трябва да се превъплътя едновременно в жена и в мъж, да говоря с британски акцент, да усвоя държанието и маниерите от този период. Но мисля, че ще е забавно и ще ме разведри след снимките на “Сивата зона”. След това ще участвам във филм в Испания на режисьора Пепе Дан. Заглавието е Sеmanа Santa. В него ще играя с приятеля си Оливие Мартинес.
сп. "Екран", 2000
петък, 1 януари 1999 г.
Копнение
Копнение
Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.
И поглед вечно устремен,
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная...
Пейо Яворов
Немирният Човешки Дух, уловен от тленността на тялото, не може да бъде укротен, обуздан и впрегнат в преходността на земните дни. Човек търси и това е неговата най-истинска същност. Аз мисля, че най-истинският човек е търсещият човек, а не разумният човек. Човек броди, търсейки. Човек търси, бродейки. Един бродяга на брега на битието, вперил невиждащи очи към небитието и търсещ, търсещ, търсещ... пристанището, Себе Си.
Какво е животът, ако не един дълъг, неутъпкан, трънлив път (разбира се, друг епитет към “житейски път” би бил неуместен) към себе си, към успокоението, че си познал себе си, защото кое е най-важното за всеки човек - да посади дръвче, да отгледа дете, да обича? Не, да намери и познае себе си. Да се обикне и отгледа, да посади в себе си семето на увереността. Да бъде. Достоевски е написал, че да бъдеш щастлив, значи да умееш да бъдеш доволен. Човек е щастлив, когато намира своето пристанище, пристанището на своята душа - своята същност. Опознавайки себе си, човек опознава света. Намирайки себе си, човек намира същността на нещата. Ни повече, ни по-малко. А дотогава е вечно устремен, немирен, непокорен, копнеещ по познанието, по откривателството, по постигането на единствеността на битието си. И на отвъдното си съществуване.
Търсещият, усещащият, питащият човек - това е Човекът. Болката от не-познанието и от незнанието е позната само на търсещия човек. Казват, че е нещастен онзи, на когото са се сбъднали всички мечти, онзи, който е открил всички хоризонти, отворил всички врати, прочел всички книги, видял всички картини, усетил аромата на всички цветя. А какъв е намерилият себе си и... момент! въобще, възможно ли е това?
Как човек намира себе си? Как стига до своя пристан? С лодка или порейки вълните? Плувайки бавно или ходейки по водата като Исус? Постигането на себе си не би ли обезмислило самия процес на намирането на себе си? Ще боли ли когато най-после се докосна до най-истинското нещо в живота си - своята същност? Или ще съм щастлива? Доволна? Изравнена с всемира? Свръхчовек? Свръхдуша? Или просто няма такава дума, която да опише това състояние на покой, защото след дългото търсене и намирането идва покоят.
Покоят на вечността. Пристанището на мен самата. Където изнурена (хубава дума, особено ако се използва в художествен контекст, нали?), бездиханна (още по-хубава и ярка дума), с венец от разпръскващи се, залязващи очаквания и избледняващи надежди, аз ще съблека сетивата си, ще се отърся от тленността си и ще се слея със себе си.
А дотогава “все туй скиталчество из път... и поглед вечно устремен... към утрешния ден... без там пристанище да зная”.
Пристанището е в мен.
Но ще доплувам ли?
И струва ли си да опитвам?
1999
Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.
И поглед вечно устремен,
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная...
Пейо Яворов
Немирният Човешки Дух, уловен от тленността на тялото, не може да бъде укротен, обуздан и впрегнат в преходността на земните дни. Човек търси и това е неговата най-истинска същност. Аз мисля, че най-истинският човек е търсещият човек, а не разумният човек. Човек броди, търсейки. Човек търси, бродейки. Един бродяга на брега на битието, вперил невиждащи очи към небитието и търсещ, търсещ, търсещ... пристанището, Себе Си.
Какво е животът, ако не един дълъг, неутъпкан, трънлив път (разбира се, друг епитет към “житейски път” би бил неуместен) към себе си, към успокоението, че си познал себе си, защото кое е най-важното за всеки човек - да посади дръвче, да отгледа дете, да обича? Не, да намери и познае себе си. Да се обикне и отгледа, да посади в себе си семето на увереността. Да бъде. Достоевски е написал, че да бъдеш щастлив, значи да умееш да бъдеш доволен. Човек е щастлив, когато намира своето пристанище, пристанището на своята душа - своята същност. Опознавайки себе си, човек опознава света. Намирайки себе си, човек намира същността на нещата. Ни повече, ни по-малко. А дотогава е вечно устремен, немирен, непокорен, копнеещ по познанието, по откривателството, по постигането на единствеността на битието си. И на отвъдното си съществуване.
Търсещият, усещащият, питащият човек - това е Човекът. Болката от не-познанието и от незнанието е позната само на търсещия човек. Казват, че е нещастен онзи, на когото са се сбъднали всички мечти, онзи, който е открил всички хоризонти, отворил всички врати, прочел всички книги, видял всички картини, усетил аромата на всички цветя. А какъв е намерилият себе си и... момент! въобще, възможно ли е това?
Как човек намира себе си? Как стига до своя пристан? С лодка или порейки вълните? Плувайки бавно или ходейки по водата като Исус? Постигането на себе си не би ли обезмислило самия процес на намирането на себе си? Ще боли ли когато най-после се докосна до най-истинското нещо в живота си - своята същност? Или ще съм щастлива? Доволна? Изравнена с всемира? Свръхчовек? Свръхдуша? Или просто няма такава дума, която да опише това състояние на покой, защото след дългото търсене и намирането идва покоят.
Покоят на вечността. Пристанището на мен самата. Където изнурена (хубава дума, особено ако се използва в художествен контекст, нали?), бездиханна (още по-хубава и ярка дума), с венец от разпръскващи се, залязващи очаквания и избледняващи надежди, аз ще съблека сетивата си, ще се отърся от тленността си и ще се слея със себе си.
А дотогава “все туй скиталчество из път... и поглед вечно устремен... към утрешния ден... без там пристанище да зная”.
Пристанището е в мен.
Но ще доплувам ли?
И струва ли си да опитвам?
1999
Абонамент за:
Публикации (Atom)