Стефан Китанов: София Филм Фест узря за национална програма за кино

Началото на много начинания обикновено е най-трудната част от пътя. Вероятно така е било и при първото издание на София Филм Фест (СФФ), когато той носеше още името Мюзик Филм Фест, преди почти 14 години. Когато обаче постоянно човъркаш в нещо, неминуемо те спохождат нови и нови идеи, казва Стефан Китанов – Кита, създател и директор на СФФ. И така, първоначалната идея се търкулва по стръмния и неравен хълм и като малка снежна топка, набира все повече скорост докато лети надолу, расте, оформя се, включва в себе си други малки топки – идеи и докато стигне подножието вече е придобила съвсем завършен вид. Не съвсем обаче. Първо, защото тази топка, СФФ, е постоянно разгъваща се спирала и второ, тя съвсем не се е свлякла в някакво подножие, а напротив, уверено катери върха. Парадоксално от гледна точка на гравитацията, но не и следите как Стефан Китанов и екипът му търкалят своята топка.

Сега Кита е заинтригуван и вдъхновен от съвсем нова и съвсем не незначителна идея, към която е насочил прословутата си нескончаема енергия – превръщането на София Филм Фест в национална програма за кино. За нея разговаряме в слънчев предиобед в друг дългосрочен проект на Китанов – неговата екоградинка, разположила се във вътрешния двор на кооперацията, в която живее в центъра на София.

Разкажи ми за новите инициативи, свързани със София Филм Фест.

Стефан Китанов – Кита: В момента се вълнувам от много мащабна идея - София Филм Фест да стане национална програма за кино. Тя включва няколко елемента. Първо, ежегодното международно издание на фестивала през март в София, Бургас и Пловдив и неговото репродуциране през април и май на още 10-15 места из България.

След това, София Филм Фест за учащи – програма в Дома на киното, която може е част от инициатива на Europa Cinemas и е с подкрепата на програма "Култура" на Столичната община. В нейните рамки два пъти седмично ще прожектираме безплатно филми, предшествани от кратка презентация за тях, но не учебна или академична сказка. Идеята ми е да създадем общество от млади хора, които да изгледат голямо количество добри европейски филми през годината и когато дойде фестивалът през март те ще имат възможността да се докоснат до неговата програма на изключително преференциални цени.

Но за да могат да оценят адекватно, да се насладят подобаващо на филмите, младежите трябва да имат по-специална и сериозна подготовка.

Накрая, същото нещо искам да се случва и в национален мащаб. Всъщност, то вече се случва под името "София Филм Фест на път". В различни градове, съвместно с общините им, прожектираме филми от фестивалната програма като така подготвяме аудиторията пък за следващото издание на СФФ и за отзвука от него. Предвиждаме да достигаме до все повече места, защото в момента интересът към събитието е многообещаващ.

Кои ще са другите градове, които ще се радват на отзвук от фестивала?

Към Пловдив и Бургас ще се присъединят минимум още 10 града. Все още водим разговори с някои от тях, но мога да спомена Русе, Варна, Сливен, Нова Загора, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Банско, Хасково, Кърджали, Велико Търново, Габрово, Севлиево, Ловеч.
През последната година пътуваме много извън столицата със "София Филм Фест на път" и представяме пред зрителите филми като "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Гуча", "Лудост посред лято" и др. и реакциите са чудесни. Особено позитивни са за българския филм, който до момента не само продължава да бъде прожектиран по различни световни фестивали и вече има в колекцията си 18 отличия от тях, но и беше избран за българското предложение за "Оскар". До момента той има участия на около 50 фестивала, но според мен броят може да достигне и към 70, което ще бъде абсолютен рекорд. В момента получаваме масово нови покани за фестивали.

Всъщност, в момента искам да се отдръпна малко от продуцентството. Искам да насоча енергията си само към фестивала. Разбира се, ние ще продължим да участваме като миноритарни продуценти във филмите на нашите приятели и партньори, които подкрепиха "Светът е голям…", както и продуцираме късометражния филм на Надя Косева "Втори дубъл", но само това. Чувствам се изморен, но удовлетворен. За мен работата по един филм далеч не приключва с излизането му от монтажната стая. Напротив, за "Светът е голям…" работата ми като продуцент по време на снимките беше най-кратка. Вярвам, че за това един филм да има дълъг живот е необходимо да полагаш сериозни усилия след като стане готов продукт.

Филмът на Стефан Командарев бе разпространяван у нас от Александра филмс в продължение на 6 месеца, но след като бе изтеглен от кината, ние тръгнахме с него из страната и започнахме да организираме специални прожекции в Дома на киното, на които срещаме екипа със зрителите. И тъй като съм състезател, следя внимателно седмичната боксофис класация за България и мисля, че "Светът е голям…" ще успее да събере 30 000 зрители, като искам да отбележа, че до момента са към 25 000, а от тях 6 000 се дължат на нашите неуморни пътувания извън София. През последните 52 седмици той е неотлъчно в топ 20 и за момента изостава по зрители само от "Дзифт" сред българските заглавия. И няма нито една паднала прожекция!

Много е важно, според мен, че ние организираме разговори с публиката след прожекциите. За всеки създател на филми е много полезно да разговаря със зрителите, защото от една страна за тях е предназначил работата си и винаги е интересно да чуе различните интерпретации на историята, която им е разказал, а от друга – може да получи идеи за следващия си проект.

Какви полезни неща извади ти за себе си от тези разговори?

Разбрах, че хората имат нужда от добра новина, от това да изпитат нещо положително, а "Светът е голям…" им вдъхва позитивност, не само със сюжета си, със забележителното техническо качество на продукцията, но и с живота си, с представянето си на различните фестивали. И това е много важно. Ако с един филм ние можем да постигнем подобна реакция, да вдъхнем на хората надежда, значи просто трябва да се стремим да го правим с повече заглавия.

Ето, например, в Русе стартирахме дългосрочна инициатива в тази посока в началото на октомври. Излъчваме по 2 филма на месец, като започнахме със "Светът е голям…" и "Гуча", гледани общо от 1,000 зрители. Следва "Дзифт" и се надявам Явор Гърдев да се срещне лично с тази невероятна публика. Предвидили сме общо 6 филма до края на годината и 24 заглавия за следващата. От тях 5-6 са български, а останалите са чужди. Извън София е останал много малък брой функциониращи кина. Хората няма досег до най-новото качествено световно кино. Няма как да възпитават вкуса си. Затова все повече се интересувам от София Филм Фест като цялостен проект – европейско, алтернативно световно и българско кино, което достига чрез марката СФФ из цяла България. Ще положим извънредни усилия догодина автори да представят филмите си по време на фестивала в минимум 10-15 града.

И още нещо много важно. Основен акцент в прожекциите ще са и балканските филми. Бих искал чрез прожектирането на повече такива заглавия младите български кинотворци да се научат да създават комуникативни в нашия регион филми, така както успешно правят колегите им от страните от бивша Югославия, Румъния и Турция.

Няма ли да имате нужда от много нови хора в екипа си, за да осъществите тези идеи?

Не. Пловдив и Бургас вече имат свои екипи. В Благоевград, където също имах разговори, ми се иска да се сформира местен екип, тъй като това е един от градовете, в които все още има кино, а и много млади хора в университетите. Иначе като цяло, ние правим видеопрожекции, за чието техническо обезпечаване са необходими 2 човека. От София пресотделът ни информира чрез медиите за предстоящите дати. В някои случаи общините поемат разходите по прожекциите и те са безплатен вход, в други – билетът е минимален.
Узряхме за това, София Филм Фест да порасне още малко и да се обърне в няколко нови посоки, но трябваше да мине необходимият брой години за това. Солунският кинофестивал, например, от години облъчва много градове в цялата област Егейска Македония с филми. Лондонският кинофестивал също обикаля из Великобритания със своята програма. През 90-те правихме фестивал на френско кино съвместно с Френския културен институт в 17 града на България... Няма нищо ново под слънцето. Киното се е родило на път. Любопитното е, че липсата на кина и съвременните технологии ни връщат 100 години назад, но и ни дават възможност да достигнем до нова аудитория, което е сериозна тръпка.

С кои филми стартира програмата "СФФ за учащи" и кой ще представя филмите?

Началото е на 12 октомври със "Светът е голям...". С това се отбелязва и 1 година от непрекъснато прожектиране на филма в българските киносалони. Другите български филми от програмата в София са "Дзифт", "Георги и пеперудите" и "Шивачки", а сред европейските са "Завръщане" на Алмодовар, "Амели Пулен" на Жан-Пиер Жьоне, "Били Елиът" на Стивън Долдри, "Срещу стената" на Фатих Акин. За есенното издание част от филмите ще представяме аз и Владо Трифонов, програмният директор на Дома на киното, българските филми ще се представят от техните автори. През 2010 ще поканим повече публични личности да представят по неформален начин филмите.

Как ще бъде спонсорирана програмата на СФФ за учащите - кои институции ще се включат в нея?

"СФФ за учащи" има подкрепата на Столичната община (програма "Култура") и очакваме подкрепа от страна на Националния филмов център. Всъщност аз гледам на участието на НФЦ като на партньорство, защото сега е моментът да обединим усилията си в търсене на по-голяма публика за българското и европейското кино. Имаме и малка подкрепа от страна на Европа Синемас, паневропейската верига от киносалони, в която членуват Дома на киното и кино "Европа", Варна.

Пътуващото издание на София Филм Фест е част от мащабния проект "Операция Кино" на водещите фестивали на България (София), Босна и Херцеговина (Сараево), Турция (Истанбул) и Румъния (Трансилвания-Клуж), подкрепен от програмата МЕДИА Интернешънъл. Идеята е програма от 10-15 филма, имащи някои общи заглавия и принцип на съставяне, да обиколи 10-15 града във всяка от четирите държави с цел достигане до нова публика за европейско и алтернативно кино. Аз съм много въодушевен от идеята и съм убеден, че тя ще бъде подкрепена у нас от Министерството на културата и Националния филмов център, както и от съответните общини, където се случват минифестивалите. Ще се постараем освен филми и гости да достигнат до повечето от градовете, защото, както вече стана въпрос, най-интересното са срещите след филмите с публиката.

actualno.com, 7 октомври 2009

Домът на киното търси качествените, не касовите филми

В настоящата поредица "Зад кулисите на София Филм Фест" продължаваме да ви представяме различни измерения от дейността на Арт Фест, както и хората, които стоят зад филмовия фестивал, чието най-ново издание се случи през март. Надяваме се чрез тях да научите любопитни факти за киното - изкуството, което ни кара да пътуваме по света чрез образите на екрана! А сега да хвърлим поглед и към Дома на киното.

Владимир Н. Трифонов е програмен мениджър на Дома на киното, който се стопанисва от "Арт Фест". Преди години се е грижил за програмацията на филмите и в несъществуващото вече кино "Център". Бил е главен редактор на сп. "Екран", програмирал е филмите на "Киномания" и редактира авто- и биографични книги от поредицата "Амаркорд", посветени на личности от света на киното.

От колко време работиш в Дома на киното и в какво се състои работата ти?

Владимир Н. Трифонов: Работя в Дома на киното от края на декември 2007 като програмен мениджър – работа, която вършех и преди това в продължение на 4 години в кино "Център". Просто продължавам да измислям и осъществявам филмови събития, стараейки се да ги предложа на зрителите по достатъчно добър начин, за да можем да привлечем повече от тях.

По време на София Филм Фест Домът на киното е един от основните киносалони, в които текат фестивалните прожекции, организират се срещи с фестивалните гости, както и изложби (тази година снимките на Зигфрид, например). На какъв принцип правите програмацията за киното по време на фестивала - нарочно ли насочвате определени филми към него, а съответно и определени срещи с гости?

Програмната схема на София Филм Фест се прави персонално от Стефан Китанов – в последните две години изборът му е конкурсната програма да се случва при нас, което ни прави и най-натовареното откъм гости и представяния кино: стигали сме и до 6 подобни разговора на ден, което си е сериозен екшън.

Извън София Филм Фест какъв е основният стремеж при подбора на филмите, които се прожектират в киното през годината?

Най-напред – най-доброто от все по-оредяващия откъм стойностни заглавия кинорепертоар. Той се състои от филмите, които (с изключение на тези на т. нар. "мейджър"-компании, които стигат у нас на друг принцип) българските дистрибутори са преценили, че ще се гледат у нас и са успели да договорят на изгодна цена, а не непременно от най-важните филмови събития.

Имаме куп проекти за по-малки събития – не с мащабите на СФФ или Киномания, - но реализацията им зависи както от намирането на финансиране, така и от преценката за очаквания зрителски интерес. Би било прекрасно да поддържаме нещо като постоянен фестивал (мечта на не един и двама програматори по света, като например директора на фестивала във Венеция Марко Мюлер), но това е доста скъпо начинание.

Има начини, разбира се, да бъдат договаряни важни филми, които не стигат легално у нас нито за разпространение, нито на фестивали, но това е доста сложна схема, над която в момента работим и доизкусуряваме детайлите. Може би след около година ще си проличи някакъв резултат.

Доколко може да се каже, че кино, което не набляга основно на мейнстрийм холивудски филми, като Дома на киното, е печелившо от чисто финансова гледна точка?

Подобни кина никъде по света не са печеливши, но навсякъде в Европа те имат възможност да получават субсидии на няколко нива – европейско (ние също сме членове на веригата от киносалони "Europa Cinemas"), национално, регионално и местно (общинско). У нас има един доста несъвършен механизъм за субсидии от Националния филмов център, който, може би след избора на нов директор там, има вероятност да се промени. Но всички тези субсидии се отпускат след кандидатстване на основа на резултати, т. е. никой не субсидира празно кино – трябва да докажеш, че работиш и полагаш усилия да привличаш зрители.

Разчитате ли на субсидии и финансовата подкрепа на културни институции (български и чужди)?

Определено, защото както казах и по-горе, това не е евтино начинание. Дори и програма като тази, която се прави само с филми, които имат своя разпространител за България и са налични тук, трябва да има поне някакъв елементарен рекламен бюджет.

Привличат ли се повече зрители с тематични инициативи като настоящата, Музикалното кино? Как се роди идеята за нея, колко време я организирахте и какъв е до момента интересът към нея?

Идеята отдавна зрее в раздвоеното ми съзнание на киноман и меломан. Не отне много време за организация – по-скоро доста време нямахме място в програмата да съберем всички тези филми накуп, (които, както се вижда,) а те се разпростират удобно в цели 6 седмици. Интерес определено има – може би в силния сезон зрителите на всяко от заглавията биха били двойно, но тогава трябва да намерят екран и силните некомерсиални премиери, които по правило не излизат през лятото. Кино като нашето, с един екран, няма възможност за съжаление да бъде достатъчно гъвкаво.

И последно, какъв шеф е Кита?

Кита е моето персонално вдъхновение да се занимавам с показ на филми. Навремето, когато той пое Дома на киното и организира първия Рок Филм Фест през 1993 г. - а тогава по екраните просто нямаше нищо читаво, - си казах: "Ето че можело да се показват и хубави филми"; бях дотам въодушевен, че без да го познавам, отидох и му предложих да помагам с каквото е необходимо. Той ми даде да лепя плакати и да продавам каталози на прожекциите в Летния театър. След като участвах в разработването на Euro Cinema (през 2001-02) и кино "Център" (2003-06), беше крайно време да заработим заедно, и ето че това се случи.

actualno.com, 13 август 2009

Щастието да бъдеш удовлетворен от работата си

Миналата седмица, в поредицата си "Зад кулисите на София Филм Фест", ви представихме част от екипа на фестивала. Днес продължаваме да ви срещаме с хората, които намират удоволствие и смисъл да създават празника на годината за киноманите в София, Пловдив и Бургас (а да си пожелаем скоро и в други градове).

Кирил Лозанов e административен директор на София Филм Фест – отговорна и изискваща доста енергия работа. Негова грижа са организационно-административно-финансово-счетоводно-документалните дела на Арт Фест - фирмата, която стои организационно зад мартенската фестивална фиеста и зад доста стойностни кино-проекти. С годините – вече 13 навършени – София Филм Фест се разраства като събитие, организация, ангажименти, а съответно и хора, затова постепенно се налага разделение на отговорностите по отдели – международен (важен компонент, особено заради специалното събитие "София Мийтингс", което е част от фестивала вече шеста поредна година), филмови копия (обработка и цялостно осигуряване на прожекциите), прес-отдел (отговарящ за всякаква информация, жизнено-нужна на журналистите особено във фестивалните дни), административен отдел (за къде без документи?!), протокол (осигуряване на покани; партньори, спонсори, съорганизатори, гости – на всички тях естествено се обръща специално внимание). Екипът, който работи всяка година за фестивала, постепенно набъбва до 100 човека, които се включват на различни етапи от декември до март. Има и подизпълнители, които се включват понякога само за период от 4-5 дена. Освен това има и около 20 доброволци, които работят абсолютно безплатно по време на фестивала.

От декември до април работата ви е най-натоварена. А след това?

Кирил Лозанов: Малко хора знаят, че по време на фестивала ние движим и останалите си проекти. Имаме филми, които сме продуцирали и са в постпродукция, или се занимаваме с разпространение на наша лента, или с дистрибуционната си дейност, която е нещо съвсем различно. Финансово-отчетната част за фестивала продължава до юни. София Филм Фест се готви целогодишно. Изключително важно за популярността на фестивала в чужбина е активното участие на Мира Сталева и Кита във фестивални форуми по целия свят, а всяко пътуване неизбежно изисква подготовка и организационна част, отнемаща 10-ина дена. Двамата и тази година бяха на фестивала в Кан, където се представихме като дистрибутор, продуцентска компания и организатор на София Филм Фест.

От колко години работиш в София Филм Фест?

Започнах през 1999 г. като изпълнител, който търчеше за всичко. Тогава организацията беше много по-малка. Следващата година Стефан ми предложи да стана главен координатор на екипа, който тогава не беше по-голям от 10 души.

Защо се задържа тук 10 години?

Всеки ден се появяват спънки и проблеми, които трябва да бъдат разрешени. Понякога това е доста изтощително. Но мен всъщност ме задържа непреодолимата мисъл, че правя нещо смислено. И че имам шанса, по-скоро късмета, да съм удовлетворен от това, което правя в живота си. За мен това е изключително важно. Освен това хората от нашия екип се чувстват прекрасно заедно – всички сме емоционални, всеки се раздава изцяло и взаимно се зареждаме с енергия. Разбира се, случва се да има и сблъсък на "заряди" и взаимно изтощение, но все пак сме хора – това е съвсем естествено.

Какви са най-големите проблеми, с които се сблъсквате, които да водят до такива емоции?

Основното е, че сме зависими от много партньори – финансово и времево. Предстои ли ни да уточняваме нещо специално – това води след себе си други детайли, които остават в изчаквателна позиция. Фестивалът е подготвен идейно, той е готов в главата на Стефан и на екипа, и чака финансиране, за да се реализира. Често съм си мислил – и не мога да намеря обяснение – с всяка следваща година нещата не се случват по-лесно, въпреки че това би било логично да се очаква. Вероятно финансирането на фестивала тази година беше затруднено особено поради новите икономически условия, но имам чувството, че това важи за повечето културни инициативи, които се случват в нашата държава.

А трудностите не произтичат ли от факта, че всяка година фестивалът става все по-голям, филмите са все повече, гостите – също?

Всяко предположение е способно да подведе екипа - ние не сме съвсем наясно колко голям ще се получи фестивала, докато той не започне да се случва. Обикновено го "опитомяваме" в крачка. По време на фестивала понякога взимаме важни решения, които - ако не са правилни, могат не точно да спрат събитието, но да го принудят да буксува за известно време. Например - много трудно се намират хора, които да са добри в нещата, които правят, и да работят временно при нас. Слава богу - има такива, които много държат на нас и си взимат отпуск, за да дойдат в екипа на фестивала. Освен това не всеки е способен да носи отговорност. Можем да се случи да вземем човек с прекрасна биография, с 4-5 езика, но темпото на работа да се окаже непоносимо за него. Особено в дните, когато феста е в разгара си, екшънът е страшен! Имаме си специален израз: "Да те хвърлят на тръстиката – и да оцелееш!", което означава нов човек да се справи в София Филм Фест. Но това е прекрасен опит. Много неща можеш да научиш – ако знаеш как да попиваш информация, които няма как да откриеш на друго място.

Често ли се мени екипът?

Радваме се, когато имаме възможност да работим с хора, които вече били част от екипа на фестивала, но всяка година се радваме на момчета и момичета, които попадат за пръв път при нас (след кастинг, това е неизбежно!), и бързо се сработват в синхрон така, че се получава добре работещ екип. Това е едно от важните изисквания за случването на фестивала.

В новите финансови условия, каква е идеята за следващия фестивал?

Винаги сме се радвали на приятелско и добро отношение от страна на фирми и хора, които ценят фестивала и държат да го подкрепят – заради имиджа, който заедно създаваме за София и България, заради прекрасната възможност за реклама и популяризация, с която можем да сме си взаимно полезни. Постигнали сме партньорства с Министерство на културата, Националния филмов център и Столична община, на които много разчитаме, защото те са едни от основните стълбове на фестивала. Партньорските отношения гарантират взаимно изгодно и благоприятно сътрудничество – когато предлагаш събитие, с което организаторите могат да се гордеят, разбира се ще има и спонсори, които ще се радват да го подкрепят, за да станат част от една очевидно работеща формула за успешно представяне – у нас, пред зрителите и пред многобройните международни гости, които всяка година са част от фестивалната еуфория.

А зрителите с броя си връщат ли жеста?

През 2009 нивото на посещаемост е като миналата година. Не е възможно да се разчита особено много на възвръщаемостта от билети. Да, тя е перо от финансирането на фестивала, но е важно той да се случва не само благодарение на тази възвръщаемост. Доста трудна е подобна задача - тази година се наложи да увеличим цената на билетите, но слава Богу, това не попречи на зрителите. Ако е празна залата, ако няма атмосфера – няма и фестивал. Случвало ми се е да бъда на прожекция, на която няма много зрители – и това е обезкуражаващо. Но не бива да се пренебрегва и факта, че предлагаме съблазнителни отстъпки. Тази година имаше възможност да се гледат филми за 3 лева, в случай на предварително закупено определено количество билети.

Какъв шеф е Кита?

Тук съм, защото усещам, че правя нещо, което има смисъл. Тази вяра може и да се разклати от някоя или друга случка, но това се е случвало няколко пъти за последните 10 години. Тя е едното, заради което съм тук. А другото… Сега ще кажа: "Да е жив и здрав Кита!" Той има уникално количество енергия. Неизчерпаемо. София Филм Фест никога нямаше да се случи и да продължава да се случва без неговата енергия. Той не се спира пред нищо, за да реализира идеите си. Понякога нещата се осъществяват на мускули, защото просто се налага, а впоследствие си отнасяме последствията. Мисля, че смисълът на нещата, които правим, още по-силно укрепват енергията на Кита, защото София Филм Фест си е неговата идея за филмов фестивал. Тя се е родила преди години, била е по-различна, трансформирала се е и сега е нещо доста голямо, което е невъзможно да се развива без екип от съмишленици. Хората, които сме се събрали около него, няма как да съучастват в тази "завера", ако не вярват във фестивала. Но пак Кита е този, който влива гориво във всеки един от нас с тотално идеалистичната си визия за нещата.

Но тя е и реалистична, щом се случва.

Да, но ако е само реалистична, може се разпадне в един момент, ако не я подкрепя идеализмът. В живота има прекалено много груби, материалистични детайли, без които сигурно не може, но аз се радвам именно на идеализма на Кита, който има способността да поддържа буден. При него всичко е в сферата на много красиви неща и идеи, които, слава Богу, че стават.

actualno.com, 25 юни 2009

"Зад кулисите на София Филм Фест" - Един страхотен екип

Представете си идеален свят, в който всеки работи това, което му доставя най-голяма радост и има усещането, че върши нещо наистина значимо за себе си и за обществото. Ако този идеален свят е постижим в рамките на една компания, значи е постижим и за цялото общество. Струва ви се прекалено утопично? Не съвсем, не съвсем...

Какво се крие зад прожекциите, пресконференциите, купоните и срещите между професионалисти на София Филм Фест? Кои и какви са хората, които помагат на Стефан Китанов всяка година и градят с него най-мащабното киносъбитие у нас? И въобще колко души са необходими, за да минат пред очите ни 262 филма за 10 дни, 228 представители на киноиндустрията да търсят партньори в пазара "София мийтингс" и това да доведе до ХХХ интервюта в медиите? Какво зарежда тези хора и ги държи заедно? И освен това, тук ще научите и какъв шеф е Кита.

Ето и съставните части на София Филм Фест.

ПРЕС ОТДЕЛ: Светлана Дамянова и Преслава Преславова

От кога работите във фестивала и с какво се занимавате?

Светлана: Работя в София Филм Фест (СФФ) от седмицата преди началото на 2009 г. Нещата се застъпиха след ударната кампания на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и успешната реализация на първата офанзива "София Филм Фест на път". Познавам екипа на феста и самия Кит от години; оказа се, че журналистическия ми опит също може да бъде използван. И Кита прецени така. Аз все едно отдавна съм го чакала това предложение. Беше ми много интересно и приятно и започнах работа с огромно желание.
За прес отдела миналата година имах задачата да преследвам интересните и любопитни гости на фестивала и да подсигурявам поне по 1 интервю дневно, за да може в активните 10 дни на СФФ на сайта му да има нова и интересна информация за тези, които искат да го посетят. До някаква степен се запознах със спецификата на работата, но по никакъв начин не можех да предположа обема и интензитета й.

Сега работихме буквално по 20 часа на ден в подготовка, организация, подбор на материали, подреждане на приоритети на задачи, подреждане на събития, които трябва да се случат. Кита споделя основното количество задачи, тъй като почти всичко минава през него като насоки и тенденции за работа. Но след измислянето на структурата, идва допълнителното подреждане и реализиране на първоначалните му идеи.

Преслава: В СФФ работя от 2005, преди това го отразявах като журналист. Работата на пресотдела започва в края на декември, когато стават ясни първите филми и гости на фестивала. След 20 януари правим медия планиране на прес рилийзите и работим по него – уточняваме какви пресконференции ще има, какви теми ще бъдат разисквани на тях, как да са обособени те, кой от прес отдела ще напише съобщението до медиите за всяка пресконференция, на коя дата ще им се изпрати, за да проявят интерес те за отразяване. Водим се от идеята да не им казваме всичко от начало, за да поддържаме интереса им буден до края, да искат да научават по нещо ново за филмите ни, за гостите ни.

Последните няколко години екипът на прес офиса набъбва между 7 и 10 човека, но си мисля, че 10 човека са малко, защото електронните медии имат желание за кадри от филмите, останалите медии искат снимки от пресконференциите, всички кандидатстват за интервюта. Някой от нас трябва да гостува в предаванията в радиата и телевизиите, за да представя фестивала, да се подредят заявките за интервюта на даден гост, особено ако са повече, така че на повече журналисти да се даде възможност да се срещнат с него, следват и много телефонни разговори и т.н.

Светлана: С Преслава и Деница Езекиева бяхме основното ядро на прес офиса. Изключително добре се справиха и другите 4 момичета – Поли Арнаудова, Василена Георгиева, Деница Митова и Роси Пандова. Те се присъединиха към нас две седмици преди началото на СФФ. Задачите им бяха да покрият обгрижването на гостите, комуникацията с журналистите, да подготвят представянията на гостите и филмите, както традиционно правим на страницата и в каталога на фестивала.

На пресконференциите журналистите не се изпотрепват да задават въпроси. Смятате ли, че трябва да запазите този голям брой на пресконференции, който имахме тази година, или е по-добре да се наблегне на индивидуални интервюта?

Преслава: Много бих се радвала ако има повече журналисти, които да задават поне по един въпрос на пресконференция. Аз съм била на няколко международни фестивала и си мисля, че за нас е добре да се придържаме към схемата на Берлинале, защото имаме, общо взето, сходна структура. Фестивалът в Сараево е дори по-близък до България, но там екипът набъбва до 800 души, включително доброволците. Значи в прес офиса сигурно има 50-60 души. На всички други фестивали, на които съм била извън България, журналистите са изключително активни. Не мога да разбера защо у нас малко хора използват пресконференциите, за да си направят материала.

Тази година всяка пресконференция беше много добре подготвена от вашия екип. На всяка една от тях имаше водещ, който не само представяше участниците, но и им задаваше въпроси. Това е един нов модел на пресконференция, в който всичко толкова добре се смила на журналиста и му се поднася, че на него не му се налага нито да мисли за въпроси, нито да взима участие, а само евентуално да запише онова, което му е интересно.

Преслава: По принцип така се правят по света, но въпреки това другаде си задават и своите въпроси. Нашите журналисти държат на индивидуалните интервюта. По мое мнение, ние сме малка държава и не могат всички медии, които са адски много, да искат интервюта. Да дам пример с Берлин - на малките, според техните стандарти, медии като БНТ или БТВ се разрешава едно 6-минутно интервю, ако въобще се разреши. Говорихме си към края на фестивала дали наистина не е по-добре да преминем само на интервюта, но аз си мисля, че не е по-добре и се надявам, че ще дойде една нова генерация от журналисти, пишещи за кино, които ще бъдат по-активни. Откривам тенденция, че интернет медиите и радиото са по-активни от вестниците и списанията.

Светлана: Аз пък мисля, че именно младите искат всичко да е смляно – журналист се става трудно, нужни са усилия, някой да те научи как да направиш интересен, интригуващ материал или собствено проучване - за филми, хора, събития. До голяма степен за пресищането с информация е виновна и световната мрежа – в интернет може да се намери всичко! Може би затова по-младото поколение вече предпочита от пресконференцията да научи всичко и да се подготви за нея само въз основа на прес информацията, която ние им изпращаме. И това според тях е достатъчно за подготовката на материалите.

Защо работите в София Филм Фест?

Светлана: Хората от екипа са страхотно готини е и са ми приятели. Познавам ги от времето, когато с Преслава работехме в ТВ предаването "24 квадрата". Една година също представяхме екипа в него. Снимахме го в екшън ситуации. Впрочем, това беше една от идеите ми за клип на фестивала - да сложим камера отгоре в коридорчето или в голямата ни стая и да запишем денонощно какво се случва. След това да пуснем материала на бърз ход и да видим как набъбва екипът преди фестивала и как след края му отново се смалява.

Винаги ме е вдъхновявал факта, че млади хора се опитват да вършат дейност, подкована със смисъл, с желание да „ръчкаш”, да възпиташ, да покажеш на публиката, че има различен тип кино и че си струва да се случи такова събитие като СФФ в нашата столица. И по подобие на китайското проклятие, но в моя случай – благословия - внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се сбъдне, така се сбъдна и желанието ми да работя тук.

Преслава: Аз обичам СФФ като събитие. Харесах него и екипа му още докато го отразявах, защото всички са много готини хора, добре сработени са. Освен това обичам фестивалната лудница, защото въпреки че е изключително изтощителна, има нещо позитивно в това да правиш едно събитие и да чуеш от някого, че повечето филми са хубави, че организацията е по-добра от миналата година и т.н. Когато фестивалът свърши, започваш да пресяваш позитивите и негативите. Сред негативите ще спомена, че има хора, които си изкарват върху нас недоволството, защото например, ние одобряваме акредитациите. Някои журналисти са решили, че цял живот трябва да гледат безплатно кино, без дори вече да пишат за него. По цял свят акредитациите се заплащат от медията, в която работи журналистът, защото така той не само има достъп до всички филми и събития, но и може професионално да ги отрази.

ФИНАНСОВ ОТДЕЛ: Йорданка Сапаревска

Работя за Арт Фест вече 7-ма година, като първите две бях ангажирана само за София Филм Фест. Занимавам се в всичките текущи разходи на фирмата целогодишно, а тези за фестивала са огромни – като започнем от цялостното обработване на копията, направата на рекламните материали – плакати, листовки, брошури, каталог, посрещането на всички гости – от самолетни билети до настаняване, като тази година говорим за около 300 човека. За тези разходи се грижат спонсорите и българските и международни институции.

Работата тук е доста динамична, особено по време на фестивала. Освен това е разнообразна, защото всяка година снимаме по 1 филм като продуцент. Срещам се с много хора, но най-важното е, че екипът е страхотен! Освен колеги, ние сме и приятели. Прекарваме много време на работа и в един момент фестивалът става част от личния ти живот. Умеем и да разпускаме, въпреки цялото напрежение и сме много сплотени.

ОТДЕЛ КОПИЯ: Явор Цветанов

Работя в СФФ от 6 години. Занимавам се с координирането на идването на филмите, на това да бъдат преведени, да им се избиват субтитри по време на прожекциите, да бъдат разпределени по всичките кина, включително в Пловдив и в Бургас, на тези, които не са на филмова лента, да им се усигури съответната техника за прожектиране – и накрая, като свърши всичко, да бъдат изпратени извън страната. Заетостта ми е средно между 3,5 – 4,5 месеца. Целият екип сме 5 човека. Някои се грижат за техническата част, други – за разнасянето на копията по кината. Преводачите са приблизително 20 – това зависи от броя филми и езиците, от които се превежда. Всяка година към екипа включваме нови преводачи, тестваме ги и ако ги харесаме, остават с нас и за следващи години.

Устройва ме това, че работата ми е временна - 3 месеца гърч нон стоп, но след това можеш да почиваш, да пътуваш много, така както на мен ми харесва. Тази работа ми дава кръг от най-различни емоции, но накрая всичко се свежда до вътрешното удоволетворение, че нещата са се е получили. Гафове има винаги, но въпросът е да са сведени до минимум. Техниката засича, разминава се превод с картина, зациклят субтитрите, някои филми не успяват да пристигнат навреме или дори не пристигат въобще, когато някое копие се изгуби и се открие 3 седмици по-късно. При някой от филмите, които имат дистрибутор за България, се случва именно той да не успее да го докара навреме и тогава нашата програма страда.

С хората от екипа сме приятели. Проблемът е, че често той се мени - много хора си намират постоянна работа. Но работата тук е такъв тип, за който приятелството е много важно.

ОФИС КООРДИНАТОР: Вихрена Нинова

2 години и половина работя в Арт Фест, но преди това съм работила по още 2 фестивала. Работата ми е координаторска, помагам за свръзката между всички отдели – тази година имаше над 60 човека екип и сред тях винаги има някой, който е нов и не знае какво да прави. Помагам и на Магарита Радева в намирането на информацията за филмите, за да подготви тя каталога на фестивала. За мен СФФ започва през ноември, защото тогава е крайният срок за получаването на филмите, кандидатстващи за участие в него. Тази година бройката им нарасна още, трябваше да класифицирам и опиша всичките и да отговорям за това кой от кого ще бъде гледан. В момента, и по време на фестивала, а и извън него, аз координирам пътуването на копията на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, който е канен на много международни фестивали. Сега трябва да подготвим материалите, с които ще се представяме в Кан. Освен това тази година ще продуцираме един късометражен и един игрален филм.

Работата тук ми харесва с това, че е интересна и разнообразна. Дните не си приличат един с друг. Хорат са страхотни! Това ми доставя огромно удоволствие – да работя с тях.

ОФИС КООРДИНАТОР и ПРОТОКОЛ: Петя Митева

В екипа на Арт Фест съм от осем години. Сред моите ангажименти са координиране и помагане менажирането на Дома на киното, организационна работа по различните проекти, с които се ангажира продуцентски Арт Фест през годината, както и доста детайли по подготовката на фестивала. В началото на всяка година се уточнява и актуализира базата-данни с филмите, кандидатствали до момента, както и партньорските организации, които ще вземат участие в поредния фестивал. Мой ангажимент е координацията на покани, пропуски и акредитации за участници, гости, спонсори, съорганизатори, което си е доста голяма отговорност и отнема известно количество часове на нощта – особено преди старта на самия фестивал. Усещането да си част от този екип е страхотно, ние сме приятели, чувстваме се много близки.

ГЛАВЕН ОРГАНИЗАТОР: Ивайло Вутов

Това ми е първият фестивал, работят тук от края на ноември 2008. Заедно с още 7 човека отговаряме за това пред всяка една зала, в която има прожекции, да се закарат рекламните пана на спонсорите, плакати на филми, други рекламни материали, на всяка пресконференция отново да присъстват необходимите банери, грижим се дори за зареждането на вечерите на гостите, за коктейлите на откриването и закриването. От фестивала успях да изгледам 20 минути от естонския филм „Кинунен”, защото по време на прожекциите ние обикаляме постоянно покрай 7-те зали в София. Напрегнато ми е, но и много интересно, харесва ми динамиката на работата.

Занимавам се и с със "София Филм Фест на път" чисто технически. На повечето места трябва да се носят колони, проектор, екран. Със Светла вече сме се специализирали в това да прибираме всичко за 12 минути.

А сега прочете що за началник е винаги усмихнатия и в добро настроение при представянето на всеки филм или гост Стефан Китанов, неслучайно известен с прякора си Кита.

Светлана Дамянова: Порази ме, че той е изключително спокоен. За 18-годишния си трудов стаж съм работила с какви ли не хора, особено с ТВ режисьори. Повечето са с тоталитарни методи на раздаване на команди, което в никакъв случай не може да бъде казано за Кита. Когато има някаква грижа, той я споделя спокойно и не размахва пръст. Проблемите се решават по възможно най-елегантния начин. Кита е абсолютен работохолик, според мен. Възхищавам му се за енергията, която влага, за да обеме и акумулира цялото количество информация, на базата на която да се изгради фестивалът, да знае какво се случва по всяко време. За мен е тайна откъде я намира.

Преслава Преславова: Кита дори не може да бъде наречен шеф. Аз не го приемам като такъв. Благодарение на неговите железни нерви и усилия този фест се случва, той е елементът, който обединява екипа. Кита е много екипен човек, а това рядко се среща у нас. Той много държи на екипа си, на това хората му не само да работят заедно, но и да се забавляват заедно. Кита е много спокоен, не повишава тон. Така, дори да ти каже нещо много сериозно и в последния момент, можеш да се опиташ да го чуеш. Той си обича гостите, които кани, обича филмите, които избира – гледа на тях като на свои деца. Не е много по хвалбите, но никой от нас не работи тук, за да получава хвалби. Понякога си мисля, че Кита има нужда от личен асистент, който да координира всичките му идеи и ангажименти, на когото да може да се довери като му повери организацията на времето си. Надявам се да не ми се обиди като види това написано.

Йорданка Сапаревска: Доста различен от другите шефове, които съм имала – той се отнася към нас като към свое семейство. Взаимоотношенията не са строго професионални, на моменти той се отнася към нас бащински. Понякога е трудно, когато имаш такива взаимоотношения. Но в повечето случаи е много положително. Когато започнеш работа тук трябва да си дадеш сметка, че много често в почивните дни изниква нещо, времето ти е отдадено на Арт Фест.

Явор Цветанов: Винаги съм му се учудвал на енергията, която все още притежава, за да прави фестивала. Това, разбира се, го прави много разхвърлян от гледна точка на това, че се занимава с хиляда неща.

Петя Митева: Кита има много идеи, удивява ме как успява да ги подреди според сроковете и приоритетите за изпълнението им. Енергията, която влага във всичко, е заразителна и винаги ми е било чудно как се презарежда с нея. Особено по време на фестивала!

Вихрена Нинова: Кита е особен шеф. Пълен е с идеи!

Ивайло Вутов: Аз не го чувствам като шеф. Той е по-скоро най-големият организатор от всички, и го усещам повече като приятел, отколкото като шеф.

actualno.com, 11 юни 2009

снимката е предоставена от София Филм Фест

Професия независим продуцент: Джим Старк и Чедомир Колар (видео)

В рамките на София Филм Фест често има прелюбопитни срещи със световни имена в професиите, които създават киното. И тази година такива не липсваха. Една от най-интересните, може би, беше тази с двама мъже, които знаят много за това какво е необходимо да бъдеш успешен независим продуцент от тази и от другата страна на Атлантика.

Става дума за Чедомир Колар и Джим Старк.

Първият е роден в бивша Югославия, но от години живее и работи във Франция. В биографията си има филми като "Аризонска мечта", "Преди дъжда", "Небеса", новелата на Босна и Херцеговина от "11 септември 2001", "Ничия земя" и др.

Вторият е от Ню Йорк, което може да се познае и от акцента му, и в биографията си има заглавия като филмите на Джим Джармуш "Кафе и цигари", "Извън закона", "Мистериозният влак", но и заглавия като "Фактотум" на Бент Хамер.

Срещата с двамата се състоя в кино Люмиер. Учудващо е, че на нея не присъстваха повече български кинотворци, които професионално би трябвало да се интересуват най-много от това как можеш да си проправиш път в световното кино като независим.
Решихме вместо да ви преразказваме разговора, да го запишем и излъчим изцяло. За ваше улеснение разделихме цялата среща на три части, а ето и ориентирите какво можете да научите във всяка една от тях.

В първата част Джим Старк и Чедомир Колар разказват за това защо и как са станали продуценти. Ще разберете, че за първия навлизането в света на киното е станало случайно, след като на един купон харесал момиче, чието гадже било заснело филм и имало нужда от адвокат, който да води преговори за продаването му. При втория обаче нещата са били сериозно обмислени още при постъпването му в киноакадемията в Белград, където е завършил социалистическия еквивалент на продуценството - киноорганизация.

Освен това, ще научите, че най-важните качества, които продуцентът на независими филми трябва да притежава, са постоянство, смелост и способност да не се притеснява за собственото си бъдеще.

Да продуцираш филм в САЩ е нещо съвсем различно от това да продуцираш филм в Европа. Какви са начините за финансиране в Стария свят и в Новия и как влияят те върху създаването на един филм е последното нещо, което ще ви разкрият Джим Старк и Чедомир Колар в първата част на своя разговор, който беше воден с въпроси от кинокритика Александър Донев.

Във втората част продуцентите разсъждават за това колко е важен комерсиалният успех за независимото кино и защо разчитат много на рекламата "от уста на уста".

Също така ще научите за две особено успешни във Франция дългогодишни практики, които помагат за финансирането на френското кино. Едната е закон, според който, ако частен инвеститор иска да отвори мултиплекс, той може да го направи само ако се съгласи в една от своите зали да прожектира единствено френско кино. Втората задължава телевизиите да не излъчват филми в сряда вечер, когато по принцип излизат премиерните филми в кината в страната, както и в петък и събота вечер. Така, при положение, че не се конкурират за зрители с телевизията, кината привличат много повече приходи.

И накрая, на зададения от Actualno.com въпрос дали са открили нещо интересно, което да искат да продуцират от проектите, представени на София мийтингс, Чедомир Колар ще сподели, че е останал най-приятно впечатлен от две български идеи.

В третата част ще научите дали е силно влиянието върху създаването на един филм от дистрибутора му, защо има толкова много и различни продуценти във финалните надписи на все повече филми, може ли да се даде определение за добър филм.

Много важен момент е и въпросът за това по какъв начин световната финансова и икономическа криза ще промени киното въобще, на който и двамата продуценти отговарят, че от началото й в кината и в Америка и във Франция има рекордни касови постъпления.

*Материалът е заснет и обработен от Николай Иванов.

Сн.: Гео Колев, studiofo.net

actualno.com, 23 март 2009

Бент Хамер: Животът дава много повече сюжети за истории, отколкото въображението

Преди няколко години, когато кино БИАД все още функционираше, влязох на една от прoжeкциите на София Филм Фест. Филмът беше "Кухненски истории". Залата учудващо беше пълна, толкова пълна, че не си намерих място дори на внесените отвън столове. Реших да дам 10 минути на норвежкия филм от непознатия за мен режисьор Бент Хамер и да видя какво ще се получи. Стана това, че изгледах целия филм на крака, на един дъх и почти не усетих липсата на комфорта на седалката, нито анонимността сред редовете, където спокойно можеш да се смееш от сърце или да се разплачеш съчувствено. Тези емоции изживявах в различни интервали докато гледах тази колкото странна, толкова и сърдечна история.

И ето, няколко години и един филм по-късно ("Фактотум"), Бент Хамер беше в София отново, за да представи най-новата си лента, "О' Хортен", ненатрапчиво емоционална история за самотата, пенсионирането и всички чудесни възможности, които очакват един обикновен, незабележим мъж в третата възраст. За мое щастие, той отдели време и за да отговори на въпросите ми.

"О' Хортен" отново е посветен на по-възрастните хора. С какво темата е толкова интересна за Вас?

Бент Хамер: Още в първия си филм, "Eggs", имах усещането, че тази тема ми е любопитна. Освен това разсъждавах, че няма кой знае колко филми за възрастните, или по-обикновени хора. Не съм търсил целенасочено подобна история, но такава се появи пак и направих "Кухненски истории". Разбира се и продуцентите не биха ви предложили да снимате филм за възрастни, защото те се интересуват от темите, които ще доведат най-масовата публика в кината - младежката.

Но ето че дойде и историята за Од Хортен и аз пак заснех подобен филм. Сега обаче смятам да затворя страницата и да се ориентирам към нещо друго. Например към възрастните жени. (смее се)

Основава ли се на действителни събития историята в "О' Хортен", така както "Кухненски истории" е вдъхновен от реално проучване на навиците на старите ергени?

Става дума за смесица от реалност и фикция. Включил съм истории, които съм чул, мои преживявания, измислици. Животът дава много повече сюжети за истории, отколкото въображението. Карането на кола с превързани очи е история, която чух от приятел. Освен това бях чел за един илюзионист, който е карал с превръзка на очите в подължение на 40 км. Нотова е от времето, когато още не бяхме така презадоволени от забавления. Илюзионистът е пътувал от град на град и този номер бил неговото представление. В колата освен него винаги е седял представител на властта, който да удостовери, че няма измама. Това се е случило и в родния ми град. Само че на втората обиколка колата спряла. Полицаят изчакал няколко минути, после свалил превръзката от очите на илюзиониста и установил, че мъжът е починал.

Това е тъжна история, но е и много хубава.

Когато я включих в сценария, трябваше да реша към кой герой да я пришия. Центърът на историята ми беше Од Хортен и около него исках да създам свят. По някакъв начин карането с маска на очите е обратен паралел с управлението на влака от Од Хортен. Машинистът вижда къде кара, но трябва да не излиза от релсите.

Аз работя постоянно - слушам, наблюдавам и се опитвам да оползотворя видяното и чутото по най-добрия начин. Да открадна история, дори. Понякога запомням история, така както съм я доразкрасил в главата си. След известно време се сещам за нея и вече истината ми убягва.

Действителността понякога е доста по-странна от измислицата.

Винаги!

Когато съшивам своята история, аз се опитвам да не я анализирам. В нея има символи, но мисля, че са добре маскирани и ненатрапчиви. Махам всичко очевидно. Главното в историята беше моят пенсионер, който трябва да реши свършил ли е животът за него с края на кариерата му.

Нима животът свършва, когато се пенсионираш?

Разбира се, че не.

В известен смисъл животът му е свършил още преди пенсионирането, защото той е самотник - няма приятели, само жената, с която може би е близък и случайното му запознанство с друг възрастен самотник. Целият му живот е преминал в работата. И тук има още една тема - за самотата.

Да, точно така. Филмът повече се интересува от нея. Много хора водят такъв самотен живот, макар да не са пенсионери. В големите градове хората дори не познават съседите си. Затова ми беше интересно този човек да се вкопчи във възможността да каже "да" на живота и различните възможности в него. Когато бях малък майка ми беше тази, която ме насърчаваше да се занимавам със спорт, да бъда активен, да се развивам не само като ученик, затова включих и образа на майката във филма и го посветих на нея.

И ски скокът, който Од Хортен направи беше скок от работата към пенсионирането и от пенсионирането към новия живот, който го очаква.

Да. Ако имах американски прoдуцент щеше да ми се наложи да отговоря на въпроса: "Какво си случи когато той скочи?" Щеше да трябва да показвам как героят се приземява, дали се е наранил, какво си е счупил. Моят отговор обаче е, че ако не беше скочил със сигурност щеше да умре. В това е същността.

Може ли да се върнем на темата за самотата. Ние също живеем в голям град, но не мисля, че темата за самотата и изолацията тук би била така актуална. Културата ни е такава, че имаме нужда да общуваме постоянно и го правим. Що се отнася до темата за самотата във филма, тя отзвук от наблюдение върху Вашето общество ли е?
Разсъждавам над това дали хората стават по-щастливи когато обществото им става все по-богато и богато. Роден съм в малък град в Норвегия. Всъщност у нас всички градове са малки. Преди 20 години в нашия град, Берген, все още имаше странници, които всички познавахме и на които измисляхме прякори. Те спяха по улиците и създаваха впечатлението, че има място и за различните. Сега всички карат подобни коли, обличат се в подобни дрехи, пазаруват подобни неща. Хубавото е, че повече хора имат приличен във финансово отношение живот. Тук има малка опаснот да разберете погрешно ситуацията. За мен основният въпрос е може ли да има различни хора и какво прави всеки един щастлив.

София ми напомня за Берген преди години и това ми харесва, извиква в мен сантиментално чувство. Има и разлики, разбира се. Но усещането ми е приятно. Не всичко е идеално, добре организирано и уредено, но хората се стараят. Може би и тук биха искали да бъдат по-богати.

Да, разбира се.

Това си е човешко качество. Но вие разбирате какво имам предвид - добре е да постигнеш някакъв приличен социален статус и да си финансово обезпечен. Но трябва да си наясно и какви са последствията от натрупването на богатства. Обществата стават по-студени и дистанцирани.

Може би не обществото става студено, а просто когато човек забогатее, той сигурно се разглезва, свиква да получава повече с по-малко усилия.

Да, именно това можете да усетите, ако посещавате в различни социални сбирки в Норвегия. Тя е малка страна, богата и предвидима. Когато представях филма си в Япония, журналистите предпочитаха да говорим за социалната демокрация в страна ми. Тя е нещо много хубаво. От друга страна, Норвегия е и страна с много малко население, много добра инфраструктура и в нея наистина всичко е планирано. Така че няма място за субкултури и от една страна, както казахте, човек се разглезва, а от друга - просто следва вече установените правила, прави нещата така, както е постановено, че се правят. Няма много място за творчество, но това си има и хубави и лоши страни.

Ако можехме да постигнем комбинация между ред и свобода, сигурно би било най-добре.

Е, да, но не знам дали е постижимо. Задачата на всеки един от нас е да разбере собствения си живот, да отсее важното за себе си от маловажното. Интересен ми е паралелът, който правя между Норвегия и Япония. Обществата ни си приличат по реда и организираността, но и по самотата. Както японците се напиват в събота вечер и ходят на караоке, така го правят и в Норвегия. Въпросът е когато някой ходи на караоке, това част от японската култура ли е или се прави, защото всички го правят.

Но както и да е, моите филми са фикция, все пак. Очевидно в Норвегия имаме усещането за самота, понеже сме малко хора на по-голямо пространство. Од Хортен е човекът, който ще подминете на улицата, защото той няма с какво да ви впечатли. Това също беше една от идеите ми - да обърнем поглед към обикновените хора. Всъщност ние всички сме малко или много еднакви - опитваме се да организираме собствената си вселена.

Филмите Ви пътуват много по различни фестивали. Как общувате с фестивалната публика, важен ли е за Вас контактът с нея?

Да, разбира се. Една от причините да се ходи по фестивали, е за да бъдеш открит и да си изградиш репутация, но и да продадеш филма си. Създаването на име е важно, не като самоцел, а за да можеш да продадеш филма си и да получиш пари за нов. Приятно е да се срещаш с фестивална публика, защото тя знае повече за филмите от обикновения зрител в кината. В някои случаи когато в определена страна имам дистрибутор, проверявам дали там има и подходящ фестивал, на който да се покаже филм и така обединявам и двете, а и давам необходимите интервюта.

Получавали ли сте добри идеи от публиката, които да Ви свършат работа в работата?

Аз мисля постоянно на 360 градуса. Старая се да бъда с отворено сърце, непредубеден, защото всичко би могло да ми свърши работа. Спомням си, че бях на фестивала в Лондон, за да представям предишния си филм, "Фактотум". Беше доста изтощително. Една вечер включих телевизора и попаднах на канала ARD, по който тече предаването за най-красивите железопътни пътешествия - в него показват всичко, което може да се заснеме от камера, поставена на локомотива на един влак. Сигурно има много любители на пътешествията, които го гледат.

Тогава тъкмо бях започнал да пиша сценария за "О' Хортен". Видях как показваха по този канал преминаването през тунелите. Ставаше за кратко тъмно, после камерата минаваше през машиниста и след това отново се обръщаше към пътя. Помислих си, бил съм там. И когато влакът спря, установих, че е пътувал по маршрута, който ми е добре познат - от Осло до Берген. Може би е било съдба да го гледам, не знам. Но ми харесва идеята, че когато една възможност минава пред очите ти, ако искаш, можеш да я уловиш. Така че директно откраднах от този канал началната сцена в "О' Хортен".

А следващият Ви проект?

Следващият ми проект е една коледна история. Сценарият е по сборник от разкази, посветени на Коледа. Един от разказите е мой. Балканите имат важна роля в него също. Току що завърших сценария. Надявам се за снимките да започнат през есента, затова в момента търсим места за снимки, на които да има много сняг. Разбира си, винаги се случва така, че ако си намерил място, в което от 100 години не е валяло и не искаш да вали, точно за снимките ще завали.

actualno.com, 31 март 2009

Около света с 12 филма или какво ни предложи конкурсната програма на София Филм Фест

Тази година си поставих цел - да изгледам колкото се може повече филми от конкурсната програма на София Филм Фест. От селектираните 12, аз се преборих с 9. В предишните шест издания на конкурса признавам, че ако съм гледала нещо, то е било по-скоро случайно.

Тръгнах с идеята, че съпреживяването на първи или втори филм на даден режисьор има нужда от по-специална нагласа при гледането им. И тъй като също съм дебютант при по-задълбочения досег с другите кинодебютанти, реших, че мога да разчитам за помощ и "сверяване на часовника" на някой по-вещ от мен. Спрях се на един от членовете на международното жури, сръбският режисьор Стефан Арсениевич, защото единствено него познавам от филмите му "Любов и други престъпления" и новелата му в омнибуса "Поколение: Изгубени и намерени". А пък сме и връстници.

И така, подготвих се за неуверени в себе си киноразкази, изпъстрени едновременно с попадения и несполуки. И наистина, докато гледах филмите, имах усещането, че те следват логиката на океана - имаха своите приливи и отливи, но доста чести и интензивни. Постоянно се питах, в кои от тях, в приливите или отливите, си личи истински режисьорът.
"Да, така е - съгласява се Стефан Арсениевич, докато разговаряме час преди журито да раздаде наградите си на сцената на Зала 1 на НДК на 14 март. - Филмът е доста коварно нещо, защото и най-добрите режисьори правят лоши филми понякога. А това е така, защото работите с хора. Работата зависи от толкова много обстоятелства. Вземете времето, например. Ако вали, това влияе на настроението ти, ако е слънчево - също, но по различен начин. Ако си актьор и не си се наспал предишната вечер, ако си се скарал с жена си - това също оказва влияние. Върху филма се отразяват толкова много малки наглед неща. Понякога дори не можете да обвинявате само режисьора за тях. От друга страна, все пак лошите филми също са част от работата ни и затова наистина трябва да оценяваме когато се появи нещо добро."

Селекцията на филмите в конкурса предложи разнообразна разходка из доста и различни кътчета на света - започна от Балканите (с "Дзифт" / България, "Есен" / Турция и "Най-щастливото момиче на света" / Румъния), премина към Западна Европа ("Бахтало (Късмет!) / Унгария, "Сънища призори" / Испания, "Франклин" / Великобритания и "Чико" / Германия), поспря в Близкия Изток (с "На баща ми" / Израел, но и Германия), стигна до Далечния Изток (с "Лечителката" / Казахстан, но и Франция / Германия), от там се прехвърли в Азия ("На сушата" / Индия / Иран, но и Франция) и завърши разходката си в Америка (Северна -"Кумбия кайера" / Мексико и Южна - "Възможен живот" / Аржентина, но и Германия).

"Доволен съм от селекцията на филмите - казва Стефан Арсениевич. - Повечето заглавия бяха добри, а някои - забележителни. Подборката дава ясна представа какво се случва с новите режисьори в момента. Хареса ми, че филмите бяха съвсем различни един от друг - от съвсем класически до експерименти между документално и игрално кино, например. Във всеки филм търсех уникален глас."

И аз търсех уникални гласове, но още повече търсех такива, които да мога да приема в съзвучие с моя собствен. И такива открих. Както и други, които спокойно бих пропуснала, или поне едва ли бих се заинтересувала от филмите на режисьорите им от тук нататък.

Да започнем с българското предложение. Освен че "Дзифт" взе наградата Кодак, той беше почетен от журито със специална награда като първия филм ноар в българското кино. "Филмът ме изненада. Много добър опит за режисьор дебютант. Хареса ми визуалния стил, операторът е свършил страхотна работа. Имах проблеми с използването на стереотипите на филм ноар като жанр, тъй като по принцип не съм негов почитател. Бих предпочел да няма кой знае колко цитиране на други филми. Като цяло "Дзифт" е много модерен, нов, различен и свеж. Имам чувството, че полека-лека българското кино върви нагоре и развива различни теми, което е много важно. Всяка година има по няколко добри филма, а това е добре за малка кинематография като вашата", смята Стефан Арсениевич.

Режисьорският дебют на Явор Гърдев в киното безспорно притежава освен повече от първокласна операторска работа плюс точния за нея монтаж, и зрителски потенциал, който вече реализира у нас. В момента филмът шества по световните фестивали и със сигурност прави впечатление на модерно заглавие. Аз обаче имах и проблеми с него. Тази обкиновена ноар история неуспява да задържи вниманието ми за цял филм, камерността й е предизвикала Явор Гърдев да се отнесе с нея така, както се отнася към камерните пиеси, които поставя в театъра. В тях обикновено личи интелигентността на режисьора, богата му обща култура, но като изключим "Старицата от Калкута", останалите (като "Пиесата за бебето", "Живот по 3", например) излъчват претенциозност именно заради стремежа да бъдат много оригинални. Виж, що се отнася до мащабните му спектакли като "Крал Лир" и "Марат/Сад", мога само да рокъпляскам - Гърдев владее епиката и грандиозността. Може би ако следващият му филм е в тази посока, той ще има по-голям успех. В моите очи.

Докато се чудех дали първите и втори филми на някой режисьор трябва да бъдат оценявани по-различно от тези на по-опитните им колеги, не по-снизходително, а с по-голямо разбиране към неравностите в тях, Арсениевич, сам режисирал все още само 1 игрален филм, ми даде своята гледна точка: "Да, така трябва, ако съдя по собствения си опит. Преди да снимам игралния си филм правех късометражни и си мислех, е, каква пък толкова голяма разлика може да има? Обаче после осъзнах, че става дума за съвсем различен свят. С късометражното кино можеш да се упражняваш, да се усъвършенстваш, но в игрално трябва време, за да овладееш формата. Така че, добре е да се насърчават младите режисьори, защото те не могат да бъдат перфектни."

Но пък могат да покажат потенциала си в приливите на своите филми и то толкова красноречиво, че да им простиш спадовете. Да вземем носителя на наградата на журито за режисура, Йозкан Алпер и неговия дебют "Есен". Някои обвиняват филма в опит за имитация на Нури Билге Джейлан. Като оставя това настрана и направя неизбежна забележка за някои клишета в сюжета (любовта, към която се стремят двамата главни герои, но неясно защо така и нищо не се получава, един особено потресаващ кадър - главният герой на вълнолома и на фона на най-трагичната музика на света вълните се изливат почти изцяло върху него, както и малко неясното определение "политически затворник" - всички социалисти ли ги затварят в Турция и за какво точно се борят те?), режисьорът заслужава поздравления.

Първо, избрал е най-подходящия актьор за главната роля - Онур Сайлак печели с мекото си присъствие, без да навява за мелодрама. Второ, красива, макар и не изненадваща, е метафората за есента, която застига преждевременно един мъж, когато той би трябвало да бъде още в лятото на своя живот. И не на последно място, намирането на изключително добър оператор, който успява да избяга от креватната живопис дори при разходките по залез по плажа.

"Според мен победителят за режисура е много интересен и обещаващ - споделя Стефан Арсениевич. - Може би, защото съм режисьор, такъв беше моят критерий - търсех режисьори, които са достатъчно смели да открият своя собствен свят в киното, да ме въвлекат в него, да ми покажат гледната си точка. Или да ми открият авторския си почерк. В момента, в който усетя, че гледам нещо, което вече съм виждал и преди, дори да е направено добре, ми харесва по-малко. Търсех режисьори, които правят нещо свежо."
Но една "свежа" или оригинална идея невинаги е достатъчна, за да се получи от нея успешен опит. "Кумбия кайера" е абсолютно различен мексикански филм, ако познавате мексиканското кино от Куарон и Иняриту. Непретенциозен мюзикъл, който обаче на места буксува от липсата на достатъчен пълнеж за сюжета. Идеята една жена да върти успешно двама мъже, без това да се превръща в трагедия обаче ми хареса.

"На сушата" е още един заснет красиво и умело филм. Той е вторият режисьорски опит на родения през 1947 г. писател Чапур Хагигат, който е избрал натуршчици за ролите на селяните си. Неговият поглед към всемогъщата бюрокрация на Индия не е нещо ново, но което е по-важно, не предивзвиква кой знае колко съчувствие към героите. А би трябвало, защото това е основната му цел.

"Сънища призори" ни предлага позната история, в която малко момче получава обич и подкрепа от възрастен човек, вместо от родителите си. "Коля" и "Secondhand Lions" обаче са висока летва за надскачане. Филмът е отчасти автобиографична история, твърди неговият режисьор Фреди Мас Франкеза, но трогателните моменти в него се редуват с прекалено буквални (особено на финала, когато дядото се разболява от Алцхаймер) и с това ми напомни за "Айрис". За мен навлизането в душевността на един човек е много по-силно, отколкото задълбаването във физиологичните особености. Не те ни правят уникални, все пак.

Във визуално отношение "Франклин" беше един от най-изпипаните филми, макар че като цяло силно впечатление в повечето селектирани заглавия ми направи операторската работа. Дебютантът Джералд Макмороу е събрал чудесен актьорски състав, а финалът подрежда сюжета пред очите ви изненадващо, както го направи "Шесто чувство", например. Преди финала бих си пожелала обаче и интригата да ме държи толкова за гърлото, че да искам не с лека досада, а с нетърпение да стигна по-бързо до него.

"Най-щастливото момиче на света" - прекалено дълъг късометражен филм, който губи абсурдността на ситуациите и хумора си именно поради този факт. Много ми хареса идеята за дългите кадри, в които нищо не се случва и постоянните дубли за рекламата, която снимат във филма. Те много добре предават атмосферата от една средностатистическа снимачна площадка. Но ми и дотегнаха, защото покрай малкото сюжет се повтаряха до безкрайност. Режисьорът Раду Жуде, който получи наградата на ФИППРЕСИ, демонстрира повече хумор на пресконференцията, когато сподели, че е искал да направи първия румънски блокбастър, но понеже не е успял, решил да го представя маркетингово като арт филм. Надявам се следващия път да се ориентира по-правилно какво точно иска да направи.

"Бахтало (Късмет)" пък, за мен беше филмът, попаднал в селекцията, просто защото е имало място за още един. Опит за игрален филм, който използва документален подход. Всъщност документален филм, който прераства в игрален. Малко объркано, но нищо забележително.

Не ми беше трудно да реша кои филми с какво ми харесват и кой бих отличила най-напред, но се замислих как се напасват вкусовете и търсенията на петима човека, колкото бяха в журито, така че да се постигне съгласие за раздаването на наградите, още повече, че оценката на изкуството винаги е толкова субективна.

"Разговаряхме дълго, членовете на журито са много приятни хора и си мисля, че ако някой записваше разговора ни щеше да се получи много интересен филм, защото беше много забавно - вдига завесата Стефан Арсениевич. - От време на време спорехме ожесточено, но с хумор и добро чувство един към друг. Дори днес, още си подаваме шеги от снощи. За мен беше привилегия да бъда сред такива специални интересни личности, някои от които имат различни възгледи за киното от мен."

И така, големият победител и според журито, а и според мен, бе израелско-германската коопродукция "На баща ми". Синът на български евреин Дрор Захави предлага още един поглед към нестихващия конфликт между палестинците и евреите. Бях готова да отхвърля филма и при най-малкия недостатък, след като прочетох анотацията за него и се приготвих с нежелание за поредната история по тази тема. Обаче филмът е и трогателен, и смешен, и трагичен. Но светлинката в тунела, който той открива, е важна - проблемите и конфликтите могат да бъдат преодолени от обикновените хора, в ежедневието, когато седнат на една маса и погледнат живота през очите на другия, а не със срещи по върховете или въоръжени нападения.

actualno.com, 25 март 2009

На снимката е журито: (отляво надясно) Момчил Карамитев, Елена Йончева. Стефан Арсениевич, Янош Сас и Дорон Еран

снимка: Гео Колев, studiofo.net

"Баба Зула" у нас с 2 танцьорки и без художничка

За трети път турската самобитна група "Баба Зула" гостуваше на София Филм Фест, където не само свири снощи пред публиката в зала 1 на НДК, дошла да гледа "Снимки в Палермо", но и се качи на сцената в Парти център 4 КМ.

Музиката на формацията сигурно може да се вкара в някакви жанрове, но за мен тя е просто много образна, огнена и завладяващо ритмична. Някои от композициите им ме захвърлят сред пясъците и скалите на Анадола, звуците в тях режат като жаркото слънце там. Други плавно се полюшват като морски вълни и от тях вее прохладен бриз и спокойствие. Трети са създадени специално, за да може фронтменът на групата Мурат Ертел енергично да вдига гюрултия, независимо дали с речитатив или със своя саз. Но на мен и това ми харесва.

Всъщност от албума им "Корени" насам композициите стават все по-къси и по-къси, сякаш композирани за фон, а не като самостоятелни парчета. Последният им албум е именно това - музика към пиеса. Но с образността, която притежават, мелодиите на "Баба Зула" едновременно повеждат на пътешествия и служат като подходящ фон за историите, които разказват. И така ми се иска да ги слушам, излегната на миндер пред чаша ябълков чай и наргиле или да танцувам като въртящ се дервиш в транс.
Снощи "Баба Зула" свириха в променен състав. Липсваше художничката Серен, която рисува картини на таблет по време на концертите, а публиката може едновременно с това да следи един след друг излизащите й изпод ръката образи. За сметка на това чухме речитативи, изпълнени от актрисата Сера Йълмаз, а към познатата ни от миналата година Дженет Шуук се е присъединила още една танцьорка. Освен че танцуват, те се включват с вокали в някои парчета. Но снощи спряха дъха на публиката с невероятно пластичния си танц, в който паун ухажва женската си. Кючекът, както се оказва, може да бъде красив, изящен и женствен, ако не се танцува на масата в "Биад".

А малко по-рано през деня в Дома на киното се е състоял специален международен турнир по табла - "Отборът на "Светът е голям" срещу "Отбора на гостите на фестивала". В "Отбора на останалия свят" са участвали Еко и Гюлшен от "Баба Зула", наред с капитана Вим Вендерс, Пупа и Кристоф от групата на Зигфрид, В отбора на "Светът е голям" са се включили традиционните играчи - тримата Стефановци - Китанов, Командарев и Вълдобрев, Ани Пападопулу и изненадващото "попълнение" Зигфрид. Резултатът е победа по точки за "Отбора на гостите на фестивала"...

actualno.com, 16 март 2009

Снимката е на Гео Колев, studiofo.net

Джералд Макмороу: Харесвам историите, които изненадват

Джералд Макмороу е гост на София Филм Фест. Той представя тук своя дебютен игрален филм "Франклин", който е включен в състезателната програма на фестивала. Довечера ще разберем дали уважаемото жури ще му присъди някоя от наградите.

Докато гледах филма Ви, си мислех: "О, не, не искам това да е поредната чиста фантастика." Но при развръзката нещата се наместиха, разбрах, че футуристичният свят и случките в него съществуват единствено в умовете на хората от настоящето. Такава ли беше и Вашата идея?

Джералд Макмороу: О, да. Харесвам историите, които те изненадват по някакъв начин накрая. Исках и моята да притежава това качество. Не ми харесват филми, в които всичко е ясно от началото и до края не се случва нищо по-различно. Освен това не исках и да правя изцяло фантастичен филм, защото предишният ми късометражен опит беше именно такъв.

От една страна филмът Ви е чисто актьорски, когато сме в настоящето, а от друга - в града Междувременно в бъдещето, залагате на сцени, изпълнени с много специални ефекти. Върху кое Ви беше по-интересно да работите?

Дж. М.: Както казах, предишният ми, късометражен филм беше фантастика и в него заложих на специалните ефекти. Харесва ми да ги ползвам за това да създавам впечатлителни във визуално отношение образи. Затова и сега ми беше приятно да ги включа. От друга страна, нищо не може да се сравни с работата с актьорите, репетициите бяха изключително интересни, особено това да ги наблюдаваш как постепенно влизат в образа си.

Как дебютант в игралното кино привлича за проекта си имена като Ева Грийн, Райън Филипи и Бърнард Хил?

Дж. М.: Благодарение на продуцента - Джеръми Томас (зад гърба си той има филми като "Младият Адам", Малкият Буда", "Голият обяд", "Открадната красота" и др. - бел. ред.). Той доведе Ева Грийн, която го възприема като втори баща, понеже той я открива за "Мечтатели". И тя се справи забележително с ролята си - ако се вгледате внимателно, ще видите, че тя е толкова истинска и неподправена и с лекота налага присъствието си във всяка сцена. Райън Филипи се свърза с нас чрез агента си, но аз бях предубеден спрямо него. И въпреки това се срещнахме, той ме изненада толкова приятно, че го поканихме за ролята на Франклин. А с Бърнард Хил и Сам Райли и изключително приятно да се работи.
Райън Филипи прекарва по-голямата част от времето във филма скрит зад маска. Беше ли Ви трудно да го режисирате под маската и да му помогнете да бъде убедителен?

Дж. М.: В началото се чувствах като кукловод. Работехме по следния начин - снимахме една сцена, след което с Райън гледахме на монитора какво се е получило. Това много му помогна да свикне с маската, да се ориентира как да се държи докато е с нея. След известно време той стана сам кукловод на себе си. Така идеално влезе в образа си и толкова го хареса, че отказа който и да е да го дублира дори за сцените, в които просто се разхожда, да речем.

Разкажете ми как Ви хрумна тази история.

Дж. М.: В началото си мислех за момиче, което прави поредния си опит за самоубийство, но така че той вече наистина да е смъртоносен. Над нея живее убиец, който трябва да намери начин да влезе в апартамента й, защото от своя не може да види и да се прицели добре в жертвата си. Това обаче е неговият баща. Само че убиецът не го вижда такъв, какъвто е. Той вижда някакви странни, фантастични символни образи. Затова и когато влиза при момичето, забелязвате, че й говори странно, защото е убеден, че се намира в друг свят.
Другото основно нещо в началото беше как да накарам момичето, в рамките на 5 минути, от желаеща да се раздели с живота си, да започне отчаяно да се бори за него.

След това си зададох въпроса как тези герои са стигнали до тук? Какви са техните истории и полека-лека започнах да се връщам назад към началото на историята.

Много ми хареса една реплика на чистача, който заговори Емилия (Ева Грийн) в болницата и й каза, че когато се самоубиваш не е важно толкова кого оставяш зад себе си, с кого се разделяш. Много по-важно е да се замислиш за всички хора, които би могъл да срещнещ, ако продължиш да живееш.

Дж. М.: Да, това е много важен момент. Аз напълно вярвам в това, което този герой казва. Никога не съм разбирал самоубийците. Въпреки че имах приятел, който много млад се самоуби. За мен това е немислимо, защото не мога да си представя, че няма да мога да се събудя на утрешния ден и да видя какво ново ще ми се случи, с кого ще се запозная.
Освен това важна тема е и тази за религията. Тя властва и ръководи живота на хората в бъдещето, в града Междувременно. Преди години бяхме с приятелката ми в Мексико сити и случайно попаднахме в един мол, в който имаше само магазини с религиозни стоки. Представете си няколкоетажен комплекс, който предлага хиляди разпятия и статуетки на Дева Мария в най-различни форми, големина и цвят. Беше потресаващо. Замислих се какво би се случило, ако умножим тази мания на н-та степен и така получихме Междувременно.

actualno.com, 14 март 2009

Снимката е на Мария Абаджиева, studiofo.net

Георги Дюлгеров: Българското кино е жилаво и ще го има!

С Георги Дюлгеров "разговаряме" онлайн за чудесния му нов филм "Козелът", който откри София Филм Фест и за бургаското издание на кинофестивала, в което режисьорът е активен организатор.

С какво Ви привлече новелата на Йордан Радичков "Козелът", че провокира у Вас желание да я филмирате?

Георги Дюлгеров: Това е единствената любовна история, която Радичков е написал. Още през 80-те години се загледах в конфликта, породен от различията между двамата герои. А в самия Йордан Радичков съм се "загледал" от началото на 60-те. Привлича ме светът, който той създава около героите си - наивистичен, предметен, изпълнен с хумор и любов; в този свят животните, хората и природата съществуват, вгледани един в друг.

Защо избрахте и поканихте за съавтор на сценария именно Кристин Димитрова?

Г. Д.: Харесвам стиховете на Кристин, харесвам умението й да разказва истории - рядко умение сред българските литератори. Харесвам нейното отношение към съвременните проблеми.

Как протече работата по сценария - кой пишеше и кой редактираше другия? От самото начало ли решихте да пренесете историята в наши дни, да ползвате новелата само като отправна точка?

Г. Д.: Преди Кристин да се присъедини към екипа, ние бяхме почнали работа с продуцентите Владимир Андреев и Георги Балкански, имахме вариант на сценария, написан през 2003 година. Той бе близък до оригинала, но с течение на времето ни се стори архаичен. С идването на Кристин преместихме разказа в наши дни. Щеше ни се филмът да е съзвучен с времето, в което се прави.

Ние с нея натъкмихме фабулата. Едновременно с това посегнахме по-смело към мотиви и ситуации и от други разкази на Радичков. Работехме леко и сговорно. Изкарахме двамата чудно лято в Бургас - сутрин в морето, а след обед пред компютъра.

Когато гледах филма имах чувството, че ролите на Йона и на Ема са написани специално за Иван Бърнев и Анджела Родел, с идеята те да ги изиграят. Това така ли е? Как и защо ги избрахте за главните роли?

Г. Д.: Образът на Йона е писан специално за Иван Бърнев. Аз го познавам от студентските му години, следях как талантът му укрепва и се изявява. След като работихме заедно в "Лейди Зи", много обикнах този актьор и реших, че той ще е Йона. Ема бе съобразена с друга актриса, с една звезда от руското кино - Ингеборга Дапкунайте ("Изпепелени от слънцето"). Така се случи, че тя отпадна двадесетина дена преди началото на снимки.
Тогава милостивата Съдба ми прати Анджела. Оказа се, че образът, който сме измислили с Кристин, почти напълно съвпада с реалната биография на Анджела. Тя лесно влезе в ролята, защото всичко, което героинята преживяваше на екрана, й се бе случило.

Кой имаше нужда от повече режисиране - актьорите или техният "колега", козелът?Разкажете ни малко повече за това къде открихте двамата четириноги актьори и дали наистина работата с деца и животни е най-трудна?

Г. Д.: Козелът се играе от двама - Чарли (основно) и Бозо. С много голям късмет ги открихме. Цяла година неуспешно бяхме ходили по животновъдни ферми и ветеринарни институти - нямаше и нямаше козел, който да отговаря на Радичковото описание:
"Космат и черен, с разбойническа брада, той стоеше неподвижно върху скалите и само заешките му уши се движеха непрекъснато. Очите му бяха изпъкнали, почти прозрачни, сякаш слънцето преминаваше свободно през тях и само някой залутан лъч се блъскаше понякога вътре и святкаше. Дългата козина стигаше до земята..."

Спаси ме моята бивша студентка, сега голяма режисьорка Иглика Трифонова. Била видяла предаване по телевизията, където показали хубав козел. Оказа се, че двама братя, художниците Сидер и Атила, са създали ферма в село Влахи, в Пирин планина. Отглеждат животни от изчезващи породи. Сред тях и калоферска порода кози. Там намерихме нашите два козела. Те бяха с нас девет месеца преди снимки, аз и актьорите периодично се срещахме, за да привикнем един към друг. Но като попаднаха във въртопа на снимачния процес, близостта ни се стопи.

Много трудно се снимат животни. Иска се много дебнене. Радослав Спасов с неоценимата му подвижна, "от ръка", камера бе най-точният "ловец" на истински моменти. Снимахме всякакви техни реакции, натрупахме материал. Останалото е въпрос на монтаж.

Отново работите и с Радослав Спасов. Вашето сътрудничество прилича на дългогодишен щастлив брак с добре отгледани деца, които правят добро впечатление на околните. На какво се дължи това, че отново и отново снимате филмите си с него?

Г. Д.: Малко по-горе разкрих една черта от многостранния талант на "бате Радко". Друго: той не мисли само за изображението, а напротив, като че за изображението мисли най-накрая. Преди всичко го интересува драматургията, взаимоотношенията на героите; импулсите, които ги движат напред през историята. Той обича актьорите и камерата му ги обича. Актьорите му се отплащат със своята обич. На терен е весел, сипе шеги и създава ведро настроение. Оценките му за това дали "става" или не, са верни.

Понеже правите алюзия за семейство, ще добавя в реда на шегата, че в нашето семейство със Славчо щастливо се вписаха две "деца" - художничката-постановчик Ванина Гелева и художничката по костюмите Елена Стоянова. А, да! И композиторите - Мира Искърова и Христо Намлиев. Наричам ги "деца" не от снизхождение към таланта им. Напротив! Просто всичките те са на годините на нашите собствени деца...

От известно време насам се говори за несмело възраждане на доброто българско кино. Появиха се филми, които не само имат добър зрителски успех, но и се представят добре по международните фестивали. В този контекст, и ако погледнем от вашата гледна точка, значи ли това, че става по-лесно да се финансира и снима филм в България?

Г. Д.: Българското кино го има и ще го има. То е жилаво като самите българи, оцелява. Най-радостното е, че наред с изявените режисьори, се появиха и млади хора. Последният най-пресен пример за международен успех е отличието, което съвсем младата Надежда Косева получи за "Омлет" на фестивала в Сънданс. И не е само тя, още много дебютанти са на стартовата линия. Очаквам в скоро време да се заговори за прилив на млада кръв в нашето кино.

Законът за киното гарантира един необходим минимум за финансиране, който дава шанс да се правят филми. Но напоследък до ушите ми стигнаха тревожните новини, че оправдавайки се с настъпващата криза, финансистите са посегнали към субсидията за българското кино - т.е. нарушили са закона. Ако това е вярно, то е много лошо. Аз открай време повтарям - бедите на нашата държава идват от това, че не се спазват законите, не се спазват съществуващите закони! И преди 89-та година бе така. Уви, и сега е така.

За 7-ма поредна година организирате София Филм Фест На брега в Бургас. Как и на кого първоначално му хрумна идеята да "изнесе" фестивала и на морето?

Г. Д.: Идеята се роди в разговори с Йорданка Ингилизова - журналистка, която е влюбена в киното, нейният мъж писателят и журналист Георги Ингилизов и моя милост. Две лета умувахме как ли би могло да стане, на третото опитахме. И стана. Разбира се, без Кита, без огромната логистична подкрепа на основния фестивал, нямаше как да се случи. Прекрасно е, че се случва за седми път и тази година за някои от филмите билетите се свършиха в деня на първата продажба! Имаше опашки, разправии... Наложи се да организираме допълнителни прожекции. Как да не се радва човек!

Тази година в програмата На брега са включени малко над 30 заглавия. Кой направи селекцията за тях и по какви критерии бяха подбрани?

Г. Д.: Аз се водя художествен ръководител, аз правя предложение до Кита и двамата стигаме до крайната селекция. Стараем се да има по един филм от всяка фестивална програма (показваме всички късометражни кандидати за наградата "Джеймисън", а на заключителна прожекция още веднъж - наградения). На мен ми помага фактът, че част от филмите съм гледал за конкурсната програма на Европейската филмова академия.

Кои са Вашите фаворити сред селектираните филми?

Г. Д.: Моите два любими филма са "О' Хортен" на норвежеца Бент Хамер и "Облак 9" на немеца Андреас Дресен.

Успешна ли е тази инициатива от чисто финансова гледна точка?

Г. Д.: Без финансовата подкрепа на Община Бургас фестивалът не би бил възможен. Аз съм радостен, че в това кризисно време кметът Димитър Николов и неговите сътрудници отстояха правото на фестивала да съществува.

actualno.com, 13 март 2009

Снимката е на Гео Колев, studiofo.net

Пресконференция за едно жури, един фестивален директор и един журналист

По традиция пресконференциите в рамките на София Филм фест преминават в приятелска и непринудена атмосфера. Обикновено журналисти не липсват, но желаещите да задават въпроси не са много. Вероятно и затова водещите на пресконференциите - Стефан Китанов или Александър Донев винаги приготвят въпроси от себе си към участниците. Пресконференцията на международното жури, заело се със задачата да оцени първите или втори филми от конкурсната програма - Елена Йончева, Момчил Карамитев, Стефан Арсениевич, Дорон Еран, Янош Сас - не беше изключение. Но впрочем, те красноречиво ще дадат отговор на всички въпроси, които не им бяха зададени само след 3 дни, когато връчат наградите на своите избранници.

Ето и как протече разговорът между тях, Стефан Китанов и... моя милост.

Стефан Китанов: Когато човек е член на жури, той не само се води в оценката си от някакви критерии, но и с решенията си налага критерии. С избора си журито отправя послание към света. Какви качества трябва да притежава първият или вторият филм на един режисьор, така че да бъде актуален в света, в който живеем?

Янош Сас: Аз нямам строго определени критерии, но съм много добър член на публиката. И затова не гледам филмите като член на журито. Търся истории, които досега не съм виждал или такива, които много пъти съм виждал. Просто се оставям да потегля на кинопътешествието и ако това наистина е пътешествие, и не знам коя след коя гара следва, съм много щастлив. Аз съм човек с човешки чувства и ако филмът ме завладее, съм много щастлив.

Стефан Китанов: Какъв е новият проект, по който работиш?

Янош Сас: Това е екранизация по произведението на Агота Кристоф "Трилогия" за две момчета, които израстват през войната в дома на баба си. Една много специална военна история. В момента пиша сценария в хотела. Беше много трудно да получим правата за сценария. Преди 12 години когато направих "Братята Уитман", исках да заснема "Трилогия", но французинът, който притежаваше правата, ми се изсмя. Най-накрая обаче ги придобих. И се надявам филмът да е готов следващата година.

Стефан Китанов: Елена, ти си документалист. Била ли си член на игрално жури?

Елена Йончева: Не, била съм на документално. Затова сегашната задача е голямо предизвикателство за мен и чест, за което много благодаря. Игралното кино, според мен, трябва да вълнува от една страна, а от друга да провокира към размисъл. В този смисъл то не се различава от документалното кино, от реалния живот.

Стефан Китанов: Какъв е новият проект, по който работиш?

Елена Йончева: В момента завършвам филм, който ще се покаже следващата седмица по БНТ. Екипът ни беше 20 дни в Израел и в палестинските територии и се опитвахме да проследим това, което потресе света в началото на годината - 20-дневната война. Филмът ще е с продължителност 1 час и се надяваме да провокираме към размисъл хората.

Стефан Китанов: Какъв е твоят критерий за младо кино, Дорон?

Дорон Еран: Аз се занимавам с кино 25 - 27 кино. Започнах с продуциране. Първият ми филм беше много глупава тинейджърска комедия, която стана голям хит. Но след това осъзнах, че силно вярвам в това, че можем да променим начина на мислене на хората чрез киното. И оттогава насам се занимавам с филми, коитосе надавям, че могат да променят начина на мислене не само в Израел, но и в света.

През 1989 г. заснех филма "Пътят към Енхарот" по романа на много известен израелски писател, пишещ за мира. Реших да го заснемем на английски и поканих на кастинга Алесандра Мусолини, която тогава не беше политик, а все още актриса. Хората в Израел бяха изключително раздразнени от тези два факта. Казваха ми: „Значи следващия път ще поканиш внучката на Хитлер." Разбира се филмът имаше огромен успех по целия свят, но не и в Израел. По това време хората много се страхуваха от един генерал - Ариел Шарон, който взимаше дейно участие във войната с Ливан. Много кинодейци бяха против тази война, против цялата политика на война. Притеснявахме се Шарон да не се върне на власт. Но както знаете, той стана премиер. Другият израелски филм на фестивала "Валс с Башир" разказва история, свързана с него.

Стефан Китанов: Момчил, какво е киното, което те вълнува и с какво се занимаваш в момента, освен документалния филм за баща си?

Момчил Карамитев: Киното, което ме вълнува е живото кино, това, което има някакво послание. Имам щастие в последните години да работя в Холивуд, а той е създаден така, че да изпраща послания към хората. Затова то е толкова велик и затова хора от всички страни работят там.

Имах щастието да работя с различни режисьори, с различни стилистики и един от най-важните ми контакти беше с Мартин Скорсезе. От него се научих да работя с актьори. Не познавам актьор, който да не иска да работи с актьори.

Друг голям режисьор е Клинт Истууд. Много съжалявам, че не можах да помогна да дойде тук последният му филм "Гран Торино", защото за мен това е един много силен филм.

Близо година и половина работя по проект, който е свързан с баща ми. Тази идея дойде преди около 5 години, когато участвах в друг проект, посветен на него. По време на работата на моя филм започнах да преоткривам баща си. Когато го изгубих, аз бях само на 13 години и тогава нашият контакт е бил може би чисто кръвен, биологически. Не съм имал възможност да обсъждам нещо с него, да водя философски разговори, да поемам всичко онова, което той ми казва. Защото възрастта ми беше такава, в която човек обикновено тръгва срещу света, срещу родителите си. Сега съм много по-близко до него като житейска позиция и философия.

Тук Стефан Китанов запя, а след него и членовете на журито, "Честит рожден ден" на Стефан Арсениевич, който днес навършва 32 години.

Стефан Арсениевич: Това е третият рожден ден, който празнувам на София филм фест. Изчислих, че около 10 % от всички рожденни дни съм си прекарал тук. Явно трябва да продължавам да правя филми , за да идвам тук. Винаги е толкова прекрасно, различно и специално тук.

Стефан Китанов: Преди да направиш първия си пълнометражен игрален филм "Любов и други престъпления", ти направи няколко късометражни, сред които новелата ти в "Поколение: Изгубени и намерени" и "Торсио", който, според мен, е един от най-добрите късометражни филми въобще. Кое за теб беше по-лесно като начин на изразяване - късометражното или игралното кино? Какъв е новият ти проект?

Стефан Арсениевич: Различно е. Разбира се, игралното кино е по-трудно, но на мен ми хареса и се забавлявам с двете по различен начин. И за да ти отговоря и на двата въпроса, няма да се откажа от късометражното кино, това лято ще заснема още един такъв филм, а същевременно подготвям и втория си игрален филм. В момента пиша първата версия на сценария и вероятно снимките ще са чак следващата година.

Стефан Китанов: Ти са част от "Поколение: Изгубени и намерени". Режисьорите и продуцентите от него сечувстваме като общност. Какво беше за теб работата ти по този филм, по какъв начин той повлия върху развитието ти?

Стефан Арсениевич: Този филм ме събра с режисьори от моето поколение от този регион. За мен това беше много вдъхновяващо, защото открих много нови неща. Смятам, че имаме малък проблем на Балканите, защото въпреки че сме съседи, не общуваме много един с друг. Живеем един до друг, а сме обърнати повече на запад. Странно ми е, че първо съм пътувал на запад и после дойдох в България. Така че най-важното, свързано с този проект беше, че аз, лично, дълбоко преоткрих региона. Смятам, че имаме огромен потенциал от творческа енергия на Балканите и смятам, че трябва да работим всички заедно и да създадем нещо заедно.

Имахме идея да създадем Организация на младите балкански творци, но след това осъзнахме, че няма нужда да институционализираме нещо, което вече неформално съществува - контактите и обмяната на идеи между нас.

Лора Трайкова: Вече разбрахме, че председателят гледа филмите като зрител. Той може да си го позволи, защото е шеф. Имат ли обаче другите някакви специфични задачи докато гледат филмите?

Момчил Карамитев: Всеки един от нас гледа филмите по свой начин. Няма някой, който да следи работата на операторите, например, или на режисьорите. Ние сме само 5 човека и понеже нашият шеф е либерален, ние си позволихме просто да споделяме с него мнението си след прожекциите.

Янош Сас: Нищо особено няма в нашата работа като жури. Има филми, които обсъждаме и такива, които не обсъждаме. Ако обсъждаме един филм, след като сме го гледали, значи той е добър. А филмът, който ще обсъдим 2-3 дни след като сме го гледали, ще бъде победителят.

Но не знаем още кой е той.

Не приемам това, че съм шеф на журито много сериозно. Но съм много щастлив да седя тук до Стефан, който е избра много добри филми. Те ме държат буден късно през нощта в хотела и аз мисля, ли мисля върху тях... И въпреки това е много хубаво да бъдеш президент на жури.

Лора Трайкова: Г-жо Йончева, как мислите, работата ви като документалист доколко би ви помогнала като член на журито?

Елена Йончева: Ако погледнем на това позитивно, ще видим, че аз съм може би най-големият зрител сред членовете на журито. Ако говорим за критерии, филмите, които провокират емоции и размисъл най-вероятно ще бъдат на масата за обсъждане на края.

actualno.com, 11 март 2009