Джеймс Бонд с успешна тайна мисия в София и Лондон едновременно

Премиерите на големите касови филми и у нас бавно, но сигурно се превръщат в събития, от които самата прожекция е важен, но не винаги основен елемент от вечерта. Когато става дума за Бонд, Джеймс Бонд обаче нищо не може да бъде по-вълнуващо от самия филм. И въпреки това снощи организаторите от Heineken на специалната предпремиерна прожекция на "Спектър на утехата", на която actualno.com е медиен партньор, се бяха постарали да ни потопят в атмосферата на 007. Което не носеше отпечатъка на Бонд, беше в стилистиката на Heineken.

Избраните 500 поканени на събитието, което съвпадна с първата официална премиера на най-новия филм от поредицата за 007 в Лондон, се превърнаха в тайни агенти и бяха пропускани през специален вход с агентски карти до мястото на мисията в специално декорираното пространство в кино "Арена" - Младост.

Красиви и загадъчни момичета, сякаш излезли от филмовия свят в 'Спектър на утехата' и тайнствени агенти в смокинги накараха гостите да се почувстват партньори в тайната мисия на Бонд. За всички домакините от Heineken бяха подготвили уникално изпълнение на музикална инсталация, построена от бутилки, кенове и кегове на международната марка бира. Сборна формация от млади музиканти пресъздаде на живо основната тема от филмовата музика на всички Бонд епизоди. Така перкусионистите от група "The Drummers" откриха още една обща черта от света на Джеймс Бонд и Heineken.

Минути преди лентата със "Спектър на утехата" да се завърти на екрана и да отбележи първата прожекция на филма за България, млада актриса влезе в ролята на момичето на Бонд и успешно изпълни тайната мисия, възложена й от Heineken. Тя се промуши ловко през мрежа от лазерни лъчове, за да отключи чрез уникалния код на произволно избрана агентска карта сейф, в който се пазеше до този момент голямата награда на вечерта - BeerТender с бонус кегове Heineken. За да разберат мисията си, на мястото на събитието пристигнаха голяма част от предварително посветените специални агенти. Освен журналисти и приятели на Heineken, сред гостите бяха и някои известни агенти като манекенката Ивайла Бакалова, актьора Деян Донков с любимата му Диляна Попова, актрисата Параскева Джукелова, Румънеца, популярните телевизионни водещи Витомир Саръиванов и Камен Алипиев - Кедъра, и продуцентът Нико Тупарев с чаровната си половинка Екатерина Попова.

След прожекцията всички агенти получиха подарък - 4 бутилки Heineken и специална 007 чаша, за да пренесат атмосферата на Бонд и Heineken вкъщи.

Софийската ексклузивна прожекция на най-новия филм от поредицата за Агент 007 - "Спектър на утехата" е организирана от Heineken като част от глобалното му партньорство с Джеймс Бонд, продължило в пети съвместен проект. Първият договор между Heineken и Бонд е за филма "Винаги ще има утре", през 1997 г. Следва сътрудничество за филмите от поредицата "Един свят не е достатъчен", "Не умирай днес" и "Казино Роял". Родената в Бердянск, Куриленко е второто момиче на Бонд, което се появява и в рекламите на Heineken. Първа беше Ева Грийн, която изпълни главната роля в "Казино роял".

Историята в "Спектър на утехата" започва като естествено продължение на последната сцена от „Казино Роял". Съкрушен, Бонд се опитва да научи истината за смъртта на жената, която е обичал (Ева Грийн) и да разбере името на човека, който го е предал. Неговото търсене го отвежда при Доминик Грийн (Матю Амалрик) - босът на съмнителна организация с името Спектър, която тайно се опитва да се сдобие с власт върху едни от най-ценните природни ресурси на Земята. Бонд се опитва да спре Спектър, но М, неговият шеф (Джуди Денч), се страхува от неконтролируемия агент, воден от инстинкта за отмъщение. Бонд осъзнава, че не може да има доверие на никого, че пипалата на Спектър се разпростират и оказват влияние дори в британското правителство. Единственият човек, който успява да се съюзи с него е мистериозната Камил, също като Бонд търси истината за минали случки от живота си.

Разбира се, сюжетът в случая само служи за прилично свързване на екшън сцените, които са много и са очаквано шеметни. Обичайните високотехнологични играчки, с които сме свикнали да виждаме заобиколен Бонд са сведени дори малко под абсолютния минимум, като този път е наблегнато на здравия физически бой, традиционните преследвания с набор от превозни средства - коли, самолети, моторници или добрия стар крос на два крака. Самият Бонд изглежда не толкова съкрушен, колкото дистанциран и с безпощадна автоматизираност убива «враговете» си. Въпреки че на премиерата в Лондон Крейг споделя, че новото във филма е хуморът, залата снощи се засмя дружно само два пъти.

Имам усещането, че вторият филм с участието на Даниъл Крейг като Агент 007 е създаден само с набраната инерция от "Казино Роял", а наличието на Пол Хагис сред имената на тримата сценаристи предполага много повече ако не в сюжетно отношение, то поне в диалога.

Сравнително къс за филм от поредицата, "Спектър на утехата" бърза през всичките 106 минути, без това да означава адреналинът ви да се покачва постоянно от темпото и напрегнатите ситуации. Усеща се най-вече желание за бързо стигане до финала. Вероятно създателите на филма са били наясно, че не са постигнали висотата на "Казино Роял" и са искали по-скоро да поставят точката на 22-ия филм за 007, за да могат на спокойствие да се отдадат на работата по 23-ия. В "Казино Роял", наред с всички останали елементи, които си бяха на точното място, Даниъл Крейг успя да внесе свежестта от мъжествената брутална красота, вървяща ръка за ръка с безпощадната същност на Бонд, която бе позагубена сред симпатичното, но сладникаво присъствие на Пиърс Броснан. Затова сега стискам палци и се надявам следващият филм да оцвети в по-ярки цветове моя Бонд-спектър на утехата.

actualno.com, 31.10.2008

"Ваал" и обратно броене

Спомням си първия спектакъл на Александър Морфов, който гледах - "Хамлет". Беше много отдавна, аз бях още тинейджърка, впечатлителна до немай къде, мястото на събитието беше Аполония. Всъщност като казвам, че си спомням, няма да бъда много честна - спомням си единствено самия Хамлет, наметнал шинел и поркайки водка, как слуша "Stairway to heaven", след което въздъхна: "Това е въпросът!" О, спомням си и един много готин е нестандартен ракурс - четирима седяха на маса, но ние ги виждахме сякаш отгоре...

Най-важното е, че оттогава започна трайното ми и неизлечимо увлечение по спектаклите на Морфов, защото комай само той (и Мариус със "Самият човек", "Зимна приказка" и "Сънят") ме е вкарвал така дълбоко емоционално в това, което става на сцената, че аз съм чувствала и съпреживявала точно така, както съм искала да чувствам и съпреживявам театъра.

Текст, обърнат с хастара навън, изтръскан и нагло, ама как хубаво при това, пренаписан, сценография, която оползотворява всяко кътче от сцената, както си иска, музика!!!! , подбрана от режисьора или сякаш от мен, страхотни актьори, ех, Хамлет, бях си загубила акъла по теб, докато не те видях да си купуваш киви на пазара на Созопол дни след представлението..., и над всички тях г-н Морфов.

Той обикновено също си прави каквото си поиска и в повечето случаи на мен резултатът мноооого ми харесва.

"Вълшебна нощ", странно как ми хареса, без да съм в съзнателна възраст, че да възприемам като възрастен диалога на абсурда. Ама, може пък да ми е в кръвта абсурдът или да е от географската ни ширина.

"Дон Кихот" - за пръв път преобърна образите и направи Рицаря на печалния образ нисък дебелчо, а глуповатия Санчо - строен и готин. И не само това... Всички тези гегове, които са запазената му марка, дали на мен ми се струва или там бяха най-свежи и неуморими.

После по-романтичната и заедно с това адски смешна "Бурята". "Сън в лятна нощ" съм го забравила. Ужас! Срам и позор! Тези четири представления обаче съм ги гледала минимум по два пъти.

После мрачният "Декамерон или кръв и страст по Бокачо". Тогава ли нагазихме в крайностите? Крайностите са много истински, а на сцената наистина спомагат за това "да се внуши авторовата идея по-ярко". Мен обаче ме плашат. Привличат ме и ме плашат. Имам нужда да са ми стилизирани, нали съм момиче. И освен това обичам и нюансите, светлосенките, приглушеното, недоизказаното... Но пък тези неща не са май много присъщи на нас, българите.

Имам известни забележки към "На дъното", но пък не мога да не споделя, че именно благодарение на това, че бях гледала пиесата вместо да чета Горки, си взех изпита по Руска литература на 20 век.

С най-много страх отидох да гледам "Хъшове". Защото не обичам Вазов, освен Епопеята. И се размазах от кеф. Освен това пак емоционално се вързах и изпитах съвсем искрени и чисти чувства на родолюбие и надежда. Много ми е скъпо това преживяване покрай спектакъла и благодаря на г-н Морфов за него.

"Дон Жуан" обаче ми се стори представление на Александър Морфов правено от Александър Морфов в стил "Александър Морфов". Въпреки геговете, въпреки Деян Донков, Захари Бахаров и нежно-комичната Рени Врангова.

И ето, че дойде време за "Ваал". Който отново съдържа онези елементи, които правят от един спектакъл спектакъл на Александър Морфов. Много любопитно - ето една възможност да видя какво прави той в Русия, където, слава Богу, проявяват вкус и го харесват, където, слава Богу, оценяват таланта му с по-ясно изразена финансова почит от тук и където, за мое егоистично съжаление, той все по-често изчезва.

Сцената Морфов пак беше усвоил на няколко нива. Мисля си, че много често самият Ваал (талантлив певец - поет с адско характерче) оставаше сам от едната й страна, на мен така още по-ясно ми изпъкваше разликата между неговия гений (с + и -) и останалите. Музиката беше страхотна и нямам предвид старите рок хитове. Дали не мога да се сдобия отнякъде със саундтрак? И пак, ту груби, насилствени моменти, запои, които на мен ми е писнало да гледам, с тук-там проблясъци на човещина, поезия, лирични и съвсем делнични, но много смешни гегове. Актьорите бяха екстра! Но като видях в програмата - повечето бяха з.а.

Но, защо, г-н Морфов, ме лишихте от превод??? Аз съм последното поколение, старателно изучавало руски в училище и въпреки това поне 30% от авторовия или вашия текст, ми увиснаха във въздуха. А аз много мразя да не разбирам за какво става дума. Дори да не успея да осмисля, поне да го чуя на разбираем за мен език... Значителна част от преживяването ми се губи точно заради липсата на превод. Чувствах - да, а и езикът на музиката нали е универсален, ама... И освен това и филмите ги гледаме със субтитри, разсейваме се от тях, но благодарение и на тях преживяването ни става по-пълно.

Ще намеря пиесата, вероятно, ще я прочета. Обаче той сигурно я е променил, че как иначе. И на мен пак ще ми липсва значителна част от преживяването.

Дали няма начин да получа от някого режисьорския сценарий?

В началото на пътя

Здравейте драги случайно и неслучайно попаднали на това място хора,

Очевидно в момента съм изпълнена с трепет и се притеснявам много, тъй като това е първата ми публикация в първия ми блог। Затова смятам да я прескоча и направо да отида на втората си публикация। Там, предполагам, нещата ще са много по-спокойни, защото сценичната треска от Първия път ще ми е минала...

"4 месеца, 3 седмици и 2 дни" – безкомпромисно качествен филм

Първото нещо, което си помислих когато "4 месеца, 3 седмици и 2 дни" беше, че искам да гледам такъв безкомпромисен български филм. Безкомпромисен, защото е изпипан във всяко отношение. Защото е подчинен на режисьорската работа, на човека, който е водил екипа си от начало до край със съзнанието и волята да се направи необходимото, за да се получи една завършена картина.
Историята отива отвъд сюжета за студентката, която се опитва да направи всичко възможно, за да помогне на приятелката си да направи аборт, който в Румъния през 80-те години е официално забранен. Акцентът е не върху бременната, очевидната жертва, а върху другата, на пръв поглед второстепенна героиня, която в крайна сметка преживява дори по-тежки изпитания и се унижава повече от "загазилата" си приятелка.
Камерата следва младата Отилия почти през цялото време, от кадър в кадър, от сцена в сцена, в която постепенно операторът и режисьорът рисуват потресаващата картина на едно стерилно и захвърлено в нищетата общество, на строя, уж появил се да служи на хората, а всъщност лишен от най-елементарно човеколюбие.
Това Мунджиу постига на първо място благодарение на добър, изчерпателен в обрисовката на героите чрез речта им, чрез ситуациите, в които ги поставя сценарий, на второ - пак на този сценарий и на трето - на всички останали съставки: невероятно детайлната работа на художника на продукция, който съживява миналото на комунистическата действителност с прецизно подбрани веществени доказателства; решението на оператора да снима почти документално, заставайки лице в лице с героите си или намърдвайки се между тях; на избора на измита, синя цветова гама на сякаш нарочно олющената лентата, която внушава сивотата и студенината на света, в който са поставени двете млади момичета; и не на последно място на липсата на каквато и да било музика.
Историята е тежка за съпреживяване, но ако се абстрахирате от човешката драма, както аз успях, ще се насладите на забележителния филмов продукт. Продукт казвам без ни най-малък намек за евтина комерсиалност.
И следете кариерата на Кристиан Мунджиу. Неговата новела в "Поколение: Изгубени и намерени" също се характеризираше със завършеност и точно разпределяне на елементите на мини филма в нея. Румънецът неслучайно получи не само "Златна палма" в Кан и няколко Европейски филмови награди. Оставам с надеждата скоро да гледам подобен разтърсващ и завършен български филм.
actualno.com, 2 май 2008

Фатих Акин ни оставя "На прага на рая"

След чудесното решение да ни покажат панорама на Фатих Акин в рамките на София Филм Фест, вече с гордост мога да кажа, че съм изгледала всичките игрални, документални и дори някои късометражни филми на немския режисьор с турски корени и с удоволствие да допълня, че това май е единственият режисьор, на когото няма заглавие, което да не ми е харесало.
"Пред прага на рая" е най-новият му филм, който Арт Фест реши да разпространи и по кината у нас. (Премиарната дата на филма беше 28 март.) И вероятно това е не само добро решение, що се отнася да задоволяване на апетита на зрителите за европейско кино, но и комерсиално правилно решение, ако съдим по пълната зала 1 на НДК при единствената прожекция на филма на София Филм Фест.
"На прага на рая" лъха на зрялост най-много от останалите филми на Фатих Акин и това е логично. Като структура той е много внимателно, струва ми се дори педантично замислен. Двете паралелно и в известен смисъл мудно развиващи се главни истории в един момент закономерно се срещат и сливат в една, за да помирят двата свята на младостта и старостта, да намерят мост над пропастта между родители и деца, да поставят на една плоскост Изтока - Турция и Запада - Германия, въпреки различното им функциониране.
Независимо от трогателната и сурова обреченост на героите си, филмът ме държа емоционално дистанцирана от себе си почти до финала си. Но аз не го обвинявам за това. Напротив, харесва ми, че Фатих Акин го е изчистил от мелодраматичност.
Структурата на сюжета в "На прага на рая" напомня на "Вавилон" на Алехандро Гонзалес Иняриту.
И тук става дума за невъзможността на хората да намерят общ език. Но тази невъзможност при майката (Хана Шигула) и дъщерята (Патриция Жьолковска) се дължи на това, че двете си приличат, само че опитът не може да помогне на младостта с друго, освен с търпение, за да може младостта сама да натрупа своя опит. В този случай обаче младостта не получава този шанс.
При бащата (Тунсел Куртиз) и синът (Баки Даврак) невъможността за общ език се дължи на разменените роли - синът е улегнал, образован, отдаден на книгите, докато бащата се държи като тинейджър, чието единствено желание е да има млада жена до себе си и да не приеме фактът, че вече възрастта му налага ограничения.
Подобно на "Срещу стената", "Кратко и безболезнено" и "През юли" и тук Фатих Акин пътува между Германия и Турция, в търсене на себе си, на корените си, на същността си на човек между два свята, и две култури.
И тук той се опитва да помири по някакъв начин двата свята, така както веротяно се опитва да направи това в себе си. Избрал е да ни разкаже сложно заплетена история на случайностите, които в живота са много по-невероятни, но въпреки това реални, случайностите, които обръщат живота ни наопаки само за миг, принуждават ни да поставяме под въпрос това, в което сме вярвали, да изоставяме живота си, за да потърсим изход от задънената улица, и в крайна сметка да намерим сили да се изравим срещу истината и да я приемем смирено.
И така, на края на филма дъщерята, която е изгубила майка си, открива нова в лицето на жената, изгубила своята дъщеря заради нея самата. Синът, който се е отрекъл от баща си, намира сили да протегне ръка към него, защото най-великата сила и истина е да можеш да простиш. Може би само тогава ще можем да влезем отвъд предверието на рая. Където иначе всички стоим.

actualno.com, 1 април 2008

Весела и Биляна Казакови: Важното е да виждаме хубавите неща

В момента Биляна Казакова - Угринска играе в две постановки: "Кой се страхува от Вирджиния Улф" първа театрален опит на кинорежисьора Людмил Тодоров в "Сълза и смях" и "Return" в Апартамента на Малките пет кьошета.
Весела Казакова ще замине всеки момент за Унгария, за да озвучи "Prima Primavera" на режисьора Янош Еделени, в който играе главната женска роля и където говори ... на унгарски. Междувременно двете заснеха "Заради леля Снеже".
Откъде започна всичко - как ви хрумна идеята за филма?
Весела: Цялата история е съдбовна и случайна в същото време. Носим емоцията на всичко това дълбоко в себе си, но не сме си и помисляли, че някой ден тази история ще бъде филмирана. Нямахме сценарий, нямахме бюджет - не сме кандидатствали някъде за субсидии, просто взехме камерата и тръгнахме. Това се случи по повод 25-годишнината на театрално студио "Камбана", която беше през май 2007.
Решихме да направим на сегашите камбанки подарък като ги срещнем с едни хора, които те не познават - хората, които са били миналото на трупата и които по един или друг начин са се реализирали успешно в живота. Смисълът на този филм е да покаже хора с мечти, със собствен път, който те вървят смело. Съсредоточихме филма и върху личността на Снежина Казакова, защото тя е жената, която е поела група деца в неосъзната и трудна възраст и им е показала красивото.
А тя защо е предпочела вместо да бъде актриса, да основе подобна трупа?
Весела: Тя е играла с много голям успех в Шуменския театър четири сезона след завършване на ВИТИЗ. Имала е голямо бъдеще пред себе си, притежавала е рядък талант по думите на хората, които са я познавали. Но и тогава, а и сега доста често талантливи хора са били смачквани от завист. Тя е спечелила една голяма награда в Габрово за първата си роля в театъра.
Но когато се мести в София, влизането в театъра се оказало много трудно. И затова постепенно е започнала да се занимава с художествена самодейност, с подбиране на непрофесионални трупи, които да се представят на фестивал в София. И така полека-лека създава детски театрален състав.
В началото бяхме 20 деца. Ние сме там от началото, защото тя не можеше да намира достатъчно време иначе да ни гледа. Така че нашият избор да се занимаваме с театър и кино до известна степен е предопределен от това.
Колко време изкарахте в трупата?
Биляна: От 4 до 19 годишна възраст може би.
Това си е цяло висше образование. Освен предопределеността да се занимавате с театър и кино, какво друго ви даде "Камбана"?
Биляна: Всичко ни даде. Това е най-огромната част от живота ни. Ние си живеехме със състава, а те си живееха с нас. Той ни даде много приятелства за цял живот. И всичко, което сме научили е било част от този живот там.
Весела: Ние непрекъснато разбираме все повече и повече какво ни е давало - в общуването с хората, липсата на страх при излизането на сцена. В нашия състав всеки имаше идеи и беше подкрепян да ги изрази. Никога не сме се страхували да кажем какво мислим. Сами сме си шили костмите, аз започнах да правя музикалното оформление за спектаклите и до днес го правя. Всеки помагаше с каквото може.
Имаше ли други педагози, освен майка ви?
Весела: Тя беше абсолютно сама. Тя подбираше текстовете за спектаклите, написваше ги на пишеща машина и ги раздаваше на останалите. Натрупахме много опит в "Камбана" и развихме професионален рефлекс. Помогна ни и за НАТФИЗ. Защото академията е недостатъчна за развитието на една творческа линост. Тя дава началото, върху което след това започва да се гради.
Научихме още нещо много важно. Благодарение на отвореността на майка ни, никой от нас не стана дребнав. Тя възпитаваше големи личности, защото самата тя беше такава. Всеки си знаеше, че има своя път, нямаше добри или не добри, всеки имаше шанс да върви напред.
Работили ли сте заедно с някои от хората в "Камбана" след това?
Весела: Не, но това стои като план. Даже май ще направим нещо със Снежка, която живее в Италия и Войн, когото снимах в Лондон, но той пък живее в Амстердам.
Вашата сестра Eкатерина Стоянова, която сега води състава, преди се е занимавала с малките, с правили са куклен театър. Сега има ли и куклен театър в трупата?
Биляна: Не. Но на премиерата на филма разбахме, че едно от момичета в трупата ще стане помощник на кака и може би ще прави именно това. С мисленето си на кукловод, което има кака винаги вмъква по нещо в преставленията си. Дори да няма кукли, винаги има нещо, което наомня на кукления театър.
Весела: Представленията на "Камбана" са за големи. Момчетата сега направиха "Буре барут", а момичетата "Домът на Бернарда Алба". Играят и "Напразните усилия на любовта". Имат група, която свири наживо музика. Играят и пиесите на античните драматурзи.
За колко време заснехте филма?
Весела: За десет дни заснехме всичко, предимно аз бях операторът и едно момче от сегашната трупа, което по принцип снима спектаклите.
Каква идея имахте за филма когато започнахте монтажа?
Биляна: Голяма част от материала не влезе във филма. Имам чувството, че някаква интуиция ни е водила какво да включим в него. По някакъв начин хората, които са заснети и тези, които ни изпратиха готови материали от чужбина - от Италия, Канада, Виена, Ню Йорк са съавтори. Нашата дума беше последна за това какво да влезе.
Весела: Решихме, че иронията, намигването е много важно във филма, затова сложихме и гафовете при надписите накрая. Филмът е много шарен, въпреки че е стилизиран. Всеки от хората има своя индивидуалност и ние решихме да я запазим. А това, заедно с анимацията, която прави връзката между отделни кадри или коментира нещо, което са казала участниците, прави филма много шарен и жив.
Как ви хрумна да включите и анимационните елементи, които са много свежи?
Весела: Съвсем случайно. Както случайно ми хрумна кой кадър ще е начален и веднага след него дойде и заглавието в главата ми. Тогава се обадих на Мина, аниматорката, в Лондон и я помолих да ми напише "Заради леля Снеже" с детски почерк, анимирано. Кака го написа, пратихме го по мейла и след половин час го имахме анимирано.
След юбилея обаче решихме, че ще направим по-сериозен монтаж, ще включим анимация при всеки надпис. След като направихме надписите ни хрумнаха рамките, след рамките решихме, че ще вмъкнем и други неща, анимирани образи, например.
За мен вашият филм е много личен, но въпреки че дори не бях чувала за "Камбана", той ме развълнува. И мисля, че трябва да бъде видян от повече хора. А вие защо решихте да го покажете и на тези, които не са свързани с "Камбана"?
Биляна: Честно казано и това не сме го мислили предварително. Когато направихме филма, го показахме на хора, които не бяха чували за "Камбана", не познават и нас самите и тогава установихме, че той вълнува по някакъв незнаен за нас начин. Разбрахме, че филмът има много по-голям смисъл, който надхвърля личната история, историята на нашето семейство, на трупата, на хората, които са били в нея.
Весела: Има един феномен в българската култура - читалищната дейност. Колко смисъл има в това някакви млади хора да изградят себе си по този симпатичен начин. Колко смисъл има човек да вярва в себе си и да следва мечтите си. Колко е важно да се вярва в младите.
Мисля, че от нашия филм блика оптимизъм, че младите хора са бъдещето на България и ние трябва да се горедеем, че имаме таланти, да им даваме шанс и да ги подкрепяме. Мисля, че младите хора, които гледат филма и не знаят какво да правят с живота си, ще се усмихнат и ще си кажат: "И аз мога!"
В цял свят има школи по какво ли не, в които се плащат адски много пари, за да се наумиш да свириш на пиано, например. А у нас младите хора по читалищата се учат и се развиват почти без пари, благодарение на помощта и отдадеността на техните учители там.
Биляна: И аз не знам любовта ли, добрата воля ли ги крепи тези хора, но това наистина има смисъл. Има достатъчно български филми, с които да си кажем колко проблемно живеем, колко е зле тук, как младежите бягат от България, колко наркомани и престъпници има. Но не е това всичко, не е това важното. Важното е да виждаме хубавите неща, а те не са никак малко.
Младите хора са много читави. Дразня се когато някой от позицията на възрастта си каже: "Абе, млад човек, не го взимай насериозно." Не е така, трябва да се дава шанс и свобода на младите хора.

actualno.com 24 март 2008

Весела и Биляна Казакови представиха документалния си филм

Сестрите Весела Казакова и Биляна Казакова-Угринска показаха в Дома на Киното в рамките на София Филм Фест своя режисьорски дебют в документалното кино "Заради леля Снеже". Въпреки, че астрономическата пролет дойде, в онази вечер София бе покрита със сняг, а развълнуваната Весела сподели пред публиката, че това най-вероятно е "заради леля Снеже".
Филмът е ярка мозайка от спомените на пораснали вече момичета и момчета, които са били част от театралния състав "Камбана", основан от актрисата Снежина Казакова, майка на Весела и Биляна. "Заради леля Снеже" не е просто обичаен портрет на тази жена, предпочела да помага на често буйния и трудно вкарван в рамки тинейджърски дух да изрази себе си чрез театъра.
Всеки един от участниците във филма рисува по малко портрета с разказите си, но в крайна сметка се получава една обща пълна картина на емоцията, наречена "Камбана".
Ако сте пропуснали "Заради леля Снеже", оглеждайте се за допълнителните специални прожекции, които режисьорките предвиждат. Първата от тях ще е в Евро-българския културен център на 30 март. Освен това БНТ ще го излъчи на 31 март в рубриката си, посветена на българско кино.

acttualno.com, 24 март 2008