Спомням си първия спектакъл на Александър Морфов, който гледах - "Хамлет". Беше много отдавна, аз бях още тинейджърка, впечатлителна до немай къде, мястото на събитието беше Аполония. Всъщност като казвам, че си спомням, няма да бъда много честна - спомням си единствено самия Хамлет, наметнал шинел и поркайки водка, как слуша "Stairway to heaven", след което въздъхна: "Това е въпросът!" О, спомням си и един много готин е нестандартен ракурс - четирима седяха на маса, но ние ги виждахме сякаш отгоре...
Най-важното е, че оттогава започна трайното ми и неизлечимо увлечение по спектаклите на Морфов, защото комай само той (и Мариус със "Самият човек", "Зимна приказка" и "Сънят") ме е вкарвал така дълбоко емоционално в това, което става на сцената, че аз съм чувствала и съпреживявала точно така, както съм искала да чувствам и съпреживявам театъра.
Текст, обърнат с хастара навън, изтръскан и нагло, ама как хубаво при това, пренаписан, сценография, която оползотворява всяко кътче от сцената, както си иска, музика!!!! , подбрана от режисьора или сякаш от мен, страхотни актьори, ех, Хамлет, бях си загубила акъла по теб, докато не те видях да си купуваш киви на пазара на Созопол дни след представлението..., и над всички тях г-н Морфов.
Той обикновено също си прави каквото си поиска и в повечето случаи на мен резултатът мноооого ми харесва.
"Вълшебна нощ", странно как ми хареса, без да съм в съзнателна възраст, че да възприемам като възрастен диалога на абсурда. Ама, може пък да ми е в кръвта абсурдът или да е от географската ни ширина.
"Дон Кихот" - за пръв път преобърна образите и направи Рицаря на печалния образ нисък дебелчо, а глуповатия Санчо - строен и готин. И не само това... Всички тези гегове, които са запазената му марка, дали на мен ми се струва или там бяха най-свежи и неуморими.
После по-романтичната и заедно с това адски смешна "Бурята". "Сън в лятна нощ" съм го забравила. Ужас! Срам и позор! Тези четири представления обаче съм ги гледала минимум по два пъти.
После мрачният "Декамерон или кръв и страст по Бокачо". Тогава ли нагазихме в крайностите? Крайностите са много истински, а на сцената наистина спомагат за това "да се внуши авторовата идея по-ярко". Мен обаче ме плашат. Привличат ме и ме плашат. Имам нужда да са ми стилизирани, нали съм момиче. И освен това обичам и нюансите, светлосенките, приглушеното, недоизказаното... Но пък тези неща не са май много присъщи на нас, българите.
Имам известни забележки към "На дъното", но пък не мога да не споделя, че именно благодарение на това, че бях гледала пиесата вместо да чета Горки, си взех изпита по Руска литература на 20 век.
С най-много страх отидох да гледам "Хъшове". Защото не обичам Вазов, освен Епопеята. И се размазах от кеф. Освен това пак емоционално се вързах и изпитах съвсем искрени и чисти чувства на родолюбие и надежда. Много ми е скъпо това преживяване покрай спектакъла и благодаря на г-н Морфов за него.
"Дон Жуан" обаче ми се стори представление на Александър Морфов правено от Александър Морфов в стил "Александър Морфов". Въпреки геговете, въпреки Деян Донков, Захари Бахаров и нежно-комичната Рени Врангова.
И ето, че дойде време за "Ваал". Който отново съдържа онези елементи, които правят от един спектакъл спектакъл на Александър Морфов. Много любопитно - ето една възможност да видя какво прави той в Русия, където, слава Богу, проявяват вкус и го харесват, където, слава Богу, оценяват таланта му с по-ясно изразена финансова почит от тук и където, за мое егоистично съжаление, той все по-често изчезва.
Сцената Морфов пак беше усвоил на няколко нива. Мисля си, че много често самият Ваал (талантлив певец - поет с адско характерче) оставаше сам от едната й страна, на мен така още по-ясно ми изпъкваше разликата между неговия гений (с + и -) и останалите. Музиката беше страхотна и нямам предвид старите рок хитове. Дали не мога да се сдобия отнякъде със саундтрак? И пак, ту груби, насилствени моменти, запои, които на мен ми е писнало да гледам, с тук-там проблясъци на човещина, поезия, лирични и съвсем делнични, но много смешни гегове. Актьорите бяха екстра! Но като видях в програмата - повечето бяха з.а.
Но, защо, г-н Морфов, ме лишихте от превод??? Аз съм последното поколение, старателно изучавало руски в училище и въпреки това поне 30% от авторовия или вашия текст, ми увиснаха във въздуха. А аз много мразя да не разбирам за какво става дума. Дори да не успея да осмисля, поне да го чуя на разбираем за мен език... Значителна част от преживяването ми се губи точно заради липсата на превод. Чувствах - да, а и езикът на музиката нали е универсален, ама... И освен това и филмите ги гледаме със субтитри, разсейваме се от тях, но благодарение и на тях преживяването ни става по-пълно.
Ще намеря пиесата, вероятно, ще я прочета. Обаче той сигурно я е променил, че как иначе. И на мен пак ще ми липсва значителна част от преживяването.
Дали няма начин да получа от някого режисьорския сценарий?
вторник, 8 юли 2008 г.
неделя, 6 юли 2008 г.
В началото на пътя
Здравейте драги случайно и неслучайно попаднали на това място хора,
Очевидно в момента съм изпълнена с трепет и се притеснявам много, тъй като това е първата ми публикация в първия ми блог। Затова смятам да я прескоча и направо да отида на втората си публикация। Там, предполагам, нещата ще са много по-спокойни, защото сценичната треска от Първия път ще ми е минала...
Очевидно в момента съм изпълнена с трепет и се притеснявам много, тъй като това е първата ми публикация в първия ми блог। Затова смятам да я прескоча и направо да отида на втората си публикация। Там, предполагам, нещата ще са много по-спокойни, защото сценичната треска от Първия път ще ми е минала...
петък, 2 май 2008 г.
"4 месеца, 3 седмици и 2 дни" – безкомпромисно качествен филм
Първото нещо, което си помислих когато "4 месеца, 3 седмици и 2 дни" беше, че искам да гледам такъв безкомпромисен български филм. Безкомпромисен, защото е изпипан във всяко отношение. Защото е подчинен на режисьорската работа, на човека, който е водил екипа си от начало до край със съзнанието и волята да се направи необходимото, за да се получи една завършена картина.
Историята отива отвъд сюжета за студентката, която се опитва да направи всичко възможно, за да помогне на приятелката си да направи аборт, който в Румъния през 80-те години е официално забранен. Акцентът е не върху бременната, очевидната жертва, а върху другата, на пръв поглед второстепенна героиня, която в крайна сметка преживява дори по-тежки изпитания и се унижава повече от "загазилата" си приятелка.
Камерата следва младата Отилия почти през цялото време, от кадър в кадър, от сцена в сцена, в която постепенно операторът и режисьорът рисуват потресаващата картина на едно стерилно и захвърлено в нищетата общество, на строя, уж появил се да служи на хората, а всъщност лишен от най-елементарно човеколюбие.
Това Мунджиу постига на първо място благодарение на добър, изчерпателен в обрисовката на героите чрез речта им, чрез ситуациите, в които ги поставя сценарий, на второ - пак на този сценарий и на трето - на всички останали съставки: невероятно детайлната работа на художника на продукция, който съживява миналото на комунистическата действителност с прецизно подбрани веществени доказателства; решението на оператора да снима почти документално, заставайки лице в лице с героите си или намърдвайки се между тях; на избора на измита, синя цветова гама на сякаш нарочно олющената лентата, която внушава сивотата и студенината на света, в който са поставени двете млади момичета; и не на последно място на липсата на каквато и да било музика.
Историята е тежка за съпреживяване, но ако се абстрахирате от човешката драма, както аз успях, ще се насладите на забележителния филмов продукт. Продукт казвам без ни най-малък намек за евтина комерсиалност.
И следете кариерата на Кристиан Мунджиу. Неговата новела в "Поколение: Изгубени и намерени" също се характеризираше със завършеност и точно разпределяне на елементите на мини филма в нея. Румънецът неслучайно получи не само "Златна палма" в Кан и няколко Европейски филмови награди. Оставам с надеждата скоро да гледам подобен разтърсващ и завършен български филм.
actualno.com, 2 май 2008
Историята отива отвъд сюжета за студентката, която се опитва да направи всичко възможно, за да помогне на приятелката си да направи аборт, който в Румъния през 80-те години е официално забранен. Акцентът е не върху бременната, очевидната жертва, а върху другата, на пръв поглед второстепенна героиня, която в крайна сметка преживява дори по-тежки изпитания и се унижава повече от "загазилата" си приятелка.
Камерата следва младата Отилия почти през цялото време, от кадър в кадър, от сцена в сцена, в която постепенно операторът и режисьорът рисуват потресаващата картина на едно стерилно и захвърлено в нищетата общество, на строя, уж появил се да служи на хората, а всъщност лишен от най-елементарно човеколюбие.
Това Мунджиу постига на първо място благодарение на добър, изчерпателен в обрисовката на героите чрез речта им, чрез ситуациите, в които ги поставя сценарий, на второ - пак на този сценарий и на трето - на всички останали съставки: невероятно детайлната работа на художника на продукция, който съживява миналото на комунистическата действителност с прецизно подбрани веществени доказателства; решението на оператора да снима почти документално, заставайки лице в лице с героите си или намърдвайки се между тях; на избора на измита, синя цветова гама на сякаш нарочно олющената лентата, която внушава сивотата и студенината на света, в който са поставени двете млади момичета; и не на последно място на липсата на каквато и да било музика.
Историята е тежка за съпреживяване, но ако се абстрахирате от човешката драма, както аз успях, ще се насладите на забележителния филмов продукт. Продукт казвам без ни най-малък намек за евтина комерсиалност.
И следете кариерата на Кристиан Мунджиу. Неговата новела в "Поколение: Изгубени и намерени" също се характеризираше със завършеност и точно разпределяне на елементите на мини филма в нея. Румънецът неслучайно получи не само "Златна палма" в Кан и няколко Европейски филмови награди. Оставам с надеждата скоро да гледам подобен разтърсващ и завършен български филм.
actualno.com, 2 май 2008
вторник, 1 април 2008 г.
Фатих Акин ни оставя "На прага на рая"
След чудесното решение да ни покажат панорама на Фатих Акин в рамките на София Филм Фест, вече с гордост мога да кажа, че съм изгледала всичките игрални, документални и дори някои късометражни филми на немския режисьор с турски корени и с удоволствие да допълня, че това май е единственият режисьор, на когото няма заглавие, което да не ми е харесало.
"Пред прага на рая" е най-новият му филм, който Арт Фест реши да разпространи и по кината у нас. (Премиарната дата на филма беше 28 март.) И вероятно това е не само добро решение, що се отнася да задоволяване на апетита на зрителите за европейско кино, но и комерсиално правилно решение, ако съдим по пълната зала 1 на НДК при единствената прожекция на филма на София Филм Фест.
"На прага на рая" лъха на зрялост най-много от останалите филми на Фатих Акин и това е логично. Като структура той е много внимателно, струва ми се дори педантично замислен. Двете паралелно и в известен смисъл мудно развиващи се главни истории в един момент закономерно се срещат и сливат в една, за да помирят двата свята на младостта и старостта, да намерят мост над пропастта между родители и деца, да поставят на една плоскост Изтока - Турция и Запада - Германия, въпреки различното им функциониране.
Независимо от трогателната и сурова обреченост на героите си, филмът ме държа емоционално дистанцирана от себе си почти до финала си. Но аз не го обвинявам за това. Напротив, харесва ми, че Фатих Акин го е изчистил от мелодраматичност.
Структурата на сюжета в "На прага на рая" напомня на "Вавилон" на Алехандро Гонзалес Иняриту.
И тук става дума за невъзможността на хората да намерят общ език. Но тази невъзможност при майката (Хана Шигула) и дъщерята (Патриция Жьолковска) се дължи на това, че двете си приличат, само че опитът не може да помогне на младостта с друго, освен с търпение, за да може младостта сама да натрупа своя опит. В този случай обаче младостта не получава този шанс.
При бащата (Тунсел Куртиз) и синът (Баки Даврак) невъможността за общ език се дължи на разменените роли - синът е улегнал, образован, отдаден на книгите, докато бащата се държи като тинейджър, чието единствено желание е да има млада жена до себе си и да не приеме фактът, че вече възрастта му налага ограничения.
Подобно на "Срещу стената", "Кратко и безболезнено" и "През юли" и тук Фатих Акин пътува между Германия и Турция, в търсене на себе си, на корените си, на същността си на човек между два свята, и две култури.
И тук той се опитва да помири по някакъв начин двата свята, така както веротяно се опитва да направи това в себе си. Избрал е да ни разкаже сложно заплетена история на случайностите, които в живота са много по-невероятни, но въпреки това реални, случайностите, които обръщат живота ни наопаки само за миг, принуждават ни да поставяме под въпрос това, в което сме вярвали, да изоставяме живота си, за да потърсим изход от задънената улица, и в крайна сметка да намерим сили да се изравим срещу истината и да я приемем смирено.
И така, на края на филма дъщерята, която е изгубила майка си, открива нова в лицето на жената, изгубила своята дъщеря заради нея самата. Синът, който се е отрекъл от баща си, намира сили да протегне ръка към него, защото най-великата сила и истина е да можеш да простиш. Може би само тогава ще можем да влезем отвъд предверието на рая. Където иначе всички стоим.
actualno.com, 1 април 2008
"Пред прага на рая" е най-новият му филм, който Арт Фест реши да разпространи и по кината у нас. (Премиарната дата на филма беше 28 март.) И вероятно това е не само добро решение, що се отнася да задоволяване на апетита на зрителите за европейско кино, но и комерсиално правилно решение, ако съдим по пълната зала 1 на НДК при единствената прожекция на филма на София Филм Фест.
"На прага на рая" лъха на зрялост най-много от останалите филми на Фатих Акин и това е логично. Като структура той е много внимателно, струва ми се дори педантично замислен. Двете паралелно и в известен смисъл мудно развиващи се главни истории в един момент закономерно се срещат и сливат в една, за да помирят двата свята на младостта и старостта, да намерят мост над пропастта между родители и деца, да поставят на една плоскост Изтока - Турция и Запада - Германия, въпреки различното им функциониране.
Независимо от трогателната и сурова обреченост на героите си, филмът ме държа емоционално дистанцирана от себе си почти до финала си. Но аз не го обвинявам за това. Напротив, харесва ми, че Фатих Акин го е изчистил от мелодраматичност.
Структурата на сюжета в "На прага на рая" напомня на "Вавилон" на Алехандро Гонзалес Иняриту.
И тук става дума за невъзможността на хората да намерят общ език. Но тази невъзможност при майката (Хана Шигула) и дъщерята (Патриция Жьолковска) се дължи на това, че двете си приличат, само че опитът не може да помогне на младостта с друго, освен с търпение, за да може младостта сама да натрупа своя опит. В този случай обаче младостта не получава този шанс.
При бащата (Тунсел Куртиз) и синът (Баки Даврак) невъможността за общ език се дължи на разменените роли - синът е улегнал, образован, отдаден на книгите, докато бащата се държи като тинейджър, чието единствено желание е да има млада жена до себе си и да не приеме фактът, че вече възрастта му налага ограничения.
Подобно на "Срещу стената", "Кратко и безболезнено" и "През юли" и тук Фатих Акин пътува между Германия и Турция, в търсене на себе си, на корените си, на същността си на човек между два свята, и две култури.
И тук той се опитва да помири по някакъв начин двата свята, така както веротяно се опитва да направи това в себе си. Избрал е да ни разкаже сложно заплетена история на случайностите, които в живота са много по-невероятни, но въпреки това реални, случайностите, които обръщат живота ни наопаки само за миг, принуждават ни да поставяме под въпрос това, в което сме вярвали, да изоставяме живота си, за да потърсим изход от задънената улица, и в крайна сметка да намерим сили да се изравим срещу истината и да я приемем смирено.
И така, на края на филма дъщерята, която е изгубила майка си, открива нова в лицето на жената, изгубила своята дъщеря заради нея самата. Синът, който се е отрекъл от баща си, намира сили да протегне ръка към него, защото най-великата сила и истина е да можеш да простиш. Може би само тогава ще можем да влезем отвъд предверието на рая. Където иначе всички стоим.
actualno.com, 1 април 2008
понеделник, 24 март 2008 г.
Весела и Биляна Казакови: Важното е да виждаме хубавите неща
В момента Биляна Казакова - Угринска играе в две постановки: "Кой се страхува от Вирджиния Улф" първа театрален опит на кинорежисьора Людмил Тодоров в "Сълза и смях" и "Return" в Апартамента на Малките пет кьошета.
Весела Казакова ще замине всеки момент за Унгария, за да озвучи "Prima Primavera" на режисьора Янош Еделени, в който играе главната женска роля и където говори ... на унгарски. Междувременно двете заснеха "Заради леля Снеже".
Откъде започна всичко - как ви хрумна идеята за филма?
Весела: Цялата история е съдбовна и случайна в същото време. Носим емоцията на всичко това дълбоко в себе си, но не сме си и помисляли, че някой ден тази история ще бъде филмирана. Нямахме сценарий, нямахме бюджет - не сме кандидатствали някъде за субсидии, просто взехме камерата и тръгнахме. Това се случи по повод 25-годишнината на театрално студио "Камбана", която беше през май 2007.
Решихме да направим на сегашите камбанки подарък като ги срещнем с едни хора, които те не познават - хората, които са били миналото на трупата и които по един или друг начин са се реализирали успешно в живота. Смисълът на този филм е да покаже хора с мечти, със собствен път, който те вървят смело. Съсредоточихме филма и върху личността на Снежина Казакова, защото тя е жената, която е поела група деца в неосъзната и трудна възраст и им е показала красивото.
А тя защо е предпочела вместо да бъде актриса, да основе подобна трупа?
Весела: Тя е играла с много голям успех в Шуменския театър четири сезона след завършване на ВИТИЗ. Имала е голямо бъдеще пред себе си, притежавала е рядък талант по думите на хората, които са я познавали. Но и тогава, а и сега доста често талантливи хора са били смачквани от завист. Тя е спечелила една голяма награда в Габрово за първата си роля в театъра.
Но когато се мести в София, влизането в театъра се оказало много трудно. И затова постепенно е започнала да се занимава с художествена самодейност, с подбиране на непрофесионални трупи, които да се представят на фестивал в София. И така полека-лека създава детски театрален състав.
В началото бяхме 20 деца. Ние сме там от началото, защото тя не можеше да намира достатъчно време иначе да ни гледа. Така че нашият избор да се занимаваме с театър и кино до известна степен е предопределен от това.
Колко време изкарахте в трупата?
Биляна: От 4 до 19 годишна възраст може би.
Това си е цяло висше образование. Освен предопределеността да се занимавате с театър и кино, какво друго ви даде "Камбана"?
Биляна: Всичко ни даде. Това е най-огромната част от живота ни. Ние си живеехме със състава, а те си живееха с нас. Той ни даде много приятелства за цял живот. И всичко, което сме научили е било част от този живот там.
Весела: Ние непрекъснато разбираме все повече и повече какво ни е давало - в общуването с хората, липсата на страх при излизането на сцена. В нашия състав всеки имаше идеи и беше подкрепян да ги изрази. Никога не сме се страхували да кажем какво мислим. Сами сме си шили костмите, аз започнах да правя музикалното оформление за спектаклите и до днес го правя. Всеки помагаше с каквото може.
Имаше ли други педагози, освен майка ви?
Весела: Тя беше абсолютно сама. Тя подбираше текстовете за спектаклите, написваше ги на пишеща машина и ги раздаваше на останалите. Натрупахме много опит в "Камбана" и развихме професионален рефлекс. Помогна ни и за НАТФИЗ. Защото академията е недостатъчна за развитието на една творческа линост. Тя дава началото, върху което след това започва да се гради.
Научихме още нещо много важно. Благодарение на отвореността на майка ни, никой от нас не стана дребнав. Тя възпитаваше големи личности, защото самата тя беше такава. Всеки си знаеше, че има своя път, нямаше добри или не добри, всеки имаше шанс да върви напред.
Работили ли сте заедно с някои от хората в "Камбана" след това?
Весела: Не, но това стои като план. Даже май ще направим нещо със Снежка, която живее в Италия и Войн, когото снимах в Лондон, но той пък живее в Амстердам.
Вашата сестра Eкатерина Стоянова, която сега води състава, преди се е занимавала с малките, с правили са куклен театър. Сега има ли и куклен театър в трупата?
Биляна: Не. Но на премиерата на филма разбахме, че едно от момичета в трупата ще стане помощник на кака и може би ще прави именно това. С мисленето си на кукловод, което има кака винаги вмъква по нещо в преставленията си. Дори да няма кукли, винаги има нещо, което наомня на кукления театър.
Весела: Представленията на "Камбана" са за големи. Момчетата сега направиха "Буре барут", а момичетата "Домът на Бернарда Алба". Играят и "Напразните усилия на любовта". Имат група, която свири наживо музика. Играят и пиесите на античните драматурзи.
За колко време заснехте филма?
Весела: За десет дни заснехме всичко, предимно аз бях операторът и едно момче от сегашната трупа, което по принцип снима спектаклите.
Каква идея имахте за филма когато започнахте монтажа?
Биляна: Голяма част от материала не влезе във филма. Имам чувството, че някаква интуиция ни е водила какво да включим в него. По някакъв начин хората, които са заснети и тези, които ни изпратиха готови материали от чужбина - от Италия, Канада, Виена, Ню Йорк са съавтори. Нашата дума беше последна за това какво да влезе.
Весела: Решихме, че иронията, намигването е много важно във филма, затова сложихме и гафовете при надписите накрая. Филмът е много шарен, въпреки че е стилизиран. Всеки от хората има своя индивидуалност и ние решихме да я запазим. А това, заедно с анимацията, която прави връзката между отделни кадри или коментира нещо, което са казала участниците, прави филма много шарен и жив.
Как ви хрумна да включите и анимационните елементи, които са много свежи?
Весела: Съвсем случайно. Както случайно ми хрумна кой кадър ще е начален и веднага след него дойде и заглавието в главата ми. Тогава се обадих на Мина, аниматорката, в Лондон и я помолих да ми напише "Заради леля Снеже" с детски почерк, анимирано. Кака го написа, пратихме го по мейла и след половин час го имахме анимирано.
След юбилея обаче решихме, че ще направим по-сериозен монтаж, ще включим анимация при всеки надпис. След като направихме надписите ни хрумнаха рамките, след рамките решихме, че ще вмъкнем и други неща, анимирани образи, например.
За мен вашият филм е много личен, но въпреки че дори не бях чувала за "Камбана", той ме развълнува. И мисля, че трябва да бъде видян от повече хора. А вие защо решихте да го покажете и на тези, които не са свързани с "Камбана"?
Биляна: Честно казано и това не сме го мислили предварително. Когато направихме филма, го показахме на хора, които не бяха чували за "Камбана", не познават и нас самите и тогава установихме, че той вълнува по някакъв незнаен за нас начин. Разбрахме, че филмът има много по-голям смисъл, който надхвърля личната история, историята на нашето семейство, на трупата, на хората, които са били в нея.
Весела: Има един феномен в българската култура - читалищната дейност. Колко смисъл има в това някакви млади хора да изградят себе си по този симпатичен начин. Колко смисъл има човек да вярва в себе си и да следва мечтите си. Колко е важно да се вярва в младите.
Мисля, че от нашия филм блика оптимизъм, че младите хора са бъдещето на България и ние трябва да се горедеем, че имаме таланти, да им даваме шанс и да ги подкрепяме. Мисля, че младите хора, които гледат филма и не знаят какво да правят с живота си, ще се усмихнат и ще си кажат: "И аз мога!"
В цял свят има школи по какво ли не, в които се плащат адски много пари, за да се наумиш да свириш на пиано, например. А у нас младите хора по читалищата се учат и се развиват почти без пари, благодарение на помощта и отдадеността на техните учители там.
Биляна: И аз не знам любовта ли, добрата воля ли ги крепи тези хора, но това наистина има смисъл. Има достатъчно български филми, с които да си кажем колко проблемно живеем, колко е зле тук, как младежите бягат от България, колко наркомани и престъпници има. Но не е това всичко, не е това важното. Важното е да виждаме хубавите неща, а те не са никак малко.
Младите хора са много читави. Дразня се когато някой от позицията на възрастта си каже: "Абе, млад човек, не го взимай насериозно." Не е така, трябва да се дава шанс и свобода на младите хора.
actualno.com 24 март 2008
Весела Казакова ще замине всеки момент за Унгария, за да озвучи "Prima Primavera" на режисьора Янош Еделени, в който играе главната женска роля и където говори ... на унгарски. Междувременно двете заснеха "Заради леля Снеже".
Откъде започна всичко - как ви хрумна идеята за филма?
Весела: Цялата история е съдбовна и случайна в същото време. Носим емоцията на всичко това дълбоко в себе си, но не сме си и помисляли, че някой ден тази история ще бъде филмирана. Нямахме сценарий, нямахме бюджет - не сме кандидатствали някъде за субсидии, просто взехме камерата и тръгнахме. Това се случи по повод 25-годишнината на театрално студио "Камбана", която беше през май 2007.
Решихме да направим на сегашите камбанки подарък като ги срещнем с едни хора, които те не познават - хората, които са били миналото на трупата и които по един или друг начин са се реализирали успешно в живота. Смисълът на този филм е да покаже хора с мечти, със собствен път, който те вървят смело. Съсредоточихме филма и върху личността на Снежина Казакова, защото тя е жената, която е поела група деца в неосъзната и трудна възраст и им е показала красивото.
А тя защо е предпочела вместо да бъде актриса, да основе подобна трупа?
Весела: Тя е играла с много голям успех в Шуменския театър четири сезона след завършване на ВИТИЗ. Имала е голямо бъдеще пред себе си, притежавала е рядък талант по думите на хората, които са я познавали. Но и тогава, а и сега доста често талантливи хора са били смачквани от завист. Тя е спечелила една голяма награда в Габрово за първата си роля в театъра.
Но когато се мести в София, влизането в театъра се оказало много трудно. И затова постепенно е започнала да се занимава с художествена самодейност, с подбиране на непрофесионални трупи, които да се представят на фестивал в София. И така полека-лека създава детски театрален състав.
В началото бяхме 20 деца. Ние сме там от началото, защото тя не можеше да намира достатъчно време иначе да ни гледа. Така че нашият избор да се занимаваме с театър и кино до известна степен е предопределен от това.
Колко време изкарахте в трупата?
Биляна: От 4 до 19 годишна възраст може би.
Това си е цяло висше образование. Освен предопределеността да се занимавате с театър и кино, какво друго ви даде "Камбана"?
Биляна: Всичко ни даде. Това е най-огромната част от живота ни. Ние си живеехме със състава, а те си живееха с нас. Той ни даде много приятелства за цял живот. И всичко, което сме научили е било част от този живот там.
Весела: Ние непрекъснато разбираме все повече и повече какво ни е давало - в общуването с хората, липсата на страх при излизането на сцена. В нашия състав всеки имаше идеи и беше подкрепян да ги изрази. Никога не сме се страхували да кажем какво мислим. Сами сме си шили костмите, аз започнах да правя музикалното оформление за спектаклите и до днес го правя. Всеки помагаше с каквото може.
Имаше ли други педагози, освен майка ви?
Весела: Тя беше абсолютно сама. Тя подбираше текстовете за спектаклите, написваше ги на пишеща машина и ги раздаваше на останалите. Натрупахме много опит в "Камбана" и развихме професионален рефлекс. Помогна ни и за НАТФИЗ. Защото академията е недостатъчна за развитието на една творческа линост. Тя дава началото, върху което след това започва да се гради.
Научихме още нещо много важно. Благодарение на отвореността на майка ни, никой от нас не стана дребнав. Тя възпитаваше големи личности, защото самата тя беше такава. Всеки си знаеше, че има своя път, нямаше добри или не добри, всеки имаше шанс да върви напред.
Работили ли сте заедно с някои от хората в "Камбана" след това?
Весела: Не, но това стои като план. Даже май ще направим нещо със Снежка, която живее в Италия и Войн, когото снимах в Лондон, но той пък живее в Амстердам.
Вашата сестра Eкатерина Стоянова, която сега води състава, преди се е занимавала с малките, с правили са куклен театър. Сега има ли и куклен театър в трупата?
Биляна: Не. Но на премиерата на филма разбахме, че едно от момичета в трупата ще стане помощник на кака и може би ще прави именно това. С мисленето си на кукловод, което има кака винаги вмъква по нещо в преставленията си. Дори да няма кукли, винаги има нещо, което наомня на кукления театър.
Весела: Представленията на "Камбана" са за големи. Момчетата сега направиха "Буре барут", а момичетата "Домът на Бернарда Алба". Играят и "Напразните усилия на любовта". Имат група, която свири наживо музика. Играят и пиесите на античните драматурзи.
За колко време заснехте филма?
Весела: За десет дни заснехме всичко, предимно аз бях операторът и едно момче от сегашната трупа, което по принцип снима спектаклите.
Каква идея имахте за филма когато започнахте монтажа?
Биляна: Голяма част от материала не влезе във филма. Имам чувството, че някаква интуиция ни е водила какво да включим в него. По някакъв начин хората, които са заснети и тези, които ни изпратиха готови материали от чужбина - от Италия, Канада, Виена, Ню Йорк са съавтори. Нашата дума беше последна за това какво да влезе.
Весела: Решихме, че иронията, намигването е много важно във филма, затова сложихме и гафовете при надписите накрая. Филмът е много шарен, въпреки че е стилизиран. Всеки от хората има своя индивидуалност и ние решихме да я запазим. А това, заедно с анимацията, която прави връзката между отделни кадри или коментира нещо, което са казала участниците, прави филма много шарен и жив.
Как ви хрумна да включите и анимационните елементи, които са много свежи?
Весела: Съвсем случайно. Както случайно ми хрумна кой кадър ще е начален и веднага след него дойде и заглавието в главата ми. Тогава се обадих на Мина, аниматорката, в Лондон и я помолих да ми напише "Заради леля Снеже" с детски почерк, анимирано. Кака го написа, пратихме го по мейла и след половин час го имахме анимирано.
След юбилея обаче решихме, че ще направим по-сериозен монтаж, ще включим анимация при всеки надпис. След като направихме надписите ни хрумнаха рамките, след рамките решихме, че ще вмъкнем и други неща, анимирани образи, например.
За мен вашият филм е много личен, но въпреки че дори не бях чувала за "Камбана", той ме развълнува. И мисля, че трябва да бъде видян от повече хора. А вие защо решихте да го покажете и на тези, които не са свързани с "Камбана"?
Биляна: Честно казано и това не сме го мислили предварително. Когато направихме филма, го показахме на хора, които не бяха чували за "Камбана", не познават и нас самите и тогава установихме, че той вълнува по някакъв незнаен за нас начин. Разбрахме, че филмът има много по-голям смисъл, който надхвърля личната история, историята на нашето семейство, на трупата, на хората, които са били в нея.
Весела: Има един феномен в българската култура - читалищната дейност. Колко смисъл има в това някакви млади хора да изградят себе си по този симпатичен начин. Колко смисъл има човек да вярва в себе си и да следва мечтите си. Колко е важно да се вярва в младите.
Мисля, че от нашия филм блика оптимизъм, че младите хора са бъдещето на България и ние трябва да се горедеем, че имаме таланти, да им даваме шанс и да ги подкрепяме. Мисля, че младите хора, които гледат филма и не знаят какво да правят с живота си, ще се усмихнат и ще си кажат: "И аз мога!"
В цял свят има школи по какво ли не, в които се плащат адски много пари, за да се наумиш да свириш на пиано, например. А у нас младите хора по читалищата се учат и се развиват почти без пари, благодарение на помощта и отдадеността на техните учители там.
Биляна: И аз не знам любовта ли, добрата воля ли ги крепи тези хора, но това наистина има смисъл. Има достатъчно български филми, с които да си кажем колко проблемно живеем, колко е зле тук, как младежите бягат от България, колко наркомани и престъпници има. Но не е това всичко, не е това важното. Важното е да виждаме хубавите неща, а те не са никак малко.
Младите хора са много читави. Дразня се когато някой от позицията на възрастта си каже: "Абе, млад човек, не го взимай насериозно." Не е така, трябва да се дава шанс и свобода на младите хора.
actualno.com 24 март 2008
Весела и Биляна Казакови представиха документалния си филм
Сестрите Весела Казакова и Биляна Казакова-Угринска показаха в Дома на Киното в рамките на София Филм Фест своя режисьорски дебют в документалното кино "Заради леля Снеже". Въпреки, че астрономическата пролет дойде, в онази вечер София бе покрита със сняг, а развълнуваната Весела сподели пред публиката, че това най-вероятно е "заради леля Снеже".
Филмът е ярка мозайка от спомените на пораснали вече момичета и момчета, които са били част от театралния състав "Камбана", основан от актрисата Снежина Казакова, майка на Весела и Биляна. "Заради леля Снеже" не е просто обичаен портрет на тази жена, предпочела да помага на често буйния и трудно вкарван в рамки тинейджърски дух да изрази себе си чрез театъра.
Всеки един от участниците във филма рисува по малко портрета с разказите си, но в крайна сметка се получава една обща пълна картина на емоцията, наречена "Камбана".
Ако сте пропуснали "Заради леля Снеже", оглеждайте се за допълнителните специални прожекции, които режисьорките предвиждат. Първата от тях ще е в Евро-българския културен център на 30 март. Освен това БНТ ще го излъчи на 31 март в рубриката си, посветена на българско кино.
acttualno.com, 24 март 2008
Филмът е ярка мозайка от спомените на пораснали вече момичета и момчета, които са били част от театралния състав "Камбана", основан от актрисата Снежина Казакова, майка на Весела и Биляна. "Заради леля Снеже" не е просто обичаен портрет на тази жена, предпочела да помага на често буйния и трудно вкарван в рамки тинейджърски дух да изрази себе си чрез театъра.
Всеки един от участниците във филма рисува по малко портрета с разказите си, но в крайна сметка се получава една обща пълна картина на емоцията, наречена "Камбана".
Ако сте пропуснали "Заради леля Снеже", оглеждайте се за допълнителните специални прожекции, които режисьорките предвиждат. Първата от тях ще е в Евро-българския културен център на 30 март. Освен това БНТ ще го излъчи на 31 март в рубриката си, посветена на българско кино.
acttualno.com, 24 март 2008
понеделник, 17 март 2008 г.
"Баба Зула": Обичаме музиката на Ибряма, Лили Иванова и трио “Българка”
Четвърт час преди началото на 30-минутната си програма в зала 1 на НДК преди прожекцията на филма на Фатих Акин "На прага на рая", вокалистът Мурат Ертел, който свири и на саз и перкусионистът Левент Акман от "Баба Зула", отговориха на крак на въпросите ми. Веднага след това те излязоха на сцената, окичени с по един нарцис, който им подарих.
Разбира се, това е много малък жест за удоволствието, които те ми носят с изпълненията си. Накрая нарцисите полетяха към публиката. Кратката загрявка на "Баба Зула" в НДК и после концертът им във Военния клуб са едни от случаите, за които може да се каже, че разтърсиха залата, без това да звучи клиширано преувеличение.
По-рано днес на майсторския си клас казахте, че вашите концерти се различават много един от друг. Подготвяте ли сценарий за всеки от тях и съобразен ли е с публиката, пред която свирите?
Мурат Ертел: Разбира се.
Левент Акман: Най-простият пример е с това, че си избираме едно от нашите парчета и превеждаме думите на езика на страната, в която сме.
За България какво сте подготвили? Защото ние използваме доста турски думи в езика си.
Мурат: Преди време написахме песен със заглавие "Как бихте приели съседа си". Именно в нея ще използваме общи за нас и вас думи.
Къде извън Турция контактът с публиката е бил най-силен за вас?
Мурат: Има наистина много страни, в които сме усещали публиката силно - Италия, Белгия, Гърция, Япония, Франция. Всъщност има съвсем малко места, на които са ни посрещали студено. Спомням си един град в Италия, където не ни харесаха. Но там абсолютно всичко вървеше наопаки. С изключение на това обаче се радваме, че хората ни посрещат много топло.
Основното влияние в музиката ви е турският фолклор. Какви други музикални влияния има в нея?
Мурат: Използваме музика от цял свят - композирали сме парчета с реге, африкански звуци.
Левент: Има един африкански ритъм - ния бинги, който е много интересен и който използваме много. Той е познат най-вече от ритуалите на вуду магьосниците. Ритъмът е използван като протест срещу френското нашествие там. Много от изпълнителите на музиката, създадена с този ритъм, са убити от франзуците. Някои все пак са оцелели и са живи до днес.
Как работите с гост музикантите - композирате парче и откривате изпълнител, който може да е подходящ за него или каните изпълнител, с който искате да работите и след това заедно композирате?
Мурат: Малко е опасно да се канят гост музиканти. Харесваш музиката на някой, каниш го да работите заедно и откриваш, че той е голям идиот. Аз, например, се разочаровах много от Джон Зорт. Но има и много приятни изключения - Пати Смит беше страхотна и аз още я харесвам.
Познавате ли българския фолклор, въобще българската музика и използвали ли сте я в някоя от композициите си?
Мурат: Засега не сме се възползвали много от нея, но я познаваме добре. При предишното си идване тук отнесохме със себе си много плочи, предимно на Балкантон. Имаме изпълнения на трио "Българка", Женския радиохор, Лили Иванова и Иво Папазов. Тяхната музика познаваме и я обичаме.
Хрумвало ли ви е да поканите някой от тях да запишете нещо заедно?
Мурат: Да, разбира се. И ще поканим. Искаме да работим с хора, които правят съвременна, модерна музика, но въпреки това се интересуват от традиционна музика. А ако не открием такива , ще работим с изпълнители на фолклорна музика.
Вашият последен албум са казва "Корени". Доколко е важно човек да остава свързан с корените си в този все повече глобализиращ се свят?
Мурат: Става все по-важно човек да бъде свързан с корените си. Ако това стане, глобализацията може да има и добри страни. Тя не е чисто отрицателен процес. Добра е в смисъл, че е добре всички да осъзнаем, че светът, в който живеем е един за всички ни. Но ако има еднотипни хора, ако се опитаме да смажем индивидуалността, глобализацията не е добър процес.
actualno.com, 17 март 2008
Разбира се, това е много малък жест за удоволствието, които те ми носят с изпълненията си. Накрая нарцисите полетяха към публиката. Кратката загрявка на "Баба Зула" в НДК и после концертът им във Военния клуб са едни от случаите, за които може да се каже, че разтърсиха залата, без това да звучи клиширано преувеличение.
По-рано днес на майсторския си клас казахте, че вашите концерти се различават много един от друг. Подготвяте ли сценарий за всеки от тях и съобразен ли е с публиката, пред която свирите?
Мурат Ертел: Разбира се.
Левент Акман: Най-простият пример е с това, че си избираме едно от нашите парчета и превеждаме думите на езика на страната, в която сме.
За България какво сте подготвили? Защото ние използваме доста турски думи в езика си.
Мурат: Преди време написахме песен със заглавие "Как бихте приели съседа си". Именно в нея ще използваме общи за нас и вас думи.
Къде извън Турция контактът с публиката е бил най-силен за вас?
Мурат: Има наистина много страни, в които сме усещали публиката силно - Италия, Белгия, Гърция, Япония, Франция. Всъщност има съвсем малко места, на които са ни посрещали студено. Спомням си един град в Италия, където не ни харесаха. Но там абсолютно всичко вървеше наопаки. С изключение на това обаче се радваме, че хората ни посрещат много топло.
Основното влияние в музиката ви е турският фолклор. Какви други музикални влияния има в нея?
Мурат: Използваме музика от цял свят - композирали сме парчета с реге, африкански звуци.
Левент: Има един африкански ритъм - ния бинги, който е много интересен и който използваме много. Той е познат най-вече от ритуалите на вуду магьосниците. Ритъмът е използван като протест срещу френското нашествие там. Много от изпълнителите на музиката, създадена с този ритъм, са убити от франзуците. Някои все пак са оцелели и са живи до днес.
Как работите с гост музикантите - композирате парче и откривате изпълнител, който може да е подходящ за него или каните изпълнител, с който искате да работите и след това заедно композирате?
Мурат: Малко е опасно да се канят гост музиканти. Харесваш музиката на някой, каниш го да работите заедно и откриваш, че той е голям идиот. Аз, например, се разочаровах много от Джон Зорт. Но има и много приятни изключения - Пати Смит беше страхотна и аз още я харесвам.
Познавате ли българския фолклор, въобще българската музика и използвали ли сте я в някоя от композициите си?
Мурат: Засега не сме се възползвали много от нея, но я познаваме добре. При предишното си идване тук отнесохме със себе си много плочи, предимно на Балкантон. Имаме изпълнения на трио "Българка", Женския радиохор, Лили Иванова и Иво Папазов. Тяхната музика познаваме и я обичаме.
Хрумвало ли ви е да поканите някой от тях да запишете нещо заедно?
Мурат: Да, разбира се. И ще поканим. Искаме да работим с хора, които правят съвременна, модерна музика, но въпреки това се интересуват от традиционна музика. А ако не открием такива , ще работим с изпълнители на фолклорна музика.
Вашият последен албум са казва "Корени". Доколко е важно човек да остава свързан с корените си в този все повече глобализиращ се свят?
Мурат: Става все по-важно човек да бъде свързан с корените си. Ако това стане, глобализацията може да има и добри страни. Тя не е чисто отрицателен процес. Добра е в смисъл, че е добре всички да осъзнаем, че светът, в който живеем е един за всички ни. Но ако има еднотипни хора, ако се опитаме да смажем индивидуалността, глобализацията не е добър процес.
actualno.com, 17 март 2008
Абонамент за:
Публикации (Atom)