Добрият край не винаги оправя всичко

Продължава оттук: http://loratraykova.blogspot.com/2010/04/blog-post_14.html



Честно казано, поизморих се от глупости и затова чак сега сядам да опиша добрия финал на идиотската история. Както виждате, имам си отново и снимков материал, макар и малко размазан.

От 16 април си имам нов задграничен паспорт, на който хубавото е, че на корицата пише: "Република България - Европейски съюз". Другото хубаво е, че чак след 5 години ще ми се наложи да вървя отново по пътя от изминалите десетина дни и да си контактувам с изключително любезни и незапознати с процедурата чиновници.

Когато отидох на 15-ти да си взема паспорта, след кратко чакане, ми казаха, че не е пристигнал в Паспортната служба, но е готов. И затова, ако искам и не ми се чака до другия ден, да отида до управлението на бул. "Мария Луиза" и да си го взема от там. Интересно дали бих изчакала спокойно, след като съм платила за бърза поръчка за три дни, която вече е закъсняла с два... Ходом марш към "Мария Луиза". Пред нея се насъбрал отново народ, а един младичък и симпатичничък полицай храбро брани подстъпите към гишетата. Разбира се, действието се развива на стълбите пред сградата, вали дъжд, народът се люшка напред-назад, наляво-надясно, тълпата ту се сгъстява, ту се разширява, аз се опитвам около 15 минути да обясня на полицая за какво точно се боря, но все не успявам, защото всеки възпитан мой сънародник-европеец, който се изравни с мен и полицая, ме прекъсва със своето питане. Питанията и отговорите общо-взето водят до там, че никой не преминава навътре и в един или в друг момент всеки чакащ започва да крещи на полицая, който в отговор също му крещи. Това в психологията си е техника и се нарича "влизане в рапорт", или в спор да отговориш на опонента си по начина, по който той ти говори (или крещи), за да можеш след това постепенно и незабелязано да измениш начина на говорене така, както искаш и да го накараш той да те следва. На стълбите не се стига до развиването на тази техника. Хората започват комуникацията спокойно, продължават я крещейки, полицаите - също. И толкоз. После всичко се повтаря.

Междувременно се събираме 4-ма човека, изпратени от Паспортната служба на 7-мо Районно в "Младост-3" да си взимат паспортите оттук. Никой не ни пуска навътре, но в един момент ни обясняват, че тук се обработват и издават само експресните поръчки. Защо са ни пратили тук колегите им от 7-мо районно е пълна мистерия... Тръгваме си унило.

На другия ден се запътвам отново към Паспортната служба в "Младост-3", където вече се поздравяваме с полицая като стари познати и където, о чудо, връчват ми новия паспорт, но нищо не казват за това, че са просрочили времето на бързата поръчка. Аз обаче питам и ми казват, че процедурата е следната: плащам наново за обикновена поръчка, удрят ми печат на квитанцията от бързата поръчка и с нея отивам в Столична дирекция на полицията на ул. "Антим Първи" 1 и там ми връщат парите. Началникът на паспортната служба дори ми се извини за причиненото неудобство след като ми удари печата.

Е, благодаря много. Сега ми олекна след неговото извинение. Олекна ми, че трябваше да ставам два дни подред нечовешки рано, за да осигуря спокойствието на неговите служители като се записвам в някакви неофициални, създадени от цивилни хора като мен, списъци, защото той и подчинените му не са измислили по-цивилизована процедура, в която за бързите поръчки има отделна опашка, или дори две или три. Отдъхнах си, че два пъти марширувах до управлението на бул. "Мария Луиза", защото неговите подчинени и хал хабер си нямат, че там нямам никаква работа. Отдъхнах си, че ми забавиха три дни паспорта, при положение, че той още на втория ден е бил готов. Отдъхнах си и от това, че не мога веднага да си взема парите, които министърът милостиво обеща да връща за неизпълнение на бързите поръчки в срок, от Паспортната служба, а чак от Столична дирекция на полицията... И още нещо. Оказа се, че съм изгубила или изхвърлила бележката за банковата такса (защо да я пазя, впрочем, след като никой не ме е предупредил) и във въпросната Столична дирекция ми казаха първо да си извадя дубликат в Паспортната служба в "Младост-3" и след това отново да отида при тях. Е, какво пък. Утъпкала съм пътя до там, ще се разходя още един път.

Важното е, че пред стаята с гишетата в "Младост-3" е залепена Харта на клиентите с изброени задълженията на чиновниците към нас и на нашите към тях. Прочетете за какъв професионализъм и отзивчивост става дума в изискванията и към двете страни на управлението и преценете сами от моята история кой е изпълнил по-стриктно своите.

И ако тепърва ви предстои да си вадите нови документи, съветвам ви първо да прочетете внимателно пак моята одисея, защото от нея ще получите по-пълна информация какво и как трябва да направите и очаквате, отколкото от заредените с желание за професионализъм, уважение и отзивчивост чиновници...

А сега отивам да пиша жалби до министъра на вътрешните работи, до началника на 7-мо районно и до началника на всички началници...

А ний, ний сме идиоти!

Продължава оттук:
http://loratraykova.blogspot.com/2010/04/blog-post_10.html

Всеки, който разбира малко от тълкуване на сънища и е дундуркал в съня си бебе, когато отваря очи на 13-то число от месеца, независимо дали е петък, би бил крайно предпазлив относно прогнозите за успех, особено ако му предстои вземане-даване с държавната машина. Не и моя милост. Вчера сутринта грееше ярко слънце, а аз се разсънвах бавно и си припомнях съня от изминалата нощ, в която имах бебе (собствено, моля) и трябваше да му купувам дрешки, защото то имаше само наличните по телцето му. За пръв път откакто си спомням подобни сънища бебето имаше и баща, което, ако ме питате си е много добра поличба, особено в наши дни. И изпружвайки се с приятното усещане, че поне насън съм се приближила до образуването на най-малката клетка на обществото, аз изтълкувах съня като добър знак, че паспортът ми няма как да не е готов днес.

Бодро се запътих към Паспортната служба на 7-мо районно в "Младост-3", в нормален час, а не както когато трябваше да подавам документите за преиздаване на паспорта, в 5.30 сутринта... О, момент. Я да се върнем назад, към момента на подаването, така да се каже.

Преди да стигна до момента на подаването, трябва да ви кажа, че миналия вторник следобед си платих чинно таксата за издаване на задграничен паспорт, бърза поръчка, която гарантира получаването му след 3 работни дни и се равнява (за моята възрастова група) на 80 лв. Към тях прибавете 5 лв. банкова такса. Банковата такса, всъщност, е една и съща независимо от това паспорт ли си вадите, или лична карта, на колко години сте (за пенсионери и за първи паспорт/лична карта има намаления), бърза, обикновена или експресна поръчка правите. Пред банката очевидно всички са равни. Значи, ако аз си бях подала документи за обикновена поръчка, банковата такса щеше да се равнява на малко повече от 10% от цената на паспорта. Това дали е редно? И ако за мен, понеже работя, е по-редно, дали е редно да се дерат така горките пенсионери?

Плащам си таксата и се нареждам наивно на опашката, където прекарвам известно време, докато не разбирам от околните, че трябва да имам номерче. (От околните, а не от Информация, защото на две места при входа има табели: "Тук не е информация.", но никъде няма гише "Информация".) За да си взема номерче трябва да дойда рано сутринта, преди да започне работното време на Паспортната служба и да се запиша в списъка на чакащите. Това дори е описано на листа, залепен на входа на службата, който съм снимала.

Защо гражданите трябва да изготвят такъв списък? Според коя наредба това е законно?

Не е ли това работа на Паспортната служба? И що за обяснение е това - понеже имало много желаещи и чиновниците не смогват да обработят всички поръчки, те прехвърлят топката от другата страна. Всъщност, на тях не им се занимава да изработят механизъм, по който да улеснят гражданите (тоест тези, които им плащат заплатите с данъците си) и затова най-нагло и нахално поставят подобно "указание" и след това докато ни гледат сеира, си осигуряват работа при пълно спокойствие.

Гражданите, от своя страна, изпълняват без да се замислят. Псуват тихо системата, но чинно се редят рано-рано пред Паспортната служба и си предават заветния списък от ръка на ръка. Когато на следващата сутрин, миналата сряда, пристигнах пред Паспортната служба малко след 7 сутринта, установих, че списъкът отдавна е прехвърлил 90 имена, а в службата обработвали само толкова дневно. Нямаше какво друго да направя освен да се прибера у дома и да изчакам още един ден.

Междувременно ми хрумна да проверя след като съм с бърза поръчка дали все пак не ми се полага да се наредя на отделна опашка, само за бързи поръчки например, както би било нормално да стане след като съм платила двойно. По телефона лаконична служителка ми каза, че опашката е една за всички и ми се тросна, че имала хора на гишето и не можела да дава повече информация. Какъв е смисълът тогава на бързите и експресни поръчки, след като човек не може да се добере до гише, за да си подаде документите, тъй като трябва да изчака тези с обикновени поръчки преди себе си?

На следващия ден съм още по-ранобудна, макар на котарака това хич да не му се хареса. Не бях пътувала скоро толкова рано в градския транспорт и затова бях много впечатлена от всичко, което забелязах. Първо, убийствено мръсните и раздрънкани автобуси идват съвсем по разписанието, което е качено на сайта на СК "Градски транспорт". Второ, към 5.30 сутринта е най-сигурното време за пътуване из столицата. Може да е тъмно, но половината от пътуващите са служители на различни охранителни фирми, както си пише по якетата им. Друга голяма част от пътуващите са братята роми-служители на "Чистота", които греят ярко с оранжевите си жилетки и носят в ръце оръдията на труда си (метли и счупени лопати). Трето, ако чужденец попадне по това време в градския транспорт и се загледа по хората по спирките, най-вероятно ще предположи, че повечето българи са в траур - основната връхна дреха е черна, лицата са подпухнали, а физиономиите - скръбни. Не иронизирам хората - едва ли за удоволствие стават всяка сутрин толкова рано, но усещането, което оставят наистина е погребално.

На спирката на Паспортната служба слизаме две жени. Аз обаче съм по-млада и пъргава и успявам да я изпреваря и да се добера до Списъка. Забелязвам, че пред сградата има не повече от 15 човека и за втори път проявявам наивност като решавам, че сигурно ще съм най-много 20-та в списъка. Уви. 46-та, в 6.15 сутринта. Господинът, който го пази, е на видима възраст 65 години.

- От кога сте тук? - питам го.
- В 12.30ч снощи един приятел дойде да ми запази ред и аз дойдох с колата в 3.30ч. Първи съм в списъка! - гордо ми съобщава той.

Милият, сигурно има спешна нужда от документи като мен, мисля си, пак наивно, аз.
- За бърза поръчка ли сте? - питам.
- Не, - усмихва се той - само искам да си сменя документите с новите.

Замръзнах от удивление, а после се огледах наоколо. В още няколко коли имаше дремещи хора. Кой знае те в колко часа са дошли. Е, при всички положения след 3.30ч. Не са виновни чиновниците, че гражданите си нямат друга работа и са готови да изкарат една нощ пред службата, не защото имат спешна нужда от нови документи, а за да си разнообразят живота. Заради малоумници като този господин всички останали трябва да се надпреварваме да идваме колкото се може по-рано, за да си сменим паспортите, за които да подчертая пак, сме платили двойно и наистина имаме спешна нужда от тях. Колко абсурдно е това?

Два часа по-късно се връщам пред Паспортната служба, където възрастният малоумник (не се извинявам хич за определението) сияе на стълбите до някакъв чиновник, който важно раздава номерца по списък. Взимам своето и пресмятам, че трябва да дойда отново, вече за да се наредя на опашката, в 13.30ч. Добре, че упражнявам свободна професия иначе щеше да ми се наложи да си взема 1-2 дни отпуск за тези галимации. В 13.30ч пристигам и уведомявам полицая, който пази постъпите към гишетата, кой номер съм. Образува се опашка от около десетина човека, които стоят пред полицая. Всъщност неговата работа е да дава информация, ако някой дойде да пита как става работата с новите документи и да препраща малко по-нататък по коридора по 1-2-ма, колкото поиска следващият "разпоредител".

Следващият разпоредител е същият, който сутринта дава номерца. Той се грижи да насочва към трите гишета (едно - за подаване на документи за смяна на документи, едно - за получаване на нови документи и едно - за свалянето на т.нар. биометрични данни и снимка) по един човек. Сложна и отговорна работа. Явно не може да се има доверие на гражданите сами да се ориентират. Докато вляза в стаята с гишетата този човек три пъти ме пита за какво се редя. Толкова е напрегната работата му очевидно, че не може да се съсредоточи повече от минутка. Пред гишето ме посреща любезна жена, която обаче ми казва:
- Адресната ви регистрация е непълна и затова трябва да отидете в съседство, в общината, да ви я допълнят и да се върнете обратно.
- Как така е непълна? - учудвам се аз. - На личната ми карта са всичките данни за адреса ми.
- Да, ние сме изрядни, - казва чиновничката - но в общинските архиви не са записали апартамента и етажа.

В Общината е пълно мъртвило и поне допълването на адресната ми регистрация не отнема повече от 5 минути, но за формуляра плащам 50 ст. Това, разбира се, не е никаква сума, но все пак

Защо за чужда грешка трябва аз да платя?

От тук 50 ст., от там 50 ст. и полека-лека току-виж запълнили боджетните дупки.
Обратно в Паспортната служба не мога да вляза току-така при гишетата. Разпоредителят трябва още няколко пъти да ме попита за какво съм и също така няколко пъти да влезе и излезе от стаята, където разменя шеги с колежките си. Чиновничките са изключително спокойни, услужливи и ведри. Дори ме снимаха три пъти, докато най-накрая се харесам. И защо да не са? Решили са си повечето проблеми с въвеждането на списъка за гражданите. Освен това са залепили още една молба извън стаята си, в която обясняват, че правят всичко, което влиза в задълженията им, за да извършват услуги и ни приканват да проявяваме взаимно уважение, за да върви работата и да бъдат всички доволни. Останалите проблеми - като например закъсняването на вече готовите паспорти, също не ги тревожи особено - не те ги изготвят, така че със съчувствена усмивка обясняват, че всичко зависи от "онези от Мария Луиза".

Както всъщност стана вчера, която отидох да си взема уж готовия нов паспорт. Нито знаеха кога ще е готов, нито искаха да приемат да напиша жалба по случая, защото нищо не зависело от тах. Те били просто междинно звено, затова да съм идела на бул. "Мария Луиза" да подавам жалби и да разбирам кога ще ми е готов паспортът.

На бул. "Мария Луиза" също има опашка от граждани пред Паспортната служба, да не говорим, че полицаят, който стои отпред, дори не ме пусна да вляза в сградата, като разбра "по какъв въпрос" съм там. Нямало на кого да подавам жалби там, но ако съм искала, защото той ме насърчавал да си търся правата, да съм отидела в Министерството на вътрешните работи. Никой не можел да ми каже кога ще е готов паспортът ми, всички там чакали за спешни и бързи поръчки, след като в "Младост-3" били приели поръчката ми, там трябвало да приемат и жалбата ми за неизпълнението й. Дали е точно така, както той ми каза, аз не можех да зная, нито пък можех да се боря с него, за да вляза все пак вътре.

И хайде обратно, с подвита опашка, към Младост. Не знам дали следите движението ми, но до момента, от първото ми отиване в Паспортната служба, съм изразходвала поне един талон с билети. Тях, разбира се, никой няма да ми ги възстанови. Те са за моя сметка, нервите - също.

В Паспортната служба в "Младост-3" на смяна е нов полицай. Средна възраст, планина от спокойствие и отзивчивост. Ако не могат по друг начин да помогнат, органите на реда поне отзивчиво съжаляват за това, че не могат да са полезни.

Сега вече предупреждавали гражданите, че бързите поръчки отнемат 10-15 дни. Таксата за тях обаче не е намаляла, заради отсрочката. Защо?


Този полицай ме посъветва да подам жалба към началника на 7 РПУ, а не към неговия подчинен, началника на Паспортната служба. Така или иначе началникът на Паспортната служба го (или я) нямаше. Но едва ли нещо щяло да се промени с жалбата, едва ли щели да ми върнат парите за бързата поръчка, но поне щели да ми отговорят. И за да съм сигурна, че ще ми приемат жалбата, независимо къде реша да я подам - в Паспортната служба, в 7-мо районно, в министерството, най-добре било да я пратя препоръчано по пощата с обратна разписка. Сега, що се отнася до пътуването ми, ами нищо не може да се направи, никой нищо не може да ми гарантира. И какво повече да ми каже, завърши той, пращат ни по всички Паспортни служби да помагаме за реда в момента, а кражбите по домовете растат междувременно. Ще речеш, че целокупният български народ се е юрнал лични карти и паспорти да си прави. В този момент спретнат пенсионер в шлифер с любимия на английската литература и на нашите дядовци цвят каки пристъпи към полицая и попита какъв е редът за вадене на документи, защото и той чул по телевизията, че могат да се вадят вече новите...

Успях все пак да разбера, че след два дни, уж щели да са готови документите, които на 13 трябваше да са готови. И да отида след 14ч да си търся моя паспорт, защото тогава пристигали те. Това, разбира се, никой не ми го каза в началото. Така че моята история все още няма нито хепи енд, нито какъвто и да е друг край. Може би утре ще се приближа към някаква развръзка. Междувременно ще напиша толкова жалби, за колкото институции се сетя. И ще ги пратя по пощата, препоръчано, с обратна разписка.

Огорчена съм от целия този цирк, обидена съм и съм възмутена от отношението на държавата в лицето на чиновниците й към мен, да не говорим, че съм потресена и от глупостта и овчия манталитет на съгражданите си за цялото това редене по нощите за записване в списъци, и съм ядосана, че и аз станах част от него. И все се сещам за Ботев и за това, което казваше моят учител по български език и литература г-н Семерджиев: "Ботев е велик, ако щеш и само заради факта, че единствен си позволява да нарече народа "идиоти".
Докато се чувствам като идиот-ка, се чудя какво бих могла да направя, за да се изпълнят бюрократичните реалии с повече цивилизованост и нормалност. Ако някой има идеи, нека сподели тук.

Замирисва ми на прашни пътища

Я да видим с този шрифт и цвят сега как се пише! (пролетно зелен и не само...)

"...все туй скиталчество из път, на който не съзирам края..."

Време е да стегна раницата (не се заблуждавайте, не съм чак толкоз голяма туристка, за каквато се пиша - ще я взема назаем тази раница), да опека една баница и да тръгна на път. Преди това обаче е добре да се подготвя. От човек, който има проблеми с импровизацията, това може да се очаква. Аз обичам да знам какво би могло да ме очаква, макар лудото ми въображение винаги да успява да ме заблуди, че всъщност нещо друго ми предстои. Този път потеглям към три отчетливо мюсюлмански страни - арабски, азиатски, от тези, в които е добре жената да има придружител и да се облича повече, отколкото би й се искало; такива страни, в които освен, че попадаш в друг свят, се връщаш и назад в миналото.

Всъщност имам предвид следното - от позицията на гражданка на страна от Евросъюза, навирила нос в своята европейска столица, аз тръгнах да се подготвям за пътуване към изостаналия Ориент. Страшно се разстроих като ми отказаха виза в сирийското посолство, защото паспортът ми изтича след по-малко от 6 месеца, макар да ме бяха уверили, че няма проблеми по телефона, но стиснах зъби и се упътих към Паспортната служба в "Младост-3". Набързо си представих как спокойно ще си подам документи за бърза поръчка на междунаорден паспорт, ще платя двойно (е, няма как) и след има-няма 2-3 дни ще се върна в посолството, където няма да пропусна да се оплача, че лъжата на служителката им по телефона ми е струвала не малко пари.

Така поне би трябвало да се случи в една европейска столица, от "избраните" в Евросъюза.

Да, ама не.

Какво се случи в Паспортната служба и около нея ще ви разкажа след 3 дни, когато би трябвало да си получа новия паспорт. Няма смисъл сега, защото не знам как приключва историята и дали ще приключи успешно само след 3 дни щурмуване на гишета и полу-спане през нощите...

Из алеите на Борисовата градина

Преподребда на яйца по котешки

Докато повечето ми приятелки вече разказват за децата си и показват снимки на момченца и момиченца, аз, за да не мълча постоянно, а и защото една приятелка каза, че да имаш дете било като да имаш котка, но дори по-хубаво, се сдобих с котарачето Борисчо, родено на 28 август 2009 г., зодия Дева, от една страна, за да му се радвам, а от друга тайно да тренирам. И ето, упоритият Борисчо набързо ме превъзпита, седмица след като се настани у дома, но това им е най-хубавото на котките - не търпят дресура, а натсойчиво изиксват да се съобразиш с тях. За мен това е добре дошло. В тяхната природа е да са независими, в моята - да толерирам особеностите на другите, така че сме родени едни за други. Още повече, че Борисчо (като порасне ще се казва Борис, но сега е още мъничък и затова към името му и към делата му вървят все умалителни наставки), колкото и да е горд и независим, има едно безценно качество - спи по цяла нощ в краката ми и не ме буди, за да ловува или да иска да му отварям в просъница вратата. А сутрин изчаква любезно да отворя очи и чак тогава се втурва с мъркане да се гушкаме и галим...

Но, малкият, но много прост български народ, с присъщия си оптимизъм и способност да открива, или поне да залага частицата лошо и в най-доброто, е постановил, че много добро не е на добро. Борисчо, и той барабар Петко с мъжете, решил да се впише в нея. Вчера, след като го оставих самичък на връх Великден, преаранжирал яйцата по свое усмотрение, след като в мое присъствие не прояви никакъв интерес към тях. И на всичкото отгоре обелил едно пъдпъдъче яйце и го изял... Среднощ ме посрещна с такъв пронизителен писък и тревожно мяучене, с които искаше да ми внуши нещо, които очевидно още не съм разбрала: не му харесва да го оставям сам и ще ми го натяква, докато го запомня, независимо дали с яйца или други подръчни средства.

Христос Возкресе!

Христос възкръсна за пореден път, стана от гроба и отмести тежкия камък от входа на пещерата, определена за негов вечен дом. След толкоз мъки и страдания, обруган, разпънат на кръст, със забити в дланите пирони, изоставен, сам-самичък... но с вяра в сърцето. След като той е намерил сили и вяра да възкръсне, какво остава за мен, простосмъртната, с моите дребни житейски драми - бледи отсенки на неговите страдания, моите смешни малки загуби - почти винаги заменими и възстановими, моите нелепо глупави притеснения за щяло и нещяло... Пожелавам си да имам вярата да "възкръсвам" всеки път, когато ме повали нещо или някой, винаги да търся по-слънчевата страна на живота, защото в нашия двуполюсен свят, където има мрак, неминуемо след него идва и светлината; където има болка, ще има и утеха; където има радост, тя трябва да бъде заплатена със скръб; където има щастие, то то е защото е осъзнато, че е временен пик като издигане на вълна в морето и ще бъде последвано от нещастие, и после пак от щастие...
Христос Возкресе!

дъга + дъжд

Няма да ми писне май да се възхищавам на момента, в който пролетта всяка година нахлува неудържимо в София. Но понеже вече съм писала по темата, сега ще бъда кратка. Наистина София е най-красива в празнични дни, когато е оставена на мира от по-голямата част от обитателите си. Вчера се разхождах привечер и взех, че минах под най-голямата дъга, която някога съм виждала над нея, като огромен обръч от единия край на границата между небето и земята, та чак до другия. Дъждът беше измил лицето на града, а пролетта беше аранжирала пространствата, все още незаети от асфалт на дупки със зелена тревица, зюмбюли, лалета, иглики, теменужки и цъфнали в розово, бяло и жълто храстчета и дръвчета. В полупразната Борисова градина дори гаргите бяха кацнали спокойно на земята да се поразтъпчат...

Сега единствено ми е интересно да видя дали ще настъпят в мен известни промени, след като минах под дъгата. Ако ще се появяват мъжки черти, надявам се те да не се изразяват в мустаци, или поне не в следващите 30-40 години.

(не) посилната лекота на комедията

Вероятно първите филми, за които се сещате, когато чуете името на Фатих Акин, са „С глава в стената”, „Кратко и безболезнено”, „Музиката на Истанбул” и „На прага на рая”. Като изключим документалния, всичките са драми, при това тежки. Разбира се, той има и „Солино” и „През юли”, в които настроението, особено във втория, е по-ведро и романтично, но като цяло роденият в Хамбург етнически турчин си е изградил репутацията на сериозен режисьор с поглед и интерес към драматични теми и човешки взаимоотношения. Новият му филм „Храна за душата” е комедия, под чиято ведра и небрежняшка повърхност се прокрадват и по-драматични нюанси.

Зинос Казандзакис (Адам Бусдукос) има ресторант в тази част на Хамбург, която ще ви напомни веднага за пътя към Орландовци след Сточна гара. В ресторанта си с поетичното име Soul Kitchen („Храна за душата”) той предлага полуготови фабрикати на отбраната си клиентела от местни работяги, които искат една и съща манджа всеки ден, по възможност преди това да е била дълбоко замразена. В един момент обаче нещата тръгват надолу за Зинос – приятелката му заминава да работи в Шанхай, данъчни го подгонват за неплатени такси, санитарната инспекция, насочена от бивш негов съученик, който иска да купи ресторанта и да го срине със земята, го притиска да направи основен ремонт на кухнята, брат му, който няма в биографията си и един час порядъчна работа, получава разрешение да напуска затвора през деня, ако се захване със законна дейност и Зинос става фиктивно негов работодател, а на всичкото отгоре си сецва и гърба.

С „Храна за душата” Фатих Акин предлага различно меню на почитателите си. Режисьорът е предпочел този път да му отпусне края и да се забавлява като достига дори до крайности от неправдоподобност и хъшлашки шеги. И в същото време филмът оставя усещането, че всичко е много добре обмислено и премерено. Към своя първи „несериозен” филм от доста време насам Акин е подходил напълно сериозно. Кадрите са композирани внимателно, особено по-дългите сцени внушават организираност в улавянето на хаоса на историята. Актьорите се движат свободно из сюжета, като всеки един от тях изпъква със своята характерна особеност сред цялата шарена палитра от образи (ще спомена само Бирол Юнел в малката, но запомняща се роля на супер готвач с модна прическа, който като фокусник е в състояние да трансформира и най-гумените полуфабрикати в изискано блюдо). Музиката и в този филм на режисьора играе главна роля и е задължителен елемент в повечето сцени – тук тя неслучайно е предимно соул, фънк и няколко етно-гръцки парчета (главният герой и брат му са гърци).

Фатих Акин следва внимателно изчистения си, макар и богат на случки и герои сюжет. Централни във филма са взаимоотношенията между двамата братя и подкрепата, която си оказват, докато криволичат ту от едната, ту от другата страна на закона (играни от познатите ни от предишни заглавия на режисьора Адам Бусдукос и Мориц Блайбтрой), неслучайно „Храна за душата” е посветен на брата на Фатих – Джем, който също участва в него. Друга, също първостепенна роля е отделена и на любовта, придружена с положителното послание, че когато една врата се затвори пред нас, друга е на път да се открехне.

Животът, както Фатих Акин казва, наистина има повече цветове от черния и белия. Режисьорът твърди, че е стигнал до момента, в който се е почувствал прекалено тежък и сериозен и затова се е захванал с комедия. Но нима комедията не се прави поне толкова трудно, ако не и по-трудно, отколкото драмата? Умението да се смеем, отпускаме и радваме е също толкова важно, колкото и способността да проявяваме съчувствие към чуждото нещастие, което предизвикват успешните драми. В крайна сметка и режисьорите и зрителите е добре да експериментират и в двете посоки.

"Храна за душата" се разпространява в България от Арт Фест.

http://www.soulkitchen.bg/

http://www.sofiaiff.com/