Георги Дюлгеров: Българското кино е жилаво и ще го има!

С Георги Дюлгеров "разговаряме" онлайн за чудесния му нов филм "Козелът", който откри София Филм Фест и за бургаското издание на кинофестивала, в което режисьорът е активен организатор.

С какво Ви привлече новелата на Йордан Радичков "Козелът", че провокира у Вас желание да я филмирате?

Георги Дюлгеров: Това е единствената любовна история, която Радичков е написал. Още през 80-те години се загледах в конфликта, породен от различията между двамата герои. А в самия Йордан Радичков съм се "загледал" от началото на 60-те. Привлича ме светът, който той създава около героите си - наивистичен, предметен, изпълнен с хумор и любов; в този свят животните, хората и природата съществуват, вгледани един в друг.

Защо избрахте и поканихте за съавтор на сценария именно Кристин Димитрова?

Г. Д.: Харесвам стиховете на Кристин, харесвам умението й да разказва истории - рядко умение сред българските литератори. Харесвам нейното отношение към съвременните проблеми.

Как протече работата по сценария - кой пишеше и кой редактираше другия? От самото начало ли решихте да пренесете историята в наши дни, да ползвате новелата само като отправна точка?

Г. Д.: Преди Кристин да се присъедини към екипа, ние бяхме почнали работа с продуцентите Владимир Андреев и Георги Балкански, имахме вариант на сценария, написан през 2003 година. Той бе близък до оригинала, но с течение на времето ни се стори архаичен. С идването на Кристин преместихме разказа в наши дни. Щеше ни се филмът да е съзвучен с времето, в което се прави.

Ние с нея натъкмихме фабулата. Едновременно с това посегнахме по-смело към мотиви и ситуации и от други разкази на Радичков. Работехме леко и сговорно. Изкарахме двамата чудно лято в Бургас - сутрин в морето, а след обед пред компютъра.

Когато гледах филма имах чувството, че ролите на Йона и на Ема са написани специално за Иван Бърнев и Анджела Родел, с идеята те да ги изиграят. Това така ли е? Как и защо ги избрахте за главните роли?

Г. Д.: Образът на Йона е писан специално за Иван Бърнев. Аз го познавам от студентските му години, следях как талантът му укрепва и се изявява. След като работихме заедно в "Лейди Зи", много обикнах този актьор и реших, че той ще е Йона. Ема бе съобразена с друга актриса, с една звезда от руското кино - Ингеборга Дапкунайте ("Изпепелени от слънцето"). Така се случи, че тя отпадна двадесетина дена преди началото на снимки.
Тогава милостивата Съдба ми прати Анджела. Оказа се, че образът, който сме измислили с Кристин, почти напълно съвпада с реалната биография на Анджела. Тя лесно влезе в ролята, защото всичко, което героинята преживяваше на екрана, й се бе случило.

Кой имаше нужда от повече режисиране - актьорите или техният "колега", козелът?Разкажете ни малко повече за това къде открихте двамата четириноги актьори и дали наистина работата с деца и животни е най-трудна?

Г. Д.: Козелът се играе от двама - Чарли (основно) и Бозо. С много голям късмет ги открихме. Цяла година неуспешно бяхме ходили по животновъдни ферми и ветеринарни институти - нямаше и нямаше козел, който да отговаря на Радичковото описание:
"Космат и черен, с разбойническа брада, той стоеше неподвижно върху скалите и само заешките му уши се движеха непрекъснато. Очите му бяха изпъкнали, почти прозрачни, сякаш слънцето преминаваше свободно през тях и само някой залутан лъч се блъскаше понякога вътре и святкаше. Дългата козина стигаше до земята..."

Спаси ме моята бивша студентка, сега голяма режисьорка Иглика Трифонова. Била видяла предаване по телевизията, където показали хубав козел. Оказа се, че двама братя, художниците Сидер и Атила, са създали ферма в село Влахи, в Пирин планина. Отглеждат животни от изчезващи породи. Сред тях и калоферска порода кози. Там намерихме нашите два козела. Те бяха с нас девет месеца преди снимки, аз и актьорите периодично се срещахме, за да привикнем един към друг. Но като попаднаха във въртопа на снимачния процес, близостта ни се стопи.

Много трудно се снимат животни. Иска се много дебнене. Радослав Спасов с неоценимата му подвижна, "от ръка", камера бе най-точният "ловец" на истински моменти. Снимахме всякакви техни реакции, натрупахме материал. Останалото е въпрос на монтаж.

Отново работите и с Радослав Спасов. Вашето сътрудничество прилича на дългогодишен щастлив брак с добре отгледани деца, които правят добро впечатление на околните. На какво се дължи това, че отново и отново снимате филмите си с него?

Г. Д.: Малко по-горе разкрих една черта от многостранния талант на "бате Радко". Друго: той не мисли само за изображението, а напротив, като че за изображението мисли най-накрая. Преди всичко го интересува драматургията, взаимоотношенията на героите; импулсите, които ги движат напред през историята. Той обича актьорите и камерата му ги обича. Актьорите му се отплащат със своята обич. На терен е весел, сипе шеги и създава ведро настроение. Оценките му за това дали "става" или не, са верни.

Понеже правите алюзия за семейство, ще добавя в реда на шегата, че в нашето семейство със Славчо щастливо се вписаха две "деца" - художничката-постановчик Ванина Гелева и художничката по костюмите Елена Стоянова. А, да! И композиторите - Мира Искърова и Христо Намлиев. Наричам ги "деца" не от снизхождение към таланта им. Напротив! Просто всичките те са на годините на нашите собствени деца...

От известно време насам се говори за несмело възраждане на доброто българско кино. Появиха се филми, които не само имат добър зрителски успех, но и се представят добре по международните фестивали. В този контекст, и ако погледнем от вашата гледна точка, значи ли това, че става по-лесно да се финансира и снима филм в България?

Г. Д.: Българското кино го има и ще го има. То е жилаво като самите българи, оцелява. Най-радостното е, че наред с изявените режисьори, се появиха и млади хора. Последният най-пресен пример за международен успех е отличието, което съвсем младата Надежда Косева получи за "Омлет" на фестивала в Сънданс. И не е само тя, още много дебютанти са на стартовата линия. Очаквам в скоро време да се заговори за прилив на млада кръв в нашето кино.

Законът за киното гарантира един необходим минимум за финансиране, който дава шанс да се правят филми. Но напоследък до ушите ми стигнаха тревожните новини, че оправдавайки се с настъпващата криза, финансистите са посегнали към субсидията за българското кино - т.е. нарушили са закона. Ако това е вярно, то е много лошо. Аз открай време повтарям - бедите на нашата държава идват от това, че не се спазват законите, не се спазват съществуващите закони! И преди 89-та година бе така. Уви, и сега е така.

За 7-ма поредна година организирате София Филм Фест На брега в Бургас. Как и на кого първоначално му хрумна идеята да "изнесе" фестивала и на морето?

Г. Д.: Идеята се роди в разговори с Йорданка Ингилизова - журналистка, която е влюбена в киното, нейният мъж писателят и журналист Георги Ингилизов и моя милост. Две лета умувахме как ли би могло да стане, на третото опитахме. И стана. Разбира се, без Кита, без огромната логистична подкрепа на основния фестивал, нямаше как да се случи. Прекрасно е, че се случва за седми път и тази година за някои от филмите билетите се свършиха в деня на първата продажба! Имаше опашки, разправии... Наложи се да организираме допълнителни прожекции. Как да не се радва човек!

Тази година в програмата На брега са включени малко над 30 заглавия. Кой направи селекцията за тях и по какви критерии бяха подбрани?

Г. Д.: Аз се водя художествен ръководител, аз правя предложение до Кита и двамата стигаме до крайната селекция. Стараем се да има по един филм от всяка фестивална програма (показваме всички късометражни кандидати за наградата "Джеймисън", а на заключителна прожекция още веднъж - наградения). На мен ми помага фактът, че част от филмите съм гледал за конкурсната програма на Европейската филмова академия.

Кои са Вашите фаворити сред селектираните филми?

Г. Д.: Моите два любими филма са "О' Хортен" на норвежеца Бент Хамер и "Облак 9" на немеца Андреас Дресен.

Успешна ли е тази инициатива от чисто финансова гледна точка?

Г. Д.: Без финансовата подкрепа на Община Бургас фестивалът не би бил възможен. Аз съм радостен, че в това кризисно време кметът Димитър Николов и неговите сътрудници отстояха правото на фестивала да съществува.

actualno.com, 13 март 2009

Снимката е на Гео Колев, studiofo.net

Страхотно! "Козелът" е безкомпромисно добър!

Миналата година, когато гледах "4 месеца, 3 седмици и 2 дни" си пожелах да гледам толкова безкомпромисно добър български филм като него. Както казва един мой приятел, уви, сбъдна се моето желание. "Козелът" на Георги Дюлгеров отговори на моите очаквания, а съдейки по реакциите на зрителите в зала 1 на НДК при откриването на София Филм Фест - и на техните. И понеже ми е неловко да давам оценки на режисьор като г-н Дюлгеров ("Авантаж" е един от любимите ми филми въобще), мога само да му благодаря за удоволствието от поредната му простичка, но дълбока история, разказана с финес и хумор, какъвто не много творци притежават.

Аплодирам решението му да покани Кристин Димитрова за съавтор на сценария - двамата са създали от едноименната новела на Йордан Радичков елегантен разказ за обичта, която може да се роди сред яростно смешното противопоставяне на две много различни и силни със своята автентичност култури. И това на фона на една от вечните страсти на човека - търсенето на съкровище. В крайна сметка златото остава неоткрито, но истинското, най-ценно имане за човека - любовта - е достигнато, уловено и изживяно с наслада. Единственият, който изглежда е наясно с това от началото до края е въпросният козел, който не само е по-мъдър от хората, но и говори с човешки глас. Диалозите във филма са стилизирани, оригинални, но въпреки това звучат съвсем естествено.

Двамата главни актьори, Иван Бърнев и Анджела Родел чудесно пасват на ролите си и ги изпълват с жизненото си присъствие. Играят с лекота, която ме оставя с впечатлението, че ролите са писани сякаш специално за тях. Толкова настървен, мъжествено непохватен и забележително забавен Иван Бърнев не си спомням от първата му изява, която наблюдавах на сцената на НАТФИЗ в "Опера за три гроша". Иначе дребничкият актьор, когото публиката след прожекцията можеше буквално да свали от сцената със силните си ръкопляскания, изпълва безкомпромисно всяка сцена, в която присъства. Американката Анджела Родел, която не е професионална актриса е също така настървена, но макар и еманципирана, нейната мека женственост надделява в играта й. А може би и защото пее прекрасно български народни песни.

Разбира се не бива да пропускам и Красимир Доков, прекрасен в ролята на съселянина на Бърнев, който се бои от козли, но също е втренчен в имането. Както и Любов Любчева в поредната си автентично изиграна героиня.

Местата за снимките са в невероятно красивите с природата си Татул и Перперикон. Но те не стоят на екрана като нарочно избрани туристически атрактивни дестинации. Благодарение и на операторската работа на Красимир Спасов, те са идеален фон и пълноправно действащо лице в тази българска магическо-реалистична приказка.

actualno.com, 12 март 2009

Снимката е на Гео Колев, studiofo.net

Пресконференция за едно жури, един фестивален директор и един журналист

По традиция пресконференциите в рамките на София Филм фест преминават в приятелска и непринудена атмосфера. Обикновено журналисти не липсват, но желаещите да задават въпроси не са много. Вероятно и затова водещите на пресконференциите - Стефан Китанов или Александър Донев винаги приготвят въпроси от себе си към участниците. Пресконференцията на международното жури, заело се със задачата да оцени първите или втори филми от конкурсната програма - Елена Йончева, Момчил Карамитев, Стефан Арсениевич, Дорон Еран, Янош Сас - не беше изключение. Но впрочем, те красноречиво ще дадат отговор на всички въпроси, които не им бяха зададени само след 3 дни, когато връчат наградите на своите избранници.

Ето и как протече разговорът между тях, Стефан Китанов и... моя милост.

Стефан Китанов: Когато човек е член на жури, той не само се води в оценката си от някакви критерии, но и с решенията си налага критерии. С избора си журито отправя послание към света. Какви качества трябва да притежава първият или вторият филм на един режисьор, така че да бъде актуален в света, в който живеем?

Янош Сас: Аз нямам строго определени критерии, но съм много добър член на публиката. И затова не гледам филмите като член на журито. Търся истории, които досега не съм виждал или такива, които много пъти съм виждал. Просто се оставям да потегля на кинопътешествието и ако това наистина е пътешествие, и не знам коя след коя гара следва, съм много щастлив. Аз съм човек с човешки чувства и ако филмът ме завладее, съм много щастлив.

Стефан Китанов: Какъв е новият проект, по който работиш?

Янош Сас: Това е екранизация по произведението на Агота Кристоф "Трилогия" за две момчета, които израстват през войната в дома на баба си. Една много специална военна история. В момента пиша сценария в хотела. Беше много трудно да получим правата за сценария. Преди 12 години когато направих "Братята Уитман", исках да заснема "Трилогия", но французинът, който притежаваше правата, ми се изсмя. Най-накрая обаче ги придобих. И се надявам филмът да е готов следващата година.

Стефан Китанов: Елена, ти си документалист. Била ли си член на игрално жури?

Елена Йончева: Не, била съм на документално. Затова сегашната задача е голямо предизвикателство за мен и чест, за което много благодаря. Игралното кино, според мен, трябва да вълнува от една страна, а от друга да провокира към размисъл. В този смисъл то не се различава от документалното кино, от реалния живот.

Стефан Китанов: Какъв е новият проект, по който работиш?

Елена Йончева: В момента завършвам филм, който ще се покаже следващата седмица по БНТ. Екипът ни беше 20 дни в Израел и в палестинските територии и се опитвахме да проследим това, което потресе света в началото на годината - 20-дневната война. Филмът ще е с продължителност 1 час и се надяваме да провокираме към размисъл хората.

Стефан Китанов: Какъв е твоят критерий за младо кино, Дорон?

Дорон Еран: Аз се занимавам с кино 25 - 27 кино. Започнах с продуциране. Първият ми филм беше много глупава тинейджърска комедия, която стана голям хит. Но след това осъзнах, че силно вярвам в това, че можем да променим начина на мислене на хората чрез киното. И оттогава насам се занимавам с филми, коитосе надавям, че могат да променят начина на мислене не само в Израел, но и в света.

През 1989 г. заснех филма "Пътят към Енхарот" по романа на много известен израелски писател, пишещ за мира. Реших да го заснемем на английски и поканих на кастинга Алесандра Мусолини, която тогава не беше политик, а все още актриса. Хората в Израел бяха изключително раздразнени от тези два факта. Казваха ми: „Значи следващия път ще поканиш внучката на Хитлер." Разбира се филмът имаше огромен успех по целия свят, но не и в Израел. По това време хората много се страхуваха от един генерал - Ариел Шарон, който взимаше дейно участие във войната с Ливан. Много кинодейци бяха против тази война, против цялата политика на война. Притеснявахме се Шарон да не се върне на власт. Но както знаете, той стана премиер. Другият израелски филм на фестивала "Валс с Башир" разказва история, свързана с него.

Стефан Китанов: Момчил, какво е киното, което те вълнува и с какво се занимаваш в момента, освен документалния филм за баща си?

Момчил Карамитев: Киното, което ме вълнува е живото кино, това, което има някакво послание. Имам щастие в последните години да работя в Холивуд, а той е създаден така, че да изпраща послания към хората. Затова то е толкова велик и затова хора от всички страни работят там.

Имах щастието да работя с различни режисьори, с различни стилистики и един от най-важните ми контакти беше с Мартин Скорсезе. От него се научих да работя с актьори. Не познавам актьор, който да не иска да работи с актьори.

Друг голям режисьор е Клинт Истууд. Много съжалявам, че не можах да помогна да дойде тук последният му филм "Гран Торино", защото за мен това е един много силен филм.

Близо година и половина работя по проект, който е свързан с баща ми. Тази идея дойде преди около 5 години, когато участвах в друг проект, посветен на него. По време на работата на моя филм започнах да преоткривам баща си. Когато го изгубих, аз бях само на 13 години и тогава нашият контакт е бил може би чисто кръвен, биологически. Не съм имал възможност да обсъждам нещо с него, да водя философски разговори, да поемам всичко онова, което той ми казва. Защото възрастта ми беше такава, в която човек обикновено тръгва срещу света, срещу родителите си. Сега съм много по-близко до него като житейска позиция и философия.

Тук Стефан Китанов запя, а след него и членовете на журито, "Честит рожден ден" на Стефан Арсениевич, който днес навършва 32 години.

Стефан Арсениевич: Това е третият рожден ден, който празнувам на София филм фест. Изчислих, че около 10 % от всички рожденни дни съм си прекарал тук. Явно трябва да продължавам да правя филми , за да идвам тук. Винаги е толкова прекрасно, различно и специално тук.

Стефан Китанов: Преди да направиш първия си пълнометражен игрален филм "Любов и други престъпления", ти направи няколко късометражни, сред които новелата ти в "Поколение: Изгубени и намерени" и "Торсио", който, според мен, е един от най-добрите късометражни филми въобще. Кое за теб беше по-лесно като начин на изразяване - късометражното или игралното кино? Какъв е новият ти проект?

Стефан Арсениевич: Различно е. Разбира се, игралното кино е по-трудно, но на мен ми хареса и се забавлявам с двете по различен начин. И за да ти отговоря и на двата въпроса, няма да се откажа от късометражното кино, това лято ще заснема още един такъв филм, а същевременно подготвям и втория си игрален филм. В момента пиша първата версия на сценария и вероятно снимките ще са чак следващата година.

Стефан Китанов: Ти са част от "Поколение: Изгубени и намерени". Режисьорите и продуцентите от него сечувстваме като общност. Какво беше за теб работата ти по този филм, по какъв начин той повлия върху развитието ти?

Стефан Арсениевич: Този филм ме събра с режисьори от моето поколение от този регион. За мен това беше много вдъхновяващо, защото открих много нови неща. Смятам, че имаме малък проблем на Балканите, защото въпреки че сме съседи, не общуваме много един с друг. Живеем един до друг, а сме обърнати повече на запад. Странно ми е, че първо съм пътувал на запад и после дойдох в България. Така че най-важното, свързано с този проект беше, че аз, лично, дълбоко преоткрих региона. Смятам, че имаме огромен потенциал от творческа енергия на Балканите и смятам, че трябва да работим всички заедно и да създадем нещо заедно.

Имахме идея да създадем Организация на младите балкански творци, но след това осъзнахме, че няма нужда да институционализираме нещо, което вече неформално съществува - контактите и обмяната на идеи между нас.

Лора Трайкова: Вече разбрахме, че председателят гледа филмите като зрител. Той може да си го позволи, защото е шеф. Имат ли обаче другите някакви специфични задачи докато гледат филмите?

Момчил Карамитев: Всеки един от нас гледа филмите по свой начин. Няма някой, който да следи работата на операторите, например, или на режисьорите. Ние сме само 5 човека и понеже нашият шеф е либерален, ние си позволихме просто да споделяме с него мнението си след прожекциите.

Янош Сас: Нищо особено няма в нашата работа като жури. Има филми, които обсъждаме и такива, които не обсъждаме. Ако обсъждаме един филм, след като сме го гледали, значи той е добър. А филмът, който ще обсъдим 2-3 дни след като сме го гледали, ще бъде победителят.

Но не знаем още кой е той.

Не приемам това, че съм шеф на журито много сериозно. Но съм много щастлив да седя тук до Стефан, който е избра много добри филми. Те ме държат буден късно през нощта в хотела и аз мисля, ли мисля върху тях... И въпреки това е много хубаво да бъдеш президент на жури.

Лора Трайкова: Г-жо Йончева, как мислите, работата ви като документалист доколко би ви помогнала като член на журито?

Елена Йончева: Ако погледнем на това позитивно, ще видим, че аз съм може би най-големият зрител сред членовете на журито. Ако говорим за критерии, филмите, които провокират емоции и размисъл най-вероятно ще бъдат на масата за обсъждане на края.

actualno.com, 11 март 2009

Горан Брегович: Аз съм като Франкенщайн

Преди концерта си в хотелския комплекс "Флоримонт" в Банско, Горан Брегович даде пресконференция за журналисти. Ето какво отговори той на въпросите на Actualno.com и на тези на останалите медии.
(Включени са въпросите и на другите медии, да не си мислите, че съм си присвоила всички.)

Лора Трайкова: Вие сте автор на страхотна филмова музика. Скоро ще композирате ли пак за български филм (Брегович е автор на музиката към "Летете с Росинант") или за друг?

Горан Брегович: През последните 10 години съм композирал много малко филмова музика и мисля, че ще го правя все по-рядко. Замислям албумите си като саундтрак. Само че за някои намирам филми, а за други - не. Но си представям всяка една песен като част от саундтрак за филм, който имам в главата си. Защо пък и вие да нямате такъв? Звучи странно да направите албум, който се казва "Алкохол". Но когато идвате от култура като моята нямате много причини да се извинявате, че пишете за алкохол. Ние нямаме класическа музика. Когато в Европа Верди е композирал своите опери, ние сме имали инструмент само с една струна - гусла. И затова е съвсем естествено е един композитор, идващ от тази култура да пише за алкохол.

Лора Трайкова: Къде контактът с публиката е най-силен - дали на сцената на опера, на стадион, в концертна зала, в заведение, на сватба?

Много дълго свирих рокендрол, така че вече съм се наситил на контакт с публиката. Най-важно е ние на сцената да се чувстваме добре. Всичко може да се засили - светлината, звука, но това настроение, което е между нас на сцената не може да се засили изкуствено. Така че аз излизам с идеята, че ако ние на сцената добре се забавляваме, то това настроение ще се пренесе и върху публиката пред нас. Така че вие само елате, а аз ще се погрижа за останалото.
Въпрос от друга медия: Новият ви албум се казва "Алкохол". Какъв е музикалният коктейл, който сте смесили този път и какъв е градусът на настроението в него?

Бяха ме поканили на фестивала "Гуча", на който се състезават духови оркестри и тогава реших да свиря репертоар, който обикновено не свиря по концерти - това са парчета, с които загряваме зад сцената и се забавляваме с тях. Това са песни от времето, когато свирех рок, също и народни. После допълних и някои нови песни. И като гледах запис на този концерт забелязах, че тогава много съм пил. Аз пия само докато съм на концерт. И затова имам клауза в договорите, в която изрично е отбелязано, че трябва да има алкохол на сцената. Като видях колко добре ми върви алкохолът, реших, че и на други хора може да им се услади с тази музика. Реших, че трябва да направя два албума - един за концентрат и един - по-слаб. Първият се казва "Сливовица", а вторият, който ще излезе през септември, ще се казва "Шампанско".

Него съм посветил на родителите си, заради тяхната история.

Майка ми се разведе с баща ми, защото той, като повечето офицери в Югославия, пиеше много. Веднага след това той се подложи на лечение и спря да пие. Майка ми почина от левкемия. Втората жена на баща ми ми е казвала, че го е следяла тайно, когато дълги нощи под ред той не се прибирал. Намирала го, че спи под прозореца на болницата в Сплит, в която майка ми умираше. Баща ми надживя майка ми с 20 години. Върна се в селото си след смъртта й, купи лозе и годишно произвеждаше по 1000 литра вино от него. До края на живота си изпиваше тези 1000 литра най-вече сам.

Заради тази история посвещавам албума на родителите си. В никакъв случай не искам да кажа, че алкохолът е добър. Както и повечето неща, с които се злоупотребява. Но се надявам, че този албум ще бъде един малък саундтрак когато се веселите и пиете.

Въпрос от друга медия: Повечето творци са зависими от нещо. Каква е вашата зависимост, ако това не е алкохолът?

Аз съм професионален композитор, както вие сте професионален журналист. Никога не съм правил нещо друго. Когато бях в четвърти курс в университета, станах рок звезда. Така че избягах от съдбата си да преподавам философия, защото това следвах. Просто моята работа е да съм композитор и се старая се да си върша добре работата.

Повечето хора на изкуството чакат да залезе слънцето, да им дойде музата. Но тези, които уважавам работят по 8 часа като всички останали. И аз така се старая да работя.

Въпрос от друга медия: Вие правите прекрасна българска музика. Продължавате да работите с български певици, смятате ли да търсите нови?

Обкръжени сме от много различни култури - гръцка, турска, българска, румънска, циганска. Така че аз съм като един Франкенщайн като творя музиката си. Ако откриете, че съм крал нещо от българската музика, това не е, защото нарочно съм искал, а защото ми върви да смесвам нещата. Когато свиря в България имам чувството, че това е музиката, която свиря вкъщи. Не, моите певици са добри, така че няма да ги сменям.

Въпрос от друга медия: Споменахте, че ви вдъхновява музиката на Балканите и я включвате в своите композиции. Но вие работите и с много роми и ромска музика. Не е ли това факторът, който обединява Балканите?

Да. Може би единствената модерна музика на Балканите е ромската. Не защото циганите искат да бъдат модерни, а защото трябва да преживяват, да се издържат чрез това, което свирят.

Въпрос от друга медия: Преди няколко дни в списание "Икономист" излезе статия, в която пишеше, че страните от Източна Европа са гуляйджиите на Европа, а тези от Западна трябва да плащат техните сметки. Смятате ли, че това е вярно?

Не разбирам нищо от великите икономически идеи. Но това, което Европа със сигурност ще получи от нас е топлината, която те отдавна са забравили. Ние сме единственото място, на което сватбата и погребението са двата най-важни момента не само в личния, но и в обществения живот. Това е нещо, което Европа е забравила преди 100 години. Между тяхната студена и нашата топла температура ще се получи е една средна. В света през цялото време се е дишало по този начин, чрез обмен на температури. Не вярвам, че Европа би ни канила в своята компания, ако не смяташе, че получава нещо от нас. Европа е стара курва, която е свикнала да печели. Така че въобще да не се притесняват, че ще ги направим бедни.

Въпрос от друга медия: Франкенщайн се обръща срещу своя създател. Вие не се ли притеснявате от подобен вариант и как бихте се справили, ако това се случи?

Винаги става така. Това е неминуем цикъл. Когато мисля за Франкенщайн, обаче си представям една нова красота. В XIX и XX век Франкенщайн е символизирал грозотата, но в XXI век ще символизира красотата. Красивото в това столетие ще бъде някаква смесица. След 20 години Балканите няма да изглеждат така, както сега. Всичко ще бъде много повече смесено, отколкото днес.

Въпрос от друга медия: Преди 10 години направихте голям концерт в Пловдив. После и един в зала 1 на НДК. Има ли значение за вас дали пеете пред 400 души или пред 4000?

Аз съм от малка музикална култура. Използвам всяка възможност да свиря своята музика. Тази година имах два концерта в операта в Сидни, Австралия. Свирил съм на места, които трудно ще намерите на картата, например в Омск. За мен самата възможност да свиря в България е голяма. И аз благодаря на Пепи (Лашов), че ми даде отново шанс да покажа това, което умея.

Въпрос от друга медия: Каква е вашата философия за живота?

Простичка, както повечето. Газ до дупка, докато има бензин.

Въпрос от друга медия: Споменахте смесването на различни стилове. Не смятате ли, че еклектиката в музиката би погубила идентичността на някоя малка култура?

Знаете, че по нашите земи 500 години е минавала най-страшната граница между два свята - говоря за директна граница между католици и православни от една страна и мюсюлмани - от друга. Те са се убивали едни други, но също така са пели и са свирели заедно.
Знаете, че Бог обикновено си прави шеги с нас. Ще откриете при най-големия си враг ваши мелодии, а у вас - негови. Това е някаква малка справедливост. Аз харесвам идеята враговете ви да пеят вашата музика, а вие - тяхната. Музиката се е родила преди да се научим на религия и политика. На нивото на музиката не съществува опасност нещо да се загуби, само да се допълни, защото музиката е най-дълбоката реч, която е дадена на хората.

Въпрос от друга медия: Дали добрата музика се провокира от тежките моменти на един народ, или от добрите?

И от двата, но просто трябва да е хубава. Реакциите на концертите на "Мистерията на българските гласове" е била еднакво ласкава и в Токио, и в Ню Йорк, и в Исландия и в Папуа Нова Гвинея, защото те са говорили на един универсален език - езика на музиката. А ако го говорите добре, той е близък на всички.

Въпрос от друга медия: Звездите имат скъпи и ексцентрични хобита. Вие от кое не бихте могъл да се откажете, дори в условията на тежка финансова и икономическа криза?
Аз нямам талант да ценя скъпите неща. Роден съм в семейство от средната класа, баща ми беше полковник, а майка ми - счетоводител. Така че вкусът, който е възпитаван в мен, е този на средната класа. И ако имам някакви скъпи неща - например сега съм облечен с Готие, но той е купен от бутик, в който е дошъл след като са го откраднали от някъде.

Въпрос от друга медия: Как се отнасяте към музикалните формати като "Мюзик айдъл", "Евровизия"? Смятате ли, че те са необходими и помагат ли за развиването на таланта на младите?

У дома нямам телевизия. Талантливите деца нямат нужда от помощ, вие просто не можете да ги спрете.

Въпрос от друга медия: Ако с една дума от заглавието на ваша песен трябва да дадете синоним на вашия живот, коя би била тя?

Може ли за по-малка оценка, по-лесен въпрос да ми зададете?

Въпрос от друга медия: Понеже оркестърът ви е за сватби и погребения. Коя е идеалната песен за сватба?

Зависи от човека, но аз обичам "Газ, газ"!

actualno.com, 9.03.2009

Горан Брегович опияни със своя "Алкохол" почитателите си

Горан Брегович и неговият "Оркестър за сватби и погребения" сътвори страхотен купон на 7 март в Банско. Почитателите на световноизвестния композитор и музикант платиха по 200 лв., за да се насладят на музиката му, но удоволствието и настроението, което получиха от него и музикантите му нямат цена. Миналата година Брегович пя в столичния "Най клуб" по покана на собственика му Петър Лашов. В събота, отново по негова покана музикантът излезе на сцената в казиното на луксозния му хотел "Флоримонт" под върховете на Пирин.

Брегович и оркестърът му изпълниха песни от новия си албум "Алкохол", както и вечни свои хитове като "Калашников", "Едерлези", "In The Dead Сar" и други. Публиката в залата откликваше на всяка песен, като логично никой не остана седнал. Енергията, с която свирят музикантите е силна и неподправена, а удоволствието им е заразяващо. Да се надяваме, че следващият път Горан Брегович ще бъде тук в по-голяма зала, за което направи заявка на пресконференцията пред очевидно най-щедрия свой почитател, П. Лашов.

Преди концерта Горан Брегович се срещна с журналисти и в добро настроение отговори на техните въпроси, както и раздаде автографи. На въпроса на actualno.com къде контактът с публиката е най-силен - дали на сцената на опера, на стадион, в концертна зала, в заведение, на сватба, композиторът отговори:

"Много дълго свирих рокендрол, така че вече съм се наситил на контакт с публиката. Най-важно е ние на сцената да се чувстваме добре. Всичко може да се засили - светлината, звука, но това настроение, което е между нас на сцената не може да се засили изкуствено. Така че аз излизам с идеята, че ако ние на сцената добре се забавляваме, то това настроение ще се пренесе и върху публиката пред нас. Така че вие само елате, а аз ще се погрижа за останалото."

actualno.com, 9.03.2009

С кого пътувате?

Oбикновено пътуваме, за да видим нови места. Но освен това, какво искаме да видим е важно и с кого ще го споделим. Понякога споделянето е много по-важно и много по-силно от чисто туристическите впечатления от пътуването.

Имала съм пътувания, които са били само за мен, била съм сама на тях и съм ги използвала, за да се отдалеча от нещо или от някого и да подредя мислите и чувствата си. Понякога това проработва и след пътуването съм нов човек, всички чекмеджета в мен са надлежно подредени, а излишното от тях е изхвърлено на далеч.

Понякога не се получава точно така. Улавям се, че стоя в чужд град, разговарям с нови хора, разглеждам непознати места, но мислите ме затискат и изскачат в най-неподходящи моменти и тегнат над пътуването. Обвиват всичко в своята емоция, надделяват над откривателството и допълват "забележителностите" със своя оттенък. Случва се така, че освен онази катедрала, онзи стадион, онова симпатично кафене, си спомням и онези мисли, товара, който си нося от дома.

Имала съм пътувания, в които емоциите от споделянето на новото са били толкова силни и хубави, че се страхувам, че ако отида на същите места с друг човек, ще остана разочарована. И не говоря за пътуванията, които всеки прави с един или друг любим човек. Любимите се сменят, за жалост или не, а местата винаги крият още нещо от очарованието им, което все още не си видял. Говоря за пътувания, които съм предприемала с най-близките си хора, с родителите си, в които радостта от това да си заедно с тях, да можеш да си подариш такива прекрасни мигове във вълшебни места като Италия или Барселона, Индия или нейде из България така надделява над всичко, че спомените, които после остават, са топли, ярки и напълно незаменими. Тези пътувания са скътани в чекмеджетата с най-ценните ми спомени. Един ден хората, с които съм ги направила вече няма да са до мен, но топлината и обичта, с които сме стояли ръка за ръка пред кулата в Пиза, разхождали сме се в Каза "Батло" или сме се полюшвали на гърба на слон, ще останат с мен.

Пътуванията, които съм правила с любим мъж се запечатват с нюансите на взаимоотношенията ни. Слънчеви и опияняващи, като първите искрици на напъпилата обич. Морни, спокойни и търпеливи като сигурността на споделената любов. Тревожни и със спорадични превалявания, редувани с плахо слънце в моментите на съмнения и отдръпване. Задъхани, необуздани, еуфорични, но и съпътствани от дълбоко потискана тъга когато е ясно, че пътищата ни се разделят, защото световете ни са различни. И досадни, безконечни и вяли, когато вече съм си отишла с чувствата си, а все още съм любима на човека до мен.

А пътуванията с приятели - колко различна химия има във всяко едно от тях, защото с всеки един характерите ни забъркват уникални комбинации. Да се хвърлиш насред купона, или да поплачеш на нечие рамо, да изслушаш на свой ред поредната нещастна любовна история или надълго и нашироко да обсъждаш с горда мъдрост нещата от живота - има ли значение дали си на екскурзия в Перник (да, била съм на екскурзия там!) или пътуваш на стоп от Прага до Пилзен, и тези спомени остават да тлеят в едно от чекмеджетата на душата.

За някои отправянето на път е най-хубавата част от всяко пътуване. За други - края, когато си събрал куп преживявания в сърцето и ненужни сувенири в куфара и се прибираш по-различен у дома. За трети, пък, всеки един момент, всяка една стъпка от пътешествието, която правят сякаш поглъщат методично, но с кеф огромна сметанено-шоколадова-пловово-желирана торта.

За мен най-важно е с кого пътувам. Това прави пътешествието също толкова уникално, както и самото място, до което стигаме заедно.

actualno.com, 4.03.2009

"Интернешънъл" – обичаен екшън-трилър, но не съвсем

Новият филм на Том Тиквер е малко изненадваща посока в кариерата му. След независимия европейски хит "Бягай, Лола", в който "изгря" Франка Потенте, странния, но тягостно красив "Небеса" с Джовани Рибизи и Кейт Бланшет и противоречиво приетата, стъписваща, но несъмнено стойностна суперпродукция "Парфюмът", немският режисьор получи предложение и от Холивуд за сравнително скъп екшън-трилър.

"Интернешънъл" притежава необходимите за всеки такъв продукт елементи - високоплатени световни звезди като Клайв Оуен и Наоми Уотс, събрани за по-интересно с европейски звезди като Армин Мюлер Щал и Улрик Томсен, модерен сюжет, който изправя главния герой, шеф в Интерпол срещу могъща банка, която трупа дивиденти като финансира преврати в Третия свят и вечните конфликти между араби и евреи и действие, което се развива на бързи обороти в Ню Йорк, Лион, Берлин, Истанбул и Милано.

На пръв поглед може да ви се стори, че "Интернешънъл" се опитва да прилича на поредицата за Джейсън Борн. И донякъде това е така до там, докъдето ченгето от Интерпол Селинджър (Клайв Оуен), стига до логичния извод, че няма как да разбиеш престъпна организация, ако играеш по правилата и разчиташ на официалните институции, пък било то и международни. Само че за разлика от "Самоличността...", "Превъзходството..." или "Ултиматумът на Борн" в "Интернешънъл" има малко екшън.

Освен страхотното преследване, което се превръща в зрелищна касапница в музея Гугенхайм в Ню Йорк, тук няма много тичане напред-назад. Всъщност въпросната сцена е и една от най-добрите хрумки във филма, защото какъв по-добър декор за жестока касапница от световноизвестен символ на модерността! Все пак сцени, в които хора извън закона рискуват живота на невинни минувачи, за да разчистят сметките по между си, ежедневно се случват и в т.нар. реален живот.

Друго добро решение е сюжетът, макар и на високобюджетен холивудски хит, да се придържа доколкото е възможно по-близо до реалността. И като изключим Гугенхайм, успява. В крайна сметка частична справедливост на финала има, но макар и опашката на отровния скорпион да е отрязана, тя започва да се възстановява още при финалните надписи. Защото, както и най-големите оптимисти подозират, честните хора, дори по върха на призваните да търсят справедливост институции, като Интерпол, например, са безсилни да се справят със злото, освен ако не действат по неговите правила.

До момента от 50-те милиона долара бюджет, от зрителите в Америка филмът е спечелил едва 21. Ще бъде успех ако успее да събере и остатъка, за да си възвърне поне направените разходи.

actualno.com, 4.03.2009