Я да видим с този шрифт и цвят сега как се пише! (пролетно зелен и не само...)
"...все туй скиталчество из път, на който не съзирам края..."
Време е да стегна раницата (не се заблуждавайте, не съм чак толкоз голяма туристка, за каквато се пиша - ще я взема назаем тази раница), да опека една баница и да тръгна на път. Преди това обаче е добре да се подготвя. От човек, който има проблеми с импровизацията, това може да се очаква. Аз обичам да знам какво би могло да ме очаква, макар лудото ми въображение винаги да успява да ме заблуди, че всъщност нещо друго ми предстои. Този път потеглям към три отчетливо мюсюлмански страни - арабски, азиатски, от тези, в които е добре жената да има придружител и да се облича повече, отколкото би й се искало; такива страни, в които освен, че попадаш в друг свят, се връщаш и назад в миналото.
Всъщност имам предвид следното - от позицията на гражданка на страна от Евросъюза, навирила нос в своята европейска столица, аз тръгнах да се подготвям за пътуване към изостаналия Ориент. Страшно се разстроих като ми отказаха виза в сирийското посолство, защото паспортът ми изтича след по-малко от 6 месеца, макар да ме бяха уверили, че няма проблеми по телефона, но стиснах зъби и се упътих към Паспортната служба в "Младост-3". Набързо си представих как спокойно ще си подам документи за бърза поръчка на междунаорден паспорт, ще платя двойно (е, няма как) и след има-няма 2-3 дни ще се върна в посолството, където няма да пропусна да се оплача, че лъжата на служителката им по телефона ми е струвала не малко пари.
Така поне би трябвало да се случи в една европейска столица, от "избраните" в Евросъюза.
Да, ама не.
Какво се случи в Паспортната служба и около нея ще ви разкажа след 3 дни, когато би трябвало да си получа новия паспорт. Няма смисъл сега, защото не знам как приключва историята и дали ще приключи успешно само след 3 дни щурмуване на гишета и полу-спане през нощите...
събота, 10 април 2010 г.
вторник, 6 април 2010 г.
понеделник, 5 април 2010 г.
Преподребда на яйца по котешки
Докато повечето ми приятелки вече разказват за децата си и показват снимки на момченца и момиченца, аз, за да не мълча постоянно, а и защото една приятелка каза, че да имаш дете било като да имаш котка, но дори по-хубаво, се сдобих с котарачето Борисчо, родено на 28 август 2009 г., зодия Дева, от една страна, за да му се радвам, а от друга тайно да тренирам. И ето, упоритият Борисчо набързо ме превъзпита, седмица след като се настани у дома, но това им е най-хубавото на котките - не търпят дресура, а натсойчиво изиксват да се съобразиш с тях. За мен това е добре дошло. В тяхната природа е да са независими, в моята - да толерирам особеностите на другите, така че сме родени едни за други. Още повече, че Борисчо (като порасне ще се казва Борис, но сега е още мъничък и затова към името му и към делата му вървят все умалителни наставки), колкото и да е горд и независим, има едно безценно качество - спи по цяла нощ в краката ми и не ме буди, за да ловува или да иска да му отварям в просъница вратата. А сутрин изчаква любезно да отворя очи и чак тогава се втурва с мъркане да се гушкаме и галим...
Но, малкият, но много прост български народ, с присъщия си оптимизъм и способност да открива, или поне да залага частицата лошо и в най-доброто, е постановил, че много добро не е на добро. Борисчо, и той барабар Петко с мъжете, решил да се впише в нея. Вчера, след като го оставих самичък на връх Великден, преаранжирал яйцата по свое усмотрение, след като в мое присъствие не прояви никакъв интерес към тях. И на всичкото отгоре обелил едно пъдпъдъче яйце и го изял... Среднощ ме посрещна с такъв пронизителен писък и тревожно мяучене, с които искаше да ми внуши нещо, които очевидно още не съм разбрала: не му харесва да го оставям сам и ще ми го натяква, докато го запомня, независимо дали с яйца или други подръчни средства.
неделя, 4 април 2010 г.
Христос Возкресе!
Христос възкръсна за пореден път, стана от гроба и отмести тежкия камък от входа на пещерата, определена за негов вечен дом. След толкоз мъки и страдания, обруган, разпънат на кръст, със забити в дланите пирони, изоставен, сам-самичък... но с вяра в сърцето. След като той е намерил сили и вяра да възкръсне, какво остава за мен, простосмъртната, с моите дребни житейски драми - бледи отсенки на неговите страдания, моите смешни малки загуби - почти винаги заменими и възстановими, моите нелепо глупави притеснения за щяло и нещяло... Пожелавам си да имам вярата да "възкръсвам" всеки път, когато ме повали нещо или някой, винаги да търся по-слънчевата страна на живота, защото в нашия двуполюсен свят, където има мрак, неминуемо след него идва и светлината; където има болка, ще има и утеха; където има радост, тя трябва да бъде заплатена със скръб; където има щастие, то то е защото е осъзнато, че е временен пик като издигане на вълна в морето и ще бъде последвано от нещастие, и после пак от щастие...
Христос Возкресе!
Христос Возкресе!
събота, 3 април 2010 г.
дъга + дъжд
.jpg)
Няма да ми писне май да се възхищавам на момента, в който пролетта всяка година нахлува неудържимо в София. Но понеже вече съм писала по темата, сега ще бъда кратка. Наистина София е най-красива в празнични дни, когато е оставена на мира от по-голямата част от обитателите си. Вчера се разхождах привечер и взех, че минах под най-голямата дъга, която някога съм виждала над нея, като огромен обръч от единия край на границата между небето и земята, та чак до другия. Дъждът беше измил лицето на града, а пролетта беше аранжирала пространствата, все още незаети от асфалт на дупки със зелена тревица, зюмбюли, лалета, иглики, теменужки и цъфнали в розово, бяло и жълто храстчета и дръвчета. В полупразната Борисова градина дори гаргите бяха кацнали спокойно на земята да се поразтъпчат...Сега единствено ми е интересно да видя дали ще настъпят в мен известни промени, след като минах под дъгата. Ако ще се появяват мъжки черти, надявам се те да не се изразяват в мустаци, или поне не в следващите 30-40 години.
петък, 2 април 2010 г.
(не) посилната лекота на комедията
.jpg)
Вероятно първите филми, за които се сещате, когато чуете името на Фатих Акин, са „С глава в стената”, „Кратко и безболезнено”, „Музиката на Истанбул” и „На прага на рая”. Като изключим документалния, всичките са драми, при това тежки. Разбира се, той има и „Солино” и „През юли”, в които настроението, особено във втория, е по-ведро и романтично, но като цяло роденият в Хамбург етнически турчин си е изградил репутацията на сериозен режисьор с поглед и интерес към драматични теми и човешки взаимоотношения. Новият му филм „Храна за душата” е комедия, под чиято ведра и небрежняшка повърхност се прокрадват и по-драматични нюанси.
Зинос Казандзакис (Адам Бусдукос) има ресторант в тази част на Хамбург, която ще ви напомни веднага за пътя към Орландовци след Сточна гара. В ресторанта си с поетичното име Soul Kitchen („Храна за душата”) той предлага полуготови фабрикати на отбраната си клиентела от местни работяги, които искат една и съща манджа всеки ден, по възможност преди това да е била дълбоко замразена. В един момент обаче нещата тръгват надолу за Зинос – приятелката му заминава да работи в Шанхай, данъчни го подгонват за неплатени такси, санитарната инспекция, насочена от бивш негов съученик, който иска да купи ресторанта и да го срине със земята, го притиска да направи основен ремонт на кухнята, брат му, който няма в биографията си и един час порядъчна работа, получава разрешение да напуска затвора през деня, ако се захване със законна дейност и Зинос става фиктивно негов работодател, а на всичкото отгоре си сецва и гърба.
С „Храна за душата” Фатих Акин предлага различно меню на почитателите си. Режисьорът е предпочел този път да му отпусне края и да се забавлява като достига дори до крайности от неправдоподобност и хъшлашки шеги. И в същото време филмът оставя усещането, че всичко е много добре обмислено и премерено. Към своя първи „несериозен” филм от доста време насам Акин е подходил напълно сериозно. Кадрите са композирани внимателно, особено по-дългите сцени внушават организираност в улавянето на хаоса на историята. Актьорите се движат свободно из сюжета, като всеки един от тях изпъква със своята характерна особеност сред цялата шарена палитра от образи (ще спомена само Бирол Юнел в малката, но запомняща се роля на супер готвач с модна прическа, който като фокусник е в състояние да трансформира и най-гумените полуфабрикати в изискано блюдо). Музиката и в този филм на режисьора играе главна роля и е задължителен елемент в повечето сцени – тук тя неслучайно е предимно соул, фънк и няколко етно-гръцки парчета (главният герой и брат му са гърци).
Фатих Акин следва внимателно изчистения си, макар и богат на случки и герои сюжет. Централни във филма са взаимоотношенията между двамата братя и подкрепата, която си оказват, докато криволичат ту от едната, ту от другата страна на закона (играни от познатите ни от предишни заглавия на режисьора Адам Бусдукос и Мориц Блайбтрой), неслучайно „Храна за душата” е посветен на брата на Фатих – Джем, който също участва в него. Друга, също първостепенна роля е отделена и на любовта, придружена с положителното послание, че когато една врата се затвори пред нас, друга е на път да се открехне.
Животът, както Фатих Акин казва, наистина има повече цветове от черния и белия. Режисьорът твърди, че е стигнал до момента, в който се е почувствал прекалено тежък и сериозен и затова се е захванал с комедия. Но нима комедията не се прави поне толкова трудно, ако не и по-трудно, отколкото драмата? Умението да се смеем, отпускаме и радваме е също толкова важно, колкото и способността да проявяваме съчувствие към чуждото нещастие, което предизвикват успешните драми. В крайна сметка и режисьорите и зрителите е добре да експериментират и в двете посоки.
Зинос Казандзакис (Адам Бусдукос) има ресторант в тази част на Хамбург, която ще ви напомни веднага за пътя към Орландовци след Сточна гара. В ресторанта си с поетичното име Soul Kitchen („Храна за душата”) той предлага полуготови фабрикати на отбраната си клиентела от местни работяги, които искат една и съща манджа всеки ден, по възможност преди това да е била дълбоко замразена. В един момент обаче нещата тръгват надолу за Зинос – приятелката му заминава да работи в Шанхай, данъчни го подгонват за неплатени такси, санитарната инспекция, насочена от бивш негов съученик, който иска да купи ресторанта и да го срине със земята, го притиска да направи основен ремонт на кухнята, брат му, който няма в биографията си и един час порядъчна работа, получава разрешение да напуска затвора през деня, ако се захване със законна дейност и Зинос става фиктивно негов работодател, а на всичкото отгоре си сецва и гърба.
С „Храна за душата” Фатих Акин предлага различно меню на почитателите си. Режисьорът е предпочел този път да му отпусне края и да се забавлява като достига дори до крайности от неправдоподобност и хъшлашки шеги. И в същото време филмът оставя усещането, че всичко е много добре обмислено и премерено. Към своя първи „несериозен” филм от доста време насам Акин е подходил напълно сериозно. Кадрите са композирани внимателно, особено по-дългите сцени внушават организираност в улавянето на хаоса на историята. Актьорите се движат свободно из сюжета, като всеки един от тях изпъква със своята характерна особеност сред цялата шарена палитра от образи (ще спомена само Бирол Юнел в малката, но запомняща се роля на супер готвач с модна прическа, който като фокусник е в състояние да трансформира и най-гумените полуфабрикати в изискано блюдо). Музиката и в този филм на режисьора играе главна роля и е задължителен елемент в повечето сцени – тук тя неслучайно е предимно соул, фънк и няколко етно-гръцки парчета (главният герой и брат му са гърци).
Фатих Акин следва внимателно изчистения си, макар и богат на случки и герои сюжет. Централни във филма са взаимоотношенията между двамата братя и подкрепата, която си оказват, докато криволичат ту от едната, ту от другата страна на закона (играни от познатите ни от предишни заглавия на режисьора Адам Бусдукос и Мориц Блайбтрой), неслучайно „Храна за душата” е посветен на брата на Фатих – Джем, който също участва в него. Друга, също първостепенна роля е отделена и на любовта, придружена с положителното послание, че когато една врата се затвори пред нас, друга е на път да се открехне.
Животът, както Фатих Акин казва, наистина има повече цветове от черния и белия. Режисьорът твърди, че е стигнал до момента, в който се е почувствал прекалено тежък и сериозен и затова се е захванал с комедия. Но нима комедията не се прави поне толкова трудно, ако не и по-трудно, отколкото драмата? Умението да се смеем, отпускаме и радваме е също толкова важно, колкото и способността да проявяваме съчувствие към чуждото нещастие, което предизвикват успешните драми. В крайна сметка и режисьорите и зрителите е добре да експериментират и в двете посоки.
"Храна за душата" се разпространява в България от Арт Фест.
неделя, 21 март 2010 г.
Истанбул...
Истанбул, разхвърляният, занемареният, опушен и прашен. Истанбул с малките, криволичещи улички на "Султан Ахмед". Истанбул вечер, когато уталожената гюрултия от деня поляга леко по тротоарите и остава там заедно с боклука по уличките с магазинчетата и дюкяните около Капалъ чарши, докато не я сметат и натоварят боклуджиите и отнесат кой знае къде. Истанбул на веселите компании по гъсто подредените маси в ресторантчетата на Кум капъ или от двете страни на Истиклал caddesi. Истанбул на хилядите рибари по мостовете или по кейовете в онова китно кварталче към Музея на модерното изкуство. Истанбул на стоманеното море и сивия дъжд в началото на септември. Истанбул на августовските жеги, препечените гевреци със сусам, хотелската стая без климатик и жаждата за още една глътка вода. Истанбул с хладината на изрисуваните плочки в Топ Капъ, с обгръгащата влага в цистерната Йеребатан, с полепващия студ през ноември, когато нито климатикът в стаята сгрява, нито още една глътка от йени ракъ стопля. Истанбул с уличните търговци и лъскавите витрини на Пашабахче. Истанбул в ритъма на Баба Зула и Мерджан Деде. Истанбул на чаша чай, докато чаткат пуловете на таблата. Истанбул на една порция ципура и една - лаврак. Истанбул на мъничките черни маслини, многото порязаници бял хляб, агнешката яхния, потънала в мазнина. Истанбул на невероятната Света София, тихо обгръщаща с надежда. Истанбул на застиналия Долма бахче, където прахът от килимите запълва дробовете и прави дишането трудно, а над главите висят с тежка сила, като на магия, полилели от бохемско стъкло. Истанбул на площад Таксим, откъдето уличките се спускат по склона като ручейчета от върха на планина. Истанбул на героите и историите на Орхан Памук. Истанбул и на моята история. Истанбул на чехлите ми, които катерят сокаците към Таксим, докато от сгъвките зад колената ми се стичат вадички пот. Истанбул на един фенер, чието яркочервено стъкло светна предупредително отдавна, но никой не го видя. Истанбул на ферибота до азиатската част и обратно. Истанбул на две снимки. Истанбул преди... Прекрасно сладък, като турско кафе, макар и с лепкава, дълбока, мрачна утайка на дъното на чашата. Истанбул утре? Сигурно още по-прекрасен, не знам, трябва да погадая като се уталожи утайката. И после да я изхвърля.
Абонамент за:
Публикации (Atom)