Копнение
Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.
И поглед вечно устремен,
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная...
Пейо Яворов
Немирният Човешки Дух, уловен от тленността на тялото, не може да бъде укротен, обуздан и впрегнат в преходността на земните дни. Човек търси и това е неговата най-истинска същност. Аз мисля, че най-истинският човек е търсещият човек, а не разумният човек. Човек броди, търсейки. Човек търси, бродейки. Един бродяга на брега на битието, вперил невиждащи очи към небитието и търсещ, търсещ, търсещ... пристанището, Себе Си.
Какво е животът, ако не един дълъг, неутъпкан, трънлив път (разбира се, друг епитет към “житейски път” би бил неуместен) към себе си, към успокоението, че си познал себе си, защото кое е най-важното за всеки човек - да посади дръвче, да отгледа дете, да обича? Не, да намери и познае себе си. Да се обикне и отгледа, да посади в себе си семето на увереността. Да бъде. Достоевски е написал, че да бъдеш щастлив, значи да умееш да бъдеш доволен. Човек е щастлив, когато намира своето пристанище, пристанището на своята душа - своята същност. Опознавайки себе си, човек опознава света. Намирайки себе си, човек намира същността на нещата. Ни повече, ни по-малко. А дотогава е вечно устремен, немирен, непокорен, копнеещ по познанието, по откривателството, по постигането на единствеността на битието си. И на отвъдното си съществуване.
Търсещият, усещащият, питащият човек - това е Човекът. Болката от не-познанието и от незнанието е позната само на търсещия човек. Казват, че е нещастен онзи, на когото са се сбъднали всички мечти, онзи, който е открил всички хоризонти, отворил всички врати, прочел всички книги, видял всички картини, усетил аромата на всички цветя. А какъв е намерилият себе си и... момент! въобще, възможно ли е това?
Как човек намира себе си? Как стига до своя пристан? С лодка или порейки вълните? Плувайки бавно или ходейки по водата като Исус? Постигането на себе си не би ли обезмислило самия процес на намирането на себе си? Ще боли ли когато най-после се докосна до най-истинското нещо в живота си - своята същност? Или ще съм щастлива? Доволна? Изравнена с всемира? Свръхчовек? Свръхдуша? Или просто няма такава дума, която да опише това състояние на покой, защото след дългото търсене и намирането идва покоят.
Покоят на вечността. Пристанището на мен самата. Където изнурена (хубава дума, особено ако се използва в художествен контекст, нали?), бездиханна (още по-хубава и ярка дума), с венец от разпръскващи се, залязващи очаквания и избледняващи надежди, аз ще съблека сетивата си, ще се отърся от тленността си и ще се слея със себе си.
А дотогава “все туй скиталчество из път... и поглед вечно устремен... към утрешния ден... без там пристанище да зная”.
Пристанището е в мен.
Но ще доплувам ли?
И струва ли си да опитвам?
1999
