Денят на детето

Първи юни - ден на детето. Ще си сменим профилните снимки във фейсбук с някоя детска и ще си пожелаем да сме деца. След това ще забравим за събитието и повода за празник. За мен денят на детето е общ празник с родителите му. На всички деца, които са имали и имат късмета да имат не двама, а трима родители. Които са имали щастието да бъдат толкова обичани, колкото просто изглежда невъзможно. Които са получавали обич дори тогава, когато е трябвало сериозно да ги смъмрят. Които са откривали тази обич ден след ден, в разговори по телефона, в писма, в телефонни обаждания, в съобщения във фейсбук, в колети, в шоколад на нощното шкафче или в любимата манджа, прибрана в кутийка смо за тях, дори в тихото разбиране, когато решиш да се преместиш на хиляди километри надалеч. Които знаят, че никой никога повече няма да ги обича така, както родителите им. Които не знаят как да изкажат благодарността си за всичко, което продължават да получават и които усещат, че никога няма да успеят толкова топло и всеобхватно и пропорционално да отговорят на тази обич, защото тя е най-голямата. На всички деца които имат такива прекрасни родители като мен, честит празник днес!   

без посока мисли

Поздравления на Поли Генова за доборото й представяне на Евровизия с иначе доста постната песен. Не мога обаче да разбера какви са тези емоции, какво е това чудо всяка година около този конкурс, сякаш е вся и всьо на световния културен небосклон, сякаш е най-важната мисия, която трябва да обедини всички българи, че и тези в чужбина да бъдат немедлено проникнати от патриотизъм и да зарежат и живот и всичко и да гласуват и да се вълнуват, само и само за да спечелим... да спечелим какво? Няма ли други по-важни каузи? Няма ли други, по-важни проблеми в клетата и горда майка България? Смешничко, та чак тъжничко ми изглежда всичко туй отстрани.

Между другото, прибирам се от китната, цъфнала, раззеленила се и доста студена родина, където масовият цвят на дрехите в този възраждащ сезон е черен, или ако не е черен, е сив, тъмнозелен, а може и кафевичък, в унисон с унилото настроение на мнозина крачещи с мрачни погледи по улиците на страна от Евросъюза, у новата си родина, където дрехите шаренеят, като цяло не се чуват много оплаквания, макар джобовете да са по-продънени от европейските, и научавам, че току-що встъпилото в длъжност ново правителство, след като Дилма е отстранена с корпоративно / дясно поръчан импийчмънт поне за шест месеца, че една от първите и изглежда най-спешни мерки на същото това правителство е да затвори Министерството на културата. 

Представяте ли си!?

Докато 200-милионната страна се намира в политическа, финансова и най-вече криза на ценностите, първата стъпка към излизането от нея е ясна - долу културата и да живеят зрелищата. Зрелището Лятна олимпиада се задава със стабилни и уверени стъпки. То ще започне на 5 август като вероятно ще изпревари с началния си старт завършването на някои от спортните обекти и масовите ремонти из града. Които като цяло са една много хубава градоустройствена идея (макар че вместо на трамвай бих се зарадвала повече на още отсечки на метрото, а вероятно и стотиците хиляди непривилегировани бачкатори, които пътуват по минимум два часа за работа в едната посока на ден), но дали са най-спешни и правилни в този момент?

Както и да е, времето ще покаже. На нашата улица няма какво да го мислим толкова. След като домоуправителката загрижено уреди да бъдат отсечени и двете дървета пред сградата ни, които пазеха сянка с чадърестите си корони и грижливо намаляваха градусите у дома с поне 4-5 от 40-те плюс през лятото, но пък рушели основите й, сега имаме пряк изглед към Самбодрома, който очаква дефилетата на самбашколите на следващия карнавал ярко осветен под една от последните сгради на Нимайер в Рио. Ние си имаме уреден първи ред за зрелището на годината. 

Също така се сетих за посещението ни в Националния исторически музей в София, където имахме късмет да са всички съкровища в момента, вещо стопанисван от, предполагам, нашето министерство на културата. Страхотно усещане е да си в близост до всичките експонати, които обаче, за съжаление, стоят нагъчкани в залите с малко информация за тях. На колекцията, дарена от Боян Радев, е отделено повече място, отколкото на Панагюрското златно съкровище и  макар да смятам, че е голям жест някой да дари каквото и да било на роден музей, три бюста на Боян Радев ми се видяха малко вповече при положение, че на личност като Левски, например, имаше само един. 

Точно в 17,45 служителките от музея напуснаха сградата, докато ние - последните трима посетители още бяхме вътре. Искахме да си купим нещо от сувенирните магазини - бяха затворени. Искахме да напишем нещо в тетрадката за впечатления - светлините изгаснаха докато пишехме, а до нас изникна бодигард, който с мрачен поглед ни прикани да си ходим. Лелките се бяха разотишли, за да "хвана рейса в без 10". И това е национален музей, витрина на страната. Неслучайно обаче се помещава в бившата резиденция на Тато - там си лъха на 1984 г. и туй то - и като монументалност и като вехто отношение към артефакти, с които трябва да се гордеем, а не да складираме като на лавици у дома.  

Но стига съм слушала реещите ми се без посока мисли. Време е за сън, защото от сън спомени има и притеснения относно неспечелването на Евровизия може и да ми се разминат. Дано, дано.