Ако трябва да напиша сценарий за филм за тях двамата, ще избера визуално да ги представят като вратата на някой американски saloon в дивия запад – с две дървени половинки, които ту се срещат, ту се раздалечават, когато някой мине през тях. Едната се движи напред, докато другата се движи назад. Понякога и двете са тласнати в една посока и докато не се успокоят, се люлеят напред-назад - първо много бързо, а после, докато се успокояват, все по-бавно. Обикновено в синхрон. Но е факт, че се срещат само като са в покой. И срещата им не зависи много от тях. Защото в момента, в който се появи някой друг, те са подвластни на неговата енергия, движение и посока и просто я следват, разделяйки се. Всъщност срещата им зависи от тях дотолкова, доколкото между тях няма външни влияния. Чудя се кога е бил началният момент, в който тези две еднакви половини са се засекли за първи път и в кой момент се е решило, че ще си останат разделени, обречени завинаги да се раздалечават, а не обратното - да натежи мигът, в който са заедно и външните влияния постепенно да избледнеят и да бъдат неутрализирани.
Ако трябва да избера цвят, в който да облека него, това ще е блед, небесно син цвят. Почти прозрачен. С размиващи се граници. Ту изчезващи, ту появяващи се. В един момент синьото придава цветна плътност на нещата и смисълът е явен и разбираем. В следващия момент бледността му го прави толкова прозрачен, че той сякаш не съществува зад него. И е странно, че е хем прозрачно, хем нищо от него не се вижда. Прозрачно и непроницаемо. Оптическа илюзия ли е това? В един момент от това небесно синьо полъхва приятен, свеж бриз, който завива краищата на нейната пола и вдига кичурите, паднали на челото й. В следващия обаче може изведнъж да захладнее и кожата й да настръхне от него. Но пък ако го няма настъпва някакво заспало безвремие. Или спокойствие. Тя ще избере кое от двете.
Ако трябва да избера звуци, които да го представят, ще бъде някоя поп-рок песен – с изразени барабани, семпла, но топла мелодия и запомнящ се рефрен. Не много популярна, но не и много алтернативна. Нещо, което би се харесало на повече хора, без обаче да е лишено от оригиналност. Нещо, на което можеш да танцуваш, защото е ритмично, но и нещо, на което можеш да си чуеш приказката, защото не е прекалено шумно. Песен, която ще остане известно време по върховете в класациите, ще се върти из клубовете и по радиото достатъчно дълго, за да я запомни тя, а след това ще изчезне, за да отстъпи място на други подобни песни. После ще я въртят от време на време – на нея ще й бъде приятно да я слуша, но едва ли ще се сеща сама да си я пуска.
Ако трябва да избера препинателен знак за финал на тяхната история, ще ми бъде трудно да се спра на един. Със сигурност няма да е точка, защото нито една история не приключва изведнъж с такава окончателност - обикновено отзвукът от нея се точи във времето и докато чувствата и емоциите се уталожват, се преминава през много въпросителни: защо така са постъпвали, а не иначе?, например; редица удивителни: ама как можах! или ама как можа!!!; може да има и няколко неясни знаци, изразяващи най-вече емоциите, които в началото след края са все още твърде силни и неконтролируеми. Най-вероятно е обаче историята да приключи с многоточие и докато се точи това многоточие, между него могат да се подредят в различен ред и интензитет всички останали препинателни знаци. Да им пожелаем най-накрая да сложат едно двуеточие последвано от дясна скобка, което ще значи, че са изчистили миналото от мрачните му нюанси и с надежда продължават напред :)
