Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Иво Аръков се дипломира преди броени дни от НАТФИЗ в класа на Атанас Атанасов. В момента играе в пиесите „Козата или коя е Силвия” и „Крал Лир” в Народния театър и „Измяна” по Харолд Пинтър в Сфумато. В "Кецове" изпълнява една от главните роли, а филмът е и първото му сериозно участие в киното. И докато в момента Иво изпитва несигурност за бъдещето си на отдаден само на занаята си актьор, му пожелаваме след конкурсните програми на Москва и Карлови Вари тя да бъде заменена с положителна увереност.
Как стигна до "Кецове"?
Бях втори курс, когато Явор Гърдев взе целия ни клас от НАТФИЗ (воден от проф. Атанас Атанасов) да участваме в „Крал Лир”. Там се запознах с Валери Йорданов. В последствие разбрах за проекта му, както и това, че работи по него може би от четири години насам. Всеки, който участва във филма, мина през кастинг, включително Филип Аврамов, Иван Бърнев, Васил Драганов, Ина Николова. Всички бяха с равен шанс. Кастингът продължи доста дълго – пробвахме 3-4 сцени, докато се спряха на всеки един от нас. За мен беше много радостен факт, когато Валери ми каза, че съм одобрен.
Валери има доста точно преценка какво му е необходимо, може би и затова ме пробва само за ролята, която после изиграх. Моят герой Малкия е любопитна личност, има доста допирателни между нас, дори еднакви случки, които са присъствали и в моя живот. Разбира се, те са представени по различен начин, през погледа на Валери, защото и той включва от своето минало хора и неща, които е преживял, свои истории. Никой не може да опровергае достоверността им. Почти всичко в сценария е взето от действителността, разбира се, поправено с леки кинощрихи.
За какво става дума във филма?
Всички забелязваме как ни става все по-тясно, започваме да се примиряваме с някакво малко квадратче около себе си. Като че ли на човек му е необходимо повече пространство, повече въздух. И нашите герои са точно такива хора, които обичат природата, а градът ги предизвиква да бъдат малко по-агресивни. Притиснати от всички страни, те започват да се чувстват неуверени, плахи, това ги възбужда и изпълва с агресия. Те са завлечени в колектива, пометени от общото движение, а искат да му се противопоставят. Но силата им е малка за това. Те са индивидуалисти, обичат свободата, искат да изразяват себе си по някакъв начин. В бягството си успяват да получат поне малка част от тази свобода. В последствие се оказва, че бягството им е временно.
В момента и в киното и в живота ми е много интересно, че около нас има необикновени, прекрасни истории, които ни се случват, а ние ги подминаваме с едно примигване. Хората за съжаление са прекалено фрагментирани, консервативни, затворени и не се радват толкова на живота.
Във филма идеята е да се пребориш с тази апатия, да й се противопоставиш, да превъзмогнеш нещата, които ти се случват, а не искаш да ти се случват. Да се отнесеш с подобаващо чувство към тях. Говоря за нещата, които те замърсяват – трябва да съумееш да ги изконсумираш правилно и да превърнеш отрицателното преживяване в нещо друго, в малък празник, да успееш да измъкнеш от него положителното.
Как протекоха снимките?
Снимките протекоха прекрасно. Аз просто бях някъде другаде! Нормално е за младите хора да търсят себе си, а и това ми беше първият филм, в който участвам в голяма роля, първият проект, който изкарах от начало до края и нямах право да се подхлъзна. Екипът беше страхотен. Благодарение на Валери си паснахме – всеки със своята история и със своята индивидуалност. Без да се натрапваме един на друг, някак си се съчетахме, или поне надявам се така да се е получило.
Валери и Иван си бяха разделили много добре задачите, чувствахме се много обгрижвани от тях. Валери много добре работи с актьорите, докато Иван следи как да разположи нещата. За мен те са много добри режисьори. Грижеха се за нас, така че да усетиш удоволствието от работата си. Аз обичам работата си, а те ме накараха да се влюбя още повече в нея.
Доколко се различава работата в киното от тази в театъра за теб?
Все още съм съвсем в началото кариерата си и нямам ясна представа. Имам интереси и към киното и към театъра. Дипломирах се на 25 май и се надявам ситуацията в България, такава, каквато я описват до момента, да се промени към по-добро, да дадат път на нас, младите. Защото за разлика от много мои колеги, аз съм имал късмет. Във втори курс участвах в „Крал Лир”, после в „Козата или Коя е Силвия” и "Кецове". Разбира се, няма нищо безплатно и аз съм работил много за тези неща, но въпреки това колко от моите колеги могат да се похвалят с подобни проекти? В момента имаме някакви малки, спорадични участия, не знаем дали ще можем да се посветим изцяло на актьорската професия. А в НАТФИЗ ни се искаше денонощието да има 48 часа, за да можем да работим нонстоп – толкова много неща искахме да направим.
Надявам се, че обществото ще има нужда от култура, че няма да ограничава кръгозора си и да се радва само на това да бъде сит. Надявам се, че ще има нужда от нас, защото дори да имаш много силна вътрешна потребност да се занимаваш с изкуство, то не е изолирано занимание, трябва да се споделя с останалите, да имаш единомишленици и сред колегите си и сред зрителите.
Осъзнавам, че всички сме взаимносвързани и се надявам повече хора да го осъзнават, защото само това ще ни помогне да вървим напред, да бъдем по-положителни. Слънцето изгрява всеки ден, но не свети за всеки човек по един и същи начин. Иска ми се у нас повече да свети, иначе ще избягам някъде, където мога да живея спокойно и да създавам своето изкуство. Защото тук държавата убива в зародиш своето бебе, а това е най-страшното.
Обичам промените и се надявам повечето да са положителни.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
понеделник, 25 юли 2011 г.
сряда, 20 юли 2011 г.
Модерен мъж
Днес близостта може да бъде лесно симулирана, но не и стимулирана. Познавам толкова много хора – сред тях имам освен приятели, по-близки и по-далечни познати. В различни комбинации и ситуации се срещам с всеки един от тях и с всяка една от тях. Ако имам нужда поговоря за това, което ме тревожи (от лично естество) и се обаждам на тази, която винаги ще ме изслуша, почти няма да ме прекъсне и ще ми предложи нежно рамо, на което да се облегна, ако се чувствам несигурен. С нея едно време бяхме гаджета, само че връзката ни се изтощи от само себе си в един момент – тръгнахме докато бяхме съвсем малки, поиграхме си и на семейство, но накрая просто ни писна. Тръпката приключи, или по-скоро се пренесе към други хора извън света, заключен между прегръдките ни. Но сме много добри приятели, особено тя на мен. Подозирам, че още си пада по мен и затова откликва на всяко мое обаждане. А аз, за да не храни излишни илюзии, пропускам да се отзова от време на време на нейните моменти на слабост.
Ако искам да си поговоря за практични неща, ще се обадя на тази, която знае всички магазини с всички настоящи промоции, дори може да се разходим заедно из тях, да си побъбрим за цените, да се ядосаме, че пак ни продават нещо по-скъпо, отколкото сме го виждали в Европа и да профукаме сума ти пари за неща, които не ни трябват наистина, но ни помагат да изглеждаме готино модерни и по-богати, отколкото сме. Разбира се, тя ми помага да пазарувам и т.нар. вещи за бита и дава много подходящи съвети какво би подхождало у нас и от кои магазини мога да си го купя по-евтино. Почти като съпруга, която е наясно с вещите, които трябва да се подменят, защото са остарели или с тези, които още не съм си купил поради една или друга причина, но ми трябват, но не съвсем като съпруга, защото никога не настоява и не се сърди, ако не избера посоченото от нея.
Ако искам да нахраня интелектуалеца в себе си, ще се обадя на онази приятелка, която винаги чете най-малко две книги едновременно, едната от които непременно е популярна психология за самопомощ в една или друга посока, а другата е на по-свободна тематика. Всъщност, може да бъде всякаква. Аз обичам да чета, но го правя рядко, защото то ангажира мисълта ми повече, отколкото гледането на филми, и изисква активно сам да си представям света между страниците, вместо да му се наслаждавам пасивно от екрана на киното или домашния компютър. Имам си и приятелка киноманка, с която се надпреварваме да сваляме сериали и филми от замунда и се забавляваме много като спорим дали един филм ни е харесал, защото е повече женски или мъжки, или от снобария, или само заради готиното дупе на Пенелопе Крус/Том Круз.
Имам си приятелки и познати, с които ходим по концерти – понеже аз харесвам много и различни изпълнители, тук вариантите ми за избор са повече. Но с всяка една от тях неизменно удряме по няколко бири преди или по време на концерта и се потим яко, докато скачаме или танцуваме в мелето. На клуб ходя по малко по-различен начин. Там обикновено отивам с една-едничка цел – да се забия с някоя за вечерта. Всъщност понякога се случва и така, че се забивам с някоя мацка от нашата компания – малко повече алкохол или простичката уговорка за секс и нищо повече вършат много работа в наши дни. Понякога прекалявам и се обърквам – тогава целувам не когото трябва – желанието за близост е толкова силно, че дори фактът, че тя си има гадже, което обаче го няма в момента, или че се познаваме някъде от работа, не ме спира. Но и от това има изход – на следващата ни случайна или неслучайна среща й надувам главата колко съм бил пиян и тя разбира и не иска никакви други разяснения. Най-обичам тези свалки, които продължават месец-два и приключват точно тогава, когато на нея й хрумва да погледне и малко по-нагоре от устата ми, докато се целуваме или пък започва да ми задава по-настойчиво въпроса кога ще се видим пак и дали не искам вместо да ходим на кино само двамата, да се видим с нейните приятелки или цялата й компания на по питие. Тогава галантно слагам край. Не защото не я харесвам, а просто защото не ми се занимава. Наистина не ми се занимава. Не ми се полагат някакви особени усилия, нито пък ми е интересно да надграждам нещо, да започвам нещо ново и да го продължавам. Харесвам свободата си. От време на време ми става странно самотно и тогава я моля, тази, която в момента е с мен, да остане и за през нощта. Спим прегърнати и се успокоявам. Но на сутринта ме гложди друго. Ами ако реши, че това е знак, че нещата между нас стават по-сериозни? Мил съм, закусваме заедно, но след това я отпращам и й се обаждам чак след седмица. Пак съм мил, но дистанциран. И заобикалям темата за преспиването у дома, колкото се може по-отдалеч. Винаги има за какво друго да се говори. Или да се мълчи.
Харесвам свободата си. И защо да не я харесвам? Ракрепостеността на живота днес предлага толкова много възможности, а и в цялата несигурност, в която живеем, най-много ме е страх да не се обрека на грешен избор. Разбира се, обричането днес не е за цял живот, но от цялото главоболие покрай измъкването от някаква задънена улица ме втриса само при мисълта, че бих могъл да си го причиня по невнимание. Жените са си избрали ролята на по-силни от нас и след цялата тази идея за еманципацията и феминизма, налагат силово новия си имидж. От това мога само да съм доволен. Стоя на приятно хладна полусянка и протягам ръка към зрялата круша, когато усетя устните си сухи.
Доволен съм. Ако нещо ми липсва, в телефона все ще се намери подходящо име, което да отговори на настоящата липса.
Има някакво разместване на пластовете
Има някакво разместване на пластовете. Имам нужда да изкарам от устата си толкова много думи, но вместо това единственото, което успявам да изкарам от себе си през последните два дни са течащите доказателства за силната ми хрема. И уж ушите ми са заглъхнали, а за съжаление все така ясно чувам мислите си. Дори прекалено силно ги чувам, за съжаление. Гърлото ми е пресъхнало, както и търпението да проявявам постоянно разбиране към неразбираемото си състояние. Гледам напред, но съм все полуобърната назад и докато с единия крак стъпвам пред себе си, другият остава закотвен зад мен. Преди две седмици изгорях на плажа, докато се опитвах да се сгрея след дългото намръзване през студената пролет. Сега кожата ми се бели, но имам чувството, че трябва да смъкна не само горния слой на епидермиса, та да се отърва от багажа. Не мога с едно изтъркване на гъбата да смъкна умрелите клетки, та новите отдолу да задишат спокойно и начисто. Много е лесно да се съблекат дрехите в наше време, но е и опасно – чифт гърди винаги са си чифт гърди, едва ли могат да минат за нос, например. И става много бързо. Хората май много по-лесно свалят дрехите си, преди да са се опознали. После може и да не им се иска. По-безопасно е да се съблечеш иначе, да разголиш душата си (моля да ме извинят тези, които не вярват в съществуването й), защото все част от най-съкровените ти мисли ще минат незабелязано и неразбрани покрай другите. А човек има нужда да споделя. Най-вече за да изкара нещата от себе си. Не толкова, за да намери разбиране. На една определена възраст започваме да разбираме, че не разбирането от страна на другите е най-важно, а разбирането, което проявяваме към себе си.
Не съвсем
Дори със запушен нос можеш да усетиш ароматите на пролетта.
Дори със заглъхнали уши можеш да чуеш ясно мислите си.
Дори когато гледаш напред, може да си полуобърнат назад.
Дори когато стъпваш с единия крак напред, другият може да остане закотвен зад теб.
Дори когато изтъркаш белещата се кожа, това не е достатъчно, за да може новите клетки да задишат спокойно и начисто.
вторник, 28 юни 2011 г.
Ина Николова: Валери и Иван са като магьосници
Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Днес "Кецове", дебютният филм на режисьорския тандем Валери Йорданов и Иван Владимиров, ще бъде излъчен на фестивала в Москва, където беше селектиран за конкурсната програма. Както вече ви съобщихме, филмът беше представен като част от Проекти в развитие на София Мийтингс, за да стигне до селекциите на реномираните фестивали в Москва и Карлови Вари (в конкурсната програма „На Изток от Запад”), преди да се срещне с родната публика.
В "Кецове" шестима млади хора бягат от житейските си неуспехи и от агресията в града далеч, към морския бряг. Те бягат от своите провали – в семейството, в любовта, с парите, с амбициите, в срещите с различните от тях. Един девствен залив ги събира, сближава и преоткрива за тях надеждата.
Главните роли в Кецове се изпълняват от Филип Аврамов, Иван Бърнев, Валери Йорданов, Васил Драганов, Иво Аръков и Ина Николова, с която ви срещаме днес.
Ина Николова подготвя в момента дипломната си работа по анимация за НБУ, но освен това се занимава „с още 3 милиона други неща, с които всеки друг художник се занимава”. Макар в Кецове за първи път да се изявява като актриса, опитът й в киното включва и работа по различни филми с анимация и дизайн. Това го намира за нормално, защото ”повечето млади хора преминават през толкова много неща, преди да решат какво точно искат да правят. А нещата се променят с времето, затова е добре да не вървиш напред като кон с капаци.”
През март заедно с Райна Атанасова като екип BUSTAN спечели Филмовото предизвикателство Sofia Short Challenge в рамките на 15-ия София Филм фест в категорията за анимация с късометражния филм "Хромони" (CHROMONES).
Как се получи работата с "Кецове"?
Познавах се с Валери отпреди години. Запознахме се в О!Шипка в 10 или 11 клас. Сподели ми за идеята на "Кецове", дори ми каза, че аз съм момичето от историята, а аз му се смеех и казвах, че не съм актриса, че искам да уча рисуване. Минаха 6-7 години и един ден той ми се обади с думите: „Малък, одобрени сме, ще снимаме. Идвай на кастинг.”Той искаше да се пробвам за ролята и в крайна сметка имаше много сериозен кастинг. Големи разправии бяха докато отида, защото въобще не смятах, че това е нещо за мен. Но си дадох сметка, че ако не се пробвам поне, ще съжалявам много. И после така се завъртяха нещата, че докато се усетя, бяхме свършили филма.
За кастинга ми бяха дали малка част от сценария. Но както кастингът, така и филмът наблегна повече на естественото отношение към нещата. Не беше въпросът да си безгрешен,а по-скоро с характера си да бъдеш част от ролята.
Моята героиня Емили е шестото момче в компанията. Бунтар. Специфичен характер. Имаме общи черти, но не съм толкова крайна като нея.
Какъв е мотивът й да зареже всичко?
Нейният мотив, както може би и на 100 процента от младите хора, които се чувстват неудовлетворени и наранени от случващото се и неслучващото се у нас, е, най-грубо казано, че й е дошло до гуша и иска да се махне. В "Кецове" шестимата герои имат много голяма нужда от това бягство. В техния живот доминира агресията и проблемите. Става дума за три приятелски двойки, които първоначално не се познават. Когато шестимата се запознават, постепенно стават като семейство, на плажа е така.
Какво ги сплотява?
Повечето хора, които ходим на този тип плажове, включително Валери, Фицата (Аврамов) и аз, отиваме за 30 дни на Иракли, а оставаме 60. Там има много странен дух. Не искам да използвам думата свобода, но идва един момент, в който нямаш нужда от нищо. Като част от пейзажа ставаш. Много е диво чувството. Няма какво да те ангажира, за да се изнервиш. Няма „оф, какво да си облека”. Чувстваш, че живееш така, както трябва. Изпадаш в безвремие. Плажът, на който се снима Кецове, е именно такъв. Хората, които почиват по този начин, без течаща вода, три куфара дрехи и т.н ще харесат филма, защото сценарият е писан от човек, който разбира тази среда.
Какъв жанр е филмът?
Не съм много силна в определянето на жанровете, но според мен "Кецове" е съвкупност от няколко жанра, които може би нямат помежду си нищо общо, но понеже филмът следва много реалистична линия на повествование и както в живота сега можеш да плачеш, но излизаш навън и там се случва нещо, нещо смешно и нелепо, после пък нещо много сериозно те грабва и забравяш за три седмици да се смееш, по този начин и в Кецове сериозните моменти вървят ръка за ръка с по-леките. Но тежестта е върху първите.
Страхотна еуфория беше преди снимките, но като тръгнаха нещата, притеснението, че мен сигурно сега ще ме гледат под лупа и ще правят 300 дубъла заради треперенето ми в кадър, отпадна донякъде, не защото съм придобила самоувереност, а по-скоро, защото и двамата режисьори и целият екип ме приеха много открито, добронамерено и всеки ми е помагал по някакъв начин. Особено като отидохме на морето там вече не бях сигурна кое е филмът и кое е животът, защото всички много се забавляваха докато работеха и бяха много отдадени на историята. Тя им беше буквално влязла под кожата, барабар с пясъка.
Как работиха като тандем Валери Йорданов и Иван Владимиров?
Валери и Иван имат опит с най-различни продукции. Мисля, че филмът се получи главно заради тях двамата., заради това, че бяха отдадени и с бистър поглед. Валери е по-експанзивен и емоционален. Той повече търчеше напред-назад, приказваше, играеше, докато Иван е по-спокоен, дистанциран, в някои моменти благодарение на това виждаше по-обективно как се случват нещата. Но двамата се допълваха. Сценарият е на Валката, който много добре знае какво иска за филма си, но и Иван е много мислещ човек, силно усещаше всеки един от нас дали е вярна играта ни. Двамата бяха като магьосници. Имаше моменти, в които могат дойдат и да ми кажат: „Представи си, че си едикъде си, това не е този човек до теб и случката е съвсем друга и изведнъж като някакво хлапе, си вече там! И точно в този момент те измъкват каквото им трябва. Това може би е добрият режисьор. И двамата бяха супер ангажирани със случващото се и бяха много готини. Гледаха да докоснат всеки един от актьорите там, където трябва, за да се получи играта.
Защо трябва да се гледа "Кецове"?
Не мога да кажа, „Кецове е най-добрият филм” и ще грабне всички зрители. Най-малкото, защото различните като стил филми не могат да се сравняват един с друг. Ако някой е хубав заради определени достойнства, а друг е пълна каша, добре, но не можеш да сравняваш "Кецове" и "Love.net", например. Би било добре да има повече български филми, за да кажеш на фона на пет комедии, например, коя е най-добрата.
Бих препоръчала да се гледат всички български филми. A Кецове бих го препоръчала на всички. Не бих казала, че той е само за младите хора или за специфична плажна прослойка, напротив, той засяга много фундаментали въпроси за нас самите като травмирани и същевременно чувствителни характери. направен е много реално, истински и всеки човек би могъл да разпознае част от себе си в него, в нашата действителност. Не е филм, който цели да покаже нещо по-лъскаво от нея. Ако нещо е красиво, филмът го показва като такова. Ако нещо е грозно, брутално и агресивно – филмът го показва като такова.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Днес "Кецове", дебютният филм на режисьорския тандем Валери Йорданов и Иван Владимиров, ще бъде излъчен на фестивала в Москва, където беше селектиран за конкурсната програма. Както вече ви съобщихме, филмът беше представен като част от Проекти в развитие на София Мийтингс, за да стигне до селекциите на реномираните фестивали в Москва и Карлови Вари (в конкурсната програма „На Изток от Запад”), преди да се срещне с родната публика.
В "Кецове" шестима млади хора бягат от житейските си неуспехи и от агресията в града далеч, към морския бряг. Те бягат от своите провали – в семейството, в любовта, с парите, с амбициите, в срещите с различните от тях. Един девствен залив ги събира, сближава и преоткрива за тях надеждата.
Главните роли в Кецове се изпълняват от Филип Аврамов, Иван Бърнев, Валери Йорданов, Васил Драганов, Иво Аръков и Ина Николова, с която ви срещаме днес.
Ина Николова подготвя в момента дипломната си работа по анимация за НБУ, но освен това се занимава „с още 3 милиона други неща, с които всеки друг художник се занимава”. Макар в Кецове за първи път да се изявява като актриса, опитът й в киното включва и работа по различни филми с анимация и дизайн. Това го намира за нормално, защото ”повечето млади хора преминават през толкова много неща, преди да решат какво точно искат да правят. А нещата се променят с времето, затова е добре да не вървиш напред като кон с капаци.”
През март заедно с Райна Атанасова като екип BUSTAN спечели Филмовото предизвикателство Sofia Short Challenge в рамките на 15-ия София Филм фест в категорията за анимация с късометражния филм "Хромони" (CHROMONES).
Как се получи работата с "Кецове"?
Познавах се с Валери отпреди години. Запознахме се в О!Шипка в 10 или 11 клас. Сподели ми за идеята на "Кецове", дори ми каза, че аз съм момичето от историята, а аз му се смеех и казвах, че не съм актриса, че искам да уча рисуване. Минаха 6-7 години и един ден той ми се обади с думите: „Малък, одобрени сме, ще снимаме. Идвай на кастинг.”Той искаше да се пробвам за ролята и в крайна сметка имаше много сериозен кастинг. Големи разправии бяха докато отида, защото въобще не смятах, че това е нещо за мен. Но си дадох сметка, че ако не се пробвам поне, ще съжалявам много. И после така се завъртяха нещата, че докато се усетя, бяхме свършили филма.
За кастинга ми бяха дали малка част от сценария. Но както кастингът, така и филмът наблегна повече на естественото отношение към нещата. Не беше въпросът да си безгрешен,а по-скоро с характера си да бъдеш част от ролята.
Моята героиня Емили е шестото момче в компанията. Бунтар. Специфичен характер. Имаме общи черти, но не съм толкова крайна като нея.
Какъв е мотивът й да зареже всичко?
Нейният мотив, както може би и на 100 процента от младите хора, които се чувстват неудовлетворени и наранени от случващото се и неслучващото се у нас, е, най-грубо казано, че й е дошло до гуша и иска да се махне. В "Кецове" шестимата герои имат много голяма нужда от това бягство. В техния живот доминира агресията и проблемите. Става дума за три приятелски двойки, които първоначално не се познават. Когато шестимата се запознават, постепенно стават като семейство, на плажа е така.
Какво ги сплотява?
Повечето хора, които ходим на този тип плажове, включително Валери, Фицата (Аврамов) и аз, отиваме за 30 дни на Иракли, а оставаме 60. Там има много странен дух. Не искам да използвам думата свобода, но идва един момент, в който нямаш нужда от нищо. Като част от пейзажа ставаш. Много е диво чувството. Няма какво да те ангажира, за да се изнервиш. Няма „оф, какво да си облека”. Чувстваш, че живееш така, както трябва. Изпадаш в безвремие. Плажът, на който се снима Кецове, е именно такъв. Хората, които почиват по този начин, без течаща вода, три куфара дрехи и т.н ще харесат филма, защото сценарият е писан от човек, който разбира тази среда.
Какъв жанр е филмът?
Не съм много силна в определянето на жанровете, но според мен "Кецове" е съвкупност от няколко жанра, които може би нямат помежду си нищо общо, но понеже филмът следва много реалистична линия на повествование и както в живота сега можеш да плачеш, но излизаш навън и там се случва нещо, нещо смешно и нелепо, после пък нещо много сериозно те грабва и забравяш за три седмици да се смееш, по този начин и в Кецове сериозните моменти вървят ръка за ръка с по-леките. Но тежестта е върху първите.
Страхотна еуфория беше преди снимките, но като тръгнаха нещата, притеснението, че мен сигурно сега ще ме гледат под лупа и ще правят 300 дубъла заради треперенето ми в кадър, отпадна донякъде, не защото съм придобила самоувереност, а по-скоро, защото и двамата режисьори и целият екип ме приеха много открито, добронамерено и всеки ми е помагал по някакъв начин. Особено като отидохме на морето там вече не бях сигурна кое е филмът и кое е животът, защото всички много се забавляваха докато работеха и бяха много отдадени на историята. Тя им беше буквално влязла под кожата, барабар с пясъка.
Как работиха като тандем Валери Йорданов и Иван Владимиров?
Валери и Иван имат опит с най-различни продукции. Мисля, че филмът се получи главно заради тях двамата., заради това, че бяха отдадени и с бистър поглед. Валери е по-експанзивен и емоционален. Той повече търчеше напред-назад, приказваше, играеше, докато Иван е по-спокоен, дистанциран, в някои моменти благодарение на това виждаше по-обективно как се случват нещата. Но двамата се допълваха. Сценарият е на Валката, който много добре знае какво иска за филма си, но и Иван е много мислещ човек, силно усещаше всеки един от нас дали е вярна играта ни. Двамата бяха като магьосници. Имаше моменти, в които могат дойдат и да ми кажат: „Представи си, че си едикъде си, това не е този човек до теб и случката е съвсем друга и изведнъж като някакво хлапе, си вече там! И точно в този момент те измъкват каквото им трябва. Това може би е добрият режисьор. И двамата бяха супер ангажирани със случващото се и бяха много готини. Гледаха да докоснат всеки един от актьорите там, където трябва, за да се получи играта.
Защо трябва да се гледа "Кецове"?
Не мога да кажа, „Кецове е най-добрият филм” и ще грабне всички зрители. Най-малкото, защото различните като стил филми не могат да се сравняват един с друг. Ако някой е хубав заради определени достойнства, а друг е пълна каша, добре, но не можеш да сравняваш "Кецове" и "Love.net", например. Би било добре да има повече български филми, за да кажеш на фона на пет комедии, например, коя е най-добрата.
Бих препоръчала да се гледат всички български филми. A Кецове бих го препоръчала на всички. Не бих казала, че той е само за младите хора или за специфична плажна прослойка, напротив, той засяга много фундаментали въпроси за нас самите като травмирани и същевременно чувствителни характери. направен е много реално, истински и всеки човек би могъл да разпознае част от себе си в него, в нашата действителност. Не е филм, който цели да покаже нещо по-лъскаво от нея. Ако нещо е красиво, филмът го показва като такова. Ако нещо е грозно, брутално и агресивно – филмът го показва като такова.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
петък, 20 май 2011 г.
Ованес Торосян: Усеща се движение в българското кино
Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Ованес Торосян изпълнява една от двете главни роли във филма на Константин Божанов "Аве", който беше селектиран за участие в конкурсната програма на Седмицата на критиката в Кан. Първата прожекция на филма в рамките на един от петте най-реномирани световни кинофестивали беше вчера.
"Аве" тръгва като проект на шестото издание на пазара на филми София Мийтингс.
Ованес още не е гледал филма и споделя впечатленията си само от работния процес.
Какво те привлече към този филм?
Бях втори курс студент в НАТФИЗ, когато отидох на кастинг за "Аве". Предложиха ми ролята на Камен, но аз я отказах, след като й хвърлих едно око. Тогава бях още по-малък от сега и ми се стори, че този герой не е за мен. Нямаше как да се свържа с него. Казах си, че мога да ги излъжа на кастинга, да приема ролята, но защо да го правя, след като нямам нищо общо с героя! Затова говорих с режисьора и той ми предложи друг герой, епизодичен, който много ми хареса. Спечелих кастинга за него, а брат ми Тигран Торосян и Луиза Григорова бяха избрани за ролите на Аве и Камен.
Започнаха снимките, но в един момент спряха, доколкото знам заради финансирането. Мина известно време, брат ми и Луиза вече бяха твърде големи за ролите си и затова се наложи да се прави нов кастинг. Този път се явих за ролята на Камен и я спечелих. Тогава вече бях четвърти курс, през тези две години пораснах малко и успях да усетя повече разни тънкости в образа на героя. Преди той просто не беше моят човек.
Как си партнирахте с Анжела Недялкова, която все още е ученичка?
Тя е много интересен човек. Не е учила актьорско майсторство и с нея си играе много леко, защото можеш да я манипулираш актьорски по време на снимките. Ако искам да извадя нещо от нея, натискам в определена посока и тя си мисли, че аз, Ованес, а не героят ми Камен, нещо й се дразня и реагира на това. Понеже не е вътре в занаята – не играе. А именно това беше проблемът на кастинга – явиха се много момичета от НАТФИЗ, които си личеше как играят. За разлика от тях Анжела просто присъства естествено в настоящия момент и реагира чисто на това, което й подадеш.
Тя не е единствената непрофесионална актриса в последно време в българското кино – и в "Love.net" има такива...
... и в "Източни пиеси", където Анжела също играе. Там е гаджето на моя герой.
Не е ли странно да се представят по-добре непрофесионални актьори?
В НАТФИЗ имаме проблем с киното, за театъра нищо не мога да кажа. За киното няма обучение... (Тук Ованес се вторачва в накацалите гълъби наоколо – бел. ред.) Докато ние си говорим за изкуство, тук два гълъба се бодат. Я да ги разтървем!
Проблемът с киното в НАТФИЗ е липсата на възможности за изави. Зависи и от инициативността, защото заедно със студентите в кинофакултета аз съм се снимал в много късометражни филми, които са им поставяли като задачи. Включвал съм се с предложения към техните задачи и съм отигравал ситуации. Освен това с Ивайло Христов имахме задачи да гледаме определени филми и след това да ги коментираме. Обсъждали сме италианската, като цяло европейската, руската, американската тип игра, различни актьорски школи. За съжаление в този курс беше предвидено и ние да снимаме, но не ни остана време.
Какъв е героят ти в "Аве", в каква ситуация попада?
Не мога да разкажа много-много за филма, защото не знам какво мога да издам и какво – да премълча. Камен е в първи курс в Художествената академия, имал е много близък приятел. Не знам доколко ще се разбере във филма, но двамата смятат, че са много талантливи и е въпрос на време да станат гениални. В един момент единият разбира, че няма как да стане гениален и слага край на живота си. Другият, тоест моят герой, разбира същото, обаче е такъв, че по принцип приема нещата по-спокойно, философски.
Но филмът всъщност разглежда момент от живота на всеки млад човек, в който нахлува някакъв непознат, преобръща ти понятията за абсолютно всичко и си тръгва. Моят герой е едва на 19, не знае какъв е още, няма формирани мнения и е много лесно някой да го преобърне.
Доколкото знам подобно нещо е преживял и Константин (Божанов) и това го е вдъхновило да напише сценария. В живота му се е появила една жена, която после е изчезнала много мистериозно.
Какво представлява работата с Константин Божанов – различава ли се подходът му като на човек, който не работи тук, от този на българските режисьори, с които си работил?
Да. Той знае какво иска и по някакъв начин гони нещо, без на нас да ни е много ясно накъде отиваме. Разбира се, не съм гледал филма и не мога да сравня работата с резултата, но мисля, че си имаше определени стратегии. Лишавал ни е например от някаква информация, за да се изнервим и да вкараме изнервеността в сцената. Освен това е документалист, търси от актьорите документална игра.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Ованес Торосян изпълнява една от двете главни роли във филма на Константин Божанов "Аве", който беше селектиран за участие в конкурсната програма на Седмицата на критиката в Кан. Първата прожекция на филма в рамките на един от петте най-реномирани световни кинофестивали беше вчера.
"Аве" тръгва като проект на шестото издание на пазара на филми София Мийтингс.
Ованес още не е гледал филма и споделя впечатленията си само от работния процес.
Какво те привлече към този филм?
Бях втори курс студент в НАТФИЗ, когато отидох на кастинг за "Аве". Предложиха ми ролята на Камен, но аз я отказах, след като й хвърлих едно око. Тогава бях още по-малък от сега и ми се стори, че този герой не е за мен. Нямаше как да се свържа с него. Казах си, че мога да ги излъжа на кастинга, да приема ролята, но защо да го правя, след като нямам нищо общо с героя! Затова говорих с режисьора и той ми предложи друг герой, епизодичен, който много ми хареса. Спечелих кастинга за него, а брат ми Тигран Торосян и Луиза Григорова бяха избрани за ролите на Аве и Камен.
Започнаха снимките, но в един момент спряха, доколкото знам заради финансирането. Мина известно време, брат ми и Луиза вече бяха твърде големи за ролите си и затова се наложи да се прави нов кастинг. Този път се явих за ролята на Камен и я спечелих. Тогава вече бях четвърти курс, през тези две години пораснах малко и успях да усетя повече разни тънкости в образа на героя. Преди той просто не беше моят човек.
Как си партнирахте с Анжела Недялкова, която все още е ученичка?
Тя е много интересен човек. Не е учила актьорско майсторство и с нея си играе много леко, защото можеш да я манипулираш актьорски по време на снимките. Ако искам да извадя нещо от нея, натискам в определена посока и тя си мисли, че аз, Ованес, а не героят ми Камен, нещо й се дразня и реагира на това. Понеже не е вътре в занаята – не играе. А именно това беше проблемът на кастинга – явиха се много момичета от НАТФИЗ, които си личеше как играят. За разлика от тях Анжела просто присъства естествено в настоящия момент и реагира чисто на това, което й подадеш.
Тя не е единствената непрофесионална актриса в последно време в българското кино – и в "Love.net" има такива...
... и в "Източни пиеси", където Анжела също играе. Там е гаджето на моя герой.
Не е ли странно да се представят по-добре непрофесионални актьори?
В НАТФИЗ имаме проблем с киното, за театъра нищо не мога да кажа. За киното няма обучение... (Тук Ованес се вторачва в накацалите гълъби наоколо – бел. ред.) Докато ние си говорим за изкуство, тук два гълъба се бодат. Я да ги разтървем!
Проблемът с киното в НАТФИЗ е липсата на възможности за изави. Зависи и от инициативността, защото заедно със студентите в кинофакултета аз съм се снимал в много късометражни филми, които са им поставяли като задачи. Включвал съм се с предложения към техните задачи и съм отигравал ситуации. Освен това с Ивайло Христов имахме задачи да гледаме определени филми и след това да ги коментираме. Обсъждали сме италианската, като цяло европейската, руската, американската тип игра, различни актьорски школи. За съжаление в този курс беше предвидено и ние да снимаме, но не ни остана време.
Какъв е героят ти в "Аве", в каква ситуация попада?
Не мога да разкажа много-много за филма, защото не знам какво мога да издам и какво – да премълча. Камен е в първи курс в Художествената академия, имал е много близък приятел. Не знам доколко ще се разбере във филма, но двамата смятат, че са много талантливи и е въпрос на време да станат гениални. В един момент единият разбира, че няма как да стане гениален и слага край на живота си. Другият, тоест моят герой, разбира същото, обаче е такъв, че по принцип приема нещата по-спокойно, философски.
Но филмът всъщност разглежда момент от живота на всеки млад човек, в който нахлува някакъв непознат, преобръща ти понятията за абсолютно всичко и си тръгва. Моят герой е едва на 19, не знае какъв е още, няма формирани мнения и е много лесно някой да го преобърне.
Доколкото знам подобно нещо е преживял и Константин (Божанов) и това го е вдъхновило да напише сценария. В живота му се е появила една жена, която после е изчезнала много мистериозно.
Какво представлява работата с Константин Божанов – различава ли се подходът му като на човек, който не работи тук, от този на българските режисьори, с които си работил?
Да. Той знае какво иска и по някакъв начин гони нещо, без на нас да ни е много ясно накъде отиваме. Разбира се, не съм гледал филма и не мога да сравня работата с резултата, но мисля, че си имаше определени стратегии. Лишавал ни е например от някаква информация, за да се изнервим и да вкараме изнервеността в сцената. Освен това е документалист, търси от актьорите документална игра.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
вторник, 17 май 2011 г.
Бойка Велкова: "Островът" е пример за много добро българско кино
Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
С прожекцията снощи в Кан в рамките на Петнайсетдневката на режисьорите (Quinzaine des realizateurs) "Островът" на Камен Калев се срещна с публика за пръв път. Да му пожелаем дълъг и успешен живот по реномирани фестивали и в пълни киносалони.
Предлагаме ви интервю и с Бойка Велкова, изпълнителка на една от централните роли във втория игрален филм на Калев, стартирал като проект на София Мийтингс.
Каква е ролята ви във филма "Островът" и с какво ви привлече, за да участвате в него?
Преди години Камен Калев ме покани за "Островьт", след четири години чакане за финансиране сценарият претьрпя промени, ролята ми в него - също. Харесвам ролята си и благодаря на Камен, че не се отказа от мен.
В едно свое интервю казвате, че работата на актьора е изследователска. В този смисъл как подходихте към ролята си във филма?
Разговори с Камен Калев, Руси Чанев, репетиции, проби на ситуациите, проби на костюми... Задьлбочено оглеждане на всичко от много посоки.
Разкажете ни малко повече за това как протече работата ви с режисьора Камен Калев и с колегите ви български и международни актьори.
Камен Калев-водачьт е много талантлив, усмихнат, търпелив, разбиращ, мек и с хладен ум.
Руси Чанев-партньорьт - любим мой актьор, учител, скептик, вдьхновяващ с чувствителна душевност.
Летисия Каста - неземно красива, нежна, скромна и с бьдеще като актриса.
Туре Линхарт - приятел с изключителни актьорски качества, озарен, лек и сьщевременно дълбок.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
С прожекцията снощи в Кан в рамките на Петнайсетдневката на режисьорите (Quinzaine des realizateurs) "Островът" на Камен Калев се срещна с публика за пръв път. Да му пожелаем дълъг и успешен живот по реномирани фестивали и в пълни киносалони.
Предлагаме ви интервю и с Бойка Велкова, изпълнителка на една от централните роли във втория игрален филм на Калев, стартирал като проект на София Мийтингс.
Каква е ролята ви във филма "Островът" и с какво ви привлече, за да участвате в него?
Преди години Камен Калев ме покани за "Островьт", след четири години чакане за финансиране сценарият претьрпя промени, ролята ми в него - също. Харесвам ролята си и благодаря на Камен, че не се отказа от мен.
В едно свое интервю казвате, че работата на актьора е изследователска. В този смисъл как подходихте към ролята си във филма?
Разговори с Камен Калев, Руси Чанев, репетиции, проби на ситуациите, проби на костюми... Задьлбочено оглеждане на всичко от много посоки.
Разкажете ни малко повече за това как протече работата ви с режисьора Камен Калев и с колегите ви български и международни актьори.
Камен Калев-водачьт е много талантлив, усмихнат, търпелив, разбиращ, мек и с хладен ум.
Руси Чанев-партньорьт - любим мой актьор, учител, скептик, вдьхновяващ с чувствителна душевност.
Летисия Каста - неземно красива, нежна, скромна и с бьдеще като актриса.
Туре Линхарт - приятел с изключителни актьорски качества, озарен, лек и сьщевременно дълбок.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
понеделник, 16 май 2011 г.
Руси Чанев: Камен Калев е отворен, така че всички актьори нахлувахме с идеи
Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Днес в Theatre Croisette в хотел "Мариот" от 14 и от 22 часа ще бъде прожектиран "Островът" в рамките на програмата "Петнайсетдневка на режисьорите". Руси Чанев, един от основните български актьори в него, даде онлайн интервю за сайта на София Филм Фест.
Каква е ролята ви във филма "Островът" и с какво ви привлече, за да участвате в него?
Беше лятото на 2005 г., Камен Калев искаше да направи своя първи филм, имаше готов сценарий - някакво привлекателно фантазе на тема „травми от миналото/страхове от бъдещето”, което силно миришеше на море и на кино, - даваше ми главна мъжка роля в две времеви измерения, оказа се, че иска да снимаме на острова, пък аз, макар роден в Бургас, го бях виждал само във филма на Рангел, викам си: айде другото лято ще съм при брат ми и ще мога да остана по-дълго, защо не; минаха си няколко лета обаче и на това приятелче все не му се отваряше парашутът пред разните комисии, това ме ядоса и съвсем хлътнах в проекта.
Вие участвате не само като актьор, но и като съсценарист на филмите "Авантаж" и "Мера според мера", както и на ТВ версията на „Хъшове”. Имахте ли принос и към сценария на "Островът", как развихте собствената си роля?
Камен Калев е доста отворен като човек, така че всички актьори нахлувахме с идеи и в забранени при другите режисьори и сценаристи пространства. А мене такова отношение направо ме качва на черешата. Както казах, моята роля беше главна, но направихме всичко възможно да я превърнем в епизодична, даже в незабележима - говоря ви за един дълъг процес, който отне сума ти месеци, но сега знаем всичко за този атом.
Разкажете ни малко повече за това как протече работата ви с режисьора Камен Калев и с колегите ви актьори.
О, беше много вълнуващо за повечето хора: море. Трябваше да науча някой и друг език навремето!...
Летисия е смела, Туре е талант, с Бойка поддържах напрежение, с Мишо си разказвахме спомени, а тия неща оказват влияние и в работата.
Елица, Стефан и Краси бяха внимателни, Юли и Камен – изобретателни и сърдечни, ето: докато снимахме в тяхната жилищна кооперация в Бургас, Камен дори ме запозна с майка си и пихме кафе, даже заедно се фотографирахме, но още не са ми дали снимките.
Вие казвате в едно интервю, че имате принцип да участвате във филми, които сам бихте гледал. Защо бихте гледал "Островът"?
Само за да видя дали вторият филм, който беше замислен като първи, се е измъкнал от капана да бъде втори.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Днес в Theatre Croisette в хотел "Мариот" от 14 и от 22 часа ще бъде прожектиран "Островът" в рамките на програмата "Петнайсетдневка на режисьорите". Руси Чанев, един от основните български актьори в него, даде онлайн интервю за сайта на София Филм Фест.
Каква е ролята ви във филма "Островът" и с какво ви привлече, за да участвате в него?
Беше лятото на 2005 г., Камен Калев искаше да направи своя първи филм, имаше готов сценарий - някакво привлекателно фантазе на тема „травми от миналото/страхове от бъдещето”, което силно миришеше на море и на кино, - даваше ми главна мъжка роля в две времеви измерения, оказа се, че иска да снимаме на острова, пък аз, макар роден в Бургас, го бях виждал само във филма на Рангел, викам си: айде другото лято ще съм при брат ми и ще мога да остана по-дълго, защо не; минаха си няколко лета обаче и на това приятелче все не му се отваряше парашутът пред разните комисии, това ме ядоса и съвсем хлътнах в проекта.
Вие участвате не само като актьор, но и като съсценарист на филмите "Авантаж" и "Мера според мера", както и на ТВ версията на „Хъшове”. Имахте ли принос и към сценария на "Островът", как развихте собствената си роля?
Камен Калев е доста отворен като човек, така че всички актьори нахлувахме с идеи и в забранени при другите режисьори и сценаристи пространства. А мене такова отношение направо ме качва на черешата. Както казах, моята роля беше главна, но направихме всичко възможно да я превърнем в епизодична, даже в незабележима - говоря ви за един дълъг процес, който отне сума ти месеци, но сега знаем всичко за този атом.
Разкажете ни малко повече за това как протече работата ви с режисьора Камен Калев и с колегите ви актьори.
О, беше много вълнуващо за повечето хора: море. Трябваше да науча някой и друг език навремето!...
Летисия е смела, Туре е талант, с Бойка поддържах напрежение, с Мишо си разказвахме спомени, а тия неща оказват влияние и в работата.
Елица, Стефан и Краси бяха внимателни, Юли и Камен – изобретателни и сърдечни, ето: докато снимахме в тяхната жилищна кооперация в Бургас, Камен дори ме запозна с майка си и пихме кафе, даже заедно се фотографирахме, но още не са ми дали снимките.
Вие казвате в едно интервю, че имате принцип да участвате във филми, които сам бихте гледал. Защо бихте гледал "Островът"?
Само за да видя дали вторият филм, който беше замислен като първи, се е измъкнал от капана да бъде втори.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
неделя, 15 май 2011 г.
Туре Линдхарт: Българските кинопрофесионалисти не осъзнават всъщност колко са добри
Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Режисьорът Камен Калев замина с колегите си от екипа на втория си игрален филм "Островът" за фестивала в Кан, където в понеделник, 16 май, ще бъде и прожекцията в рамките на "Петнайсетдневката на режисьорите". Подобно на другия наш селектиран за Кан филм "Аве", "Островът" тръгва по своя път от "София мийтингс" като проект през 2004 г.
Актьорският състав включва френския модел и актриса Летисия Каста, датския актьор Туре Линдхарт и българските им колеги Бойка Велкова, Руси Чанев, Михаил Мутафов и др. Островът бе определен от престижното френско списание Cahiers du cinema за едно от най-очакваните заглавия на 2011 г.
Датският актьор Туре Линдхарт даде кратко онлайн интервю за сайта на София Филм Фест.
Каква е ролята ви във филма "Островът" и с какво ви привлече, за да участвате в него?
Моят герой Данийл е успял бизнесмен, който живее в Париж заедно с красивата си приятелка. Животът му е хубав в много отношения, но нещо липсва. Той чувства някаква празнина в себе си, изпитва силно вътрешно напрежение. Може да се каже, че всъщност не води живота, който би искал да води. Нещо го измъчва и не знае какво.
Към сценария и ролята ме привлече фактът, че този човек решава да тръгне към непознатото, отказва се от всичко, което е, за да се почувства свободен. За мен това е забележителен път и история – да се откажеш от досегашния си живот, да се освободиш, дори това да е болезнен процес. За всеки актьор това е роля-мечта.
Според сюжета вашият герой живее във Франция, но е роден в България. Kак влязохте в образа му – какви бяха трудностите да се идентифицирате с българин?
С Камен Калев разговаряхме много за това какво означава да си българин. Решихме, че въпреки че героят ми е роден в България, той не е българин. Той не се чувства у дома нито във Франция, нито в България и това прави нещата трудни за него, но това пък е и истинската му същност. В същото време ние винаги се идентифицираме с родното си място, независимо дали това ни харесва или не, затова прекарах много време в България в наблюдения. Начинът на мислене на българите, актьорската игра, речта ми помогнаха да разбера в голяма степен героя си.
Тук открих красиви хора, изпълнени с обич, енергия, богата душевност. В същото време обаче те не осъзнават, че са прекрасни. Не се гордеят със себе си, макар да нямат причина да изпитват обратното. Това беше много важно за мен, за да разбера Данийл. Защото той е българин, независимо дали това му харесва или не.
Разкажете ни малко повече за това как протече работата ви с режисьора Камен Калев, още повече, че сте работил и с имена като Шон Пен и Рон Хауърд.
Камен Калев е уникален режисьор. Той успява да накара нещата да се случват, макар никой да не може да разбере как точно го прави. Той има богата душевност, но в същото време е и игрив, спокоен, забавен и много добре знае какво иска. От Камен невинаги можеш да получиш ясни отговори, каквито например биха ти дали американски режисьори като Рон Хауърд, но можете да обсъждате нещата, да обменяте мисли. Той няма против да създава героя заедно с вас, а това е чудесно. Той усеща какво иска, невинаги може да го обясни, което може да бъде напрягащо, но когато започнете да усещате това, което той усеща, ще разберете какво иска от вас и думите ще са излишни. И тогава започвате да разказвате една история, а това е много вдъхновяващо за всеки актьор.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Режисьорът Камен Калев замина с колегите си от екипа на втория си игрален филм "Островът" за фестивала в Кан, където в понеделник, 16 май, ще бъде и прожекцията в рамките на "Петнайсетдневката на режисьорите". Подобно на другия наш селектиран за Кан филм "Аве", "Островът" тръгва по своя път от "София мийтингс" като проект през 2004 г.
Актьорският състав включва френския модел и актриса Летисия Каста, датския актьор Туре Линдхарт и българските им колеги Бойка Велкова, Руси Чанев, Михаил Мутафов и др. Островът бе определен от престижното френско списание Cahiers du cinema за едно от най-очакваните заглавия на 2011 г.
Датският актьор Туре Линдхарт даде кратко онлайн интервю за сайта на София Филм Фест.
Каква е ролята ви във филма "Островът" и с какво ви привлече, за да участвате в него?
Моят герой Данийл е успял бизнесмен, който живее в Париж заедно с красивата си приятелка. Животът му е хубав в много отношения, но нещо липсва. Той чувства някаква празнина в себе си, изпитва силно вътрешно напрежение. Може да се каже, че всъщност не води живота, който би искал да води. Нещо го измъчва и не знае какво.
Към сценария и ролята ме привлече фактът, че този човек решава да тръгне към непознатото, отказва се от всичко, което е, за да се почувства свободен. За мен това е забележителен път и история – да се откажеш от досегашния си живот, да се освободиш, дори това да е болезнен процес. За всеки актьор това е роля-мечта.
Според сюжета вашият герой живее във Франция, но е роден в България. Kак влязохте в образа му – какви бяха трудностите да се идентифицирате с българин?
С Камен Калев разговаряхме много за това какво означава да си българин. Решихме, че въпреки че героят ми е роден в България, той не е българин. Той не се чувства у дома нито във Франция, нито в България и това прави нещата трудни за него, но това пък е и истинската му същност. В същото време ние винаги се идентифицираме с родното си място, независимо дали това ни харесва или не, затова прекарах много време в България в наблюдения. Начинът на мислене на българите, актьорската игра, речта ми помогнаха да разбера в голяма степен героя си.
Тук открих красиви хора, изпълнени с обич, енергия, богата душевност. В същото време обаче те не осъзнават, че са прекрасни. Не се гордеят със себе си, макар да нямат причина да изпитват обратното. Това беше много важно за мен, за да разбера Данийл. Защото той е българин, независимо дали това му харесва или не.
Разкажете ни малко повече за това как протече работата ви с режисьора Камен Калев, още повече, че сте работил и с имена като Шон Пен и Рон Хауърд.
Камен Калев е уникален режисьор. Той успява да накара нещата да се случват, макар никой да не може да разбере как точно го прави. Той има богата душевност, но в същото време е и игрив, спокоен, забавен и много добре знае какво иска. От Камен невинаги можеш да получиш ясни отговори, каквито например биха ти дали американски режисьори като Рон Хауърд, но можете да обсъждате нещата, да обменяте мисли. Той няма против да създава героя заедно с вас, а това е чудесно. Той усеща какво иска, невинаги може да го обясни, което може да бъде напрягащо, но когато започнете да усещате това, което той усеща, ще разберете какво иска от вас и думите ще са излишни. И тогава започвате да разказвате една история, а това е много вдъхновяващо за всеки актьор.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
неделя, 20 март 2011 г.
Ив Мармион: В атмосферата на София Филм Фест има положителни трептения
Read the interview with Yves Marmion in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Ив Мармион е един от водещите европейски продуценти със заглавия като "Аризонска мечта", "Апартаментът", "Обичах те толкова дълго" и др. в биографията си. Той е и председател на управляващия борд на Европейската филмова академия (ЕФА) и заедно с колегите си от него беше в София по време на 15-ото издание на София Филм Фест, за да осъществят тук една от своите работни срещи през годината.
Как мина днешната ви среща? Можете ли да споделите какви въпроси обсъждахте на нея?
Подобни работни срещи имаме четири пъти годишно. Днес срещата беше съвсем обичайна, с тази разлика, че приветствахме трима нови членове на борда. Обсъждахме също така и следващата церемония по връчването на Европейските филмови награди и как да я пригодим към новите условия. Опитваме се с всяка изминала година да подобряваме работата на Европейската филмова академия. Доволен съм от резултатите от днешната среща, защото след дълги обсъждания постигнахме съгласие по различните предложения за подобрения в работата ни, които бяха изказани.
Защо избрахте за място на срещата си нашата столица и то в рамките на София Филм Фест?
Ние имаме положителния навик да извеждаме борда извън Берлин, за да се срещаме с други колеги и местни кинодейци в различни страни. В този конкретен случай Стефан Китанов е добър приятел на ЕФА и когато предложи да ни покани тук, ние много харесахме идеята му. Досега бордът ни не се беше събирал в Източноевропейска страна. Но такъв вид пътуване предоставя добри условия за работа и за срещи с местни кинодейци.
Къде бихте поставили Международния София Филм Фест и професионалното му събитие София мийтингс на картата на европейските фестивали?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Мисля, че София Филм Фест е част от мрежата, която оформят все повече фестивали и благодарение на нея вече не е задължително да сте в Кан, Венеция или Берлин, за да свършите своята работа или да се срещнете с определени хора. Мисля, че и пичингите тук са много интересни и полезни за широк кръг от млади таланти и продуценти. Не бих могъл да кажа повече от това, защото не пътувам по всички фестивали и винаги ми е трудно да правя сравнения. Но тук усещам положителни трептения в атмосферата.
Имахте ли възможност да посетите някои от пичингите или да участвате в друго събитие, което е част от София мийтингс?
Не, тъй като пристигнах едва вчера. Но някои от колегите ми са били на пичинги и споделиха, че ги намират за много интересни.
Една от целите на ЕФА е да проправя мост между бизнеса и кинотворците, между творческото начало и хората с пари, които финансират филмите. Опитвате ли се също така да продължите този мост и към зрителите?
Европейските филмови награди представят богат спектър от заглавията, които съставляват европейското кино. Опитваме се да открием както успешни по отношение на бокс офис резултатите филми, така и забележителни със своите качества заглавия, които не винаги имат и комерсиален успех. ЕФА има 2000 членове из цяла Европа и ние постоянно се опитваме да намерим баланс в това да оценим, както казах добре представилите се в кината филми и качествените заглавия, които са минали по-малко забележимо през салоните. Това, все пак, са двете страни на един и същи бизнес.
Друга цел на ЕФА, както се твърди на сайта й, е желанието за осъществяването на различни събития през годината, които да насърчават развитието и промотират европейската филмова култура на континента и по цял свят. Можем ли да говорим за практическите резултати от тези събития? Как преценявате доколко те са успешни?
Мисля, че трябва да бъдем доста скромни що се отнася до преценката ни за конкретните резултати. Основната задача на академията е осъществяването на наградите. Това е процес, който тече през цялата година, но освен него, ние организираме и други събития. Ще ви дам пример с мастър класовете, които наричаме Неделя в провинцията. Това са дълги уикенди, посветени на конкретна тема, на които каним млади режисьори. Миналата година, например, най-добрият експерт по 3d кино в Евроа, французинът Ален Дероб води един от мастър класовете ни, който беше много интересен.
Освен това ние организираме и прожектирането на късометражни филми от фестивал на фестивал, подготовката за което също ни отнема цяла година – постоянно следим фестивалите на късометражното кино, от където се формира окончателната ни селекция. (Подборката от номинираните за най-добър европейски късометражен филм е включена и в програмата на София Филм Фест – б. ред.)
Най-голямото ни събитие, разбира се, е церемонията по връчването на Европейските филмови награди, която през година се състои в различен от Берлин европейски град, така че ние постоянно търсим партньори за градове домакини. Освен това, докато правим селекцията, внимаваме да дадем на всички филми равен шанс, както и да предотвратим възможни случаи на пиратство. Сега всички автори на филми са много внимателни когато трябва да изпратят филмите си на 2000 човека. Затова започнахме да работим с платформите Video on Demand, тъй като те предлагат по-голяма сигурност.
Пиратството е проблем за цяла Европа. Във Франция властите са се заели да се справят с интернет пиратството, но сега се появиха продавачи на пиратски филми в метрото, например, които предлагат както класически, така и съвсем нови заглавия. И въпреки всичките усилия, пиратството в момента продължава да процъфтява.
Как съвместявате задълженията си на председател на ЕФА с кариерата си на продуцент?
Имам късмета да работя със силен екип, ръководен от директора на нашия секретариат Марион Дьоринг, така че задълженията ми като председател на ми отнемат чак толкова много време. Аз съм насреща винаги, когато трябва да се обсъдят различни въпроси или има среща на борда. И също така за мен винаги е удоволствие да пътувам до различна европейска столица за срещите на борда или за церемониите за наградите.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Ив Мармион е един от водещите европейски продуценти със заглавия като "Аризонска мечта", "Апартаментът", "Обичах те толкова дълго" и др. в биографията си. Той е и председател на управляващия борд на Европейската филмова академия (ЕФА) и заедно с колегите си от него беше в София по време на 15-ото издание на София Филм Фест, за да осъществят тук една от своите работни срещи през годината.
Как мина днешната ви среща? Можете ли да споделите какви въпроси обсъждахте на нея?
Подобни работни срещи имаме четири пъти годишно. Днес срещата беше съвсем обичайна, с тази разлика, че приветствахме трима нови членове на борда. Обсъждахме също така и следващата церемония по връчването на Европейските филмови награди и как да я пригодим към новите условия. Опитваме се с всяка изминала година да подобряваме работата на Европейската филмова академия. Доволен съм от резултатите от днешната среща, защото след дълги обсъждания постигнахме съгласие по различните предложения за подобрения в работата ни, които бяха изказани.
Защо избрахте за място на срещата си нашата столица и то в рамките на София Филм Фест?
Ние имаме положителния навик да извеждаме борда извън Берлин, за да се срещаме с други колеги и местни кинодейци в различни страни. В този конкретен случай Стефан Китанов е добър приятел на ЕФА и когато предложи да ни покани тук, ние много харесахме идеята му. Досега бордът ни не се беше събирал в Източноевропейска страна. Но такъв вид пътуване предоставя добри условия за работа и за срещи с местни кинодейци.
Къде бихте поставили Международния София Филм Фест и професионалното му събитие София мийтингс на картата на европейските фестивали?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Мисля, че София Филм Фест е част от мрежата, която оформят все повече фестивали и благодарение на нея вече не е задължително да сте в Кан, Венеция или Берлин, за да свършите своята работа или да се срещнете с определени хора. Мисля, че и пичингите тук са много интересни и полезни за широк кръг от млади таланти и продуценти. Не бих могъл да кажа повече от това, защото не пътувам по всички фестивали и винаги ми е трудно да правя сравнения. Но тук усещам положителни трептения в атмосферата.
Имахте ли възможност да посетите някои от пичингите или да участвате в друго събитие, което е част от София мийтингс?
Не, тъй като пристигнах едва вчера. Но някои от колегите ми са били на пичинги и споделиха, че ги намират за много интересни.
Една от целите на ЕФА е да проправя мост между бизнеса и кинотворците, между творческото начало и хората с пари, които финансират филмите. Опитвате ли се също така да продължите този мост и към зрителите?
Европейските филмови награди представят богат спектър от заглавията, които съставляват европейското кино. Опитваме се да открием както успешни по отношение на бокс офис резултатите филми, така и забележителни със своите качества заглавия, които не винаги имат и комерсиален успех. ЕФА има 2000 членове из цяла Европа и ние постоянно се опитваме да намерим баланс в това да оценим, както казах добре представилите се в кината филми и качествените заглавия, които са минали по-малко забележимо през салоните. Това, все пак, са двете страни на един и същи бизнес.
Друга цел на ЕФА, както се твърди на сайта й, е желанието за осъществяването на различни събития през годината, които да насърчават развитието и промотират европейската филмова култура на континента и по цял свят. Можем ли да говорим за практическите резултати от тези събития? Как преценявате доколко те са успешни?
Мисля, че трябва да бъдем доста скромни що се отнася до преценката ни за конкретните резултати. Основната задача на академията е осъществяването на наградите. Това е процес, който тече през цялата година, но освен него, ние организираме и други събития. Ще ви дам пример с мастър класовете, които наричаме Неделя в провинцията. Това са дълги уикенди, посветени на конкретна тема, на които каним млади режисьори. Миналата година, например, най-добрият експерт по 3d кино в Евроа, французинът Ален Дероб води един от мастър класовете ни, който беше много интересен.
Освен това ние организираме и прожектирането на късометражни филми от фестивал на фестивал, подготовката за което също ни отнема цяла година – постоянно следим фестивалите на късометражното кино, от където се формира окончателната ни селекция. (Подборката от номинираните за най-добър европейски късометражен филм е включена и в програмата на София Филм Фест – б. ред.)
Най-голямото ни събитие, разбира се, е церемонията по връчването на Европейските филмови награди, която през година се състои в различен от Берлин европейски град, така че ние постоянно търсим партньори за градове домакини. Освен това, докато правим селекцията, внимаваме да дадем на всички филми равен шанс, както и да предотвратим възможни случаи на пиратство. Сега всички автори на филми са много внимателни когато трябва да изпратят филмите си на 2000 човека. Затова започнахме да работим с платформите Video on Demand, тъй като те предлагат по-голяма сигурност.
Пиратството е проблем за цяла Европа. Във Франция властите са се заели да се справят с интернет пиратството, но сега се появиха продавачи на пиратски филми в метрото, например, които предлагат както класически, така и съвсем нови заглавия. И въпреки всичките усилия, пиратството в момента продължава да процъфтява.
Как съвместявате задълженията си на председател на ЕФА с кариерата си на продуцент?
Имам късмета да работя със силен екип, ръководен от директора на нашия секретариат Марион Дьоринг, така че задълженията ми като председател на ми отнемат чак толкова много време. Аз съм насреща винаги, когато трябва да се обсъдят различни въпроси или има среща на борда. И също така за мен винаги е удоволствие да пътувам до различна европейска столица за срещите на борда или за церемониите за наградите.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
вторник, 15 март 2011 г.
Габриеле Бруненмайер: Имате младо поколение, което има какво да каже с филмите си
Read the interview with Gabrielle Brunnenmeyer in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
Габриеле Бруненмайер е журналист и кинокритик. Oглавявала e програмата МЕДИА Антена Берлин-Бранденбург. Била е артистичен съветник за обучителната инициатива на МЕДИА Moonstone International за Източна и Централна Европа и е организирала уъркшопове за режисьори и сценаристи в Германия. Основната ù работа през последните 10 години е развитието на Пазара на копродукции Изток-Запад в рамките на филмовия фестивал в Котбус, където е артистичен директор до края на 2009 г. Тя все още работи като съветник по проектите за фонда Kuratorium Junger Deutscher Film, който подпомага дебютни и втори игрални филми на млади немски режисьори. Габриеле Бруненмайер беше част от международното жури в рамките на 15-ия София Филм Фест.
Поставихте ли си някакви общи критерии с останалите членове на журито, според които да оценявате филмите?
Много добре се сработихме като жури. Журито се състоеше от млади режисьори, някои от тях само с по един игрален филм, и от Фридрик и мен, които сме по-възрастни и имаме различен професионален опит, например моята работа в Пазара на копродукции Изток-Запад в рамките на филмовия фестивал в Котбус. Още в началото решихме да се оставим на усещанията, които поражда всеки филм в нас, да бъдем отворени да открием нещо ново. Не сме търсили някакъв определен елемент във филмите, но това, което ни обединяваше всичките, е любовта ни към киното. Имахме само едно обсъждане, на което говорихме за всички филми. Разбира се, и преди това сме си споделяли разни неща помежду си, но бяхме решили – и това е нещо, в което аз лично вярвам, че трябва да се изчака, докато се изгледа всичко. Някои от нас си водеха записки след прожекциите. И в края се получи много добра дискусия, всички участваха изцяло в нея.
Имате ли различен подход в оценяването на някой, който е в началото на своята кариера и в оценяването на вече утвърдени имена? Прощавате ли някои несъвършенства на дебютантите?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос, но, да, разбира се, прощаваме някои от несъвършенствата, защото това са режисьори само с по един или два филма зад гърба си. От друга страна обаче те вече са преминали през предварителна селекция, поканени са на международен конкурс и не е честно да гледаме към тях през очилата на „това е млад режисьор-дебютант”. Можеш да простиш всичко на един филм, ако той те докосне. Дори някои от актьорите да не са убедителни, или камерата в някои сцени да не е съвсем на фокус, това не е причина да не харесаш филма. По-важно е как го възприемаш цялостно, как режисьорът е решил да разкаже своята история и дали това ти харесва. За мен е много по-интересно да гледам филми на дебютанти, защото така имаш възможността да откриеш нов талант.
Бихте ли направили сравнение между темите, които засягат режисьорите на двата български филма в конкурса – "Подслон" и "TILT" – и темите, от които се интересуват младите немски режисьори?
Познавам "TILT" от Пазара на копродукции Изток-Запад в Котбус, където работех. Той беше представен там още като проект и аз участвах в намирането на немски партньор. "TILT" ми хареса, защото го намирам за много смел първи филм – той обединява любовна история с история за съзряването в исторически контекст, пътуване извън страната – толкова много теми в един филм. Според мен, за режисьор дебютант Виктор се е справил много добре. Във филма може и да има някои сцени, които не са перфектни, но те са чаровни, а не дразнещи.
За "Подслон" бях чела, преди да го гледам, а и познавам много добре румънския му съсценарист. Той е също много убедителен дебют. В него ми хареса това, че той поставя своята обикновена история, поднесена с доза хумор, сред мизансцен на арт филм. Нивото на дебютантите-режисьори, ако съдя по тези два филма, не отстъпва много по качества от нивото на дебютантите в Германия. В момента у нас има интерес да се разказват семейни драми с криминален елемент в тях. За мен беше интересен фактът, че и много от филмите в конкурса също съдържаха някакъв криминален елемент.
Ще хареса ли немската или въобще международната публика тези два български филма?
В момента е много трудно да се каже какво харесва немският зрител. Проблемът е, че имаме твърде много арт филми, както и голямо количество премиерни филми всяка седмица. Кината са наводнени с филми, които един ден са в програмата, а на следващия са свалени, заради по-слаб зрителски интерес. Поради тази причина е много трудно за един филм въобще да стигне до кинопоказ. Например, с нито един от тези два филма не бихме могли да постъпим така, че да програмираме прожекции за няколко дни и да проследим какъв ще бъде зрителският интерес. Но и двата филма биха били интересни за зрителите с темите и историята си.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
Габриеле Бруненмайер е журналист и кинокритик. Oглавявала e програмата МЕДИА Антена Берлин-Бранденбург. Била е артистичен съветник за обучителната инициатива на МЕДИА Moonstone International за Източна и Централна Европа и е организирала уъркшопове за режисьори и сценаристи в Германия. Основната ù работа през последните 10 години е развитието на Пазара на копродукции Изток-Запад в рамките на филмовия фестивал в Котбус, където е артистичен директор до края на 2009 г. Тя все още работи като съветник по проектите за фонда Kuratorium Junger Deutscher Film, който подпомага дебютни и втори игрални филми на млади немски режисьори. Габриеле Бруненмайер беше част от международното жури в рамките на 15-ия София Филм Фест.
Поставихте ли си някакви общи критерии с останалите членове на журито, според които да оценявате филмите?
Много добре се сработихме като жури. Журито се състоеше от млади режисьори, някои от тях само с по един игрален филм, и от Фридрик и мен, които сме по-възрастни и имаме различен професионален опит, например моята работа в Пазара на копродукции Изток-Запад в рамките на филмовия фестивал в Котбус. Още в началото решихме да се оставим на усещанията, които поражда всеки филм в нас, да бъдем отворени да открием нещо ново. Не сме търсили някакъв определен елемент във филмите, но това, което ни обединяваше всичките, е любовта ни към киното. Имахме само едно обсъждане, на което говорихме за всички филми. Разбира се, и преди това сме си споделяли разни неща помежду си, но бяхме решили – и това е нещо, в което аз лично вярвам, че трябва да се изчака, докато се изгледа всичко. Някои от нас си водеха записки след прожекциите. И в края се получи много добра дискусия, всички участваха изцяло в нея.
Имате ли различен подход в оценяването на някой, който е в началото на своята кариера и в оценяването на вече утвърдени имена? Прощавате ли някои несъвършенства на дебютантите?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос, но, да, разбира се, прощаваме някои от несъвършенствата, защото това са режисьори само с по един или два филма зад гърба си. От друга страна обаче те вече са преминали през предварителна селекция, поканени са на международен конкурс и не е честно да гледаме към тях през очилата на „това е млад режисьор-дебютант”. Можеш да простиш всичко на един филм, ако той те докосне. Дори някои от актьорите да не са убедителни, или камерата в някои сцени да не е съвсем на фокус, това не е причина да не харесаш филма. По-важно е как го възприемаш цялостно, как режисьорът е решил да разкаже своята история и дали това ти харесва. За мен е много по-интересно да гледам филми на дебютанти, защото така имаш възможността да откриеш нов талант.
Бихте ли направили сравнение между темите, които засягат режисьорите на двата български филма в конкурса – "Подслон" и "TILT" – и темите, от които се интересуват младите немски режисьори?
Познавам "TILT" от Пазара на копродукции Изток-Запад в Котбус, където работех. Той беше представен там още като проект и аз участвах в намирането на немски партньор. "TILT" ми хареса, защото го намирам за много смел първи филм – той обединява любовна история с история за съзряването в исторически контекст, пътуване извън страната – толкова много теми в един филм. Според мен, за режисьор дебютант Виктор се е справил много добре. Във филма може и да има някои сцени, които не са перфектни, но те са чаровни, а не дразнещи.
За "Подслон" бях чела, преди да го гледам, а и познавам много добре румънския му съсценарист. Той е също много убедителен дебют. В него ми хареса това, че той поставя своята обикновена история, поднесена с доза хумор, сред мизансцен на арт филм. Нивото на дебютантите-режисьори, ако съдя по тези два филма, не отстъпва много по качества от нивото на дебютантите в Германия. В момента у нас има интерес да се разказват семейни драми с криминален елемент в тях. За мен беше интересен фактът, че и много от филмите в конкурса също съдържаха някакъв криминален елемент.
Ще хареса ли немската или въобще международната публика тези два български филма?
В момента е много трудно да се каже какво харесва немският зрител. Проблемът е, че имаме твърде много арт филми, както и голямо количество премиерни филми всяка седмица. Кината са наводнени с филми, които един ден са в програмата, а на следващия са свалени, заради по-слаб зрителски интерес. Поради тази причина е много трудно за един филм въобще да стигне до кинопоказ. Например, с нито един от тези два филма не бихме могли да постъпим така, че да програмираме прожекции за няколко дни и да проследим какъв ще бъде зрителският интерес. Но и двата филма биха били интересни за зрителите с темите и историята си.
Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
петък, 14 януари 2011 г.
Послепис
Ако трябва да напиша сценарий за филм за тях двамата, ще избера визуално да ги представят като вратата на някой американски saloon в дивия запад – с две дървени половинки, които ту се срещат, ту се раздалечават, когато някой мине през тях. Едната се движи напред, докато другата се движи назад. Понякога и двете са тласнати в една посока и докато не се успокоят, се люлеят напред-назад - първо много бързо, а после, докато се успокояват, все по-бавно. Обикновено в синхрон. Но е факт, че се срещат само като са в покой. И срещата им не зависи много от тях. Защото в момента, в който се появи някой друг, те са подвластни на неговата енергия, движение и посока и просто я следват, разделяйки се. Всъщност срещата им зависи от тях дотолкова, доколкото между тях няма външни влияния. Чудя се кога е бил началният момент, в който тези две еднакви половини са се засекли за първи път и в кой момент се е решило, че ще си останат разделени, обречени завинаги да се раздалечават, а не обратното - да натежи мигът, в който са заедно и външните влияния постепенно да избледнеят и да бъдат неутрализирани.
Ако трябва да избера цвят, в който да облека него, това ще е блед, небесно син цвят. Почти прозрачен. С размиващи се граници. Ту изчезващи, ту появяващи се. В един момент синьото придава цветна плътност на нещата и смисълът е явен и разбираем. В следващия момент бледността му го прави толкова прозрачен, че той сякаш не съществува зад него. И е странно, че е хем прозрачно, хем нищо от него не се вижда. Прозрачно и непроницаемо. Оптическа илюзия ли е това? В един момент от това небесно синьо полъхва приятен, свеж бриз, който завива краищата на нейната пола и вдига кичурите, паднали на челото й. В следващия обаче може изведнъж да захладнее и кожата й да настръхне от него. Но пък ако го няма настъпва някакво заспало безвремие. Или спокойствие. Тя ще избере кое от двете.
Ако трябва да избера звуци, които да го представят, ще бъде някоя поп-рок песен – с изразени барабани, семпла, но топла мелодия и запомнящ се рефрен. Не много популярна, но не и много алтернативна. Нещо, което би се харесало на повече хора, без обаче да е лишено от оригиналност. Нещо, на което можеш да танцуваш, защото е ритмично, но и нещо, на което можеш да си чуеш приказката, защото не е прекалено шумно. Песен, която ще остане известно време по върховете в класациите, ще се върти из клубовете и по радиото достатъчно дълго, за да я запомни тя, а след това ще изчезне, за да отстъпи място на други подобни песни. После ще я въртят от време на време – на нея ще й бъде приятно да я слуша, но едва ли ще се сеща сама да си я пуска.
Ако трябва да избера препинателен знак за финал на тяхната история, ще ми бъде трудно да се спра на един. Със сигурност няма да е точка, защото нито една история не приключва изведнъж с такава окончателност - обикновено отзвукът от нея се точи във времето и докато чувствата и емоциите се уталожват, се преминава през много въпросителни: защо така са постъпвали, а не иначе?, например; редица удивителни: ама как можах! или ама как можа!!!; може да има и няколко неясни знаци, изразяващи най-вече емоциите, които в началото след края са все още твърде силни и неконтролируеми. Най-вероятно е обаче историята да приключи с многоточие и докато се точи това многоточие, между него могат да се подредят в различен ред и интензитет всички останали препинателни знаци. Да им пожелаем най-накрая да сложат едно двуеточие последвано от дясна скобка, което ще значи, че са изчистили миналото от мрачните му нюанси и с надежда продължават напред :)
Ако трябва да избера цвят, в който да облека него, това ще е блед, небесно син цвят. Почти прозрачен. С размиващи се граници. Ту изчезващи, ту появяващи се. В един момент синьото придава цветна плътност на нещата и смисълът е явен и разбираем. В следващия момент бледността му го прави толкова прозрачен, че той сякаш не съществува зад него. И е странно, че е хем прозрачно, хем нищо от него не се вижда. Прозрачно и непроницаемо. Оптическа илюзия ли е това? В един момент от това небесно синьо полъхва приятен, свеж бриз, който завива краищата на нейната пола и вдига кичурите, паднали на челото й. В следващия обаче може изведнъж да захладнее и кожата й да настръхне от него. Но пък ако го няма настъпва някакво заспало безвремие. Или спокойствие. Тя ще избере кое от двете.
Ако трябва да избера звуци, които да го представят, ще бъде някоя поп-рок песен – с изразени барабани, семпла, но топла мелодия и запомнящ се рефрен. Не много популярна, но не и много алтернативна. Нещо, което би се харесало на повече хора, без обаче да е лишено от оригиналност. Нещо, на което можеш да танцуваш, защото е ритмично, но и нещо, на което можеш да си чуеш приказката, защото не е прекалено шумно. Песен, която ще остане известно време по върховете в класациите, ще се върти из клубовете и по радиото достатъчно дълго, за да я запомни тя, а след това ще изчезне, за да отстъпи място на други подобни песни. После ще я въртят от време на време – на нея ще й бъде приятно да я слуша, но едва ли ще се сеща сама да си я пуска.
Ако трябва да избера препинателен знак за финал на тяхната история, ще ми бъде трудно да се спра на един. Със сигурност няма да е точка, защото нито една история не приключва изведнъж с такава окончателност - обикновено отзвукът от нея се точи във времето и докато чувствата и емоциите се уталожват, се преминава през много въпросителни: защо така са постъпвали, а не иначе?, например; редица удивителни: ама как можах! или ама как можа!!!; може да има и няколко неясни знаци, изразяващи най-вече емоциите, които в началото след края са все още твърде силни и неконтролируеми. Най-вероятно е обаче историята да приключи с многоточие и докато се точи това многоточие, между него могат да се подредят в различен ред и интензитет всички останали препинателни знаци. Да им пожелаем най-накрая да сложат едно двуеточие последвано от дясна скобка, което ще значи, че са изчистили миналото от мрачните му нюанси и с надежда продължават напред :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)