неделя, 31 октомври 2010 г.

Deja vu


Не е вярно, че два пъти в една река не можеш да нагазиш. Повтарянето на събитията в живота ни го опровергава. Озоваването в същите схеми го доказва. Вървенето по спиралата на живота и постоянното спиране на познатите кръстовища, на които откриваме същите характери зад нови лица, също го доказва. Погледът в огледалото, когато виждаме, че сме в огледална ситуация на тази, в която вече сме изпадали преди време, го доказва.

Защо тогава се опитваме да счупим с главата си огледалото и да минем от другата му страна, когато там ни чака същото? Защо задаваме въпроси, когато знаем отговорите? Защо протягаме ръка към тези, които така и така няма да я поемат? Защо се чудим как не можем да отворим нова врата, преди да сме затворили старата?

Колко пъти ще се случва това докато живеем? Откъде е започнало и дали ще има развръзка? Епилог? Хепи енд? И продължение? Или spin off?

Въртя се в кръг, и всеки път разширявам обиколката, спирам на нови места, но се въртя в кръг. В началото на своя път съм била в центъра на спиралата, в една малка точица, и колкото повече вървя напред, толкова се и отдалечавам от нея, но винаги мога да се спусна по различни дълги или къси допирателни назад към отправния момент. Някои неща започват неочаквано. Началото им е скрито в събития, които би трябвало да ни тласнат в други посоки, или предполагат съвсем различно развитие. Но рамките на цикличността във всеки индивидуален живот имат своето предопределение и следват логиката на неизбежното развиване на спиралата.

Има ли наистина предопределеност? И свободна воля да я променя? Свободната воля може би е и обикалянето на кръга на предопределеността с разширяване и промени в обиколката му. Така и така не вярвам във вървенето по права линия от една изходна точка, към която никога не се връщаш. Това, че си оставяме част от багажа на миналото тук-там и после си го намираме на уж неочаквани места, го доказва. Не ми се иска нещата да бяха по-прости, защото тогава сигурно щях да искам да са по-сложни. Или може би пак щях да се тревожа, но без да мога да си обяснявам поне от време на време на какво се дължи тревогата ми. Иска ми се нещата да са такива, каквито са - лабиринт, из който се лутам. С пасажи, в които се движа свободно и с места, на които ми е тясно. С кътчета, на които вече съм била и с нови пространства, които да опознавам.

Нищо лично


Така се случва, че приемаме повечето събития лично. Както и отношението на другите към нас. А нищо не се случва извън нас. Затова и има толкова недоразумения и разочарования – трудно е да приемем, че всичко, което сме и правим, получаваме или губим, намираме или забравяме, откриваме или загърбваме, излиза от нас и се връща към нас обратно.

Действителността наистина е единична и уникална проекция на всяко отделно съзнание и подсъзнание, стремежи и надежди, страхове и травми. Никой друг не ни е виновен за това, че страдаме. Никой друг не е отговорен и за това, че сме щастливи. Никой друг не ни е виновен за това, че сме се провалили. И никой друг не заслужава овации за това, че сме успели.

Защо ли?

Защото всеки човек стои на своя мост към другите и може да извърви сам само половината от пътя. Ако пожелаеш да извървиш останалата част към него ще спечелиш или ще изгубиш; ще се зарадваш или ще пострадаш; ще получиш или ще ти се отнеме нещо. И не е ли прекрасно това? Хем успокоително, хем тъжно, но всъщност дълбоко вярно.

Или както го чух няколко пъти около една маса в „Слънце Луна” миналата седмица – просто това са фактите. Хубаво е да знаем, че отговорността за всичко е наша.

събота, 16 октомври 2010 г.

Най-големите празници през годината

Има 5 големи празника за мен през годината.

Първите два са свързани с датите 26 април и 16 октомври. На първата е роден татко, а на втората - мама. Тази година и двамата навършиха 2 х 30 години и това със сигурност прави празниците по-специални, но все така мили. Като се замисля какво мога да им кажа и подаря, сърцето ми се свива. За мен те, такива каквито са, са най-големият подарък, който получавам вече 33 години. Най-щастливото дете, което е събрало в кошничката си повече обич, отколкото може да върне обратно и всички онези уроци, полезни и важни, за които неведнъж е мърморило намусено на себе си: "Ти пък ще ми кажеш!" Уроците обикновено са били правилни и полезни, но детето все още иска да му разрешат да прави грешки, а не да се стреми към съвършенство. То, така или иначе, както е казал Дали, е постижимо само за него, гения.


Няма равновесие. Няма равнопоставеност. Няма знак на равенство между това, което получаваш от някого и това, което му даваш в замяна. И как да има знак на равенство, когато е най-трудно да се отблагодариш, когато усещаш, че си получил най-много?! Какъв подарък да направиш? Как да избереш, как да изразиш това благодаря, което да тежи толкова, колкото многото, което си получил преди него. Но във всичкото това, във взаимоотношенията между деца и родители има някаква странна хармония. Нещата са такива, каквито са, защото трябва да са такива, каквито са.


Другият голям празник е Бъдни вечер, когато цялата рода се събира и докато преяждаме с постни манджи и си наливаме в гърлата ракия, в душата ми се разлива спокойствието от усещането, че дори да реализирам най-големите им страхове - трайно да стана вегетарианка или никога да не се омъжа, - родата ще ме обича по свой си, макар и не винаги тактичен начин. На което аз ще им отвръщам със същото. На всеки 24 декември се ражда и надеждата за нещо по-добро, независимо дали го свързаме с религията или не. Всички сме заедно, и макар да не сме около огнище, се стопляме един друг.


Четвъртият важен празник е моят рожден ден, защото на него винаги мога да събера приятелите си. И винаги най-големият подарък е бил това, че са до мен. Но, моля, това не значи, че не се радвам и не искам и други подаръци от вас, мили мои! Имала съм късмета да ви срещна и привържа към себе си и не бих ви оставила да си отидете току тъй, защото ме допълвате, радвате и оставяте да бъда такава, каквато съм.


Петият голям празник е Великден. Не само пролетта вече е дошла и предвещава лятото, но си и припомням за пореден път, че няма страшно - от пепелта на нещо, което вече го няма, ще се роди нещо ново и по-добро. Пък някога може дори да е вечно.