Пламен Христов - един българин в империята на Дисни

Пламен Христов е на 35г., живее в САЩ от 1990г. Преди това е преминал през кръжок по рисуване в Двореца на пионерите, завършил металургия в ХТИ. В страната на неограничените възможности учи рисуване в “Пасадина Сити колидж” и анимация в частната школа на Марк Уестърмор. С анимация се занимава от седем години, а от 1996г. е работи в “Walt Disney”. Първият пълнометражен анимационен филм, в който работи е “Голямата ваканция”.
В какви телевизионни проекти сте работили?
Работих в шоуто “Happily Ever After” на HBO за “Criteria” (?) След това в анимационния сериал Happyless (?) на “Disney” и “Recess”. Работата по телевизионните серии на “Recess” беше повече от четири години. Направихме над 130 епизода, които са много популярни в САЩ. Аз се занимавах с дизайна на продукцията. В момента работя на друго шоу на “Disney” “Loyd in Space”. Автор съм на дизайна на един от героите в “Голямата ваканция” - Гас. Бях дизайнер и декорите. Работата ми се състоеше в това да правя скици, докато чета сценария. След като скиците се одобрят от продуцентите, те се сканират и оцветяват компютърно. Ние създаваме основния поглед към обстановката около героите, после всичко се изпраща в Корея, където ги дооофрмят.
Как се прие филмът в САЩ?
Филмът беше много успешен, тъй като е с нисък бюджет - 10 млн. За да бъде филм като него печеливш, той трябва да направи три пъти бюджета си. Сега вече е прехвърлил 40 млн. в бокс офиса. Дори ще има повторна премиера в определени кина. От студиото искат да правят и продължение.
Какво е личното ви мнение за филма?
Бях доволен, но имаше неща, които не са направени както трябва - качество на някои от рисунките. В Корея няма много добри аниматори. Малко са сковани движенията на самите герои. Това са техническите детайли, които са видими само за хората, работили по филма. Харесва ми историята. Тя е на много добро ниво.
Имате ли други проекти за пълнометражни анимационни филми?
Предвижда се пълнометражна версия на новия сериал, по който работя “Loy in Space”. В “Disney” се опариха от правенето на много високобюджетни анимационни филми. Сега са се концентрирали в бързото създаване на нискобюджетни филми, за да се направи и по-бърза печалба. “Loyd in Space” е сравнително популярен и са изчислили, че ще бъде печелив филм. Не съм сигурен за заглавието, нито за какво ще се разказва в него, но действието се развива в космоса, 1500-2000 години в бъдещето. Героите живеят на вече остаряла космическа станция. Всъщност, също като в “Голямата ваканция” имаме група деца, различни по-характер и именно това ги обединява. Когато гледате филм като този, си давате сметка, че и вие сте имали приятели като тях. Когато четох сценария на “Голямата ваканция” имах чувството, че познавам някои от героите от училище. Работата е много напрегната и е трудно винаги да се намират оригинали идеи за героите, затова много често колегите ми прибягват до описване на някой от нас. Например в “Голямата ваканция” дебелото момченце Майки прилича на един колега, а на Гречън прототип е жената на продуцента ни Пол Джърмейн. Има и деликатна сфера по отношение на героите. В САЩ все още има сериозен проблем с расизма, филмът се опитва да бъде чувствителен към различните раси. Понякога е досадно, но винаги когато се измислят героите, трябва да има представител на всяка раса, да не би да се обиди някой. Сега е много смешно, когато правим “Loyd In Space”, където всички са извънземни. Сега могат да подчертаят героите само чрез гласове на хора от различни раси. От студиото искаха голямо расово разнообразие, но във филма има герои с по едно око. Каква раса са те? Това са изисквания на бюрократи, които също по свой начин си гледат работата.
Кои са вашите учители в анимацията?
Уолт Пергойл ?, автор на цветовете в анимационния “101 далматинци” в началото на шейсетте. Аз имах привилегията да се запозная с него. Той беше много добре настроен към българи, защото в миналото е работил с един българин -Гришата. Известно време работехме в една компания и той ми е повлиял много. Бях много горд, че той оцвети някои от декорите ми.
С кого бихте искали да работите?
О, със Стивън Спилбърг! Честно казано, не бих искал да променям това, което сега имам, защото хората, с които работя са много талантливи и мили, ние сме като едно малко семейство. С повечето сме приятели. Това е много по-ценно.
Как попаднахте в Дисни?
През 1996г. имах дързостта да подам портфолиото си при тях и те ми се обадиха. При тях няма предразсъсъци. Те не се интересуват каква народност си, а дали си талатнтлив. Не съм имал причина да съжалявам, че работя за тях.
Имате ли поглед върху анимацията в България?
Мисля, че има невероятно много талантливи хора тук. Понякога съм се питал защо трябва в Корея, а не в България да се сглобяват филмите на “Disney”. Но май няма желание за съдаване на частна компания тук. Държавата трябва да бъде по-снизходителна към новите компании, за да ги насърчава. Съществуващата анимация ми се струва прекалено консервативна и структурирана, без желание за промени.
Имате ли желание за работа тук?
Знам, че финансовите възможности са много ограничени. Ако не бях ходил в САЩ, сигурно щях да съм много щастлив да работя тук. С Росен Върбанов, който също е аниматор и работи в “Disney” имаме желание след време да направим малка компания тук, с която да започнем с анимационни реклами.

сп. "Екран" 2002

Александър Морфов за "Хълмът на боровинките"

Не се изявяваш за пръв път в киното, но за пръв път си сценарист и режисьор. Не ти ли е достатъчна работата в театъра и защо потърси промяната?
Александър Морфов: Не че не ми е достатъчна работата, но това е нов изказ, нова форма, която много обичам и ми се искаше да вляза в борба и с нея. Да се опитам да я използвам, за да дам по-голяма свобода на фантазиите си. Киното, телевизията са с много по-голям адрес, имат много по-голяма публика. Възможностите по отношение на реализацията на идеите като че ли са по-големи. Макар че театърът има една условност, която аз много харесвам и която понякога е по-въздействаща от безграничните възможности на реализма в киното. И преди съм се опитвал да снимам разни неща - даже едно почти филмово предаване “200 царе на киното”. По някакви причини и конфликти между мен и телевизията не можа да продължи. Направихме пилотно издание, в което трябваше да има филми, сериали, комедия на ситуациите, нямо кино - нещо като игра с всички жанрове на киното. В театъра имам достатъчно много ангажименти, но започвам да ги разреждам, защото ми харесва правенето на кино.
- В театъра поставяш чужди пиеси, а за филма сценарият е твой.
Александър Морфов: Идеята е много стара и все се канех да я реализирам. Това е дълга история - преди време бях поканен на участвам в продукция като режисьор по сценарий на Мария Владова. Започнах с условието, че ще мога да променя сценария. Започнахме работа, но се стигна до непреодолими конфликти между нея и мен. Тя държеше на някаква основна линия, свързана с асфалтова бригада - чисто социалистически сюжет. Докато аз исках филмът да стане по-фантастичен. След което се разделихме. Решихме всеки да си хване историята и да си я развива. Разбира се, на нея след това не й попречи да вземе всичко, което бях написал, да го използва и дори да ме обвинява, че едва ли не съм й взел идеята. Но тогава ми стана много любопитно сам да измислям истории. В работата ми в театъра винаги съм усещал ограниченост, защото ми е тежало клишето, условието в театралната режисура, че трябва да преексплоатираме, да предъвкваме едни и същи сюжети. И затова винаги съм се опитвал да ги променям, да доизмислям нови герои или ситуации и се чувствам непълноценен и неудоволетворен когато предъвкваме думите на умрели хора, както казва един от героите във филма, цитирайки Пирандело. Мислим си, че живеем, а само предъвкваме живота на мъртвите. Затова никога не съм имал ограничения. “Декамерон” ми е първият опит, след “Дон Кихот”, когато изцяло повече си позволих да напиша в историята диалози, защото от Бокачо има съвсем малко - в началото може би и финалът. Всичко останало са мои истории.
- Интересна е идеята, че нашият живот е видян през погледа на чужденец.
Александър Морфов: Да, това е основното. Като не може да се каже, че е оригинална идея. Това е използвано в киното сигурно десетки пъти. Още от Одисей насам всичко е пътуване и впечатленията, и емоциите на пътуващия човек. Преодоляването на пътя - метафората на живота. Всеки има спирки в живота си и там има възжоност да се огледа и да види може би малко повече от света, през който ние препускаме и забравяве да видим ръцете на стара жена, която държи цветя на улицата и очите същата тази жена и очите на дете, което гледа към тези ръце. Това са незабравими мигове в живота, които не че могат да те променят, но могат да те накарат да изпиташ малко повече радост от това, че си жив, че присъстваш, че ти е дадено от бога това щастие да видиш този свят и да го почувстваш. Ние забравяме, че да бъдеш жив е щастие. Аз го наричам “големия джакпот”. От няколко милиона сперматозоида само твоят е ударил джакпота, ти си избраният да се радваш на този свят, дори ако живееш в него само десет години, все пак си бил благословен да го видиш и почувстваш. Повечето от нас се държим така, като че ли животът ни е даден, за да преминем през него.
- Така сякаш се държат и повечето герои. Те се мъчат през повечето време, страдат като машиниста, който казва, че е изминал 8 млн. км и никъде не е бил.
Александър Морфов: Да това е другата страна на това съждение, че има и такива, които съдбата ги принуждава и им слага ограничения на чувствата и очите. Идеята на този епизод е била, че един ден спираш и дърпаш ръчната спирачка, прекарваш една Нова година - спираш мига, спираш времето - с хора, които не познаваш - същите самотници като теб - сред едно поле във влак. И за няколко часа, те са щастливи.Това е мигът, в който могат да почустват живота. Както е и с останалите герои. Всеки има един стопор, в който може да почувства живота. Или други - като героите от групата - които чувстват живота нон стоп. За животът ни е даден да го използваме докрай. Да се веселим и както е в песента им, “ще го крепим тоя живот, важното е да го държим”... текстът не си го спомням. Но това е и част от идеята. За чужденеца може да се предполага, че също минава през живота с неясното чувство живее ли го или просто участва в някакъв план.
-Той го снима постоянно с камера...
Александър Морфов: Опитва се да го регистрира с камерата. В един момент самият той разбира че регистрирането, осъзнаването, почувстването на живота е по-важно чрез други средства, чрез вътрешните, другите си очи. Смятам че, така де, разбира се, нищо не смятам, публиката ще реши какво съм смятал и какво не съм.
- Все пак си имал нещо предвид.
Александър Морфов: Идеята, усилията ми са били в тази посока, че в онзи последен поглед пред къщата на миньорите да се разбере, че той е усетил, че е разбрал, че е спрял там, видял е този живот, този свят истински.
-Само че той остава безмълвен накрая и просто отпътува.
Александър Морфов: Да. Но нали това е всъщност как отиваш понякога в планината, виждаш един изгрев, има ли смисъл да го коментираш? Той те стопля за вбъдеще. Ти си го спомняш, а дори и да не си го спомняш, той се е оцветил някъде в съзнанието ти. Това е като един красив, топъл изгрев. Мисля, че живеем в такова време, когато е глупаво да се вадят заключения и постулати. Имаше много идеи и оригинални текстове за края, за някакви коментари, но се оказа, че всичко това ще е ненужно.
- Случайно ли героят е германец?
Не, не е случайно. Защото Санчо Финци е немски актьор. Иначе по сценарий той беше американец. Имах един приятел Андрю Бейли, с когото се запознах преди 6-7г. в България. Започнахме да работим с него по сценария и беше много любопитно, защото той самият беше тъкв тип - пътуваше много - Балканите, Близкия Изток, следваше литература някъде, в Мичиган, май, и беше от поколението млади хора, които имат ясната цел да обогатят себе си, запознавайки се със света. Из България обикаляше на автостоп из селата. Срещата му с България го беше шокирала доста. Аз му разказвах своите идеи, той ми разказваше впечатленията си. По някакъв начин той дори беше прототипът на образа. Но по финансови причини намирането на американски актьор и докарването му тук беше невъзможно, особено пък като ни отпуснаха парите 10 дни преди снимките. От юни до края на август трябваше да е подготовката, а снимките да продължат до октомври и евентуално малко през зимата. Отпуснаха ни парите края на ноември. Трябваше да решим дали да чакаме следващото лято или да започнем и да сменим всичко. Промених сценария основно. Реших, че действието се развива на 31.12.1999г. Случайно се обадих на Санчо с идеята, че след като работи от 10г. в немските театри, е известен немски актьор и съвсем правдоподобно би могъл да пресъздаде образа на средния немец, средния бюргер - добре заплатен, доволен от света, от съдбата си. Да го изкараш от монотонността на съществуването му и да го вкараш в по-различна среда.
- Това е доста по-различно от американец, защото европейците имат друго светоусещане.
Александър Морфов: Да. В началото имаше други идеи - американецът се казваше Бигалоу, защото имаше история на финала, достоверна история, която исках да използвам, че неговите деди, по време на въстанието на Гарибалди в Италия, са избягали от Балканите и неговият прадядо пред емиграционните власти си е сложил името на местността или селото на име Бигла - Бигалоу. Това героят го разказва на Жената в къщата от филма и тя му казва, че Бигла е върхът отсреща. Всъщност става дума за връщането, завъртането. Филмът имаше друго послание, по-надълбоко се бъркаше сценарият. Но после се освободих от всички тези неща, защото със смяната на родината на героя това звучеше неправдоподобно и освен това реших да се концентрирам повече върху обикновените истини, обикновените хора. Да не се търсят псевдоинтелектуални послания, с които много обичат да си служат тук у нас.
- И затова сигурно главният герой се среща само с такива хора - обикновени.
Александър Морфов: Да, такава ми беше идеята и много се забавлявахме като започнахме да налучкваме историята с хората във влака. В началото бяха само кондукторите Лафазанов и Зуека, но оставяйки действието 31 срещу 1 започнаха да изникват въпроси кои са тези хора и къде празнуват Нова година, има ли други хора във влака и ако има, не се ли събират, и ако се съберат, какво се случва. Въобще започна да се ражда цялата тази история дотолкова, че тя стана самостоятелен филм. Аз съм изрязал там много неща - сама по себе си тя може да стане двучасов филм - историята на някакви хора, които пътуват в празен влак и посрещат новия век в бюфета на влака. Много сантиментална и тъжна история с монолози на Сава Хашъмов, Златина Тодева. Може би един ден ще я направя на театър, защото тя ми е много скъпа.
- Когато гледах филма и слушах музиката на Луис Армстронг не си представях героите с тази музика.
Александър Морфов: Струва ти се странно?
- Да.
Александър Морфов: Значи не познаваш добре живота в такъв случай. Имам приятели, които тяхното проявление в живота няма нищо общо с харесванията им. Имам познати, които са бандити и обичат класическа музика. Имам познат, с когото се запознах когато снимахме “Сирна неделя”, отявлен пияница, който прибиваше всяка вечер жена си, но беше маниак на Стайнбек, знаеше всичко негово. Беше най-обикновен пияница като тези във филма - народен тип - луд по музиката на Бийтълс, Ролинг Стоунс и Стайнбек. Можеше с часове да цитира Стайнбек, което е ужасяващ парадокс. Той ми е бил също като някакъв прототип за тези хора. В Сливен, където съм растнал имам приятели - докери на жп линията, които бяха луди по джаза. Така че, това са съвсем естествени, това са живи хора. Може да звучи неправдоподобно.
- Защо се промени заглавието от “Неделя” на “Хълмът на боровинките”?
Александър Морфов: “Неделя” беше предишното заглавие, свързано с другата история. Първото заглавие на филма беше “Седмият ден”. Защото там имаше библейска история, в която се разказваше за сътворяването на света, за това, че на седмия ден Господ е седнал да си почине, заспал е и оттогава спи. Той не знае тук какво се извършва. Той спи и сънува - ние сме неговият кошмар. Някой трябва да го събуди, за да започне всичко отначало. Когато се събуди, той ще види, че всичко е така, както беше замислено в началото. Адам и Ева са още в райската градина. Две години по-късно изведнъж се появи филмът на Жако Вандор “Осмият ден”, който започваше удивително по същия начин какъвто ми беше сценария - с разказа как е сътворен света, но той го разказва на осмия ден, с едно момче, което беше странно, не с умствени отклонения, но странен, себичен тип. Аз изпаднах в шок, защото си видях сценария заснет. И след това го промених - реших да го кръстя “Неделя”, смених чужденеца, който пътува с момиче. Въобще се опитах да изляза от първия вариант, защото съвпаденията бяха големи, но понякога така става - темите, идеите витаят във въздуха. Някой си настройва по някакъв начин антените на тази вълна, улавя ги и ги създава. И ако ние с Жако Вандор сме имали някакви общи видения, му прави чест, че ги направи първи. Все пак направи един превъзходен филм, слава богу, защото би било много тъжно да ти вземат идеята и да ти я изпортят. После променихме сценария - не ставаше дума вече за библейската история, действието се развиваше на Нова година. Мислейки как трябва да се казва, слушахме много “Blueberry Hill” докато слагахме музиката. Текстът вътре изцяло говори за проблемите на филма - любовта, луната, за хълма на боровинките, където човек още може да се почувства по някакъв начин щастлив. Може би това е нещото, към което всички се стремим - някакъв хълм на боровинките, забравен от детството. Моят хълм на боровинките е детството ми - там някъде съм го оставил, но не го забравям.
- Самуел Финци определя жанра като “балкански магически реализъм”.
Александър Морфов: На мен ми харесва това определение.
- Това веднага отправя човек към Маркес и Исабел Алиенде, особено с очевидния мотив с отсичането на главата на героя, който пада от влака.
Александър Морфов: Аз не мисля, че ние сме по-рационална, по-ясна страна. Напротив, мистерията тук е на същото ниво, има същите измерения както в Латинска Америка, само че, като вече казах, сме престанали да забелязваме мистериите на живота. Моята баба беше едновременно християнка, в къщи винаги е държала много икони, беше активен борец против фашизма със смъртна присъда, защото е помагала на партизаните и беше и врачка, и магьосница едновременно. Тя правеше магии, гадаеше, идваха всички от селото да я питат за сънища, да им гледа. Винаги е била за мен нещо като събирателен образ на българина - езичници, християни, комунисти и антикомунисти едновременно.
- Когато беше тук, Кустурица каза, че проблемът на Балканите е, че сме строили къщите си на пътя, където Азия влиза в Европа и Европа влиза в Азия. Така се омесват много култури.
Александър Морфов: Да това е така, но не е само това обаче. Аз имам собствена теория, че на нашите народи трябва да издигнат паметник в Страсбург, Париж или другаде в истинската Европа. Защото ние винаги сме били филтърът, предпазната стена на Европа, жертвата за европейската култура. Тук някъде спря ислямът и Изтокът, тук някъде спря комунизмът. Ние винаги сме били стената, като най-силното оръжие на тази стена е била толерантността, защото постепенно са се преливали нещата. В много села в България църквите и джамиите са една до друга. Евреите, турците и българите винаги са живеели заедно. Преливането на Изтока към Запада е станало някак си постепенно.
- Да, но европейците не се замислят за това.
Александър Морфов: Да, те са погълнати от собствената си грандиозност и неповторимост. Но не е и нужно да мислят само за това.
- Но чужденецът от филма като че ли успява да усети това. Има парадокс във филма, че ангелът хранител на чужденеца накрая умира.
Александър Морфов: Да, това пак е идеята за необходимата жертва. Може би това ни е съдбата и трябва да се примирам с нея. Има една теория за карма на територията - ние ще останем винаги такива и няма да се променим, защото носим кармата на земята, в която живеем. Онези, които успеят да излязат от тук и късат много категорично и рязко с тази карма, те променят и съдбата си. Те приемат съдбата на земята, в която отиват да живеят. Всеки един от нашите големи творци, които са успели рязко да се дистанцират от тук, са успели да просъществуват там. Аз не казвам, че това е хубаво. Не понасям мегаломанските изявления на Кристо. Цялата ми теория беше подплатена с няколко имена, разбира се, но сега не става въпрос за това. Така че, това е кармата на земята и смисълът на нашия живот, т.е. промяната на нашия живот, на нашето съществуване ще е възможна само тогава, когато осъзнаем тази връзка със земята, а нес с пренебрежението и презрението към земята. Защото непрекъснато се опитваме да отрежем клона, на който седим, правейки се на европейци или на световна нация, а силата е някъде точно там, където сме стъпили, защото от всеки втори баир, който разкопаеш бликат и извират история и култура. Ние ходим по културата на света, така или иначе.
- Ние тъпчем собствената си култура.
Александър Морфов: Да, въпросът е именно в това - да не я тъпчем, да ходим внимателно по нея, защото не е ясно върху какъв храм в момента седим. Ако осъзнаваш тази връзка, може би и на теб ще ти става по-леко на душата. Да осъзнаеш бремето, да осъзнаеш съдбата си, да осъзнаем, че в крайна сметка ние сме онази връзка, онази необходима жертва, без която светът не би бил такъв, защото какво би станало ако никой не беше спрял Османската империя, въобще не можем да си представим.
- Спирането на Османската импария ни лиши от много неща.
Александър Морфов: Да, но за сметка на това запазихме Европа. Може да сме горди с това. Друг е въпросът, че Европа не ни го признава. Запазихме Европа и от комунизма, приемайки на наш гръб отново да сме изкупителна жертва. Цялото това преливане, конфликтът между християнство и нехристиянство, комунизъм и некомунизъм, диктатура и демокрация всички го носят вътре в душите си. Затова българинът е такъв - малко по-странен, по-лош, по-арогантен, по-мръсен, защото носи прекалено много конфликти в душата си. Друг е въпросът дали го съзнава. Проблемът е много дълбок. Аз не мисля, че ние ще се оправим скоро, нито че въобще ще се оправим някога. Не знам колко време трябва да мине, за да може личността да се шлифова, колко поколения - защото виждам как хората възпитават децата си. Те не придават към следващото поколение нещо по-различно, нещо по-ново, по-хуманно и чисто. Напротив, предишната им ленност сега се е трасформирала в арогантност, на всяка цена домогване и оцеляване, злоба и завист, движение на лактите. Но това е работа на държавата. Ако приемем държавата или правителството за главата, то тя трябва да движи тялото. Главата е съзнанието. Ако можем да наречем интелигенцията душата, а правителството главата на една държава, това е организмът. Но главата, съзнанието трябва да ръководи тялото, а сега някак си е обратното.
- Отново към филма - след катастрофата чужденецът е неговият ангел (Рени Врангова) попадат в къщата на феята. Моментът е изпълнен с топлина, светлина, сигурност, красота, любов, надежда - според мен нещо много по-различно от предишните епизоди.
Александър Морфов: Да, това беше и целта на епизода. За съжаление не можахме да намерим, много искахме да намерим красива къща, която да прилича на къща на феята. В последния момент трябваше да намерим къща, да направим ремонт и на другия ден да започнем да снимаме, но мисля, че и това, което намерихме носи очарование. Вътре Кольо Карамфилов направи много добра работа. Въобще Кольо свърши... и на него също му е дебют в киното като художник, като артист не му е дебют, участвал е във филм и преди.
- Ти също се появи като артист.
Александър Морфов: Да, доста време се чудихме кой ще е онзи, който ще дръпне ръчната спирачка и накрая някой ми подхвърли идеята, защо не вземеш да я дръпнеш ти. Има закачка с положението ми въобще, с правенето на самия филм. Сега си спомням, че мина през какви ли не завои сценарият.
- А това не е ли изморително - постоянно да се търси баланс, да се намира промяната, за да стигне филмът до екран?
Александър Морфов: Естествено, не случайно го бях зарязал пет-ли шест години сценария. Бях се отказал въобще да се заемам повече с него. Той беше приет във филмовия център на една сесия, на втора сесия премина и на третата сесия когато трябваше да отпуснат парите, стана някаква глупост и аз си изтеглих сценария и го захвърлих. След това излезе “Осмият ден”, което въобще ме хвърли в шок и си казах, това е урок на съдбата, едно нещо или го правиш когато трябва да се направи или въобще не го правиш. В мига, в който решиш да го отлагаш, съдбата те наказва затова, че не си проявил достатъчно твърдост. Както е при Паулу Коелю - той има едно много хубаво разсъждение за знаците на съдбата, за първоначалния подтик, за това как тя ти помага в началото и след това започва да те изпитва, да те подлага на изпитания, за да разбере в крайна сметка дали ти ще се окажеш годен за това, за което си създаден. Твоята лична легенда да видиш дали можеш да я достигнеш. Може би това е било част от изпитанията - да се появи филм със същото заглавие, а моят да не бъде приет от комисията, да бъде захвърлен в чекмеджето и при друга възможност, пътьом, ден за ден, да се променя сценарият, да се търсят изходни варианти.
- Не се ли притесняваш, че филмът може да бъде приет буквално?
Александър Морфов: Естествено, че се притеснявам и че се вълнувам много от това. Защото мненията според мен ще бъдат диаметрално противоположни. Сигурно ще има хора, които ще го харесат и такива, които ще кажат, че това е... не искам да предричам. Аз си познавам враговете и знам какво ще измислят. В крайна сметка ще се окаже, че в България няма значение качеството на това, което правиш.
- Продуцентът на филма Димитър Гочев казва, че сега БНТ произвежда много филми, но той не коментира качествата им, БНТ не е виновна, че са лоши. (в материал по повод филма във в-к “Труд”)
Александър Морфов: Аз не знам какво е казал и дали това е искал да каже. Но е факт, че напоследък се появиха филми, които бяха доста дискутирани и като че ли неприети.
- Всеки български филм в момента е обречен да бъде много дискутиран, просто защото почти няма конкуренция.
Александър Морфов: Аз мисля, че има такова едно, не знам точно, сигурно пак е поради личностни качества на българина. Пак поради стария номер, че не може човек да бъде космонавт, ако ти си оправил сестра му. Това е селският характер на взаимоотношенията ни, защото сме малка държава и всички се знаем и подлагаме на съмнение таланта на всеки един. Казваме, к’во бе, тоя ли? Това че живееш, примерно, с някой човек заедно, срещаш го в магазина, не те прави да се чувстваш по-щастлив и по-горд, а напротив, българинът омаловажава качествата на другия, защото ако той е толкова голям гений, какво ще прави в този магазин, в тая кръчма, веднага го приравнява до себе си, изхожда винаги от собствения си аршин. Затова всичко е така объркано в тая държава - няма ценности. В продължение на колко години са раждаха поколения интелигенция и учители, и доктори, които бяха създавани благодарени на партийната си принадлженост, а не благодарение на личните си качества. Един от големите парадокси на света е, че имаше Работнически факултет, т.нар. РабФак. Може ли човек, който е изкарал едно СПТУ да стане доктор, затова, защото е член на Комунистическата партия. Оттук нататък всичко тръгва надолу. След като знаеш този кой е, след като знаеш какви са му умствените възможности, а той е завеждащ клиника, естествено е, че самочувствието ти ще е друго и ще си кажеш, к’во, тоя ли? Дори вече преставаш да оценяш истинското, няма как да го оцениш. В продължение на години ти е насаждано, че всички сме равни, че има по-равни от нас, че от най-голямото дърво може да стане свирка.
- Това не е проблем на филма - той бяга от реализма, от действителността.
Александър Морфов: Да, той е частен случай на действителността. Някак си много ми се искаше да реабилитираме представата за българина и да покажем даже едни хора - говоря за музикантите, за тези от сватбата, които в проявленията си са чудовищни, но пък са симпатични, живи и човечни и по някакъв начин искрени, което дава надежда, че не всичко е загубено, че може би този човек не е намерил човека, с който да поговори. В първия сценарий имаше момент, в който героят попада на панаир където има циганско колело, на което се въртят много хора и в един момент те политат във въздуха. Дори имаше и работно заглавие “За летящите хора”. И тези във влака също политаха в един момент на Нова година и се рееха в черното небе под луната. Но решихме магическото да го приземим.
- Чудех се какъв е този влак, който минава през къщата на героите, разрушава всичко и ги премазва. Би могло да се разбере дори като държавата, която премазва гражданите си, но това е прекалено социално.
Александър Морфов: Ами аз не бих искал да го обяснявам това. Първоначално трябваше да въздейства много натуралистично моментът - с действителни разрушения, и една камера, която се вдига много нависоко над разрушенията и ги следи - и разрушената къща и малката гара, влакът, който е дерайлирал. И като се губи тази камера в облаците се чува едно хъркане - онзи несъбуден господ. По финансови причини нямаше как да го заснемем.
- Имаш ли други планове за филми?
Александър Морфов: Имам три сценария, които отвътре ме бутат и се чувствам като бременна жена. Някои са в доста напреднала бременност. Смятам като се върна от Русия да завърша поне единия. Общо взето въобще не ме интересува какво ще се снима. Важното е да се снима. Даже мисля да си купя накаква цифрова камера и да си снимам. Мисля, че след проявата на групата “Догма” абсолютно се разруши аристократичната недосегаемост на киното на 35мм и на 70мм. Страшно се радвам на бума, който те направиха, защото дадоха възможност на всички, които искат да се занимават с кино, да го правят. Даже в момента в Европа се смята малко буржоазно занимание да снимаш филм на 35мм. Очите са насочени натам, където нещо се работи, нещо се прави. Хора с една камера започват да преследват кошмарите си, идеите си, фантазиите си, не да преследват парите и блясъка на славата. То е друго, то е следствие, ако стане - става. Продължаваш да си преследваш сенките. И затова в мига, в който завърша 80% от сценариите, ще започна да ги снимам -с пари, без пари, с приятели, без хонорари.
- И ще ти се наложи да изпълняваш повече роли.
Да, по едно време бях на ръба да изпълнявам ролята на Руси Чанев, просто не можех да намеря човек, който да я изиграе. Благодарен съм на Руси, че той я прие все пак. Въобще екипът, артистите, мисля, че са страхотни. Не коментирам въобще онова, което е като проява на екран, а отношението им към работата, отношението към филма, към мен. Мисля, че това е най-добрият екип, с който съм работил.
- Моите въпроси свършиха.
Александър Морфов: Моите отговори - не.

сп. "Екран", 2002