Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.
По време на срещата със зрителите на филма му "Багаж" в Дома на киното Данис Танович каза, че смята себе си за весел човек, който обича да се смее. Но в разговора ни преди това беше доста сериозен и сподели, че някои неща го карат да е песимистично настроен. Във филмите му винаги има място за хумор, но обикновено той се появява, за да разведри някоя тягостна ситуация. Вероятно колкото по-сериозно се вглеждаш в света, толкова по-мрачен ти изглежда той. А най-сериозните, тези, които потъват най-дълбоко, имат най-голяма нужда от хумор, защото как иначе биха се спасили от мрачните полутонове на действителността?!
След като живее пет години в Брюксел и Франция, Танович се връща в Сараево, след края на войната и започва да гради живота си наново със семейството си от 5 деца, 3 кучета и съпруга, или както отбеляза с топла усмивка: „Аз живея в истински цирк.” Войната в страната му, която той заснема в документални филми, докато следва босненската армия, го е разтърсила дълбоко. И ако реши да се съгласи с един от зрителите, че филмите му са лична терапия, го прави с шеговитата уговорка, че тя е „доста скъпа”. Филмите на Танович се разведриха с "Цирк Колумбия" (разпространяван в България от Арт Фест). В него, въпреки наближаващата война и напрежението между етническите групи, които дотогава живеят мирно в Югославия, слънцето грее щедро, а атмосферата е заредена с плътна и опияняваща надежда за ново начало и любов, която възкръсва след години на съмнения и очакване, и още една любов, която поразява две млади сърца.
Но черният цвят пак преобладава в късометражния "Багаж", който удря зрителя в гърдите на финала на своите само 27 минути. Какво обаче да очакваме от режисьор, който сподели, че снима, само когато е вбесен от нещо! При 4 игрални и 2 късометражни филма (единият е новела в 11 септември) можем да се надяваме, че животът му всъщност е доста щастлив.
Борис Лер, който изпълнява главната роля в "Багаж", е пораснал след "Цирк Колумбия", където беше толкова естествен като момче, което още не е станало мъж и млад мъж, който все още не се е отърсил от момчешката си неувереност. Поредица от предимно близки кадри движат филма напред и добре улавят емоциите на немногобройните герои. Спокойната камера на моменти се разтърсва, когато героите преживяват някаква шокираща ситуация. Музиката ви вкарва в съноподобно състояние, а на моменти е контрапункт на случващото се, като в епизода, в който главният герой седи сред руините на бащината си къща, а спомените за детството му извикват весела детска песничка. Войната може и да е свършила преди 15 години, но все още взима своите жертви. Възможно ли е раните окончателно да заздравеят и животът да потече в нормалните си коловози? Може би и търпението не може да чака до толкова. Може би винаги ще има мрачна утайка в ранените души. А ако трябва да сме оптимисти, можем да отбележим, че винаги е най-тъмно току преди да съмне.
Тази вечер ще получите Наградата на София за цялостен принос в световното кино. Как се чувствате?
Прекалено рано ми е за такава награда! Току-що погледах малко от "Ничия земя" и имах усещането, че вчера съм го снимал, макар да са минали 11 години оттогава. Времето лети и дори и да искаме, не можем да го спрем. Тази награда ме прави щастлив, щастлив съм и че прожектират всичките ми филми. Всеки режисьор иска филмите му да стигнат до колкото се може повече зрители.
Вашият продуцент и член ма Международното жури на СФФ тази година – Марк Баше, сподели колко „Оскар”-ът е помогнал за това "Ничия земя" да бъде оценена в международен план. Имат ли и тъмна страна наградите?
Всички фестивали имат тъмна страна. Не знам как точно да се изразя, за да ме разберете правилно. Когато участвам в някой фестивал, обикновено се състезавам с други хора. А дори не знам как би трябвало да се състезавам. Често съм в конкурс с хора, които преди са били мои идоли. Затова ми е трудно да се състезавам или да давам оценки на филми. Как можете да сравните хубав анимационен филм с психологическа драма или фантастика? Всичко зависи от вкуса на журито. Имах късмета да получа много награди, когато бях много млад. Но те не означават, че филмът ми е бил по-добър от останалите в конкурса. Ако пък не съм печелил, това също не означава, че филмът ми е бил по-слаб от останалите.
От друга страна, наградите наистина помагат, особено в наши дни, когато така привличат повече зрители в киното, които иначе стават все по-малко. Всички свалят от интернет и това се превръща във все по-голям проблем. Независимите кинодейци страдат от това много повече от големите студия. Последният ми филм имаше премиера в Италия и преди да бъде показан официално където и да е другаде, се появи в интернет, при това в HD качество. Хем се радвам, че така повече хора ще го гледат, хем пък ми се иска да мога и да спечеля нещо от него.
Според мен има връзка между последния ви филм "Багаж" и предпоследния – "Цирк Колумбия" – в края на "Цирк Колумбия" синът на главния герой емигрира от Босна току преди началото на войната, а родителите му останаха в Сараево. В началото на Багаж главният герой се връща в Босна, за да погребе останките на родителите си, загинали по време на войната.
Да, още някой ми сподели същото – че между двата филма има подобна приемственост. Като сценарист на филмите си аз пиша за нещата, които ме вълнуват. Между всичките ми филми би могло да се намери някаква връзка. Всеки път се опитвам да намеря формата, която съответства на съдържанието. По някакъв начин "Цирк Колумбия" е доста старомоден филм, напомня на италианския неореализъм. Природната картина напомня за Прованса, атмосферата е по-лека, хуморът – също, докато "Багаж" напомня за "Ничия земя". Той е много мрачен, вдъхновен е от реална история, която е ежедневие в Босна. Но, не, между двата няма връзка.
Заради музиката и операторската работа имах усещането, че гледам нечий сън. Историята е едновременно реална и в същото време е като сън.
Като кошмар, по-точно! Но за съжаление това е реалността в моята страна. И нещата не се променят в положителна посока.
А не мислите ли, че филми като вашите могат да помогнат на босненците да излекуват раните, които войната им е причинила?
Това е вечният въпрос – дали изкуството може да промени живота. Все се надявам, че може, но би било много арогантно да си мисля, че моите филми биха могли да го направят. Правя каквото умея, но не съм много оптимистично настроен по отношение на случващото се в страната ми. Макар че ситуацията е същата като тук и навсякъде другаде. Препускаме към някаква стена. Струва ми се, че всички очакваме нещо да се случи. И никой не е оптимист за бъдещето.
Прочетете цялата статия на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.
