След чудесното решение да ни покажат панорама на Фатих Акин в рамките на София Филм Фест, вече с гордост мога да кажа, че съм изгледала всичките игрални, документални и дори някои късометражни филми на немския режисьор с турски корени и с удоволствие да допълня, че това май е единственият режисьор, на когото няма заглавие, което да не ми е харесало.
"Пред прага на рая" е най-новият му филм, който Арт Фест реши да разпространи и по кината у нас. (Премиарната дата на филма беше 28 март.) И вероятно това е не само добро решение, що се отнася да задоволяване на апетита на зрителите за европейско кино, но и комерсиално правилно решение, ако съдим по пълната зала 1 на НДК при единствената прожекция на филма на София Филм Фест.
"На прага на рая" лъха на зрялост най-много от останалите филми на Фатих Акин и това е логично. Като структура той е много внимателно, струва ми се дори педантично замислен. Двете паралелно и в известен смисъл мудно развиващи се главни истории в един момент закономерно се срещат и сливат в една, за да помирят двата свята на младостта и старостта, да намерят мост над пропастта между родители и деца, да поставят на една плоскост Изтока - Турция и Запада - Германия, въпреки различното им функциониране.
Независимо от трогателната и сурова обреченост на героите си, филмът ме държа емоционално дистанцирана от себе си почти до финала си. Но аз не го обвинявам за това. Напротив, харесва ми, че Фатих Акин го е изчистил от мелодраматичност.
Структурата на сюжета в "На прага на рая" напомня на "Вавилон" на Алехандро Гонзалес Иняриту.
И тук става дума за невъзможността на хората да намерят общ език. Но тази невъзможност при майката (Хана Шигула) и дъщерята (Патриция Жьолковска) се дължи на това, че двете си приличат, само че опитът не може да помогне на младостта с друго, освен с търпение, за да може младостта сама да натрупа своя опит. В този случай обаче младостта не получава този шанс.
При бащата (Тунсел Куртиз) и синът (Баки Даврак) невъможността за общ език се дължи на разменените роли - синът е улегнал, образован, отдаден на книгите, докато бащата се държи като тинейджър, чието единствено желание е да има млада жена до себе си и да не приеме фактът, че вече възрастта му налага ограничения.
Подобно на "Срещу стената", "Кратко и безболезнено" и "През юли" и тук Фатих Акин пътува между Германия и Турция, в търсене на себе си, на корените си, на същността си на човек между два свята, и две култури.
И тук той се опитва да помири по някакъв начин двата свята, така както веротяно се опитва да направи това в себе си. Избрал е да ни разкаже сложно заплетена история на случайностите, които в живота са много по-невероятни, но въпреки това реални, случайностите, които обръщат живота ни наопаки само за миг, принуждават ни да поставяме под въпрос това, в което сме вярвали, да изоставяме живота си, за да потърсим изход от задънената улица, и в крайна сметка да намерим сили да се изравим срещу истината и да я приемем смирено.
И така, на края на филма дъщерята, която е изгубила майка си, открива нова в лицето на жената, изгубила своята дъщеря заради нея самата. Синът, който се е отрекъл от баща си, намира сили да протегне ръка към него, защото най-великата сила и истина е да можеш да простиш. Може би само тогава ще можем да влезем отвъд предверието на рая. Където иначе всички стоим.
actualno.com, 1 април 2008
