На пазара, феерично

Сега се връщам от съботния пазар а-ла Женски едно време, кокошки ощавени висят до торбичките с техни вътрешности и кръв, нанизи живи раци за радост на децата, а продавачите те дърпат за ръката, за да ти продадат нещо. В следствие на милозливостта си се върнах с 12 портокала сорт круша за сок и 24 мини бананчета сорт златни за общо 3 лв. А продавачът ми каза, че съм много възпитана, докато на 5 метра от сергията му се разрази бърз и ефективен бой между един брой гол до кръста с бутилка в ръка и няколко облечени и крещящи без бутилки в ръка. Продавачът няма защо да не е доволен от мен. След като ме дръпна да се спра, за около 3 секунди успя да ми обясни, че днес трябва да си плати месечния наем на сергията и ми отряза парченце портокал. 

Досега не бях купувала портокали, защото не ми се виждат достатъчно екзотични. Но пък тези са различни от нашенските вносни. Приличат на кръглите портокали с по-тънка кора и сок вътре, но отвън са по-скоро жълти, а вътре са някъде по средата между оранжевото и жълтото. Все пак, запазих самообладание и отказах три броя манго, защото вече съм установила бизнес взаимоотношения с друг продавач на манго, който всеки път ме посреща с "Бонжур" и изпраща с "Не знам нищо за българския език, но другия път ела пак. А в неделя продавам на пазара в квартал Глория." Може би ми го казва, ако случайно изпитам спешна нужда от още три манго само 24 часа след като съм купила първите, или имам желание да упражня фразата: "Аз не съм французойка и говоря португалски, няма нужда от английски."

Светът е шарен и слава богу, че още има така наречени развиващи се страни, в които супермаркетите още не са изтласкали някои вековни и изглеждащи примитивни традиции в учебниците по история. Шарени са пазарите тук, в Рио, където се наричат ферия. Много им подхожда тази дума. За първи път попаднах на една неделна ферия в квартала Глория, който хем е близо до нас, хем ако речеш да пазаруваш с тежки торби е далеч. Но като за първи път аз се разходих между редиците плодове, зеленчуци, подправки, домакински потреби, цветя, полуживи или полумъртви риби, птици и парчета червено месо с любопитство и с усмивка, която ме държеше на дистанция от сергиите. Нещо като атропологична разходка, от която си тръгнахме с дузина "златни" бананчета, придружени с разказ за нелекия живот на емигрантката от Португалия, която ги продаваше, наръч хризантеми с бонус червена роза заради количеството им и почти домашно приготвено жълто сирене Минас с дупчици. Докато стигнахме от единия до другия край изпих сока на цял кокосов орех, какъвто Боби имаше желание да пренесе в куфара си до София, но по незнайно какви причини, едва ли практични, не направи. Сокът от кокосовия орех е много подходящ за борбата с жегата, която трудно се уморява, та да отстъпи място на по-хладни и облачни дни. Доколкото знам и в борбата с махмурлука помага, но това не съм го проверила. 

В единия край на пазара, около тенекиен тезгях са насядали или стърчат прави хора, които похапват мазни, току-що опържени в огромни тигани пред очите им, пастели - тестени закуски с пълнеж от сирене, кайма, шунка и моята любима - със стъбло на палмито, което е вид палма. Пастелите се поливат с лют сос, или чеснов, или може да си изсипете вътре малко зелева салата, поставена на тезгяха за общо ползване от всички, а и да се полеят със сок от захарна тръстика, който е толкова сладък, че аз, лично, го предпочитам много разреден с вода и с изтискан лайм. Около този тезгях винаги е пълна лудница, зад него се щурaт няколко продавачки, младежи, които самоотвержено пържат пастели и такива, които изтискват стръковете захарна тръстика в машина, подобна на огромна месомелачка. В началото, когато пристигнах тук, си мислех, че за нищо на света не бих могла да яма такава тежка храна в разгара на лятото, но след като започнах да се приспособявам към особеностите на климата, ми се отвори такъв апетит, че се чудя какво ли ще се случи, когато дойде и тъй наречената зима. А пастелите ми напомнят за кебабчето на клечка, което баба винаги ми купуваше, когато ме водеше на пазара на Ситняково, едно време, преди той да се превърне в луксозен плодово-зеленчуков мол-музей на открито. 

Много ми харесва да ходя на нашата ферия всяка събота. Не само за да се разхождам, душеща като куче-следач различните миризми, които се носят от сергиите. Но и поради съвсем практични причини - да закупя колкото се може повече познати и непознати плодове и зеленчуци, с помощта на които да се преборя с неумолимата диета на кариоката - ориз, залят с боб, месо и пържени картофи. Толкова е хубаво, сякаш медитирам, без дори да ми се налага да се старая да го правя! На едно място мирише на ягоди, а ако имам късмет някой ще ми даде парченце да опитам, на друго се носи аромат на диня, а веднага след нея ме стряска натрапчивата миризма на пресен кориандър. Има и круши, които аз си мислех, че са от Португалия, а то сортът им просто се казвал португалска круша. След това заключих, че и гроздето Италия, което идва от Сао Пауло не ще да е внос от Ботуша. 

Има и ябълки, и тъмночервени сливи, и малки или оргомни папаи, и ананаси, които, когато им дойде сезонът, можете да купите три за 3 лв., и гуаяба, която отвън е зелена, а като я обелите е с цвета на розов домат, и като него има семенца, но те са доста по-твърди. Има и тамаринд, който за първи път опитах като попарих у дома, пасирах, смесих с мед, че е доста стипчивичък и изпих под формата на сок. Има и четири вида банани, включително "водните", които са само за готвене. Бананите, макар по моя критерий да не са екзотични, не подминавам почти никога, защото са ми много вкусни. Има и асерола, която е дребно червено плодче, богато на витамин Ц. Има и личи, и райска ябълка, но те не ме привличат кой знае колко. Има и още много, много, които още не съм опитала, освен на сок и такива, които за първи път виждам тук. Сега съм си харесала едно, но чакам да видя дали няма да му падне цената, защото е много странно. На големина е колкото портокал, но по-издължено, цветът му е на репичка, а отвътре е белезникаво и с черни семенца.  

Всички плодове се продават или на килограм, или определен брой, изсипан в чинийка, за определена цена. На много от сергиите пък зеленчуците са сортирани в пакетчета за по 1 реал (0, 60 ст.) бройката, а често можеш да си избереш 6 пакетчета на цената на пет. Аз много харесвам сладките картофи, макар че когато за първи път видях един такъв в хладилника, реших, че е някакъв вид ряпа и си направих салата от него, вместо да го сготвя. Има и един друг вид сладък картоф, но той прилича на морков, само че в почти патешко жълто. Харесвам и маниоката, макар тя да има нужда да се вари дълго, но като поомекне е вкусна с горчичен сос и зелена салата. Къдрава или обикновена маруля, а също и червена, салата Айсберг, цикория, спанак, рукола, едно подобно на спанака зелено, което се казва берталя и не знам как се превежда, но е много вкусно запечено с картофи и яйце и кисело мляко, защото напомня на лапада; лук, лилави патладжани и малки, зелени патладжани, тиквички, картофи, цвекло, краставици, домати, чушки, свежи подправки, и много естетически подредени дребнични люти чушлета в жълто, червено и зелено, редом до глави чесън и джинджифил, нарязни на ситно зеленчуци в торбички, готови за супа. 

Обичам да се разхождам, да надничам, на всяка сергия, да слушам как хората се пазарят, как продавачите се надвикват един друг и какви трикове използват, за да привлекат клиентите си. Някои пеят: "Взимате шест пакетчета, плащате само пет." А когато предстояха изборите миналия октомври, един, който ми направи много лошо впечатление, си тананикаше: "Ще гласувам за Аесио." А защо не са Дилма, драги? Понякога продавачите се дърлят помежду си, от което печелят купувачите, защото гледат безплатно сеир. Но като цяло, никой не стои безучастно до стоката си и всеки се бори за всеки клиент. Също така, досега не съм попаднала на някой, който кисело да ми каже: "Не може да се избира. Каквото ти сложа - това." 

Сергиите с горките кокошки, които висят на вратлетата си, и яйца в кори извън хладилника, както и рибените, до които наистина стои по една стойка с нанизи живи рачета, щаващи с щипчици и мърдащи очички, не са ми симпатични, но пък на някои от тях може да се плаща дори с кредитни или дебитни карти.   

Впрочем за всяка ферия затварят определена улица от квартала още от предишната нощ. Ферията отваря в 6 сутринта и затваря в 2 следобед. Изненадващо е колко бързо изчистват огромните количества боклук, които оставят след нея.

П.С. Авокадото е О Г Р О М Н О, колкото кафяв кокосов орех!

Модното лице на Карнавала в Рио 2015 – Фрида Кало

От няколко години насам постоянно присъстваща модна тенденция в костюмите на дамската част от веселящите се по улиците на града са цветята, сключените вежди и мустачките на Фрида Кало.

Тази година не прави изключение от това правило. Стига да сте с тъмна коса, която да можете да обрамчите с няколко изкуствени китки в ярки цветове и ловко да съберете веждите си с черен молив, а ако сте малко по-смели и да продължите да рисувате с него над задължително яркочервените си устни, сте готови да демонстрирате почитта си към една от най-колоритните художнички на ХХ век.

Фрида е дала името си на няколко фестивални блока, които дефилират самостоятелно и в Рио и в други градове, като повечето от тях използват възможността да напомнят не само за мексиканската художничка, но и да отправят нейните феминистични послания за равенство между половете. Блокът „Здравей, Фрида”, например, дефилира в Рио на 13 февруари тази година с фанелки с лика на Фрида. Организаторката му Консейсао Дантас споделя: „Искаме да се забавляваме лудешки извън рамките на наложените стандарти за красота и отношението към женското тяло като към търговска стока. Искаме жените да отпразнуват идеята за феминизма, благодарение на който подобряваме живота си с всеки изминал ден. Както самата Фрида е казвала: „с разперени за полет криле”, радостта на улицата ни е гарантирана.”

Прочетете цялата статия и разгледайте снимките във View Sofia ТУК.

Порно киното като семеен бизнес

В Рио де Жанейро най-старото действащо и досега кино върти само еротични филми. Около еротични кавичките са големи.

На улица „Кариока” 49 вече 114 години се помещава Kино-театър „Ирис”. В достолепна сграда в стил ар нуво, разкрасена с белгийски декоративни релефни плочки, френски кристални огледала и английски железни орнаментирани парапети, киното е претърпяло няколко важни промени през годините и е играло различни роли, докато стигне до сегашното си съмнително, но любопитно състояние.

Първоначално се наричало „Соберано”, когато отворило врати през 1909 г. на мястото на бивши обществени конюшни. Собственикът му – емигрантът от Португалия Жуау Жоржи Жуниор му дал името на любимия си кон. Блестяло в пълното си великолепие и само десет години след отварянето си било подложено на основен ремонт, за да може залата му с 200 места да се трансформира в няколко нива с 1200 места.

Като добър търговец, Жуау Жоржи преценил, че в програмата на киното могат да се вмести и Театро до ревища (музикално-театрални комедийно-еротични спектакли), с каквито в Европа си спечелила слава Джоузефин Бейкър. Кучешкото име отстъпило пред по-игривото женско Ирис. И благодарение на търговската смесица от развлекателна програма просперирало, а наемодателите му от кармелитския орден Терсейра ду Кармо, вероятно били доволни, че получават месечно солидна сума, която да вложат в богоугодни дела. Известни местни личности имали запазени столове в залата, надлежно изографисани с техните инициали.

Прочетете цялата статия в Cinefish.bg TУК.

Стълбището

Привечер, или много рано сутрин - но много рано сутрин съм я виждала само два пъти, все на Нова Година - Стълбището придобива най-романтичен вид. Излъчва меко сиво-синьо сияние и изглежда сякаш плочките, които го красят, са застинали мирно една до друга в спокойни редици. Вероятно е било вдъхновено от много по-ярките и известни стълби на Селарон, които се намират в другия края на улицата и също като него свързват квартала Санта Тереза с долната част на града - тази, в подножието на хилядите хълмове на Рио. Всъщност, не съм ги броила, може и да не са хиляди, но пък не са и един или два, нито дори само двайсет и три. 

Едната разлика между него и стъпалата на Селарон е, че то е дело на безименен майстор, който, въпреки че редовно го обгрижва, не се радва на почитатели от цял свят, а само на не честите и скромни дарения на спускащите се или изкачващите се по Стълбището. Те му стигат за някоя и друга нова плочка или някоя и друга бира. Другата разлика е, че това е доста скромно в цветовата си палитра, но пък личи, че има замисъл в разделянето на ансамблите от плочки от площадките между тях в цветни правоъгълници и бели правоъгълници. 

В долната си част приветства минувачите с двата крайъгълни камъка, поддържащи културата на кариоките - църквата и забавленията. Отдясно има винаги свежо изписан цитат от Библията, защото на първото ниво се намира мъничка евангелистка църква. Отляво пък наскоро изгряха няколко от символите на града, сред които Арките на Лапа, статуята на Христос и полугола танцьорка на самба, точно под плаката, обясняващ, че Стълбището вече е Културно пространство. Стопанисвано от малкия фестивален блок, който се помещава тук - Драконите на Риашуело и подкрепено от официалната туристическата компания на града. Църковните обитатели са много по-тихи от тези, които идват всеки петък, за да се забавляват на някоя от тематичните прояви - ретро парти с музика от 90-те, самба за народа, танци с хореография и популярна бразилска музика на живо.

Засега няма много желаещи, но предприемчивите обитатели на третото по моите изчисления ниво-етаж на Стълбището вече извадиха скара на въглища и пекат всякакво месо на шишчета за мезе към бирата, която се лее и в долния десен край до Стълбището, в един доста мърляв бар с винаги настроен на канал с мач телевизор, и в горния десен край, където барът е значително по-приветлив, но тъй като изисква допълнителни и немалки усилия да се стигне до него, почти винаги е полупразен. Там обаче живее котаракът Чико, който е чернобял гигант и често може да бъде видян скрит зад саксиите, отдал се на блажена и заслужена дрямка.    

На върха на Стълбището има малък олтар с Дева Мария, който се заключва с катинар, вероятно, за да не бъде открадната крушката, която го осветява. Стената около него е яркосиня и е приютила няколко ангели-хранители. Една вечер към олтара дори се изкачи тържествено мъничка процесия, водена от свещеник и от художника. Беше преди Коледа, малко преди художникът да се развихри и да постави и в горния и в долния край на Стълбището две елхи от зелени пластмасови шишета. В началото те изглеждаха доста симпатично и естествено. Постепенно обаче започнаха да се покриват и с всевъзможни картички, предимно рекламни и нямащи нищо общо с Коледа, изкуствени цветя и всякакви финтифлюшки, панделки и гирлянди, докато накрая придобиха пост-модерния вид на някаква изчанчена галерийна инсталация. Но, слава Богу, мина Нова Година и те бяха деинсталирани.

Когато се качвам нагоре с пълни от пазар торби, или ако е много горещо, имам доста време да разглеждам плочковата поезия, стъпало по стъпало. Много е интересно как отдалеч всичко изглежда толкова... хармонично - това е най-точната дума, наистина. Отблизо забелязваш, че голяма част от налепената декорация всъщност е изпочупени парчета от най-различни плочки. Някои от тях са оформени като сърца, тук-там се забелязват листчетата на цветчета, има и страхотно много парченца огледало, които блещукат в сребърен ефект. Но преобладаващи са парчетата с остри ръбове, които на места сякаш разговарят помежду си - толкова добре са си паснали. На други обаче излъчват някакво неспокойствие, сякаш са били поставени там набързо, също толкова припряно е била лепната и без много-много да се подбира следващата след тях и сега на тях им е някак си неудобно да са една до друга. 

Но това, което най-много ме заинтригува, е агресивната острота отблизо, която се слива в мека и приканваща хармония отдалеч. Колкото повече мисля, толкова повече ми напомня за Бразилия, която опознавам в момента. Някой друг път ще поразсъждавам повече за това. Сега не е време, защото нощта е паднала. Под зелените чадъри от короните на дивите бадемови дръвчета цвърчат птичоци, а може би да притичва и някоя малка сива маймунка. Дилърът на незаконната игра Жого до бишо отдавна се е прибрал у дома, записал дневните залагания за нея. А, тук ще отворя една скоба. 

Колкото пъти го виждах, най-отгоре на Стълбището, под плажен чадър да седи по цял ден с някакви хартии и да записва ли, записва разни неща, които му диктуват най-различни хора, ту гол до кръста от жегата, ту отворил бутилка бира, ту с прясно обръсната глава като хиндуист до погребална клада, ту с прорасла, сивкава брада, придаваща му благороден вид, все си мислех, че това ще да е местният писач на писма. И чак се радвах, че съществуват такива старомодни професии по тези чудати места, на които се преселих. Романтичните ми представи обаче скоро бяха разбити с обяснението, че той е чисто и просто дилърът на хазартната игра, подобна на тото, от която основно се спонсорират самба школите. 

Някой ден ще си поговоря с него, тъкмо вече се заговаряме, особено когато изплувам най-отгоре в маранята, запъхтяна, а той с радостна усмивка всеки път ми казва, че тези стълби са тежки за изкачване. 

И преди да се отплесна пак - вечер е и децата са се разиграли на площадката в долната част на Стълбището. Ритат топка, разбира се. Обути в джапанки или боси. Момчета и момичета наравно. Дори едно куче притичва между шутовете. За разлика от него, рижият котарак от трето ниво предпочита да стои в близост до скарата. Никой родител, дори да наблюдава какво се случва, което ме съмнява, не изпада в ужас, че топката може да изскочи на много оживената улица Риашуело. Тя, топката, се изтърколва на нея от време на време, че дори и до другия тротоар стига, но хлапетата все някак си се промъкват между колите, защото шофьорите проявяват учудващо търпение. Къщите, наредени по протежение на Стълбището, нямат дворове и за децата няма друг избор. А родителите пийват бира и бистрят политиката, седнали на стъпалата нагоре. 

Стълбището се нарича Ладейра де Фрей Орландо, или Стълбището на брат Орландо.