Бразилската приказка на Стивън Долдри

Едуардо Луиш, Риксон Тевис и Габриел Вайнстайн заедно с Вагнер Моура, Селтон Мело и Стивън Долдри. Снимка: Festival do Rio, Agencia Febre

След Голямата награда на фестивала в Рим и смесените чувства, с които го посрещна критиката в Бразилия, най-новият филм на британския режисьор – „Измет”, ще закрие Киномания в София. За премиерата на филма в Рио.

Не си правете илюзии, че когато влезете в салона, за да изгледате „Измет”, там ще ви очаква филм, носещ отчетливия почерк на Стивън Долдри. Малко неща в него, като например, виртуозното водене на актьорския състав от дебютанти и утвърдените им колеги професионалисти, напомнят за предишните творби на режисьора на „Били Елиът”, „Часовете” и „Четецът”. „Измет” е екшън трилър за тийнейджърска публика, ако и по-възрастните зрители искат да му се насладят, е добре да го възприемат като киноприказка.

Тъй като филмът е заснет в Бразилия и основната част от екипа му е бразилски, премиерата му беше в рамките на 16-ия Международен филмов фестивал в Рио де Жанейро в началото на октомври, малко преди „Измет” да тръгне по екраните в страната на теленовелите. За да го представят пред публиката и критиката, в Рио пристигнаха Долдри и сценаристът Ричард Къртис. Те се присъединиха към консултанта по актьорско майсторство Кристиан Дуурворт, копродуцентите Крис Тайкър от Великобритания и Андреа Барата Рибейро от Бразилия, костюмографа Бел Берлинк, бразилските звезди на филма Вагнер Моура и Селтон Мело, техните колеги Жузе Думонд и Андре Рамиро, както и дебютантите Риксон Тевис, Едуардо Луиш и Габриел Вайнстайн. Всички участваха в пресконференция в луксозен хотел на крайбрежната алея на Копакабана и в маратон от персонални интервюта след нея. Ето какво чух на пресконференцията, след като имах шанса да съм сред първите зрители на филма.

Българският читател познава „Сметището” на Анди Мълиган, преведен преди две години у нас. Романът служи за основа на киносценария, но за мен преводът на филмовото заглавие печели с двузначността си пред романовия. Мълиган, който е живял в Бразилия, Индия, Филипините и Малайзия, не е ситуирал историята си в определена страна и признава, че бяга от конкретиката, защото неговият поглед е на чужденец – поглед отвън.

Сюжетът се върти около тийнейджърите Рафаел, Гардо и Плъха, които живеят на сметище и един ден случайно откриват портфейл с малко пари, но с друга ценна и потенциално смъртоносна придобивка. Докато те се опитват да разкодират шифрованото послание от портфейла, ние научаваме много за двете първи приятелки – корупцията и властта, и за паралелните светове в страни на крайна бедност и невъобразимо богатство каквато е и Бразилия. Да, именно там филмът се нанася заедно с историята, персонажите и всички произтичащи от този избор последствия.

На пресконференцията продуцентът Крис Тайкиър сподели, че е научил за романа от литературния агент Джени Казарото. „Дадох „Сметището” на трима души. Сред тях беше и Стивън Долдри, който търсеше нов проект. С него се познаваме от времето на „Били Елиът”.

„Книгата е младежка, чете се на един дъх – допълни го Додри. – Идеята да заснема екшън трилър за тийнейджъри ми хареса, защото ми предлагаше да се изправя жанр, с който не съм се сблъсквал досега.”

Ситуирането на действието в Бразилия е одобрено и от Анди Мълиган, който смята, че Рио е епицентърът на сериозна кинокултура – бразилската. За избора на Рио изиграват роля няколко фактора, сред които и възможността международна копродукция да получи финансова подкрепа от бразилската държава. Заради изискванията на закона „Измет” е англо-бразилско-немска копродукция. От бразилска страна като копродуцент се включва Фернандо Мейрелес, когото познаваме като режисьор от „Градът на Бога”. До момента „Измет” е копродукцията с най-висок бюджет (12 700 000 долара), снимана в Бразилия. Според Тайкиър, да се снима в страната с един от най-бързо развиващите се пазари в света (според сп. „Варайъти” годишният приход на кината за 2012 г. е 741 100 000 долара) е изключително успешно начинание.

След уточняването на параметрите на копродукцията британският сценарист Ричард Къртис („Наистина любов”) започва работа с бразилския си колега Фелипе Брага (автор на телевизионния документален сериал за звездата на бразилския национален отбор по футбол Неймар – Neymar Jr’s Life Outside the Fields). Първият, който до момента има опит предимно в жанра на комедията, адаптира романа на английски, а вторият го превежда на португалски. Кристиан Дуурворт отбеляза: „Искахме да заснемем бразилски филм, а не субтитриран на португалски британски филм. Ако някой казва, че наистина сме направили бразилски филм, за мен това означава, че сме си свършили добре работата.”

Прочетете цялата статия в Портал Култура ТУК.

"Рио, обичам те" е много повече от филм

Любовта винаги намира своето място.

Първо Париж се сдоби с филм-обяснение в любов, когато през 2006 г. двадесет режисьори разказаха по една необичайна среща в омнибуса „Париж, обичам те”. Две години по-късно дойде „Ню Йорк, обичам те”, когато десет други режисьори направиха вариации по темата, но отвън океана. Най-новото предложение от своеобразната поредица е „Рио, обичам те”, което е част от програмата на Киномания 2014.

„Рио, обичам те” следва същата идея и нанизва десет истории за различните проявления на обич – на живописния фон на града, заснети с почерците на режисьори от различни страни. Сред тях има бразилци като Фернандо Мейрелес и Карлос Салданя, австралиец – Стивън Елиът, италианец – Паоло Сорентино и др. Две имена, които отскоро се подвизават и на режисьорския стол – мексиканецът Гилермо Ариага и американецът Джон Туртуро, също приготвят по една новела. В омнибуса участват с видимо удоволствие насред неповторимата атмосфера на Рио имена като Харви Кайтел, Емили Мортимър, Фернанда Монтенегро, Родриго Санторо, Венсан Касел, Ванеса Паради, Райън Куантен и Джейсън Айзъкс. Дори Бебел Жилберто има любопитна епизодична поява.

На пръв поглед „Рио, обичам те” е красива кинокартичка, която демонстрира за пореден път световноизвестните прелести на екзотичния град. Някои от новелите във филма се възползват максимално от естествените „декори” около себе си – като „Муза”, чието действие се развива около и на плажа на Копакабана или „Безполезен пейжаз”, в която героят лети с делтапланер около статуята на Исус Христос. Други пък залагат повече на драматургията в историите си, като Паоло Сорентино в „Съдбата” или Джон Туртуро в „Когато любовта си отиде”. Но като цяло едва ли ще видите кой знае колко много непознати извън Бразилия места. Наистина, нима Рио се нуждае от още реклама, за да привлече повече туристи? Защо са похарчени пари за толкова скъпо начинание и са привлечени толкова световни имена?

След като изгледах филма, се сетих, че съм срещала най-различни доказателства за „Рио, обичам те” из Рио, без те да са непременно реклама на филма. Поразрових се и открих, че „Рио, обичам те” преди всичко е социален проект със солидни спонсори – не само кинокъщи, но и културната програма на градската община, филмовия фонд на града, както и няколко големи компании.

Движението #rioeuteamo започва през 2012 г. да мобилизира кариоките да споделят и съпреживяват обичта към града си чрез нарочно организирани музикални, кино и литературни събития, спортни състезания и какви ли не други прояви. Авторите на проекта се стремят с помощта на обикновените жители да събудят за нов живот различни места и местности във и около Рио.

Уебстраницата на проекта е мини гид на Рио, но не създава усещането, че е правена от туристическа агенция, която се опитва да ви продаде луксозен пакет. Тя е едновременно информационен портал за всичко, което се случва под надслова #rioeuteamo, рекламна платформа за филма и блог за споделени от местните жители истории и идеи как най-пълноценно да се насладите на всичко, което се случва в това космополитно място.

Преди две години движението представя себе си под формата на акция с червени балони с формата на сърца и картички към тях, разположени на стратегически места в града. Който рискува да отвори картичката, прочита в нея следното: „Добър ден, тази сутрин решихме да разпръснем малко любов над Рио. Надяваме се, че всеки жител на града ще сподели нещо хубаво с ближния си. От това всички ние само ще спечелим.  Правим първата стъпка в тази посока, като ви създаваме едно приятно преживяване във великолепния ни град.” След това четящият картичката разбира, че е спечелил разходка с лодка, с панорамен лифт или с хеликоптер.

Прочетете цялата статия в Портал Култура ТУК.

Гилермо Ариага: Толерантността е наше човешко задължение

Гилермо Ариага. Снимка: Festival do Rio, Agencia FEBRE

Гилермо Ариага – сценаристът на „Любовта е кучка” (2000, номинация за Оскар за чуждоезичен филм), „21 грама” (2003, номинация за БАФТА за сценарий), „Трите погребения на Мелкиадес Естрада” (2005, награда за най-добър сценарий в Кан), „Вавилон” (2006, номинации за сценарий за Оскар, Златен глобус, БАФТА), представи своя нов проект „Думи към боговете” в Рио де Жанейро. След световната премиера на филма на фестивала във Венеция, създателите му избраха за първата си среща с латиноамериканската публика едно от най-големите и реномирани киносъбития на континента – 16-ото издание на Международния филмов фестивал в Рио (24 септември – 8 октомври 2014). А у нас ще го гледаме в рамките на Киномания 2014.

Вдъхновен от размишления върху религиите в контекста на бушуващите днес конфликти по света, „Думи към боговете” обединява погледите към различни монотеистични, политеистични религии, анимистични вярвания и атеизма на деветима режисьори. Това са бразилският режисьор Ектор Бабенко, испанецът Алекс де ла Иглесия, австралиецът Уоруик Торнтън, японецът Хидео Наката, индийката Мира Наир, израелецът Амос Гитай, босненецът Емир Кустурица, кюрдът Бахман Гобади и самият Ариага, мексиканец. Всеки е заснел късометражен филм, в който представя по личен за себе си начин своята религия. Куратор на проекта е световноизвестният писател Марио Варгас Льоса.

Наситена с усещане за себеотрицание и суровост, новелата на Кустурица директно ни насочва към православието и дори присъствието на симпатично козле не олекотява особено нещата. Амос Гитай пресъздава пластично и с театрална драматичност старозаветната книга на пророк Амос с повтарящия се нееднократно въпрос: „Може ли бедствие да сполети град и да не го е направил Господ?” Мелодрама лъха от търсещите утеха за своите герои японска (будизъм) и бразилска (умбанда) новела, а австралийската (аборигенски вярвания) е поетична импресия. Най-освободено – едновременно с уважение към религията си, но и с ирония към изповядващите или по-скоро експлоатиращите я, – подхождат Мира Наир (хиндуизъм), Алекс де ла Иглесия (католицизъм) и Бахман Гобади (ислям), като създават завършени в драматургично отношение кратки филми, в които религиозната нишка е една от характеристиките на техните твърде човешки образи. Сред всички политически коректни новели, тази на Гобади изпъква със смелостта си, защото улавя с човечност и намигване живота, какъвто е, а не цитира само строгите постулати, които живеят между четирите стени на храма. Любопитна с алегоричността и двусмислеността си е и идеята на самия Гилермо Ариага, който третира атеизма.

Сценаристът и все по-често режисьор Ариага беше специален гост на фестивала в Рио, където получи Наградата за латиноамериканска личност на годината на ФИПРЕССИ. Той даде интервю специално за „Портал Култура”.

Предишните ви филми „Любовта е кучка”, „21 грама” и „Вавилон” показват интереса ви към взаимообвързаността между хора с различен социален, културен, етнически, религиозен произход. Затова не се изненадах, че сте в основата на „Думи към боговете”. Но пък твърдите, че сте атеист. Защо тогава решихте да направите филм, който подтиква към диалог между религиите? 

„Думи към боговете” е част от по-голям проект – антологията Heartbeat of the World (буквален превод от английски – Пулсът на света). Тя ще разгледа теми, които не смеем да обсъждаме по време на вечеря, за да не се скараме помежду си. Замислените четири филма ще са посветени на религията, секса, политиката и упойващите вещества (алкохол, наркотици, цигари). Човекът и състоянието на човечеството днес ме вълнуват силно, до степен на обсебеност. И понеже съм атеист, аз не гледам нагоре, към небето, за да търся отговорите на своите въпроси, а в очите на другите хора.

Мисля, че дори атеистът не може да избяга от темата за религиите, защото тя е фундаментална. В наше време, когато толкова много липсва толерантност между религиите, ние се нуждаем от диалог между тях. Глобализацията ни сближи по начин, който не сме си представяли, че е възможен, и това е една добра изходна точка за диалог.

Когато бях дете, например, у нас не се говореше за хомосексуалните. Те бяха скрити от очите на всички. А днес стават равноправни членове на обществото. Ходим на техните сватби, приемаме гей двойките като всяка друга двойка. Ако проследите историята на Европа, ще видите, че много от страните в нея векове наред са били много тясно обвързани с определена религия. А днес, например, в Испания живее голяма мюсюлманска общност. Нещата се променят.

Защо се концентрирахте само върху девет религии? Как подбрахте тях и режисьорите на отделните късометражни филми?

На първо място искахме да работим с режисьори, на които се възхищаваме, с такива, които имат оригинален поглед и солидна кариера зад гърба си. Когато един филм идва с името на Кустурица, това говори много. Филмите на Кустурица винаги носят неговия почерк, те са много лични и той им се отдава изцяло. Търсехме режисьори, които се сливат с работата си. Разговаряхме с много хора, изповядващи най-различни религии. С някои от тях, да речем азиатски режисьори, беше невъзможно да се работи заради езиковата бариера. Други пък отказваха да обсъждат по този начин религията си. Трети изпитваха страх да говорят за религията си, защото смятаха, че ако го направят, може да им се случи нещо лошо, а това е ужасно. Търсех режисьори, които са вярващи или които са близки до религията, за която ще правят филм. Кустурица и Бахман Гобади са силно вярващи хора. Ектор Бабенко не вярва в умбанда, но е близък до нея, защото живее в Бразилия.

Част от деветимата режисьори, които заснеха по една новела, са добри мои приятели – като Кустурица, Алекс де ла Иглесия, Ектор Бабенко, Уоруик Торнтън, Бахман Гобади.

Вие също сте сред режисьорите – автор сте на новелата, посветена на атеизма. Като атеист, за мен тя беше особено любопитна, но ме обърка силно. Помислих си, че чрез смъртта на Господ, някак си вие искате да накажете героя и хората около него.

Не съм искал да наказвам никого! Моята идея беше съвсем друга. Исках филмът ми да е толкова двусмислен, че всеки да има различна интерпретация. Например, според Амос Гитай, случващото се е метафора, илюзия в главата на сина, който губи баща си. За атеистите няма значение дали някой казва, че Бог съществува, или не съществува. За тях животът просто продължава и трябва да продължи, тук и сега, каквото и да се случи. Но аз не обичам да отправям ясни послания с филмите си.

Явно забележимо е отсъствието на Алехандро Гонзалес Иняриту сред имената на режисьорите, защото двамата сте си сътрудничили неведнъж.

Обяснението е съвсем просто – имаше само едно място за режисьор от Мексико и аз го заех.

Какво наложи нуждата „Думи към боговете” да има куратор?


Исках някой, който със своята мъдрост, дълбочина и интелект да придаде на отделните новели възможно най-подходящия ред. Възхищавам се на Марио Варгас Льоса и за мен той беше най-добрият избор. Той свърши чудесна работа с предложението филмите да бъдат подредени по хронологичен ред според появата на религиите в света. За всеки следващ филм ще имаме различен куратор. Сега, впрочем, работим върху следващия омнибус, посветен на темата за секса. Търсим финансиране и разговаряме с различни режисьори.

Прочетете цялата статия в Портал Култура ТУК.