Кралят е мъртъв. Да живее кралят!

Майкъл Джексън почина онзи ден на 50-годишна възраст. Докато всички се ровихме в повече подробности за това какво се е случило точно и какво го е предизвикало, аз се сетих за други огромни, величествени таланти, които рухват преди да им е дошло времето да изпеят последната си песен. Бях голяма почитателка на Майкъл когато бях 11-12 годишна. Бях дори в официалния му фен клуб в София, кичех се със значки с негови снимки, къдрех си един кичур и пищях на всяка една от 12-те прожекции на "Лунен пътешественик", на които съм била. Знаех песните му наизуст и по-късно, когато вече понаучих английски, започнах да усоявам и да си ги превеждам. По-късно усетих наистина колко талантлив човек е той, как Бог го е целунал и го е надарил не само със способността да пее и танцува, но и да го прави с лекотата, с която само най-добрите го могат. Завладяваше и побъркваше почитателите си до истерия с енергията си. Сигурно зад изпълненията му е лежал огромен труд, но преди всичко този труд е бил по-лек заради дареното му от Бог. Мисля си за живота му, изминал в по-голямата си част в работа, от 5-годишна възраст, почти до края, живота му, изживян пред света, на сцената, винаги пред погледите на другите. Сетих се и за Едит Пиаф. Преди няколко години бях потресена от филма за живота й, със страхотната Марийон Котияр, спомням си как през цялото време ми беше мъчно за това колко мъка, колко трудности, колко превратности са съпътствали успеха й. Замислих се за това, че е неминуемо да рухнеш при такова напрежение. Неминуемо е да се поддадеш на една и друга слабост, която постепенно да те разруши. И за всичко, което се случва, си има причина. Не е ли жестоко, за да се обогати света, да имаме възможността ние да се наслаждаваме на изкуството на великите, те да трябва да платят за гения си с живота си, с щастието си? И ако можеха накрая да се обърнат назад и да видят, подредени в две купчини, хубавото, което са постигнали с таланта си и трудностите, с които са го заплатили, дали пак щяха да изберат пътя, който са извървели? Дали гениално талантливите имат друг избор, освен да дават таланта си на света и да рухват под неговата тежест? Разбира се, не всички са такива, не всички се огъват... но аз си мисля, за тези, които са се огънали - Майкъл, Елвис, Пиаф... И дали, дори ние обикновените техни почитатели, можем да избираме и сами да направляваме съдбата си?

Рових се в youtube и гледах много от старите изпълнения на Майкъл, клиповете му още с Джаксън Файв, после соловите му, от Трилър, от Bad и по-нататък, но най-вече от най-силните му години, тогава, когато е наистина на върха, какво удоволствие е да го гледа и слуша човек, да се радва на таланта му. Чудесен е! Винаги ще си остане невероятен, недостижим, сигурна съм. Жалко, жалко, че полека-лека се разпадаше пред очите ни. Кариерата му е започнала с колана на баща му, търсещ грешка в изпълненията му, че да я поправи с него и приключи с шамарите на пресата, търсеща окапалото му ухо или изчезналия му нос или поредното дете, което ще го обвини в непозволени контакти...

Исках да сложа тук линк с една песен, която чух за първи път днес, но някак си не успявам сега да я намеря. Мисля, че е от времето още на Джаксън 5 и в нея Майкъл пее: "Дори да греша, оставете ме да бъда такъв, какъвто съм." Ако попаднете на нея, заслушайте се в жизнерадостния и мелодичен глас на младия човек, сигурен в слънчевото си утре...

Щастието да бъдеш удовлетворен от работата си

Миналата седмица, в поредицата си "Зад кулисите на София Филм Фест", ви представихме част от екипа на фестивала. Днес продължаваме да ви срещаме с хората, които намират удоволствие и смисъл да създават празника на годината за киноманите в София, Пловдив и Бургас (а да си пожелаем скоро и в други градове).

Кирил Лозанов e административен директор на София Филм Фест – отговорна и изискваща доста енергия работа. Негова грижа са организационно-административно-финансово-счетоводно-документалните дела на Арт Фест - фирмата, която стои организационно зад мартенската фестивална фиеста и зад доста стойностни кино-проекти. С годините – вече 13 навършени – София Филм Фест се разраства като събитие, организация, ангажименти, а съответно и хора, затова постепенно се налага разделение на отговорностите по отдели – международен (важен компонент, особено заради специалното събитие "София Мийтингс", което е част от фестивала вече шеста поредна година), филмови копия (обработка и цялостно осигуряване на прожекциите), прес-отдел (отговарящ за всякаква информация, жизнено-нужна на журналистите особено във фестивалните дни), административен отдел (за къде без документи?!), протокол (осигуряване на покани; партньори, спонсори, съорганизатори, гости – на всички тях естествено се обръща специално внимание). Екипът, който работи всяка година за фестивала, постепенно набъбва до 100 човека, които се включват на различни етапи от декември до март. Има и подизпълнители, които се включват понякога само за период от 4-5 дена. Освен това има и около 20 доброволци, които работят абсолютно безплатно по време на фестивала.

От декември до април работата ви е най-натоварена. А след това?

Кирил Лозанов: Малко хора знаят, че по време на фестивала ние движим и останалите си проекти. Имаме филми, които сме продуцирали и са в постпродукция, или се занимаваме с разпространение на наша лента, или с дистрибуционната си дейност, която е нещо съвсем различно. Финансово-отчетната част за фестивала продължава до юни. София Филм Фест се готви целогодишно. Изключително важно за популярността на фестивала в чужбина е активното участие на Мира Сталева и Кита във фестивални форуми по целия свят, а всяко пътуване неизбежно изисква подготовка и организационна част, отнемаща 10-ина дена. Двамата и тази година бяха на фестивала в Кан, където се представихме като дистрибутор, продуцентска компания и организатор на София Филм Фест.

От колко години работиш в София Филм Фест?

Започнах през 1999 г. като изпълнител, който търчеше за всичко. Тогава организацията беше много по-малка. Следващата година Стефан ми предложи да стана главен координатор на екипа, който тогава не беше по-голям от 10 души.

Защо се задържа тук 10 години?

Всеки ден се появяват спънки и проблеми, които трябва да бъдат разрешени. Понякога това е доста изтощително. Но мен всъщност ме задържа непреодолимата мисъл, че правя нещо смислено. И че имам шанса, по-скоро късмета, да съм удовлетворен от това, което правя в живота си. За мен това е изключително важно. Освен това хората от нашия екип се чувстват прекрасно заедно – всички сме емоционални, всеки се раздава изцяло и взаимно се зареждаме с енергия. Разбира се, случва се да има и сблъсък на "заряди" и взаимно изтощение, но все пак сме хора – това е съвсем естествено.

Какви са най-големите проблеми, с които се сблъсквате, които да водят до такива емоции?

Основното е, че сме зависими от много партньори – финансово и времево. Предстои ли ни да уточняваме нещо специално – това води след себе си други детайли, които остават в изчаквателна позиция. Фестивалът е подготвен идейно, той е готов в главата на Стефан и на екипа, и чака финансиране, за да се реализира. Често съм си мислил – и не мога да намеря обяснение – с всяка следваща година нещата не се случват по-лесно, въпреки че това би било логично да се очаква. Вероятно финансирането на фестивала тази година беше затруднено особено поради новите икономически условия, но имам чувството, че това важи за повечето културни инициативи, които се случват в нашата държава.

А трудностите не произтичат ли от факта, че всяка година фестивалът става все по-голям, филмите са все повече, гостите – също?

Всяко предположение е способно да подведе екипа - ние не сме съвсем наясно колко голям ще се получи фестивала, докато той не започне да се случва. Обикновено го "опитомяваме" в крачка. По време на фестивала понякога взимаме важни решения, които - ако не са правилни, могат не точно да спрат събитието, но да го принудят да буксува за известно време. Например - много трудно се намират хора, които да са добри в нещата, които правят, и да работят временно при нас. Слава богу - има такива, които много държат на нас и си взимат отпуск, за да дойдат в екипа на фестивала. Освен това не всеки е способен да носи отговорност. Можем да се случи да вземем човек с прекрасна биография, с 4-5 езика, но темпото на работа да се окаже непоносимо за него. Особено в дните, когато феста е в разгара си, екшънът е страшен! Имаме си специален израз: "Да те хвърлят на тръстиката – и да оцелееш!", което означава нов човек да се справи в София Филм Фест. Но това е прекрасен опит. Много неща можеш да научиш – ако знаеш как да попиваш информация, които няма как да откриеш на друго място.

Често ли се мени екипът?

Радваме се, когато имаме възможност да работим с хора, които вече били част от екипа на фестивала, но всяка година се радваме на момчета и момичета, които попадат за пръв път при нас (след кастинг, това е неизбежно!), и бързо се сработват в синхрон така, че се получава добре работещ екип. Това е едно от важните изисквания за случването на фестивала.

В новите финансови условия, каква е идеята за следващия фестивал?

Винаги сме се радвали на приятелско и добро отношение от страна на фирми и хора, които ценят фестивала и държат да го подкрепят – заради имиджа, който заедно създаваме за София и България, заради прекрасната възможност за реклама и популяризация, с която можем да сме си взаимно полезни. Постигнали сме партньорства с Министерство на културата, Националния филмов център и Столична община, на които много разчитаме, защото те са едни от основните стълбове на фестивала. Партньорските отношения гарантират взаимно изгодно и благоприятно сътрудничество – когато предлагаш събитие, с което организаторите могат да се гордеят, разбира се ще има и спонсори, които ще се радват да го подкрепят, за да станат част от една очевидно работеща формула за успешно представяне – у нас, пред зрителите и пред многобройните международни гости, които всяка година са част от фестивалната еуфория.

А зрителите с броя си връщат ли жеста?

През 2009 нивото на посещаемост е като миналата година. Не е възможно да се разчита особено много на възвръщаемостта от билети. Да, тя е перо от финансирането на фестивала, но е важно той да се случва не само благодарение на тази възвръщаемост. Доста трудна е подобна задача - тази година се наложи да увеличим цената на билетите, но слава Богу, това не попречи на зрителите. Ако е празна залата, ако няма атмосфера – няма и фестивал. Случвало ми се е да бъда на прожекция, на която няма много зрители – и това е обезкуражаващо. Но не бива да се пренебрегва и факта, че предлагаме съблазнителни отстъпки. Тази година имаше възможност да се гледат филми за 3 лева, в случай на предварително закупено определено количество билети.

Какъв шеф е Кита?

Тук съм, защото усещам, че правя нещо, което има смисъл. Тази вяра може и да се разклати от някоя или друга случка, но това се е случвало няколко пъти за последните 10 години. Тя е едното, заради което съм тук. А другото… Сега ще кажа: "Да е жив и здрав Кита!" Той има уникално количество енергия. Неизчерпаемо. София Филм Фест никога нямаше да се случи и да продължава да се случва без неговата енергия. Той не се спира пред нищо, за да реализира идеите си. Понякога нещата се осъществяват на мускули, защото просто се налага, а впоследствие си отнасяме последствията. Мисля, че смисълът на нещата, които правим, още по-силно укрепват енергията на Кита, защото София Филм Фест си е неговата идея за филмов фестивал. Тя се е родила преди години, била е по-различна, трансформирала се е и сега е нещо доста голямо, което е невъзможно да се развива без екип от съмишленици. Хората, които сме се събрали около него, няма как да съучастват в тази "завера", ако не вярват във фестивала. Но пак Кита е този, който влива гориво във всеки един от нас с тотално идеалистичната си визия за нещата.

Но тя е и реалистична, щом се случва.

Да, но ако е само реалистична, може се разпадне в един момент, ако не я подкрепя идеализмът. В живота има прекалено много груби, материалистични детайли, без които сигурно не може, но аз се радвам именно на идеализма на Кита, който има способността да поддържа буден. При него всичко е в сферата на много красиви неща и идеи, които, слава Богу, че стават.

actualno.com, 25 юни 2009

„Снимки в Палермо” – за изгубените души, които пътуват към себе си

Добрите филми са като доброто вино – ако ги оставите да отлежат и се върнете към тях отново, ще усетите по-богат и плътен вкус, с по-нюансиран аромат, наситени цветове и дълъг, запомнящ се, гъделичкат небцето ви послевкус. Два пъти гледах „Снимки в Палермо”, новия филм на Вим Вендерс, и втория път успях изцяло да го усетя, не само внимателно да проследя историята още веднъж, а да се насладя на многото му детайли, нанесени в отделните сцени с усета и майсторството на умелия художник, който търпеливо е намерил мястото на всеки от тях, за да превърне картината си в завършена, цялостна творба, която говори сама за себе си.

„Снимки в Палермо” започва с надписи като снимки, кадри на филмова лента. Крайната му рамка също е такава. Вим Вендерс, който е и съсценарист, е построил внимателно историята си и след това още по-внимателно и със забележителен, макар и неизненадващ усет към детайла, я е заснел. Филмът създава усещането, че всяка сцена в нея е добре планирана, нищо не е оставено на случайността или импровизацията. Всичко носи своето допълващо картината послание и тя се рисува сама пред очите ни, постепенно добива все по-ясни очертания и плътни цветове, като фреската в църквата, която героинята на Джована Медзоджорно търпеливо реставрира в продължение на две години.

Но да започнем от началото.

Главният герой, фотографът Фин (изигран като цяло с лекота и само с моментна несигурност от фронтмена на Die Toten Hosen Кампино), си спомня за детството си, когато времето е минавало изключително бавно, а в настоящето му той е изгубил усещането за него. Фин страда от безсъние, а когато все пак заспи и сънува, се събужда в началото на съня. Сънят, казва той, е изгубено време.

Призори е, Фин живее в модерно архитектурно бижу, апартамент с прозорци, разположени като рамки, които кадрират гледката през тях и я обрамчват като снимка. От началото до края ние слушаме по-голямата част от музиката във филма, докато той е със слушалки на ушите и това създава силно лично усещане. Не някой друг разказва, той сам ни повежда в своя живот, в своята история, и ние естествено и непосредствено я съпреживяваме. Другият елемент, който помага за това е диалогът - конкретен, и директен, макар и на места да казва прекалено очевидни истини.

Заедно с Фин се сблъскваме със страха му от вода. Като дете не се е научил да плува, защото майка му се е бояла от водата. Сега той сам трябва да се пребори със страха си. Водата, макар и в басейн, си остава символ на живота. И така страхът на Фин става все по-ясен за нас.

После бързо се запознаваме с работата му - с помощта на двама асистенти, той се опитва да сътвори перфектния кадър, перфектната градска панорама, като добавя още етажи, които в действителност не съществуват, като поставя аризонско небе над градския пейзаж на Сау Пауло и иска изкуствено наложеното слънце да се отразява в прозорците, а после изгревът постепенно да премине надолу в кадъра в нощ. В дигиталната фотография не е необходимо да заснемаш нещата такива, каквито са и след това да ги проявяваш като старата филмова лента, в дигиталната фотография можеш да използваш действителността за основа да създадеш друга хиперреалност. Изкуствена, но въздействаща.

После научаваме, че Фин се развежда и спори с жена си, че нейната мъка вече не е негов проблем. Той е взел своето решение. Като типичната изоставена жена тя му къса нервите да получи това и онова за компенсация, а той, като типичен мъж, търси утеха в онази от Дуисбург, и в онази от нощния бар и...

Фин има репутацията на фотограф – творец, снимките му се излагат в музеи, но в същото време прави и модни фотосесии, без да се бои, че с това олеква като човек на изкуството. Ставаме част от лудостта и динамиката на професионалната фотосесия – моделът е бременната Мила Йовович. Но дори моделът, в края на деня не е удовлетворен от снимките. Тя иска в тях да проличи истинското, най-важното, нейната бременност. А раждането - на дете, на идея, на нещо ново, трябва да се забелязва, трябва да му се отдава по-голямо значение. Затова и ще направят друга фотосесия, която ще отведе Фин в Палермо, или както значи името на града - пристанището на всички пристанища.

После, докато Фин кара бясно в нощта, избягва катастрофа и на косъм се разминава със смъртта. Това е първата му истинска среща с нея. Преди това той я е съпреживявал със загубата на майка си. Човек първо се изправя пред идеята за собствената си смъртност чрез смъртността на родителите си. В един от кошмарите си Фин върви сред галерия от мумифицирани трупове и носи майка си на гръб, а тя закрива очите му с ръце. След избегната катастрофа Фин осъзнава две неща: не е мъртъв, но не се е и почувствал повече жив. Време е историята да започне.

От смъртта ли се страхуваме? Или от живота, който пропиляваме, пита Вендерс.

Фин копнее нещата да се променят. В неговия накъсан от безсънието свят реалността често прилича на съновидение, а редките мигове на сън са по-реални от всичко друго.

Времето минава бавно, зависи от това колко време му даваме, за да го усетим, му казва овчарят от поредния му сън наяве. „Не си ли представяш, че нещата, в които вярваш, могат да се случат отново - го пита той. - И тъй като не знаем кога за последен път правим нещо, по-добре да правим всичко, сякаш ни е за последно. Всичко, трябва да приемаш сериозно, но не и себе си.”

Тогава Фин заминава за Палермо с бременния си модел за нова фотосесия, със стария си фотоапарат и оповестява, че трябва да прави това, което чувства, че иска да прави.

Там, в града, в който живеят смирени в пъстра и шумна картина на падаща мазилка останките от римска, гръцка, арабска, финикийска и нордска цивилизация, Фин (не)случайно среща жената с цветното име Флавия. Тя е художник-реставратор, посветила е две години, за да реставрира фреска от 15 век, посветена на смъртта. Така тя се опитва да се помири със загубата на свой близък човек и да открие смисъла за себе си да продължи напред. Тя работи с това, което не би могло да се възприеме ако нямаме очи – картините, но вярва само в нещата, които не може да види. От нея Фин научава, че когато се вглеждаш твърде дълго в детайлите, изгубваш представа за цялостната картина.

Фин вече е на прага на това да нареди парченцата от своя собствен пъзел, да види своята собствена картина цялостна. И затова най-накрая се изправя пред най-големия си страх – смъртта.

Срещата с нея (в малката, но живо изиграна и запомняща се роля е Денис Хопър) е в огромна, прашна, изоставена и подобна на лабиринт библиотека. В нея може да е събрано цялото познание на света, но може и просто да е хранилището, в което смъртта събира картотеката на своите клиенти. Сцената е както трогателна, така и изпълнена предимно с монолога на смъртта - кратки сентенции за това, че тя осмисля живота и страха от нея служи, за да научи хората да ценят живота повече. Те трябва да се освободят от страха, защото страхът идва от тях, а не от смъртта. Смъртта е нежна и състрадателна, казва Денис Хопър и почти се разридава, че никой не иска да види истинското й лице. Сцената, въпреки всичко е изпълнена и с ненатрапчива игривост, сякаш самият Вендерс е искал по този начин не да олекоти нещата, а да ги предпази от превръщането им в рецитация, назидателна и добре позната реч, защото, в крайна сметка, той не ни казва нещо ново.

На пръв поглед „Снимки в Палермо” може да ви се стори муден и по-дълъг от необходимото, но той просто следва логиката на живота. Пътуването към себе си, когато сме се изгубили, е най-дълго и често най-криволичещото и мъчително от всички. Просто трябва да имаме търпение да го извървим докрай.

actualno.com, 14 юни 2009
снимка: outnow.ch

"Зад кулисите на София Филм Фест" - Един страхотен екип

Представете си идеален свят, в който всеки работи това, което му доставя най-голяма радост и има усещането, че върши нещо наистина значимо за себе си и за обществото. Ако този идеален свят е постижим в рамките на една компания, значи е постижим и за цялото общество. Струва ви се прекалено утопично? Не съвсем, не съвсем...

Какво се крие зад прожекциите, пресконференциите, купоните и срещите между професионалисти на София Филм Фест? Кои и какви са хората, които помагат на Стефан Китанов всяка година и градят с него най-мащабното киносъбитие у нас? И въобще колко души са необходими, за да минат пред очите ни 262 филма за 10 дни, 228 представители на киноиндустрията да търсят партньори в пазара "София мийтингс" и това да доведе до ХХХ интервюта в медиите? Какво зарежда тези хора и ги държи заедно? И освен това, тук ще научите и какъв шеф е Кита.

Ето и съставните части на София Филм Фест.

ПРЕС ОТДЕЛ: Светлана Дамянова и Преслава Преславова

От кога работите във фестивала и с какво се занимавате?

Светлана: Работя в София Филм Фест (СФФ) от седмицата преди началото на 2009 г. Нещата се застъпиха след ударната кампания на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и успешната реализация на първата офанзива "София Филм Фест на път". Познавам екипа на феста и самия Кит от години; оказа се, че журналистическия ми опит също може да бъде използван. И Кита прецени така. Аз все едно отдавна съм го чакала това предложение. Беше ми много интересно и приятно и започнах работа с огромно желание.
За прес отдела миналата година имах задачата да преследвам интересните и любопитни гости на фестивала и да подсигурявам поне по 1 интервю дневно, за да може в активните 10 дни на СФФ на сайта му да има нова и интересна информация за тези, които искат да го посетят. До някаква степен се запознах със спецификата на работата, но по никакъв начин не можех да предположа обема и интензитета й.

Сега работихме буквално по 20 часа на ден в подготовка, организация, подбор на материали, подреждане на приоритети на задачи, подреждане на събития, които трябва да се случат. Кита споделя основното количество задачи, тъй като почти всичко минава през него като насоки и тенденции за работа. Но след измислянето на структурата, идва допълнителното подреждане и реализиране на първоначалните му идеи.

Преслава: В СФФ работя от 2005, преди това го отразявах като журналист. Работата на пресотдела започва в края на декември, когато стават ясни първите филми и гости на фестивала. След 20 януари правим медия планиране на прес рилийзите и работим по него – уточняваме какви пресконференции ще има, какви теми ще бъдат разисквани на тях, как да са обособени те, кой от прес отдела ще напише съобщението до медиите за всяка пресконференция, на коя дата ще им се изпрати, за да проявят интерес те за отразяване. Водим се от идеята да не им казваме всичко от начало, за да поддържаме интереса им буден до края, да искат да научават по нещо ново за филмите ни, за гостите ни.

Последните няколко години екипът на прес офиса набъбва между 7 и 10 човека, но си мисля, че 10 човека са малко, защото електронните медии имат желание за кадри от филмите, останалите медии искат снимки от пресконференциите, всички кандидатстват за интервюта. Някой от нас трябва да гостува в предаванията в радиата и телевизиите, за да представя фестивала, да се подредят заявките за интервюта на даден гост, особено ако са повече, така че на повече журналисти да се даде възможност да се срещнат с него, следват и много телефонни разговори и т.н.

Светлана: С Преслава и Деница Езекиева бяхме основното ядро на прес офиса. Изключително добре се справиха и другите 4 момичета – Поли Арнаудова, Василена Георгиева, Деница Митова и Роси Пандова. Те се присъединиха към нас две седмици преди началото на СФФ. Задачите им бяха да покрият обгрижването на гостите, комуникацията с журналистите, да подготвят представянията на гостите и филмите, както традиционно правим на страницата и в каталога на фестивала.

На пресконференциите журналистите не се изпотрепват да задават въпроси. Смятате ли, че трябва да запазите този голям брой на пресконференции, който имахме тази година, или е по-добре да се наблегне на индивидуални интервюта?

Преслава: Много бих се радвала ако има повече журналисти, които да задават поне по един въпрос на пресконференция. Аз съм била на няколко международни фестивала и си мисля, че за нас е добре да се придържаме към схемата на Берлинале, защото имаме, общо взето, сходна структура. Фестивалът в Сараево е дори по-близък до България, но там екипът набъбва до 800 души, включително доброволците. Значи в прес офиса сигурно има 50-60 души. На всички други фестивали, на които съм била извън България, журналистите са изключително активни. Не мога да разбера защо у нас малко хора използват пресконференциите, за да си направят материала.

Тази година всяка пресконференция беше много добре подготвена от вашия екип. На всяка една от тях имаше водещ, който не само представяше участниците, но и им задаваше въпроси. Това е един нов модел на пресконференция, в който всичко толкова добре се смила на журналиста и му се поднася, че на него не му се налага нито да мисли за въпроси, нито да взима участие, а само евентуално да запише онова, което му е интересно.

Преслава: По принцип така се правят по света, но въпреки това другаде си задават и своите въпроси. Нашите журналисти държат на индивидуалните интервюта. По мое мнение, ние сме малка държава и не могат всички медии, които са адски много, да искат интервюта. Да дам пример с Берлин - на малките, според техните стандарти, медии като БНТ или БТВ се разрешава едно 6-минутно интервю, ако въобще се разреши. Говорихме си към края на фестивала дали наистина не е по-добре да преминем само на интервюта, но аз си мисля, че не е по-добре и се надявам, че ще дойде една нова генерация от журналисти, пишещи за кино, които ще бъдат по-активни. Откривам тенденция, че интернет медиите и радиото са по-активни от вестниците и списанията.

Светлана: Аз пък мисля, че именно младите искат всичко да е смляно – журналист се става трудно, нужни са усилия, някой да те научи как да направиш интересен, интригуващ материал или собствено проучване - за филми, хора, събития. До голяма степен за пресищането с информация е виновна и световната мрежа – в интернет може да се намери всичко! Може би затова по-младото поколение вече предпочита от пресконференцията да научи всичко и да се подготви за нея само въз основа на прес информацията, която ние им изпращаме. И това според тях е достатъчно за подготовката на материалите.

Защо работите в София Филм Фест?

Светлана: Хората от екипа са страхотно готини е и са ми приятели. Познавам ги от времето, когато с Преслава работехме в ТВ предаването "24 квадрата". Една година също представяхме екипа в него. Снимахме го в екшън ситуации. Впрочем, това беше една от идеите ми за клип на фестивала - да сложим камера отгоре в коридорчето или в голямата ни стая и да запишем денонощно какво се случва. След това да пуснем материала на бърз ход и да видим как набъбва екипът преди фестивала и как след края му отново се смалява.

Винаги ме е вдъхновявал факта, че млади хора се опитват да вършат дейност, подкована със смисъл, с желание да „ръчкаш”, да възпиташ, да покажеш на публиката, че има различен тип кино и че си струва да се случи такова събитие като СФФ в нашата столица. И по подобие на китайското проклятие, но в моя случай – благословия - внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се сбъдне, така се сбъдна и желанието ми да работя тук.

Преслава: Аз обичам СФФ като събитие. Харесах него и екипа му още докато го отразявах, защото всички са много готини хора, добре сработени са. Освен това обичам фестивалната лудница, защото въпреки че е изключително изтощителна, има нещо позитивно в това да правиш едно събитие и да чуеш от някого, че повечето филми са хубави, че организацията е по-добра от миналата година и т.н. Когато фестивалът свърши, започваш да пресяваш позитивите и негативите. Сред негативите ще спомена, че има хора, които си изкарват върху нас недоволството, защото например, ние одобряваме акредитациите. Някои журналисти са решили, че цял живот трябва да гледат безплатно кино, без дори вече да пишат за него. По цял свят акредитациите се заплащат от медията, в която работи журналистът, защото така той не само има достъп до всички филми и събития, но и може професионално да ги отрази.

ФИНАНСОВ ОТДЕЛ: Йорданка Сапаревска

Работя за Арт Фест вече 7-ма година, като първите две бях ангажирана само за София Филм Фест. Занимавам се в всичките текущи разходи на фирмата целогодишно, а тези за фестивала са огромни – като започнем от цялостното обработване на копията, направата на рекламните материали – плакати, листовки, брошури, каталог, посрещането на всички гости – от самолетни билети до настаняване, като тази година говорим за около 300 човека. За тези разходи се грижат спонсорите и българските и международни институции.

Работата тук е доста динамична, особено по време на фестивала. Освен това е разнообразна, защото всяка година снимаме по 1 филм като продуцент. Срещам се с много хора, но най-важното е, че екипът е страхотен! Освен колеги, ние сме и приятели. Прекарваме много време на работа и в един момент фестивалът става част от личния ти живот. Умеем и да разпускаме, въпреки цялото напрежение и сме много сплотени.

ОТДЕЛ КОПИЯ: Явор Цветанов

Работя в СФФ от 6 години. Занимавам се с координирането на идването на филмите, на това да бъдат преведени, да им се избиват субтитри по време на прожекциите, да бъдат разпределени по всичките кина, включително в Пловдив и в Бургас, на тези, които не са на филмова лента, да им се усигури съответната техника за прожектиране – и накрая, като свърши всичко, да бъдат изпратени извън страната. Заетостта ми е средно между 3,5 – 4,5 месеца. Целият екип сме 5 човека. Някои се грижат за техническата част, други – за разнасянето на копията по кината. Преводачите са приблизително 20 – това зависи от броя филми и езиците, от които се превежда. Всяка година към екипа включваме нови преводачи, тестваме ги и ако ги харесаме, остават с нас и за следващи години.

Устройва ме това, че работата ми е временна - 3 месеца гърч нон стоп, но след това можеш да почиваш, да пътуваш много, така както на мен ми харесва. Тази работа ми дава кръг от най-различни емоции, но накрая всичко се свежда до вътрешното удоволетворение, че нещата са се е получили. Гафове има винаги, но въпросът е да са сведени до минимум. Техниката засича, разминава се превод с картина, зациклят субтитрите, някои филми не успяват да пристигнат навреме или дори не пристигат въобще, когато някое копие се изгуби и се открие 3 седмици по-късно. При някой от филмите, които имат дистрибутор за България, се случва именно той да не успее да го докара навреме и тогава нашата програма страда.

С хората от екипа сме приятели. Проблемът е, че често той се мени - много хора си намират постоянна работа. Но работата тук е такъв тип, за който приятелството е много важно.

ОФИС КООРДИНАТОР: Вихрена Нинова

2 години и половина работя в Арт Фест, но преди това съм работила по още 2 фестивала. Работата ми е координаторска, помагам за свръзката между всички отдели – тази година имаше над 60 човека екип и сред тях винаги има някой, който е нов и не знае какво да прави. Помагам и на Магарита Радева в намирането на информацията за филмите, за да подготви тя каталога на фестивала. За мен СФФ започва през ноември, защото тогава е крайният срок за получаването на филмите, кандидатстващи за участие в него. Тази година бройката им нарасна още, трябваше да класифицирам и опиша всичките и да отговорям за това кой от кого ще бъде гледан. В момента, и по време на фестивала, а и извън него, аз координирам пътуването на копията на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, който е канен на много международни фестивали. Сега трябва да подготвим материалите, с които ще се представяме в Кан. Освен това тази година ще продуцираме един късометражен и един игрален филм.

Работата тук ми харесва с това, че е интересна и разнообразна. Дните не си приличат един с друг. Хорат са страхотни! Това ми доставя огромно удоволствие – да работя с тях.

ОФИС КООРДИНАТОР и ПРОТОКОЛ: Петя Митева

В екипа на Арт Фест съм от осем години. Сред моите ангажименти са координиране и помагане менажирането на Дома на киното, организационна работа по различните проекти, с които се ангажира продуцентски Арт Фест през годината, както и доста детайли по подготовката на фестивала. В началото на всяка година се уточнява и актуализира базата-данни с филмите, кандидатствали до момента, както и партньорските организации, които ще вземат участие в поредния фестивал. Мой ангажимент е координацията на покани, пропуски и акредитации за участници, гости, спонсори, съорганизатори, което си е доста голяма отговорност и отнема известно количество часове на нощта – особено преди старта на самия фестивал. Усещането да си част от този екип е страхотно, ние сме приятели, чувстваме се много близки.

ГЛАВЕН ОРГАНИЗАТОР: Ивайло Вутов

Това ми е първият фестивал, работят тук от края на ноември 2008. Заедно с още 7 човека отговаряме за това пред всяка една зала, в която има прожекции, да се закарат рекламните пана на спонсорите, плакати на филми, други рекламни материали, на всяка пресконференция отново да присъстват необходимите банери, грижим се дори за зареждането на вечерите на гостите, за коктейлите на откриването и закриването. От фестивала успях да изгледам 20 минути от естонския филм „Кинунен”, защото по време на прожекциите ние обикаляме постоянно покрай 7-те зали в София. Напрегнато ми е, но и много интересно, харесва ми динамиката на работата.

Занимавам се и с със "София Филм Фест на път" чисто технически. На повечето места трябва да се носят колони, проектор, екран. Със Светла вече сме се специализирали в това да прибираме всичко за 12 минути.

А сега прочете що за началник е винаги усмихнатия и в добро настроение при представянето на всеки филм или гост Стефан Китанов, неслучайно известен с прякора си Кита.

Светлана Дамянова: Порази ме, че той е изключително спокоен. За 18-годишния си трудов стаж съм работила с какви ли не хора, особено с ТВ режисьори. Повечето са с тоталитарни методи на раздаване на команди, което в никакъв случай не може да бъде казано за Кита. Когато има някаква грижа, той я споделя спокойно и не размахва пръст. Проблемите се решават по възможно най-елегантния начин. Кита е абсолютен работохолик, според мен. Възхищавам му се за енергията, която влага, за да обеме и акумулира цялото количество информация, на базата на която да се изгради фестивалът, да знае какво се случва по всяко време. За мен е тайна откъде я намира.

Преслава Преславова: Кита дори не може да бъде наречен шеф. Аз не го приемам като такъв. Благодарение на неговите железни нерви и усилия този фест се случва, той е елементът, който обединява екипа. Кита е много екипен човек, а това рядко се среща у нас. Той много държи на екипа си, на това хората му не само да работят заедно, но и да се забавляват заедно. Кита е много спокоен, не повишава тон. Така, дори да ти каже нещо много сериозно и в последния момент, можеш да се опиташ да го чуеш. Той си обича гостите, които кани, обича филмите, които избира – гледа на тях като на свои деца. Не е много по хвалбите, но никой от нас не работи тук, за да получава хвалби. Понякога си мисля, че Кита има нужда от личен асистент, който да координира всичките му идеи и ангажименти, на когото да може да се довери като му повери организацията на времето си. Надявам се да не ми се обиди като види това написано.

Йорданка Сапаревска: Доста различен от другите шефове, които съм имала – той се отнася към нас като към свое семейство. Взаимоотношенията не са строго професионални, на моменти той се отнася към нас бащински. Понякога е трудно, когато имаш такива взаимоотношения. Но в повечето случаи е много положително. Когато започнеш работа тук трябва да си дадеш сметка, че много често в почивните дни изниква нещо, времето ти е отдадено на Арт Фест.

Явор Цветанов: Винаги съм му се учудвал на енергията, която все още притежава, за да прави фестивала. Това, разбира се, го прави много разхвърлян от гледна точка на това, че се занимава с хиляда неща.

Петя Митева: Кита има много идеи, удивява ме как успява да ги подреди според сроковете и приоритетите за изпълнението им. Енергията, която влага във всичко, е заразителна и винаги ми е било чудно как се презарежда с нея. Особено по време на фестивала!

Вихрена Нинова: Кита е особен шеф. Пълен е с идеи!

Ивайло Вутов: Аз не го чувствам като шеф. Той е по-скоро най-големият организатор от всички, и го усещам повече като приятел, отколкото като шеф.

actualno.com, 11 юни 2009

снимката е предоставена от София Филм Фест

Идентичност

"Да избира между името на баща си и името на мъжа си не оставя жената пред голям избор." Горе-долу така звучеше изречението от "Богът на дребните неща", което съм запомнила и до днес. А уж не съм феминистка. Всъщност, феминистките дали изписват феминист, вместо феминистка, втурнали се да отстояват и отвоюват равноправието между половете с огън и меч в ръка и като премахват повечето женски родове на думи, означаващи длъжности. Не виждам как ако всичко остане само в мъжки род, ще се сдобием с повече самочувствие ние, жените. Ще натрием носовете на вас, мъжете, и така ще ви накараме, насила, че как иначе, да ни признаете за свои равни. Отклоних се. Какво ли е имала предвид Арундати Рой с това изречение не си спомням точно, мисля, че настояваше жената да си има съвсем отделно име, което да я идентифицира като самостоятелна личност, непринадлежаща нито на баща си, нито на мъжа си. В Индия очевидно е такъв проблемът на жените в тяхното кастово разделено и класифицирано общество. А при нас, западните общества, как е? Ние, жените, носим бащиното си име, с него идва и самоопределението ни към рода, но най-вече принадлежността ни към бащата, защото зад собственото име носим първо неговото собствено и после фамилното. После се омъжваме и взимаме фамилното име на съпруга си. Или демократично го допълваме към своята фамилия. Или въобще не променяме фамилията си. И какво ни носят всички тези избори? Съзнателно ли решаваме, че от утре вече ще носим фамилията на съпруга си? Няма ли баща ни да се обиди? Няма ли да проявим невярност към него, ако въпреки че го обичаме силно, въпреки че той е най-прекрасният мъж за нас, съвършеният, този, който е създал с поведението си шаблона, който налагаме върху любимия ни и се надяваме да му прилегне като пантофката на крака на Пепеляшка, ако въпреки това се откажем от името му? Ами съпругът ни, няма ли да се обиди ако не вземем неговата фамилия, ако и с това не покажем, че сме избрали него за свой спътник, за заместител на баща ни. Наистина ли женската идентичност се люшка от това да принадлежи на един мъж (баща си), към това да се отдаде на друг (на своя любим пред Бога и пред хората, това повече ми харесва от съпруг)? И ако за някои това е така и те просто имат много силна нужда, осъзната или не - да принадлежат, за други не може ли да включва съзнателен избор, който не отрича, който не пречи на тяхната женска индивидуалност, на същността им без условните знаци и етикети, с които си служим, за да вървим не като слепци, блъскайки се в предметите, а като зрящи, през този и без това объркан свят? Колко обвързана може една жена да бъде с всички условности на обществото, с всички роли, в които волю или неволю влиза, и в същото време да бъде свободна?