Нова година - нещо ново, нещо старо...

На нова година няма значение къде си, с кого си, как празнуваш или не празнуваш. В крайна сметка фонът около теб служи само, за да изпъкне още по-ясно състоянието ти в момента. Гледката наоколо може да е прекрасна - София наистина е красива, погледната отгоре в нощта, изпъстрен гоблен от разноцветни топлийки, а между тях избухват шарени фойерверки. Хората - също, независимо дали по-близки или непознати, духът на празника, поне видимо, завладява всички. Веселието толкова ли е важно в навечерието на новата година? Нима ако не влезем в еуфория в нея, така ще ни върви цели 365 дни? Застраховка ли е участието в шумни веселби навръх 31-ви или наистина помага да се отърсим от старото, да изхвърлим горчилката от предишната година и да засияем в надежда, със сладки капки от вино в ъгълчетата на устните? Не търся отговор на този въпрос, защото той има толкоз отговори, колкото хора, а и толкоз промени в него, колкото години се изтърколят. Хората се капсулират обаче. Вероятн отва е нормалният ход на живота. В клетчици, във връзки, в семейни или несемейни обвързаности. Наоколо има толкоз много двуполюсни модели на семейства, в които балансът се внася от дете (деца). Колкото по-самотен се чувства човек, толкова повече ги забелязва. Струва му се, че щастието и обичта са възможни само в тези двуполюсни обвързаности. Разбира се, топлина и обич получава той от близките си, приятелите си, но тя винаги е до някаква степен, в някакви граници, с някакви условия, обусловена от някакво външно разбиране и въприемане за нас, независимо от същността ни (такава, каквато ние си я виждаме) и по същество е недостатъчна, защото ако беше достатъчна, нямаше да имаме нужда от още и още порции от нея. Нямаше и да сме така нещастни и с оголени нервни окончанийца, когато не ни я засвидетелстват, защото хората, все пак, както и ние, сме обърнати към себе си, дори когато даваме на другите. Единствената обич, по-силна от условията, които поставя в замяна на себе си, е родителската. Някои имаме късмета да сме обичани силно от родителите си, толкова силно и топло, че чак ми става мъчно като се замисля, че след тях никой, никога така няма да ме обича. Помнете това докато търсите (ако още не сте намерили) половинката си. И затова винаги сме длъжници на родителите си - заради обичта им, а не заради всички материални неща, които ни дават. Не искам най-добрите късмети от баницата да ми се падат - те, така или иначе, няма да се сбъднат. Прегледах миналогодишните - нито един не се бе изпълнил. Искам спокойствие и споделеност.