Наивно-реалистично

Наскоро една приятелка сподели с мен как й е направило впечатление колко много се извиняваме за щяло и нещяло. "Извинете, ще слизате ли? Извинявай, че те притеснявам, би ли ми показала... Прощавайте, бихте ли ми казали колко е часът? Извинете, може ли да се разминем?" И колко малко си казваме: "Ако обичате, бихте ли ми направили място? Ако обичате, бихте ли ми подали това?" и т.н. За какво толкова се извиняваме? За това, че искаме да минем отнякъде? Че искаме да научим нещо? Да получим нещо? Че просто искаме да направим нещо, което ни се иска да направим?

Разбира се, има и други хора. Те не те питат за нищо, не се извиняват, просто те избутват на улицата, в транспорта, проправят си път, без да те молят да им простиш, че са минали през теб като танк.

Хора със силно чувство на вина и хора без никакво отношение към околните. Едните не смеят да те докоснат, другите не се съобразяват дали искаш да те докосват или не.

Няма нищо лошо в това да се опитваш да осъществиш целите си, да вървиш по пътя си, но трябва ли постоянно да се чувстваш виновен, че искаш да го направиш, и трябва ли постоянно да пренебрегваш околните, когато протягаш ръка, към това, към което се стремиш?

Къде е границата и защо някои стоят упорито от едната й страна - деликатното и всевиновно несмеене, а други са се закотвили от обратната й страна - нахалното и безогледно потъпкване? Къде е мярата? Къде е възпитанието? Къде е началото с "ако обичате..."?

Два дни остават до Коледа. Земята се е смръзнала. Мъгла е обгърнала хубавия ни град. Слънцето не смее да разбута облаците, но все пак ни осветява пътя. Ако може да се поспрем за малко сред хаоса на истеричното пазаруване и да си дадем сметка, че най-хубавият подарък за всички нас не чака в мола с цена от 99.99 лв, а е в сърцето ни, в ръцете ни, в усмивката ни, в топлината, която можем да дадем, ако обичаме и без да се извиняваме. Да вземем пък да се прегърнем, вместо да се блъскаме. Да забележим какво искат другите и да им покажем какво искаме ние. Да вървим по-често по средата, усимихнати, а не в отдалечените крайности на неприкосновеното си лично пространство, съскащи. Да вярваме. В Дядо Коледа или в близките, които ще ни дарят с подаръци. В раждането на Исус или в раждането на надеждата. Който както иска. Но по-смирено, деликатно и все пак уверено.

Път без край - нов блог за пътешествия

Посетете новия сайт за пътешествия преди и след като се върнете от вашето!

Защо път без край?
Това е стара идея, която графично може да бъде представена с безкрайната будистка плетеница в емблемата ни.

Защо runi? Естествено от първите срички на нашите имена -

Румяна Николова и Николай Генов = RuNi

А може би и от онова старо, тайнствено писмо на германските народи – руните, за което знаем само, че е създадено от бога Один, който слязъл по Дървото на живота, за да го донесе на хората…

В територията на

http://www. runitravel.com
ще пътуваме виртуално, ще четем книги и статии, ще гледаме филми и снимки или просто ще си бъбрим.

Докато дишахме праха по пътищата, неусетно се натрупа „масив от данни”, който искаме да споделим с любопитните и в този сайт. Тук качваме видяно и чуто под всякаква форма за онези, които изпитват преклонение към познанието. Към природата и духа, към историята, културата и националните ценности, основани на идеята, че с национална си идентичност ние сме част от света – приветлив и отворен.

Този сайт е територия на пътуващите, любознателните и позитивните хора, отворени за един свят без граници, в който ограниченията обикновено си поставяме самите ние.

Редовно ще предлагаме един нов и по-слабо известен маршрут или обект за посещение.

Тук издатели, медии, фирми и частни лица, могат да се запознаят с нашата работа, а и да си поръчат и използват при определени условия предложените продукти за свои нужди.