Пак двойка, но този път в театъра

Не става дума за представление, което съм оценила с 2 от 6, а за две представления, които ви препоръчвам от репертоара на Народния театър.

Голямата театрална сцена си е голяма сцена и на нея винаги има място за огромни и детайлизирани декори, игра с тях, игра с осветлението, та дори игра със самата сцена - издигане на платформи, или "изкопаване" на дупки под нивото на зрителското око и какво ли още не. На голямата сцена могат да се поставят спектакли, в които всеки елемент да бъде забелязан отдалеч, но от по-задните редове актьорите си остават все пак по-малки.

Докато предимството на малката сцена, на камерните зали в театрите, е възможността да си изключително близо до играещите, да следиш съвсем ясно всяка тяхна мимика, да усещаш всяко тяхно дихание, да стоиш малко на тръни дали пък няма да те включат волно или неволно в постановката, я с нарочно приготвена игра със зрителя, я с неволно отправен поглед към някой от редовете.

В края на миналия и в началото на този сезон изгледах две постановки в Камерната зала на Народния театър, "Женитба" по Гогол и "Гълъбът" по Патрик Зюскинд, и останах доволна и от двете, макар и по различен начин. Общото между тях е наелектириращата близост с актьорите, която можете да усещате през цялото време, а какво повече да говорим когато става дума за такива чудесни изпълнители като Рени Врангова, Валентин Танев, Марин Янев от "Женитба" и Владимир Пенев и Снежина Петрова от "Гълъбът".

Да стоиш на една ръка разстояние от актьорите, всъщност, е много интересно. Замисляш се колко голяма част от един спектакъл зависи от тяхната игра. А в случая можеш да ги следиш открито от толкова близо, че ти се струва, че би могло да надникнеш и отвъд играта им, някак си не само да съпреживяваш, а и да забележиш техники, трикове от занаята им. На малка сцена те няма къде да се скрият, няма как да разчитат на голяма помощ от декори, или костюми, или да останат някъде в масовката. Дори когато прожекторът не ги следи, те осезаемо са пред очите ти.

Забележително е как нищо очевидно не дели двата свята за час и половина - този на сцената и този в залата - и как те съществуват, един до друг, хем взаимно свързани, хем разделени от невидимата, но действителна стена между изкуството и реалността. Как се преливат един в друг на моменти и как все пак успяват да запазят автономността си.

Специално за "Женитба" ми беше много приятно и освежаващо да изгледам една класическа пиеса в класическа постановка, с минимални и все пак напълно достатъчни и подходящи декори на Елена Иванова, с ненатрапчива и все пак здрава режисьорска работа на Никола Петков, който е озаптил всяко разпищолване и е свел до минимум преиграването у актьорите в желанието им за постигане на уж по-силен комедиен ефект (каквото доста, за съжаление, срещам по други сцени). Резултатът е хем смешен, хем очаквано и малко тъжен, но кротък и добре премерен както откъм комедия, така и откъм драма. Актьорските изпълнения като цяло са чудесни - повечето ухажори се чувстват удобно в характерната за себе си лудост, но над всички са Валентин Танев и Рени Врангова - той - експедитивен, самоуверен и много забавен, тя - нежна, уверена в неувереността на героинята си и с изненадващо меко излъчване на 40-годишна девственица.

"Гълъбът" пък ни предлага история, която вече сме гледали - самотният, малък човек от Западния свят, затворен в себе си и управляван от своите комплекси, поддаващ се на маниите си и неспособен да се справи с една (за мен) обикновена житейска ситуация. Ако режисьорката Десислава Шпатова беше решила да остави само Владимир Пенев да разказва за странния инцидент в живота на Жонатан Ноел, постановката едва ли щеше много да ме впечатли. Пенев е страхотен актьор, когото аз много харесвам, но текстът, текстът, не ме вълнува достатъчно, понеже темата му не ме изненадва с нищо. Шпатова обаче е решила, че като комичен контрапункт на драмата, която Пенев ни разказва, ще се появи Снежина Петрова, която е прекрасна с всичките маймунджулъци, които представлява нямата й роля тук. Абсурдът между това, което чуваме от Владимир Пенев и това, което виждаме от Снежина Петрова е толкова ярък, че недвусмислено препраща и подчертава абсурдността на реакциите на въпросния никому неизвестен и никому неинтересен чиновник Жонатан Ноел.

Толкоз за постановките. Ето и кога можете да ги гледате:
http://nationaltheatre.bg/

П.С. С нетърпение очаквам юни догодина - когато забранят да се пуши навсякъде, надявам се, забраната ще важи и за сцените на театрите, откъдето редовно ни опушват. Ако драматургично е толкоз важно да се дими, предлагам ви, уважаеми театрали, да вземете като реквизит по една електронна цигара.

Съвсем кратко

Когато слушаш прекалено дълго е неимоверно трудно на свой ред да започнеш да говориш.
Когато си наблюдател прекалено дълго, как намираш сили да станеш активен участник в събитията на своя живот?

Равновесието сигурно е в смяната на ролите, но за да промениш своята и насреща ти трябва да има някой, който с желание да застане в несвойствена за него позиция.

Напоследък виждам нещата по 2 или в очите ми се набиват какви ли не двойки. Ето, вижте.

Стефан Китанов: София Филм Фест узря за национална програма за кино

Началото на много начинания обикновено е най-трудната част от пътя. Вероятно така е било и при първото издание на София Филм Фест (СФФ), когато той носеше още името Мюзик Филм Фест, преди почти 14 години. Когато обаче постоянно човъркаш в нещо, неминуемо те спохождат нови и нови идеи, казва Стефан Китанов – Кита, създател и директор на СФФ. И така, първоначалната идея се търкулва по стръмния и неравен хълм и като малка снежна топка, набира все повече скорост докато лети надолу, расте, оформя се, включва в себе си други малки топки – идеи и докато стигне подножието вече е придобила съвсем завършен вид. Не съвсем обаче. Първо, защото тази топка, СФФ, е постоянно разгъваща се спирала и второ, тя съвсем не се е свлякла в някакво подножие, а напротив, уверено катери върха. Парадоксално от гледна точка на гравитацията, но не и следите как Стефан Китанов и екипът му търкалят своята топка.

Сега Кита е заинтригуван и вдъхновен от съвсем нова и съвсем не незначителна идея, към която е насочил прословутата си нескончаема енергия – превръщането на София Филм Фест в национална програма за кино. За нея разговаряме в слънчев предиобед в друг дългосрочен проект на Китанов – неговата екоградинка, разположила се във вътрешния двор на кооперацията, в която живее в центъра на София.

Разкажи ми за новите инициативи, свързани със София Филм Фест.

Стефан Китанов – Кита: В момента се вълнувам от много мащабна идея - София Филм Фест да стане национална програма за кино. Тя включва няколко елемента. Първо, ежегодното международно издание на фестивала през март в София, Бургас и Пловдив и неговото репродуциране през април и май на още 10-15 места из България.

След това, София Филм Фест за учащи – програма в Дома на киното, която може е част от инициатива на Europa Cinemas и е с подкрепата на програма "Култура" на Столичната община. В нейните рамки два пъти седмично ще прожектираме безплатно филми, предшествани от кратка презентация за тях, но не учебна или академична сказка. Идеята ми е да създадем общество от млади хора, които да изгледат голямо количество добри европейски филми през годината и когато дойде фестивалът през март те ще имат възможността да се докоснат до неговата програма на изключително преференциални цени.

Но за да могат да оценят адекватно, да се насладят подобаващо на филмите, младежите трябва да имат по-специална и сериозна подготовка.

Накрая, същото нещо искам да се случва и в национален мащаб. Всъщност, то вече се случва под името "София Филм Фест на път". В различни градове, съвместно с общините им, прожектираме филми от фестивалната програма като така подготвяме аудиторията пък за следващото издание на СФФ и за отзвука от него. Предвиждаме да достигаме до все повече места, защото в момента интересът към събитието е многообещаващ.

Кои ще са другите градове, които ще се радват на отзвук от фестивала?

Към Пловдив и Бургас ще се присъединят минимум още 10 града. Все още водим разговори с някои от тях, но мога да спомена Русе, Варна, Сливен, Нова Загора, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Банско, Хасково, Кърджали, Велико Търново, Габрово, Севлиево, Ловеч.
През последната година пътуваме много извън столицата със "София Филм Фест на път" и представяме пред зрителите филми като "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Гуча", "Лудост посред лято" и др. и реакциите са чудесни. Особено позитивни са за българския филм, който до момента не само продължава да бъде прожектиран по различни световни фестивали и вече има в колекцията си 18 отличия от тях, но и беше избран за българското предложение за "Оскар". До момента той има участия на около 50 фестивала, но според мен броят може да достигне и към 70, което ще бъде абсолютен рекорд. В момента получаваме масово нови покани за фестивали.

Всъщност, в момента искам да се отдръпна малко от продуцентството. Искам да насоча енергията си само към фестивала. Разбира се, ние ще продължим да участваме като миноритарни продуценти във филмите на нашите приятели и партньори, които подкрепиха "Светът е голям…", както и продуцираме късометражния филм на Надя Косева "Втори дубъл", но само това. Чувствам се изморен, но удовлетворен. За мен работата по един филм далеч не приключва с излизането му от монтажната стая. Напротив, за "Светът е голям…" работата ми като продуцент по време на снимките беше най-кратка. Вярвам, че за това един филм да има дълъг живот е необходимо да полагаш сериозни усилия след като стане готов продукт.

Филмът на Стефан Командарев бе разпространяван у нас от Александра филмс в продължение на 6 месеца, но след като бе изтеглен от кината, ние тръгнахме с него из страната и започнахме да организираме специални прожекции в Дома на киното, на които срещаме екипа със зрителите. И тъй като съм състезател, следя внимателно седмичната боксофис класация за България и мисля, че "Светът е голям…" ще успее да събере 30 000 зрители, като искам да отбележа, че до момента са към 25 000, а от тях 6 000 се дължат на нашите неуморни пътувания извън София. През последните 52 седмици той е неотлъчно в топ 20 и за момента изостава по зрители само от "Дзифт" сред българските заглавия. И няма нито една паднала прожекция!

Много е важно, според мен, че ние организираме разговори с публиката след прожекциите. За всеки създател на филми е много полезно да разговаря със зрителите, защото от една страна за тях е предназначил работата си и винаги е интересно да чуе различните интерпретации на историята, която им е разказал, а от друга – може да получи идеи за следващия си проект.

Какви полезни неща извади ти за себе си от тези разговори?

Разбрах, че хората имат нужда от добра новина, от това да изпитат нещо положително, а "Светът е голям…" им вдъхва позитивност, не само със сюжета си, със забележителното техническо качество на продукцията, но и с живота си, с представянето си на различните фестивали. И това е много важно. Ако с един филм ние можем да постигнем подобна реакция, да вдъхнем на хората надежда, значи просто трябва да се стремим да го правим с повече заглавия.

Ето, например, в Русе стартирахме дългосрочна инициатива в тази посока в началото на октомври. Излъчваме по 2 филма на месец, като започнахме със "Светът е голям…" и "Гуча", гледани общо от 1,000 зрители. Следва "Дзифт" и се надявам Явор Гърдев да се срещне лично с тази невероятна публика. Предвидили сме общо 6 филма до края на годината и 24 заглавия за следващата. От тях 5-6 са български, а останалите са чужди. Извън София е останал много малък брой функциониращи кина. Хората няма досег до най-новото качествено световно кино. Няма как да възпитават вкуса си. Затова все повече се интересувам от София Филм Фест като цялостен проект – европейско, алтернативно световно и българско кино, което достига чрез марката СФФ из цяла България. Ще положим извънредни усилия догодина автори да представят филмите си по време на фестивала в минимум 10-15 града.

И още нещо много важно. Основен акцент в прожекциите ще са и балканските филми. Бих искал чрез прожектирането на повече такива заглавия младите български кинотворци да се научат да създават комуникативни в нашия регион филми, така както успешно правят колегите им от страните от бивша Югославия, Румъния и Турция.

Няма ли да имате нужда от много нови хора в екипа си, за да осъществите тези идеи?

Не. Пловдив и Бургас вече имат свои екипи. В Благоевград, където също имах разговори, ми се иска да се сформира местен екип, тъй като това е един от градовете, в които все още има кино, а и много млади хора в университетите. Иначе като цяло, ние правим видеопрожекции, за чието техническо обезпечаване са необходими 2 човека. От София пресотделът ни информира чрез медиите за предстоящите дати. В някои случаи общините поемат разходите по прожекциите и те са безплатен вход, в други – билетът е минимален.
Узряхме за това, София Филм Фест да порасне още малко и да се обърне в няколко нови посоки, но трябваше да мине необходимият брой години за това. Солунският кинофестивал, например, от години облъчва много градове в цялата област Егейска Македония с филми. Лондонският кинофестивал също обикаля из Великобритания със своята програма. През 90-те правихме фестивал на френско кино съвместно с Френския културен институт в 17 града на България... Няма нищо ново под слънцето. Киното се е родило на път. Любопитното е, че липсата на кина и съвременните технологии ни връщат 100 години назад, но и ни дават възможност да достигнем до нова аудитория, което е сериозна тръпка.

С кои филми стартира програмата "СФФ за учащи" и кой ще представя филмите?

Началото е на 12 октомври със "Светът е голям...". С това се отбелязва и 1 година от непрекъснато прожектиране на филма в българските киносалони. Другите български филми от програмата в София са "Дзифт", "Георги и пеперудите" и "Шивачки", а сред европейските са "Завръщане" на Алмодовар, "Амели Пулен" на Жан-Пиер Жьоне, "Били Елиът" на Стивън Долдри, "Срещу стената" на Фатих Акин. За есенното издание част от филмите ще представяме аз и Владо Трифонов, програмният директор на Дома на киното, българските филми ще се представят от техните автори. През 2010 ще поканим повече публични личности да представят по неформален начин филмите.

Как ще бъде спонсорирана програмата на СФФ за учащите - кои институции ще се включат в нея?

"СФФ за учащи" има подкрепата на Столичната община (програма "Култура") и очакваме подкрепа от страна на Националния филмов център. Всъщност аз гледам на участието на НФЦ като на партньорство, защото сега е моментът да обединим усилията си в търсене на по-голяма публика за българското и европейското кино. Имаме и малка подкрепа от страна на Европа Синемас, паневропейската верига от киносалони, в която членуват Дома на киното и кино "Европа", Варна.

Пътуващото издание на София Филм Фест е част от мащабния проект "Операция Кино" на водещите фестивали на България (София), Босна и Херцеговина (Сараево), Турция (Истанбул) и Румъния (Трансилвания-Клуж), подкрепен от програмата МЕДИА Интернешънъл. Идеята е програма от 10-15 филма, имащи някои общи заглавия и принцип на съставяне, да обиколи 10-15 града във всяка от четирите държави с цел достигане до нова публика за европейско и алтернативно кино. Аз съм много въодушевен от идеята и съм убеден, че тя ще бъде подкрепена у нас от Министерството на културата и Националния филмов център, както и от съответните общини, където се случват минифестивалите. Ще се постараем освен филми и гости да достигнат до повечето от градовете, защото, както вече стана въпрос, най-интересното са срещите след филмите с публиката.

actualno.com, 7 октомври 2009

(тъжни) Размисли на една котка за нещата от живота

Мили мамо и татко,

Използвам, че кака си меси пица в кухнята да ви драсна някой ред и аз, вашата злощастна котка Зита. Аз съм добре, не се безпокойте, макар че не съм много добре. Кака ми е купила само 6 вида храни - за хубава козинка, против камъни в бъбреците, за котки живеещи в затворени помещения, на Уискас с агнешко, Пълноценна храна за котки с пиле, пуйка и зеленчуци и с телешко, риба и зеленчуци, от които на мен ми е много трудно да си избера кои най-много ми харесват. А както знаете, аз трябва да опитвам поне три вида през деня, за да бъда спокойна, красива и неотразимо котешка.

В началото ми даваше и пастет Gourmet, но то е било само, за да ме прилъже. А и не беше го купила тя, а един симпатичен чичко на име Серрррр-гей. Сега от него е останало едно бурканче, което кака държи затворено в хладилника, защото знае, че с моите деликатни котешки усилия няма да мога да проникна до него.

Прилъгах я на два пъти да ми купи пауч с агнешко, но според нея не било прилично да го излапвам за един ден. Ами, един ден = един пауч. Няма да го оставям да се развали, я! Знаете ми колко съм прилежна и загрижена.

Също така, кака затваря вратите на две от стаите, когато излиза и аз се чувствам изолирана и некомфортно да се разхождам само в един коридор, една спалня, една кухня, една баня, една тоалетна и един балкон, при това малък и остъклен. Какво като се изпишках в две от стаите - в едната открих много симпатична саксия с кротон, който имаше нужда от торене, а в другата - един напълно ненужен стар матрак, на който са му избили пружините - малко ми се вижда тесногръдо да не ме допуска повече до тях, освен ако не ме надзирава строго и с подвиквания: "Зита, слез от канапето, Зита не рови в саксията, Зита, защо си пишкала на леглото?" За назидание й се изпишках още два пъти, току до тоалетната си. За да разбере кака кой комадва в нейната къща.

Добре поне, че докато е тук я издебвам и си лягам върху изпраните й дрехи на мекичко и чистичко. Да ви кажа, тя май не си пада много-много чистница и къщовница, защото не глади веднага като изпере. Също така кака не ме пуска когато аз си поискам на терасата, а когато тя си поиска. Това е нечувано! Да не говорим, че до момента не ми е осигурила повече от една пеперуда. Губя формата си на ловец! Освен това изчисти праха от покрива на гардероба, на който така сладко си спях и се криех от враговете няколко дни, след като пристигнах тук.

След като спря да ми бие сърчицето от страх когато ме захвърлихте в този огромен и непознат апартамент, аз тръгнах на разузнаване. Отворих всички шкафове, които можах и преподредих някои неща. В шкафа за обувки, например, успях да постигна много приятна хармония и въздух посредством изхвърлянето на някои непотребни вещи от него, сред които и обувки. Чичкото Серррррр-гей обаче, който има вкус за котешки храни, но никакъв усет за вътрешен дизайн и подредба, ги върна отново вътре.

Опитах се и да пренаредя някои саксии. Една специално съборих на пода, за да види кака, че я е поставила на пътя ми към гардероба. Тя обаче така и не ме разбра и съвсем скоро я постави отново така, че да ми пречи.

Хммм.

Не всичко е изгубено обаче. Когато кака се изкупе, аз гледам да се намърдам в банята и после да се разходя с мокри лапички из цялата къща. Много е забавно, а и какво друго ми остава, след като кака избърса старателно праха навсякъде и не мога повече да оставям следи по стените и по белите й первази.

Също така много обичам са си точа ноктите по двата фотьойла, тапицирани с някакви стари покривки, плетени на една кука. През нощта активно спортувам и тренирам скокове от по-височко, така че да падам като малко, но тежко гюле, топуркам по-силно по пода, докато гоня въорбажаеми врагове и изнасям концерти в коридора, защото там акустиката е най-добра. От време на време нагъвам успешно китеника на пода в хола.

През денч се стремя да се разнообразявам като си подремвам в различните стаи или зяпам през някой от четирите прозореца. Още не съм се овъргаляла на терсата като магаренце, но за сметка на това пък чевръсто помагах на кака да измие подовете и за десерт се овъргалях на прясно измития мокър под. После веднага се метнах върху дантелите за ужас на кака. Предизвикателство за мен са и няколкото лавици на холната гарнитура, по-високоте имам предвид, до които, колкото и да проточвам врат и да се протягам на задни лапички, не успявам да достигна.

Вчера кака се гънеше много смешно в разни пози на земята и се кокореше в една точка докато от очите й шурнаха сълзи, а аз ходех и я гъделичках по стъпалата. О, да, изядох й всичките теменужки - онези, които така трудно се захващат, и преминах към някакво друго много вкусно цвете. После успешно повърнах на пода в хола.

Оставям косъмчета навсякъде за по-сигурно, ако от някъде се зададе мишка да е наясно чия територия е това.

Иначе се правя на много миличка, мъркам на кака и й се умилквам при всеки удобен случай, та белким ми сипе още нещо в купичката. Днес дори успях да си открадна малко пилешка пържолка от нея.

Това е засега. Още не съм успяла да надникна навсякъде, но поне нощно време отварям двете крила на гардероба и се завирам върху най-шумолящите пликове.

Изпратете ми подарък. Може и да е лястовиче гнездо, без гнездото, но с лястовичките.

И вижте, моля ви се този клип. Кака каза, че ще ме учи така да си пийвам водичка. Пратила й го една друга кака, моята бивша сватя Лалка, която пък замислила най-голямото притеснение на моя бивш възлюбен, сър Боби - ще го гони от леглото му, моля ви се, защото щяла да име бебе. Нечувано! Но, както виждам и се успокоявам, има по-зле и от мен.

http://www.youtube.com/watch?v=gMxGvam5Ros

А уж ме бяхте пратили на курорт!

Ашколсун, Орхан бей, за "Музей на невинността"!

Тази книга е толкова съвършена, че чак не зная какво да напиша за нея. Толкоз много ме развълнува и удиви, че чак плаках на финала й. Не е първият роман, който ме натъжи така, че да пророня сълзи, първият и май единствен беше "Мъртвата зона" на Стивън Кинг, но този е къде-къде по-добър.

Изпипан, обмислен и се чете на един дъх, сякаш така е и написан. Като че ли Орхан Памук е низал разноцветни мъниста на дълга, здрава връв, а не е писал книга. Имам чувството, че е седял пред няколко коша с различни по големина, цвят и форма мъниста и е бъркал с шепи във всеки един от тях, изсипвал е пред себе си загребаното и с длан го е търкалял и размесвал пред очите си, докато е оглеждал кое след кое върви да наниже.

Или е посръбвал сладичко турско кафе и примижал от следобедното слънце, е седял на някой от кейовете на Истанбул и премятал с език в устата си топлата течност и думите, които са му хрумвали, за да изрисува с тях хем пищно, хем премерено тази богата на нюанси, трогателно простичка и затрогващо човечна история.

Хем препусках към финала, че да видя с какъв възел ще завърже дългите и предълги нанизи от сюжетни нишки и дали този възел ще е подходящо избран и достатъчно здрав, за да ги удържи да не се разпилеят, хем ми се искаше да има и още една страница, и още една глава, и още малко надежда.

Финалът обаче е великолепен, за мен последното изречение така непоколебимо осмисля всичко разказано преди него, че дори ми изглежда не като възел, а като семпло украшение, с което се закопчават завинаги нишките на наниза.

P.S. Освен човешката история, от "Музей на невинността" можете да научите толкоз много за прекрасния Истанбул през годините, от 70-те до днес и за продължаващото разбулване на турското общество и обръщането му към Запада, без обаче да помръдва корените си от Изтока.

Голям кеф е да се четат такива романи, затова, ашколсун, и аферим, и машалла и евала на Писателя!

Ето я и официалната му страница, откъдето свалих корицата на книгата.

http://www.orhanpamuk.net/default.aspx

If winter comes, can spring be far behind?*

Привечер листата на дърветата са застинали, мътнозелени, те стоят неподвижно, отпуснати и уморени. Обгръщат се със спускащия се мрак, сякаш искат да го наметнат върху себе си като шал, да се завият с него като с одеало.

Вятърът, който ги раздвижва, и оживява и им носи глътки свеж въздух, е отминал, полетял е надалеч, играе си с листата на нечии други дървета, шумоли в нечии други корони, закачливо гъделичка перцата на други птички, струпали се по други клони за своя ежедневен писукащ концерт.

Слънцето, което ги стопля и изсветлява зеленото им до тюркоазено или тревисто зелено, се оттегля с бързи крачки, като събира едно по едно всяко петънце светлинка към себе си и прибира постепенно и последната сянка, увила се около дънера. То топли други листенца по други дървета сега.

Дъджът не барабани по тях, не подскача капка по капка от едно на друго, не се увива в тънки вадички, които се процеждат бавно в ъгълчатата им, преди да полетят към земята. Дъждът отмива тъгата от застиналостта на други листа по други дървета сега.

През нощта само луната огрява на пресекулки листата - някъде много нависоко облаците танцуват около нея, раждвижвани от невидим вятър.

Около дънерите, под притихналите тъмни клони, няколко жълто-ръждиви листа, първи усетили дъха на есента, са паднали сгърчени от студенината му.

А утре? Ще изгрее ли слънцето, ще се втурне ли вятърът да разроши листата, ще ги наръси ли със сладка роса дъждът, ще долетят ли птички да се сгушат между тях? Ще се изпълнят ли със зеленина или ще се сгърчат едно по едно и ще се отпуснат съсухрени на земята?

Утре... друг ден, друга история, друг живот.

*If winter comes, can spring be far behind?
Ако се задава зима, нима далеч е пролетта? - стихотворение на Пърси Б. Шели

Домът на киното търси качествените, не касовите филми

В настоящата поредица "Зад кулисите на София Филм Фест" продължаваме да ви представяме различни измерения от дейността на Арт Фест, както и хората, които стоят зад филмовия фестивал, чието най-ново издание се случи през март. Надяваме се чрез тях да научите любопитни факти за киното - изкуството, което ни кара да пътуваме по света чрез образите на екрана! А сега да хвърлим поглед и към Дома на киното.

Владимир Н. Трифонов е програмен мениджър на Дома на киното, който се стопанисва от "Арт Фест". Преди години се е грижил за програмацията на филмите и в несъществуващото вече кино "Център". Бил е главен редактор на сп. "Екран", програмирал е филмите на "Киномания" и редактира авто- и биографични книги от поредицата "Амаркорд", посветени на личности от света на киното.

От колко време работиш в Дома на киното и в какво се състои работата ти?

Владимир Н. Трифонов: Работя в Дома на киното от края на декември 2007 като програмен мениджър – работа, която вършех и преди това в продължение на 4 години в кино "Център". Просто продължавам да измислям и осъществявам филмови събития, стараейки се да ги предложа на зрителите по достатъчно добър начин, за да можем да привлечем повече от тях.

По време на София Филм Фест Домът на киното е един от основните киносалони, в които текат фестивалните прожекции, организират се срещи с фестивалните гости, както и изложби (тази година снимките на Зигфрид, например). На какъв принцип правите програмацията за киното по време на фестивала - нарочно ли насочвате определени филми към него, а съответно и определени срещи с гости?

Програмната схема на София Филм Фест се прави персонално от Стефан Китанов – в последните две години изборът му е конкурсната програма да се случва при нас, което ни прави и най-натовареното откъм гости и представяния кино: стигали сме и до 6 подобни разговора на ден, което си е сериозен екшън.

Извън София Филм Фест какъв е основният стремеж при подбора на филмите, които се прожектират в киното през годината?

Най-напред – най-доброто от все по-оредяващия откъм стойностни заглавия кинорепертоар. Той се състои от филмите, които (с изключение на тези на т. нар. "мейджър"-компании, които стигат у нас на друг принцип) българските дистрибутори са преценили, че ще се гледат у нас и са успели да договорят на изгодна цена, а не непременно от най-важните филмови събития.

Имаме куп проекти за по-малки събития – не с мащабите на СФФ или Киномания, - но реализацията им зависи както от намирането на финансиране, така и от преценката за очаквания зрителски интерес. Би било прекрасно да поддържаме нещо като постоянен фестивал (мечта на не един и двама програматори по света, като например директора на фестивала във Венеция Марко Мюлер), но това е доста скъпо начинание.

Има начини, разбира се, да бъдат договаряни важни филми, които не стигат легално у нас нито за разпространение, нито на фестивали, но това е доста сложна схема, над която в момента работим и доизкусуряваме детайлите. Може би след около година ще си проличи някакъв резултат.

Доколко може да се каже, че кино, което не набляга основно на мейнстрийм холивудски филми, като Дома на киното, е печелившо от чисто финансова гледна точка?

Подобни кина никъде по света не са печеливши, но навсякъде в Европа те имат възможност да получават субсидии на няколко нива – европейско (ние също сме членове на веригата от киносалони "Europa Cinemas"), национално, регионално и местно (общинско). У нас има един доста несъвършен механизъм за субсидии от Националния филмов център, който, може би след избора на нов директор там, има вероятност да се промени. Но всички тези субсидии се отпускат след кандидатстване на основа на резултати, т. е. никой не субсидира празно кино – трябва да докажеш, че работиш и полагаш усилия да привличаш зрители.

Разчитате ли на субсидии и финансовата подкрепа на културни институции (български и чужди)?

Определено, защото както казах и по-горе, това не е евтино начинание. Дори и програма като тази, която се прави само с филми, които имат своя разпространител за България и са налични тук, трябва да има поне някакъв елементарен рекламен бюджет.

Привличат ли се повече зрители с тематични инициативи като настоящата, Музикалното кино? Как се роди идеята за нея, колко време я организирахте и какъв е до момента интересът към нея?

Идеята отдавна зрее в раздвоеното ми съзнание на киноман и меломан. Не отне много време за организация – по-скоро доста време нямахме място в програмата да съберем всички тези филми накуп, (които, както се вижда,) а те се разпростират удобно в цели 6 седмици. Интерес определено има – може би в силния сезон зрителите на всяко от заглавията биха били двойно, но тогава трябва да намерят екран и силните некомерсиални премиери, които по правило не излизат през лятото. Кино като нашето, с един екран, няма възможност за съжаление да бъде достатъчно гъвкаво.

И последно, какъв шеф е Кита?

Кита е моето персонално вдъхновение да се занимавам с показ на филми. Навремето, когато той пое Дома на киното и организира първия Рок Филм Фест през 1993 г. - а тогава по екраните просто нямаше нищо читаво, - си казах: "Ето че можело да се показват и хубави филми"; бях дотам въодушевен, че без да го познавам, отидох и му предложих да помагам с каквото е необходимо. Той ми даде да лепя плакати и да продавам каталози на прожекциите в Летния театър. След като участвах в разработването на Euro Cinema (през 2001-02) и кино "Център" (2003-06), беше крайно време да заработим заедно, и ето че това се случи.

actualno.com, 13 август 2009

Съзерцание

Много е лесно да се дематериализираш и неусетно да се превърнеш в безплътен дух и сянка докато се разхождаш из приказни градчета като Делфт - прорязани от множество канали, свързани с прегърбени мостчета, с тесни къщи от двете им страни, леко наклонени една към друга или любопитно наведени към улицата, но с гостоприемно открити широки прозорци, които те поздравяват с неизменно подредени една до друга двойка саксии, най-често с орхидеи, или различни малки пластики.




Всяко пътуване е свързано с натрупването на толкова много нови впечатления, че е най-добре да отвориш широко сетивата си и да трупаш късчета от новата действителност, която се разкрива ту бавно и спокойно, ту шеметно и объркващо пред очите ти, навлиза в теб през ушите ти, докосваш я с пръстите си, обработваш я мисловно и я въргаляш в устата си, докато сдъвкваш всичките й парченца.

Най-добре е да бъдеш като сянка, която се носи из новото и непознато триизмерно преживяване, а не стена от собствената си същност, съвкупност от всичките натрупани до момента, на други места и по друго време спомени и опитности. Те, така или иначе, се отдръпват благоразумно, за да направят място за новото. И ако дозата е правилно премерена, винаги има място и за още нещо.

Новият свят е нетърпелив да ти се покаже, ако си готов да го попиеш като гъба. Върви, докато ти отмалеят краката и ти пресъхнат очите - тогава е време да се отпуснеш спокойно в някое кафене, да си влееш нови сили с кафе или бира, да отмориш погледа с безцелно зяпане наоколо и да запишеш набързо най-важното, което не искаш да забравяш.

Цял ден да се скиташ на едно място, насаме със себе си, е великолепно упражнение по тихо съзерцание, което изпълва със спокойствие и трупа важни запаси от положителна енергия - красиви, плътни спомени - за някои от евентуалните тягостни моменти на ежедневието.

Да оправим багажа!

Вече съм се специализирала в опаковането на багаж, имам си система и строго се придържам към нея. Това, че казвам строго вероятно няма да изненада повечето, които ме познават - особено онези, които са срещали строгия ми поглед, който хвърлям над очилата за четене.

Няма значение дали заминавам за два дни, цяла седмица или повече, дали отивам на море, за дълъг уикенд в планински курорт или ще опознавам поредната чужда страна - аз неизменно опаковам багажа си по един и същи начин.

Понеже асоциативното ми мислене надделява на логичното, аз тръгвам към една фанелка, понасям я към куфара или раницата и веднага след това се сещам за несесера с принадлежностите за баня. Но докато умувам колко клечки за уши да пъхна в него този път и дали да взема и четката и гребена, набързо взимам под мишница чехлите и сандалите, които ще нося. Днес, например, бях много затруднена в избора между фанелки с дълъг ръкав и такива с къс и затова, за да скъся собствените си мъки в чудене и да прекъсна дългия диалог наум за предимствата на едните пред другите, който рядко води до вземането на единодушно решение, особено откакто навърших 30 и Везните в мен надделяват над Лъва, напъхах огромно количество и от двете, а към тях за всеки случай подбрах и няколко шала.

Няма да се впускам в повече подробности за това какво още напъхах в багажа и защо увих ракията в най-плътния шал, важното е, че и този път приключих за по-малко от половин час, спокойна, че съм взела повече, отколкото ще ми е необходимо за една седмица.

Но да се върна на системата. Всеки път се впускам в свободно реене из апартамента и без да му мисля много-много пощипвам оттук-оттам, каквото ми хрумне. Важното е да не забавям ход, да отворя всички врати на всички стаи, да открехна всички чекмеджета и долапчета и да ги обикалям, обикалям, докато си събера всичко. Сигурно навъртам значително количество метри и е добре, че наоколо няма никой да ми се пречка в краката, нито да ми обърква мислите с въпроси от рода на: "Взе ли това?" "А не е ли добре да вземеш и онова, в случай, че...?"

Най-хубавото на опаковането е, че след него предстои път. Утре той ще е към страната на лалетата и леките дроги (това, второто, мама да не го чете). За случая специално съм си лакирала ноктите в оранжево. Май Холандия е 19-тата страна в моя международен паспорт. Вече мисля за подаръците, които ще купя оттам...

Но преди това ще отида да сложа и един чадър в багажа за всеки случай.

Прекрасните съботни утрини...

... когато се събуждам за първи път през седмицата без алармата на телефона си и мога бавно, бавно, бавно да се разсънвам, докато пак се унасям, леко подремвам и пак се разбуждам. Когато умората от изминалата седмица се изпарява толкова окончателно, колкото бавно съм се разсънила.

Чака ме цял ден на каквото си пожелая - сладък мързел, например, който започва със сваряването на огромна чаша турско кафе в старото семейно джезве и измайсторяването на два сандвича - понеже хладилникът е полупразен предотпускно, само с пикантна салата, резенчета домат и две маслинки за красота.

После следва настаняване пред компютъра, където съм свалила поредната романтична комедия или поредната Оскарова драма от преди 2-3 години, която съм пропуснала да гледам тогава. Може и няколко серии на "Сексът и градът", които съм гледала вече безкрай много пъти. Съботните утрини определено са за леки филмови срещи. Усмивка, сълза и пак усмивка.

А после може да погледна към къщата си и да се заиграя с домакинската работа из нея. След пускането на перални и замитането на следите от безразборното пребиваване в нея през седмичните вечери, мога да изляза на терсата и да прекарам един час в упорито плевене, поливане, освежаване и преподреждане на цветята. Преди това или след това мога да се повъртя покрай печката и да си сготвя нещо, за което през седмицата нямам време.

Следобедът мога да посветя на срещи с приятелки или на отпускане на дивана с книжка...

Всъщност както си искам, нали е събота, а утре е неделя и свободата да правя каквото си искам, продължава чак до понеделник.

Брей! Изкачих Мусала!

Трудно е да напишеш интересен пътепис. Затова аз само ще се похваля, че днес изкачих най-високия връх на Балканския полуостров, Мусала, в компанията на симпатични хора - Деси, Лили, Диди, Тео и Кирил и ще покажа малко снимки от моя телефон.

Надишах се с красота и чист въздух. Дай Боже всекиму!

Начало/Край

Чудя се дали днес е началото на остатъка от моя живот или края на частта преди това. И кое би било по-важно, хубаво, запомнящо се, струващо си от двете? Защо имаме нужда от поставяне на нещата в рамки и обръщане на погледа в една посока, непременно под ъгъл, който да осмисли видяното? Кое ще е нещото, тази толкова важна разделителна линия, която ярко да залости миналото ми зад гърба ми и като силна лупа да стои пред по-доброто ми бъдеще, та аз, дори и малко сляпа да бъда, да не пропусна да го видя, да тръгна към него, да го стигна и постигна? Не вярвам в миговете, които ни разтърсват и оставят без дъх, защото те имат своя срок на годност. И да съм разтърсена, като земята след земетресение полека-лека се успокоявам и намествам. Не че промяната не е възможна, не че не се развивам, но се променям като дървото през пролетта - покарват зелени, нежни листенца едно след друго, ако слънцето се задържи по-дълго, те избуяват и порастват, ако задуха вятър - някое ще се откъсне, ако застудее - може и да измръзнат, но после пак ще се съвземат и раззеленят. Така че, разделителната линия между уж по-маловажното вчера и уж по-смисленото днес е променлива и тънка. Иска ни се да замахнем и отсечем, сякаш ако се изплашим, че времето ни изтича (а то изтича от минутата, в която се родим), ще бъдем по-способни на постигане на щастието, на намиране на хармонията, на докосването до същността на собствените си души. А не си даваме сметка, че постоянно се щураме напред-назад между отсичането, когато поемаме дълбоко въздух да вдъхнем с него новото и по-истинското, и удобното изчакване в добре познатото и също толкова истинско настояще. Удобно е да оставим миналото зад гърба си и да го обвиним в неистинност, в нетъджественост на самите нас, на мястото на грешките ни, понеже то е минало, така или иначе не ще можем да го променим, срам ни е от него. Смело да кажем, че оттук нататък ще е друго. Ще бъде, но ще бъде и същото като преди, защото бъдещето се корени в миналото ни, не можем да имаме бъдеще без минало. И ако бъдещето е каквото е, то е защото миналото е било каквото е било - единствената възможна предпоставка за бъдещето ни. И ако бъдещето, онзи "остатък от живота ни" може да бъде толкова бляскав, значи пък и миналото не е било чак толкова лошо, нали?

Кралят е мъртъв. Да живее кралят!

Майкъл Джексън почина онзи ден на 50-годишна възраст. Докато всички се ровихме в повече подробности за това какво се е случило точно и какво го е предизвикало, аз се сетих за други огромни, величествени таланти, които рухват преди да им е дошло времето да изпеят последната си песен. Бях голяма почитателка на Майкъл когато бях 11-12 годишна. Бях дори в официалния му фен клуб в София, кичех се със значки с негови снимки, къдрех си един кичур и пищях на всяка една от 12-те прожекции на "Лунен пътешественик", на които съм била. Знаех песните му наизуст и по-късно, когато вече понаучих английски, започнах да усоявам и да си ги превеждам. По-късно усетих наистина колко талантлив човек е той, как Бог го е целунал и го е надарил не само със способността да пее и танцува, но и да го прави с лекотата, с която само най-добрите го могат. Завладяваше и побъркваше почитателите си до истерия с енергията си. Сигурно зад изпълненията му е лежал огромен труд, но преди всичко този труд е бил по-лек заради дареното му от Бог. Мисля си за живота му, изминал в по-голямата си част в работа, от 5-годишна възраст, почти до края, живота му, изживян пред света, на сцената, винаги пред погледите на другите. Сетих се и за Едит Пиаф. Преди няколко години бях потресена от филма за живота й, със страхотната Марийон Котияр, спомням си как през цялото време ми беше мъчно за това колко мъка, колко трудности, колко превратности са съпътствали успеха й. Замислих се за това, че е неминуемо да рухнеш при такова напрежение. Неминуемо е да се поддадеш на една и друга слабост, която постепенно да те разруши. И за всичко, което се случва, си има причина. Не е ли жестоко, за да се обогати света, да имаме възможността ние да се наслаждаваме на изкуството на великите, те да трябва да платят за гения си с живота си, с щастието си? И ако можеха накрая да се обърнат назад и да видят, подредени в две купчини, хубавото, което са постигнали с таланта си и трудностите, с които са го заплатили, дали пак щяха да изберат пътя, който са извървели? Дали гениално талантливите имат друг избор, освен да дават таланта си на света и да рухват под неговата тежест? Разбира се, не всички са такива, не всички се огъват... но аз си мисля, за тези, които са се огънали - Майкъл, Елвис, Пиаф... И дали, дори ние обикновените техни почитатели, можем да избираме и сами да направляваме съдбата си?

Рових се в youtube и гледах много от старите изпълнения на Майкъл, клиповете му още с Джаксън Файв, после соловите му, от Трилър, от Bad и по-нататък, но най-вече от най-силните му години, тогава, когато е наистина на върха, какво удоволствие е да го гледа и слуша човек, да се радва на таланта му. Чудесен е! Винаги ще си остане невероятен, недостижим, сигурна съм. Жалко, жалко, че полека-лека се разпадаше пред очите ни. Кариерата му е започнала с колана на баща му, търсещ грешка в изпълненията му, че да я поправи с него и приключи с шамарите на пресата, търсеща окапалото му ухо или изчезналия му нос или поредното дете, което ще го обвини в непозволени контакти...

Исках да сложа тук линк с една песен, която чух за първи път днес, но някак си не успявам сега да я намеря. Мисля, че е от времето още на Джаксън 5 и в нея Майкъл пее: "Дори да греша, оставете ме да бъда такъв, какъвто съм." Ако попаднете на нея, заслушайте се в жизнерадостния и мелодичен глас на младия човек, сигурен в слънчевото си утре...

Щастието да бъдеш удовлетворен от работата си

Миналата седмица, в поредицата си "Зад кулисите на София Филм Фест", ви представихме част от екипа на фестивала. Днес продължаваме да ви срещаме с хората, които намират удоволствие и смисъл да създават празника на годината за киноманите в София, Пловдив и Бургас (а да си пожелаем скоро и в други градове).

Кирил Лозанов e административен директор на София Филм Фест – отговорна и изискваща доста енергия работа. Негова грижа са организационно-административно-финансово-счетоводно-документалните дела на Арт Фест - фирмата, която стои организационно зад мартенската фестивална фиеста и зад доста стойностни кино-проекти. С годините – вече 13 навършени – София Филм Фест се разраства като събитие, организация, ангажименти, а съответно и хора, затова постепенно се налага разделение на отговорностите по отдели – международен (важен компонент, особено заради специалното събитие "София Мийтингс", което е част от фестивала вече шеста поредна година), филмови копия (обработка и цялостно осигуряване на прожекциите), прес-отдел (отговарящ за всякаква информация, жизнено-нужна на журналистите особено във фестивалните дни), административен отдел (за къде без документи?!), протокол (осигуряване на покани; партньори, спонсори, съорганизатори, гости – на всички тях естествено се обръща специално внимание). Екипът, който работи всяка година за фестивала, постепенно набъбва до 100 човека, които се включват на различни етапи от декември до март. Има и подизпълнители, които се включват понякога само за период от 4-5 дена. Освен това има и около 20 доброволци, които работят абсолютно безплатно по време на фестивала.

От декември до април работата ви е най-натоварена. А след това?

Кирил Лозанов: Малко хора знаят, че по време на фестивала ние движим и останалите си проекти. Имаме филми, които сме продуцирали и са в постпродукция, или се занимаваме с разпространение на наша лента, или с дистрибуционната си дейност, която е нещо съвсем различно. Финансово-отчетната част за фестивала продължава до юни. София Филм Фест се готви целогодишно. Изключително важно за популярността на фестивала в чужбина е активното участие на Мира Сталева и Кита във фестивални форуми по целия свят, а всяко пътуване неизбежно изисква подготовка и организационна част, отнемаща 10-ина дена. Двамата и тази година бяха на фестивала в Кан, където се представихме като дистрибутор, продуцентска компания и организатор на София Филм Фест.

От колко години работиш в София Филм Фест?

Започнах през 1999 г. като изпълнител, който търчеше за всичко. Тогава организацията беше много по-малка. Следващата година Стефан ми предложи да стана главен координатор на екипа, който тогава не беше по-голям от 10 души.

Защо се задържа тук 10 години?

Всеки ден се появяват спънки и проблеми, които трябва да бъдат разрешени. Понякога това е доста изтощително. Но мен всъщност ме задържа непреодолимата мисъл, че правя нещо смислено. И че имам шанса, по-скоро късмета, да съм удовлетворен от това, което правя в живота си. За мен това е изключително важно. Освен това хората от нашия екип се чувстват прекрасно заедно – всички сме емоционални, всеки се раздава изцяло и взаимно се зареждаме с енергия. Разбира се, случва се да има и сблъсък на "заряди" и взаимно изтощение, но все пак сме хора – това е съвсем естествено.

Какви са най-големите проблеми, с които се сблъсквате, които да водят до такива емоции?

Основното е, че сме зависими от много партньори – финансово и времево. Предстои ли ни да уточняваме нещо специално – това води след себе си други детайли, които остават в изчаквателна позиция. Фестивалът е подготвен идейно, той е готов в главата на Стефан и на екипа, и чака финансиране, за да се реализира. Често съм си мислил – и не мога да намеря обяснение – с всяка следваща година нещата не се случват по-лесно, въпреки че това би било логично да се очаква. Вероятно финансирането на фестивала тази година беше затруднено особено поради новите икономически условия, но имам чувството, че това важи за повечето културни инициативи, които се случват в нашата държава.

А трудностите не произтичат ли от факта, че всяка година фестивалът става все по-голям, филмите са все повече, гостите – също?

Всяко предположение е способно да подведе екипа - ние не сме съвсем наясно колко голям ще се получи фестивала, докато той не започне да се случва. Обикновено го "опитомяваме" в крачка. По време на фестивала понякога взимаме важни решения, които - ако не са правилни, могат не точно да спрат събитието, но да го принудят да буксува за известно време. Например - много трудно се намират хора, които да са добри в нещата, които правят, и да работят временно при нас. Слава богу - има такива, които много държат на нас и си взимат отпуск, за да дойдат в екипа на фестивала. Освен това не всеки е способен да носи отговорност. Можем да се случи да вземем човек с прекрасна биография, с 4-5 езика, но темпото на работа да се окаже непоносимо за него. Особено в дните, когато феста е в разгара си, екшънът е страшен! Имаме си специален израз: "Да те хвърлят на тръстиката – и да оцелееш!", което означава нов човек да се справи в София Филм Фест. Но това е прекрасен опит. Много неща можеш да научиш – ако знаеш как да попиваш информация, които няма как да откриеш на друго място.

Често ли се мени екипът?

Радваме се, когато имаме възможност да работим с хора, които вече били част от екипа на фестивала, но всяка година се радваме на момчета и момичета, които попадат за пръв път при нас (след кастинг, това е неизбежно!), и бързо се сработват в синхрон така, че се получава добре работещ екип. Това е едно от важните изисквания за случването на фестивала.

В новите финансови условия, каква е идеята за следващия фестивал?

Винаги сме се радвали на приятелско и добро отношение от страна на фирми и хора, които ценят фестивала и държат да го подкрепят – заради имиджа, който заедно създаваме за София и България, заради прекрасната възможност за реклама и популяризация, с която можем да сме си взаимно полезни. Постигнали сме партньорства с Министерство на културата, Националния филмов център и Столична община, на които много разчитаме, защото те са едни от основните стълбове на фестивала. Партньорските отношения гарантират взаимно изгодно и благоприятно сътрудничество – когато предлагаш събитие, с което организаторите могат да се гордеят, разбира се ще има и спонсори, които ще се радват да го подкрепят, за да станат част от една очевидно работеща формула за успешно представяне – у нас, пред зрителите и пред многобройните международни гости, които всяка година са част от фестивалната еуфория.

А зрителите с броя си връщат ли жеста?

През 2009 нивото на посещаемост е като миналата година. Не е възможно да се разчита особено много на възвръщаемостта от билети. Да, тя е перо от финансирането на фестивала, но е важно той да се случва не само благодарение на тази възвръщаемост. Доста трудна е подобна задача - тази година се наложи да увеличим цената на билетите, но слава Богу, това не попречи на зрителите. Ако е празна залата, ако няма атмосфера – няма и фестивал. Случвало ми се е да бъда на прожекция, на която няма много зрители – и това е обезкуражаващо. Но не бива да се пренебрегва и факта, че предлагаме съблазнителни отстъпки. Тази година имаше възможност да се гледат филми за 3 лева, в случай на предварително закупено определено количество билети.

Какъв шеф е Кита?

Тук съм, защото усещам, че правя нещо, което има смисъл. Тази вяра може и да се разклати от някоя или друга случка, но това се е случвало няколко пъти за последните 10 години. Тя е едното, заради което съм тук. А другото… Сега ще кажа: "Да е жив и здрав Кита!" Той има уникално количество енергия. Неизчерпаемо. София Филм Фест никога нямаше да се случи и да продължава да се случва без неговата енергия. Той не се спира пред нищо, за да реализира идеите си. Понякога нещата се осъществяват на мускули, защото просто се налага, а впоследствие си отнасяме последствията. Мисля, че смисълът на нещата, които правим, още по-силно укрепват енергията на Кита, защото София Филм Фест си е неговата идея за филмов фестивал. Тя се е родила преди години, била е по-различна, трансформирала се е и сега е нещо доста голямо, което е невъзможно да се развива без екип от съмишленици. Хората, които сме се събрали около него, няма как да съучастват в тази "завера", ако не вярват във фестивала. Но пак Кита е този, който влива гориво във всеки един от нас с тотално идеалистичната си визия за нещата.

Но тя е и реалистична, щом се случва.

Да, но ако е само реалистична, може се разпадне в един момент, ако не я подкрепя идеализмът. В живота има прекалено много груби, материалистични детайли, без които сигурно не може, но аз се радвам именно на идеализма на Кита, който има способността да поддържа буден. При него всичко е в сферата на много красиви неща и идеи, които, слава Богу, че стават.

actualno.com, 25 юни 2009

„Снимки в Палермо” – за изгубените души, които пътуват към себе си

Добрите филми са като доброто вино – ако ги оставите да отлежат и се върнете към тях отново, ще усетите по-богат и плътен вкус, с по-нюансиран аромат, наситени цветове и дълъг, запомнящ се, гъделичкат небцето ви послевкус. Два пъти гледах „Снимки в Палермо”, новия филм на Вим Вендерс, и втория път успях изцяло да го усетя, не само внимателно да проследя историята още веднъж, а да се насладя на многото му детайли, нанесени в отделните сцени с усета и майсторството на умелия художник, който търпеливо е намерил мястото на всеки от тях, за да превърне картината си в завършена, цялостна творба, която говори сама за себе си.

„Снимки в Палермо” започва с надписи като снимки, кадри на филмова лента. Крайната му рамка също е такава. Вим Вендерс, който е и съсценарист, е построил внимателно историята си и след това още по-внимателно и със забележителен, макар и неизненадващ усет към детайла, я е заснел. Филмът създава усещането, че всяка сцена в нея е добре планирана, нищо не е оставено на случайността или импровизацията. Всичко носи своето допълващо картината послание и тя се рисува сама пред очите ни, постепенно добива все по-ясни очертания и плътни цветове, като фреската в църквата, която героинята на Джована Медзоджорно търпеливо реставрира в продължение на две години.

Но да започнем от началото.

Главният герой, фотографът Фин (изигран като цяло с лекота и само с моментна несигурност от фронтмена на Die Toten Hosen Кампино), си спомня за детството си, когато времето е минавало изключително бавно, а в настоящето му той е изгубил усещането за него. Фин страда от безсъние, а когато все пак заспи и сънува, се събужда в началото на съня. Сънят, казва той, е изгубено време.

Призори е, Фин живее в модерно архитектурно бижу, апартамент с прозорци, разположени като рамки, които кадрират гледката през тях и я обрамчват като снимка. От началото до края ние слушаме по-голямата част от музиката във филма, докато той е със слушалки на ушите и това създава силно лично усещане. Не някой друг разказва, той сам ни повежда в своя живот, в своята история, и ние естествено и непосредствено я съпреживяваме. Другият елемент, който помага за това е диалогът - конкретен, и директен, макар и на места да казва прекалено очевидни истини.

Заедно с Фин се сблъскваме със страха му от вода. Като дете не се е научил да плува, защото майка му се е бояла от водата. Сега той сам трябва да се пребори със страха си. Водата, макар и в басейн, си остава символ на живота. И така страхът на Фин става все по-ясен за нас.

После бързо се запознаваме с работата му - с помощта на двама асистенти, той се опитва да сътвори перфектния кадър, перфектната градска панорама, като добавя още етажи, които в действителност не съществуват, като поставя аризонско небе над градския пейзаж на Сау Пауло и иска изкуствено наложеното слънце да се отразява в прозорците, а после изгревът постепенно да премине надолу в кадъра в нощ. В дигиталната фотография не е необходимо да заснемаш нещата такива, каквито са и след това да ги проявяваш като старата филмова лента, в дигиталната фотография можеш да използваш действителността за основа да създадеш друга хиперреалност. Изкуствена, но въздействаща.

После научаваме, че Фин се развежда и спори с жена си, че нейната мъка вече не е негов проблем. Той е взел своето решение. Като типичната изоставена жена тя му къса нервите да получи това и онова за компенсация, а той, като типичен мъж, търси утеха в онази от Дуисбург, и в онази от нощния бар и...

Фин има репутацията на фотограф – творец, снимките му се излагат в музеи, но в същото време прави и модни фотосесии, без да се бои, че с това олеква като човек на изкуството. Ставаме част от лудостта и динамиката на професионалната фотосесия – моделът е бременната Мила Йовович. Но дори моделът, в края на деня не е удовлетворен от снимките. Тя иска в тях да проличи истинското, най-важното, нейната бременност. А раждането - на дете, на идея, на нещо ново, трябва да се забелязва, трябва да му се отдава по-голямо значение. Затова и ще направят друга фотосесия, която ще отведе Фин в Палермо, или както значи името на града - пристанището на всички пристанища.

После, докато Фин кара бясно в нощта, избягва катастрофа и на косъм се разминава със смъртта. Това е първата му истинска среща с нея. Преди това той я е съпреживявал със загубата на майка си. Човек първо се изправя пред идеята за собствената си смъртност чрез смъртността на родителите си. В един от кошмарите си Фин върви сред галерия от мумифицирани трупове и носи майка си на гръб, а тя закрива очите му с ръце. След избегната катастрофа Фин осъзнава две неща: не е мъртъв, но не се е и почувствал повече жив. Време е историята да започне.

От смъртта ли се страхуваме? Или от живота, който пропиляваме, пита Вендерс.

Фин копнее нещата да се променят. В неговия накъсан от безсънието свят реалността често прилича на съновидение, а редките мигове на сън са по-реални от всичко друго.

Времето минава бавно, зависи от това колко време му даваме, за да го усетим, му казва овчарят от поредния му сън наяве. „Не си ли представяш, че нещата, в които вярваш, могат да се случат отново - го пита той. - И тъй като не знаем кога за последен път правим нещо, по-добре да правим всичко, сякаш ни е за последно. Всичко, трябва да приемаш сериозно, но не и себе си.”

Тогава Фин заминава за Палермо с бременния си модел за нова фотосесия, със стария си фотоапарат и оповестява, че трябва да прави това, което чувства, че иска да прави.

Там, в града, в който живеят смирени в пъстра и шумна картина на падаща мазилка останките от римска, гръцка, арабска, финикийска и нордска цивилизация, Фин (не)случайно среща жената с цветното име Флавия. Тя е художник-реставратор, посветила е две години, за да реставрира фреска от 15 век, посветена на смъртта. Така тя се опитва да се помири със загубата на свой близък човек и да открие смисъла за себе си да продължи напред. Тя работи с това, което не би могло да се възприеме ако нямаме очи – картините, но вярва само в нещата, които не може да види. От нея Фин научава, че когато се вглеждаш твърде дълго в детайлите, изгубваш представа за цялостната картина.

Фин вече е на прага на това да нареди парченцата от своя собствен пъзел, да види своята собствена картина цялостна. И затова най-накрая се изправя пред най-големия си страх – смъртта.

Срещата с нея (в малката, но живо изиграна и запомняща се роля е Денис Хопър) е в огромна, прашна, изоставена и подобна на лабиринт библиотека. В нея може да е събрано цялото познание на света, но може и просто да е хранилището, в което смъртта събира картотеката на своите клиенти. Сцената е както трогателна, така и изпълнена предимно с монолога на смъртта - кратки сентенции за това, че тя осмисля живота и страха от нея служи, за да научи хората да ценят живота повече. Те трябва да се освободят от страха, защото страхът идва от тях, а не от смъртта. Смъртта е нежна и състрадателна, казва Денис Хопър и почти се разридава, че никой не иска да види истинското й лице. Сцената, въпреки всичко е изпълнена и с ненатрапчива игривост, сякаш самият Вендерс е искал по този начин не да олекоти нещата, а да ги предпази от превръщането им в рецитация, назидателна и добре позната реч, защото, в крайна сметка, той не ни казва нещо ново.

На пръв поглед „Снимки в Палермо” може да ви се стори муден и по-дълъг от необходимото, но той просто следва логиката на живота. Пътуването към себе си, когато сме се изгубили, е най-дълго и често най-криволичещото и мъчително от всички. Просто трябва да имаме търпение да го извървим докрай.

actualno.com, 14 юни 2009
снимка: outnow.ch

"Зад кулисите на София Филм Фест" - Един страхотен екип

Представете си идеален свят, в който всеки работи това, което му доставя най-голяма радост и има усещането, че върши нещо наистина значимо за себе си и за обществото. Ако този идеален свят е постижим в рамките на една компания, значи е постижим и за цялото общество. Струва ви се прекалено утопично? Не съвсем, не съвсем...

Какво се крие зад прожекциите, пресконференциите, купоните и срещите между професионалисти на София Филм Фест? Кои и какви са хората, които помагат на Стефан Китанов всяка година и градят с него най-мащабното киносъбитие у нас? И въобще колко души са необходими, за да минат пред очите ни 262 филма за 10 дни, 228 представители на киноиндустрията да търсят партньори в пазара "София мийтингс" и това да доведе до ХХХ интервюта в медиите? Какво зарежда тези хора и ги държи заедно? И освен това, тук ще научите и какъв шеф е Кита.

Ето и съставните части на София Филм Фест.

ПРЕС ОТДЕЛ: Светлана Дамянова и Преслава Преславова

От кога работите във фестивала и с какво се занимавате?

Светлана: Работя в София Филм Фест (СФФ) от седмицата преди началото на 2009 г. Нещата се застъпиха след ударната кампания на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и успешната реализация на първата офанзива "София Филм Фест на път". Познавам екипа на феста и самия Кит от години; оказа се, че журналистическия ми опит също може да бъде използван. И Кита прецени така. Аз все едно отдавна съм го чакала това предложение. Беше ми много интересно и приятно и започнах работа с огромно желание.
За прес отдела миналата година имах задачата да преследвам интересните и любопитни гости на фестивала и да подсигурявам поне по 1 интервю дневно, за да може в активните 10 дни на СФФ на сайта му да има нова и интересна информация за тези, които искат да го посетят. До някаква степен се запознах със спецификата на работата, но по никакъв начин не можех да предположа обема и интензитета й.

Сега работихме буквално по 20 часа на ден в подготовка, организация, подбор на материали, подреждане на приоритети на задачи, подреждане на събития, които трябва да се случат. Кита споделя основното количество задачи, тъй като почти всичко минава през него като насоки и тенденции за работа. Но след измислянето на структурата, идва допълнителното подреждане и реализиране на първоначалните му идеи.

Преслава: В СФФ работя от 2005, преди това го отразявах като журналист. Работата на пресотдела започва в края на декември, когато стават ясни първите филми и гости на фестивала. След 20 януари правим медия планиране на прес рилийзите и работим по него – уточняваме какви пресконференции ще има, какви теми ще бъдат разисквани на тях, как да са обособени те, кой от прес отдела ще напише съобщението до медиите за всяка пресконференция, на коя дата ще им се изпрати, за да проявят интерес те за отразяване. Водим се от идеята да не им казваме всичко от начало, за да поддържаме интереса им буден до края, да искат да научават по нещо ново за филмите ни, за гостите ни.

Последните няколко години екипът на прес офиса набъбва между 7 и 10 човека, но си мисля, че 10 човека са малко, защото електронните медии имат желание за кадри от филмите, останалите медии искат снимки от пресконференциите, всички кандидатстват за интервюта. Някой от нас трябва да гостува в предаванията в радиата и телевизиите, за да представя фестивала, да се подредят заявките за интервюта на даден гост, особено ако са повече, така че на повече журналисти да се даде възможност да се срещнат с него, следват и много телефонни разговори и т.н.

Светлана: С Преслава и Деница Езекиева бяхме основното ядро на прес офиса. Изключително добре се справиха и другите 4 момичета – Поли Арнаудова, Василена Георгиева, Деница Митова и Роси Пандова. Те се присъединиха към нас две седмици преди началото на СФФ. Задачите им бяха да покрият обгрижването на гостите, комуникацията с журналистите, да подготвят представянията на гостите и филмите, както традиционно правим на страницата и в каталога на фестивала.

На пресконференциите журналистите не се изпотрепват да задават въпроси. Смятате ли, че трябва да запазите този голям брой на пресконференции, който имахме тази година, или е по-добре да се наблегне на индивидуални интервюта?

Преслава: Много бих се радвала ако има повече журналисти, които да задават поне по един въпрос на пресконференция. Аз съм била на няколко международни фестивала и си мисля, че за нас е добре да се придържаме към схемата на Берлинале, защото имаме, общо взето, сходна структура. Фестивалът в Сараево е дори по-близък до България, но там екипът набъбва до 800 души, включително доброволците. Значи в прес офиса сигурно има 50-60 души. На всички други фестивали, на които съм била извън България, журналистите са изключително активни. Не мога да разбера защо у нас малко хора използват пресконференциите, за да си направят материала.

Тази година всяка пресконференция беше много добре подготвена от вашия екип. На всяка една от тях имаше водещ, който не само представяше участниците, но и им задаваше въпроси. Това е един нов модел на пресконференция, в който всичко толкова добре се смила на журналиста и му се поднася, че на него не му се налага нито да мисли за въпроси, нито да взима участие, а само евентуално да запише онова, което му е интересно.

Преслава: По принцип така се правят по света, но въпреки това другаде си задават и своите въпроси. Нашите журналисти държат на индивидуалните интервюта. По мое мнение, ние сме малка държава и не могат всички медии, които са адски много, да искат интервюта. Да дам пример с Берлин - на малките, според техните стандарти, медии като БНТ или БТВ се разрешава едно 6-минутно интервю, ако въобще се разреши. Говорихме си към края на фестивала дали наистина не е по-добре да преминем само на интервюта, но аз си мисля, че не е по-добре и се надявам, че ще дойде една нова генерация от журналисти, пишещи за кино, които ще бъдат по-активни. Откривам тенденция, че интернет медиите и радиото са по-активни от вестниците и списанията.

Светлана: Аз пък мисля, че именно младите искат всичко да е смляно – журналист се става трудно, нужни са усилия, някой да те научи как да направиш интересен, интригуващ материал или собствено проучване - за филми, хора, събития. До голяма степен за пресищането с информация е виновна и световната мрежа – в интернет може да се намери всичко! Може би затова по-младото поколение вече предпочита от пресконференцията да научи всичко и да се подготви за нея само въз основа на прес информацията, която ние им изпращаме. И това според тях е достатъчно за подготовката на материалите.

Защо работите в София Филм Фест?

Светлана: Хората от екипа са страхотно готини е и са ми приятели. Познавам ги от времето, когато с Преслава работехме в ТВ предаването "24 квадрата". Една година също представяхме екипа в него. Снимахме го в екшън ситуации. Впрочем, това беше една от идеите ми за клип на фестивала - да сложим камера отгоре в коридорчето или в голямата ни стая и да запишем денонощно какво се случва. След това да пуснем материала на бърз ход и да видим как набъбва екипът преди фестивала и как след края му отново се смалява.

Винаги ме е вдъхновявал факта, че млади хора се опитват да вършат дейност, подкована със смисъл, с желание да „ръчкаш”, да възпиташ, да покажеш на публиката, че има различен тип кино и че си струва да се случи такова събитие като СФФ в нашата столица. И по подобие на китайското проклятие, но в моя случай – благословия - внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се сбъдне, така се сбъдна и желанието ми да работя тук.

Преслава: Аз обичам СФФ като събитие. Харесах него и екипа му още докато го отразявах, защото всички са много готини хора, добре сработени са. Освен това обичам фестивалната лудница, защото въпреки че е изключително изтощителна, има нещо позитивно в това да правиш едно събитие и да чуеш от някого, че повечето филми са хубави, че организацията е по-добра от миналата година и т.н. Когато фестивалът свърши, започваш да пресяваш позитивите и негативите. Сред негативите ще спомена, че има хора, които си изкарват върху нас недоволството, защото например, ние одобряваме акредитациите. Някои журналисти са решили, че цял живот трябва да гледат безплатно кино, без дори вече да пишат за него. По цял свят акредитациите се заплащат от медията, в която работи журналистът, защото така той не само има достъп до всички филми и събития, но и може професионално да ги отрази.

ФИНАНСОВ ОТДЕЛ: Йорданка Сапаревска

Работя за Арт Фест вече 7-ма година, като първите две бях ангажирана само за София Филм Фест. Занимавам се в всичките текущи разходи на фирмата целогодишно, а тези за фестивала са огромни – като започнем от цялостното обработване на копията, направата на рекламните материали – плакати, листовки, брошури, каталог, посрещането на всички гости – от самолетни билети до настаняване, като тази година говорим за около 300 човека. За тези разходи се грижат спонсорите и българските и международни институции.

Работата тук е доста динамична, особено по време на фестивала. Освен това е разнообразна, защото всяка година снимаме по 1 филм като продуцент. Срещам се с много хора, но най-важното е, че екипът е страхотен! Освен колеги, ние сме и приятели. Прекарваме много време на работа и в един момент фестивалът става част от личния ти живот. Умеем и да разпускаме, въпреки цялото напрежение и сме много сплотени.

ОТДЕЛ КОПИЯ: Явор Цветанов

Работя в СФФ от 6 години. Занимавам се с координирането на идването на филмите, на това да бъдат преведени, да им се избиват субтитри по време на прожекциите, да бъдат разпределени по всичките кина, включително в Пловдив и в Бургас, на тези, които не са на филмова лента, да им се усигури съответната техника за прожектиране – и накрая, като свърши всичко, да бъдат изпратени извън страната. Заетостта ми е средно между 3,5 – 4,5 месеца. Целият екип сме 5 човека. Някои се грижат за техническата част, други – за разнасянето на копията по кината. Преводачите са приблизително 20 – това зависи от броя филми и езиците, от които се превежда. Всяка година към екипа включваме нови преводачи, тестваме ги и ако ги харесаме, остават с нас и за следващи години.

Устройва ме това, че работата ми е временна - 3 месеца гърч нон стоп, но след това можеш да почиваш, да пътуваш много, така както на мен ми харесва. Тази работа ми дава кръг от най-различни емоции, но накрая всичко се свежда до вътрешното удоволетворение, че нещата са се е получили. Гафове има винаги, но въпросът е да са сведени до минимум. Техниката засича, разминава се превод с картина, зациклят субтитрите, някои филми не успяват да пристигнат навреме или дори не пристигат въобще, когато някое копие се изгуби и се открие 3 седмици по-късно. При някой от филмите, които имат дистрибутор за България, се случва именно той да не успее да го докара навреме и тогава нашата програма страда.

С хората от екипа сме приятели. Проблемът е, че често той се мени - много хора си намират постоянна работа. Но работата тук е такъв тип, за който приятелството е много важно.

ОФИС КООРДИНАТОР: Вихрена Нинова

2 години и половина работя в Арт Фест, но преди това съм работила по още 2 фестивала. Работата ми е координаторска, помагам за свръзката между всички отдели – тази година имаше над 60 човека екип и сред тях винаги има някой, който е нов и не знае какво да прави. Помагам и на Магарита Радева в намирането на информацията за филмите, за да подготви тя каталога на фестивала. За мен СФФ започва през ноември, защото тогава е крайният срок за получаването на филмите, кандидатстващи за участие в него. Тази година бройката им нарасна още, трябваше да класифицирам и опиша всичките и да отговорям за това кой от кого ще бъде гледан. В момента, и по време на фестивала, а и извън него, аз координирам пътуването на копията на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, който е канен на много международни фестивали. Сега трябва да подготвим материалите, с които ще се представяме в Кан. Освен това тази година ще продуцираме един късометражен и един игрален филм.

Работата тук ми харесва с това, че е интересна и разнообразна. Дните не си приличат един с друг. Хорат са страхотни! Това ми доставя огромно удоволствие – да работя с тях.

ОФИС КООРДИНАТОР и ПРОТОКОЛ: Петя Митева

В екипа на Арт Фест съм от осем години. Сред моите ангажименти са координиране и помагане менажирането на Дома на киното, организационна работа по различните проекти, с които се ангажира продуцентски Арт Фест през годината, както и доста детайли по подготовката на фестивала. В началото на всяка година се уточнява и актуализира базата-данни с филмите, кандидатствали до момента, както и партньорските организации, които ще вземат участие в поредния фестивал. Мой ангажимент е координацията на покани, пропуски и акредитации за участници, гости, спонсори, съорганизатори, което си е доста голяма отговорност и отнема известно количество часове на нощта – особено преди старта на самия фестивал. Усещането да си част от този екип е страхотно, ние сме приятели, чувстваме се много близки.

ГЛАВЕН ОРГАНИЗАТОР: Ивайло Вутов

Това ми е първият фестивал, работят тук от края на ноември 2008. Заедно с още 7 човека отговаряме за това пред всяка една зала, в която има прожекции, да се закарат рекламните пана на спонсорите, плакати на филми, други рекламни материали, на всяка пресконференция отново да присъстват необходимите банери, грижим се дори за зареждането на вечерите на гостите, за коктейлите на откриването и закриването. От фестивала успях да изгледам 20 минути от естонския филм „Кинунен”, защото по време на прожекциите ние обикаляме постоянно покрай 7-те зали в София. Напрегнато ми е, но и много интересно, харесва ми динамиката на работата.

Занимавам се и с със "София Филм Фест на път" чисто технически. На повечето места трябва да се носят колони, проектор, екран. Със Светла вече сме се специализирали в това да прибираме всичко за 12 минути.

А сега прочете що за началник е винаги усмихнатия и в добро настроение при представянето на всеки филм или гост Стефан Китанов, неслучайно известен с прякора си Кита.

Светлана Дамянова: Порази ме, че той е изключително спокоен. За 18-годишния си трудов стаж съм работила с какви ли не хора, особено с ТВ режисьори. Повечето са с тоталитарни методи на раздаване на команди, което в никакъв случай не може да бъде казано за Кита. Когато има някаква грижа, той я споделя спокойно и не размахва пръст. Проблемите се решават по възможно най-елегантния начин. Кита е абсолютен работохолик, според мен. Възхищавам му се за енергията, която влага, за да обеме и акумулира цялото количество информация, на базата на която да се изгради фестивалът, да знае какво се случва по всяко време. За мен е тайна откъде я намира.

Преслава Преславова: Кита дори не може да бъде наречен шеф. Аз не го приемам като такъв. Благодарение на неговите железни нерви и усилия този фест се случва, той е елементът, който обединява екипа. Кита е много екипен човек, а това рядко се среща у нас. Той много държи на екипа си, на това хората му не само да работят заедно, но и да се забавляват заедно. Кита е много спокоен, не повишава тон. Така, дори да ти каже нещо много сериозно и в последния момент, можеш да се опиташ да го чуеш. Той си обича гостите, които кани, обича филмите, които избира – гледа на тях като на свои деца. Не е много по хвалбите, но никой от нас не работи тук, за да получава хвалби. Понякога си мисля, че Кита има нужда от личен асистент, който да координира всичките му идеи и ангажименти, на когото да може да се довери като му повери организацията на времето си. Надявам се да не ми се обиди като види това написано.

Йорданка Сапаревска: Доста различен от другите шефове, които съм имала – той се отнася към нас като към свое семейство. Взаимоотношенията не са строго професионални, на моменти той се отнася към нас бащински. Понякога е трудно, когато имаш такива взаимоотношения. Но в повечето случаи е много положително. Когато започнеш работа тук трябва да си дадеш сметка, че много често в почивните дни изниква нещо, времето ти е отдадено на Арт Фест.

Явор Цветанов: Винаги съм му се учудвал на енергията, която все още притежава, за да прави фестивала. Това, разбира се, го прави много разхвърлян от гледна точка на това, че се занимава с хиляда неща.

Петя Митева: Кита има много идеи, удивява ме как успява да ги подреди според сроковете и приоритетите за изпълнението им. Енергията, която влага във всичко, е заразителна и винаги ми е било чудно как се презарежда с нея. Особено по време на фестивала!

Вихрена Нинова: Кита е особен шеф. Пълен е с идеи!

Ивайло Вутов: Аз не го чувствам като шеф. Той е по-скоро най-големият организатор от всички, и го усещам повече като приятел, отколкото като шеф.

actualno.com, 11 юни 2009

снимката е предоставена от София Филм Фест