Човек трябва много да внимава - заминава за два дни и като се върне у дома, осъзнава, че есента е започнала да се промъква в града му през очевидно оставената открехната врата. Но промените са неумолими, както и смяната на сезоните, колкото и характеристиките им да са се променили през последните години, вследствие глобалното затопляне, немарливостта на човешката раса и колелото, което се върти и след като стигне своя зенит, винаги се спуска към своя надир. Последните две чужди думи съм научила от кръстословиците.
Прекрасно е да се пътува, за пореден път ще въздъхна, а около очите ми ще изпъкнат тънките бръчици, набраздени от доволната усмивка, в която съм разтегнала устни. Как иначе ще имам различна перспектива, ако не се местя в пространството и времето! Как ще мога да се зарадвам на мекотата на пловдивския климат (*), без да съм дошла от застуделите утрини и вечери на София? Как ще потъна в уюта на провинциалния център със старите, наново боядисани сгради по Гюзмето, ако не изникне в главата ми споменът за различната красота на София, разпокъсана от социалистическо строителство и постсоциалистически молове? Как ще се насладя на старите майстори като Цанко Лавренов и Златю Бояджиев, ако междувременно не трябва да преглъщам срещи с авангардни "инсталации" и "манифести", изпълнени с правописни грешки? Всъщност това последното не е вярно. Старите нямат нужда от съвременен контрапункт, но за съжаление се оказва, че и доста съвременни творци нямам нужда да сверяват часовник с миналото. Не всички, слава богу! Може пък и аз нещо да не съм разбрала и да е било по-добро, оценката ми за него.
Във всеки момент ли човек има нужда от контрапункт, за да осъзнае, разбере, види по-ярко това, към което гледа? През цялото време потоците от хора по улиците се движат един срещу друг. Коя посока е по-интересна и накъде да тръгна? Седна ли да изпия чаша кафе, стомахът ми се свива, че се бавя и няма да стигна там, където сега е ми се струва, че е по-интересно от тук. Тръгна ли, зад гърба ми крачи безпокойството, което ме потупва по рамото и ми сочи обратната посока, където сигурно е по-любопитно. Сред толкова хора, шумни, разговарящи по между си, обсъждащи, смеещи се, мога да се почувствам безкрайно сама. Включа ли се в разговора, обаче, мога да усетя, че предпочитам да си трая.
Въобще имам чувството, че стоя насред река, загребвам с шепи от водата и докато ги вдигам към лицето си, водата започва да се процежда през пръстите ми, а когато наплискам лицето си с нея, половината вече съм я изгубила по пътя, а другата половина освежава страните ми, а после, докато съхне, приятно щипе. Най-накрая, когато лицето ми е напълно сухо, от водата няма и следа, а само слаб спомен за усещането от допира й. Всичко става толкова бързо, че няма как да го задържиш. Особено ако се опиташ да го задържиш. И всичко трябва да си отива, за да се разчиства място за нови преживявания.
Нещо като да вървиш, вървиш, криволичейки из уличките с карта в ръка и да разпитваш хората как да стигнеш до някое много малко капанче, бар, кафене или галерийка, където да се зарадваш на картини, които се броят на пръстите на едната ти ръка, да постоиш там 5 минути и след това да продължиш по пътя си, към следващото, докато хем се опитваш за запазиш спомена за това, което си видял и почувствал, хем да си поемеш дълбоко въздух, за да си отвориш още местенце за следващата "атракция".
Дори с карта в ръка и с подробна брошура с описание на всички атракции, човек може да се залъже и да се озове на място, на което да се почувства сякаш някой иска да го излъже и да му пробута захарен памук - гледаш пред себе си уж нещо, а в теб не остава нищо от това нещо. От друга страна, обратното е също вярно - неугледни местенца, без кой знае какви примамливи изречения за тях, могат да се окажат много приятна изненада, особено ако речеш да надзърнеш в тях, след като така и така са се оказали на пътя ти.
Лятото си отива, но докато то си отива, есента настъпва. Разкрачила съм се между двата сезона и докато главата ми витае в лятната еуфория на лекотата, краката ми се зациментират сред първите жълтеникави и ръждиви листа по земята. Чехлите ми се пързалят по калдъръмените улички на тепетата и се случва по-често да си гледам в краката, отколкото в лицата на хората около мен. Толкоз ли е важно къде стъпвам и да не се подхлъзна? Разбира се, нощта е тъмна, но пълната луна допълнително осветява улиците. Дъждецът разведрява, без да носи хлад. Ние влизаме там, откъдето някои вече си тръгват. После излизаме, и на наше място влизат други, които още не са преживели това, което за нас след минута вече ще е спомен. Ту се катерим нагоре, ту - слизаме надолу. Редуваме старото с новото изкуство. Младата - с по-възрастната компания.
Винаги се намираме между.
И винаги тези усещания - какво е тишината, ако не е прешествана от глъч? Както е смехът, ако не е последван от сълзи? Как поривът набира сила, ако не се удари поне веднъж в непробиваема стена? Какво е храната, ако няма глад? Какво е мечтата, ако не е рамкирана от действителността? Как да откривам каква съм аз, ако от време на време не се оказвам в ситуации и сред хора, които са ми напълно чужди? Как да има огледално, застинало спокойствие на морето, ако преди него вълните не са го набраздявали бясно една след друга? Какво е споделеността, ако я няма самотата? Какво е да изкачиш някой връх, ако отгоре не можеш да погледнеш към ниското? Как да се насладиш на тихия мрак на нощта, ако не си се насладил преди това на топлата светлина на деня? Какво са белите квадратчета в кръстословицата, ако до тях няма черни? Какво е емоцията, ако в огледалото не срещне погледа си с разума? Какво е радостта от живота, ако сред нея не се прокрадват моменти, в които сърцето не се задъхва от тъга?
Винаги ли научаваме повече и можем по-добре да разберем и оценим всяко нещо, ако преди това сме се сблъскали с противоположността му? Лутане ли е това, или е правилният път? И не е ли отговорът - понякога е едното, а понякога е другото, но при всички положения е необходимо? А защо трябва да има непременно отговор?
Няма ли ограничения в този блог, та да зная кога да поставя точката на тези въпросителни? Или нарочно няма, та да трябва сама да се озаптя?
Добре.
*след 2те нощи на музеите в Пловдив
