Рио де Жанейро може и да е познат със своите плажове, пълни с ефектни дупета, със статуята на Христос на хълма Корковадо, с нощния живот в квартала "Лапа", в който всеки петък е като най-разюзданата Нова година, със самба школите си и "Маракана", но, изненадващо или не, градът е дом на любопитни музеи и културни центрове, някои от които са с безплатен вход, а другите един ден седмично отварят демократично вратите си за всички.
И изглежда, че както кариоките, така и бразилските туристи обичат да ги посещават.
Музеите и галериите в Рио не са потънали в прах тихи помещения, в които се ходи сковано и на пръсти. Обикновено са изпълнени с глъч, защото непосредствеността на местните може на моменти да е дразнеща и да бие на липса на (европейско) възпитание, но пък в други е освежаваща и служи като репер спрямо класическото отношение към произведенията на изкуството.
Чрез нея животът нахлува в галериите, където обитава вечността под формата на изкуство, и общуването става двупосочно – както посетителите попиват от експонатите, така и експонатите се оживяват насред цветните дрехи и джапанките, коментарите на висок глас и цвърчащите дечица, търчащи безнадзорно напред-назад.
Любопитството или специалният интерес на кариоките да се докоснат и до чуждестранни творци, и до местни любимци са впечатляващи. Понеже са твърде далеч от галериите на Стария континент, винаги когато нещо оттам пристигне тук, те се втурват да го видят. Посетителите са разнородни – сред тях има както образовани, ерудирани, знаещи какво им се показва, така и такива, за които културата е лукс, защото животът им се състои в буквално физическо оцеляване във фавела. Разбира се, има и хора, които преминават през експонатите в търсене на най-добрия ракурс за селфи, но те са категория без националност, нали?
В Рио е съвсем нормално в последните два дни на някоя изложба галерията да работи нонстоп, а закъснелите посетители да се тълпят пред нея и през нощта и да чакат реда си с бира в ръка. Една от големите галерии с вход свободен в града – Културният център на Банко до Бразил, например организира специален безплатен концерт в деня на рождения си ден и отвори врати за посетители цяла нощ за богатата изложба на Салвадор Дали. Всеки ден в определен музей пък има безплатен концерт на класическа или джаз музика по обед или в края на деня.
В момента една от централните градски части – зона портуария, или пристанищната част, преживява големи трансформации, чийто финал би трябвало да дойде преди откриването на лятната олимпиада на 5 август тази година. В центъра на тази част е огромният площад "Мауа", където през декември миналата година като луксозен коледен подарък за града беше открит Музеят на утрешния ден (Museu do Amanhã). За отварянето му долетя самият президент на страната Дилма Русеф, което само по себе си говори за държавното отношение към най-новата културна институция в Рио.
Цялата статия можете да прочетете в Капитал Light ТУК.
Катрин Хардуик е име, което няма нужда от обширно представяне за българските киномани. Тя е режисьор на независими филми, а „Тринайсет” (2003), дебютът й в киното, получи награда на Сънданс за работата на Хардуик и актьорска номинация за Оскар на Холи Хънтър. Тя има в актива си и блокбастъра „Здрач” (2008), който постави началото на една от най-успешните филмови поредици и се превърна в най-касовото заглавие, режисирано от жена, до онзи момент (с приходи от над 400 млн. долара). Катрин Хардуик е била и художник на продукция на „Събърбия” на Ричард Линклейтър, „Трима крале” на Дейвид О. Ръсел, „Ванила скай” на Камерън Кроу и др.
Катрин Хардуик вече рекламира най-новия си филм – независимата драмедия „Вече ми липсваш” (Miss you already) с участието на Тони Колет като болната от рак на гърдата Мили, Дрю Баримор като най-добрата й приятелка Джес и Доминик Купър и Пади Консидийн като техните съпрузи. Тя се подготвя да снима следващия си проект – Star Girl, за нестандартно момиче, което след години на обучение у дома влиза в нормална гимназия, където всява смут. А междувременно е и ментор в програмата на Международния филмов фестивал Трайбека, посветена на жените в киното – „През нейния обектив”. Там тя дава съвети на начинаещи режисьорки в контекста на все по-мащабно разгръщащата се полемика около сексизма в Холивуд.
През октомври, месец преди премиерата на „Вече ми липсваш” в САЩ, Катрин Хардуик го представи на Международния филмов фестивал в Рио де Жанейро. Там, в рамките и на професионалния форум на феста – Рио филм маркет, тя изнесе и майсторски клас пред пълна зала с разнородна публика от млади местни режисьори, сценаристи, продуценти, актьори, оператори и дори художници на продукция. В 90-те минути, с които разполагаше, Хардуик представи накратко любопитни моменти от работата си като режисьор.
Masterclass_Lora
Тя дойде впечатляващо подготвена с огромна презентация, през която се разхождаше според завоите в разговора и въпросите на аудиторията. Хардуик е повече от скромна. Без да омаловажава или принизява труда си, пита от време на време дали слушащите намират смисъл в думите й и се шегува със себе си.
Първата й спирка е „Вече ми липсваш”.
Катрин Хардуик: Когато си дадох сметка колко харесвам сценария на „Вече ми липсваш”, заминах за Лондон, за да се запозная с града и локациите. Бях впечатлена от специфичната енергия на града, как новото и старото се преплитат в архитектурата и понякога се противопоставят, а друг път се допълват. Направих безброй снимки. Разгледах и фотоси на различни британски фотографи и се вдъхнових от някои, снимащи в много интимна обстановка. Исках и моят филм да носи подобно усещане. Започнах да правя нещо като работен дневник, в който да събирам снимки и идеи за декорите, за цялостното усещане, което да оставя филмът, върху какво да се концентрира операторът и т.н., за да мога да го покажа на актьорите, с които искам да работя, и да ги заинтригувам. Хората обичат снимките, искат да могат да си представят визуално за какво става въпрос. Разгледах блогове, списвани от страдащи от рак, защото главната ми героиня Мили има рак на гърдата. Докато проучвах темата, попаднах на редица интересни лични истории, които ми помогнаха да оформя детайлите на това, през което преминава героинята ми. Включих снимки и от тях в работния ми дневник. Когато изпратихме сценария на Дрю Баримор, Тони Колет вече отдавна се беше съгласила да участва във филма. С Дрю се срещнахме и аз й показах всичко, което бях подготвила до момента. Тя го хареса и въпреки че току-що беше родила второто си дете, каза: „Да, включвам се”. Имахме два месеца до началото на снимките, през това време трябваше да поддържам интереса на Дрю към проекта. Това, поне в Холивуд, е изключително важно, защото често се случва някой актьор да се въодушеви от проекта ви и седмица преди началото на снимките да предпочете друг. (Преди нея във филма било предвидено да участва Дженифър Анистън, но тя се отказала заради дългата подготовката.) Затова аз изпращах на Дрю различни снимки с информация за героинята й, с идеи за цветове, които бихме могли да използваме за къщата, в която тя живее в Лондон, за дрехите й и какво ли още не.
Можете да прочетете целия материал в kultura.bg ТУК
