Няма вече магическа реалност, само парченца усещания, наситени със субективизъм и затворени в рамките на тук и сега. В музея, насред климатизираната хладина, група музиканти вдигат шум до третия етаж с мелодии от времето на "Дорс", но добрата музика вече не е достатъчна сама по себе си. Свръхкъсите панталони на свръхвисокия саксофонист, мустачките а ла Гогол Бордело на барабаниста и дружното подскачане напред-назад на всички, докато и публиката се зарази, сигнализират за добре обмислено сценарий за шоу. Само водещият китарист не смее да се отдалечи от усилвателя си и тревожно го фиксира с гръб към всички останали. Единствен той не може да направи и стъпка в света, ако не е включен в електричеството. Няма своя акустична версия - просто се е родил с усилвател.
Жената с издължените по индиански очи, които излъчват страх, напада, за да се защити. Тя вярва в амулетите, перата от екзотични птици, пръстените с огромни, сякаш изпълнени със заклинания камъни, дългите поли, които метат земята около нея и изхвърлят надалеч трохите отрицателна енергия, полепили се като прах по неравните тротоари, където облите плочи от миналото отстъпват все повече и повече пред дребните, начупени плочки, произведени от евтина работна ръка нейде из малките градчета, отдавна загубили идентичността си заради навлизането на огромни многонационални консорциуми по околовръстните им пътища.
Шофьорът на автобус очевидно за първи път минава по днешния си маршрут, но вместо да намали скоростта, за да не пропусне някоя отбивка или спирка, той лашка смело колцината пътници, надявайки се да размени местата им, просто от досада. А от време на време иска жокер: Ами сега накъде? Железни са нервите на стисналите здраво с две ръце облегалки на предната седалка хорица; пословична е учтивостта им към непознати, които може би предпочитат да пратят по дяволите, но общата цел да се доберат до дома, все пак слага в устата им насоки към водача на мпс-то.
През прозореца, в залива под Захарния хляб, лъщят яркобели яхтички, накацали кротко върху мастиленосиньото море. Пейзажът трябва да повтаря до последен детайл запечатания идеален образ от пощенските картички и яхтичките не помръдват от страх да не го развалят. Почти като в езерото в къщата на Моне в Живерни, където щатните байчовци на видима възраст внуци на байчовци, подбутват лилиите, докато ги доредят в ансамбъла от известната картина с мостчето на импресиониста. В картините няма място за изтрещителния шум на няколкото ленти в двете посоки, които спират, само за да зафорсират после още по-оглушително. Нито за полепващия сажди в носа и по петите гъст смог, обгърнал нежно, но непоколебимо града. Но от тях примамливо се усмивха слънцето, което и в действителноста сменя няколко защеметяващо красиви премени през деня, докато се приготви за сън в домашния си халат с преобладаващ цвят на кайсия и розовеещ се захарен памук.
Къщата е като човек - животно на навика. Към обичайните си миризми на котешка пикня, запържен чесън и марихуана, която в петък се редува с индийски пръчици, сега е прибавила и тази на прекипяло мляко. Това мляко прекипява всеки ден с точността на швейцарски часовник или за да използваме по-малко изтъркано изразно средство - с точността на чичото, който всяка сутрин в 7.30 пристига с торба, пълна с котешка храна, за да я разпредели между уличните четириноги бандюги, които зарязват поредната уловена мишчица или се спускат по стръмното дърво, за да уважат грижата и да поблагодарят за нея с щръкнали като антени опашки. Това мляко, което прекипява всеки ден, сякаш го прави, защото дойде ли моментът на невъзвращаемостта, в каквито й съдове да изсипваш житейските съставки, с които искаш да си стъкмиш нещо хубаво хем за душата, хем за тялото, ще води само до прекипяване, дори без възможност за остатъчен продукт извара.
Всички обитатели на къщата искат да си поговорят с малкото геконче, което търчи радостно по белите й стени, защото то единствено преминава под праговете и докато похапва мушици и тем подобни твари, хвърля по едно око къде какво се върши. Но тази история няма нищо общо с онази, в която насред пека на пазарния ден, почти в дванайсет на обед, след пукотевица, която значително надвика форсирането на моторите, по улицата с нежното име Поточе, промушвайки се на зиг-заг между минувачите, притича мъж, с напоена с кръв ръка, подгонен от друг, очевидно с оръжие в ръка. Хората оставиха тежките торби, пълни с покупки, и се разговориха, всеки надпреварващ се да даде своята версия за инцидента, доукрасявайки историята, разиграла се за секунди, с най-невороятни, но пък за сметка на това цветисти детайли.
Деца плъзнаха изпод и между сергиите, докато майките им надаваха ухо към още една подробност и гледаха втренчено в посоката, в която се бяха изгубили двойката жертва-преследвач/жертва, защото се твърдеше, че обленият в кръв нападнал втория, но той се оказал полицай и извадил веднага законно притежаваното си оръжие и раздал справедливост почти като първа помощ. Няколко полуузрели плода узряха съвсем, докато всички детайли от случката бяха избистрени. А в къщата, разполагаща се недалеч от местопрестъплението, млякото отново прекипя. Само черният котарак, работещ в закрития подземен паркинг, остана невъзмутим и продължи да души въздуха за следи от костички от печено пиле на грил.
Всичко това е хубаво начало за разказ и жалко, че някак си се подреди от самосебе си на края. Къде ли щях да съм сега, ако простреляният ми се беше явил пред очите преди година? Едва ли тук, едва ли сега. Но сега съм тук, а анестезията, която влива с постоянни дози в душата ми хапки от реалността, примесени с любов, ме е закотвила като яхтичките под Захарния хляб.
