Иво Аръков: Валери и Иван ме накараха да се влюбя още повече в работата си

Read the interview in English on the page of Sofia International Film Festival HERE.

Иво Аръков се дипломира преди броени дни от НАТФИЗ в класа на Атанас Атанасов. В момента играе в пиесите „Козата или коя е Силвия” и „Крал Лир” в Народния театър и „Измяна” по Харолд Пинтър в Сфумато. В "Кецове" изпълнява една от главните роли, а филмът е и първото му сериозно участие в киното. И докато в момента Иво изпитва несигурност за бъдещето си на отдаден само на занаята си актьор, му пожелаваме след конкурсните програми на Москва и Карлови Вари тя да бъде заменена с положителна увереност.

Как стигна до "Кецове"?

Бях втори курс, когато Явор Гърдев взе целия ни клас от НАТФИЗ (воден от проф. Атанас Атанасов) да участваме в „Крал Лир”. Там се запознах с Валери Йорданов. В последствие разбрах за проекта му, както и това, че работи по него може би от четири години насам. Всеки, който участва във филма, мина през кастинг, включително Филип Аврамов, Иван Бърнев, Васил Драганов, Ина Николова. Всички бяха с равен шанс. Кастингът продължи доста дълго – пробвахме 3-4 сцени, докато се спряха на всеки един от нас. За мен беше много радостен факт, когато Валери ми каза, че съм одобрен.

Валери има доста точно преценка какво му е необходимо, може би и затова ме пробва само за ролята, която после изиграх. Моят герой Малкия е любопитна личност, има доста допирателни между нас, дори еднакви случки, които са присъствали и в моя живот. Разбира се, те са представени по различен начин, през погледа на Валери, защото и той включва от своето минало хора и неща, които е преживял, свои истории. Никой не може да опровергае достоверността им. Почти всичко в сценария е взето от действителността, разбира се, поправено с леки кинощрихи.

За какво става дума във филма?

Всички забелязваме как ни става все по-тясно, започваме да се примиряваме с някакво малко квадратче около себе си. Като че ли на човек му е необходимо повече пространство, повече въздух. И нашите герои са точно такива хора, които обичат природата, а градът ги предизвиква да бъдат малко по-агресивни. Притиснати от всички страни, те започват да се чувстват неуверени, плахи, това ги възбужда и изпълва с агресия. Те са завлечени в колектива, пометени от общото движение, а искат да му се противопоставят. Но силата им е малка за това. Те са индивидуалисти, обичат свободата, искат да изразяват себе си по някакъв начин. В бягството си успяват да получат поне малка част от тази свобода. В последствие се оказва, че бягството им е временно.

В момента и в киното и в живота ми е много интересно, че около нас има необикновени, прекрасни истории, които ни се случват, а ние ги подминаваме с едно примигване. Хората за съжаление са прекалено фрагментирани, консервативни, затворени и не се радват толкова на живота.

Във филма идеята е да се пребориш с тази апатия, да й се противопоставиш, да превъзмогнеш нещата, които ти се случват, а не искаш да ти се случват. Да се отнесеш с подобаващо чувство към тях. Говоря за нещата, които те замърсяват – трябва да съумееш да ги изконсумираш правилно и да превърнеш отрицателното преживяване в нещо друго, в малък празник, да успееш да измъкнеш от него положителното. 

Как протекоха снимките?

Снимките протекоха прекрасно. Аз просто бях някъде другаде! Нормално е за младите хора да търсят себе си, а и това ми беше първият филм, в който участвам в голяма роля, първият проект, който изкарах от начало до края и нямах право да се подхлъзна. Екипът беше страхотен. Благодарение на Валери си паснахме – всеки със своята история и със своята индивидуалност. Без да се натрапваме един на друг, някак си се съчетахме, или поне надявам се така да се е получило.

Валери и Иван си бяха разделили много добре задачите, чувствахме се много обгрижвани от тях. Валери много добре работи с актьорите, докато Иван следи как да разположи нещата. За мен те са много добри режисьори. Грижеха се за нас, така че да усетиш удоволствието от работата си. Аз обичам работата си, а те ме накараха да се влюбя още повече в нея. 

Доколко се различава работата в киното от тази в театъра за теб?

Все още съм съвсем в началото кариерата си и нямам ясна представа. Имам интереси и към киното и към театъра. Дипломирах се на 25 май и се надявам ситуацията в България, такава, каквато я описват до момента, да се промени към по-добро, да дадат път на нас, младите. Защото за разлика от много мои колеги, аз съм имал късмет. Във втори курс участвах в „Крал Лир”, после в „Козата или Коя е Силвия” и "Кецове". Разбира се, няма нищо безплатно и аз съм работил много за тези неща, но въпреки това колко от моите колеги могат да се похвалят с подобни проекти? В момента имаме някакви малки, спорадични участия, не знаем дали ще можем да се посветим изцяло на актьорската професия. А в НАТФИЗ ни се искаше денонощието да има 48 часа, за да можем да работим нонстоп – толкова много неща искахме да направим.

Надявам се, че обществото ще има нужда от култура, че няма да ограничава кръгозора си и да се радва само на това да бъде сит. Надявам се, че ще има нужда от нас, защото дори да имаш много силна вътрешна потребност да се занимаваш с изкуство, то не е изолирано занимание, трябва да се споделя с останалите, да имаш единомишленици и сред колегите си и сред зрителите.

Осъзнавам, че всички сме взаимносвързани и се надявам повече хора да го осъзнават, защото само това ще ни помогне да вървим напред, да бъдем по-положителни. Слънцето изгрява всеки ден, но не свети за всеки човек по един и същи начин. Иска ми се у нас повече да свети, иначе ще избягам някъде, където мога да живея спокойно и да създавам своето изкуство. Защото тук държавата убива в зародиш своето бебе, а това е най-страшното.


Обичам промените и се надявам повечето да са положителни.

Прочетете цялото интервю на сайта на Международния филмов фестивал София Филм Фест ТУК.

Модерен мъж

Днес близостта може да бъде лесно симулирана, но не и стимулирана. Познавам толкова много хора – сред тях имам освен приятели, по-близки и по-далечни познати. В различни комбинации и ситуации се срещам с всеки един от тях и с всяка една от тях. Ако имам нужда поговоря за това, което ме тревожи (от лично естество) и се обаждам на тази, която винаги ще ме изслуша, почти няма да ме прекъсне и ще ми предложи нежно рамо, на което да се облегна, ако се чувствам несигурен. С нея едно време бяхме гаджета, само че връзката ни се изтощи от само себе си в един момент – тръгнахме докато бяхме съвсем малки, поиграхме си и на семейство, но накрая просто ни писна. Тръпката приключи, или по-скоро се пренесе към други хора извън света, заключен между прегръдките ни. Но сме много добри приятели, особено тя на мен. Подозирам, че още си пада по мен и затова откликва на всяко мое обаждане. А аз, за да не храни излишни илюзии, пропускам да се отзова от време на време на нейните моменти на слабост.

Ако искам да си поговоря за практични неща, ще се обадя на тази, която знае всички магазини с всички настоящи промоции, дори може да се разходим заедно из тях, да си побъбрим за цените, да се ядосаме, че пак ни продават нещо по-скъпо, отколкото сме го виждали в Европа и да профукаме сума ти пари за неща, които не ни трябват наистина, но ни помагат да изглеждаме готино модерни и по-богати, отколкото сме. Разбира се, тя ми помага да пазарувам и т.нар. вещи за бита и дава много подходящи съвети какво би подхождало у нас и от кои магазини мога да си го купя по-евтино. Почти като съпруга, която е наясно с вещите, които трябва да се подменят, защото са остарели или с тези, които още не съм си купил поради една или друга причина, но ми трябват, но не съвсем като съпруга, защото никога не настоява и не се сърди, ако не избера посоченото от нея.

Ако искам да нахраня интелектуалеца в себе си, ще се обадя на онази приятелка, която винаги чете най-малко две книги едновременно, едната от които непременно е популярна психология за самопомощ в една или друга посока, а другата е на по-свободна тематика. Всъщност, може да бъде всякаква. Аз обичам да чета, но го правя рядко, защото то ангажира мисълта ми повече, отколкото гледането на филми, и изисква активно сам да си представям света между страниците, вместо да му се наслаждавам пасивно от екрана на киното или домашния компютър. Имам си и приятелка киноманка, с която се надпреварваме да сваляме сериали и филми от замунда и се забавляваме много като спорим дали един филм ни е харесал, защото е повече женски или мъжки, или от снобария, или само заради готиното дупе на Пенелопе Крус/Том Круз.

Имам си приятелки и познати, с които ходим по концерти – понеже аз харесвам много и различни изпълнители, тук вариантите ми за избор са повече. Но с всяка една от тях неизменно удряме по няколко бири преди или по време на концерта и се потим яко, докато скачаме или танцуваме в мелето. На клуб ходя по малко по-различен начин. Там обикновено отивам с една-едничка цел – да се забия с някоя за вечерта. Всъщност понякога се случва и така, че се забивам с някоя мацка от нашата компания – малко повече алкохол или простичката уговорка за секс и нищо повече вършат много работа в наши дни. Понякога прекалявам и се обърквам – тогава целувам не когото трябва – желанието за близост е толкова силно, че дори фактът, че тя си има гадже, което обаче го няма в момента, или че се познаваме някъде от работа, не ме спира. Но и от това има изход – на следващата ни случайна или неслучайна среща й надувам главата колко съм бил пиян и тя разбира и не иска никакви други разяснения. Най-обичам тези свалки, които продължават месец-два и приключват точно тогава, когато на нея й хрумва да погледне и малко по-нагоре от устата ми, докато се целуваме или пък започва да ми задава по-настойчиво въпроса кога ще се видим пак и дали не искам вместо да ходим на кино само двамата, да се видим с нейните приятелки или цялата й компания на по питие. Тогава галантно слагам край. Не защото не я харесвам, а просто защото не ми се занимава. Наистина не ми се занимава. Не ми се полагат някакви особени усилия, нито пък ми е интересно да надграждам нещо, да започвам нещо ново и да го продължавам. Харесвам свободата си. От време на време ми става странно самотно и тогава я моля, тази, която в момента е с мен, да остане и за през нощта. Спим прегърнати и се успокоявам. Но на сутринта ме гложди друго. Ами ако реши, че това е знак, че нещата между нас стават по-сериозни? Мил съм, закусваме заедно, но след това я отпращам и й се обаждам чак след седмица. Пак съм мил, но дистанциран. И заобикалям темата за преспиването у дома, колкото се може по-отдалеч. Винаги има за какво друго да се говори. Или да се мълчи.

Харесвам свободата си. И защо да не я харесвам? Ракрепостеността на живота днес предлага толкова много възможности, а и в цялата несигурност, в която живеем, най-много ме е страх да не се обрека на грешен избор. Разбира се, обричането днес не е за цял живот, но от цялото главоболие покрай измъкването от някаква задънена улица ме втриса само при мисълта, че бих могъл да си го причиня по невнимание. Жените са си избрали ролята на по-силни от нас и след цялата тази идея за еманципацията и феминизма, налагат силово новия си имидж. От това мога само да съм доволен. Стоя на приятно хладна полусянка и протягам ръка към зрялата круша, когато усетя устните си сухи.

Доволен съм. Ако нещо ми липсва, в телефона все ще се намери подходящо име, което да отговори на настоящата липса.

Има някакво разместване на пластовете

Има някакво разместване на пластовете. Имам нужда да изкарам от устата си толкова много думи, но вместо това единственото, което успявам да изкарам от себе си през последните два дни са течащите доказателства за силната ми хрема. И уж ушите ми са заглъхнали, а за съжаление все така ясно чувам мислите си. Дори прекалено силно ги чувам, за съжаление. Гърлото ми е пресъхнало, както и търпението да проявявам постоянно разбиране към неразбираемото си състояние. Гледам напред, но съм все полуобърната назад и докато с единия крак стъпвам пред себе си, другият остава закотвен зад мен. Преди две седмици изгорях на плажа, докато се опитвах да се сгрея след дългото намръзване през студената пролет. Сега кожата ми се бели, но имам чувството, че трябва да смъкна не само горния слой на епидермиса, та да се отърва от багажа. Не мога с едно изтъркване на гъбата да смъкна умрелите клетки, та новите отдолу да задишат спокойно и начисто. Много е лесно да се съблекат дрехите в наше време, но е и опасно – чифт гърди винаги са си чифт гърди, едва ли могат да минат за нос, например. И става много бързо. Хората май много по-лесно свалят дрехите си, преди да са се опознали. После може и да не им се иска. По-безопасно е да се съблечеш иначе, да разголиш душата си (моля да ме извинят тези, които не вярват в съществуването й), защото все част от най-съкровените ти мисли ще минат незабелязано и неразбрани покрай другите. А човек има нужда да споделя. Най-вече за да изкара нещата от себе си. Не толкова, за да намери разбиране. На една определена възраст започваме да разбираме, че не разбирането от страна на другите е най-важно, а разбирането, което проявяваме към себе си.

Не съвсем

Дори със запушен нос можеш да усетиш ароматите на пролетта.
Дори със заглъхнали уши можеш да чуеш ясно мислите си.
Дори когато гледаш напред, може да си полуобърнат назад.
Дори когато стъпваш с единия крак напред, другият може да остане закотвен зад теб.
Дори когато изтъркаш белещата се кожа, това не е достатъчно, за да може новите клетки да задишат спокойно и начисто.