Наивно-реалистично

Наскоро една приятелка сподели с мен как й е направило впечатление колко много се извиняваме за щяло и нещяло. "Извинете, ще слизате ли? Извинявай, че те притеснявам, би ли ми показала... Прощавайте, бихте ли ми казали колко е часът? Извинете, може ли да се разминем?" И колко малко си казваме: "Ако обичате, бихте ли ми направили място? Ако обичате, бихте ли ми подали това?" и т.н. За какво толкова се извиняваме? За това, че искаме да минем отнякъде? Че искаме да научим нещо? Да получим нещо? Че просто искаме да направим нещо, което ни се иска да направим?

Разбира се, има и други хора. Те не те питат за нищо, не се извиняват, просто те избутват на улицата, в транспорта, проправят си път, без да те молят да им простиш, че са минали през теб като танк.

Хора със силно чувство на вина и хора без никакво отношение към околните. Едните не смеят да те докоснат, другите не се съобразяват дали искаш да те докосват или не.

Няма нищо лошо в това да се опитваш да осъществиш целите си, да вървиш по пътя си, но трябва ли постоянно да се чувстваш виновен, че искаш да го направиш, и трябва ли постоянно да пренебрегваш околните, когато протягаш ръка, към това, към което се стремиш?

Къде е границата и защо някои стоят упорито от едната й страна - деликатното и всевиновно несмеене, а други са се закотвили от обратната й страна - нахалното и безогледно потъпкване? Къде е мярата? Къде е възпитанието? Къде е началото с "ако обичате..."?

Два дни остават до Коледа. Земята се е смръзнала. Мъгла е обгърнала хубавия ни град. Слънцето не смее да разбута облаците, но все пак ни осветява пътя. Ако може да се поспрем за малко сред хаоса на истеричното пазаруване и да си дадем сметка, че най-хубавият подарък за всички нас не чака в мола с цена от 99.99 лв, а е в сърцето ни, в ръцете ни, в усмивката ни, в топлината, която можем да дадем, ако обичаме и без да се извиняваме. Да вземем пък да се прегърнем, вместо да се блъскаме. Да забележим какво искат другите и да им покажем какво искаме ние. Да вървим по-често по средата, усимихнати, а не в отдалечените крайности на неприкосновеното си лично пространство, съскащи. Да вярваме. В Дядо Коледа или в близките, които ще ни дарят с подаръци. В раждането на Исус или в раждането на надеждата. Който както иска. Но по-смирено, деликатно и все пак уверено.

Път без край - нов блог за пътешествия

Посетете новия сайт за пътешествия преди и след като се върнете от вашето!

Защо път без край?
Това е стара идея, която графично може да бъде представена с безкрайната будистка плетеница в емблемата ни.

Защо runi? Естествено от първите срички на нашите имена -

Румяна Николова и Николай Генов = RuNi

А може би и от онова старо, тайнствено писмо на германските народи – руните, за което знаем само, че е създадено от бога Один, който слязъл по Дървото на живота, за да го донесе на хората…

В територията на

http://www. runitravel.com
ще пътуваме виртуално, ще четем книги и статии, ще гледаме филми и снимки или просто ще си бъбрим.

Докато дишахме праха по пътищата, неусетно се натрупа „масив от данни”, който искаме да споделим с любопитните и в този сайт. Тук качваме видяно и чуто под всякаква форма за онези, които изпитват преклонение към познанието. Към природата и духа, към историята, културата и националните ценности, основани на идеята, че с национална си идентичност ние сме част от света – приветлив и отворен.

Този сайт е територия на пътуващите, любознателните и позитивните хора, отворени за един свят без граници, в който ограниченията обикновено си поставяме самите ние.

Редовно ще предлагаме един нов и по-слабо известен маршрут или обект за посещение.

Тук издатели, медии, фирми и частни лица, могат да се запознаят с нашата работа, а и да си поръчат и използват при определени условия предложените продукти за свои нужди.

Мъжът на съседния стол

Странна работа - уж интересна пиеса гледах онази вечер (постановката няма да коментирам, за да не навлизам в отрицателни разсъждения), но през цялото време вниманието ми се раздвояваше между нея и човекът до мен. Непознатият мъж на мое ляво. Дойде току преди да започне спектакълът и седна на единственото свободно място на реда. Очевидно беше сам. Бегло му хвърлих поглед - побеляла коса, над 65-годишен, тъмносин костюм. Въображението ми заработи. До мен седеше самотен вдовец, с няколко пораснали деца със собствени семейства, които нямат време за него, освен когато имат нужда той да гледа някое от техните деца или по семейните празници като Коледа и рождени дни. Човек без приятели, очевидно, след като е дошъл сам на театър. Човек толкова самотен, че ходи на театър, само за да се почувства отново сред хора. Там, в пълната зала, от двете му страни седят непознати, но това няма значение, защото от време на време погледът му се среща с този на съседа му и двамата си кимват усмихнато от любезност или той се засмива на реплика от спектакъла и чува, че някой друг също се е засмял. И това споделяне на обща реакция по някакъв начин му помага да бяга от самотата. Ето че още някой реагира по съвсем същия начин като него...

Вгледах се по-настойчиво в мъжа на съседния стол. Тъмносин костюм, да - но не овехтял, а нов, елегантен, сигурно не евтин. Златен часовник на китката. Лъснати обувки. Какъв ти самотен вдовец!? Не изглеждаше никак притеснен или смачкан. Въображението ми побърза да поправи грешката си. Банкер? Хм... висш държавен чиновник или директор в частния сектор. Може би достатъчно уверен в себе си, за да удовлетвори интереса си към театъра като дойде дори сам на някое представление. Определено не беше почитател или съпруг на някоя от актрисите.

След представлението забелязах, че се е спрял на изхода и разговаря с двама по-млади мъже. Случайно ли се бяха срещнали? Или бяха дошли заедно и седяха разделени, защото само единични места са могли да намерят? Няма значение. Защо обаче, след като видях сам човек до себе си, първата ми реакция беше жив да го ожаля, да го вкарам в милозлива история, да му посъчувствам и чак след това да се вгледам в знаците, които действителността ми праща? Не всеки сам е самотник. Е, този може и да е бил, но второто не произтича от първото. Понякога самотата е въпрос на избор. Но възпитанието ми ли, очакванията, които обществото безмилостно налага, ли са вкарали тази ситуация в рамките на задължителната самота?

От друга страна, дали когато погледнем другия, не виждаме първо себе си в него и чак след това истинското му лице? Но това е друга тема... тема за друго представление, за друг театър.

Хора, пътища, посоки

Светът е малък – само разстоянията между хората са огромни (понякога). Светът е малък, а защо тогава разстоянията между хората продължават да бъдат огромни (понякога)? Пътища – много и то не само като се обърне колата. Пътни знаци по тях също се намират. А често и светофари, зебри, тротоари. Но понякога пресичаме на червено, макар да знаем, че само на зелено е разрешено. И се озоваваме в задънена улица. Друг път се втурваме на жълто, сакън да не пропуснем да преминем отсреща. И се оказва, че е било по-добре да изчакаме светофарът да се смени, защото ако сме имали търпение да постоим малко на едно място, е можело да ни хрумне, че всъщност съвсем не искаме да пресичаме в тази посока. Понякога съвсем стриктно, спокойно и уверено пресичаме на зелено, знаем, че сме в правото си и очакваме и насреща някой да уважи нашето право. Но не щеш ли насред пътя се сблъскваме с някого, който е загърбил всякакви правила и няма никакво намерение да се съобразява с тези, според които ние се движим. След утихването на звука от удара и двамата се оттегляме в различни посоки, всеки с поомачкана броня и олющена боя. Важното е обаче огледалото за обратно виждане да ни е наред и да поглеждаме в него достатъчно често, за да знаем какво сме оставили зад гърба си, но не прекалено често, че да не видим как някой лети насреща ни, или още по-лошо – да пропуснем, че някой се движи до нас със същата скорост и в същата посока.

Понякога пътуваме с други хора в една посока, но се движим с неравномерно темпо. От нашата скорост на другите им се завива свят; от техния ритъм се изнервяме, че се придвижваме по-бавно, отколкото е възможно, защото те поглеждат вляво, когато нашият поглед е надясно, или по различен начин интерпретират пътните знаци. Понякога те дори не ги виждат, така както и ние пропускаме по някой очевиден знак. Да не говорим пък какво става, когато едните се захванат със задача, присъща откакто свят светува на другите, като тази - жена да се опитва да разчита пътна карта, докато до нея върти волана мъж, изнервен от това, че уж знае накъде отива, но не знае точно как да стигне дотам. Понякога другите искат да спрат за почивка на едно място, а ние имаме нужда да отдъхнем и презаредим на съвсем друго. Но когато се съгласим да спрем на тяхното, а след това те слязат и на нашето, хоризонтът сякаш изведнъж става по-ясен за всички ни. Освен това всеки се е учил на различна кола и с различен инструктор, и е взел книжката си по различно време и има по-опитни от нас, както и ние винаги ще бъдем пък по-опитни от други. Но истината е, че всички се учим в движение. И колко хубаво би било, ако вместо да се сърдим заради всички тези разлики по между ни, кротко все повече ги приемаме с разбиране и усмихната толерантност, особено ако сме сигурни, че имаме обща посока.

Когато няма оригинал и копието (не) върши работа

"Вярно с оригинала" е моята първа среща с Абас Киаростами и неговите филми. (Не казвайте на никого, да не взема да се изложа, че чак сега това ми се случва.) Но мисля, че няма да е последната.

Сюжетът е следният:

Мъж и жена се срещат в Южна Тоскана - той е писател и представя последната си книга, посветена на копията и оригиналите в изкуството. Тя притежава малка галерия и иска на всяка цена да поговори с него. Двамата отиват с колата й до съседно селце, където подтикната от случен коментар на възрастна собственичка на кафене, жената подхваща игра и влиза в ролята на съпруга на писателя. Той, кой знае защо, след известно двоумене, се включва в нея.

Дали подтикнати от самотата си двамата провеждат разговор, който е твърде характерен за двойките, обвързани от дълго време, или използват играта, за да си кажат един на друг неща, които не биха споделили с истинските си партньори или не са намерили начин да споделят с тях, докато са били заедно - това не е толкова съществено. Основното за мен беше как, когато нещо основно ни липсва, ние сме в състояние да заблудим сами себе си като си фантазираме измислена реалност - тази, в която бихме искали да сме, а не сме по обективни причини. И как желанието ни за осъществяването на тази измислена реалност е толкова силно, че сме в състояние да се втурнем да я налагаме на случайно изпречили се пред нас хора, без да се съобразяваме с техните реалности, желания, потребности и настоящи състояния. Без да ги виждаме такива, каквито в действителност са.

Заслепена от своята нужда да засити самотата си с обич и мъжко присъствие, героинята на Жюлиет Бинош (самотна майка при това) обсебва нищо неподозиращия писател (игран естествено и органично от оперния певец Уилям Шимъл. Кой?) и попада в копие на брачни (любовни) отношения, което за нея е по-истинско от оригинала, защото оригинал така или иначе й липсва. А той, писателят, се оставя да бъде вписан в това копие, развива заедно с нея диалога в този на места безумен, на места смешен, на места трогателен, но все пак измислен сюжет. Или не съвсем?

И още нещо - отстрани винаги ни е по-лесно да видим противоречията между Неговата и Нейната гледна точка. Когато двама спорят, това е като разговор между глухи. Толкова е ясна невъзможността на всеки един от тях да се идентифицира с другия и да го разбере. Защо, след като сме толкова различни -мъжете и жените - продължаваме упорито да се стремим един към друг?

Deja vu

Не е вярно, че два пъти в една река не можеш да нагазиш. Повтарянето на събитията в живота ни го опровергава. Озоваването в същите схеми го доказва. Вървенето по спиралата на живота и постоянното спиране на познатите кръстовища, на които откриваме същите характери зад нови лица, също го доказва. Погледът в огледалото, когато виждаме, че сме в огледална ситуация на тази, в която вече сме изпадали преди време, го доказва.

Защо тогава се опитваме да счупим с главата си огледалото и да минем от другата му страна, когато там ни чака същото? Защо задаваме въпроси, когато знаем отговорите? Защо протягаме ръка към тези, които така и така няма да я поемат? Защо се чудим как не можем да отворим нова врата, преди да сме затворили старата?

Колко пъти ще се случва това докато живеем? Откъде е започнало и дали ще има развръзка? Епилог? Хепи енд? И продължение? Или spin off?

Въртя се в кръг, и всеки път разширявам обиколката, спирам на нови места, но се въртя в кръг. В началото на своя път съм била в центъра на спиралата, в една малка точица, и колкото повече вървя напред, толкова се и отдалечавам от нея, но винаги мога да се спусна по различни дълги или къси допирателни назад към отправния момент. Някои неща започват неочаквано. Началото им е скрито в събития, които би трябвало да ни тласнат в други посоки, или предполагат съвсем различно развитие. Но рамките на цикличността във всеки индивидуален живот имат своето предопределение и следват логиката на неизбежното развиване на спиралата.

Има ли наистина предопределеност? И свободна воля да я променя? Свободната воля може би е и обикалянето на кръга на предопределеността с разширяване и промени в обиколката му. Така и така не вярвам във вървенето по права линия от една изходна точка, към която никога не се връщаш. Това, че си оставяме част от багажа на миналото тук-там и после си го намираме на уж неочаквани места, го доказва. Не ми се иска нещата да бяха по-прости, защото тогава сигурно щях да искам да са по-сложни. Или може би пак щях да се тревожа, но без да мога да си обяснявам поне от време на време на какво се дължи тревогата ми. Иска ми се нещата да са такива, каквито са - лабиринт, из който се лутам. С пасажи, в които се движа свободно и с места, на които ми е тясно. С кътчета, на които вече съм била и с нови пространства, които да опознавам.

Нищо лично

Така се случва, че приемаме повечето събития лично. Както и отношението на другите към нас. А нищо не се случва извън нас. Затова и има толкова недоразумения и разочарования – трудно е да приемем, че всичко, което сме и правим, получаваме или губим, намираме или забравяме, откриваме или загърбваме, излиза от нас и се връща към нас обратно.

Действителността наистина е единична и уникална проекция на всяко отделно съзнание и подсъзнание, стремежи и надежди, страхове и травми. Никой друг не ни е виновен за това, че страдаме. Никой друг не е отговорен и за това, че сме щастливи. Никой друг не ни е виновен за това, че сме се провалили. И никой друг не заслужава овации за това, че сме успели.

Защо ли?

Защото всеки човек стои на своя мост към другите и може да извърви сам само половината от пътя. Ако пожелаеш да извървиш останалата част към него ще спечелиш или ще изгубиш; ще се зарадваш или ще пострадаш; ще получиш или ще ти се отнеме нещо. И не е ли прекрасно това? Хем успокоително, хем тъжно, но всъщност дълбоко вярно.

Или както го чух няколко пъти около една маса в „Слънце Луна” миналата седмица – просто това са фактите. Хубаво е да знаем, че отговорността за всичко е наша.

Най-големите празници през годината

Има 5 големи празника за мен през годината.

Първите два са свързани с датите 26 април и 16 октомври. На първата е роден татко, а на втората - мама. Тази година и двамата навършиха 2 х 30 години и това със сигурност прави празниците по-специални, но все така мили. Като се замисля какво мога да им кажа и подаря, сърцето ми се свива. За мен те, такива каквито са, са най-големият подарък, който получавам вече 33 години. Най-щастливото дете, което е събрало в кошничката си повече обич, отколкото може да върне обратно и всички онези уроци, полезни и важни, за които неведнъж е мърморило намусено на себе си: "Ти пък ще ми кажеш!" Уроците обикновено са били правилни и полезни, но детето все още иска да му разрешат да прави грешки, а не да се стреми към съвършенство. То, така или иначе, както е казал Дали, е постижимо само за него, гения.


Няма равновесие. Няма равнопоставеност. Няма знак на равенство между това, което получаваш от някого и това, което му даваш в замяна. И как да има знак на равенство, когато е най-трудно да се отблагодариш, когато усещаш, че си получил най-много?! Какъв подарък да направиш? Как да избереш, как да изразиш това благодаря, което да тежи толкова, колкото многото, което си получил преди него. Но във всичкото това, във взаимоотношенията между деца и родители има някаква странна хармония. Нещата са такива, каквито са, защото трябва да са такива, каквито са.


Другият голям празник е Бъдни вечер, когато цялата рода се събира и докато преяждаме с постни манджи и си наливаме в гърлата ракия, в душата ми се разлива спокойствието от усещането, че дори да реализирам най-големите им страхове - трайно да стана вегетарианка или никога да не се омъжа, - родата ще ме обича по свой си, макар и не винаги тактичен начин. На което аз ще им отвръщам със същото. На всеки 24 декември се ражда и надеждата за нещо по-добро, независимо дали го свързаме с религията или не. Всички сме заедно, и макар да не сме около огнище, се стопляме един друг.


Четвъртият важен празник е моят рожден ден, защото на него винаги мога да събера приятелите си. И винаги най-големият подарък е бил това, че са до мен. Но, моля, това не значи, че не се радвам и не искам и други подаръци от вас, мили мои! Имала съм късмета да ви срещна и привържа към себе си и не бих ви оставила да си отидете току тъй, защото ме допълвате, радвате и оставяте да бъда такава, каквато съм.


Петият голям празник е Великден. Не само пролетта вече е дошла и предвещава лятото, но си и припомням за пореден път, че няма страшно - от пепелта на нещо, което вече го няма, ще се роди нещо ново и по-добро. Пък някога може дори да е вечно.

Въпроси

Човек трябва много да внимава - заминава за два дни и като се върне у дома, осъзнава, че есента е започнала да се промъква в града му през очевидно оставената открехната врата. Но промените са неумолими, както и смяната на сезоните, колкото и характеристиките им да са се променили през последните години, вследствие глобалното затопляне, немарливостта на човешката раса и колелото, което се върти и след като стигне своя зенит, винаги се спуска към своя надир. Последните две чужди думи съм научила от кръстословиците.

Прекрасно е да се пътува, за пореден път ще въздъхна, а около очите ми ще изпъкнат тънките бръчици, набраздени от доволната усмивка, в която съм разтегнала устни. Как иначе ще имам различна перспектива, ако не се местя в пространството и времето! Как ще мога да се зарадвам на мекотата на пловдивския климат (*), без да съм дошла от застуделите утрини и вечери на София? Как ще потъна в уюта на провинциалния център със старите, наново боядисани сгради по Гюзмето, ако не изникне в главата ми споменът за различната красота на София, разпокъсана от социалистическо строителство и постсоциалистически молове? Как ще се насладя на старите майстори като Цанко Лавренов и Златю Бояджиев, ако междувременно не трябва да преглъщам срещи с авангардни "инсталации" и "манифести", изпълнени с правописни грешки? Всъщност това последното не е вярно. Старите нямат нужда от съвременен контрапункт, но за съжаление се оказва, че и доста съвременни творци нямам нужда да сверяват часовник с миналото. Не всички, слава богу! Може пък и аз нещо да не съм разбрала и да е било по-добро, оценката ми за него.

Във всеки момент ли човек има нужда от контрапункт, за да осъзнае, разбере, види по-ярко това, към което гледа? През цялото време потоците от хора по улиците се движат един срещу друг. Коя посока е по-интересна и накъде да тръгна? Седна ли да изпия чаша кафе, стомахът ми се свива, че се бавя и няма да стигна там, където сега е ми се струва, че е по-интересно от тук. Тръгна ли, зад гърба ми крачи безпокойството, което ме потупва по рамото и ми сочи обратната посока, където сигурно е по-любопитно. Сред толкова хора, шумни, разговарящи по между си, обсъждащи, смеещи се, мога да се почувствам безкрайно сама. Включа ли се в разговора, обаче, мога да усетя, че предпочитам да си трая.

Въобще имам чувството, че стоя насред река, загребвам с шепи от водата и докато ги вдигам към лицето си, водата започва да се процежда през пръстите ми, а когато наплискам лицето си с нея, половината вече съм я изгубила по пътя, а другата половина освежава страните ми, а после, докато съхне, приятно щипе. Най-накрая, когато лицето ми е напълно сухо, от водата няма и следа, а само слаб спомен за усещането от допира й. Всичко става толкова бързо, че няма как да го задържиш. Особено ако се опиташ да го задържиш. И всичко трябва да си отива, за да се разчиства място за нови преживявания.

Нещо като да вървиш, вървиш, криволичейки из уличките с карта в ръка и да разпитваш хората как да стигнеш до някое много малко капанче, бар, кафене или галерийка, където да се зарадваш на картини, които се броят на пръстите на едната ти ръка, да постоиш там 5 минути и след това да продължиш по пътя си, към следващото, докато хем се опитваш за запазиш спомена за това, което си видял и почувствал, хем да си поемеш дълбоко въздух, за да си отвориш още местенце за следващата "атракция".

Дори с карта в ръка и с подробна брошура с описание на всички атракции, човек може да се залъже и да се озове на място, на което да се почувства сякаш някой иска да го излъже и да му пробута захарен памук - гледаш пред себе си уж нещо, а в теб не остава нищо от това нещо. От друга страна, обратното е също вярно - неугледни местенца, без кой знае какви примамливи изречения за тях, могат да се окажат много приятна изненада, особено ако речеш да надзърнеш в тях, след като така и така са се оказали на пътя ти.

Лятото си отива, но докато то си отива, есента настъпва. Разкрачила съм се между двата сезона и докато главата ми витае в лятната еуфория на лекотата, краката ми се зациментират сред първите жълтеникави и ръждиви листа по земята. Чехлите ми се пързалят по калдъръмените улички на тепетата и се случва по-често да си гледам в краката, отколкото в лицата на хората около мен. Толкоз ли е важно къде стъпвам и да не се подхлъзна? Разбира се, нощта е тъмна, но пълната луна допълнително осветява улиците. Дъждецът разведрява, без да носи хлад. Ние влизаме там, откъдето някои вече си тръгват. После излизаме, и на наше място влизат други, които още не са преживели това, което за нас след минута вече ще е спомен. Ту се катерим нагоре, ту - слизаме надолу. Редуваме старото с новото изкуство. Младата - с по-възрастната компания.

Винаги се намираме между.

И винаги тези усещания - какво е тишината, ако не е прешествана от глъч? Както е смехът, ако не е последван от сълзи? Как поривът набира сила, ако не се удари поне веднъж в непробиваема стена? Какво е храната, ако няма глад? Какво е мечтата, ако не е рамкирана от действителността? Как да откривам каква съм аз, ако от време на време не се оказвам в ситуации и сред хора, които са ми напълно чужди? Как да има огледално, застинало спокойствие на морето, ако преди него вълните не са го набраздявали бясно една след друга? Какво е споделеността, ако я няма самотата? Какво е да изкачиш някой връх, ако отгоре не можеш да погледнеш към ниското? Как да се насладиш на тихия мрак на нощта, ако не си се насладил преди това на топлата светлина на деня? Какво са белите квадратчета в кръстословицата, ако до тях няма черни? Какво е емоцията, ако в огледалото не срещне погледа си с разума? Какво е радостта от живота, ако сред нея не се прокрадват моменти, в които сърцето не се задъхва от тъга?

Винаги ли научаваме повече и можем по-добре да разберем и оценим всяко нещо, ако преди това сме се сблъскали с противоположността му? Лутане ли е това, или е правилният път? И не е ли отговорът - понякога е едното, а понякога е другото, но при всички положения е необходимо? А защо трябва да има непременно отговор?

Няма ли ограничения в този блог, та да зная кога да поставя точката на тези въпросителни? Или нарочно няма, та да трябва сама да се озаптя?

Добре.
*след 2те нощи на музеите в Пловдив

За теб

Когато най-после дойдеш, ще бъде като дъжд след дълга суша. Като листенца на дърво ще попия всичките капки и ще грейна свежа с дълбоко зелените цветове на лятото.

Защо да хабя емоциите си в неизбежните флиртове, когато пазя чувствата си за теб?

Огромното ми легло, което сега скърца приглушено, защото е наполовина празно, ще натежи от обичта ни. Ще те целувам вместо да се приспивам с чай от маточина и сгушена в прегръдките ти сладко ще ти мъркам, по-сладко и от котка. А целувките ти сутрин ще ме покриват като рояк пръхкави пеперуди.

Целувките ти са с вкуса на трите череши, които дядо гледаше на вилата - раннозреещите обли, жълтеещи и тук-там прошарени с несмело розово; плътни, кърваво алени и замайващо сладки като хрущялките; а за десерт дребните, като златен пъпеш бели череши, от които ще направя сладко и за двама ни.

Заедно ще се покатерим на много върхове. Заедно ще се изтъркаляме в много пропасти. Ще се носим по течението на живота, отпуснати като върху морски вълни. И ще се нагълтаме с неприятно солена вода. Но докато ръцете ни една друга не се пускат, моята усмивка ще изпарява влагата в очите ти (това не са сълзи, че кой истински мъж плаче?!), а твоето рамо ще подкрепя унилата ми глава.

Не съм се изморила да те търся и да те чакам - ти си струваш избледнелите минали връзки и някоя и друга случайна целувка по пътя. Нетърпелива съм обаче, защото знам колко хубаво ще бъде, когато най-после се открием.

Идваш ли?

У дома през седмицата

Нещата в живота не били нито добри, нито лоши, твърди една древна Източна мъдрост - те са такива, каквито са. Това е доста успокояващо за тези от нас, които реагират първо с емоциите си, а едва после, със закъснение от няколко присвивания на стомаха, с разума си.

Днес природата навън е в унисон с душевното състояние на главния ни герой - моя милост: сивеещо небе над тучно-зелени дървеса, но зад плътните облаци слънцето неумолимо напира да излезе и ще излезе в един момент, защото винаги намира начин за това, защото това си е в природата му, така да се каже. От това аз си вадя извода, че след ръмежа на хладния майски дъждец, отново ще пекне и стопли премръзналите ми ходила.

Тази седмица, в началото, открихме изложбата Сто дни в Китай, със снимки на мама и Ники от тримесечното им скиторене из трудно обятната азиатска страна, включително (провинция?) Тибет. Валеше, беше мразовито като през март, но почитатели не липсваха! Докато размишлявах защо климатичните условия се влошиха точно този ден, така че да принудят организаторите изложбата да бъде свалена в подлеза на НДК при фонтаните - топки, се сетих за друга мъдрост, май че чисто нашенска, че не можело всичко на този свят да ти се даде.

Мисля си обаче, че това е мъдростта на хората, които ги е страх да мечтаят по-мащабно и предпочитат уюта на по-малките, но по-сигурни радости. От друга страна, ако погледна рационално към събитието, вероятно няма пряка връзка между откриването на една изложба на открито и внезапното разваляне на времето. Просто така се е случило, а важното, все пак, е, че изложба има и вие можете да я видите до края на месеца. И също така, както каза едната половинка от фотографите на откриването, "от снимките се надяваме да усетите удоволствието, с което сме ги правили, защото вярваме, че нещата трябва да се правят с удоволствие." Амин. Децата си отбелязваме съвета и го споделяме.

Сега идва моментът и на сгъстяването на облаците. Зизунка, нашата сладка черна котчица, е много болна. Както се оказа, имала тумор. Странно е, когато се оказва, че животинките ни могат да страдат от същите болести, които покосяват хората. Жизнерадостна и красива, с независим и горд характер, Зитичка беше член на нашето семейство в продължение на десетина година и ни донесе толкова много радост! Ако отвориш сърцето си за едно малко четириного пухено същество, домът става много по-уютен. А сега ще трябва да я оставим да си отиде... със зелените си очи и ръждиво-черното си кожухче. Мъката да се разделиш с котаче е огромна и ние сме я преживявали неведнъж, уви, но щастието да го имаш около себе си е в пъти повече и по-значимо.

Така е то в живота. Можете ли сега да кажете тази седмица хубава ли бе, или бе лоша? И може ли да кажем, че в живота чувствата и събитията са рядко само чисто положителни или чисто отрицателни? Толкоз е смесено всичко, че просто сме принудени да настроим сетивата и емоционално-смилателната си система на по-сложни честоти, че да обемем и хладния дъждец и слънцето зад облаците скрито, на един път...

Далечният Близък изток

Понякога е много хубаво да се пътува така, че да ти се прииска да се върнеш у дома без задръжки и съжаления, че пътешествието приключва. И то не е, защото местата, до които си достигнал, са безинтересни, а защото екзотиката (извинете ме за думата-клише) им е толкоз натрапчиво силна, че дори общите черти, които се прокрадват между тяхната култура и твоята култура не са достатъчни, за да ти създадат реалното усещане, че си в своя свят. Близкият изток наистина е сравнително близко в географски смисъл - поне аз мисля така, след като до Дамаск може да се стигне с автобус от София в рамките на 24 - 30 часа, но е съвсем различен, магичен, прашен и богат на зрителни, вкусови и емоционални възприятия свят...

(това не е статия-мъниче, а тийзър:)
снимка: Цитаделата в Халеб, Сирия

Добрият край не винаги оправя всичко

Продължава оттук: http://loratraykova.blogspot.com/2010/04/blog-post_14.html



Честно казано, поизморих се от глупости и затова чак сега сядам да опиша добрия финал на идиотската история. Както виждате, имам си отново и снимков материал, макар и малко размазан.

От 16 април си имам нов задграничен паспорт, на който хубавото е, че на корицата пише: "Република България - Европейски съюз". Другото хубаво е, че чак след 5 години ще ми се наложи да вървя отново по пътя от изминалите десетина дни и да си контактувам с изключително любезни и незапознати с процедурата чиновници.

Когато отидох на 15-ти да си взема паспорта, след кратко чакане, ми казаха, че не е пристигнал в Паспортната служба, но е готов. И затова, ако искам и не ми се чака до другия ден, да отида до управлението на бул. "Мария Луиза" и да си го взема от там. Интересно дали бих изчакала спокойно, след като съм платила за бърза поръчка за три дни, която вече е закъсняла с два... Ходом марш към "Мария Луиза". Пред нея се насъбрал отново народ, а един младичък и симпатичничък полицай храбро брани подстъпите към гишетата. Разбира се, действието се развива на стълбите пред сградата, вали дъжд, народът се люшка напред-назад, наляво-надясно, тълпата ту се сгъстява, ту се разширява, аз се опитвам около 15 минути да обясня на полицая за какво точно се боря, но все не успявам, защото всеки възпитан мой сънародник-европеец, който се изравни с мен и полицая, ме прекъсва със своето питане. Питанията и отговорите общо-взето водят до там, че никой не преминава навътре и в един или в друг момент всеки чакащ започва да крещи на полицая, който в отговор също му крещи. Това в психологията си е техника и се нарича "влизане в рапорт", или в спор да отговориш на опонента си по начина, по който той ти говори (или крещи), за да можеш след това постепенно и незабелязано да измениш начина на говорене така, както искаш и да го накараш той да те следва. На стълбите не се стига до развиването на тази техника. Хората започват комуникацията спокойно, продължават я крещейки, полицаите - също. И толкоз. После всичко се повтаря.

Междувременно се събираме 4-ма човека, изпратени от Паспортната служба на 7-мо Районно в "Младост-3" да си взимат паспортите оттук. Никой не ни пуска навътре, но в един момент ни обясняват, че тук се обработват и издават само експресните поръчки. Защо са ни пратили тук колегите им от 7-мо районно е пълна мистерия... Тръгваме си унило.

На другия ден се запътвам отново към Паспортната служба в "Младост-3", където вече се поздравяваме с полицая като стари познати и където, о чудо, връчват ми новия паспорт, но нищо не казват за това, че са просрочили времето на бързата поръчка. Аз обаче питам и ми казват, че процедурата е следната: плащам наново за обикновена поръчка, удрят ми печат на квитанцията от бързата поръчка и с нея отивам в Столична дирекция на полицията на ул. "Антим Първи" 1 и там ми връщат парите. Началникът на паспортната служба дори ми се извини за причиненото неудобство след като ми удари печата.

Е, благодаря много. Сега ми олекна след неговото извинение. Олекна ми, че трябваше да ставам два дни подред нечовешки рано, за да осигуря спокойствието на неговите служители като се записвам в някакви неофициални, създадени от цивилни хора като мен, списъци, защото той и подчинените му не са измислили по-цивилизована процедура, в която за бързите поръчки има отделна опашка, или дори две или три. Отдъхнах си, че два пъти марширувах до управлението на бул. "Мария Луиза", защото неговите подчинени и хал хабер си нямат, че там нямам никаква работа. Отдъхнах си, че ми забавиха три дни паспорта, при положение, че той още на втория ден е бил готов. Отдъхнах си и от това, че не мога веднага да си взема парите, които министърът милостиво обеща да връща за неизпълнение на бързите поръчки в срок, от Паспортната служба, а чак от Столична дирекция на полицията... И още нещо. Оказа се, че съм изгубила или изхвърлила бележката за банковата такса (защо да я пазя, впрочем, след като никой не ме е предупредил) и във въпросната Столична дирекция ми казаха първо да си извадя дубликат в Паспортната служба в "Младост-3" и след това отново да отида при тях. Е, какво пък. Утъпкала съм пътя до там, ще се разходя още един път.

Важното е, че пред стаята с гишетата в "Младост-3" е залепена Харта на клиентите с изброени задълженията на чиновниците към нас и на нашите към тях. Прочетете за какъв професионализъм и отзивчивост става дума в изискванията и към двете страни на управлението и преценете сами от моята история кой е изпълнил по-стриктно своите.

И ако тепърва ви предстои да си вадите нови документи, съветвам ви първо да прочетете внимателно пак моята одисея, защото от нея ще получите по-пълна информация какво и как трябва да направите и очаквате, отколкото от заредените с желание за професионализъм, уважение и отзивчивост чиновници...

А сега отивам да пиша жалби до министъра на вътрешните работи, до началника на 7-мо районно и до началника на всички началници...

А ний, ний сме идиоти!

Продължава оттук:
http://loratraykova.blogspot.com/2010/04/blog-post_10.html

Всеки, който разбира малко от тълкуване на сънища и е дундуркал в съня си бебе, когато отваря очи на 13-то число от месеца, независимо дали е петък, би бил крайно предпазлив относно прогнозите за успех, особено ако му предстои вземане-даване с държавната машина. Не и моя милост. Вчера сутринта грееше ярко слънце, а аз се разсънвах бавно и си припомнях съня от изминалата нощ, в която имах бебе (собствено, моля) и трябваше да му купувам дрешки, защото то имаше само наличните по телцето му. За пръв път откакто си спомням подобни сънища бебето имаше и баща, което, ако ме питате си е много добра поличба, особено в наши дни. И изпружвайки се с приятното усещане, че поне насън съм се приближила до образуването на най-малката клетка на обществото, аз изтълкувах съня като добър знак, че паспортът ми няма как да не е готов днес.

Бодро се запътих към Паспортната служба на 7-мо районно в "Младост-3", в нормален час, а не както когато трябваше да подавам документите за преиздаване на паспорта, в 5.30 сутринта... О, момент. Я да се върнем назад, към момента на подаването, така да се каже.

Преди да стигна до момента на подаването, трябва да ви кажа, че миналия вторник следобед си платих чинно таксата за издаване на задграничен паспорт, бърза поръчка, която гарантира получаването му след 3 работни дни и се равнява (за моята възрастова група) на 80 лв. Към тях прибавете 5 лв. банкова такса. Банковата такса, всъщност, е една и съща независимо от това паспорт ли си вадите, или лична карта, на колко години сте (за пенсионери и за първи паспорт/лична карта има намаления), бърза, обикновена или експресна поръчка правите. Пред банката очевидно всички са равни. Значи, ако аз си бях подала документи за обикновена поръчка, банковата такса щеше да се равнява на малко повече от 10% от цената на паспорта. Това дали е редно? И ако за мен, понеже работя, е по-редно, дали е редно да се дерат така горките пенсионери?

Плащам си таксата и се нареждам наивно на опашката, където прекарвам известно време, докато не разбирам от околните, че трябва да имам номерче. (От околните, а не от Информация, защото на две места при входа има табели: "Тук не е информация.", но никъде няма гише "Информация".) За да си взема номерче трябва да дойда рано сутринта, преди да започне работното време на Паспортната служба и да се запиша в списъка на чакащите. Това дори е описано на листа, залепен на входа на службата, който съм снимала.

Защо гражданите трябва да изготвят такъв списък? Според коя наредба това е законно?

Не е ли това работа на Паспортната служба? И що за обяснение е това - понеже имало много желаещи и чиновниците не смогват да обработят всички поръчки, те прехвърлят топката от другата страна. Всъщност, на тях не им се занимава да изработят механизъм, по който да улеснят гражданите (тоест тези, които им плащат заплатите с данъците си) и затова най-нагло и нахално поставят подобно "указание" и след това докато ни гледат сеира, си осигуряват работа при пълно спокойствие.

Гражданите, от своя страна, изпълняват без да се замислят. Псуват тихо системата, но чинно се редят рано-рано пред Паспортната служба и си предават заветния списък от ръка на ръка. Когато на следващата сутрин, миналата сряда, пристигнах пред Паспортната служба малко след 7 сутринта, установих, че списъкът отдавна е прехвърлил 90 имена, а в службата обработвали само толкова дневно. Нямаше какво друго да направя освен да се прибера у дома и да изчакам още един ден.

Междувременно ми хрумна да проверя след като съм с бърза поръчка дали все пак не ми се полага да се наредя на отделна опашка, само за бързи поръчки например, както би било нормално да стане след като съм платила двойно. По телефона лаконична служителка ми каза, че опашката е една за всички и ми се тросна, че имала хора на гишето и не можела да дава повече информация. Какъв е смисълът тогава на бързите и експресни поръчки, след като човек не може да се добере до гише, за да си подаде документите, тъй като трябва да изчака тези с обикновени поръчки преди себе си?

На следващия ден съм още по-ранобудна, макар на котарака това хич да не му се хареса. Не бях пътувала скоро толкова рано в градския транспорт и затова бях много впечатлена от всичко, което забелязах. Първо, убийствено мръсните и раздрънкани автобуси идват съвсем по разписанието, което е качено на сайта на СК "Градски транспорт". Второ, към 5.30 сутринта е най-сигурното време за пътуване из столицата. Може да е тъмно, но половината от пътуващите са служители на различни охранителни фирми, както си пише по якетата им. Друга голяма част от пътуващите са братята роми-служители на "Чистота", които греят ярко с оранжевите си жилетки и носят в ръце оръдията на труда си (метли и счупени лопати). Трето, ако чужденец попадне по това време в градския транспорт и се загледа по хората по спирките, най-вероятно ще предположи, че повечето българи са в траур - основната връхна дреха е черна, лицата са подпухнали, а физиономиите - скръбни. Не иронизирам хората - едва ли за удоволствие стават всяка сутрин толкова рано, но усещането, което оставят наистина е погребално.

На спирката на Паспортната служба слизаме две жени. Аз обаче съм по-млада и пъргава и успявам да я изпреваря и да се добера до Списъка. Забелязвам, че пред сградата има не повече от 15 човека и за втори път проявявам наивност като решавам, че сигурно ще съм най-много 20-та в списъка. Уви. 46-та, в 6.15 сутринта. Господинът, който го пази, е на видима възраст 65 години.

- От кога сте тук? - питам го.
- В 12.30ч снощи един приятел дойде да ми запази ред и аз дойдох с колата в 3.30ч. Първи съм в списъка! - гордо ми съобщава той.

Милият, сигурно има спешна нужда от документи като мен, мисля си, пак наивно, аз.
- За бърза поръчка ли сте? - питам.
- Не, - усмихва се той - само искам да си сменя документите с новите.

Замръзнах от удивление, а после се огледах наоколо. В още няколко коли имаше дремещи хора. Кой знае те в колко часа са дошли. Е, при всички положения след 3.30ч. Не са виновни чиновниците, че гражданите си нямат друга работа и са готови да изкарат една нощ пред службата, не защото имат спешна нужда от нови документи, а за да си разнообразят живота. Заради малоумници като този господин всички останали трябва да се надпреварваме да идваме колкото се може по-рано, за да си сменим паспортите, за които да подчертая пак, сме платили двойно и наистина имаме спешна нужда от тях. Колко абсурдно е това?

Два часа по-късно се връщам пред Паспортната служба, където възрастният малоумник (не се извинявам хич за определението) сияе на стълбите до някакъв чиновник, който важно раздава номерца по списък. Взимам своето и пресмятам, че трябва да дойда отново, вече за да се наредя на опашката, в 13.30ч. Добре, че упражнявам свободна професия иначе щеше да ми се наложи да си взема 1-2 дни отпуск за тези галимации. В 13.30ч пристигам и уведомявам полицая, който пази постъпите към гишетата, кой номер съм. Образува се опашка от около десетина човека, които стоят пред полицая. Всъщност неговата работа е да дава информация, ако някой дойде да пита как става работата с новите документи и да препраща малко по-нататък по коридора по 1-2-ма, колкото поиска следващият "разпоредител".

Следващият разпоредител е същият, който сутринта дава номерца. Той се грижи да насочва към трите гишета (едно - за подаване на документи за смяна на документи, едно - за получаване на нови документи и едно - за свалянето на т.нар. биометрични данни и снимка) по един човек. Сложна и отговорна работа. Явно не може да се има доверие на гражданите сами да се ориентират. Докато вляза в стаята с гишетата този човек три пъти ме пита за какво се редя. Толкова е напрегната работата му очевидно, че не може да се съсредоточи повече от минутка. Пред гишето ме посреща любезна жена, която обаче ми казва:
- Адресната ви регистрация е непълна и затова трябва да отидете в съседство, в общината, да ви я допълнят и да се върнете обратно.
- Как така е непълна? - учудвам се аз. - На личната ми карта са всичките данни за адреса ми.
- Да, ние сме изрядни, - казва чиновничката - но в общинските архиви не са записали апартамента и етажа.

В Общината е пълно мъртвило и поне допълването на адресната ми регистрация не отнема повече от 5 минути, но за формуляра плащам 50 ст. Това, разбира се, не е никаква сума, но все пак

Защо за чужда грешка трябва аз да платя?

От тук 50 ст., от там 50 ст. и полека-лека току-виж запълнили боджетните дупки.
Обратно в Паспортната служба не мога да вляза току-така при гишетата. Разпоредителят трябва още няколко пъти да ме попита за какво съм и също така няколко пъти да влезе и излезе от стаята, където разменя шеги с колежките си. Чиновничките са изключително спокойни, услужливи и ведри. Дори ме снимаха три пъти, докато най-накрая се харесам. И защо да не са? Решили са си повечето проблеми с въвеждането на списъка за гражданите. Освен това са залепили още една молба извън стаята си, в която обясняват, че правят всичко, което влиза в задълженията им, за да извършват услуги и ни приканват да проявяваме взаимно уважение, за да върви работата и да бъдат всички доволни. Останалите проблеми - като например закъсняването на вече готовите паспорти, също не ги тревожи особено - не те ги изготвят, така че със съчувствена усмивка обясняват, че всичко зависи от "онези от Мария Луиза".

Както всъщност стана вчера, която отидох да си взема уж готовия нов паспорт. Нито знаеха кога ще е готов, нито искаха да приемат да напиша жалба по случая, защото нищо не зависело от тах. Те били просто междинно звено, затова да съм идела на бул. "Мария Луиза" да подавам жалби и да разбирам кога ще ми е готов паспортът.

На бул. "Мария Луиза" също има опашка от граждани пред Паспортната служба, да не говорим, че полицаят, който стои отпред, дори не ме пусна да вляза в сградата, като разбра "по какъв въпрос" съм там. Нямало на кого да подавам жалби там, но ако съм искала, защото той ме насърчавал да си търся правата, да съм отидела в Министерството на вътрешните работи. Никой не можел да ми каже кога ще е готов паспортът ми, всички там чакали за спешни и бързи поръчки, след като в "Младост-3" били приели поръчката ми, там трябвало да приемат и жалбата ми за неизпълнението й. Дали е точно така, както той ми каза, аз не можех да зная, нито пък можех да се боря с него, за да вляза все пак вътре.

И хайде обратно, с подвита опашка, към Младост. Не знам дали следите движението ми, но до момента, от първото ми отиване в Паспортната служба, съм изразходвала поне един талон с билети. Тях, разбира се, никой няма да ми ги възстанови. Те са за моя сметка, нервите - също.

В Паспортната служба в "Младост-3" на смяна е нов полицай. Средна възраст, планина от спокойствие и отзивчивост. Ако не могат по друг начин да помогнат, органите на реда поне отзивчиво съжаляват за това, че не могат да са полезни.

Сега вече предупреждавали гражданите, че бързите поръчки отнемат 10-15 дни. Таксата за тях обаче не е намаляла, заради отсрочката. Защо?


Този полицай ме посъветва да подам жалба към началника на 7 РПУ, а не към неговия подчинен, началника на Паспортната служба. Така или иначе началникът на Паспортната служба го (или я) нямаше. Но едва ли нещо щяло да се промени с жалбата, едва ли щели да ми върнат парите за бързата поръчка, но поне щели да ми отговорят. И за да съм сигурна, че ще ми приемат жалбата, независимо къде реша да я подам - в Паспортната служба, в 7-мо районно, в министерството, най-добре било да я пратя препоръчано по пощата с обратна разписка. Сега, що се отнася до пътуването ми, ами нищо не може да се направи, никой нищо не може да ми гарантира. И какво повече да ми каже, завърши той, пращат ни по всички Паспортни служби да помагаме за реда в момента, а кражбите по домовете растат междувременно. Ще речеш, че целокупният български народ се е юрнал лични карти и паспорти да си прави. В този момент спретнат пенсионер в шлифер с любимия на английската литература и на нашите дядовци цвят каки пристъпи към полицая и попита какъв е редът за вадене на документи, защото и той чул по телевизията, че могат да се вадят вече новите...

Успях все пак да разбера, че след два дни, уж щели да са готови документите, които на 13 трябваше да са готови. И да отида след 14ч да си търся моя паспорт, защото тогава пристигали те. Това, разбира се, никой не ми го каза в началото. Така че моята история все още няма нито хепи енд, нито какъвто и да е друг край. Може би утре ще се приближа към някаква развръзка. Междувременно ще напиша толкова жалби, за колкото институции се сетя. И ще ги пратя по пощата, препоръчано, с обратна разписка.

Огорчена съм от целия този цирк, обидена съм и съм възмутена от отношението на държавата в лицето на чиновниците й към мен, да не говорим, че съм потресена и от глупостта и овчия манталитет на съгражданите си за цялото това редене по нощите за записване в списъци, и съм ядосана, че и аз станах част от него. И все се сещам за Ботев и за това, което казваше моят учител по български език и литература г-н Семерджиев: "Ботев е велик, ако щеш и само заради факта, че единствен си позволява да нарече народа "идиоти".
Докато се чувствам като идиот-ка, се чудя какво бих могла да направя, за да се изпълнят бюрократичните реалии с повече цивилизованост и нормалност. Ако някой има идеи, нека сподели тук.

Замирисва ми на прашни пътища

Я да видим с този шрифт и цвят сега как се пише! (пролетно зелен и не само...)

"...все туй скиталчество из път, на който не съзирам края..."

Време е да стегна раницата (не се заблуждавайте, не съм чак толкоз голяма туристка, за каквато се пиша - ще я взема назаем тази раница), да опека една баница и да тръгна на път. Преди това обаче е добре да се подготвя. От човек, който има проблеми с импровизацията, това може да се очаква. Аз обичам да знам какво би могло да ме очаква, макар лудото ми въображение винаги да успява да ме заблуди, че всъщност нещо друго ми предстои. Този път потеглям към три отчетливо мюсюлмански страни - арабски, азиатски, от тези, в които е добре жената да има придружител и да се облича повече, отколкото би й се искало; такива страни, в които освен, че попадаш в друг свят, се връщаш и назад в миналото.

Всъщност имам предвид следното - от позицията на гражданка на страна от Евросъюза, навирила нос в своята европейска столица, аз тръгнах да се подготвям за пътуване към изостаналия Ориент. Страшно се разстроих като ми отказаха виза в сирийското посолство, защото паспортът ми изтича след по-малко от 6 месеца, макар да ме бяха уверили, че няма проблеми по телефона, но стиснах зъби и се упътих към Паспортната служба в "Младост-3". Набързо си представих как спокойно ще си подам документи за бърза поръчка на междунаорден паспорт, ще платя двойно (е, няма как) и след има-няма 2-3 дни ще се върна в посолството, където няма да пропусна да се оплача, че лъжата на служителката им по телефона ми е струвала не малко пари.

Така поне би трябвало да се случи в една европейска столица, от "избраните" в Евросъюза.

Да, ама не.

Какво се случи в Паспортната служба и около нея ще ви разкажа след 3 дни, когато би трябвало да си получа новия паспорт. Няма смисъл сега, защото не знам как приключва историята и дали ще приключи успешно само след 3 дни щурмуване на гишета и полу-спане през нощите...

Из алеите на Борисовата градина

Преподребда на яйца по котешки

Докато повечето ми приятелки вече разказват за децата си и показват снимки на момченца и момиченца, аз, за да не мълча постоянно, а и защото една приятелка каза, че да имаш дете било като да имаш котка, но дори по-хубаво, се сдобих с котарачето Борисчо, родено на 28 август 2009 г., зодия Дева, от една страна, за да му се радвам, а от друга тайно да тренирам. И ето, упоритият Борисчо набързо ме превъзпита, седмица след като се настани у дома, но това им е най-хубавото на котките - не търпят дресура, а натсойчиво изиксват да се съобразиш с тях. За мен това е добре дошло. В тяхната природа е да са независими, в моята - да толерирам особеностите на другите, така че сме родени едни за други. Още повече, че Борисчо (като порасне ще се казва Борис, но сега е още мъничък и затова към името му и към делата му вървят все умалителни наставки), колкото и да е горд и независим, има едно безценно качество - спи по цяла нощ в краката ми и не ме буди, за да ловува или да иска да му отварям в просъница вратата. А сутрин изчаква любезно да отворя очи и чак тогава се втурва с мъркане да се гушкаме и галим...

Но, малкият, но много прост български народ, с присъщия си оптимизъм и способност да открива, или поне да залага частицата лошо и в най-доброто, е постановил, че много добро не е на добро. Борисчо, и той барабар Петко с мъжете, решил да се впише в нея. Вчера, след като го оставих самичък на връх Великден, преаранжирал яйцата по свое усмотрение, след като в мое присъствие не прояви никакъв интерес към тях. И на всичкото отгоре обелил едно пъдпъдъче яйце и го изял... Среднощ ме посрещна с такъв пронизителен писък и тревожно мяучене, с които искаше да ми внуши нещо, които очевидно още не съм разбрала: не му харесва да го оставям сам и ще ми го натяква, докато го запомня, независимо дали с яйца или други подръчни средства.

Христос Возкресе!

Христос възкръсна за пореден път, стана от гроба и отмести тежкия камък от входа на пещерата, определена за негов вечен дом. След толкоз мъки и страдания, обруган, разпънат на кръст, със забити в дланите пирони, изоставен, сам-самичък... но с вяра в сърцето. След като той е намерил сили и вяра да възкръсне, какво остава за мен, простосмъртната, с моите дребни житейски драми - бледи отсенки на неговите страдания, моите смешни малки загуби - почти винаги заменими и възстановими, моите нелепо глупави притеснения за щяло и нещяло... Пожелавам си да имам вярата да "възкръсвам" всеки път, когато ме повали нещо или някой, винаги да търся по-слънчевата страна на живота, защото в нашия двуполюсен свят, където има мрак, неминуемо след него идва и светлината; където има болка, ще има и утеха; където има радост, тя трябва да бъде заплатена със скръб; където има щастие, то то е защото е осъзнато, че е временен пик като издигане на вълна в морето и ще бъде последвано от нещастие, и после пак от щастие...
Христос Возкресе!

дъга + дъжд

Няма да ми писне май да се възхищавам на момента, в който пролетта всяка година нахлува неудържимо в София. Но понеже вече съм писала по темата, сега ще бъда кратка. Наистина София е най-красива в празнични дни, когато е оставена на мира от по-голямата част от обитателите си. Вчера се разхождах привечер и взех, че минах под най-голямата дъга, която някога съм виждала над нея, като огромен обръч от единия край на границата между небето и земята, та чак до другия. Дъждът беше измил лицето на града, а пролетта беше аранжирала пространствата, все още незаети от асфалт на дупки със зелена тревица, зюмбюли, лалета, иглики, теменужки и цъфнали в розово, бяло и жълто храстчета и дръвчета. В полупразната Борисова градина дори гаргите бяха кацнали спокойно на земята да се поразтъпчат...

Сега единствено ми е интересно да видя дали ще настъпят в мен известни промени, след като минах под дъгата. Ако ще се появяват мъжки черти, надявам се те да не се изразяват в мустаци, или поне не в следващите 30-40 години.

(не) посилната лекота на комедията

Вероятно първите филми, за които се сещате, когато чуете името на Фатих Акин, са „С глава в стената”, „Кратко и безболезнено”, „Музиката на Истанбул” и „На прага на рая”. Като изключим документалния, всичките са драми, при това тежки. Разбира се, той има и „Солино” и „През юли”, в които настроението, особено във втория, е по-ведро и романтично, но като цяло роденият в Хамбург етнически турчин си е изградил репутацията на сериозен режисьор с поглед и интерес към драматични теми и човешки взаимоотношения. Новият му филм „Храна за душата” е комедия, под чиято ведра и небрежняшка повърхност се прокрадват и по-драматични нюанси.

Зинос Казандзакис (Адам Бусдукос) има ресторант в тази част на Хамбург, която ще ви напомни веднага за пътя към Орландовци след Сточна гара. В ресторанта си с поетичното име Soul Kitchen („Храна за душата”) той предлага полуготови фабрикати на отбраната си клиентела от местни работяги, които искат една и съща манджа всеки ден, по възможност преди това да е била дълбоко замразена. В един момент обаче нещата тръгват надолу за Зинос – приятелката му заминава да работи в Шанхай, данъчни го подгонват за неплатени такси, санитарната инспекция, насочена от бивш негов съученик, който иска да купи ресторанта и да го срине със земята, го притиска да направи основен ремонт на кухнята, брат му, който няма в биографията си и един час порядъчна работа, получава разрешение да напуска затвора през деня, ако се захване със законна дейност и Зинос става фиктивно негов работодател, а на всичкото отгоре си сецва и гърба.

С „Храна за душата” Фатих Акин предлага различно меню на почитателите си. Режисьорът е предпочел този път да му отпусне края и да се забавлява като достига дори до крайности от неправдоподобност и хъшлашки шеги. И в същото време филмът оставя усещането, че всичко е много добре обмислено и премерено. Към своя първи „несериозен” филм от доста време насам Акин е подходил напълно сериозно. Кадрите са композирани внимателно, особено по-дългите сцени внушават организираност в улавянето на хаоса на историята. Актьорите се движат свободно из сюжета, като всеки един от тях изпъква със своята характерна особеност сред цялата шарена палитра от образи (ще спомена само Бирол Юнел в малката, но запомняща се роля на супер готвач с модна прическа, който като фокусник е в състояние да трансформира и най-гумените полуфабрикати в изискано блюдо). Музиката и в този филм на режисьора играе главна роля и е задължителен елемент в повечето сцени – тук тя неслучайно е предимно соул, фънк и няколко етно-гръцки парчета (главният герой и брат му са гърци).

Фатих Акин следва внимателно изчистения си, макар и богат на случки и герои сюжет. Централни във филма са взаимоотношенията между двамата братя и подкрепата, която си оказват, докато криволичат ту от едната, ту от другата страна на закона (играни от познатите ни от предишни заглавия на режисьора Адам Бусдукос и Мориц Блайбтрой), неслучайно „Храна за душата” е посветен на брата на Фатих – Джем, който също участва в него. Друга, също първостепенна роля е отделена и на любовта, придружена с положителното послание, че когато една врата се затвори пред нас, друга е на път да се открехне.

Животът, както Фатих Акин казва, наистина има повече цветове от черния и белия. Режисьорът твърди, че е стигнал до момента, в който се е почувствал прекалено тежък и сериозен и затова се е захванал с комедия. Но нима комедията не се прави поне толкова трудно, ако не и по-трудно, отколкото драмата? Умението да се смеем, отпускаме и радваме е също толкова важно, колкото и способността да проявяваме съчувствие към чуждото нещастие, което предизвикват успешните драми. В крайна сметка и режисьорите и зрителите е добре да експериментират и в двете посоки.

"Храна за душата" се разпространява в България от Арт Фест.

http://www.soulkitchen.bg/

http://www.sofiaiff.com/

Истанбул...

Истанбул, разхвърляният, занемареният, опушен и прашен. Истанбул с малките, криволичещи улички на "Султан Ахмед". Истанбул вечер, когато уталожената гюрултия от деня поляга леко по тротоарите и остава там заедно с боклука по уличките с магазинчетата и дюкяните около Капалъ чарши, докато не я сметат и натоварят боклуджиите и отнесат кой знае къде. Истанбул на веселите компании по гъсто подредените маси в ресторантчетата на Кум капъ или от двете страни на Истиклал caddesi. Истанбул на хилядите рибари по мостовете или по кейовете в онова китно кварталче към Музея на модерното изкуство. Истанбул на стоманеното море и сивия дъжд в началото на септември. Истанбул на августовските жеги, препечените гевреци със сусам, хотелската стая без климатик и жаждата за още една глътка вода. Истанбул с хладината на изрисуваните плочки в Топ Капъ, с обгръгащата влага в цистерната Йеребатан, с полепващия студ през ноември, когато нито климатикът в стаята сгрява, нито още една глътка от йени ракъ стопля. Истанбул с уличните търговци и лъскавите витрини на Пашабахче. Истанбул в ритъма на Баба Зула и Мерджан Деде. Истанбул на чаша чай, докато чаткат пуловете на таблата. Истанбул на една порция ципура и една - лаврак. Истанбул на мъничките черни маслини, многото порязаници бял хляб, агнешката яхния, потънала в мазнина. Истанбул на невероятната Света София, тихо обгръщаща с надежда. Истанбул на застиналия Долма бахче, където прахът от килимите запълва дробовете и прави дишането трудно, а над главите висят с тежка сила, като на магия, полилели от бохемско стъкло. Истанбул на площад Таксим, откъдето уличките се спускат по склона като ручейчета от върха на планина. Истанбул на героите и историите на Орхан Памук. Истанбул и на моята история. Истанбул на чехлите ми, които катерят сокаците към Таксим, докато от сгъвките зад колената ми се стичат вадички пот. Истанбул на един фенер, чието яркочервено стъкло светна предупредително отдавна, но никой не го видя. Истанбул на ферибота до азиатската част и обратно. Истанбул на две снимки. Истанбул преди... Прекрасно сладък, като турско кафе, макар и с лепкава, дълбока, мрачна утайка на дъното на чашата. Истанбул утре? Сигурно още по-прекрасен, не знам, трябва да погадая като се уталожи утайката. И после да я изхвърля.

Нова година - нещо ново, нещо старо...

На нова година няма значение къде си, с кого си, как празнуваш или не празнуваш. В крайна сметка фонът около теб служи само, за да изпъкне още по-ясно състоянието ти в момента. Гледката наоколо може да е прекрасна - София наистина е красива, погледната отгоре в нощта, изпъстрен гоблен от разноцветни топлийки, а между тях избухват шарени фойерверки. Хората - също, независимо дали по-близки или непознати, духът на празника, поне видимо, завладява всички. Веселието толкова ли е важно в навечерието на новата година? Нима ако не влезем в еуфория в нея, така ще ни върви цели 365 дни? Застраховка ли е участието в шумни веселби навръх 31-ви или наистина помага да се отърсим от старото, да изхвърлим горчилката от предишната година и да засияем в надежда, със сладки капки от вино в ъгълчетата на устните? Не търся отговор на този въпрос, защото той има толкоз отговори, колкото хора, а и толкоз промени в него, колкото години се изтърколят. Хората се капсулират обаче. Вероятн отва е нормалният ход на живота. В клетчици, във връзки, в семейни или несемейни обвързаности. Наоколо има толкоз много двуполюсни модели на семейства, в които балансът се внася от дете (деца). Колкото по-самотен се чувства човек, толкова повече ги забелязва. Струва му се, че щастието и обичта са възможни само в тези двуполюсни обвързаности. Разбира се, топлина и обич получава той от близките си, приятелите си, но тя винаги е до някаква степен, в някакви граници, с някакви условия, обусловена от някакво външно разбиране и въприемане за нас, независимо от същността ни (такава, каквато ние си я виждаме) и по същество е недостатъчна, защото ако беше достатъчна, нямаше да имаме нужда от още и още порции от нея. Нямаше и да сме така нещастни и с оголени нервни окончанийца, когато не ни я засвидетелстват, защото хората, все пак, както и ние, сме обърнати към себе си, дори когато даваме на другите. Единствената обич, по-силна от условията, които поставя в замяна на себе си, е родителската. Някои имаме късмета да сме обичани силно от родителите си, толкова силно и топло, че чак ми става мъчно като се замисля, че след тях никой, никога така няма да ме обича. Помнете това докато търсите (ако още не сте намерили) половинката си. И затова винаги сме длъжници на родителите си - заради обичта им, а не заради всички материални неща, които ни дават. Не искам най-добрите късмети от баницата да ми се падат - те, така или иначе, няма да се сбъднат. Прегледах миналогодишните - нито един не се бе изпълнил. Искам спокойствие и споделеност.