Чешкият режисьор бе в София, за да представи филма си “Пупендо” (носител на 2 чешки лъва и наградата на читателите на списание “Cinema”) в рамките на “София Филм Фест”. Филмите му редовно печелят награди по фестивали в Чехия и в Европа, а “Трябва да си помагаме” през 2001г. бе номиниран за “Оскар”.
Как възприемате многобройните си награди?
Ян Хржебейк: Разбира се, когато човек получи признание, каквото е номинацията за “Оскар”, той е много доволен. По този начин успяхме да се сдобием с дистрибутори на филма по света. За мен е по-добре да получа награда, отколкото да не я получа. Иначе аз имах късмет, че “Пупендо” и “Гнезденца” имаха толкова зрители в Чехия , че в крайна сметка си възвърнахме вложените в тях разходи. Те имат повече зрители от “Властелинът на пръстените: Завръщането на краля”, това е изключение. Ценя истински много малко от наградите си.
Посещавате ли много фестивали с филмите си?
Я. Х.: По-скоро не. Стремя се да посещавам тези фестивали, които са важни за филмите ми или тези, които ме привличат по друга причина. Когато “Гнезденца” бе награден във Варна, г-н Бенда от Чешкия център в София ме покани да посетя България някой път и ето сега съм тук. С изключение на “Сънданс” в Америка, не съм бил на друг наистина значителен фестивал, а не съм и продуцент и не умея да омайвам потенциални купувачи.
Мислите ли, че чешката комедия е специфичен жанр, който би могъл да бъде разбран трудно извън пределите на Чехия?
Я. Х.: Но това е съвсем нормално. Ако съдя по себе си - аз харесвам специфичните неща. Харесвам Аки Каурисмаки, а той е специфичен финландски оригинал. През 60-те години по света пробиха филмите на Иржи Менцел и Милош Форман. Става дума за комедии и трагикомедии като “Любовта на русокосата” и “Hori ma panenko”, те са специфично чешки. С тях не смея да се сравнявам. Когато са гледали в Америка “Коля”, зрителите не са се смели както у нас, но въпреки това са разбрали историята. “Трябва да си помагаме” също е трагикомедия. Мисля си, че напротив, е предимство, че от нас никой не очаква да заснемем “Годзила”. У нас се снимат приказки и много комедии, просто защото имаме подходящи за тях актьори.
Вероятно това е именно заради спецификата.
Я. Х.: Все пак нещата са свързани и с това кой филм достига до вас. Аз, например, харесвам филмите на Лукас Мудисон. Неговият “Fucking Amal” сцечели наградата на публиката на фестивала в Карлови Вари, но това не напълни кината. Не знам как е в България, но в Чехия едва когато успеем да продадем филм в САЩ, намираме дистрибутори за него и другаде. “Коля” не е бил искан от нито един фестивал, но когато го купиха “Miramax”, той спечели всички тези награди като “Златен глобус” и “Оскар”.
Мюзикълът ви “Sakali leta” е за края на 50-те години на XX в., “Гнезденца” е за 60-те, а “Трява да си помагаме” за Втората световна война. Имате ли някакъв специален интерес към историята?
Я. Х.: По-скоро така излиза. Сътруднича си с писателя Петр Шабах, автор на сценария на “Sakali leta”, “Гнезденца” и “Пупендо”. С Петр Ярховски се запознахме с Шабах когато бяхме 18-годиши, той - на 30 г. Историите му проследяваха детството му през 50-те, съзряването му през 60-те и т.нар. “нормализация” или 70-те и 80-те години. Дори идеята за оригиналния сценарий на Петр Ярховски за “Трябва да си помагаме” се роди от Шабах. Да снимаш исторически филм е доста вълнуващо и приятно, макар и по-скъпо. Това е пътуване във времето. Сега приключвам “Horem Padem”, който разказва за съвременността и пак ми беше приятно да го снимам. Когато филмът е съвременен, човек трябва да намери интересна история. От великата история до теленовелата има много тънка граница. Както и от правдивата история до баналността. Великите творци като Форман с чешките му филми, или Каурисмаки снимат наглед банални истории, които обаче са гениални. Човек може да снима и велика драма като “21 грама”, която също е на границата на теленовелата, но режисьорът и актьорите в нея толкова добри, че в крайна сметка се е получило нещо страхотно.
Три пъти сте снимал с Болеслав Поливка. Как се режисира толкова известен актьор, вече почти легенда?
Я. Х.: Имате право, Болек наистина е почти легенда, но по-важното е, че той е интелигентен и невероятно талантлив творец. Той прие дори малката роля в “Гнезденца”, защото знаеше, че е добра и ще бъде запомнена. Когато му предлагах ролите в “Трябва да си помагаме” и “Пупендо” знаех, че това е материал, който ще му се стори невероятно привлекателен. Дори актьор като Болек Поливка не получава всеки ден интересни и нееднозначни роли - такива просто рядко се срещат.
Мислехте ли, че това е роля само за Поливка?
Я. Х.: Не. В сценария пишеше, че героят в “Трява да си помагаме” е нисък, оплешивяващ, очилат чичко като Уди Алън. Но когато се посъветвах с Иржи Менцел (бих му предложил ролята ако не минаваше вече 60-те години), той ми каза, че външният вид няма значение. Когато снимахме с Болек “Гнезденца”, аз му предложих да изиграе ролята, а той се засмя и каза: “А-ха, значи в момента съм на кастинг.” Що се отнася до “Пупендо”, снимахме филма вече 14 дни когато дойде ред на първата сцена с Болек - трудна сцена, тази в която четиримата актьори слушат “Гласа на Америка”. Аз обичам да снимам в дълги епизоди. Предложих да направим репетиция, но за всеки случай снимам репетициите, защото не се знае какво може да се получи. И тогава заснехме цялата сцена само в един дубъл, който беше страхотен. Мисля, че и самият Болек много добре разбра ролята си, защото е заобиколен от подобни хора - не само актьори, но и скулптори, художници. Така, че той просто дойде и засне всичко така, както исках. Вярвате ли ме?
Моля?
Я. Х.: Вярвате ли ми?
Тук звънна телефонът на Ян Хржебейк и от другата страна се оказа самият Болек Поливка. След като приключи разговора Хржебейк сподели, че вероятно ще снима и филм по новелата на Бохумил Храбал “Obsluhoval jsem anglickeho krale”.
Сп. "Екран", май 2004
