За Коледен подарък обич вместо предмет

В навечерието на Коледа все повече хора изнервени маршируват от магазин на магазин, от мол в мол и от базар на базар в търсене на най-големите, лъскави и понякога съвсем ненужни подаръци за своите близки и роднини. Ръцете им натежават от тежките торби с покупки, а очите им трескаво шарят по щандовете и искат и още и още... Неведнъж и аз съм се поддавала на тази треска. Каквото и да съм купувала все ми се е струвало недостатъчно, скърцала съм със зъби при запознаването с цените по етикетите, но храбро съм се разделяла с парите си в отчаяната си надежда да не пренебрегна някой или да му подаря обидно малък или само един подарък. Тази година обаче твърдо реших да си спестя предколедния маратон и да подаря на обичните си хора вместо купища предмети своята обич и уважение.

Веднага обаче пред мен възникна въпросът – как да го направя, така че да го оценят без да ме заподозрат в обикновено скъперничество? И ако аз толкова съм свикнала с олелията и многотията в подаръците по Коледа, сигурно толкова са свикнали и те и съвсем разбираемо ще си очакват поредните козметики, пуловери, пластмасови колички и коледни покривки.

Спомних си обаче как едно време когато бях малка баба и дядо ми подаряваха за Нова година, когато идваше и Дядо Мраз, една торбичка с портокали, банани, шоколад „Кума Лиса”, банкнота за джобни пари и всичко това декорирано с елхово клонче. Разбира се, тогава портокалите и бананите бяха скъпо екзотично лакомство, но не за това го разказвам. Неизменно получавах това пликче всяка година и то символизираше за мен едно ненатруфено внимание и обич, което моите мили баби и дядовци можеха да си позволят.

Бих искала и аз така да успея да подаря внимание и обич с тазгодишните ми подаръци за Коледа. Затова се спрях на два основни елемента – нещо купено и нещо направено от мен.

Обиколих няколко магазинчета за подаръци и галерии, които в момента са пълни с коледни джунджурии. Смело ги подминах и се спрях на различни ангелски разновидности. Оказа се, че има ангели от филц, изработени от самотни майки, ангели от хартия, керамични фигури, както и такива от плат. Избрах няколко и ги купих - бих искала всеки от моите близки да бъде закрилян от божествената милост, ако на нея е малко съмнително да се разчита, защото не всеки е вярващ, поне да чувстват моята подкрепа и загриженост.

За да изразя по-добре пожеланията си, купих и картички. Ако бях по-сръчна и умеех да рисувам, сама щях да ги подготвя. Но, уви, справям се по-добре в редица други сфери, така че се доверих на професионалисти. Малки цветни картички с ръчно изрисувани ангели (на червен фон те имат закачливо и не съвсем хрисимо излъчване), снежни човеци и елхички.

Втората част от моя подарък ще е нещо, направено от мен. Задава се голямото предколедно печене на дребни сладки, върху които, ако ми стигне майсторлъкът, ще изпиша инициалите на всеки близък.

В крайна сметка на Бъдни вечер и на Коледа семейството би трябвало да се събира, не за да отрупа с манджи на килограм масата, а за да бъде заедно. Да се замисли за всеки един от членовете на семейството, да му отдели внимание в сърцето и молитвите си. Да се замислим за символа на Рождеството, за надеждата, която то носи. Смело да вземем метлата и да изметем с нея ненужните елементи. Нека просто бъдем заедно и се обичаме и бъдем сплотени като семейство – родители и баби и дядовци, деца и внуци, лели, вуйчовци, братовчеди, племенници.

club.bg, 19.12.2008

Мартина Вачкова: Вярвам, че най-доброто ми предстои

След "Защо не?" "Жените" е второто предаване по БНТ, в което актрисата Мартина Вачкова влиза в ролята на единствен водещ. Но тя не присъства в него само като централната фигура, даваща думата на всички гости. Признава, че в момента то отнема най-много време от ежедневието й, защото в стремежа си да поддържа и актьорските си умения, Мартина подготвя монолози за него, а и търси гости и теми наравно с останалите хора от екипа на предаването. Въпреки болестта си и единственият ден за почивка, който й беше останал заради многобройните ангажименти, и въпреки тъгата в очите й над неизменната усмивка, тя покани actualno.com у дома си.

По какъв начин присъстваш в "Жените" освен като водещ?

Мартина Вачкова: Имам страхотен екип. Правим предаването с Асен Аврамов и Таня Шахова, които са просто желязни. Имаме две сценаристки, студентки по журналистика. Парадоксално е, че едно предаване за жени и с жени, се движи от един мъж - Асен Аврамов, който има любопитство, уважение и почит към жената и е най-активният от всички нас.

Иначе си говорим какво на мен ми се прави, какво ми е интересно в момента, всеки от нас може да предлага теми и гости. Лошото е, че моят съвсем не малък опит вече показва, че ние можем да измислим най-хубавите теми, но като нямаме точните хора, с които да ги изговорим, те не могат да се случат. Имам голям опит със себеседници и вече знам, че има хора, които могат да ти разкажат много интересни неща, но не ги разказват обаятелно. Можеш много добре да пишеш и да излагаш мисълта си, а да говориш бавно и заспало, така че никой да не те чува. Постоянно съм в битка със себе си, защото искам да каня хора, които познавам и са интелигентни, но просто не печелят като говорят. Понякога каним хора, които нямат какво толкова да ни кажат, но и мъничкото, което могат да споделят го правят заразително и чаровно.

Стигнах до извода, че важното е да намериш интересен човек и за него да измислиш темата. А не обратното. Приятелите ми харесват предаването, искат да идват в него и тогава аз ги питам: "Кажи ми за какво ти се говори?" Искам като дойдат при мен да изкрещят, това което ги интересува, а не да го изшептят.

Когато погледна събеседниците си и вече знам кой ще поведе разговора. Знам докато говоря с две жени, ако прехвърля топката на едната дали ще може да я поеме или ще бъде смазващо за нея. Иска ми се да дам думата на някоя по-фина и тиха жена, но другата я захлупва, надговаря. И щом това се случва, то е истината, нея ще гледат зрителите и тя ще е интересната.

Много интересни неща преживях покрай това предаване. Много неща научих и сега разсъждавам върху въпроса как трябва човек да се пласира, как да се представя. Иска ми се да имам такива курсове със студенти от НАТФИЗ, Консерваторията или Художествената академия. Щом си се захванал с публична професия, ти ще трябва да даваш интервюта. Забелязвам как много хора просто не могат да извадят най-доброто от себе си. Случва се талантливи гости на предаването да се затварят в себе си, заекват, гърчат се, не могат да представят най-добре това което знаят и могат.

За актьора не е ли по-лесно да може да се представи себе си, защото като актьор той е свикнал да изпълнява различни задачи, които го учат на много допълнителни умения.

Всъщност не. Актьорът е свикнал да се изразява чрез чужди текстове и герои. С актьорите ми е най-трудно, защото те непрекъснато са в някаква роля. Те са силни в това да интерпретират чужд текст. Искам да науча младите актьори да разберат, че трябва да бъдат личности. Можеш да играеш страхотни роли и да те аплодират, но публиката иска да знае и какъв си в живота, да се докосне до теб. Има много занимателни на сцената, а в живота скучни хора. Дори ако си със съзнанието, че в живота не си много интересен, трябва да оформиш и предсатвиш и малкото, което имаш.

Моят баща (Григор Вачков - бел. ред.) ме научи на нещо много важно. Отива ведъж на интервю във "Всяка неделя", което стана много известно в последствие. Аз го попитах: "Какво ще говориш като не знаеш какво ще те пита Кеворк? Не се липреттесняваш?", на което той ми каза: "Не е важно какво ще ме пита, а какво аз искам да кажа. Когато отиваш на интервю, трябва да си наясно каква е в момента каузата ти, за какво искаш да говориш."

А каква е твоята кауза в момента? За какво искаш да говориш?

Много съм тъжна в момента. И мисля, че когато човек е така притеснен не бива да дава интервюта...

Четох в скорошно твое интервю за драмата, която се е разигравала в твоето семейство и искам да те поздравя, че си намерила смелост да споделиш за нея, защото на много жени се случва да преживеят домашно насилие, но си мълчат от срам.

Важното не е да споделят, а да вземат решение и да се спасят от този тормоз. Много жени живеят, зачеркнали себе си и си казват: "Ами явно така ще е до края." Няма такъв филм! Най-много трябва да обичаме и да се грижим за себе си. Аз нищо не можех да върша затова, защото живеех по този начин. Много жени търпят домашното насилие в името на детето.

Не, в името на детето трябва да търсиш любов, да си усмихнат, да си щастлив. Защото те усещат всичко.

И най-малките колебания в отношенията между родителите.

Да, и не само. Те усещат и нестабилността на родителите. Не знам дали съм го чела някъде, но няма щастлив човек, който е бил нещастен в детството си. Престъпниците, убийците, изнасилвачите са имали много тежко детство. А всички успешни хора - ето мен ме приемат като успешна жена и това е, защото съм имала прекрасно детсво. Човек е това, което е било детството му.

Ако не успее да се справи с травмите на детството си.

Когато ме питат: "Защо ти е толкова леко, защо си толкова усмихната?" аз отговарям: "Това е детството ми." Аз съм била само галена, прегръщана, целувана по милион пъти на ден. Толково много обич съм получавала, че тя е в мен. И затова трябва да спестя на детето си всички драми. Аз дори много късно се спасих. До 5-годишна дъщеря ми чуваше крясъци, беше свидете на битките ни. Не знам как ще й се отрази. Чувствам вина. Тя в момента се дръжи страхотно, на 11 години е, но се опасявам след време да няма страхове от мъжете, да си притеснява да общува с тях.

С течение на времето, когато детето придобива собствен опит и вижда все по-зряло нещата, би могло да ги трансформира и да разбере, че това, което е засягало теб, не засяга нея.

Да, но ние повтаряме това, което сме видели. Аз имах и положителния опит от родителите си, и отрицателния. Майка ми се е оженила адски млада. Било й е много трудно да отглежда дете, да учи и да поддържа дома. Аз съм свидетел на това и знам в душичката си, че така не е добре да се прави. И направих обратното. Родих дъщеря си много късно. Тя пък ще стъпи на моя опит - вижда как аз съм изхабена и неспособна да тичам и да играя с нея, защото съм вече уморен човек. Надявам се, че тя ще направи нещо по средата. Но аз съм била свидетел на обичта между баща ми и майка ми и за мен това беше най-естественото нещо.

На какво искаш да научиш детето си?

Да се обича и да се харесва. Разибра се, искам да е жива и здрава. Да е щастлива! А ще бъде щастлива ако има лек характер и с него да преминава през уроците на живота. Да има късмет и да си го предизвиква. В момента чета много хубави книги как да възпитаваме детето си в положително мислене. Налепила съм мисли из цялата къща. Всяка вечер когато й пожелавам лека нощ с нашия задължителен ритуал от гушкане и целуване, й казвам: "Мисли си, мамо, колко хубав ден ще бъде утре, как всичко ще ти се случва леко." Тя има първи любовни трепети в момента и е толкова сладко, че съм свидетел на тях.

А тя проявява ли интерес към работата ти?

Не. Обича различните изкуства, но актьорската професия й е малко далечна. Тя обича да танцува.

Ти сподели, че за актьора е трудно да бъде себе си, например когато участва в някакъв реалити формат. Но работата му неминуемо предполага той да общува с журналисти. Доколко за теб е полезно да споделяш лични неща, да разкриваш себе си пред зрителите, читателите и слушателите?

И аз това се чудя. Има хора, които смятат, че колкото по-отворен си, толкова си и по-раним. А аз вярвам в обратното. Надявам се, че ставам по-силна. Естествено, че се притеснявам, че съм пълна, но ако не говоря за това, по-добре ли ще се чувствам? Смятам, че човек научава повече не само като чете за чуждия опит, но дори когато разказва за себе си това му помага да вижда нещата по-ясно. А и като чуеш как ще бъде интерпретирано или коментирано казаното от теб, също ти се наместват нещата. Аз изобщо нищо никога не крия. Учена съм да казвам истината от малка. А и като жена не мога да хитрувам. И колкото и да губя от това, не смятам, че трябва да се променя.

Спомням си когато родих Рада, тръгнахме на голямо турне с "Каналето". На един от концертите излязох на сцената и казах, че преди 45 дни ми се е случило най-хубавото нещо в живота ми, раждането на дъщеля ми и стадионът започна да скандира името й. Изпях им една приспивна песен, посветена на Рада. Целият стадион беше като едно море от пламъчета от запалки насреща ми. Аз пеех и си мислех, че съм сред звездите. Наистина най-щастливите ми мигове са били тогава. Когато слязох от сцената в еуфория, една жена ми каза: "Не се отваряй толкова!" А аз: "Какво говориш!?" Разбира се, че се отварям за тази обич и я приемам." А тя ми каза, че ако в цялата тази обич има един единствен човек, който ми мисли лошото, то ще е много по-силно и ще ме застигне.

Някъде остана в мен този страх. Но не се промених.

Да, от една страна тя е била права, но от друга, ако човек се затваря, той няма да получи нито хубавото, нито лошото. Мисля, че вие артистите, певците имате страхотната привилегия да получавате цялата обич на хората срещу вас. Усещала съм единствено положителна енергия на концерти, например.

И в театъра е така - срещу теб има грейнали лица, които ти ръкопляскат и искат да се качат на сцената... Но тежката мисъл, тя много лошо наранява. Четох, че 9-10% от хората около нас нямат отношение към нас, а останалите или искат да ни помогнат, или - да ни спънат. Аз не знам колко от моите познати казват: "Давай, браво!" и колко казват: "Разкарай се!" Чудя се дали щастието е в зависимост от тези проценти; лекотата, с която преминаваш през живота дали е зависима от тези проценти.

Може би щастието е зависимо и от начина, по който се справяме с доброто и лошото, което ни се случва.

Аз винаги казвам, че най-доброто ми предстои и виждам знаци, че това е така.

А какво представлява най-доброто за теб?

Естествено, че се надявам, че ще се развивам в работата си, но за мен най-важно е да съм щастлива и обичана. Колко успели хора има около мен, които са самотни! Аз не искам това за себе си. Хармонията за мен е най-важното нещо. Знам, че каквито разочарования да имам, идва нещо по-добро.

Но също така има моменти, в които толкова гадости ми се случват, че как да повярвам, че идва нещо по-добро?!

Може би с помощта на това, което казваш на дъщеря си всяка вечер.

Да, може би.

Предстоят ли ти непосредствени проекти в театъра или киното?

Важно ми е, належащо ми е да участвам в нещо ново в театъра. В момента с театър "Искри и сезони" играем "Михал Мишкоед" из страната с огромен успех. Искам обаче да играя нещо в София. Много е трудно да намериш текст. В такъв момент съм, че искам да изиграя нещо специално за себе си. Разговаряла съм с Мария Касимова, с която взаимно се харесваме, и тя ще ми напише моноспектакъл, само да има време за това. Имам друг много близък приятел, Юрий Дачев - играла съм негови текстове, много го харесвам, а и той мен, но и той е много ангажиран.

Ако събера всичко, което съм изиграла в "Ку-ку" и "Каналето" ще се съберат часове спектакли. Имам сред тях много готини образи, които са обичани от хората. Ето, кака Сийка беше възкресена с една реклама, но има и други знакови образи. Ако някой събере тези хубави тестове и ги оформи като монолози, ще се получи много хубав моноспектакъл. Така че, идеи имам - време нямам.

А с какво е заето времето ти?

С предаването. Работата ми в него не е просто да вляза в студиото и да снимам епизодите. Аз държа в "Жените" да има актьорски моменти, смешни епизоди, с които да поддържам актьорската си форма. Имам огромна нужда да пея, да играя, да се чувствам добре като виждам как хората се забавляват с мен. В "Денсинг старс" през двете минути, в които танцувахме с Георги Мамалев, публиката крещеше! Да изтръгнеш такава емоция от хората е прекрасно.

Искам да правя веднъж седмично предаване "Мъжете", в което да коментираме останалите предавания от "Жените". Но ако вместо да чакам се бях заела да си построя телевизия, щях да имам телевизия и предаване сега. Не мога с никой да говоря в БНТ. Имаме идеи как да си развиваме предаването, но малко съм се отчаяла от трудността, с която се реализират. Иска ми се да развиваме предаването по посока шоу, но в сутрешния час това е невъзможно. А и дори ми се прави нощно или късно вечерно шоу, в което да не се притесняваме, че говорим много за секс или мръсни думи.

С различните роли в актьорската професия, с многото превърплъщения, сред които и работа в телевизия, може ли да се каже, че е повече зареждащо или изхабяващо да знаеш, че след края на живота на една пиеса, на едно предаване, не знаеш какво те очаква?

Ще ти отговоря така - представям си, че аз съм като една чаша. На тези години тя трябва да е пълна с постиженията ми. Когато правиш една роля, ти даваш от себе си, но и получаваш много. Така се поддържа баланса в чашата. Ако повече даваш, а по-малко получаваш, той се нарушава. Аз чувствам, че колкото давам, толкова получавам. Не се чувствам ограбена, а обогатена. Паметта на актьора е нещо невероятно - колко много информация получаваш и тя все остава някъде.

18.12.2008, actualno.com

В харема ръката, която люлее люлката, управлява империята

Когато кажем "харем" (от арабски - забранен) най-често си представяме пищна дворцова обстановка и красиви, чувствени жени, чието единствено задължение е да забавляват застаряващ султан-мераклия. Но дали много знаят, че пред XV и XVI век в Османската империя харемът е играл важна роля в управлението на страната? Известен като Управлението на жените или Кадънлар Султанатъ, през този период участитето на майката на султана и неговите фаворитки в ръководенето на империята значително отслабило властта на суверена.

Да се върнем обаче към по-романтичните си представи.

Докато се разхождах из харема в Топ Капъ, а по-късно и в този в Долмабахче, си мислех как това е било място, преливащо от разкош, в което излегнали се на отоманки пищни кадъни са похапвали баклави и къде през смях, къде с ръка, закриваща устните си са плетяли интриги. Ароматът на турско кафе се е примесвал с тежките им парфюми. Дългите им коси стигали до кръста, а под пленително разкрития пъп се спускали шумолящи атлазени шалвари.

В харема в Долмабахче мирно или не дотам мирно съжителствали майката на султана, неговите жени - фаворитки, които му раждали наследници и останалите наложници, които служили само, за да му доставят удоволствие. Мъжките наследници били премествани от харема в доста невръстна възраст. Както е известно, борбата за власт между бащи и синове или братя е била нещо обикновено за фамилиите с благородна кръв из целия християнски и мюсюлмански свят, затова колкото по-рано синът бил отдалечаван от влиянието на майка си, толкова по-добре.

В традиционно патриархалното османско общество основната и официална функция на жената била да се възпроизвежда или да служи за удоволствие. В харема на султана имало както робини, така и "свободни" жени. Той се притеснявал, че законните му жени можели да влияят върху решенията му като подмолно прокарват неща, полезни за свои родственици и затова предпочитал компанията на наложниците, които нямали никакви права. Постепенно те станали за предпочитане и за раждане на деца, тъй като не затормозявали султана с бремето на брака.

От цялата империя красиви и млади момичета, най-често християнки, били пращани на султана като подарък. Затова в харема имало жени от Кавказ, Грузия и Абхазия, които получавали мюсюлманско име и приемали новата религия. Някои от тях били откраднати от домовете им, а други били насърчавани от семействата си да станат одалиски (или слугини в двореца), където щяли да бъдат заобиколени от лукс и разкош. Само тези, които се отличавали с извънмерна красота и талант били обучавани да танцуват, да рецитират поезия, да свирят на музикален инструмент и да бъдат умели любовници.

Само най-надарените одалиски били представяни на султана и ставали негови лични прислужнички. Повечето обаче оставали в услуга на останалите жени, като някои от тях отговаряли за дрехите, други за бижутата, трети обслужвали банята, четвърти се грижели да опитват храната преди фаворитките и майката на султана, пети били натоварени със задължението да варят кафето и т.н.
Най-влиятелните жени в харема били майката на султана или валиде султан и неговите фаворитки или кадъните. Майката на султана отговаряла за поддържането на мира в харема. От нея се очаквало и да възпита сина си да се предпазва и да разплита интригите в дворцовия живот, както и да управлява мъдро и правилно. Често нейният съвет се искал когато мюфтията, султанът и везирите (неговите министри) били на различни мнения по някой важен въпрос.

Кадъните били със статут на официални съпруги и можело да бъдат само четири. Те имали собствени апартаменти в харема, купища слугини и евнуси.

Наложничките от своя страна, или жените за удоволствия, са одалиските, които все пак биват представени на султана. Често обаче след една нощ с него повече не го виждали никога освен ако не забременеели с момче. Тогава се превръщали във фаворитки на султана.

Евнусите също били важна част от харема. Кастрираните мъже не представлявали заплаха за султана, защото не можело да бъдат изкушени от някоя хитра жена. Тъй като според мюсюлманската традиция не било възможно някой мъж да погледне харема на друг мъж, евнусите, считани за половин мъже, били изпращани да следат и пазят жените.

В харемите имало бели евнуси от християнските части на Кавказ, Грузия и Армения, както и пленници от войните на империята с Унгария, Словения и Германия. Чернокожите евнуси били пленници от Египет, Абисиния и Судан.

В Долмабахче освен стаи за майката на султана, жените му, принцовете и принцесите, има апартамент и на самия суверен. В осем от десетте апартамента в двореца живеели официалните и неофициалните жени на султана. Има, разбира се, и апартамент за гости. Двата най-красиви апартамента, разположени от страната към Босфора били запазени за султана и неговата майка. Между тях са апартаментите на жените и това стратегическо разположение способствало майката да упражнява важна роля в йерархията.

actualno.com, 16.12.2008

Долмабахче - домът на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция

Дворецът Долмабахче е строен между 1843 и 1856 г. по нареждане на 31 султан на Османската империя Абдулмеджид. Построяването е коствало на империята 5 милиона златни турски лири или за да си го представите по-добре - 35 тона злато. Дизайнът е по западен образец и включва елементи от барок, рококо и неокласицизъм, преплетени с традиционното османско изкуство и култура за създаването на нова, уникална комбинация. По отношение на функционалността обаче той е построен така, че да следва традициите на класическия дворцов живот в Османската империя, както и да носи чертите на традиционната турска къща. Той е най-големият дворец в Турция като площ на сградите му - 15 000 кв. м. В Долмабахче има 285 стаи, 44 зали, 68 тоалетни и 6 хамама. Дворецът притежава и най-голямата колекция от полилеи, направени от кристал Бохемия или Бакара.

Мястото, на което е разположен дворецът, първоначално било залив на Босфора, който бил запълнен постепенно през XVIII век, за да бъде превърнат в градина. Тя била особено харесвана от султаните. От тук идва и името на двореца - dolma означава "запълнен", a bahce - "градина".

Долмабахче е бил дом на шестима султани от 1858 г. до 1924 г. когато халифатът е отменен, а Турция става република. Последният султан, обитавал двореца, е Халиф Абдулмеджид Ефенди. Със закон от 3 март 1924 г. Долмабахче става държавна собственост. Създателят на модерна Турция Мустафа Кемал Ататюрк използвал двореца за лятна резиденция и създава някои от най-важните закони на новата страна в него. Той прекарва последните дни от живота си там, където и умира през 1938 г.

При посещението си в Долмабхче можете да разгледате само административната му част или само харема, или и двете части с комбиниран билет от 20 турски лири, което се равнява на 20 лв. Днес ще ви разкажем за административната му част, а след това ще ви запознаем и с харема.

За чуждестранните туристи има гид на английски, но за съжаление ние не случихме с нашия - произношението му беше такова, че половината от нещата, които ни разказа си останаха мистерия за мен. Хубавото е, че при влизането всеки може да се сдобие с подробна брошура, която в детайли описва помещенията, през които иначе ви карат доста бързо да преминавате. След всяка група се движи човек от охраната, който любезно, но неотстъпно моли да не се отделяш от групата си. И това не е изненадващо - очевидно желаещите да посетят двореца са толкова много, че в момента, в който вие излизате от някоя зала, след вас влиза следващата група. По закова на Мърфи нейният гид говори доста по-силно, но за съжаление на турски.

Но, снабдени с брошурата в ръка и залепени за своя гид, можете да се насладите на този интересен дворец, който за мен лично беше най-забележителен с невероятно красивите си кристални полилеи, огромните персийски килими и като цяло комбинацията между европейска архитектура с традиционните турски елементи, които можете да откриете най-вече в хамамите и стаите за отдих.

Обиколката на административната част на Долмабахче започва с входната зала и приключва в помещението, отбелязано под номер 23 в брошурата - пищната церемониална зала Муядеде. Докато стигнете до нея преминавате през зали, в които султанът е посрещал посланиците или други чуждестранни гости, стаи за отдих, снабдени с удобни отоманки и дивани, библиотеката и кабинета на султана, личните му покои, джамията и, разбира се, хамама, както и помещение, в което сега е подредена експозиция от лични вещи на различните султани и сервизи от злато, сребро, порцелан, кристал.

Най-забележителната зала в двореца е Муядеде хол. Разположена на 2000 кв. м., тя е 36 м висока, като куполът й е с диаметър от 25 м. В нея има 56 колони. Подът, разпростиращ се на 124 кв. м., е покрит с килим с европейски дизайн. Най-големият полилей в двореца, разбира се, виси тук. Изработен в Англия през 1853 г., той тежи 4, 5 т и има 664 крушки. Първоначално той е бил захранван от газ, но през 1912 по него е потекъл ток. В нея са се провеждали различни церемонии, най-вече такива с религиозен характер.

Докато препускам през залите усещам потъмнелия с времето блясък на палата, осъзнавам как всяка вещ, колкото и красива или помпозна да е, има срок на годност. Малко от вещите в двореца напомнят съвсем успешно за великолепието му от XIX век. Винаги когато минавам през такива дворци или замъци изпитвам някаква не много ясна емоция, близка до тъгата. Малко неща могат да бъдат запазени непокътнати с времето - като например някои от материалите, с които са строени дворците или полилелите тук, които наистина са здрави и красиви. И освен това вещите може би носят и отпечатъците на всички хора, които някога са се докосвали до тях, попили са енергиите, които са бушували между тях. И това може да бъде доста подтискащо.

Не бива да пропусна това, че аз разглеждах Долмабахче в дъждовен и мрачен ден. Слабото осветление в него още повече засили подтиснатостта ми и впечатлението на вехти предмети. Ако разгледаде внимателно снимките, обаче, ще видите това великолепие, което аз пропуснах.

Музеят е отворен всички дни с изключение на понеделник и четвъртък от 9 до 15ч.

(следва продължение)

actualno.com, 15.12.2008

Мъртвият град на император Акбар, в който религиите живеят помирени

Две от местата, които съм посетила до момента са ме омагьосали с усещането за спокойствие и умиротворение - "Света София" в Истанбул и Фатепур Сикри в Индия. И двете са забележителни с това, че обединяват религии и внушават възможността им за съвместно мирно съжителство. И на двете места съм се чувствала изключително, направо изненадващо уютно. И двете ме заредиха с топлина и тиха надежда, че ако има повече такива като тях, светът би бил едно доста по-уютно и спокойно място. Но докато няма, се надявам колкото се може повече фанатици да стъпят в тях и да почувстват силата и магията на тези места.

Днес ще ви разкажа за едното, Фатепур Сикри.

За формирането на града

На 37 км западно от град Агра, щат Утар Прадеш, на по-малко час път от Тадж Махал, в Северна Индия се намира Фатепур Сикри. Първите двама велики моголски императори, Бабур (упр. 1526-1530) и синът му Хумаюн (упр. 1530-1540 и 1555-1556) извоюват Хиндустан в края на своя живот и оставят на наследниците си сравнително непознати за управление земи. Акбар, третият и признат за най-велик от моголските управници, променя това. С брака си за една от дъщерите на хиндуиски махараджа, което води до сключването на съюз с владетелите на Раджпут и превръщането на администрацията на Индия партньорство с хиндуиски благородници и принцове вместо да налага военизирано чуждестранно управление, Акбар консолидира завоюваните от предшествениците му земи и си спечелва всеобщо уважение и лоялност.

Император Акбар притежавал огромно излъчване и магнетизъм. Въпреки че бил неграмотен, той се славел с мъдрост и знания, безспорни административни умения и бил добър военен тактик. Фатепур Сикри, който днес се нарича и Мъртвият град на Акбар, е свидетелство за величието на този мъж.

Въпреки че имал много жени (както повелява и позволява Коранът) 26-годишният Акбар нямал наследник. Всичките му деца измирали съвсем малки. Той посетил много свети мъже, които да се помолят на боговете за наследник на своя владетел. Шейх Салим Чишти, който живеел в Сикри, селище намиращо се на 37 км от столицата на Акбаровите владения Агра, казал на императора, че ще има трима сина. Скоро след това една от съпругите му, дъщерята на раджата на Амбер (щата Раджастан) забременяла и Акбар я изпратил да дочака раждането близо до мъдреца. Съпругата родила син, който в чест на пророка бил кръстен Салим, а по-късно останал в историята като император Джахангир. Пророчеството се изпълнило когато през 1570 друга съпруга на императора родила син на име Мурад, а две години по-късно и на момче на име Даниял. Когато Салим Чишти умрял, той бил погребан в Сикри с почести.

Впечатлен и изумен от тези чудодейни събития, Акбар решил да построи нова столица в Сикри в чест на светеца Чишти. Той живеел на нисък хълм в отшелническото си убежище, построено от червеникав пясъчник - идеалният строителен материал - лесен за обработка и много траен. Строителните техники включвали имитация на дърворезба, само че направена в камъка както и палатки от моголската армия. В следващите 14 години един нов град под името Фатепур, или в превод "град на победата", изникнал на този хълм и се "присъединил" към старото селище Сикри. По-късно били направени различни промени в постройките, а и били построени редица други - за датировката на много от тях и до днес има спорове. Но този четиристотингодишен град е изумително добре запазен, благодарение на работата на Археологическото дружество на Индия в началото на XX век.

Прекият път до Агра е построен още по времето на Акбар. Историческите хроники разказват за него като за търговска връзка между двата града, по която били разположени множество магазинчета, дюкяни и сергии. Във Фатепур Сикри може да се влезе и откъм Баратпур, като се мине покрай езеро, което едно време било защитна бариера пред евентуални нападатели. Другите страни на града са оградени с масивна стена с девет входа - Делхи, Лал (в превод "червен"), Агра, Бир или Сурадж (в превод "слънце"), Чандар (в превод "луна"), Гвалиори, Техра (в превод "изкривен"), Чор (в превод "на крадеца") и Аджмери.

Сградите в града на Акбар

На влизане от входа на града от към Агра, посетителят се изкачва по многобройни стъпала, високи 13 м. и водещи към Входа на триумфа или Буланд Дарваза, построен около 1576г., за да отбележи покоряването от Акбар на Гуджарат и висок 41м. На него е изписан известният цитат от Корана: "Каза Иисус, син на Мария: Светът е само един мост, премини по него, но не строй къщи отгоре му. Този, който се надява на един час, се надява на вчеността. Светът е един час. Прекарайте го в молитви, защото останалото не се вижда."

Палатът на императора ни посреща с Диван-и-Ам или Залата на публичната адуиенция, която е била използвана за различни празненства и религиозни церемонии. От четирите страни на двора има галерии със сводове. На запад е разположен павилион с трона на императора. Красиви джали (решетки) от каменна резба, разположени от двете страни на трона, делят от двора на жените. Според някои учени западното разположение вероятно се дължи на това, че Акбар е възприемал себе си като полу-бог.

На гърба на тази зала се намират личните покои. В центъра на пространството зад трона е разположена площадка за игра на пачиши или чопар. Твърди се, че Акбар използвал робини, облечени в ярки цветове, за пионки в играта!

От другата страна се намира Диван-и-кхас или Залата за лична аудиенция, която е на два етажа и има по един павилион във всеки ъгъл. В тази единствена стая има уникална кръгла платформа, върху която е тронът. Според историческите извори Акбар прекарвал дълго време тук в дискусии с християни, джайнисти, будисти, индуисти и парси. Те се разполагали покрай стените на балкона, свързани с колоната с трона от "мостове" с резбовани парапети. Придворните слушали разговорите от приземния етаж. Вероятно днес би ни се видяло странно, че в 16 век един мюсюлмански владетел е бил особено благонастроен към всякакви нови идеи. И така постепенно вярата на Акбар станала еклектична.

Във Фатепур Сикри множеството разнообразни декоративни техники се преплитат на едно метафизично ниво. Колоната на трона, например, е оформена като лотус - изключително популярен хиндуиски и будистки мотив. Върху нея има чатри - хиндуиски кралски чадър и Дървото на живота - мюсюлмански символ. Поддържащата част на колоната е разделена на четири и всяка от тези четири части е гравирана с мюсюлмански, хиндуиски, християнски и будиски мотиви. Още по-странно е, че този средновековен мюсюлмански владетел е имал изпреварили вречето си идеи, които дори днес трудно могат да бъдат осъществени на практика, а това е обединението и помирението между всички религии.

Колоната с трона може да бъде видяна само отдолу. Дизайнът на стаята очевидно е следвал стария универсален модел за създаването на място с ореол, от което да се излъчва духовно влияние. В последните години от живота си Акбар създал мистичен култ около себе си, който прокламирал, че той е полу-бог. Самият той бил щастлив, че не му се налага да отдръпва хиндуистите и мюсюлманите от религиите им. Когато се самовъздигнал до статута на полу-божество той учудващо спечелил одобрението и на двете религии.

В северозападния ъгъл на двора се намира Съкровищницата, пазена от макара, митични морски чудовища, пазители на подводните съкровища. Пред Съкровищницата се намира мастото на астролога, малък павилион със сложни резби по подпорите, оформени като гъсеници (според джайниската и хиндуиската архитектура в Гуджарат).

Срещу павилиона на астролога се намира Къщата на турската султанка или Павилионът на Ануп Талао. Султанката Рукая Бегъм била фаворитката на Акбар и нейната "къща" има балкони от четирите си страни и е пищно декорирана с ислямски мотиви в резбата. Някои учени предполагат, че това може би е бил всъщност павилион на удоволствията. Геометричният модел на тавана напомня на централноазиатските дърворезби, а стените първоначално са били декорирани със стъкло, за да се създаде присъстващият във всеки дворец на махаджа Шиш махал или Дворецът от стъкло. В средата на S-образния малък двор се намира Ануп Талао - платформа, на която императорът е седял, заобиколен от благоуханна вода. Милосърдният Акбар напълнил фонтана със златни, сребърни и медни монети и ги раздавал на бедните в продължение на три години.

До фонтана се намира Давлаткхана-и-кхас или личните покои на монарха. На първия етаж има две стаи. Едната помещавала библиотеката на монарха. Въпреки че не можел нито да пише, нито да чете, Акбар обичал да му четат. Където и да пътувал, библиотеката му, наброяваща 50 000 ръкописа, го придружавала. В другата стая той си почивал. Но втория етаж се намира Квабгах или Палатът на сънищата, който бил богато декориран с килими, възглавници и украшения по стените. От южния прозорец, наречен Джарока Даршан, императорът се показвал всяка сутрин на народа си.

До Давлаткана-и-кхас е друг вътрешен двор, където била Градината на дамите, двуетажна постройка със златни стинописи в персийски стил, в която живеела майката на императора и Сунара Макан или Къщата на християнската съпруга Мириам.

Най-високата постойка тук е Панч Махал, елегантният пететажен павилион. Всеки етаж на павилиона е по-малък от долния. Хоризонталната линия на тази терасовидна конструкция е очертана от огромни стрехи (които правели сянка), парапети, разделени от поддържащите колони. На приземния етаж те са (магическо число, получено от умножението на седемте планети по 12 зодиакални знака). На втория етаж нито една от 56 резбовани колони в хиндуиски стил не се повтаря с друга. Този павилион бил използван от жените в двореца.

В центъра на дворцовия комплекс бил Ранивас или Палатът на Джод Бай, дъщерята на махараджата на Амбер и съпруга на Акбар. Палатът бил пазен зорко от високи стени и 9 метрова врата на изток. Извън стените му, на север се намира Хава Махал или Дворецът на ветровете с красиви резбовани стени като паравани, обърнат към градината на зенана (покоите на жените). Наблизо се намира и малката Нагина Масджид - джамията за жените от двореца.

Около централната част на четириъгълния Ранивас се намирали стаите за жените от харема. Стилът, смесица от хиндуиски и мюсюлмански, напомня силно на храмовете от Гуджарат.

Дворецът на Раджа Бирбал, който бил хиндуиският главен министър на Акбар е двуетажна конструкция, разположена на северозапад от двореца на Джод Бай. Отново се преплитат хиндуиски и мюсюлмански елементи, като една интересна особеност е структурата на таваните с двойни куполи, благодарение на която стаите оставали приятно хладни.

На юг се намират конюшните, които според някои изследователи, били населелявани от слугите, а не от камилите и конете на императора.

Извън пределите на дворцовия комплекс се намира Джами Масджид - свещената част на Фатепур Сикри. Най-старата джамия тук е Каменната джамия, построена през 1565г., близо до дома на Шейх Салим Чишти. Тук се намира и една от най-големите джамии в Индия. Помещението, в което се събират вярващите е с размери 132 на 111м. Тук се намират и гробовете на жените от двореца.

Гробницата на Шейх Салим Чишти се намира извън джамията и представлява брилиянта постройка от бял мрамор. Смело може да се твърди, че това е една от най-изящните мраморни постройки в цяла Индия. Подпорите, оформени в гуджаратски стил като серпентини, не са значителни по отношение на конструкцията си, но са забележителни от декоративна гледна точка.

Основите на резбованите колони и "избродираните" мраморни паравани около гробницата се свидетелство за невероятно майсторство. Балдахинът над ковчега е украсен със седеф. Върху ценотафа е гравирана датата на смъртта на светеца - 1571г. и датата на завършването на гробницата - 1580г., макар че великолепните мраморни паравани около гробницата били добавени от осиновения барт на Джахангир чак през 1606г. Бездетни хиндуиски и мюсюлманки се молят тук, като завързват памучни конци по параваните около светилището, надявайки се на чудото, което сполетяло Акбар.

Фатепур Сикри бил обитаван само 14 години. Когато Акбар напуснал новопостроената си столица, той бързо опустял и в началото на 17 век бил просто едно запустяло място. Според някои историци решението да напусне Фатепур Сикри Акбар взел заради проблема с доставяне на вода за нуждите на двореца и обитателите му. Разбира се, възможно е в основата на това решение да е имало и политически и стратегически причини. Всички са единодушни в едно - Акбар изживява най-продуктивните и богати свои години от 49-годишното си управление във Фатепур Сикри, неговия мърътв град, който и до днес е запазил спокойствието, светлината и усещането за единение между религиите.

Днес Фатепур Сикри е в списъка на паметниците от Световното наследство на ЮНЕСКО.

Преди да решите да посетите Фатепур Сикри, можете да се разходите виртуално в него

Иначе някои български туристически фирми предлагат екскурзии до Индия, които включват посещение и на Мъртвия град, като цените се движат около 1500 и 1700 евро. Разбира се, можете да посетите в един ден Агра - Червената крепост и Тадж Махал и привечер да се отправите към Фатепур Сикри, където да прекарате нощта. Ако имате късмет може цяла нощ да слушате от хотела си молитвите на имамите от минаретата в градските джамии. От Агра можете да пътувате с автобус от автогарата Idgah, който се движи на всеки 30 мин от 6 ч сутринта до 19 ч за 15 рупии, което се равнява на по-малко от четвърт долар.

Билети за Мъртвия град можете да си купите от будката до джамията от 6 ч до 17, 30ч, като входът е 250 рупии за чужденци. Ако имате и видеокамера, ще трябва да платите още 25 рупии. Ако наемете и екскурзовод, ще броите още 100 рупии.

Actualno.com, 12 ноември 2008

Тадж Махал – закъсняло признание в любов

Прието е за Тадж Махал да се говори като за едно от най-романтичните места в света и ежедневно хиляди се стичат, за да видят с очите си ослепително бялото признание за вечна любов на моголския император Шах Джахан към любимата му жена Мумтаз Махал. Тадж Махал е и може би най-известната атракция в Индия - когато го видях за първи път и за мен мавзолеят беше синоним на едномилиардния субконтинент, иначе амалгама от хиндуизъм, будизъм, мюсюлманство, християнство, сикхизъм, джайнизъм и племенни вярвания.

Включеният в списъка за световно наследство на ЮНЕСКО и наскоро обявен за едно от новите 7 чудеса на света, Тадж Махал е разположен на брега на река Ямуна, така че императорът да може да му се любува от своя дом, Червената крепост в град Агра.

Мавзолеят е строен в продължение на 22 години между 1631 и 1652 г. от повече от 22 000 строители. Белият мрамор, от който е направен, бил пренасян постепенно от 1000 слона, всеки от които можел да влачи 2, 25-тонен блок. 28 различни скъпоценни и полускъпоценни камъни като яспис, лапис лазули, карнеол, малахит и др. красят фасадата и вътрешността на мавзолея. По мавзолея са изписани с яспис части от 15 сури от Корана.

Всичко това струвало 30 милиона рупии на хазната, а се твърди, че от глад умрели 20 000 от строителите и семействата им, които трябвало да се изхранват само с по 50 рупии годишно. Не е установено със сигурност дали турчинът Мохамед Иса Ефенди или главният архитект на империята Ахмад Лахори са автори на проекта. Носи се легенда, че на строителя на купола били отрязани ръцете, за да не може да повтори произведението си. Преди това обаче той успял да остави като следа от себе си на глед незабележим дефект, който и до ден днешен не може да бъде отстранен - когато вали, от купола се процеждат капки дъжд.

На запад до Тадж Махал има джамия, а от другата му страна е издигната за симетрия същата като архитектура постройка. От входа от червен пясъчник към комплекса попадате в градината, която за мюсюлманите в подобен тип комплекси символизира Райската градина. Две пътеки водят към самия мавзолей, а между тях се точи поредица от фонтани. По средата на разстоянието от входа до мавзолея е и площадката, на която всеки турист може да бъде сниман, понякога и против волята му от напористите индийски фотографи, как "държи" между палеца и показалеца на ръката си купола на Тадж Махал.

Заради изразходването на многото средства Шах Джахан бил на път да разори империята. Синът му Аурангзеб, обаче, взел нещата в свои ръце и затворил баща си в тъмница в Червената крепост преди той да се отдаде на второто планирано безумие - издигането на мавзолей за себе си от черен мрамор срещу Тадж Махал. До края на дните си той наблюдавал от прозореца на затвора си спомена за голямата си любов, размиващ се в маранята на река Ямуна. Сега туристите могат да видят само ценотафите на Мумтаз и Шах Джанах в самия мавзолей. Истинските саркофази на двамата са скрити от хорските очи в помещение под тях.

Шах Джахан започва да строи Тадж Махал, за да удоволетвори предсмъртното желание на любимата си Мумтаз, която издъхнала при раждането на 14-то им дете на 39-годишна възраст. С грандиозния проект императорът се надявал да утеши собствената си скръб, но и да покаже на света величието на империята си. Не бива да забравяме или омаловажаваме романтичния елемент от историята - но въпреки това ми е трудно да се съглася, че Шах Джахан е бил романтичен докато Мумтаз Махал (в превод - бижуто на двореца) е била жива. Той е искал тя постоянно да бъде край него и затова държал да го придружава на всичките му военни походи. Те съвсем не са били малко, а простата сметка показва, че през повечето време тя е била бременна.

Три пъти съм имала щастието да застана пред Тадж Махал. Първият път, когато още доста несмело и със стиснат нос опознавах Индия. Тогава бях подвластна на собствената си представа за монумента. Бях щастлива от факта, че съм там и се радвах, че съм се докоснала и буквално до най-красивото, ослепително и чисто нещо в Индия. Струваше ми се, че това е най-изразително изреченото "Обичам те" на света. Помня, че една мила индийка на средна възраст искаше да се снима с моята сламена шапка за спомен, както че и аз бях най-вече съсредоточена в това да позирам пред, зад и до мавзолея. Помня също така, че бях разочарована от празнотата му.

Вторият път, вече по-спокойна, имах време да се разходя и из градините, които и до днес се поддържат, да се вслушам в плискането на водата от фонтаните сред глъчката на многобройните посетители и да отбележа, че няма изстъргани камъни от облицовката на монумента. Както във всички други храмове и гробници в Индия, независимо от религията, преди да влезете вътре, трябва да се събуете. Така всички сетива се впрягат в усещането и съпреживяването. Топлината на мрамора под краката ви или хладината му по стените, грапавината от инкрустираните в изящни флорални мотиви камъни. Миризмата на множеството човешки тела в сумрака на вътрешността съвсем не е романтична, но пък те връща в действителността. Традиционно шумните местни семейства и тук са почти толкова, колкото чуждите туристи, понеже индийците тачат паметниците и историята си и винаги намират време да ги обикалят.

Третият път се чувствах достатъчно уверена да бъда гид на моята спътница. Както и смело да отблъсквам ордите от "заети в туристическата индустрия" млади и стари индийци, които се надпреварваха да ни предлагат услугите си да ни разведат из комплекса и да ни разкажат всичко за него, "напълно безплатно, само за да си упражнят английския".

В известен смисъл всяко място губи част от очарованието и магията си когато застанеш срещу него, защото става част от действителността - нещо твърде реално, за да продължава да бъде и толкова специално. Често обаче то си връща очарованието в разказа за него и колкото повече очи са вперени във вас и уши ви слушат, толкова по-красиво и специално става то. Споменът на свой ред се променя в разказите за преживяното, след всеки следващ разказ той придобива все по-твърда обвивка и все по-статична форма. Налице са основните краски и черти, детайлите са стилизирани и сред време забравяме усещането от непосредственото преживяваване. И да се мъчим да си спомним други подробности, картината много често остава статична - като стоп кадър в киното. Обикаляме около нея, но не можем да проникнем в нея. И тогава идва време за нова среща със спомена.

Така че, как да стигнем до Тадж Махал?

Първо, от София поносимите полети са с турските или руските авиолини, които пътуват до Делхи с прекачвания съответно през Истанбул и Москва. Разстоянието между Делхи и Агра е малко над 200 км, като най-живописният начин да го изминете е с влак, защото там ще пътувате заобиколени в непосредствена близост от индийци, което често е доста по-забавно, отколкото досадно. Можете да потърсите подходящ за вас влак на старницата на индийските железници или на място в самия Делхи. Също така можете да пътувате с такси, което да наемете за цял ден. Така ще можете да го помолите да спира тук-там и да осъществите мечтата си да пояздите камила или слон в някой от туристическите комплекси покрай магистралата, както направихме ние с моята спътница. Има още един вариант и той е да се включите в организирана еднодневна екскуризя до Тадж Махал и Червената Крепост в Агра, каквато се предлага тук.

Комплексът е отворен всеки ден без петък от 6 до 19.30 ч, входът за чуденци е 970 рупии, около 20 долара. Забележете, че за индийци е само 20 рупии, или половин долар. Високият сезон в Индия е от октомври до март, тогава температурите са най-поносими за европееца.

Actualno.com, 3 номеври 2008

Джеймс Бонд с успешна тайна мисия в София и Лондон едновременно

Премиерите на големите касови филми и у нас бавно, но сигурно се превръщат в събития, от които самата прожекция е важен, но не винаги основен елемент от вечерта. Когато става дума за Бонд, Джеймс Бонд обаче нищо не може да бъде по-вълнуващо от самия филм. И въпреки това снощи организаторите от Heineken на специалната предпремиерна прожекция на "Спектър на утехата", на която actualno.com е медиен партньор, се бяха постарали да ни потопят в атмосферата на 007. Което не носеше отпечатъка на Бонд, беше в стилистиката на Heineken.

Избраните 500 поканени на събитието, което съвпадна с първата официална премиера на най-новия филм от поредицата за 007 в Лондон, се превърнаха в тайни агенти и бяха пропускани през специален вход с агентски карти до мястото на мисията в специално декорираното пространство в кино "Арена" - Младост.

Красиви и загадъчни момичета, сякаш излезли от филмовия свят в 'Спектър на утехата' и тайнствени агенти в смокинги накараха гостите да се почувстват партньори в тайната мисия на Бонд. За всички домакините от Heineken бяха подготвили уникално изпълнение на музикална инсталация, построена от бутилки, кенове и кегове на международната марка бира. Сборна формация от млади музиканти пресъздаде на живо основната тема от филмовата музика на всички Бонд епизоди. Така перкусионистите от група "The Drummers" откриха още една обща черта от света на Джеймс Бонд и Heineken.

Минути преди лентата със "Спектър на утехата" да се завърти на екрана и да отбележи първата прожекция на филма за България, млада актриса влезе в ролята на момичето на Бонд и успешно изпълни тайната мисия, възложена й от Heineken. Тя се промуши ловко през мрежа от лазерни лъчове, за да отключи чрез уникалния код на произволно избрана агентска карта сейф, в който се пазеше до този момент голямата награда на вечерта - BeerТender с бонус кегове Heineken. За да разберат мисията си, на мястото на събитието пристигнаха голяма част от предварително посветените специални агенти. Освен журналисти и приятели на Heineken, сред гостите бяха и някои известни агенти като манекенката Ивайла Бакалова, актьора Деян Донков с любимата му Диляна Попова, актрисата Параскева Джукелова, Румънеца, популярните телевизионни водещи Витомир Саръиванов и Камен Алипиев - Кедъра, и продуцентът Нико Тупарев с чаровната си половинка Екатерина Попова.

След прожекцията всички агенти получиха подарък - 4 бутилки Heineken и специална 007 чаша, за да пренесат атмосферата на Бонд и Heineken вкъщи.

Софийската ексклузивна прожекция на най-новия филм от поредицата за Агент 007 - "Спектър на утехата" е организирана от Heineken като част от глобалното му партньорство с Джеймс Бонд, продължило в пети съвместен проект. Първият договор между Heineken и Бонд е за филма "Винаги ще има утре", през 1997 г. Следва сътрудничество за филмите от поредицата "Един свят не е достатъчен", "Не умирай днес" и "Казино Роял". Родената в Бердянск, Куриленко е второто момиче на Бонд, което се появява и в рекламите на Heineken. Първа беше Ева Грийн, която изпълни главната роля в "Казино роял".

Историята в "Спектър на утехата" започва като естествено продължение на последната сцена от „Казино Роял". Съкрушен, Бонд се опитва да научи истината за смъртта на жената, която е обичал (Ева Грийн) и да разбере името на човека, който го е предал. Неговото търсене го отвежда при Доминик Грийн (Матю Амалрик) - босът на съмнителна организация с името Спектър, която тайно се опитва да се сдобие с власт върху едни от най-ценните природни ресурси на Земята. Бонд се опитва да спре Спектър, но М, неговият шеф (Джуди Денч), се страхува от неконтролируемия агент, воден от инстинкта за отмъщение. Бонд осъзнава, че не може да има доверие на никого, че пипалата на Спектър се разпростират и оказват влияние дори в британското правителство. Единственият човек, който успява да се съюзи с него е мистериозната Камил, също като Бонд търси истината за минали случки от живота си.

Разбира се, сюжетът в случая само служи за прилично свързване на екшън сцените, които са много и са очаквано шеметни. Обичайните високотехнологични играчки, с които сме свикнали да виждаме заобиколен Бонд са сведени дори малко под абсолютния минимум, като този път е наблегнато на здравия физически бой, традиционните преследвания с набор от превозни средства - коли, самолети, моторници или добрия стар крос на два крака. Самият Бонд изглежда не толкова съкрушен, колкото дистанциран и с безпощадна автоматизираност убива «враговете» си. Въпреки че на премиерата в Лондон Крейг споделя, че новото във филма е хуморът, залата снощи се засмя дружно само два пъти.

Имам усещането, че вторият филм с участието на Даниъл Крейг като Агент 007 е създаден само с набраната инерция от "Казино Роял", а наличието на Пол Хагис сред имената на тримата сценаристи предполага много повече ако не в сюжетно отношение, то поне в диалога.

Сравнително къс за филм от поредицата, "Спектър на утехата" бърза през всичките 106 минути, без това да означава адреналинът ви да се покачва постоянно от темпото и напрегнатите ситуации. Усеща се най-вече желание за бързо стигане до финала. Вероятно създателите на филма са били наясно, че не са постигнали висотата на "Казино Роял" и са искали по-скоро да поставят точката на 22-ия филм за 007, за да могат на спокойствие да се отдадат на работата по 23-ия. В "Казино Роял", наред с всички останали елементи, които си бяха на точното място, Даниъл Крейг успя да внесе свежестта от мъжествената брутална красота, вървяща ръка за ръка с безпощадната същност на Бонд, която бе позагубена сред симпатичното, но сладникаво присъствие на Пиърс Броснан. Затова сега стискам палци и се надявам следващият филм да оцвети в по-ярки цветове моя Бонд-спектър на утехата.

actualno.com, 31.10.2008

"Ваал" и обратно броене

Спомням си първия спектакъл на Александър Морфов, който гледах - "Хамлет". Беше много отдавна, аз бях още тинейджърка, впечатлителна до немай къде, мястото на събитието беше Аполония. Всъщност като казвам, че си спомням, няма да бъда много честна - спомням си единствено самия Хамлет, наметнал шинел и поркайки водка, как слуша "Stairway to heaven", след което въздъхна: "Това е въпросът!" О, спомням си и един много готин е нестандартен ракурс - четирима седяха на маса, но ние ги виждахме сякаш отгоре...

Най-важното е, че оттогава започна трайното ми и неизлечимо увлечение по спектаклите на Морфов, защото комай само той (и Мариус със "Самият човек", "Зимна приказка" и "Сънят") ме е вкарвал така дълбоко емоционално в това, което става на сцената, че аз съм чувствала и съпреживявала точно така, както съм искала да чувствам и съпреживявам театъра.

Текст, обърнат с хастара навън, изтръскан и нагло, ама как хубаво при това, пренаписан, сценография, която оползотворява всяко кътче от сцената, както си иска, музика!!!! , подбрана от режисьора или сякаш от мен, страхотни актьори, ех, Хамлет, бях си загубила акъла по теб, докато не те видях да си купуваш киви на пазара на Созопол дни след представлението..., и над всички тях г-н Морфов.

Той обикновено също си прави каквото си поиска и в повечето случаи на мен резултатът мноооого ми харесва.

"Вълшебна нощ", странно как ми хареса, без да съм в съзнателна възраст, че да възприемам като възрастен диалога на абсурда. Ама, може пък да ми е в кръвта абсурдът или да е от географската ни ширина.

"Дон Кихот" - за пръв път преобърна образите и направи Рицаря на печалния образ нисък дебелчо, а глуповатия Санчо - строен и готин. И не само това... Всички тези гегове, които са запазената му марка, дали на мен ми се струва или там бяха най-свежи и неуморими.

После по-романтичната и заедно с това адски смешна "Бурята". "Сън в лятна нощ" съм го забравила. Ужас! Срам и позор! Тези четири представления обаче съм ги гледала минимум по два пъти.

После мрачният "Декамерон или кръв и страст по Бокачо". Тогава ли нагазихме в крайностите? Крайностите са много истински, а на сцената наистина спомагат за това "да се внуши авторовата идея по-ярко". Мен обаче ме плашат. Привличат ме и ме плашат. Имам нужда да са ми стилизирани, нали съм момиче. И освен това обичам и нюансите, светлосенките, приглушеното, недоизказаното... Но пък тези неща не са май много присъщи на нас, българите.

Имам известни забележки към "На дъното", но пък не мога да не споделя, че именно благодарение на това, че бях гледала пиесата вместо да чета Горки, си взех изпита по Руска литература на 20 век.

С най-много страх отидох да гледам "Хъшове". Защото не обичам Вазов, освен Епопеята. И се размазах от кеф. Освен това пак емоционално се вързах и изпитах съвсем искрени и чисти чувства на родолюбие и надежда. Много ми е скъпо това преживяване покрай спектакъла и благодаря на г-н Морфов за него.

"Дон Жуан" обаче ми се стори представление на Александър Морфов правено от Александър Морфов в стил "Александър Морфов". Въпреки геговете, въпреки Деян Донков, Захари Бахаров и нежно-комичната Рени Врангова.

И ето, че дойде време за "Ваал". Който отново съдържа онези елементи, които правят от един спектакъл спектакъл на Александър Морфов. Много любопитно - ето една възможност да видя какво прави той в Русия, където, слава Богу, проявяват вкус и го харесват, където, слава Богу, оценяват таланта му с по-ясно изразена финансова почит от тук и където, за мое егоистично съжаление, той все по-често изчезва.

Сцената Морфов пак беше усвоил на няколко нива. Мисля си, че много често самият Ваал (талантлив певец - поет с адско характерче) оставаше сам от едната й страна, на мен така още по-ясно ми изпъкваше разликата между неговия гений (с + и -) и останалите. Музиката беше страхотна и нямам предвид старите рок хитове. Дали не мога да се сдобия отнякъде със саундтрак? И пак, ту груби, насилствени моменти, запои, които на мен ми е писнало да гледам, с тук-там проблясъци на човещина, поезия, лирични и съвсем делнични, но много смешни гегове. Актьорите бяха екстра! Но като видях в програмата - повечето бяха з.а.

Но, защо, г-н Морфов, ме лишихте от превод??? Аз съм последното поколение, старателно изучавало руски в училище и въпреки това поне 30% от авторовия или вашия текст, ми увиснаха във въздуха. А аз много мразя да не разбирам за какво става дума. Дори да не успея да осмисля, поне да го чуя на разбираем за мен език... Значителна част от преживяването ми се губи точно заради липсата на превод. Чувствах - да, а и езикът на музиката нали е универсален, ама... И освен това и филмите ги гледаме със субтитри, разсейваме се от тях, но благодарение и на тях преживяването ни става по-пълно.

Ще намеря пиесата, вероятно, ще я прочета. Обаче той сигурно я е променил, че как иначе. И на мен пак ще ми липсва значителна част от преживяването.

Дали няма начин да получа от някого режисьорския сценарий?

В началото на пътя

Здравейте драги случайно и неслучайно попаднали на това място хора,

Очевидно в момента съм изпълнена с трепет и се притеснявам много, тъй като това е първата ми публикация в първия ми блог। Затова смятам да я прескоча и направо да отида на втората си публикация। Там, предполагам, нещата ще са много по-спокойни, защото сценичната треска от Първия път ще ми е минала...

"4 месеца, 3 седмици и 2 дни" – безкомпромисно качествен филм

Първото нещо, което си помислих когато "4 месеца, 3 седмици и 2 дни" беше, че искам да гледам такъв безкомпромисен български филм. Безкомпромисен, защото е изпипан във всяко отношение. Защото е подчинен на режисьорската работа, на човека, който е водил екипа си от начало до край със съзнанието и волята да се направи необходимото, за да се получи една завършена картина.
Историята отива отвъд сюжета за студентката, която се опитва да направи всичко възможно, за да помогне на приятелката си да направи аборт, който в Румъния през 80-те години е официално забранен. Акцентът е не върху бременната, очевидната жертва, а върху другата, на пръв поглед второстепенна героиня, която в крайна сметка преживява дори по-тежки изпитания и се унижава повече от "загазилата" си приятелка.
Камерата следва младата Отилия почти през цялото време, от кадър в кадър, от сцена в сцена, в която постепенно операторът и режисьорът рисуват потресаващата картина на едно стерилно и захвърлено в нищетата общество, на строя, уж появил се да служи на хората, а всъщност лишен от най-елементарно човеколюбие.
Това Мунджиу постига на първо място благодарение на добър, изчерпателен в обрисовката на героите чрез речта им, чрез ситуациите, в които ги поставя сценарий, на второ - пак на този сценарий и на трето - на всички останали съставки: невероятно детайлната работа на художника на продукция, който съживява миналото на комунистическата действителност с прецизно подбрани веществени доказателства; решението на оператора да снима почти документално, заставайки лице в лице с героите си или намърдвайки се между тях; на избора на измита, синя цветова гама на сякаш нарочно олющената лентата, която внушава сивотата и студенината на света, в който са поставени двете млади момичета; и не на последно място на липсата на каквато и да било музика.
Историята е тежка за съпреживяване, но ако се абстрахирате от човешката драма, както аз успях, ще се насладите на забележителния филмов продукт. Продукт казвам без ни най-малък намек за евтина комерсиалност.
И следете кариерата на Кристиан Мунджиу. Неговата новела в "Поколение: Изгубени и намерени" също се характеризираше със завършеност и точно разпределяне на елементите на мини филма в нея. Румънецът неслучайно получи не само "Златна палма" в Кан и няколко Европейски филмови награди. Оставам с надеждата скоро да гледам подобен разтърсващ и завършен български филм.
actualno.com, 2 май 2008

Фатих Акин ни оставя "На прага на рая"

След чудесното решение да ни покажат панорама на Фатих Акин в рамките на София Филм Фест, вече с гордост мога да кажа, че съм изгледала всичките игрални, документални и дори някои късометражни филми на немския режисьор с турски корени и с удоволствие да допълня, че това май е единственият режисьор, на когото няма заглавие, което да не ми е харесало.
"Пред прага на рая" е най-новият му филм, който Арт Фест реши да разпространи и по кината у нас. (Премиарната дата на филма беше 28 март.) И вероятно това е не само добро решение, що се отнася да задоволяване на апетита на зрителите за европейско кино, но и комерсиално правилно решение, ако съдим по пълната зала 1 на НДК при единствената прожекция на филма на София Филм Фест.
"На прага на рая" лъха на зрялост най-много от останалите филми на Фатих Акин и това е логично. Като структура той е много внимателно, струва ми се дори педантично замислен. Двете паралелно и в известен смисъл мудно развиващи се главни истории в един момент закономерно се срещат и сливат в една, за да помирят двата свята на младостта и старостта, да намерят мост над пропастта между родители и деца, да поставят на една плоскост Изтока - Турция и Запада - Германия, въпреки различното им функциониране.
Независимо от трогателната и сурова обреченост на героите си, филмът ме държа емоционално дистанцирана от себе си почти до финала си. Но аз не го обвинявам за това. Напротив, харесва ми, че Фатих Акин го е изчистил от мелодраматичност.
Структурата на сюжета в "На прага на рая" напомня на "Вавилон" на Алехандро Гонзалес Иняриту.
И тук става дума за невъзможността на хората да намерят общ език. Но тази невъзможност при майката (Хана Шигула) и дъщерята (Патриция Жьолковска) се дължи на това, че двете си приличат, само че опитът не може да помогне на младостта с друго, освен с търпение, за да може младостта сама да натрупа своя опит. В този случай обаче младостта не получава този шанс.
При бащата (Тунсел Куртиз) и синът (Баки Даврак) невъможността за общ език се дължи на разменените роли - синът е улегнал, образован, отдаден на книгите, докато бащата се държи като тинейджър, чието единствено желание е да има млада жена до себе си и да не приеме фактът, че вече възрастта му налага ограничения.
Подобно на "Срещу стената", "Кратко и безболезнено" и "През юли" и тук Фатих Акин пътува между Германия и Турция, в търсене на себе си, на корените си, на същността си на човек между два свята, и две култури.
И тук той се опитва да помири по някакъв начин двата свята, така както веротяно се опитва да направи това в себе си. Избрал е да ни разкаже сложно заплетена история на случайностите, които в живота са много по-невероятни, но въпреки това реални, случайностите, които обръщат живота ни наопаки само за миг, принуждават ни да поставяме под въпрос това, в което сме вярвали, да изоставяме живота си, за да потърсим изход от задънената улица, и в крайна сметка да намерим сили да се изравим срещу истината и да я приемем смирено.
И така, на края на филма дъщерята, която е изгубила майка си, открива нова в лицето на жената, изгубила своята дъщеря заради нея самата. Синът, който се е отрекъл от баща си, намира сили да протегне ръка към него, защото най-великата сила и истина е да можеш да простиш. Може би само тогава ще можем да влезем отвъд предверието на рая. Където иначе всички стоим.

actualno.com, 1 април 2008

Весела и Биляна Казакови: Важното е да виждаме хубавите неща

В момента Биляна Казакова - Угринска играе в две постановки: "Кой се страхува от Вирджиния Улф" първа театрален опит на кинорежисьора Людмил Тодоров в "Сълза и смях" и "Return" в Апартамента на Малките пет кьошета.
Весела Казакова ще замине всеки момент за Унгария, за да озвучи "Prima Primavera" на режисьора Янош Еделени, в който играе главната женска роля и където говори ... на унгарски. Междувременно двете заснеха "Заради леля Снеже".
Откъде започна всичко - как ви хрумна идеята за филма?
Весела: Цялата история е съдбовна и случайна в същото време. Носим емоцията на всичко това дълбоко в себе си, но не сме си и помисляли, че някой ден тази история ще бъде филмирана. Нямахме сценарий, нямахме бюджет - не сме кандидатствали някъде за субсидии, просто взехме камерата и тръгнахме. Това се случи по повод 25-годишнината на театрално студио "Камбана", която беше през май 2007.
Решихме да направим на сегашите камбанки подарък като ги срещнем с едни хора, които те не познават - хората, които са били миналото на трупата и които по един или друг начин са се реализирали успешно в живота. Смисълът на този филм е да покаже хора с мечти, със собствен път, който те вървят смело. Съсредоточихме филма и върху личността на Снежина Казакова, защото тя е жената, която е поела група деца в неосъзната и трудна възраст и им е показала красивото.
А тя защо е предпочела вместо да бъде актриса, да основе подобна трупа?
Весела: Тя е играла с много голям успех в Шуменския театър четири сезона след завършване на ВИТИЗ. Имала е голямо бъдеще пред себе си, притежавала е рядък талант по думите на хората, които са я познавали. Но и тогава, а и сега доста често талантливи хора са били смачквани от завист. Тя е спечелила една голяма награда в Габрово за първата си роля в театъра.
Но когато се мести в София, влизането в театъра се оказало много трудно. И затова постепенно е започнала да се занимава с художествена самодейност, с подбиране на непрофесионални трупи, които да се представят на фестивал в София. И така полека-лека създава детски театрален състав.
В началото бяхме 20 деца. Ние сме там от началото, защото тя не можеше да намира достатъчно време иначе да ни гледа. Така че нашият избор да се занимаваме с театър и кино до известна степен е предопределен от това.
Колко време изкарахте в трупата?
Биляна: От 4 до 19 годишна възраст може би.
Това си е цяло висше образование. Освен предопределеността да се занимавате с театър и кино, какво друго ви даде "Камбана"?
Биляна: Всичко ни даде. Това е най-огромната част от живота ни. Ние си живеехме със състава, а те си живееха с нас. Той ни даде много приятелства за цял живот. И всичко, което сме научили е било част от този живот там.
Весела: Ние непрекъснато разбираме все повече и повече какво ни е давало - в общуването с хората, липсата на страх при излизането на сцена. В нашия състав всеки имаше идеи и беше подкрепян да ги изрази. Никога не сме се страхували да кажем какво мислим. Сами сме си шили костмите, аз започнах да правя музикалното оформление за спектаклите и до днес го правя. Всеки помагаше с каквото може.
Имаше ли други педагози, освен майка ви?
Весела: Тя беше абсолютно сама. Тя подбираше текстовете за спектаклите, написваше ги на пишеща машина и ги раздаваше на останалите. Натрупахме много опит в "Камбана" и развихме професионален рефлекс. Помогна ни и за НАТФИЗ. Защото академията е недостатъчна за развитието на една творческа линост. Тя дава началото, върху което след това започва да се гради.
Научихме още нещо много важно. Благодарение на отвореността на майка ни, никой от нас не стана дребнав. Тя възпитаваше големи личности, защото самата тя беше такава. Всеки си знаеше, че има своя път, нямаше добри или не добри, всеки имаше шанс да върви напред.
Работили ли сте заедно с някои от хората в "Камбана" след това?
Весела: Не, но това стои като план. Даже май ще направим нещо със Снежка, която живее в Италия и Войн, когото снимах в Лондон, но той пък живее в Амстердам.
Вашата сестра Eкатерина Стоянова, която сега води състава, преди се е занимавала с малките, с правили са куклен театър. Сега има ли и куклен театър в трупата?
Биляна: Не. Но на премиерата на филма разбахме, че едно от момичета в трупата ще стане помощник на кака и може би ще прави именно това. С мисленето си на кукловод, което има кака винаги вмъква по нещо в преставленията си. Дори да няма кукли, винаги има нещо, което наомня на кукления театър.
Весела: Представленията на "Камбана" са за големи. Момчетата сега направиха "Буре барут", а момичетата "Домът на Бернарда Алба". Играят и "Напразните усилия на любовта". Имат група, която свири наживо музика. Играят и пиесите на античните драматурзи.
За колко време заснехте филма?
Весела: За десет дни заснехме всичко, предимно аз бях операторът и едно момче от сегашната трупа, което по принцип снима спектаклите.
Каква идея имахте за филма когато започнахте монтажа?
Биляна: Голяма част от материала не влезе във филма. Имам чувството, че някаква интуиция ни е водила какво да включим в него. По някакъв начин хората, които са заснети и тези, които ни изпратиха готови материали от чужбина - от Италия, Канада, Виена, Ню Йорк са съавтори. Нашата дума беше последна за това какво да влезе.
Весела: Решихме, че иронията, намигването е много важно във филма, затова сложихме и гафовете при надписите накрая. Филмът е много шарен, въпреки че е стилизиран. Всеки от хората има своя индивидуалност и ние решихме да я запазим. А това, заедно с анимацията, която прави връзката между отделни кадри или коментира нещо, което са казала участниците, прави филма много шарен и жив.
Как ви хрумна да включите и анимационните елементи, които са много свежи?
Весела: Съвсем случайно. Както случайно ми хрумна кой кадър ще е начален и веднага след него дойде и заглавието в главата ми. Тогава се обадих на Мина, аниматорката, в Лондон и я помолих да ми напише "Заради леля Снеже" с детски почерк, анимирано. Кака го написа, пратихме го по мейла и след половин час го имахме анимирано.
След юбилея обаче решихме, че ще направим по-сериозен монтаж, ще включим анимация при всеки надпис. След като направихме надписите ни хрумнаха рамките, след рамките решихме, че ще вмъкнем и други неща, анимирани образи, например.
За мен вашият филм е много личен, но въпреки че дори не бях чувала за "Камбана", той ме развълнува. И мисля, че трябва да бъде видян от повече хора. А вие защо решихте да го покажете и на тези, които не са свързани с "Камбана"?
Биляна: Честно казано и това не сме го мислили предварително. Когато направихме филма, го показахме на хора, които не бяха чували за "Камбана", не познават и нас самите и тогава установихме, че той вълнува по някакъв незнаен за нас начин. Разбрахме, че филмът има много по-голям смисъл, който надхвърля личната история, историята на нашето семейство, на трупата, на хората, които са били в нея.
Весела: Има един феномен в българската култура - читалищната дейност. Колко смисъл има в това някакви млади хора да изградят себе си по този симпатичен начин. Колко смисъл има човек да вярва в себе си и да следва мечтите си. Колко е важно да се вярва в младите.
Мисля, че от нашия филм блика оптимизъм, че младите хора са бъдещето на България и ние трябва да се горедеем, че имаме таланти, да им даваме шанс и да ги подкрепяме. Мисля, че младите хора, които гледат филма и не знаят какво да правят с живота си, ще се усмихнат и ще си кажат: "И аз мога!"
В цял свят има школи по какво ли не, в които се плащат адски много пари, за да се наумиш да свириш на пиано, например. А у нас младите хора по читалищата се учат и се развиват почти без пари, благодарение на помощта и отдадеността на техните учители там.
Биляна: И аз не знам любовта ли, добрата воля ли ги крепи тези хора, но това наистина има смисъл. Има достатъчно български филми, с които да си кажем колко проблемно живеем, колко е зле тук, как младежите бягат от България, колко наркомани и престъпници има. Но не е това всичко, не е това важното. Важното е да виждаме хубавите неща, а те не са никак малко.
Младите хора са много читави. Дразня се когато някой от позицията на възрастта си каже: "Абе, млад човек, не го взимай насериозно." Не е така, трябва да се дава шанс и свобода на младите хора.

actualno.com 24 март 2008

Весела и Биляна Казакови представиха документалния си филм

Сестрите Весела Казакова и Биляна Казакова-Угринска показаха в Дома на Киното в рамките на София Филм Фест своя режисьорски дебют в документалното кино "Заради леля Снеже". Въпреки, че астрономическата пролет дойде, в онази вечер София бе покрита със сняг, а развълнуваната Весела сподели пред публиката, че това най-вероятно е "заради леля Снеже".
Филмът е ярка мозайка от спомените на пораснали вече момичета и момчета, които са били част от театралния състав "Камбана", основан от актрисата Снежина Казакова, майка на Весела и Биляна. "Заради леля Снеже" не е просто обичаен портрет на тази жена, предпочела да помага на често буйния и трудно вкарван в рамки тинейджърски дух да изрази себе си чрез театъра.
Всеки един от участниците във филма рисува по малко портрета с разказите си, но в крайна сметка се получава една обща пълна картина на емоцията, наречена "Камбана".
Ако сте пропуснали "Заради леля Снеже", оглеждайте се за допълнителните специални прожекции, които режисьорките предвиждат. Първата от тях ще е в Евро-българския културен център на 30 март. Освен това БНТ ще го излъчи на 31 март в рубриката си, посветена на българско кино.

acttualno.com, 24 март 2008

"Баба Зула": Обичаме музиката на Ибряма, Лили Иванова и трио “Българка”

Четвърт час преди началото на 30-минутната си програма в зала 1 на НДК преди прожекцията на филма на Фатих Акин "На прага на рая", вокалистът Мурат Ертел, който свири и на саз и перкусионистът Левент Акман от "Баба Зула", отговориха на крак на въпросите ми. Веднага след това те излязоха на сцената, окичени с по един нарцис, който им подарих.
Разбира се, това е много малък жест за удоволствието, които те ми носят с изпълненията си. Накрая нарцисите полетяха към публиката. Кратката загрявка на "Баба Зула" в НДК и после концертът им във Военния клуб са едни от случаите, за които може да се каже, че разтърсиха залата, без това да звучи клиширано преувеличение.
По-рано днес на майсторския си клас казахте, че вашите концерти се различават много един от друг. Подготвяте ли сценарий за всеки от тях и съобразен ли е с публиката, пред която свирите?
Мурат Ертел: Разбира се.
Левент Акман: Най-простият пример е с това, че си избираме едно от нашите парчета и превеждаме думите на езика на страната, в която сме.
За България какво сте подготвили? Защото ние използваме доста турски думи в езика си.
Мурат: Преди време написахме песен със заглавие "Как бихте приели съседа си". Именно в нея ще използваме общи за нас и вас думи.
Къде извън Турция контактът с публиката е бил най-силен за вас?
Мурат: Има наистина много страни, в които сме усещали публиката силно - Италия, Белгия, Гърция, Япония, Франция. Всъщност има съвсем малко места, на които са ни посрещали студено. Спомням си един град в Италия, където не ни харесаха. Но там абсолютно всичко вървеше наопаки. С изключение на това обаче се радваме, че хората ни посрещат много топло.
Основното влияние в музиката ви е турският фолклор. Какви други музикални влияния има в нея?
Мурат: Използваме музика от цял свят - композирали сме парчета с реге, африкански звуци.
Левент: Има един африкански ритъм - ния бинги, който е много интересен и който използваме много. Той е познат най-вече от ритуалите на вуду магьосниците. Ритъмът е използван като протест срещу френското нашествие там. Много от изпълнителите на музиката, създадена с този ритъм, са убити от франзуците. Някои все пак са оцелели и са живи до днес.
Как работите с гост музикантите - композирате парче и откривате изпълнител, който може да е подходящ за него или каните изпълнител, с който искате да работите и след това заедно композирате?
Мурат: Малко е опасно да се канят гост музиканти. Харесваш музиката на някой, каниш го да работите заедно и откриваш, че той е голям идиот. Аз, например, се разочаровах много от Джон Зорт. Но има и много приятни изключения - Пати Смит беше страхотна и аз още я харесвам.
Познавате ли българския фолклор, въобще българската музика и използвали ли сте я в някоя от композициите си?
Мурат: Засега не сме се възползвали много от нея, но я познаваме добре. При предишното си идване тук отнесохме със себе си много плочи, предимно на Балкантон. Имаме изпълнения на трио "Българка", Женския радиохор, Лили Иванова и Иво Папазов. Тяхната музика познаваме и я обичаме.
Хрумвало ли ви е да поканите някой от тях да запишете нещо заедно?
Мурат: Да, разбира се. И ще поканим. Искаме да работим с хора, които правят съвременна, модерна музика, но въпреки това се интересуват от традиционна музика. А ако не открием такива , ще работим с изпълнители на фолклорна музика.
Вашият последен албум са казва "Корени". Доколко е важно човек да остава свързан с корените си в този все повече глобализиращ се свят?
Мурат: Става все по-важно човек да бъде свързан с корените си. Ако това стане, глобализацията може да има и добри страни. Тя не е чисто отрицателен процес. Добра е в смисъл, че е добре всички да осъзнаем, че светът, в който живеем е един за всички ни. Но ако има еднотипни хора, ако се опитаме да смажем индивидуалността, глобализацията не е добър процес.

actualno.com, 17 март 2008

Луис О’Съливан за връзката между ирландското уиски и доброто кино

Разговаряме с Луис О'Съливан, регионален мениджър на "Перно Рикар", чиято най-голяма марка е Jameson. Той беше тук за конкурса за български късометражни филми за наградата на Jameson в рамките на София Филм Фест. Той твърди, че ирландците се отличават с добро чувство за хумор, желание за общуване и споделяне. Това е и основното послание на Jameson, да се съберете с приятели на по питие да споделяте това, което ви вълнува.
Защо сте толкова обвързани с киното? Спонсорирате не само конкурса за късометражен филм в рамките на София Филм Фест, но и фестивали като Трайбека в Ню Йорк, испанските наградите "Гоя", Дъблинския кинофестивал.
Вместо да правим директен маркетинг, ние предпочитаме да достигаме до хората чрез филмите, чрез историите, които те разказват. Доколкото разбирам, конкурсът Jameson е доста важен за България. С участието си в него ние имаме възможност да се отблагодарим на хората за това, че са наши клиенти. Но това е насочено не само към нашите клиенти.
Много е хубаво, че можем да подпомагаме местните таланти, да им дадем първоначален тласък да развиват таланта си с нашата награда. От друга страна филмите подтикват хората да общуват. Независимо дали са гледали добър или лош филм, хората имат желание да поговорят за него. Като им представяме различни филми, ние им създаваме и тази възможност.
Подкрепяте ли по подобен начин и други изкуства?
Киното е основното изкуство, което подкрепяме. И то независимото кино, не масовото, и това на младите таланти. Ирландия е малка страна, но с големи идеи. Една от тези страхотни идеи е да подадем ръка на млади таланти от България. Радвам се когато хората свързват това с Ирландия, а от там и с Jameson.
Защо избрахте точно София Филм Фест, за да връчвате подобна награда? Това е единственият конкурс в света за късометражно кино, който подкрепяте.
Това е инициатива на местния екип на "Перно Рикар", който е много активен в откриването на нови начини за достигане до хората по много личен начин. Това обаче е в съзвучие и с глобалната ни политика по отношение на обвързаността ни с киното.
Гледал ли сте някои от филмите?
Да, току що обсъждахме победителя от миналата година. Студент, който тепърва завършва. Надяваме се, че с нашата награда той би могъл да започне да постига мечтите си, да гради кариерата си. Тази година имаме и онлайн издание на конкурса, което е много хубаво, защото в интернет хората могат да гледат кандидатите за наградата и именно зрителите ще изберат най-добрия филм.
Това е добре и за младите кинотворци, защото така филмите им ще достигнат до по-широк кръг зрители. Вече шест години продължава конркурсът тук, той се развива и ние с удоволствие го подкрепяме. Но в крайна сметка, искам да подчертая, че важни са творците, а не ние.
Разкажете ми повече за обвързаността си с другите фестивали по света.
В Дъблин, родния ми град, ние сме основният спонсор на Международния кинофестивал. Тази година, например, на фестивала присъстваха актьори като Колин Фарел и Брендан Глийсън. Откакто държавата ни подкрепя сериозно киноиндустрията, имаме доста добри филми. Стюарт Таунсенд представи своя режисьорски проект в компанията на приятелката си Чарлийз Терон.
Имаше и доста независими и млади кинотворци от Ирландия. От пет години подкрепяме фестивала и той се превърна в доста сериозен и важен форум на ирландското кино. Тази година галата беше с филма за концерта на U2 в Южна Америка "U2 3D" и за щастие групата присъства на премиерата. Ние сме един от спонсорите на наградите "Гоя" в Испания. А "Трайбека" спосорираме в смисъл, че благодарение на нас хора пътуват до фестивала и се включват в него.

actualno.com, 17 март 2008

3 български филма с награди от София Филм Фест

Снощи в зала 1 на НДК се състоя церемонията по връчването на наградите на 12-ия София Филм Фест.
Три български ленти бяха отличени - "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на Стефан Командарев получи признанието на публиката и наградата на Кодак за български филм, придружена от филмов негатив на стойност 2 000 долара и лабораторни услуги отново за 2 000 долара, "Шивачки" на Людмил Тодоров бе отличен от журито на международните кинокритици ФИПРЕССИ, а "Семейна терапия" на Петър Вълчанов победи в конкурса за български късометражен филм за наградата Jameson, като с нея получи и чек за 6000 евро за следващия си проект. Филмът му е премиран заради особената комбинация на черния хумор и драматичната наситеност.
Победителят в онлайн конкурса на Jameson (който се провежда за първи път у нас) е филмът "История" на Горан Гънчев, събрал най-висок рейтинг и общо 361 точки от гласуването на онлайн публиката.
Голямата награда на журито бе връчена на руския филм "Русалка" на режисьорката Анна Меликян. Наградата (диплом, статуетка и чек за 5000 евро) се дава за постиженията на филма в режисьорското майсторство, кинематографията, разкадровката, актьорската игра и заиграването с енергията и измислицата. Специалната награда отиде при холандския "Птицата не може да лети" на Трийс Ана, за създаването на един уникален и магичен свят.
Наградата Ничия земя на Гилдията на българските кинокритици за най-добър балкански филм бе връчена на "4 месеца, 3 седмици и 2 дни" на румънския режисьор Кристиан Мунджиу.
Стефан Арсениевич от Сърбия получи наградата Кадилак за поетиката в режисьорския си стил във филма си "Любов и други престъпления".
Специалните гости на фестивала Жан-Клод Кариер и Мики Манойлович бяха почетени с награда София на Столична община за цялостен принос в световното киноизкуство. В рамките на фестивала такава награда получиха и Никита Михалков, Милчо Левиев и Владислав Икономов.
Наградата Горчивата чаша на Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет получи за своя принос в развитието на съвременната кинематография сценаристът, режисьор, оператор и копродуцент Спирос Статулопулос за неговия дебютен авторски филм "P.V.C.-1".
В своето слово в началото на церемонията директорът на фестивала Стефан Китанов каза, че вярата, надеждата и любовта са основните неща, които са били необходими за създаването и организирането на фестивала. Но те са и посланията, които фесивалът отправя към младите хора на България.
Вече 12 години ентусиазмът, с който се организира фестивалът, предоставя на зрителите възможност да се докоснат до най-доброто от световното киноизкуство. "В България можете да постигнете много - обърна се Китанов към младите българи. - Пътувайте, но се връщайте, защото тук ще можете да правите това, което искате, и то ще бъде оценено". И настина, развитието на София Филм Фест през годините и превръщането му в централен кинофорум на Балканите, е доказателство за това.

actualno.com, 16 март 2008

Намереното поколение или история за шестима режисьори с щастливо начало и многообещаващо продължение

Нормално е на всеки фестивал да се срещат много хора с еднакви интереси. От една страна това е публиката, тази, които обича да гледат филми и без да се развлича с пуканки. От друга са кинаджиите.
Фестивалният живот е важен за всеки кинотворец, защото е съществена част от работата му - той търси нови партньори, представя проектите си, открива съмишленици, запознава се с потенциални продуценти, представя филма си на различни селекционери или пред публиката в залата, понякога печели награди и си сверява часовника с филмите на колегите си. А, да, и ходи по партита, за които публиката научава или не научава, в зависимост от мащабите на партито.
И още - среща се с приятелите си, които е открил пак благодарение на този фестивал. И накрая, участва в пресконференции или дава интервюта, което може и да не е толкова приятно, но пък е начинът, по който и ние, журналистите и вие читателите, да се докоснете до тях. А в някои случаи това е мното интересно и приятно.
Точно такава е историята на хората зад "Поколение: Изгубени и намерени". Хора, случайно или не, обединени от общ проект. Както един от тях, Стефан Арсениевич, каза, всички като творци са много различни. И въпреки това, оказало се, че заради подобния си произход, като хора си и приличат. И както той открил страните на всеки един от другите режисьори, така и те надникнали в неговата. Историята на екипа, събрал хора от Централна и Източна Европа е необикновена история на приятелство и подкрепа, заместила естественото съревнование между режисьори. Така я разказаха те вчера пред журналисти и фестивални гости.
Стефан Китанов: Преди пет години един млад човек каза: "Защо да не направим филм за нашето поколение?" на първото издание на София Мийтингс. И така се роди идеята за "Поколение: Изгубени и намерени". Неговото име е Николай Никитин.
Николай Никитин: Първо искам да благодаря на Стефан Китанов, не само, че ни покани за трети път в София - за проекта, за премиерата и сега за повторното събиране. Аз, лично, му дължа много, защото благодарение на него открих големия талант на Надежда Косева. За останалите пет страни знаех с кого искам да направим филма. Но за България, предложих на Стефан да направим състезание за сценарий и чрез него да изберем режисьор. Спряхме се на три сценраия, срещнахме се с режисьорите им. За щастие една от тях беше Надя и заради нейната любов и енергия, решихме, че е най-подходяща за проекта. За мен Надя е най-голямото отркитие на този проект, зашото това беше първата й работа след дипломирането й. Много хора считат, че именно нейният епизод е най-силният във филма. Забележителното в случая е, че за една година успяхме да снимаме на шест места, да направим постпродукцията и да представим филма за първи филм в Берлин. Много съм горд с успеха на всеки режисьор от него след това.
Стефан Китанов: Искам да представя хората на тази маса. Стефан Арсениевич, Сърбия. Неговият филм "Любов и други престъпления" е не само в нашия конкурс, но той беше представен и в Кан. Кристиан Мунджиу, Румъния, за когото това не беше първи филм. Ние представихме тук, на София Филм Фест дебюта му "Occident". С втория си филм "4 месеца, 3 седмици и 2 дни" той спечели "Златна палма" в Кан и наградите на Европейската филмова академия за филм на годината и режисьор. Филмът му и включен и в нашата програма.
Надежда Косева, България. Тя основа с приятелката си Светла Цоцоркова успешната вече продуцентска компания "Front Film". Сега развиваме заедно втория й късометражен и първия й пълнометражен филм. Утре ще представим игралния й проект на София Мийтингс. Николай Никитин, селекционерът на Берлинале за Източна Европа, вдъхновителят и душата на "Поколение: Изгубени и намерени" и редактор на списанието на монтаж "Schnit". Майт Лаас, Естония, режисьор на анимационни филми и документалния "Кралете на времето", който вчера показаме при нас. Франк Алберс от фондацията Роберт Бош, една от финансовите институции, които продкрепиха филма ни. Но не само - той е главната причина ние да имаме финансовата възможност сега пред вас да са всички тези хора.
Кристоф Терхехте, Германия, директорът на програмата Форум на младото кино на Берлинале. На премиерата на филма, която беше именно в рамките на този Форум, ние изпълнихме цялата сцена. Освен нас там бяха и музикантите от Банска къща, които свириха сватбено хоро. Виктория Петрани от Унгария, продуцент и съсценарист на Корнел Мундруцо за новелата му в "Поколение: Изгубени и намерени", на представения в Кан "Йохана". Сега от тях очакваме проекта, който за първи път беше представен на София Мийтингс, "Делта". Липсва Корнел, който трябва да завършва филма и Ясмила Збанич от Босна и Херцеговина, която днес не може да е с нас. С "Гърбавица" тя спечели "Златна мечка" в Берлин. Можете да го гледате и на нашия фестивал.
И така, какво беше за вас "Поколение: Изгубени и намерени" и как той повлия на съдбата на вашата кариера?
Стефан Арсениевич: Сякаш съм отново в училище, където винаги трябваше да говоря първи, защото името ми започва с А. Лично за мен създаването на филма беше много важно събитие. Преди това късометражният ми филм "Торсио" спечели "Златна мечка" и беше номиниран за "Оскар". Всички ми казваха, че това е моментът да направя пълнометражен филм. Но аз не се чувствах готов. Тогава Ники дойде с идеята да заснема късометражен филм, но той пък влезе в пълнометражен. Режисьорът обикновено е единственият такъв в проекта, сам е. А това беше една чудесна възможност да работя с още 5 колеги. И това беше много специално, тъй като преди това не се познавахме. А накрая на проекта станахме добри приятели. И затова когато правих първия си пълнометражен филм, се почувствах готов, защото знаех, че всичките ми приятели в техните си страни ще бъдат с мен мислено. И усещането, че не съм сам за мен е много специално и ми помогна в следващия ми проект. И понеже поддържахме връзка, те ми помогнаха със сценария.
Кристиян Мунджиу: Запознанството ми с тези хора се оказа за мен по-важно от самия проект. Това не означава, че не харесвам филма и не го оценявам. Мисля, че имам повече приятели на тази маса, отколкото в Букурещ. Доверих им се с втория си филм - изпратих им сценария и благодарение на техните реакции реших кои сцени да включа в него.
Стефан Китанов: Във всеки един от филмите след "Поколение: Изгубени и намерени" ще откриете имената на останалите хора в благодарностите. Такъв беше механизмът, по който работехме и при самия филм - събирахме се на всеки два месеца и обсъждахме докъде сме стигнали и страшно разчитахме на мнението на другите.
Надежда Косева: За мен преживяването беше по-различно, тъй като ми беше първи филм. Но той много ми повлия, както и на работа ми. Не мога да кажа нещо по-важно от това, което не е никак малко, а то е, че станахме приятели и че този филм ни повлия и като общност. За мен е много важно да знаеш, че имаш до себе си приятел, независимо дали си в прекрасен период от живота си или си в дупка.
Стефан Китанов: Мисля, че "Поколение: Изгубени и намерени" е един от филмите, посетили най-много фестивали по света, а Николай Никитин е човекът, посетил най-много фестивали с филм, защото той си го постави за цел.
Николай Никитин: Бюджетът е такъв, че е трудно шестима режисьори да пътуват по всички фестивали. Не можех да избера един, защото останалите щяха да се разсърдят и затова само аз пътувах!
Майт Лаас: За мен като аниматор, който работи цял ден, за да направи 1 секунда от филма си, беше много интересно да работя с режисьори, които за 7 дни заснемат цял игрален филм. Така че те научиха костенурката да бяга като заек.Това ми повлия също да заснема свой пълнометражен филм, е той не е съвсем пълнометражен, но поне е достатъчно дълъг. Така че искам да благодаря на моите учители, които ме научиха как да тичам. Кой знае, може би някой ден ще ме научат и да говоря!
Франк Алберс: Макар да не съм режисьор, за мен, като представител на голяма фондация, този филм повлия така, че промени малко и фондацията. Благодарение на успеха на филма ние създадохме програма, която да подпомага снимането на коопродукции между млади немски и източноевропейски режисьрои. И вече имаме 9 проекта. Между тях има и 2 българо-немски - единият е на Борис Десподов, който ще е готов през май и другият - на Ана Блум.
Кристоф Терхехте: Кино „Делфин", в което беше премиерата на филма в Берлин е много специално за мен, защото в него съм открил много стойностни филми, още като обикновен зрител. От друга страна, да видя тогава как тези прекрасни режисьори си общуват с публиката в същия този салон беше невероятно. Но понеже Ясмила тогава я нямаше, снимаше филма, който спечели "Златна мечка", а сега също я няма, може би мога да разкажа нейната история от спечелването й на нарадата.
Още тогава тя ми разказа как я убедили да остане и за церемонията, макар че тя смятала да си тръгва. И тя седи там и вижда как наградите отиват една по една при други режисьори. Най-накрая остава една и тогава Ясмила си казва: "Е, да, те не ми казаха, че ще спечеля, все пак, а че ще се радват да остана за церемонията." Но в крайна сметка последното име, което произнасят е нейното. Наградите всъщност нямат такова голямо значение. Те могат да окуражат твореца, да помогнат за кариерата му, но за самите режисьори това не е най-важното.
Стефан Китанов: Едно допълнение. След премиерата на филма имаше парти и се бяхме разбрали всеки да донесе своя национален алкохол. Представете си как бяхме събрали българска и сръбска ракия, водки, уникум... Музикантите от Банска къща също свириха от маса на маса, като на сватба.
Виктория Петрани: Освен, че станахме приятели, за мен хората тук са специални и защото с тях винаги мога да си поговоря за кино, а вие знаете колко рядко можете да откриете такива хора. И когато на някой фестивал се почувствам безкрайно уморена от всичките професионални разговори, знам, че мога да се обърна към някой от тях.
Николай Никитин: Освен приятелството, което споменахме многократно, едно от важните последствия от този проект беше именно тази международна общност, която се създаде. Създаде се международна разпространителска компания, която да помага на филмите на тези режисьори да пътуват. И ако някой от тях реши да направи филм, всички го подкрепят.
На въпроса на Актуално, след самостоятелните проекти след "Поколение: Изгубени и намерени" и след зародилото се приятелство между вас, бихте ли работили отново по общ проект, какъв би бил той и кой ще е главният режисьор в него, отговори румънският режисьор.
Кристиан Мунджиу: Ние бяхме много ентусиазирани след като свършихме проекта. Понеже много се бяхме забавлявали, решихме, че трябва да направим и втора част. Но просто не сме решили дали продължението ще се състои десет или двайсет години по-късно. Тогава най-вероятно пак всеки един от нас ще бъде режисьор на своята си част, няма да има един водещ.
Стефан Китанов: Но със сигурност ще има един главен художествен директор и това ще е Николай Никитин.
Кристиан Мунджиу: Но със сигурност процесът е по-важен от крайния резултат, така че през този период ще се срещаме често, ще обсъждаме и ще видим какво ще се случи.
Виктория Петрани: А може би следващото поколение ще заснеме продължението, не ние.
На въпроса на друга медия към Мунджиу, как възприе румънската публика преди и след наградата филма ви "4 месеца, 3 седмици и 2 дни"?, той отговори: "Не само зрителите, но и пресата вече са свикнали толкова с това да има румънски филм в селекцията на Кан, че моят филм там не предизвика голям отзвук в пресата. Нямаше реакция на моята публика, понеже световната премиера беше в Кан.
Разбира се, след Кан реакцията беше много различна. Получих много поздравления, чакаха ме непознати хора на летището, получих специален медал за култура от президента, ключа от родния си град и всичко това от хора, които не бяха гледали филма! И нещо, което е много характерно за Румъния - оказа се, че наградата стана доста по-важна от самия филм.

actualno.com, 14 март 2008