Писател, някой ден

Когато най-накрая почина, понеже не може първо да почине, а после да започнат да му се случват разни неща (всъщност, може, но не такъв е очеркът), П.М. остави лавици с изписани тетрадки и бележници в малкото си жилище, потънало в прах. Малцината му познати знаеха, че той иска да е писател и той усърдно се стремеше да стане такъв, някой ден. Затова старателно изписваше страница след страница с проекто заглавия на разкази, сюжети, завръзки, развръзки, имена на герои. Дори посвети година на план за роман в пет части, но се концентрира върху генеалогичните дървета на няколко семейства, около които щеше да се върти действието.

Жилището на П.М., както казахме, беше малко - състоеше се от тясно антренце, което отвеждаше директно към малкия хол, изпълняващ ролята и на работен кабинет. В единия ъгъл, точно под гледащия на север прозорец, от където рядко проникваше слънце, стоеше малко, по-ниско от обичайното бюро, затрупано с книги, листове, някои от които доста пожълтели, носещи почерка на П.Н. и компютър от времето на големите монитори, върху които котките намираха пристан за сладък сън. Само че П.М. нямаше котка. Вместо това имаше белезникаво жълта стена вляво от бюрото, върху която беше налепил малки разноцветни листчета за офис бележки. На тях любимите цитати от любимите писатели на П.М. се смесваха в небрежна, почти непорочна близост, с неговите собствени разсъждения, които той намираше ту за оригинално афористични, ту за жалки клишета, нямащи право да бъдат отпечатани на хартията, на която препечатваха наново класици като Достоевски, например. 

Телевизор П.М. също нямаше, защото не искаше нищо да го разсейва от писането. Когато беше по-млад, обичаше много да чете и прекарваше дни наред заплеснат в книги от най-разнообразен характер в библиотеките, защото нямаше много средства, с които да смогва на глада си към словото. Понеже беше и тих и свенлив, той най-много обичаше да си разговаря с героите от книгите. Обикновено така се заиграваше в тези разговори на ум, че спираше да чете и започваше да записва всеки диалог, който му идваше на акъла. После пък се увличаше да си ги чете и препрочита и съвсем забравяше за романа. Когато няколко дни по-късно се връщаше към него, оставаше искрено учуден от неочакваните за него обрати, които често нямаха много общо с неговите собствени интерпретации. Но пък често бяха доста убедителни и оригинални и П.М. със срам скъсваше своите изписани листове и ги хвърляше с ярост в кошчето.

Проблемът беше, че П.М. се сравняваше през цялото време със своите колеги по перо или по-скоро с тази привилегирована група от публикувани малко и повече известни автори, които като такива имаха пълното право да се наричат писатели, за разлика от него. Веднъж П.М. изпрати свои епиграми на един от литературните вестници, но от там не получи охотното поощрение, за коет окопнееше. Само една от епиграмите беше публикувана, като в нея редакторът си беше позволил да смени римата, без дори да даде обяснение на П.М. Но П.М потъна в земята от срам, когато, след няколкочасово вглеждане в публикуваното си, опорочено творение, осъзна, че римата на редактора е много повече на място от неговата собствена.

Друг път П.М. се престраши да изпрати къс разказ до един от призваните литературни критици в страната. Признат, не защото някой от пишещите му обръщаха внимание - тази професия отдавна не беше на мода сред онези, които страстно вярваха в правото на свободно изразяване, дори то да се състои в пълни глупости, а признат, защото все още включваха анализите му на класики в сборници за нещастни кандидатстуденти. Критикът скочи от стола си от радост, че някой все пак е потърсил мнението му. Когато твърде бързо стигна до финала на късия разказ, той се върна назад към началото, прочете го с надежда още веднъж, този път много по-бавно, дори трети път с още по-мудна скорост, но надеждата му гаснеше с всяка дума, която го приближаваше към края. Критикът беше чувствителен човек и като всеки пишещ, макар и реакции към чужди текстове, които кой ли приема за художествено слово, се разстрои от ироничното намигване на съдбата към него. Той първо се разплака, после се ядоса на липсата на какъвто и да е писателски дар у П.М., а след това реши да си отмъсти задето вторият му беше отнел възможността да стане откривател на най-новия и ярък талант на родния литературен небосклон. И затова дори не си направи труда да мисли собствен отговор към П.М., а написа с огромни червени букви върху ръкописа кратичката и хаплива критическа рецензия на Дж. Б. Шоу: "ЗАЩО?"

След този отговор, П.М., който въобще не вярваше в своя талант, нито в каквито и да било други свои личностни качества кой знае колко, вместо да попържи в ума си критика, мислено му благодари и започна да тренира, за да се превърне един ден в най-добрият писател, който някога е чел неговият непознат благодетел. Вместо в четене на романи, той се концентрира в четене на наръчници как се става писател и внимателно си отбелязваше в тях пасажите, които намираше за особено практични и поучителни. След всеки наръчник пробваше съветите, дадени в него и докарваше по няколко нови параграфа, трупане на синоними или оригинално характеризиране на героите. Но понеже бързо се уморяваше и вниманието му се губеше като на повечето хора в модерната компютърна ера, той оставяше наръчника и хукваше да търси нов. А когато изчете де що има наръчници за начинаещи писатели, П.М. започна да рови в интернет и да търси методично статии за работното ежедневие на великите писатели. Той дори се записа на курс по чужд език, за да може да разшири търсенето си в страници и извън родната си, твърде незначителна в езиково отношение страна заради малкото население, говорещо езика й. 

Не бива да забравяме, че П.М. си имаше работа от 9 до 6 като всеки друг средностатистически човек и можеше да се отдаде на страстта си само вечерите и в почивните дни. Така че два пъти седмично ходеше след работа на курс по език и през останалото време ровеше в интернет и записваше само онези навици на известни писатели, които можеше да осъществи само в свободното си време. Междувременно продължаваше да си нахвърля сюжети, размишляваше дали е по-удачно да стартира кариерата си с пиеса или новела и в зависимост от това какво вземеше превес в момента, хвърляше всички усилия към въпросния жанр - към четене за него и издраскване на някоя е друга ремарка или план.

Макар да живееше дълбоко погълнат от собствения си свят, П.М. беше наблюдателен към околността, защото вече беше прочел, че това е важно за добрия писател. Действителността често поднасяла сюжети, които са далеч по-оригинални от измислените, ако знаеш как да ги завъртиш с помощта на клавиатурата. Всеки ден на път за работа в автобуса П.М. оглеждаше пътниците и си измисляше какви са, какво са закусвали, накъде са се запътили, имат ли любовници и били ли са детето през последната седмица. Понякога дори си записваше някои хрумки във вечното бележниче, което се намираше в чантата му, за да може да ги използва по-късно. Понякога пък се заслушваше в разговорите между пътниците, но скоро се отегчаваше от тях, защото не се развиваха в желаната от неговото въображение посока и ги довършваше на ум. Но тогава пък се отплесваше и забравяше да ги запише и винаги когато пропускаше да го направи, после с ужас установяваше, че най-остроумното не може да възстанови по памет. 

В обедната си почивка рядко излизаше извън работата си, но за сметка на това влизаше във фейсбук и упорито поставяше коменатри под всичките публикации на своите малцина приятели там. Така той смяташе, че тренира свръхкратката форма и едновременно с това остава в паметта на другите с красноречието си. Вечер, след като приключеше с всичко, оставяше до леглото си, подпряно от всички страни с книги, едно бележниче, за да запише в него някой особено интересен сън. 

Един ден П.М. беше блъснат от кола на натоварен булевард, докато се връщаше към дома си след работа. През деня му беше хрумнал особено оригинален сюжет за къс разказ, за който беше сигурен, че най-накрая ще пробие. На обяд записа набързо основната си идея - за един страстно влюбен в желанието си да се превърне в писател човек, който отлагаше написването на нещо от начало до край от страх ли, от желание за перфекционизъм ли, дявол знае защо, а вместо това само се упражняваше и четеше наръчници за бъдещи писатели. След края на работния ден, в необичайно приповдигнато настроение, той не вървеше, а както обичат да се изразяват писателите, летеше към дома си. Но понеже беше погълнат от своята идея, не видя колата, която не спря на жълтия светофар. П.М. нямаше шанс, но поне смъртта му беше мълниеносна, решителна и окончателна, за разлика от живота му.     

* Написано по повод Националния ден на писателя в Бразилия, 25 юли.

Вечният любовник

Драги Буда,
искам да спя в скута ти (почти) всяка вечер, а ти да ме галиш по главицата и да ми наливаш през ушетата с целувки подобни мантромисли и мисломантри на мястото на моите необмислени и непредпазливи, според избора за превод, мисли. Можем по този начин дори до някоя тантрическа поза да стигнем съвместно, при положение, че после обясним, че всичко е било една заблуда на сетивата и всъщност нищо не се е състояло, а дори и да се е състояло, то не е било онова, което всички са си помислили.
Ти си помисли сега внимателно, а аз ще почакам. Но не се улисвай в медитация, че мислите ми напират, а с тях и стремежът да се втурна към Руми. 

Здравец - йок

Най-българското цвете - здравецът, за втори път категорично отказва да се захване в почвата на Рио. При това тази есен-зима тук се радваме на наистина ниски температури през повечето време, така че не е жегата това, което го е уморило. Дори закътан на сянка, на по-хладно, той не ще и не ще да се захване. Туй-то. 

Сигурно е доста гадничко да те пренесат на другия край на света и да те бучнат в пръст с различен вкус и непознати лазещи гадинки, още повече като не можеш нищо да направиш, че да се измъкнеш от там. Е, за мен поне винаги ще има самолетни билети, които да ме отнесат до "ужасната, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал", кал, но родна. 

Благодаря ти, че ме порадва няколко месеца, благодаря ти за уханието, което си изстъргвах всеки ден от единственото ти листенце....

За сметка на това босилекът расте и пращи от здраве във всичките саксии, където го посях!

На трета страница

На мама, която ми позволи да замина и продължи да ме подкрепя всеки един миг след това, дори когато се карахме, а ние се карахме много, защото всяка дъщеря трябва да се кара с майка си, за да си извоюва независимостта; защото бях тъжна, объркана, изгубена, разтърсена, смазана, напълно чужда на себе си и съвсем сама. Мама не спира да ме подкрепя и за секунда и това е повече отколкото мога да искам, може би го заслужавам, а може би не, но не зная как да благодаря за това. Само знам, че ако някога имам късмета да стана майка и ако успея да бъде поне наполовина такава към дъщеря си, каквато е мама с цялата си обич към мен, дъщеря ми ще е най-голямата късметлийка на света (след мен).

На татко, който също не ме спря, макар че първи усети накъде отиват нещата и че ще замина и че няма връщане назад, още преди аз да го разбера, поискам и осъзная и започна сам да плете моста, по който да се придвижа на хиляди километри далеч от него, вместо да затвори вратата и да я заключи. И продължава да го плете и заздравява. На татко, когото усещам всеки ден до мен и искам да бъде поне два пъти по-щастлив от мен в момента, защото той го заслужава. И затова му оставих и Борисчо, да го насърчава и му мърка в това търсене.

На Колето, който ако не ме беше завел в Индия, никаква Бразилия, още по-малко кариоки щях да преглътна току-тъй, защото кариоките са опасни и само завършилите школата на Биг Уайт Крейзи Мен и на Буда могат са оправят с тях. И онези, които имахме късмета да подишаме пъстрия и тежък въздух на майка Индия, падахме в локви с биологичен състав, борихме са местни вируси с розови хапчета, научихме се да вдигаме скандали, когато се оказвахме с фалшиви билети за автобус и да приемаме поражението си, когато ни изгъбаркваха с пръстен с уж скъпоценен камък.