Чудя се дали днес е началото на остатъка от моя живот или края на частта преди това. И кое би било по-важно, хубаво, запомнящо се, струващо си от двете? Защо имаме нужда от поставяне на нещата в рамки и обръщане на погледа в една посока, непременно под ъгъл, който да осмисли видяното? Кое ще е нещото, тази толкова важна разделителна линия, която ярко да залости миналото ми зад гърба ми и като силна лупа да стои пред по-доброто ми бъдеще, та аз, дори и малко сляпа да бъда, да не пропусна да го видя, да тръгна към него, да го стигна и постигна? Не вярвам в миговете, които ни разтърсват и оставят без дъх, защото те имат своя срок на годност. И да съм разтърсена, като земята след земетресение полека-лека се успокоявам и намествам. Не че промяната не е възможна, не че не се развивам, но се променям като дървото през пролетта - покарват зелени, нежни листенца едно след друго, ако слънцето се задържи по-дълго, те избуяват и порастват, ако задуха вятър - някое ще се откъсне, ако застудее - може и да измръзнат, но после пак ще се съвземат и раззеленят. Така че, разделителната линия между уж по-маловажното вчера и уж по-смисленото днес е променлива и тънка. Иска ни се да замахнем и отсечем, сякаш ако се изплашим, че времето ни изтича (а то изтича от минутата, в която се родим), ще бъдем по-способни на постигане на щастието, на намиране на хармонията, на докосването до същността на собствените си души. А не си даваме сметка, че постоянно се щураме напред-назад между отсичането, когато поемаме дълбоко въздух да вдъхнем с него новото и по-истинското, и удобното изчакване в добре познатото и също толкова истинско настояще. Удобно е да оставим миналото зад гърба си и да го обвиним в неистинност, в нетъджественост на самите нас, на мястото на грешките ни, понеже то е минало, така или иначе не ще можем да го променим, срам ни е от него. Смело да кажем, че оттук нататък ще е друго. Ще бъде, но ще бъде и същото като преди, защото бъдещето се корени в миналото ни, не можем да имаме бъдеще без минало. И ако бъдещето е каквото е, то е защото миналото е било каквото е било - единствената възможна предпоставка за бъдещето ни. И ако бъдещето, онзи "остатък от живота ни" може да бъде толкова бляскав, значи пък и миналото не е било чак толкова лошо, нали?
