Бразилците го пият студено

Когато пристигнах в Рио де Жанейро, установих, че вместо да точат лафове на шварц кафе, местните разтягат усмивки около маси, отрупани с ниски стограмови стъклени чаши с кехлибарена течност, а в центъра им, като в олтар, се извисява 600-милилитрова бутилка бира, най-вече местно производство, грижливо поставена в пластмасов маншон, за да не се стопли. Празните бутилки, свидетели на безброй разговори между приятели или напълно непознати, се нареждат една след друга под масите.

Убедих се и в друго: ако има нещо, което кариоките мразят, това е тишината. Готови са да общуват помежду си по всяко време, на всяко място и на всякакви теми, толкова неуморно и разпалено, че горивото, което служи едновременно да разхлади шупналото от жегите тяло и да придаде красноречие на фразите им, е неизменен реквизит. И ако англичаните имат своя чай следобед, бразилците, изглежда, свещенодействат около бирата.

Когато разбрах, че в Рио се задава третото издание на Световното изложение на бирата (Mondial de labière), заченато в Монреал през 1994 г. и целящо да покаже най-доброто от премиум сегмента на бирите, създавани в неиндустриални количества, а със занаятчийска страст и умения, се сдобих с пропуск. Изложението се провежда между 19 и 22 ноември в два от големите бивши складове на пристанището.

В своите четири дни то привлече над 35 хиляди жадни бирени почитатели, въпреки че билетът за вход е 25 лв., а цените на пивото вътре варират от 2 до 15 лв. за 200 мл. И като стана дума за бира, нека уточним, че кариоките без една могат, но само за една дори не си правят труда да се отбият в бара. Но при тези цени само избраници от средна и нагоре класа могат да й се насладят.

Пред двата склада, където се провежда Световното изложение на бирата, се е извила опашка от по двама-трима, дълга повече от 200 м. Всички търпеливо чакаха да влязат, за да се наредят на друга опашка, откъдето да се снабдят с талони, които после да разменят срещу течност.

Можете да прочетете цялата статия в Капитал Light ТУК.

Всеки (изгубен) живот е от значение

Ужасно е случилото се в Париж. Ужасяващо и трагично. Мъчно ми е за жертвите, мъчно ми е за семействата и близките им, мъчно ми е за извършителите, които са стигнали до там в (не)мисленето си, че да си позволят да отнемат човешки животи. Аз обаче няма да си сменя профилната снимка във фейсбук в знак на солидарност с Франция, защото тази кампания ми се вижда като доказателство за егоцентризма на Европа, която страда и изисква повсеместно съчувствие първо за своите загуби, а после и за всички останали. Животът на всеки един европеец струва толкова, колкото и животът на всеки един африканец, азиатец, северно- или южноамериканец, или австралиец, т.е. - безценен е. 

През 2012 г. в Делхи е изнасилена от шестима мъже в автобус и убита 23-годишната Джоти Сингх. Сменихме ли си профилните снимки в солидарност с нея или стотиците жени, които умират всяка година от подобна на нейната насилствена смърт по света?

През 2014 г. 43 студенти от мексиканското градче Айотцинапа изченаха безследно, като по-късно се установи, че са били отвлечени по разпореждане на кмета на града Хосе Луис Абарка Веласкес, който се притеснявал, че ще използват местно събитие за протести срещу него. Сменихме ли си профилините снимки в солидарност с тях и със семействата им, които всеки ден трябва да живеят с мисълта как децата им са били убити, а труповете им - изгорени от нарко групировката Герерос унидос?

Дo 23.08.2015 от ебола са починали 11 302 души, предимно африканци. Сменихме ли се профилните снимки в солидарност с ужасяващата мизерия в тази част на света, която продължава да преобладава, макар че други части живеят в материално излишество?

През първите 4 месеца на 2015 в Рио де Жанейро жертвите на заблудени куршуми са 60 на брой. Проучванията на ООН сочат, че Бразилия е на второ място по жертви на заблудени куршуми, изоставаща само от Венецуела. Сменихме ли си профилните снимки в солидарност с жертвите на световната война срещу наркотиците, която се води предимно в т. нар. трети свят, и от която никой не е с имунитет? Или когато гледаме "Сикарио" ще се впечатлим само от филмовите му качества?

От началото на Арабската пролет до днес само в Сирия са загинали 210 000 души според Сирийската обсерватория за човешките права. Миналата година ме потресе този филм - We Are The Giant за съдбите на трима души, участвали в Арабската пролет в своите страни - Сирия, Либия и Бахрейн. Замисляли ли сме се понякога колко сме щастливи и привилегировани от това, че вместо да усещаме заплаха за живота си всеки ден, можем да сменяме профилните си снимки в знак на гражданска позиция?

Не е ли явно и след атентатът в Париж колко сме обвързани помежду си, независимо къде и как живеем и как потрепването на пеперудата с крилца на един континент отнася глави в друг? Какво бихме могли реално да направим, за да има наистина положителен ефект върху днешния хаос и да засади зрънце за мир, разбирателство и благоденствие в бъдеще, вместо да си сменяме профилните снимки и "да се молим"?

Урок от домашната ботаническа градинка

Интересен урок от домашната ботаническа градинка днес. 

Здравецът ми умря, ама пък за сметка на това мушкатото ми цъфна. Очевидно по-международната версия на гераниума вирее по-добре на тез географски ширини. Здравецът не успя да се пребори със зимата тук и се отказа да се опитва да се нагажда към заплашително идващото с 40-градусови жеги лято. 

Тъй, тъй - не бива да се изменя на собствената природа и не бива да се пригаджа нито една живинка, включително човек, към всякакви различни условия, ако не ги припознава като свои. Ще помедитирам по въпроса.

Като яхтичките под Захарния хляб

Няма вече магическа реалност, само парченца усещания, наситени със субективизъм и затворени в рамките на тук и сега. В музея, насред климатизираната хладина, група музиканти вдигат шум до третия етаж с мелодии от времето на "Дорс", но добрата музика вече не е достатъчна сама по себе си. Свръхкъсите панталони на свръхвисокия саксофонист, мустачките а ла Гогол Бордело на барабаниста и дружното подскачане напред-назад на всички, докато и публиката се зарази, сигнализират за добре обмислено сценарий за шоу. Само водещият китарист не смее да се отдалечи от усилвателя си и тревожно го фиксира с гръб към всички останали. Единствен той не може да направи и стъпка в света, ако не е включен в електричеството. Няма своя акустична версия - просто се е родил с усилвател. 

Жената с издължените по индиански очи, които излъчват страх, напада, за да се защити. Тя вярва в амулетите, перата от екзотични птици, пръстените с огромни, сякаш изпълнени със заклинания камъни, дългите поли, които метат земята около нея и изхвърлят надалеч трохите отрицателна енергия, полепили се като прах по неравните тротоари, където облите плочи от миналото отстъпват все повече и повече пред дребните, начупени плочки, произведени от евтина работна ръка нейде из малките градчета, отдавна загубили идентичността си заради навлизането на огромни многонационални консорциуми по околовръстните им пътища.

Шофьорът на автобус очевидно за първи път минава по днешния си маршрут, но вместо да намали скоростта, за да не пропусне някоя отбивка или спирка, той лашка смело колцината пътници, надявайки се да размени местата им, просто от досада. А от време на време иска жокер: Ами сега накъде? Железни са нервите на стисналите здраво с две ръце облегалки на предната седалка хорица; пословична е учтивостта им към непознати, които може би предпочитат да пратят по дяволите, но общата цел да се доберат до дома, все пак слага в устата им насоки към водача на мпс-то. 

През прозореца, в залива под Захарния хляб, лъщят яркобели яхтички, накацали кротко върху мастиленосиньото море. Пейзажът трябва да повтаря до последен детайл запечатания идеален образ от пощенските картички и яхтичките не помръдват от страх да не го развалят. Почти като в езерото в къщата на Моне в Живерни, където щатните байчовци на видима възраст внуци на байчовци, подбутват лилиите, докато ги доредят в ансамбъла от известната картина с мостчето на импресиониста. В картините няма място за изтрещителния шум на няколкото ленти в двете посоки, които спират, само за да зафорсират после още по-оглушително. Нито за полепващия сажди в носа и по петите гъст смог, обгърнал нежно, но непоколебимо града. Но от тях примамливо се усмивха слънцето, което и в действителноста сменя няколко защеметяващо красиви премени през деня, докато се приготви за сън в домашния си халат с преобладаващ цвят на кайсия и розовеещ се захарен памук.

Къщата е като човек - животно на навика. Към обичайните си миризми на котешка пикня, запържен чесън и марихуана, която в петък се редува с индийски пръчици, сега е прибавила и тази на прекипяло мляко. Това мляко прекипява всеки ден с точността на швейцарски часовник или за да използваме по-малко изтъркано изразно средство - с точността на чичото, който всяка сутрин в 7.30 пристига с торба, пълна с котешка храна, за да я разпредели между уличните четириноги бандюги, които зарязват поредната уловена мишчица или се спускат по стръмното дърво, за да уважат грижата и да поблагодарят за нея с щръкнали като антени опашки. Това мляко, което прекипява всеки ден, сякаш го прави, защото дойде ли моментът на невъзвращаемостта, в каквито й съдове да изсипваш житейските съставки, с които искаш да си стъкмиш нещо хубаво хем за душата, хем за тялото, ще води само до прекипяване, дори без възможност за остатъчен продукт извара.

Всички обитатели на къщата искат да си поговорят с малкото геконче, което търчи радостно по белите й стени, защото то единствено преминава под праговете и докато похапва мушици и тем подобни твари, хвърля по едно око къде какво се върши. Но тази история няма нищо общо с онази, в която насред пека на пазарния ден, почти в дванайсет на обед, след пукотевица, която значително надвика форсирането на моторите, по улицата с нежното име Поточе, промушвайки се на зиг-заг между минувачите, притича мъж, с напоена с кръв ръка, подгонен от друг, очевидно с оръжие в ръка. Хората оставиха тежките торби, пълни с покупки, и се разговориха, всеки надпреварващ се да даде своята версия за инцидента, доукрасявайки историята, разиграла се за секунди, с най-невороятни, но пък за сметка на това цветисти детайли. 

Деца плъзнаха изпод и между сергиите, докато майките им надаваха ухо към още една подробност и гледаха втренчено в посоката, в която се бяха изгубили двойката жертва-преследвач/жертва, защото се твърдеше, че обленият в кръв нападнал втория, но той се оказал полицай и извадил веднага законно притежаваното си оръжие и раздал справедливост почти като първа помощ. Няколко полуузрели плода узряха съвсем, докато всички детайли от случката бяха избистрени. А в къщата, разполагаща се недалеч от местопрестъплението, млякото отново прекипя. Само черният котарак, работещ в закрития подземен паркинг, остана невъзмутим и продължи да души въздуха за следи от костички от печено пиле на грил. 

Всичко това е хубаво начало за разказ и жалко, че някак си се подреди от самосебе си на края. Къде ли щях да съм сега, ако простреляният ми се беше явил пред очите преди година? Едва ли тук, едва ли сега. Но сега съм тук, а анестезията, която влива с постоянни дози в душата ми хапки от реалността, примесени с любов, ме е закотвила като яхтичките под Захарния хляб. 

Утре, когато отново ще е вчера

Една новела на татко носи заглавието "Вечер, когато слънцето изгрява". За тази метафора се сещам, когато си мисля, че утрешният ден ще е същият като вчерашният, а днешният се повтаря до безкрайност, опитвайки се да избяга и от този преди него, и от този след него, а най-вече - от самия себе си.  Има нещо странно в кръговото движение, от което човек чувства, че е повлечен, когато не знае къде точно се намира, нито накъде би трябвало да върви, или пък дали върви изобщо. Нещо като хамстер в своята клетка, до припадък навъртащ километри по колелцето, което илюзорно замества истинското движение навън и във всички други посоки, които водят навътре, към себе си. Да стоиш пред една огромна карта, бяла, празна почти, само с ясно очертани географски контури, в която ден след ден закарфичваш новопридобитите си познания, за да се ориентираш по-добре по тях и да знаеш с по-голяма сигурност къде има здрава скала сред подвижните пясъци. Да катериш хълмове с широко отворени обятия, търсещ да прегърнеш всичко ново и непознато и всеки, изпречил се с усмивка, в която ти отчаяно се стремиш да прочетеш загатнато бъдещо приятелство и да се спускаш по стръмни склонове, от чиито чужди културни ръбове боде изненадващо много. И после пак нагоре, и после пак надолу, ту сред вихрушки, от които сърцето се скъсва да тупти, ту сред блажени мигове на заспала езерна повърхност, под която всичко е тихо и спокойно. Да вървиш напред, докато през цялото време вървиш и назад. Да се разделяш, докато се събираш. Да чувстваш, че главата ти тежи за сън, докато в същото време никога не си бил по-буден и възприемчив. Да осъзнаваш толкова много неща за миналото, за културата си от разстоянието, което те разделя с тях, докато единственото, което би могло да те придвижи напред в разполагането на свои маркери в полу-празната ти нова карта, изглежда е движение, отдалечаващо се все повече и все повече от тях. Кому е нужно да избираме едно от две възможни и защо на всяко нещо трябва да се слага етикет с вкус, мирис, усещане и най-важното: дали е добро или лошо.          

Вечерен коктейл в сиво

Морето е сиво, сиво, толкова тъмно графитено сиво, сякаш, някой го е изрисувал с молив. Морето, всъщност, е океан, но тук никой не го нарича океан. Не знам дали е заради светлината в Южното полукълбо, но вечерно време наистина изглежда от сиво по-сиво. И не е заради „зимата” от 22 градуса в тази забулена в облаци юлска привечер. Макар синоптиците да обещаваха слънце без капчица дъжд сутринта, някакъв не много силен, но за сметка на това твърде упорит вятър, е надиплил над главите на хората също толкова дълбоко сива купеста облачност. На малката сцена, разположена посред алеята на Крепостта на Копакабана, музикантите настройват инструментите си, докато организаторът на „Музика в музея” сваля застрашително клатещия се банер на програмата и го обляга за всеки случай на бадемовото дърво. Млада майка се изправя и докато обръща гръб на количката с момченцето й в нея, тя се катурва. Детето писва, баща му го вдига бързо от земята, не се е наранило, само се е уплашило, но докато майката се опитва да го утеши, жена на видима възраст към шейсетте, заобиколена от хиляди торбички, на която никой не би повярвал, че някога е имала семейство, камо ли деца, започва да боботи басово. „Глупачка, така ли се става от стол? Всеки би видял, че така не се става от стол. Втурва се, зарязва си детето, ами ще падне, как няма да падне, виж я, моля ти се, ще го успокоява сега, що за майка непохватна.” Рефренът се повтаря на съседката отляво, после отдясно и е ясно – поне една зрителка на концерта вече е доволна, а той дори още не е почнал. Междувременно другите се оглеждат дали не могат да приберат столовете си под някой навес, защото дъждът настоява първи да излезе на сцената като пръскачка за напояване на зелена ливада. Единият музикант оставя контрабаса си на сцената и изчезва, докато организаторът, съвсем непринудено, с чанта на рамо, обявява на микрофона началото на концерта 13 минути по-рано от уречения час и допълва, че ще слушаме Гершуин докато дъждът реши, че е време за финален акорд. Двамата, които не са се уплашили от дъжда – барабанист на средна възраст, който се оказва съкварталец и сламено рус пианист – немец, който изглежда така, сякаш е излязъл от „Бременските градски музиканти” с кожените си ботуши, подкарват познати и непознати мелодии от Гершуин. Зад тях блестят, сякаш закарфичени в небето, светлинките на фавелата Кантагало, а под тях, подредени във високите четириъгълници на крайбрежната Авенида Атлантика, ту светват, ту изгасват лампите в хиляди апартаменти и хиляди хотелски стаи. Музиката се носи в темпо на игриво подрипващ кон, който хем не бърза много, хем пък иска да стигне до там, до където си е набелязал без излишно помайване. Голяма част от зрителите се наслаждават на това не особено майсторско изпълнение, защото все пак представлява глътка разнообразие сред морето от самба и други местни ритми. А има и такива, които са избрали безплатния концерт за саундтрак, докато разказват на ухото на гаджето си какво им се е случило през деня или упорито прелистват страниците на социалните мрежи в телефоните си. Някои се снимат и дори чучват на ръба на сцената, за по-добър ракурс. Постоянно сядат нови хора на освободените от наситилите се на изкуството кариоки столове, а дъждецът благосклонно попрестава, докато уговореният един час музикална програма не бива изпълнен. И всичко това под зорките погледи на двама военни, охраняващи крепостта и циркулиращи с лице към зрителите, за да вдъхват респект. Отдавна не съм се чувствала толкова спокойна и в сигурни ръце, колкото срещу тези двама добре въоръжени младежи. Но да живее изкуството, безсмъртния Гершуин и възможността да му се радваш сред изключителни декори и благодарение на спонсорирани културни програми!     

Моето щастливо клише

Ако пишех този текст преди десетина години, когато моя близка приятелка се омъжи за американец, той щеше да звучи доста по-екзотично, отколкото сега. Наистина, аз съм щастливо омъжена за бразилец от шест месеца насам и живея в Рио де Жанейро, което придава на моята лична история дъх на загадъчност и далечни земи, примамващи толкова с представата ни за тях, колкото и с неизвестността, която излъчват. Но тук съм обградена от колумбиец, англичанин, холандец и французин с половинки бразилки, имаме семейна приятелска двойка англичанин и датчанка, а приятелката ми перуанка за малко да се обвърже с японец. Двете ми доведени сестри са омъжени за испанец и белгиец… В наше време бракът с чужденец си е направо клише.

Имала съм няколко връзки с чужденци до момента и те са ми пасвали, защото имам много забележки към традиционното възпитание на българския мъж. А като добавим и вцепенението, в което живеят ден за ден и без желание за поемане на отговорности много от моите връстници между 30 и 40 в момента, излиза, че съдбовната ни среща с Марсело от Рио де Жанейро е била предопределена.  

Два месеца след като се бяхме запознали (аз – каучсърфърка в неговия дом), моят любим ми предложи да се оженим по фейсбук, защото той беше в Рио, а аз – в София, в общо съобщение между двама ни и единствената ми приятелка, която го познаваше до този момент и която после ни стана кума. Родителите ми още не го бяха виждали, но само те и много малък кръг от хора посветихме в намеренията ни да се обвържем. Не защото съм суеверна, а защото представата за какафонията, която можеше да настъпи, след като се разбереше, че ще променям живота си напълно и то на съвсем различен континент, ме напрягаше. Защото съм убедена, че нашата култура разрешава наглото нахълтване в живота на другия с прикрито като загриженост желание за вмешателство по какви ли не поводи.

Когато шест месеца по-късно отпътувах само с 60 кг. багаж, започнах да осъзнавам с лекота колко малко предмети са ми нужни и каква нищожна част въобще ми се иска да пренеса в новия си дом. Първите дни с моя любим търчахме по институции, за да подадем документите си за брак, който щеше да ми позволи легален престой тук. Не звучи много романтично, но и друго щастливо смесено семейство, на което съм кума, пристъпи към тази стъпка по спешност заради подобни бюрократични препятствия.

Прочетете цялата статия в Жената днес ТУК

Дилма с прическата на Каролина Херера

Когато в началото на тази година новият-стар президент на Бразилия – Дилма Русеф, встъпи в длъжност, медиите в страната се втурнаха да обсъждат подробно всичко, свързано с управлението на посочената от сп. Форбс” за четвърта най-влиятелна жена в света за 2014-а. След официалната церемония в първия ден на новата година, която се проведе по традиция в столицата Бразилия, едни от най-многобройните коментари бяха за… избора на облекло на Дилма.

Модната стилистка Луиза Щадтландер, която облича Дилма Русеф от 20 години насам, е автор на роклята от креп с цвят нa слонова кост, френска дантела ръчна изработка и три четвърти ръкави, с която президентът встъпи във втория си мандат.

Журналистът Алсино Лейче Нето обаче коментира във в. „Фоля ди Сао Пауло”: „Притеснява ме решението й да се облече в рокля от малко позната шивачка, а не в модел, създаден от водещ бразилски дизайнер. Изборът на Дилма е обида за националните модни марки.”

Дилма Русеф обаче не изглежда да е от жените в политиката, които отдават кой знае какво значение на модата. Неслучайно няколко от годините на ранната си младост тя посвещава на партизанска дейност срещу военната диктатура в Бразилия, вместо на обиколки из магазините за дрехи в родния Бело Оризонте. Неслучайно и толкова години е вярна на Луиза Щадтландер, чийто магазин посещава още от времето си на държавна служителка в столицата на щата Рио Гранде до Сул – Порто Алегре.

Прочетете цялата статия в Жената днес ТУК

Музеят като преживяване

Езикът и животът са едно и също нещо. Който не направи от езика огледало на своята личност, той не е жив. И както животът е един постоянен поток, така и езикът трябва да се развива непрекъснато. Това означава, че като писател трябва да си държа сметка за всяка дума и да отдавам на всяка дума необходимото време, докато тя се сдобие с нов живот. Езикът е единствената врата към безкрая, но за съжаление, е забулена от сиви планини.

Жоао Гимараеш Роса

Секретариатът по култура в щата Сао Пауло поддържа 22 музея, от които 13 са в столицата му. Сред тях са любопитни колекции като Музеят на футбола и Музеят на кафето, но моето внимание спечели Музеят на португалския език. Той се разполага от 2006 г. насам в административната сграда на гара Естасао Лус в централната част на града и допреди година е бил посетен от над 3 милиона души. И въпреки че употребата на пръчка за селфи в изложбените му зали е строго забранена, те са изпълнени с постоянен поток от хора не само в събота, когато входът е свободен.

Какво би могъл да съдържа един музей на език и защо привлича толкова посетители?

Сградата на Естасао Лус е построена през 1901 г. в модерния за началото на ХХ век английски стил. За да бъде трансформирана в музей, тя претърпява значителни промени, като дори е обособена кинозала, както и „планетариум”, използван за видеопрожекции, инсталации и пърформанси. Гарата, впрочем, е функционираща. През нея преминават всекидневно около 400 000 души с влаковете от и към предградията на бразилския мегаполис. Сао Пауло е градът с най-многобройното португалоезично население в света – 11 милиона. Езикът, както знаем, е бил привнесен тук от португалските колонизатори, акостирали за първи път по бреговете на Бразилия през XVI век, но това внушително число сякаш крещи в подкрепа на появата на подобен музей именно тук.

Музеят на португалския език се помещава на малко над 4000 кв. м. Вторият му етаж е запазен за постоянната експозиция, която на пръв поглед изглежда по-скоро скромна, но пък е компактна. На една от стените се простира историческа линия на развоя на езика, завършена със списък от 120 творби – върхови постижения в литературата на Бразилия. На срещуположната стена, на екран с дължина 106 м (!), разделен на няколко отделни сегмента, се прожектират едновременно 11 късометражни филма с продължителност от 6 минути с теми, третиращи отношенията между  португалския език и различни аспекти от бразилската култура като танци, празници, карнавали, футбол, музика, кулинария и т.н.

Прочетете цялата статия и разгледайте снимките в Портал Култура ТУК.

Бразилска теленовела: Епизод 003 - Събрание по време на ретрограден Меркурий

И така, ретроградният Меркурий завърши както подобава - на събрание на блока, което тук се нарича асамблея. С викове, крясъци, взаимни заплахи за съд, призоваване на Христос, който предпочете да си остане смълчан на Корковадо и да ни гледа през прозореца, малко бисквитки с кола зеро за по-леко поемане на всичко и масова размяна на целувки накрая. 

Отсъстваше само семейството фразнцузи, които, подозирам добре познават тукашните порядки и предпочитат да пребивават в сградата в дълбока нелегалност. Така де, за разлика от останалите съседи, които чувам да се секнат по време на сутрешния прочистващ и оглушителен ритуал в банята, пеят, карат, издават стонове и вопли, водят лични разговори по телефона на висок глас или свирят на пиано (това последното е много приятно за подслушване), тези не съм ги чула или видяла нито веднъж. 

Все повече се убеждавам, че бразилците неслучайно си падат толкова по теленовелите - те ежедневно участват в поредния епизод и играят също толкова слабо, колкото и звездите им от малкия екран. Но детинските интриги, в които държат да се оплитат, се разразяват за секунди в бури, сякаш нарочно предизвикани само, за да се разсее някакво, натрупано другаде, напрежение. Докато наблюдавах целия епизод, за чиято дължина и Майкъл Бей би завидял (150 мин. точно), почти изцяло като страничен наблюдател, си дадох сметка, че цивилизованият човек е изключително беззащитен.

Ще го повторя, защото за мен това е важно откритие - цивилизованият човек е изключително беззащитен. 

Така че, може би е време да се захвана с изучаването на още един език. Който се говори с малко по-оголени зъби.  

П. С. Важното е, че вече имам официално разрешение да се грижа за цветята пред блока и категоричен повод да не си говоря с любопитната вещица от третия етаж, известна още като дона Домоуправителка. Като нищо, в сянката на папаята, която се е зародила от семка, донесена от вятъра, да поникне и здравец! Очаквайте снимки!

Защо има толкова полицаи в банката?

Докато прелиствам усърдно учебника по португалски, се натъквам на все повече и повече примери "от живота", които ме приближават постепенно до специфичните особености на заобикалящата ме действителност. Вчера, например, много се забавлявах със страдателното причастие и следното упражнение:

1. Къде е колелото ми?
Беше откраднато.

2. Какво се е случило с моста?
Беше съборен.

3. Къде е колата ми?
Беше вдигната от паяк.

4. Защо има толкова полицаи в банката?
Защото банката беше ограбена.

5. Къде са документите?
Бяха откраднати.



6. Какво се е случило е онази госпожа?
Била е нападната.

Специално включване от предишното упражнение:

1. Престъпникът е бил забелязан в близост до границата. 

и

2. Вдигнаха данъците.

Все пак, не всичко е така черно, защото:

3. Ще бъдат построени повече училища. 

Чудя се какви примери биха могли да бъдат включени в учебник по български за чужденци...

На пазара, феерично

Сега се връщам от съботния пазар а-ла Женски едно време, кокошки ощавени висят до торбичките с техни вътрешности и кръв, нанизи живи раци за радост на децата, а продавачите те дърпат за ръката, за да ти продадат нещо. В следствие на милозливостта си се върнах с 12 портокала сорт круша за сок и 24 мини бананчета сорт златни за общо 3 лв. А продавачът ми каза, че съм много възпитана, докато на 5 метра от сергията му се разрази бърз и ефективен бой между един брой гол до кръста с бутилка в ръка и няколко облечени и крещящи без бутилки в ръка. Продавачът няма защо да не е доволен от мен. След като ме дръпна да се спра, за около 3 секунди успя да ми обясни, че днес трябва да си плати месечния наем на сергията и ми отряза парченце портокал. 

Досега не бях купувала портокали, защото не ми се виждат достатъчно екзотични. Но пък тези са различни от нашенските вносни. Приличат на кръглите портокали с по-тънка кора и сок вътре, но отвън са по-скоро жълти, а вътре са някъде по средата между оранжевото и жълтото. Все пак, запазих самообладание и отказах три броя манго, защото вече съм установила бизнес взаимоотношения с друг продавач на манго, който всеки път ме посреща с "Бонжур" и изпраща с "Не знам нищо за българския език, но другия път ела пак. А в неделя продавам на пазара в квартал Глория." Може би ми го казва, ако случайно изпитам спешна нужда от още три манго само 24 часа след като съм купила първите, или имам желание да упражня фразата: "Аз не съм французойка и говоря португалски, няма нужда от английски."

Светът е шарен и слава богу, че още има така наречени развиващи се страни, в които супермаркетите още не са изтласкали някои вековни и изглеждащи примитивни традиции в учебниците по история. Шарени са пазарите тук, в Рио, където се наричат ферия. Много им подхожда тази дума. За първи път попаднах на една неделна ферия в квартала Глория, който хем е близо до нас, хем ако речеш да пазаруваш с тежки торби е далеч. Но като за първи път аз се разходих между редиците плодове, зеленчуци, подправки, домакински потреби, цветя, полуживи или полумъртви риби, птици и парчета червено месо с любопитство и с усмивка, която ме държеше на дистанция от сергиите. Нещо като атропологична разходка, от която си тръгнахме с дузина "златни" бананчета, придружени с разказ за нелекия живот на емигрантката от Португалия, която ги продаваше, наръч хризантеми с бонус червена роза заради количеството им и почти домашно приготвено жълто сирене Минас с дупчици. Докато стигнахме от единия до другия край изпих сока на цял кокосов орех, какъвто Боби имаше желание да пренесе в куфара си до София, но по незнайно какви причини, едва ли практични, не направи. Сокът от кокосовия орех е много подходящ за борбата с жегата, която трудно се уморява, та да отстъпи място на по-хладни и облачни дни. Доколкото знам и в борбата с махмурлука помага, но това не съм го проверила. 

В единия край на пазара, около тенекиен тезгях са насядали или стърчат прави хора, които похапват мазни, току-що опържени в огромни тигани пред очите им, пастели - тестени закуски с пълнеж от сирене, кайма, шунка и моята любима - със стъбло на палмито, което е вид палма. Пастелите се поливат с лют сос, или чеснов, или може да си изсипете вътре малко зелева салата, поставена на тезгяха за общо ползване от всички, а и да се полеят със сок от захарна тръстика, който е толкова сладък, че аз, лично, го предпочитам много разреден с вода и с изтискан лайм. Около този тезгях винаги е пълна лудница, зад него се щурaт няколко продавачки, младежи, които самоотвержено пържат пастели и такива, които изтискват стръковете захарна тръстика в машина, подобна на огромна месомелачка. В началото, когато пристигнах тук, си мислех, че за нищо на света не бих могла да яма такава тежка храна в разгара на лятото, но след като започнах да се приспособявам към особеностите на климата, ми се отвори такъв апетит, че се чудя какво ли ще се случи, когато дойде и тъй наречената зима. А пастелите ми напомнят за кебабчето на клечка, което баба винаги ми купуваше, когато ме водеше на пазара на Ситняково, едно време, преди той да се превърне в луксозен плодово-зеленчуков мол-музей на открито. 

Много ми харесва да ходя на нашата ферия всяка събота. Не само за да се разхождам, душеща като куче-следач различните миризми, които се носят от сергиите. Но и поради съвсем практични причини - да закупя колкото се може повече познати и непознати плодове и зеленчуци, с помощта на които да се преборя с неумолимата диета на кариоката - ориз, залят с боб, месо и пържени картофи. Толкова е хубаво, сякаш медитирам, без дори да ми се налага да се старая да го правя! На едно място мирише на ягоди, а ако имам късмет някой ще ми даде парченце да опитам, на друго се носи аромат на диня, а веднага след нея ме стряска натрапчивата миризма на пресен кориандър. Има и круши, които аз си мислех, че са от Португалия, а то сортът им просто се казвал португалска круша. След това заключих, че и гроздето Италия, което идва от Сао Пауло не ще да е внос от Ботуша. 

Има и ябълки, и тъмночервени сливи, и малки или оргомни папаи, и ананаси, които, когато им дойде сезонът, можете да купите три за 3 лв., и гуаяба, която отвън е зелена, а като я обелите е с цвета на розов домат, и като него има семенца, но те са доста по-твърди. Има и тамаринд, който за първи път опитах като попарих у дома, пасирах, смесих с мед, че е доста стипчивичък и изпих под формата на сок. Има и четири вида банани, включително "водните", които са само за готвене. Бананите, макар по моя критерий да не са екзотични, не подминавам почти никога, защото са ми много вкусни. Има и асерола, която е дребно червено плодче, богато на витамин Ц. Има и личи, и райска ябълка, но те не ме привличат кой знае колко. Има и още много, много, които още не съм опитала, освен на сок и такива, които за първи път виждам тук. Сега съм си харесала едно, но чакам да видя дали няма да му падне цената, защото е много странно. На големина е колкото портокал, но по-издължено, цветът му е на репичка, а отвътре е белезникаво и с черни семенца.  

Всички плодове се продават или на килограм, или определен брой, изсипан в чинийка, за определена цена. На много от сергиите пък зеленчуците са сортирани в пакетчета за по 1 реал (0, 60 ст.) бройката, а често можеш да си избереш 6 пакетчета на цената на пет. Аз много харесвам сладките картофи, макар че когато за първи път видях един такъв в хладилника, реших, че е някакъв вид ряпа и си направих салата от него, вместо да го сготвя. Има и един друг вид сладък картоф, но той прилича на морков, само че в почти патешко жълто. Харесвам и маниоката, макар тя да има нужда да се вари дълго, но като поомекне е вкусна с горчичен сос и зелена салата. Къдрава или обикновена маруля, а също и червена, салата Айсберг, цикория, спанак, рукола, едно подобно на спанака зелено, което се казва берталя и не знам как се превежда, но е много вкусно запечено с картофи и яйце и кисело мляко, защото напомня на лапада; лук, лилави патладжани и малки, зелени патладжани, тиквички, картофи, цвекло, краставици, домати, чушки, свежи подправки, и много естетически подредени дребнични люти чушлета в жълто, червено и зелено, редом до глави чесън и джинджифил, нарязни на ситно зеленчуци в торбички, готови за супа. 

Обичам да се разхождам, да надничам, на всяка сергия, да слушам как хората се пазарят, как продавачите се надвикват един друг и какви трикове използват, за да привлекат клиентите си. Някои пеят: "Взимате шест пакетчета, плащате само пет." А когато предстояха изборите миналия октомври, един, който ми направи много лошо впечатление, си тананикаше: "Ще гласувам за Аесио." А защо не са Дилма, драги? Понякога продавачите се дърлят помежду си, от което печелят купувачите, защото гледат безплатно сеир. Но като цяло, никой не стои безучастно до стоката си и всеки се бори за всеки клиент. Също така, досега не съм попаднала на някой, който кисело да ми каже: "Не може да се избира. Каквото ти сложа - това." 

Сергиите с горките кокошки, които висят на вратлетата си, и яйца в кори извън хладилника, както и рибените, до които наистина стои по една стойка с нанизи живи рачета, щаващи с щипчици и мърдащи очички, не са ми симпатични, но пък на някои от тях може да се плаща дори с кредитни или дебитни карти.   

Впрочем за всяка ферия затварят определена улица от квартала още от предишната нощ. Ферията отваря в 6 сутринта и затваря в 2 следобед. Изненадващо е колко бързо изчистват огромните количества боклук, които оставят след нея.

П.С. Авокадото е О Г Р О М Н О, колкото кафяв кокосов орех!

Модното лице на Карнавала в Рио 2015 – Фрида Кало

От няколко години насам постоянно присъстваща модна тенденция в костюмите на дамската част от веселящите се по улиците на града са цветята, сключените вежди и мустачките на Фрида Кало.

Тази година не прави изключение от това правило. Стига да сте с тъмна коса, която да можете да обрамчите с няколко изкуствени китки в ярки цветове и ловко да съберете веждите си с черен молив, а ако сте малко по-смели и да продължите да рисувате с него над задължително яркочервените си устни, сте готови да демонстрирате почитта си към една от най-колоритните художнички на ХХ век.

Фрида е дала името си на няколко фестивални блока, които дефилират самостоятелно и в Рио и в други градове, като повечето от тях използват възможността да напомнят не само за мексиканската художничка, но и да отправят нейните феминистични послания за равенство между половете. Блокът „Здравей, Фрида”, например, дефилира в Рио на 13 февруари тази година с фанелки с лика на Фрида. Организаторката му Консейсао Дантас споделя: „Искаме да се забавляваме лудешки извън рамките на наложените стандарти за красота и отношението към женското тяло като към търговска стока. Искаме жените да отпразнуват идеята за феминизма, благодарение на който подобряваме живота си с всеки изминал ден. Както самата Фрида е казвала: „с разперени за полет криле”, радостта на улицата ни е гарантирана.”

Прочетете цялата статия и разгледайте снимките във View Sofia ТУК.

Порно киното като семеен бизнес

В Рио де Жанейро най-старото действащо и досега кино върти само еротични филми. Около еротични кавичките са големи.

На улица „Кариока” 49 вече 114 години се помещава Kино-театър „Ирис”. В достолепна сграда в стил ар нуво, разкрасена с белгийски декоративни релефни плочки, френски кристални огледала и английски железни орнаментирани парапети, киното е претърпяло няколко важни промени през годините и е играло различни роли, докато стигне до сегашното си съмнително, но любопитно състояние.

Първоначално се наричало „Соберано”, когато отворило врати през 1909 г. на мястото на бивши обществени конюшни. Собственикът му – емигрантът от Португалия Жуау Жоржи Жуниор му дал името на любимия си кон. Блестяло в пълното си великолепие и само десет години след отварянето си било подложено на основен ремонт, за да може залата му с 200 места да се трансформира в няколко нива с 1200 места.

Като добър търговец, Жуау Жоржи преценил, че в програмата на киното могат да се вмести и Театро до ревища (музикално-театрални комедийно-еротични спектакли), с каквито в Европа си спечелила слава Джоузефин Бейкър. Кучешкото име отстъпило пред по-игривото женско Ирис. И благодарение на търговската смесица от развлекателна програма просперирало, а наемодателите му от кармелитския орден Терсейра ду Кармо, вероятно били доволни, че получават месечно солидна сума, която да вложат в богоугодни дела. Известни местни личности имали запазени столове в залата, надлежно изографисани с техните инициали.

Прочетете цялата статия в Cinefish.bg TУК.

Стълбището

Привечер, или много рано сутрин - но много рано сутрин съм я виждала само два пъти, все на Нова Година - Стълбището придобива най-романтичен вид. Излъчва меко сиво-синьо сияние и изглежда сякаш плочките, които го красят, са застинали мирно една до друга в спокойни редици. Вероятно е било вдъхновено от много по-ярките и известни стълби на Селарон, които се намират в другия края на улицата и също като него свързват квартала Санта Тереза с долната част на града - тази, в подножието на хилядите хълмове на Рио. Всъщност, не съм ги броила, може и да не са хиляди, но пък не са и един или два, нито дори само двайсет и три. 

Едната разлика между него и стъпалата на Селарон е, че то е дело на безименен майстор, който, въпреки че редовно го обгрижва, не се радва на почитатели от цял свят, а само на не честите и скромни дарения на спускащите се или изкачващите се по Стълбището. Те му стигат за някоя и друга нова плочка или някоя и друга бира. Другата разлика е, че това е доста скромно в цветовата си палитра, но пък личи, че има замисъл в разделянето на ансамблите от плочки от площадките между тях в цветни правоъгълници и бели правоъгълници. 

В долната си част приветства минувачите с двата крайъгълни камъка, поддържащи културата на кариоките - църквата и забавленията. Отдясно има винаги свежо изписан цитат от Библията, защото на първото ниво се намира мъничка евангелистка църква. Отляво пък наскоро изгряха няколко от символите на града, сред които Арките на Лапа, статуята на Христос и полугола танцьорка на самба, точно под плаката, обясняващ, че Стълбището вече е Културно пространство. Стопанисвано от малкия фестивален блок, който се помещава тук - Драконите на Риашуело и подкрепено от официалната туристическата компания на града. Църковните обитатели са много по-тихи от тези, които идват всеки петък, за да се забавляват на някоя от тематичните прояви - ретро парти с музика от 90-те, самба за народа, танци с хореография и популярна бразилска музика на живо.

Засега няма много желаещи, но предприемчивите обитатели на третото по моите изчисления ниво-етаж на Стълбището вече извадиха скара на въглища и пекат всякакво месо на шишчета за мезе към бирата, която се лее и в долния десен край до Стълбището, в един доста мърляв бар с винаги настроен на канал с мач телевизор, и в горния десен край, където барът е значително по-приветлив, но тъй като изисква допълнителни и немалки усилия да се стигне до него, почти винаги е полупразен. Там обаче живее котаракът Чико, който е чернобял гигант и често може да бъде видян скрит зад саксиите, отдал се на блажена и заслужена дрямка.    

На върха на Стълбището има малък олтар с Дева Мария, който се заключва с катинар, вероятно, за да не бъде открадната крушката, която го осветява. Стената около него е яркосиня и е приютила няколко ангели-хранители. Една вечер към олтара дори се изкачи тържествено мъничка процесия, водена от свещеник и от художника. Беше преди Коледа, малко преди художникът да се развихри и да постави и в горния и в долния край на Стълбището две елхи от зелени пластмасови шишета. В началото те изглеждаха доста симпатично и естествено. Постепенно обаче започнаха да се покриват и с всевъзможни картички, предимно рекламни и нямащи нищо общо с Коледа, изкуствени цветя и всякакви финтифлюшки, панделки и гирлянди, докато накрая придобиха пост-модерния вид на някаква изчанчена галерийна инсталация. Но, слава Богу, мина Нова Година и те бяха деинсталирани.

Когато се качвам нагоре с пълни от пазар торби, или ако е много горещо, имам доста време да разглеждам плочковата поезия, стъпало по стъпало. Много е интересно как отдалеч всичко изглежда толкова... хармонично - това е най-точната дума, наистина. Отблизо забелязваш, че голяма част от налепената декорация всъщност е изпочупени парчета от най-различни плочки. Някои от тях са оформени като сърца, тук-там се забелязват листчетата на цветчета, има и страхотно много парченца огледало, които блещукат в сребърен ефект. Но преобладаващи са парчетата с остри ръбове, които на места сякаш разговарят помежду си - толкова добре са си паснали. На други обаче излъчват някакво неспокойствие, сякаш са били поставени там набързо, също толкова припряно е била лепната и без много-много да се подбира следващата след тях и сега на тях им е някак си неудобно да са една до друга. 

Но това, което най-много ме заинтригува, е агресивната острота отблизо, която се слива в мека и приканваща хармония отдалеч. Колкото повече мисля, толкова повече ми напомня за Бразилия, която опознавам в момента. Някой друг път ще поразсъждавам повече за това. Сега не е време, защото нощта е паднала. Под зелените чадъри от короните на дивите бадемови дръвчета цвърчат птичоци, а може би да притичва и някоя малка сива маймунка. Дилърът на незаконната игра Жого до бишо отдавна се е прибрал у дома, записал дневните залагания за нея. А, тук ще отворя една скоба. 

Колкото пъти го виждах, най-отгоре на Стълбището, под плажен чадър да седи по цял ден с някакви хартии и да записва ли, записва разни неща, които му диктуват най-различни хора, ту гол до кръста от жегата, ту отворил бутилка бира, ту с прясно обръсната глава като хиндуист до погребална клада, ту с прорасла, сивкава брада, придаваща му благороден вид, все си мислех, че това ще да е местният писач на писма. И чак се радвах, че съществуват такива старомодни професии по тези чудати места, на които се преселих. Романтичните ми представи обаче скоро бяха разбити с обяснението, че той е чисто и просто дилърът на хазартната игра, подобна на тото, от която основно се спонсорират самба школите. 

Някой ден ще си поговоря с него, тъкмо вече се заговаряме, особено когато изплувам най-отгоре в маранята, запъхтяна, а той с радостна усмивка всеки път ми казва, че тези стълби са тежки за изкачване. 

И преди да се отплесна пак - вечер е и децата са се разиграли на площадката в долната част на Стълбището. Ритат топка, разбира се. Обути в джапанки или боси. Момчета и момичета наравно. Дори едно куче притичва между шутовете. За разлика от него, рижият котарак от трето ниво предпочита да стои в близост до скарата. Никой родител, дори да наблюдава какво се случва, което ме съмнява, не изпада в ужас, че топката може да изскочи на много оживената улица Риашуело. Тя, топката, се изтърколва на нея от време на време, че дори и до другия тротоар стига, но хлапетата все някак си се промъкват между колите, защото шофьорите проявяват учудващо търпение. Къщите, наредени по протежение на Стълбището, нямат дворове и за децата няма друг избор. А родителите пийват бира и бистрят политиката, седнали на стъпалата нагоре. 

Стълбището се нарича Ладейра де Фрей Орландо, или Стълбището на брат Орландо.

От Летящия цирк до Леярна "Прогрес"

Перфейто Фортуна „дирижира” откриването на карнавала в Лапа. Снимка: Mariana Vitarelli

Поетичната метафора на Вапцаров за попадналия на хора и станал човек в затвора е действителната история на бразилския актьор и мениджър на културни събития Перфейто Фортуна – една от най-колоритните и активни фигури в културния живот на Рио де Жанейро.

5 януари 2015, навъсен неделен ден в разгара на лятото в Рио де Жанейро. Под Арките на Лапа в бохемското сърце на града дребничък мъж с побеляла коса и живи черни очи дава интервю за ТВ канал. Облечен в риза с флорални мотиви, бермуди и джапанки с нестандартна, ръбата форма, той вдига леко панамената си шапка за поздрав, усмихва се на репортерката и се отправя към насъбралото се множество на улица „Дос Аркос”. Минава покрай боядисаната в наситено светло синьо бивша леярна „Прогрес” и се шмугва под въжетата, които обрамчват карнавалния блок от квартала Санта Тереза Сеу на терра (в превод от португалски – Раят на земята). С музиката на този блок, която се прелива няколко часа по-късно в шоуто на друг, не по-малко известен – Рио Маракату, за да кулминира с падането на нощта на сцена досами Арките, започна официално тазгодишният карнавал на улицата в Рио де Жанейро.

Дребничкият мъж, който през цялото време танцува, весели се с музикантите (и събралите се хиляди почитатели около тях) и не пропуска да подърпа въжето заедно с останалите охранители, носи куриозното име Перфейто Фортуна. Спокойно можем да го преведем като Перфектна съдба или Перфектен късмет. Макар да звучи като индианско, то е всъщност португалско. Перфейто Фортуна е роден в близост до Порто на 22 март 1950 г. – първия ден на пролетта в Европа и датата, на която Бразилия е открита през 1500 г. Като съвсем малък се мести с родителите и всичките си братя и сестри в Рио.


Перфейто Фортуна е една от най-ярките личности в индустрията на нестихващите музикално-артистични забавления в Рио. Той е актьор, който от 70-те години насам се изявява и като мениджър на културни събития. С името му са свързани знакови за бразилците имена от културния афиш на страната през годините. През 70-те той е част от легендарната новаторска театрална трупа „Асдрубал троуси о тромбоне”. През 80-те основава „Сирко воадор” (в превод от португалски – Летящият цирк), който със своите музикално-театрално-циркови спектакли взривява културната сцена в Рио. През 90-те спасява от събаряне „Фундисао Прогресо” (в превод – леярна „Прогрес”), но преди да успее да я превърне в самоиздържащ се, независим от държавата културен център, прекарва 7 години при индианско племе в Амазония, на което помага не само да се съхрани, но и да се развива.

Днес във „Фундисао Прогресо” се организират курсове по театрално майсторство, циркова акробатика, съзнателно движение, капоейра, съвременни танци, перкусии и др. Тук се помещават театралните трупи „Армазем компания до театро” и „Театро де анонимо”; карнавалните блокове „Бангала Фуменга” и „Рио Маракату”, а Симфоничният оркестър на Петробрас прави всяка година Младежката академия, с която дава шанс на млади таланти от целия град да застанат на сцената до професионалистите. От 10 години Фундисао организира Националния конкурс за карнавален марш, който се провежда в няколко града из Бразилия. Известни и прохождащи автори на песни и изпълнители се съревновават за това техният марш да бъде избран за най-популярен и да влезе в репертоара на някой от многобройните блокове, които превръщат живота на кариоките в пъстро забавление на открито не само през официалната карнавална седмица. Конкурсът е част от желанието на Фортуна да възроди карнавалната култура на улицата в Рио, изместена по време на военната диктатура (1964-1985) от лъскавите шоута на самба школите на Самбодрома, които с високите цени на билетите като цяло си остават празник за малцина привилегировани.

Карнавалът е за хората и се прави от хората. Той е най-демократичното събитие в Рио – града на социалните крайности. А Перфейто, който ме посреща в своя офис в леярната, докато из нейните зали, коридори и стълбища се състои деветото Биенале на Националния студентски съюз, твърдо вярва, че като създава радост за кариоките, допринася не само за идентифицирането им със собствената култура и традиции, но и за превръщането на света в по-добро място.

Като президент на „Фундисао Прогресо” повече от 15 години сте мениджър на културни събития. Това ли е любимата ви роля?

За мен „Прогресо” представлява реалният живот. Не е някоя от театралните ми роли. Тук имаме възможността да създаваме културни продукти, които да влияят благотворно върху живота на хората около нас, на цялото ни общество. Днес „Фундисау” е най-вече училище. Аз самият не съм учен, а практик – уча се от живота, от всички около мен, усвоявам знания и умения и ги прилагам в практика. В курсовете, които предлагаме тук, имате възможност да изучите някакъв занаят, да създадете продукт, да го продадете, т.е. да го покажете на нашата сцена, и да общувате както с колеги, така и с публиката. Бразилия е все още развиваща се страна и връзката между образованието и практикуването на реалната професия е доста затруднена. А в кинокурсовете ни, например, преподавателите са активно практикуващи актьори, режисьори, оператори, осветители. Ако харесат някой от учениците, викат го да работи по техни проекти. Театралните ни курсове създават представления, които после се показват пред публиката.

Понякога ми става мъчно, защото „Фундисао Прогресо” е единствена по рода си институция и аз се чувствам изолиран и самотен в работата си. При нас нямаме възможността да интелектуализираме твърде нещата, да преподаваме много и различни предмети, да изследваме дълбоко процеса на създаване на изкуство. Това дава поводи за критики към нас, че нямаме особена тежест. Но за мен е много важно, че не само оцеляваме, но и го правим с добри резултати.

„Фундисао Прогресо” се управлява от НПО. Изцяло сме на самоиздръжка. Живеем от билетите за различните представления и шоута, които правим, и от продажбата на бира, която, както знаете, върви с всички тях в Бразилия. Не сме зависими от правителството или от спонсори. От всичко, което правя, не печеля за себе си. Но нямам нищо против парите. Напротив, обичам ги. Те са горивото, с което правим нещата така, както искаме. Но са средство. Само когато ги пуснете в употреба, се превръщат в богатство. И то не е в количеството им, а в качеството на това, което сте направили с тях.

Прочетете цялото интервю в Портал Култура ТУК.