Oбичам!

Обичам! Проявете разбиране, всички сили на вселената, или ме оставете на мира. Благословете ме или не ми пречете... Всъщност, не бихте могли да ми попречите, бихте могли само да ми помогнете. Така съм решила аз, и само това има значение. Аз така искам, аз така мога. Аз така знам... Двама сме в това. И това е прекрасно, всичко ще ни се даде и всичко ще ни се отнеме. И всичко ще ни се даде!

http://www.youtube.com/watch?v=23n7O6cwJis

"Източни пиеси" с дистрибутори в 7 европейски страни след Кан

Българският филм "Източни пиеси", който участва в секцията "15-дневката на режисьорите" на фестивала в Кан, вече има разпространители в 7 страни в Европа - Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Норвегия, Швеция, Турция. Има проявен интерес към него и от Великобритания и САЩ. Това съобщи на пресконференция вчера продуцентът на филма Стефан Пирьов.

Освен него на пресконференцията присъстваха режисьорът и сценарист на филма Камен Калев, актьорите Николина Янчева и Ованес Торосян, както и Стефан Китанов, директорът на София Филм Фест, където преди две години "Източни пиеси" започва своя път към екрана във филмовия пазар "София мийтингс".

След официалната прожекция на филма в залата на хотел "Стефани" в Кан, публиката е аплодирала с възгласи "Браво" филма и екипа в продължение на 10 минути. Както обясни Стефан Китанов: "Французите са много шумна публика. Когато не харесат някой филм, шумът на неодобрението им е огромен. Но в случая с "Източни пиеси" по време на финалните надмиси и след това на крака ръкопляскаха и скандираха "Браво".
Топлият прием е не само от страна на зрителите. Както вече с радост разбрахме, и критиката много похвали филма на Камен Калев.

Режисьорът е доволен и от това, че освен интерес откъм художествената страна на филма, той вече може да се похвали и с комерсиален успех. Да намериш разпространители в толкова европейски страни, преди още да имаш български дистрибутор е колкото куриозно, толкова е повод за гордост. У нас ще имаме възможност да гледаме филма, живот и здраве, през есента. А преди това той вече е поканен за участва в кинофестивалите в Сараево, Мюнхен, Токио, дори в Израел.

За Камен Калев това не е първата премиера в Кан. През 2005 и 2007 г. той, заедно с Димитър Митовски, участва с късометражните филми "Върнете заека" и "Лошият заек" в Седмицата на критиката. За Николина Янчева и Ованес Торосян обаче минаването по червения килим, гледането за пръв път на филма, в който участват на премиера и цялата светска суматоха е нещо ново.

"Тъй като "Източни пиеси" е дебют за мен, аз нямам база за сравнение - споделя Николина. - За нас беше прекрасен подарък факта, че толкова много хора харесаха и аплодираха филма. Що се отнася до светската суматоха - спомням си, че една сутрин с Ованес закусвахме на съседната маса от Куентин Тарантино. В един момент установих, че наоколо има доста фотографи, които снимат. Казахме си: "Е, чак пък толкова известни да сме станали..." После се огледахме и видяхме, че точно до нас е Тарантино."

Ованес Торосян добавя, че на всички им трябва време да осъзнаят какво са преживели в Кан. "Аз, самият, се харесах в една сцена от филма, но останалите казах, че в повече съм се представил добре. Иначе сега завършвам НАТФИЗ и се радвам, че вече имам няколко участия във филми, сред които е и "Източни пиеси", защото за всеки от нас при завършване стои въпросът дали наистина ще се реализираме като актьори." За него Кан е по-специален и с друго - на партито след премиерата Ованес се сгодил.

Всички съжаляват единствено за това, че изпълнителят на главната роля в "Източни пиеси", както и този, който е вдъхновил цялата история, Христо Христов, не може да бъде заедно с тях на фестивала. Той почива малко след края на снимките на филма и дори не успява да го види завършен. За него и за историята на филма преди Кан ще ви разкажем скоро.

actualno.com, 27 май 2009

18% хубаво не са ми достатъчни

Разсъждавам докато се дразня върху „18% сиво”, роман на годината за миналата година у нас от Захари Карабашлиев. Вижте му сайта, 18procenta.com, хареса ми повече, особено снимките, от романа.

Един мъж препуска из Америка, в опита си да избяга от болката, защото жена му го е напуснала. Препуска и влачи читателя със себе си, като ни прожектира с думи хиляди знайни и незнайни холивудски и независими американски филми, които са ни показвали вече толкоз пъти мизерията, но и простата красота на извънградската, некосмополитната Америка. Ще я прекоси цялата, но ще подмине нахакано Гранд Каньон, защото е една голяма дупка, какво да му гледа! Вместо това ще предпочете да ни срещне със селяците на Америка, някои сърдечни, други - не. От Западния до Източния край в Америка живеят само селяци. Близък кадър върху тях, толкова близък, че индивидуалните им характеристики се размиват и за по-лесно преминаваме върху едрото щрихиране на типизацията. Преди да тръгне от Калифорния, той ще ни закара и до Мексико, където отново запечатва мигове така, както Холивуд го е правил, прави и ще прави.

Героят Зак, емигрант от България в Америка, препуска ли препуска, за да избяга, да потисне, заглуши, замаскира, и какво ли още не, болката си от това, че жена му вече я няма. В началото си мислим, че го е напуснала. С течението на действието разбираме, че е имала и пълното право да го направи, докато тя е прекрасна, толкова прекрасна, той затъва все повече и повече в отчуждаването от самия себе си, в привикването с безличния живот на чиновника-бачкатор във фармацефтична компания, а накрая разбираме, че просто е умряла в автомобилна катастрофа. Въобще не смятам да ви се извинявам за това, че ви разказах финала на романа. Всъщност, това не е роман, а клише. Ако узнаете каква е и втората голяма развръзка, напълно ще се съгласите с мен. Ама, хайде, поне нея да запазим за тези от вас, които го прочетат.

Ще си наложа да напиша нещо и за хубавите страни на това клише, макар в момента да съм прекалено ядосана на автора, че макар животът да е прекалено кратък, както гласи друго клише, той ми изгуби от него време за своите 272 страници „роман”, от които 72% са клишета.

Та така, моите 18% от хубавото – в основата на този роман лежи простичка и красива любовна история, стара като света и завладяващо млада със свежестта на всяка любов, независимо колко изтъркано се случват хубавите или лоши неща в нея. Хрониката на любовта ние научаваме от пасажи-реминисценции, които ни връщат в миналото и надлежно и в по-голямата си част поетично наслагват спомен след спомен, парченце след парченце от мозайката – от Варна към Америка. За нея научаваме и от едни не дотам сполучливи диалози в началото на някои от отделните глави. Не че книгата е разделена на класически глави. Ако се беше съсредоточил върху таз любовна история и я беше излял, въздъхнал, излял или както там би предпочел да го направи, в разказ или новела, аз щях да бъда много по-доволна. Да беше оставил настрана „портрета на извънградската Америка”, защото по същество, макар и нарисуван през очите на социализиралия се българин-емигрант, с какво беше по-различен той от „Обратен завой” и от хилядите други вариации по темата?

Донякъде харесах и замисъла за стила. Замисъла, обаче, не изпълнението. Седя и се чудя, това поток на съзнанието ли е? Да излееш тонове с думи върху нищо неподозиращия лист хартия „от устойчиво управлявани гори”, (така пише на книгата, каквото и да значи това), необуздано да ги изливаш 272 страници, настървено описвайки всичко толкоз подробно, но на недостатъчно малко места с усет за детайла, който прави всичко, май не значи да практикуваш поток на съзнанието. Или пък е търсено внушение за кинематографичност? Чете се бързо, наистина, на един дъх, но и много често се улавях, че толкова бързо съм преминала през нещо, че трябваше да дам на задна и пак да прочета пасажа.

И освен това, мразя, не го намирам за оригинално когато в характеристиката на героя влизат физиологичните му нужди. Какво толкова ни казва фактът, че на еди-коя-си страница героят Зак се осира в тоалетна на бензиностанция, защото е ял череши и пил кафе?

И още малко за клишетата – като Джеймс Бонд, Зак, героят на Захари, пие мартини. Неговото обаче е мръсно. Разсъждава върху идеята за обратното време, за това как можем да се родим стари и да умрем като бебета. Да ви е познато? На един от епизодичните, но ключови герои пък, научаваме, че жена му го напуснала заради по-богат. Разбира се, няма роман без такава история. Дали това е така, защото няма и жена без такава история? Или това е така, защото няма мъж, който да си мисли, че няма жена без такава история? Любимата на Зак се казва Стела. Зак, вероятно за да е по-мъжествен в очите на автора си (разхождащ се по автобиографичната линия, пресичаща се с фикцията) е циник и простак, но дълбоко в себе си е добър човек. Нима истинските мъже задължително трябва да са и циници, за да са по-мъжествени? В чии очи?

Ще си наложа самоцензура - отивам да чета сайта на Зак, пардон Захари, и се надявам да открия интересни текстове в кратки форми, за които да споделя тук... със себе си. Откак навърших 27 ми става все по-неудобно да критикувам злостно, но понякога друго не може. И ако и в сайта не открия такива нещица, ще си отворя пак Димитър Динев, "Ангелски езици", романът на много години назад и напред!

Милена Давидова: Заобиколена съм от хора, с които се работи добре!

Повечето хора ходим на работа от 9 до 18 ч. всеки делничен ден. Прибираме заплатата си в началото или в края на месеца. Чувстваме се повече или по-малко доволни. Работното ни ежедневие е вкарано в прилични и неразтегливи рамки, където успехите и проблемите са доволно придвидими и се редуват с нормално безразлични темпове. Спомняте ли си кога последно сте се развълнували от идея, свързана с работата ви, която ви е хрумнала и така ви е запалила, че сте се напънали да я осъществите на всяка цена, дори на цената на това да си платите, буквално, за нея? Може би сте от щастливците, на които това им се е случвало скоро, може и да сте от тези, които биха могли да се отдадат на такава лудост само в извънработно време, или сте от тези, на които работата не би позволила подобни отклонения.

Хората на изкуството, или запленените от изкуствата с други професии в живота, често са готови на жертви, за да постигнат целите си. За повечето, това да осъществят идеята си, да намерят начин тя да стигне до публиката, независимо дали става дума за филм, театър или танцов спектакъл, е много по-важно от хонорара накрая. Сигурно от там идва приказката "Музикант къща не храни”, но за много хора на различните изкуства у нас днес тя е също валидна все още, уви. Всъщност, разсъждавам върху това, не за да овайкам и ожаля жената, за която ще прочетете по-долу, а защото съм наистина впечатлена от другата страна на нещата – това, което "движи" твореца напред, това, което най-силно го зарежда – а то, именно, е желанието за споделяне на изкуството с другите.

Ориенталският танц крие различно очарование за различните хора. Срещала съм ви вече с Милена Давидова, основателка на Школата по ориенталски танци "Алима", за да ви разкажем с нея за този все по-популярен у нас, макар и не дотам в чиста и красива форма, танц.

Сега отново я потърсих, защото в началото на март тя, заедно със свои ученички, представи в две поредни вечери пред софийска публика, спектакъла "Вълшебната лампа". Уникалното в този спектакъл беше това, че около Милена, на сцената на "Славянска беседа", танцуваха прекрасно жени, за които ориенталските ритми са страст, но не и професия. Разбираемо беше лекото им притеснение, което очарователно се усещаше на моменти, но въпреки факта, че повечето за пръв път стъпват на сцена, те успяха да завладеят публиката с желанието си и с умението си да танцуват. Женствени, игриво-закачливи, нежни, чувствени и пластични, те танцуваха с лекота, сякаш това е най-естественото нещо за тях. През деня пък за тях е също така естествено да са юрист консулт, гид, преподавател по старогръцки, асистент по математика в СУ, мим с диплома от НАТФИЗ, или да завършват финанси и счетоводство и то след като вече имат тапия и по право.

Спектакълът е уникален и с това, че е осъществен без финансовата подкрепа на която и да е наша държавна или частна институция. Въпреки че в продължение на три месеца Милена изпраща проект за голям спектакъл на повечето компании, известни с това, че спонсорират изкуство у нас, в крайна сметка решава, че трябва да опрости идеята си и да бръкне в семейния бюджет, ако иска с момичетата си да се качи на сцена. "Преди година, когато бях в Америка, реших, че вече ми е време да направя един спектакъл, и понеже подходих романтично към нещата, реших, че веднага ще мога да осъществя нещо грандиозно – споделя Милена. - Исках декорите ни да са 3 d анимация – да речем пустиня, на чийто фон танцуваме. Исках ежедневни репетиции по 4-5 часа, за да могат момичетата, които не са професионални танцьорки, да си вземат неплатен отпуск, а аз междувременно да им плащам. Така се осъществяват големите танцови продукции извън България."

Когато обаче има желание, има и начин. Миналата година Милена е организирала три пъти Арабска нощ в заведение, където всеки може да изяви желание и да танцува като част от програмата, дори начинаещи ученички. "Дадох си сметка, че можем да пренесем тези танци на театрална сцена. Сценарият скоро беше готов - няколко отделни танца, така че всяко момиче да може да се изяви, които да бъдат свързани с леки, комични актьорски връзки. Исках хората да се забавляват и да излязат в добро настроение от залата."

Миналата година Милена работи по един спектакъл на Александър Илиев с глухите мимове от НАТФИЗ, където харесва изключително много Радослав Борисов. Във "Вълшебната лампа" той играе Духа, който излиза от нея. Ивайло Георгиев от ансамбъл "Филип Кутев" и студент по движенчески театър в НАТФИЗ, осигурява съпровода на дербука на някои от танците. Дарина Янева, преводач на жестомимически език, сценарист и актьор, както и човекът, с когото Милена написва проекта си за големия спектакъл, заема режисьорското място. "Тя има невероятно свежи идеи. Докато аз съм хореографът и виждам като цяло спектакъла, тя започна да открива детайлите в него, особено в актьорската част. Много се допълваме и работим без всякакво напрежение."

Хореографията на общите танци е дело на Милена. На своите три най-добри ученички, Невяна (която вече е инструктор по ориенталски танци като Милена), Марта и Илина, Милена възлага задачата сами да измислят движенията за своя общ танц. Репетициите продължават от края на декември до март. "Голяма мъка е да се прави спектакъл по този начин – да не можеш да си наемеш спокойно зала за репетиции, да работиш по цял ден нещо друго и след 19ч. да танцуваш още няколко часа, да си шиеш сам костюмите за танците."

След спектаклите Милена веднага отчита слабостите, които биха могли да бъдат избегнати с повече репетиции. Но те са едната страна на нещата. Тя знае какво е искала да постигне, но аз, като човек от публиката, бях толкова приятно изненадана, за мен всичко на сцената беше хармонично.

"Имам дребни технически разочарования, но съм много доволна от момичетата – усмихва се Милена. - Давам се сметка, че с мен не е много лесно да се работи. От една страна, аз давам голяма свобода. Но е трудно да наложиш дисциплина на изцяло женски колектив. Някои от ученичките ми се чувстват поласкани, че са избрани сред толкова много други. Има единици, които не са напред с материала и не се вписват в ансамбъла, а смятат, че това по право им се полага. Но повечето го приеха много добре, дадоха всичко от себе си, а и приеха моите условия. Не мога да говоря от тяхно име, но са споделяли с мен, че отчитат това, че им давам свобода. Трите, които споменахме по-горе, които са си извоювали правото да направят свой собствен танц, изпипаха сами всичко. Показаха ми го и аз го одобрих. Останалите ме следваха."

Повечето танци, които видяхме, бяха с по 3 момичета, които една по една се изявяваха. Притеснението на танцьора, дори да не е начинаещ, може да бъде подсилено от една твърде пасивна публика. "Големите хореографи по света са на едно мнение – за танцьора е изключително важно публиката да го посрещне с аплодисменти. Дали ще ги задържи, това вече зависи от изпълнението му. Но при първия ни спектакъл, когато публиката беше толкова тиха на моя танц в началото, момичетата зад завесата са си помислили, щом на нея не й ръкопляскат, какво остава за нас. След спектакъла пък беше странно това, че много хора ми споделиха, че са се притеснявали да ръкопляскат на моменти, защото не са знаели дали е било подходящо да го направят."

Милена подбира разнообразна музика, за да може да има и различни видове танци. "Включих 2 египетски песни, парчета с етно мотиви, дръм сола, които са в основните ритми от арабските танци. За всяка една от трите групички момичета бях избрала по 1 класически ритъм. Това ни позволи и да постигнем по-лесен синхрон между танцуващите. На финала, когато всички танцуваме заедно, смесицата беше от 3 - 4 ритъма. Иначе бях включила американския стил в арабския танц, който се нарича трайбъл. Не съм голям специалист по него, напоследък съм запленена, но той не е много уважаван от арабската част от танцуващите, защото се отдалечава от основите. Танцува се на етно, а не на класическа арабска музика. Движенията са доста насечени, впечатляващи са с това, че са изключително трудни и на моменти могат да заприличат на гимнастика. Откакто имах възможността да го наблюдавам на живо и да бъда на курсове, го прокарвам в моите часове тук. Много по-лесно се преподават движения, ако ги накъсаш на отделни елементи."

Според Милена публиката на нейните спектакли и на Арабските нощи е интелигентна, не очаква чалга и кючек. Засега "тя е съставена предимно от наши близки и приятели, това води хора на друго ниво.” Полека–лека обаче като цяло публиката у нас отваря съзнанието си за арабските танци, и осъзнава, че кълчотенето по масите на чалготеките далеч не е цялата истина. "Така е, променят се нещата – съгласява се Милена. – Особено през последните две години. Все по-често ми се случва да ми се обадят хора, например, след като са взели телефона ми от сайта ми и ми казват: "Искам наистина красиви и истински арабски танци за моята сватба." Или за фирменото си парти. Те идват при мен, защото съм им била препоръчана от друг и те знаят какво ще получат от мен.

В момента ислямският свят се представя навсякъде извън него като терор и камикадзета. Културата на мюсюлманските общества, които са много и са най-различни, е в немилост. Западът е свикнал да отъждествява тяхната култура с религията им, вярно е, че религията влияе на културата, но при всички случаи са различни неща. При това положение, арабският танц се превръща в едно от нещата, които измиват лицето на арабските общества пред света и да поддържат харизматичното й обаяние. Танците представят една друга страна - дълбоката душевност на народите, които са ги създали, символиката, силната им връзка не само с жената във всичките й аспекти, но и с радостта, веселието, изживяването на живота с лекота и разбира се, с по- добри емоции.

Между танците и религията просто няма нищо общо. Има общо между начините на интерпретиране на тази религия от дадени режими в арабския свят и това, че танцуването на обществени места там е забранено. Но пък танцът в арабското семейство, дори и в най-затворените към Европа и нейните идеи за "модернизация" общества си го има, и дори мога да кажа, че си е водещ в женската част от това семейство.

По света има изпълнители - араби или с арабски произход, които развиват танцовите си школи не само в отделните арабски страни, но и в западния свят, предимно САЩ, Франция и Германия."

А сега накъде?

"Докато чакаме и се надяваме да осъществим големия спектакъл, който сме замислили, трябва да пооправим дефектите на този. Дарина си е нахвърляла идеи за следващия още след първата вечер, в която танцувахме. Замислих се какво искам да правя – дали професионални спектакли на театрална сцена, малки и лесно смилаеми, с по-малък бюджет, които да доведат в крайна сметка до нещо голямо или да правя аматьорски неща, които няма да ме изведат там, където искам. В крайна сметка, реших, че искам да правя и двете. Ще продължавам да правя 2-3 Арабски нощи в заведения годишно, които ще бъдат отворена сцена и на които ще мога да си намирам нови кадри. Мои ученички, които искат да ми покажат какво са постигнали, ще могат да се изявят.

Освен това искам и този спектакъл да се играе още – из България, а и в съседните ни страни. Ще се опитам до средата на лятото да намеря проект за европейски проекти, които предлагат субсидии. Ще имаме финансиране за репетиции, поправки по костюмите и наемане на една истинска театрална сцена. Сега ми е силата и времето да направя нещо голямо, ще оставя на сцена тези момичета, които се справят най-добре, за да направим спектакъла още по-професионален. Наесен да го изиграем на по-голяма сцена."

Вижте видео от спектакъла ТУК

actualno.com, club.bg, 25 май 2009

Снимката ми е предоставена от Милена!

Учител - професия или признание

В Деня на Славянската писменост и култура, 24 май, се сещам за малкото учители, които са оставили силен отпечатък върху мен.

Учех в обикновено квартално училище в ж.к. "Младост-2”, но въпреки това в нашата класна стая, по български и литература, имаше по-особена атмосфера. В дъното зад гърбовете ни ни гледаха Йовков, Алеко, дядо Вазов, но не от казионните портрети, а нарисувани с ярки краски по самата стена, от нашия учител. А той се разхождаше между редиците ни със своята конска опашка - меко казано, авангарден аксесоар в годините малко преди демокрацията. Чувствахме го хем близък до нас, защото беше един от най-оригиналните и освободени наши учители, хем никога прекалено близо, че да изгуби авторитета си пред нас.

Потърсих го и в 11 клас, за да ме подготви за кандидат-студентските изпити, макар вече да не учех в това училище. И до днес помня, колко забавно и в същото време притеснително ми беше на неговите уроци. Помня как нарисува дърво, за да ми обясни "Под игото”. Помня и как се разсмивах и в същото време умирах от срам на коментарите му върху плахите ми опити да развивам литературни теми. Помня също така колко учудена оставах всеки път от различните и все повече неща, които той виждаше в текстовете от конспекта. А те за мен бяха загадка. Обичам литературата и благодарение и на неговите усилия да ме научи как малко по малко да я дешифрирам, съм разбрала много за света, за живота и за себе си.

Потърсих го в навечерието на неговия не само професионален празник, 24 май. Запознайте се с Бурян Семерджиев, който е преподавател по български език и литература на учениците от 4 до 12 клас от 33 години, 30 от които прекарва в 128 СОУ "Алберт Айнщайн" в София. Когато си вложил 33 години в работата си, професионалният празник вероятно се усеща и по много личен начин, а професията става синоним на призвание.

Разговаряхме за това какво е днес мястото на литературата и българският език в училище, кои ученици се интересуват от тях, как се запалва интереса у тях и какви са радостите на учителя.

Защо станахте учител?

Бурян Семерджиев: Заради литературата. Освен хоби, тя е и средство за общуване. Някога по-успешно се общуваше с литературата, а днес тя е изместена от технологиите. И оттам и общуването става по-трудно. Проблемът на неумението да се общува и затварянето в сферата на технологиите обаче не е характерен само за България.

Смятате ли, че така, както се преподава в момента в училище, литературата помага на учениците да излязат поне за малко от сферата на технологиите? Въпреки че доста неща могат да бъдат намерени и прочетени и в интернет.

Точно в това е трудността, когато всичко го има наготово, няма стимул да се търси. Или се търси в последния момент, отлага се и така и не се научава, не се извлича необходимото. Дори боравенето със самата книга затруднява учениците. Имал съм куриозни случаи родителите да качват на компютър всички уроци, за да може детето да ги прочете оттам. Тъй като от хартиен носител няма желание да чете.

И въпреки това, как все пак намирате сега контакт с учениците?

Намира се. По-труден е, просто трябва да следиш доколко материалът, литературата може да достигне до техните интереси и да я интерпретираш в тази насока, тъй като много от темите и идеите, които се интерпретират в произведенията постепенно се отдалечават все повече от самите ученици. Особено се забелязва това при по-малките, защото селските разказчета, например, са далеч от ежедневието им, от начина им на мислене. Да не говорим, че езикът им става абсолютно чужд, елементарни думи не разбират. Не могат да си представят различни ситуации и всичко им се струва откъснато, далечно, като някаква вълшебна история.

Да, но откъснати и далечни неща те гледат и в анимационните филми по телевизията.

Да, но това става на базата на технологиите. Докато литературните текстове, които се вмъкват в учебния материал, сякаш умишлено се избират далеч от нашата реалност.

Колко често трябва да се сменят текстовете в учебниците, според вас, за да отговарят на интересите на учениците?

Това вече е въпрос на цялостната система, на цялостната визия, която винаги е липсвала в образованието ни. В повечето страни, в които съм наблюдавал системата на образование, смяната са прави средно на 50 години, у нас – средно веднъж-два пъти годишно. Само че тази смяна е привидна. Реално едни текстове от горните класове слизат в долните, или обратното. Обикновено в това търсене се избира най-неподходящият вариант.

Това не е ли стреляне напосоки? Какво печели министерството?

Да, така е. Това са предложения на отделни експерти. В момента част от материала от 9 клас е смъкнат в 5 клас - митологията, християнството, християнизацията, религиозните и духовните култури. Само че такъв материал в 5 клас, колкото и да се опростява, трудно може да се възприеме по начина, по който се предполага, че трябва.

Аз навремето имах проблеми с "Хамлет", така и не успях да разбера неговата дилема и години по-късно я осмислих.

Това не е учудващо. Понякога преподавам и на 5 и на 9 клас по един и същи начин, защото така са написани нещата в учебниците им. Например към гръцката митология петокласниците не могат да изпитат интерес, или нужда да разберат повече, защото могат единствено да възприемат външната страна на нещата, кой какво направил, кой какъв бог е. Те няма как да свържат историите с жизнения си опит. Така е и с граматиката. Разделена е да се преподава в две години, но кой знае защо започваме с втората част. Нещата се объркват от различните идеи на различните авторски колективи, създаващи учебниците.

Как може ученик, който има интерес към литературата, от една страна, и желание да пише, от друга, да извлече максимума от образователната система?

Броят на тези ученици всяка година намалява, защото всички онези форми на класни и извънкласни занятия, които доизграждаха учениците, изчезнаха. Разчита се на частни уроци, или на кръжоци в читалища. Наскоро съобщиха за църква, в която се опитват да направят подобен кръжок. В училище в момента, нито законът, нито средствата от бюджета, го позволяват.

А в хуманитарните паралелки в какво се изразява разширеното изучаване на литература?

В много повече материал, несъобразен с времето. В рамките на един час – вместо 1, се учат 2 произведения. Броят на текстовете и техният обем се увеличава с всяка година. От 20 години не бях преподавал в 5 клас – в момента средният текст от учебника там е между 4 и 5 печатни листа. Един добър ученик не е в състояние да го прочете в рамките на един час. Понеже текстовете са много, върху един можем да се задържим максимум два часа и така усвояването става по-трудно.

В момента пишат литературно-интерпретативни съчинения и трансформиращи преразкази от името на герой или предмет. Като замисъл те са много добри. Преди години съм го правил и тогава имаше голям успех, защото не беше толкова задължително. Имаше подходящи текстове. Сега половината от текстовете не предразполагат към такава трансформация, защото са по-трудни, далечни и ако има и отделни думи, които учениците не разбират, те се затрудняват при преразказа.

Другото голямо разминаване е във високите изисквания, които се поставят в учебните планове и ниските - при изпитното оценяване в училище и при приемни изпити.

Нещата се опростяват, или ненужно се правят сложни. Миналата година външният изпит на петокласниците беше 3 часа и съдържаше 40 граматични въпроси или преразказ или съчинения. Тази година същият обем трябва да бъде направен за 45 минути. След като цяла година сме се мъчили да правим преразказ на текстове от 4-5 листа, на външното оценяване им дават текст за преразказ от 10 изречения. В тестовото изпитване също се дават елементарни граматически задачи, а през годината се мъчим със сложни. Като прибавим и това, че оценките от тестовото изпитване, според наредба от министерството, не се вземат под внимание, освен ако ученикът сам не поиска това, оттам нататък учениците нямат стимул да се стараят.

Интересът към литературата винаги е бил интересът към това, което е актуално днес. Знае се много добре кои книги и филми вълнуват учениците. Те никога не влизат в учебния план. За 30-те си години работа съм видял 10-15 текста, нови като предложение за учебната програма, но не и като идеи.

В 6-7 клас има фантастика от Айзък Азимов, чието име на никой ученик в момента не говори нищо. Той е попаднал в учебната програма, защото интересува хората от по-предишните поколения. Но те са тези, които създават учебните програми.

Как успявате да достигнете до децата и да им предадете своя интерес към литературата?

Опитвам се да лавирам – в свободата, която уж ни се дава. Доколкото е възможно изменям проблематиката на текста, подбирам различна насока или вмъквам такива задачи, които повече или по-малко да са близки до децата. Това е трудно, защото съм ограничен от рамките на едно задължително изискване. Ще дам пак пример с най-малките, защото там най-често се правят промени, а и най-скоро се случиха нови.

Подробното изучаване на народния календар с всичките обичаи, които вече на много места, да не говорим пък за градовете – не се прилагат. За тях това са интересни неща, но по-скоро като някакви небивали, фантастични елементи. Затова е трудно да се направи интересна задача по темата, защото те я възприемат като нещо ненужно, непрактично. За тях народните песни са нещо странно, което съществува, но трудно схващат смисъла им, трудно ги свързват със себе си, а още по-малко могат и да разберат емоциите в тях.

А не е ли съобразено в различните предмети от една учебна година да се навържат сходни или еднакви теми?

Бих казал, че е направено точно обратното. Отделни понятия, които едно време са се изучавали в горния курс, сега се изнасят на преден план в долните класове, защото в живота децата се предполага, че често се сблъскват с тях. Например в 4-5 клас трябва да научат какво е "отдаване на топлина" и да могат да дадат десетки примери с източници за отдаване на топлина, което не е по силите им. По труд и творчество по същото време учат да правят затворени и отворени електрични вериги, а по физика електрична верига започват да учат в 8 клас. Съгласуваността между отделните предмети, макар да се говори постоянно, че все това се прави, на практика още повече се нарушава.

Има и още нещо. В момента масово се затварят училищните библиотеки, които и без това са малко. На нашата библиотека се отпускат средно по 50 лв. годишно. 90% от книгите са от преди 15-20 години. Предимно я ползват най-малките ученици, а по-големите четат задължителните произведения, които вече отдавна са се окъсали и които носят в предговорите си критики от отминали години. Учениците, разбира се, автоматично преписват от тях или от подобни неща, качени в интернет.

Когато се подготвях да кандидатствам в университета, бях разкъсвана от желанието си да се науча сама да си пиша темите, така, както ме учехте вие, и от друга страна да вкарвам пасажи от общоприетите критики, за всеки случай, освен че беше и по-лесно.

Интернет или критиката на книга предлагат начин да не мислиш. Традицията, която не може да се изкорени с никакви приказки е, че всяко написано нещо е догматична истина. Трудно е да убедиш младежите, а и по-възрастните, че ако се замислят върху това, което им се поднася наготово, често ще открият безсмислици. Не се замислят, че всеки може да качи в интернет, каквото си поиска, както и че след 10.11.1989 г. всеки може да издаде книга, независимо дали има писателски талант, или - не. Голям проблем на новата българска литература е, че съдържа много цинизми и е трудно да я включиш в учебниците. Освен това българската литература днес се издава средно в тиражи между 500 и 1000 бройки. Как да стане популярна, как да се оцени, какви критерии ще определят, че е качествена?

Може ли да се направи някакво разграничение кои ученици проявяват повече интерес към литературата – по-малките или по-големите?

По-малките по принцип проявяват повече интерес към всичко. По-големите в последните години са завладени от прагматизма, останалите интереси постепенно замират. Липсва и някаква ясна перспектива за бъдещето. Литературата не може да даде отговор на въпроси, на които и животът мълчи.

Липсва и стимул. Тази година броят на кандидатстудентските места е с 5000 повече от кандидатите. Предварително знаеш, че ще влезеш, знаеш, че като влезеш, ще завършиш. Освен това, ако се замислиш, ще разбереш, че няма да си намериш работа по специалността. От къде работа по специалността за 150 – 200 000 висшисти, които всяка година завършват?

Иначе работят от 9 клас по кафенета и магазини и нямат време да учат. В повечето случаи работят нещо, което не ги влече. В повечето случаи записват да учат нещо, което не ги интересува, това е омагьосан кръг. На какво да ги научиш с литературата? Животът ги учи по-убедително – те разсъждават така: „Тук дават толкова пари, значи тук ще работя.”

Какви тогава са вашите радости като учител?

Ако по-рано гледахме по-голямата част от учениците да се научат на елементарни неща, сега радостта е поне няколко човека да ги усвоят. Този, който има желание, намира начин да се развие. Затова никога не съм и твърдял, че учениците ми, които са се развили добре в живота, го дължат по някакъв начин на мен.

Училището прилича на живота със своята несигурност – ако учителят не знае дали утре няма да го съкратят, как може да бъде спокоен и да преподава спокойно на децата. Всяка година броят на учителите намалява заради демографската криза. В същото време идват нови хора, които никога не са работили като учители и смъкват нивото.

Има и много деца, чиито родители работят в чужбина, 8-9 клас, оставени на самотек. В един от най-слабите ми класове преди няколко години с ученици, които най-трудно се поддаваха на обучение, половината родители работеха в чужбина.

Може ли изучаването на български език, такова, каквото е в момента, да помогне на учениците да придобият по-ясна идея за идентичността си като българи? Защото повечето много ни е срам, че сме българи, отричаме всичко българско и се опитваме някак си да си извиним заради факта, че сме родени и живеем тук.

Ежегодно в езика ни навлизат редица чуждици, отново заради технологиите. Това не се съобразява на по-високо ниво. Замря кампанията, стартирана преди почти четвърт век за чистота на българския език. Президентът ни, половината професори в университетите използват чуждици, научните трудове са изпъстрени с тях. По същия начин учебниците налагат сложен, изпълнен с чуждици изказ, който учениците не разбират. И в същото време искаме да убеждаваме децата, че българският език е хубав.

Не може на парче да се работи, трябва цялостна стратегия. Тази работа на парче започна още през 1972 г. с пленума за образованието на Тодор Живков когато уж трябваше да се изработи обща стратегия за българското образование. Тогава взехме малко от руското, малко от френското, малко от немското и го приложихме у нас. Същото става и сега. Не може да кажеш на детето да учи малко турски, цигански, иврит, за да му покажеш връзката с различните етноси и да сложиш тези езици не другаде, а в учебника по български, а след това да завършиш с думите, че трябва да се гордее именно с българския език.

Преди се стремяхме да изградим колектив от учениците, но в него изявените личности изпъкваха. Сега, когато всичко е насочено към отделната личност, парадоксално водещо се оказва колективното. Граматиката им е общо взето на добро ниво, лошото е, че копират чути или прочетени от разни места изключително модерни високопарни фрази. В 8 клас вече сме приключили с граматиката и започваме чисто журналистическа работа, която на повечето деца не им трябва. Начини на комуникация, чисто стилистични въпроси, редактиране. Елементарните граматични въпроси от 5-6 клас са на матурата в 12, само че никой не съобразява прекъсването от 6 години.

Доколко и как възприемат учениците 24 май като празник?

Много е трудно да се каже. Те по традиция продължават да възприемат шаблонно. Тържествата, които някога бяха задължителни, отпаднаха. Празнични шествия има епизодично. Празничното е, че не учим. Като цяло усещането за празник не може да се придобие от един текст, прочетен от учебника. Всеки трябва сам да си намери мястото и да участва, но за да си намери това място, трябва предварителна подготовка. За празника няма пари, но ни насърчават да го направим. Празничността се загуби. По традиция училището се украсява с цветя, но как да накараш ученика да донесе букет, като те са толкова скъпи. Отдавна нямаме и духова музика в училище.

Имат ли децата усещането, че нашият език е значим и заради това, че притежава собствена азбука?

По-скоро пак е въпрос на внушение, отколкото на осъзнаване. След 25-та или 30-та си година човек по-сериозно се замисля над това. Децата по цял ден пишат смс-и на латиница, как да ги убедим, че кирилицата е по-значима за нас? Как да ги убедим да се изказват художествено, след като те ни контрират, че в скайпа не използват такива изрази и слагат иконки вместо думи.

За вас с какво 24 май е по-различен от другите дни?

Аз и на 24 май си работя у дома – рисувам икони. Повечето такива празници са и религиозни, и това ми дава стимул, вдъхновение да рисувам.

actualno.com, 24 май 2009

Спектър на насищане

Зеленото на пролетта е най-зелено. Гледам го, гледам го, не мога да му се нагледам, искам да го погълна цялото, да остане в мен това зелено със свежестта си, с дързостта на първите стръкчета, които изникват още през зимата, бодейки снега, че да се сети да си отиде, със заблудата, че всичко е напълно ново, че се ражда отново, че има шанс да бъде по-добро, по-зелено, по-истинско, с ароматите си - смазващо силни, настойчиви, омайни, със закачливостта си на котка, вирнала опашка, която погалва главичка в обувката ми и така ме маркира, че съм нейна.



Да погълна стихиите на пролетта и самата аз да стана стихия, да стоя под бързо летящите над главата ми облаци, някъде между златното на залеза и графитеносиньото небе, от косите ми да вали въжд, с пляскане на ръцете да запалвам гръмотевици, от очите ми да се процеждат накъсани мълнии, да бъда плашеща, но необходима, разтърсваща и очистваща, да давам това, което искам и то да бъде това, което ти е необходимо.



Преди две години се нанесох тук и се наслаждавах на най-силното зелено на пролетта. Миналата година то вече не беше същото като по-миналата. Тази е все така силно, но не е като преди две години.

И с любовта, и с нея е така.

Следва сезоните, понякога по навик, понякога я принуждаваме без време да охладнее насред лятото си. Или да я обрулим, като майска буря листчетата на цъфналите храсти. Или да я загреем като неочаквано топъл ден през зимата. Така обаче е по-добре. Върви си тя, следва сезоните, ние се мръщим на това, стискаме я здраво в ръце, искаме да я задържим още малко в пролетта, но тя вече навлязла в лятото, малко отегчена, но все пак топла.

Всъщност мръщим се, защото едва ли си даваме сметка, че след нейната есен и зима, ако направим необходимото, че дойде пак и нейната пролет, и нейното лято. Мръщим се, искаме да задържим мига, а в същото време така бързо се отегчаваме от застиналостта на мига, от повтаряемостта му, ами ако винаги беше пролет? Ако я нямаще студенината на зимата, смразяващото нищо, как щяхме да усетим тъй силно пролетта след нея?

Бардак в театъра? Мерси, няма нужда

Така, както мъжете ходят само по мъжки в някой бардак, така и за представление с това заглавие, е логично да отидете в компанията на някой от същия пол, за да бъдете от една и съща страна на барикадата. Не че препоръчвам представлението.

"Бардак" в театър "Сълза и смях" е позакъсняла с около двайсетина години постановка - и с темата си, и с режисьорксите решения актрисите да са облечени водевилно, да се поразсъбличат и показват гърди, и да симулират секс на сцената. Пък било то и с Асен Блатечки. Всъщност, докато моята спътница не ми каза, че две от въпросните три жени на сцената - Милена Маркова – Маца, Невена Бозукова – Неве (какво стана с доброто старо време, когато не ни се налагаше да знаем как му викат "на галено" на всеки актьор!?!), Добриела Попова (- вероятно Доби!?) - не били професионални актриси, бях склонна саркастично да натъртя на това, че и един добър актьор на сцената е достатъчен, за да блеснат тенекиено посредствените около него.

Добрият актьор, разбира се, е Асен Блатечки, който не се напряга в ролите на различните типажи мъже, преминаващи пред очите ни и в живота на героините и въпреки това спокойно изпълва всяка сцена, в която се появява с естествената си игра и, разбира се, мъжкарското си излъчване.

Що се отнася до пиесата, прочетох в интернет, оказа се австрийска. Не знам с какво е привлякла тя режисьора Георги Михалков, но е изпълнена с клишетата на класическите любовни истории - домакинята, на която съпругът й изневерява, кариеристката, която жертва брака си заради работата си и, а сега де, курвата, за нея няма какво да обяснявам. Впрочем, на мен тя ми беше най-забавна и най-малко досадна.

И мъжът - образованият (хирург-женкар), приматът (ски учител, говори нечленоразделно за по-убедително), модерният (рекламистът - той не е женкар, но му се случва да изневерява). Всъщност той говори най-много от тримата. Докато се оплаква от жените, те на свой ред се оплакват от мъжете. Жените искат хем да са свободни и независими, хем да имат мъж до себе си, който да им отваря вратата и да не им изневерява. Мъжете, или мъжът, пък дръпна един защеметяващ монолог накрая (докато с една от жените се поклащаха в ритъма на секса) за това, как жените са виновни, че съвременният мъж е затворил сърцето си. В юношеството на всеки един имало по една жена, която му го била разбила и то така, че оттам насетне той доброволно бил решил да си го държи затворено навеки. Ама, моля ви се! Всъщност, за такъв монолог съм била виновна и аз.

Само че всичкият този буквализъм и назидателен тон, който се лееше към мен, беззащитния зрител, заедно с гъстия цигарен дим от актьорите (надявам се, че догодина като забранят да се пуши навсякъде, това ще значи и че ще спрят да ни опушват с цел по-голямо внушение, или и аз не знам какво. Като пият вода вместо алкохол на сцената, така биха могли и да ходят с незапалени цигари, ако това е толкова важно за характеристиката на героя им...) ме наведе само на една мисъл.

Ясно е, че всички сме били наранявани, пък то и нееднократно. Не може ли вместо да се обвиняваме един друг, просто да се хванем за ръка и да опитаме да тръгнем заедно напред? Въпреки че пак има вероятност да нараним и да бъдем наранени. Какво толкова! И, какво друго по-добро бихме могли да направим?

В един от романите си Ромен Гари беше отбелязал, че страшното не е, че човек не може да живее без любов, а че може. Ще ми се да вярвам, че за мен това никога няма да се отнася.

.......

В интерес на истината на публиката пиесата и играта очевидно й харесаха. Ръкопляскаше се бурно, имаше силен смях на по-завъртяните псувни. Но на мен всичко това ми напомняше за началото на 90-те, когато театърът се променяше, и на сцената нахлуваше свободата с всичките и позитиви и негативи, Ивайло Христов играеше "Секс, наркотици и рокенрол", заедно с Дони и Коцето (тогава без Калки), пушеше, а аз извърших първото си пиратско дело - тайно си записах представлението с репортерския касетофон на майка ми. Мислех си, че всичко това си е било с времето си. Но не за всички, очевидно.