Мъжът на съседния стол

Странна работа - уж интересна пиеса гледах онази вечер (постановката няма да коментирам, за да не навлизам в отрицателни разсъждения), но през цялото време вниманието ми се раздвояваше между нея и човекът до мен. Непознатият мъж на мое ляво. Дойде току преди да започне спектакълът и седна на единственото свободно място на реда. Очевидно беше сам. Бегло му хвърлих поглед - побеляла коса, над 65-годишен, тъмносин костюм. Въображението ми заработи. До мен седеше самотен вдовец, с няколко пораснали деца със собствени семейства, които нямат време за него, освен когато имат нужда той да гледа някое от техните деца или по семейните празници като Коледа и рождени дни. Човек без приятели, очевидно, след като е дошъл сам на театър. Човек толкова самотен, че ходи на театър, само за да се почувства отново сред хора. Там, в пълната зала, от двете му страни седят непознати, но това няма значение, защото от време на време погледът му се среща с този на съседа му и двамата си кимват усмихнато от любезност или той се засмива на реплика от спектакъла и чува, че някой друг също се е засмял. И това споделяне на обща реакция по някакъв начин му помага да бяга от самотата. Ето че още някой реагира по съвсем същия начин като него...

Вгледах се по-настойчиво в мъжа на съседния стол. Тъмносин костюм, да - но не овехтял, а нов, елегантен, сигурно не евтин. Златен часовник на китката. Лъснати обувки. Какъв ти самотен вдовец!? Не изглеждаше никак притеснен или смачкан. Въображението ми побърза да поправи грешката си. Банкер? Хм... висш държавен чиновник или директор в частния сектор. Може би достатъчно уверен в себе си, за да удовлетвори интереса си към театъра като дойде дори сам на някое представление. Определено не беше почитател или съпруг на някоя от актрисите.

След представлението забелязах, че се е спрял на изхода и разговаря с двама по-млади мъже. Случайно ли се бяха срещнали? Или бяха дошли заедно и седяха разделени, защото само единични места са могли да намерят? Няма значение. Защо обаче, след като видях сам човек до себе си, първата ми реакция беше жив да го ожаля, да го вкарам в милозлива история, да му посъчувствам и чак след това да се вгледам в знаците, които действителността ми праща? Не всеки сам е самотник. Е, този може и да е бил, но второто не произтича от първото. Понякога самотата е въпрос на избор. Но възпитанието ми ли, очакванията, които обществото безмилостно налага, ли са вкарали тази ситуация в рамките на задължителната самота?

От друга страна, дали когато погледнем другия, не виждаме първо себе си в него и чак след това истинското му лице? Но това е друга тема... тема за друго представление, за друг театър.

Хора, пътища, посоки

Светът е малък – само разстоянията между хората са огромни (понякога). Светът е малък, а защо тогава разстоянията между хората продължават да бъдат огромни (понякога)? Пътища – много и то не само като се обърне колата. Пътни знаци по тях също се намират. А често и светофари, зебри, тротоари. Но понякога пресичаме на червено, макар да знаем, че само на зелено е разрешено. И се озоваваме в задънена улица. Друг път се втурваме на жълто, сакън да не пропуснем да преминем отсреща. И се оказва, че е било по-добре да изчакаме светофарът да се смени, защото ако сме имали търпение да постоим малко на едно място, е можело да ни хрумне, че всъщност съвсем не искаме да пресичаме в тази посока. Понякога съвсем стриктно, спокойно и уверено пресичаме на зелено, знаем, че сме в правото си и очакваме и насреща някой да уважи нашето право. Но не щеш ли насред пътя се сблъскваме с някого, който е загърбил всякакви правила и няма никакво намерение да се съобразява с тези, според които ние се движим. След утихването на звука от удара и двамата се оттегляме в различни посоки, всеки с поомачкана броня и олющена боя. Важното е обаче огледалото за обратно виждане да ни е наред и да поглеждаме в него достатъчно често, за да знаем какво сме оставили зад гърба си, но не прекалено често, че да не видим как някой лети насреща ни, или още по-лошо – да пропуснем, че някой се движи до нас със същата скорост и в същата посока.

Понякога пътуваме с други хора в една посока, но се движим с неравномерно темпо. От нашата скорост на другите им се завива свят; от техния ритъм се изнервяме, че се придвижваме по-бавно, отколкото е възможно, защото те поглеждат вляво, когато нашият поглед е надясно, или по различен начин интерпретират пътните знаци. Понякога те дори не ги виждат, така както и ние пропускаме по някой очевиден знак. Да не говорим пък какво става, когато едните се захванат със задача, присъща откакто свят светува на другите, като тази - жена да се опитва да разчита пътна карта, докато до нея върти волана мъж, изнервен от това, че уж знае накъде отива, но не знае точно как да стигне дотам. Понякога другите искат да спрат за почивка на едно място, а ние имаме нужда да отдъхнем и презаредим на съвсем друго. Но когато се съгласим да спрем на тяхното, а след това те слязат и на нашето, хоризонтът сякаш изведнъж става по-ясен за всички ни. Освен това всеки се е учил на различна кола и с различен инструктор, и е взел книжката си по различно време и има по-опитни от нас, както и ние винаги ще бъдем пък по-опитни от други. Но истината е, че всички се учим в движение. И колко хубаво би било, ако вместо да се сърдим заради всички тези разлики по между ни, кротко все повече ги приемаме с разбиране и усмихната толерантност, особено ако сме сигурни, че имаме обща посока.

Когато няма оригинал и копието (не) върши работа

"Вярно с оригинала" е моята първа среща с Абас Киаростами и неговите филми. (Не казвайте на никого, да не взема да се изложа, че чак сега това ми се случва.) Но мисля, че няма да е последната.

Сюжетът е следният:

Мъж и жена се срещат в Южна Тоскана - той е писател и представя последната си книга, посветена на копията и оригиналите в изкуството. Тя притежава малка галерия и иска на всяка цена да поговори с него. Двамата отиват с колата й до съседно селце, където подтикната от случен коментар на възрастна собственичка на кафене, жената подхваща игра и влиза в ролята на съпруга на писателя. Той, кой знае защо, след известно двоумене, се включва в нея.

Дали подтикнати от самотата си двамата провеждат разговор, който е твърде характерен за двойките, обвързани от дълго време, или използват играта, за да си кажат един на друг неща, които не биха споделили с истинските си партньори или не са намерили начин да споделят с тях, докато са били заедно - това не е толкова съществено. Основното за мен беше как, когато нещо основно ни липсва, ние сме в състояние да заблудим сами себе си като си фантазираме измислена реалност - тази, в която бихме искали да сме, а не сме по обективни причини. И как желанието ни за осъществяването на тази измислена реалност е толкова силно, че сме в състояние да се втурнем да я налагаме на случайно изпречили се пред нас хора, без да се съобразяваме с техните реалности, желания, потребности и настоящи състояния. Без да ги виждаме такива, каквито в действителност са.

Заслепена от своята нужда да засити самотата си с обич и мъжко присъствие, героинята на Жюлиет Бинош (самотна майка при това) обсебва нищо неподозиращия писател (игран естествено и органично от оперния певец Уилям Шимъл. Кой?) и попада в копие на брачни (любовни) отношения, което за нея е по-истинско от оригинала, защото оригинал така или иначе й липсва. А той, писателят, се оставя да бъде вписан в това копие, развива заедно с нея диалога в този на места безумен, на места смешен, на места трогателен, но все пак измислен сюжет. Или не съвсем?

И още нещо - отстрани винаги ни е по-лесно да видим противоречията между Неговата и Нейната гледна точка. Когато двама спорят, това е като разговор между глухи. Толкова е ясна невъзможността на всеки един от тях да се идентифицира с другия и да го разбере. Защо, след като сме толкова различни -мъжете и жените - продължаваме упорито да се стремим един към друг?