Не става дума за представление, което съм оценила с 2 от 6, а за две представления, които ви препоръчвам от репертоара на Народния театър.
Голямата театрална сцена си е голяма сцена и на нея винаги има място за огромни и детайлизирани декори, игра с тях, игра с осветлението, та дори игра със самата сцена - издигане на платформи, или "изкопаване" на дупки под нивото на зрителското око и какво ли още не. На голямата сцена могат да се поставят спектакли, в които всеки елемент да бъде забелязан отдалеч, но от по-задните редове актьорите си остават все пак по-малки.
Докато предимството на малката сцена, на камерните зали в театрите, е възможността да си изключително близо до играещите, да следиш съвсем ясно всяка тяхна мимика, да усещаш всяко тяхно дихание, да стоиш малко на тръни дали пък няма да те включат волно или неволно в постановката, я с нарочно приготвена игра със зрителя, я с неволно отправен поглед към някой от редовете.
В края на миналия и в началото на този сезон изгледах две постановки в Камерната зала на Народния театър, "Женитба" по Гогол и "Гълъбът" по Патрик Зюскинд, и останах доволна и от двете, макар и по различен начин. Общото между тях е наелектириращата близост с актьорите, която можете да усещате през цялото време, а какво повече да говорим когато става дума за такива чудесни изпълнители като Рени Врангова, Валентин Танев, Марин Янев от "Женитба" и Владимир Пенев и Снежина Петрова от "Гълъбът".
Да стоиш на една ръка разстояние от актьорите, всъщност, е много интересно. Замисляш се колко голяма част от един спектакъл зависи от тяхната игра. А в случая можеш да ги следиш открито от толкова близо, че ти се струва, че би могло да надникнеш и отвъд играта им, някак си не само да съпреживяваш, а и да забележиш техники, трикове от занаята им. На малка сцена те няма къде да се скрият, няма как да разчитат на голяма помощ от декори, или костюми, или да останат някъде в масовката. Дори когато прожекторът не ги следи, те осезаемо са пред очите ти.
Забележително е как нищо очевидно не дели двата свята за час и половина - този на сцената и този в залата - и как те съществуват, един до друг, хем взаимно свързани, хем разделени от невидимата, но действителна стена между изкуството и реалността. Как се преливат един в друг на моменти и как все пак успяват да запазят автономността си.
Специално за "Женитба" ми беше много приятно и освежаващо да изгледам една класическа пиеса в класическа постановка, с минимални и все пак напълно достатъчни и подходящи декори на Елена Иванова, с ненатрапчива и все пак здрава режисьорска работа на Никола Петков, който е озаптил всяко разпищолване и е свел до минимум преиграването у актьорите в желанието им за постигане на уж по-силен комедиен ефект (каквото доста, за съжаление, срещам по други сцени). Резултатът е хем смешен, хем очаквано и малко тъжен, но кротък и добре премерен както откъм комедия, така и откъм драма. Актьорските изпълнения като цяло са чудесни - повечето ухажори се чувстват удобно в характерната за себе си лудост, но над всички са Валентин Танев и Рени Врангова - той - експедитивен, самоуверен и много забавен, тя - нежна, уверена в неувереността на героинята си и с изненадващо меко излъчване на 40-годишна девственица.
"Гълъбът" пък ни предлага история, която вече сме гледали - самотният, малък човек от Западния свят, затворен в себе си и управляван от своите комплекси, поддаващ се на маниите си и неспособен да се справи с една (за мен) обикновена житейска ситуация. Ако режисьорката Десислава Шпатова беше решила да остави само Владимир Пенев да разказва за странния инцидент в живота на Жонатан Ноел, постановката едва ли щеше много да ме впечатли. Пенев е страхотен актьор, когото аз много харесвам, но текстът, текстът, не ме вълнува достатъчно, понеже темата му не ме изненадва с нищо. Шпатова обаче е решила, че като комичен контрапункт на драмата, която Пенев ни разказва, ще се появи Снежина Петрова, която е прекрасна с всичките маймунджулъци, които представлява нямата й роля тук. Абсурдът между това, което чуваме от Владимир Пенев и това, което виждаме от Снежина Петрова е толкова ярък, че недвусмислено препраща и подчертава абсурдността на реакциите на въпросния никому неизвестен и никому неинтересен чиновник Жонатан Ноел.
Толкоз за постановките. Ето и кога можете да ги гледате:
http://nationaltheatre.bg/
П.С. С нетърпение очаквам юни догодина - когато забранят да се пуши навсякъде, надявам се, забраната ще важи и за сцените на театрите, откъдето редовно ни опушват. Ако драматургично е толкоз важно да се дими, предлагам ви, уважаеми театрали, да вземете като реквизит по една електронна цигара.
